Номер на жалба: 48130/99

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (Чл. 13) Защитим иск, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 5-1) Лишаване от свобода

По делото „Иван Василев срещу България”,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), на заседание в състав:

          Г-н    П. Лоренцен, Председател
          Г-жа  С. Ботушарова,

          Г-н    К. Юнгвирт,
          Г-н    Р. Марусте,
          Г-н    Х. Борего Борего,
          Г-жа  Р. Йегер,
          Г-н    М. Вилигер, съдии,
          и Г-жа К. Уестердик, Секретар на отделението,

След като заседава при закрити врата на 20 март 2007 г.,

постанови следното решение, прието на указаната по-горе дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е заведено по жалба (№ 48130/99) срещу Република България, подадена пред Европейската комисия за правата на човека („Комисията”) съгласно бившия член 25 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от г-н Иван Цеков Василев, български гражданин, роден през 1979 г. и живущ във Видин, на 14 април 1998 г.

2.  Жалбата е прехвърлена към Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол № 11 към Конвенцията (член 5 § 2 от Протокол № 11).

3.  Жалбоподателят е представляван пред Съда от г-н М. Грозев, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство (“Правителството”) е представлявано от неговия представител, г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

4.  Жалбоподателят твърди, че е малтретиран от двама полицейски служители и че последвалото наказателно производство срещу тези служители, което е довело да оправдаването им, не е осигурило адекватно обезщетение.

5.  На 4 ноември 2003 г. Съдът решава да извести Правителството за жалбата. Съгласно разпоредбите на член 29 § 3 от Конвенцията, на 30 януари 2006 г. той решава да разгледа жалбата по същество и по допустимост. На същата дата той приканва страните да представят допълнителни бележки.

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

A.  Събитията от 14 май 1994 г.

6.  Вечерта на 14 май 1994 г. жалбоподателят, който в този момент е на четиринадесет години, излиза с няколко приятели в центъра на Видин, за да играе на електронни игри. На връщане той изоставя основната група, за да изпрати своя съученичка и нейната сестра до тяхната врата. След като изпраща момичетата до дома им около 21:40 ч., той изтичва, за да се присъедини отново към приятелите си. Жалбоподателят носи къси панталони, жълта тениска и зелено яке без ръкави.

7.  Същата вечер, малко след 21:00 ч., полицията във Видин получава съобщение, че сергия за сладолед в центъра на града е била обект на вандалско посегателство от две лица. Полицейски патрул е изпратен на местопроизшествието и арестува едно от тези лица, но второто успява да избяга. Всички патрули в района са вдигнати на тревога и получават нареждане да го намерят. Описанието, дадено по полицейската радиостанция, е за мъж, носещ къси панталони и светла на цвят тениска.

8.  В това време г-н Г.Г. и г-н В.Е., и двамата стажант-полицаи, са в района на инцидента, патрулирайки в частния автомобил на г-н В.Е. Макар че те би трябвало да бъдат придружавани от надзираващ полицейски служител, главен сержант А., те патрулират сами, тъй като сержант A. е изпратен на друго място. Тяхната кола е на улица, която не е добре осветена. Виждайки жалбоподателят да тича покрай автомобила, те предполагат, че той е избягалият нарушител. Те излизат от автомобила и започват преследване. Жалбоподателят чува техните стъпки, но виждайки, че те идват от необозначен, а не полицейски автомобил, продължава да бяга. Оспорено е дали г-н Г.Г. и г-н В.Е. извикват „Спри! Полиция!” след жалбоподателя. Те твърдят, че са направили това, докато жалбоподателят и няколко свидетели заявяват, че не са чули полицаите да викат. Преследването продължава около минута. Жалбоподателят претичва покрай г-н И.П. Малко след това г-н Г.Г. залавя жалбоподателя пред салон за разкрасяване и очевидно го препъва. Жалбоподателят пада на земята по лице. Г-н Г.Г. започва да удря жалбоподателя по гърба и краката с полицейска палка и го рита по тялото. Малко след това г-н В.Е. ги настига и също започва да удря жалбоподателят по гърба и краката с полицейска палка и да го рита по тялото. Жалбоподателят твърди, че г-н В.Е. сяда на гърба му и го удря няколко пъти по главата. Жалбоподателят плаче и умолява полицаите да спрат, като ги уверява, че не е направил нищо лошо. Г-н И.П. е свидетел на инцидента, както и г-н П.С. и г-н В.К.

9.  Малко след това, главни сержанти A.К. и И.Г. пристигат на местопроизшествието. Към този момент физическото нападение върху жалбоподателя е прекратено. Жалбоподателят лежи на земята и г-н Г.Г. и г-н В.Е. стоят до него. Тениската на жалбоподателя е напоена с кръв, течаща от областта на врата му.

10.  Главни сержанти A.К. и И.Г. помагат на жалбоподателя да влезе в тяхната патрулна кола. По пътя към болницата спират при един фонтан и му казват да отмие кръвта от врата си. Жалбоподателят казва на полицаите, че чувства болка в краката си и в дясната си лумбална област.

11.  Жалбоподателят е приет в спешното отделение на Видинската окръжна болница в 22:01 ч. При приемането му той заявява, че не може да вижда. Кръвното му налягане е измерено и показва 70/0. Установява се, че и има травматично‑разкъсно нараняване на задната част на главата му. Той се оплаква и от силна болка в областта на десния бъбрек. Приет е в хирургичното отделение и е обработена раната на главата му.

12.  От болницата жалбоподателят е заведен в полицейското управление, където е разпитан в около 22:30 ч. Установено е, че той няма нищо общо с разбиването на сергията за сладолед. След разпита полицай отвежда жалбоподателя у дома. Когато майката на жалбоподателя вижда състоянието на жалбоподателя, тя помолва приятел да закара жалбоподателя и нея обратно в спешното отделение на Видинската окръжна болница. Там я информират, че на жалбоподателя вече е била оказана медицинска помощ и че няма нищо повече, което персоналът да може да направи, тъй като няма лекари в отделението в този момент, а само сестри.

13.  След това жалбоподателят и майка му отиват в полицейското управление, за да разберат защо той е бил бит и да уведомят полицията за имената на свидетелите на инцидента. Те получават имената на полицаите, които са нападнали жалбоподателят и около полунощ напускат управлението и си отиват у дома.

B.  Здравословно състояние и медицинско лечение на жалбоподателя след събитията от 14 май 1994 г.

14.  След като силните болките в дясната лумбална област на жалбоподателя продължават през нощта и се появява кръв в урината му, е повикан доктор и той преглежда жалбоподателя в 2:10 сутринта на 15 май 1994 г. Той установява, че жалбоподателят има зачервяване на кожата на слабините, успоредни белези от кръвонасядания и ожулвания на прасците, три на левия крак и две – на десния крак и нараняване на главата.

15.  В 9:15 ч. сутринта на 15 май 1994 г. жалбоподателят още веднъж отива в спешното отделение на Видинската окръжна болница. В 10 ч. той е приет в хирургичното отделение. Поставена му е диагноза контузия в дясната лумбална област, сътресение на десния бъбрек и хематурия (кръв в урината) и са му дадени кръвоспиращи средства и антибиотици. Той остава в болницата до 28 май 1994 г.

16.  Два дни по-късно, на 30 май 1994 г., жалбоподателят е приет по спешност в урологичния център на Медицинска академия в София заради макроскопска хематурия (високи нива на кръв в урината му) и постоянна тъпа болка в дясната лумбална област. Десният бъбрек е заобиколен с хематом и задържа течност. Установено е, че кръвното му налягане е 140/100, освен всичко друго, заради налягането от хематома върху бъбрека. Жалбоподателят приема спазмолитици, аналгетици и антибиотици. Жалбоподателят е трябвало да бъде изписан на 13 юни 1994 г. заради избухване на вътрешно-болнична инфекция.

17.  През следващите години жалбоподателят се подлага на редица изследвания на неговия десен бъбрек.

18.  На 15 юли 1996 г. жалбоподателят е приет в урологичното отделение на Националния институт за спешна медицинска помощ „Пирогов” след като се оплаква от тъпа болка в дясната лумбална област. Поставена му е диагноза хидронефроза на десния бъбрек (патологично хронично уголемяване на събирателните канали на бъбрека, което води до свиването и последващото разрушаване на бъбречната тъкан и влошаването на функцията на бъбрека). На 22 юли 1996 г. той претърпява хирургическа намеса и десният му бъбрек е отстранен. На 9 август 1996 г. той е освободен от болница.

C.  Наказателното производство срещу полицейските служители

19.  На 14 май 1994 г. майката на жалбоподателя подава жалба във връзка с побоя върху него във Видинска окръжна прокуратура. На 16 май 1994 г. бащата на жалбоподателя също внася жалба пред Видинската окръжна прокуратура.

20.  На 21 юни 1994 г. Плевенската военна прокуратура, която е компетентна да разглежда дела по обвинения за престъпления, извършени от полицейски служители, образува наказателно производство срещу г-н Г.Г. и г-н В.Е.

21.  Следователят, на който е възложено делото провежда серия разпити на 27, 28 и 29 юни 1994 г. Той разпитва жалбоподателя, г-н И.П., г-н В.К. и няколко други свидетели. На 16 и 17 август 1994 г. следователят разпитва главен сержант А.К. и двама други полицейски служители.

22.  На 17 август 1994 г. г-н Г.Г. и г-н В.Е. са обвинени и разпитани. По време на разпита г-н Г.Г. заявява, че е препънал жалбоподателя, но че не го е подложил на каквото и да е друго насилие. Г-н В.Е. заявява, че е ударил жалбоподателя само веднъж с палка по краката, но не използвал каквото и да е друго насилие срещу него.

23.  На дата, която не е уточнена, следователят нарежда медицинска експертиза, за да се определи степента на уврежданията на жалбоподателя. Заключението е изготвено от д-р А.И., завеждащ отделение „Съдебна медицина” на Видинска окръжна болница. Тя установява, че жалбоподателят е имал рана на главата си, хематоми и ожулвания по краката, контузия на дясната лумбална област и хематурия. Тя заключава, че побоят е причинил на жалбоподателя краткотрайно разстройство на здравето, което е било застрашаващо за живота му поради травматично-хеморагичен шок в резултат от контузията на десния бъбрек и масивен хематом около бъбрека.

24.  На 6 юли 1995 г. майката на жалбоподателя, действайки от името на жалбоподателя, който е все още непълнолетен, внася граждански иск срещу г-н Г.Г. и г-н В.Е.. Тя претендира за 400,000 стари български лева (BGL)[1] от името на жалбоподателя.

25.  Друга серия разпити се провежда на 20 септември 1995 г. от друг следовател в Плевенска окръжна военна прокуратура. Разпитани са г-н В.К. и г-н П.С..

26.  На 3 ноември 1995 г. Плевенската военна прокуратура внася пред Плевенския военен съд обвинителен акт срещу г-н Г.Г. и г-н В.Е., като ги обвинява в причиняване на средна телесна повреда на жалбоподателя. На 6 ноември 1995 г. делото е насрочено за разглеждане.

27.  Първото заседание се провежда на 12 февруари 1996 г. Г-н Г.Г. и г-н В.Е. са представлявани от г-н Л.И., бивш главен военен прокурор. Жалбоподателят, който също е представляван от адвокат, изменя гражданския си иск, като претендира лихва от датата на побоя и посочва Видинската областна дирекция на вътрешните работи като трети ответник. Съдът изслушва г-н Г.Г., г-н В.Е., жалбоподателя, майката на жалбоподателя, главен сержант А.К., няколко други полицейски служители, г-н И.П., г-н В.К. и г-н П.С. Забелязвайки, че твърденията на обвиняемите се различават от тези на свидетелите, съдът провежда очна ставка. Накрая съдът изслушва д-р А.И., медицинското вещо лице, което е дало заключение за степента на уврежданията на жалбоподателя. Обвиняемите оспорват заключенията на д-р А.И. и искат изготвяне на ново медицинско експертно заключение от тричленна експертиза, в която не присъства д-р А.И. Съдът уважава искането и нарежда съставянето на нова експертиза от три вещи лица.

28.  В своето експертно заключение трите медицински вещи лица (д-р П.Л., завеждащ отделение „Съдебна медицина и етика” във Висш медицински институт - Плевен, д-р В.Г., завеждащ отделение в Урологичната клиника на Института и д-р К.П., старши-асистент в отделението за анестезиология и интензивното отделение на Института) заключават, че в резултат от инцидента на 14 май 1994 г. жалбоподателят е претърпял контузия на десния бъбрек, хематоми и ожулвания на двата крака, рана на главата и зачервяване на дясната страна на слабините. За разлика от д-р А.И., те заключават, че травматично-неврогенния шок, претърпян от жалбоподателя, не е станал действително застрашаващ живота му. Освен това те констатират, че преди инцидента жалбоподателят е страдал от вродена бъбречна аномалия, която е била причината за хематурията на жалбоподателя след инцидента. Според вещите лица, увреждането на бъбрека на жалбоподателя не е било животозастрашаващо и не е имало траен ефект върху здравето му. Побоят е причинил на жалбоподателя само временен (за две или три седмици) здравословен проблем.

29.  Следващото заседание се провежда на 19 юни 1996 г. Съдът изслушва трите медицински вещи лица, които заявяват, че се придържат към заключенията, представени в заключението им. Прокурорът отбелязва, че първото заключение, изготвено от д-р А.И. и второто заключение, изготвено от тричленната експертиза, се различават значително по отношение на степента на уврежданията, претърпени от жалбоподателя. Поради това той иска допълнителна експертиза, която да бъде изготвена от пет вещи лица, сред които д-р А.И. Съдът уважава искането.

30.  На 20 май 1997 г. заключението на петчленната експертиза е готово. Според него жалбоподателят е претърпял травматично‑неврогенен шок, който обаче не се е влошил и не станал застрашаващ живота. Освен това в него се стига до заключението, че преди инцидента жалбоподателят е страдал от вродена бъбречна аномалия, която е била причината за неговата хематурия след инцидента. Според мнението на вещите лица, увреждането на бъбрека на жалбоподателя не е станало живото-застрашаващо. Що се отнася до последващото оперативно отстраняване на бъбрека и неговата потенциална причинно-следствена връзка с побоя, вещите лица считат, че, с оглед на големия период от време между побоя (14 май 1994 г.) и операцията (22 юли 1996 г.) и естеството на увреждането, не би могло да бъде заключено, че отстраняването на бъбрека е било пряко и непосредствено следствие от побоя. В допълнение към това, вродената бъбречна аномалия на жалбоподателя е била с предразположеност към естествено влошаване и е могла да доведе, сама по себе си, до влошаване на функцията на бъбрека, което именно е довело до необходимостта от отстраняването му. Не би могло да се установи категорично, че побоят не е допринесъл за необходимостта от отстраняване на бъбрека, но основният фактор е била вродената аномалия.

31.  След няколко отлагания заради затруднения с осигуряване на присъствието на всички пет медицински вещи лица, Плевенският военен съд насрочва заседание за 26 януари 1998 г. На това заседание съдът изслушва всички пет медицински вещи лица. Четири от тях заявяват, че поддържат изводите, до които стигат в тяхното експертно заключение. За разлика от тях, д-р А.И. заявява, че тя не се съгласява с изводите на експертното заключение и че продължава да поддържа становището, изразено в първоначалното й заключение. Жалбоподателят представя рентгенови снимки на бъбреците си и, след като ги разглеждат, четирите вещи лица заявяват, че продължават да поддържат изводите, представени в заключението им. Жалбоподателят увеличава размера на гражданския си иск на BGL 10,000,000. В своята заключителна реч, прокурорът заявява, че с оглед на становището на вещите лица, той не поддържа обвинението за средна телесна повреда и настоява съдът да окачестви действието на полицаите като нанасяне на лека телесна повреда.

32.  В решение от 26 януари 1998 г. Плевенският военен съд намира г-н Г.Г. и г-н В.Е. за виновни по отношение на причиняването на лека телесна повреда на жалбоподателя и невинни за причиняването на средна телесна повреда на жалбоподателя. Той ги осъжда условно на пет месеца лишаване от свобода, с тригодишен изпитателен срок. Освен това съдът частично уважава иска на жалбоподателя за вреди, като му присъжда BGL 300,000[2], които следва да бъдат платени солидарно от двамата полицаи и носещата отговорност за чужди действия Регионална дирекция на вътрешните работи във Видин.

33.  Съдът констатира, че г-н Г.Г. е спънал жалбоподателя и че жалбоподателят е паднал на земята по лице. След това г-н Г.Г. е удрял многократно жалбоподателя по гърба и краката с полицейска палка и го е ритнал няколко пъти по тялото. Когато г-н В.Е. пристигнал, той също удрял жалбоподателя по гърба и краката с полицейска палка и го ритал по тялото. По време на побоя жалбоподателят казал на двамата обвиняеми, че не е направил нищо лошо. Съдът заявява, че не намира твърдението на обвиняемите, че не са били жалбоподателя, за убедително, тъй като то е опровергано от свидетелските показания на двама очевидци – г-н И.П. и г-н В.К. – и на самия жалбоподател. Съдът счита, че показанията на очевидците и на жалбоподателя са в съответствие едни с други и са достоверни.

34.  Съдът разглежда и твърденията на полицаите, че са действали законосъобразно, в ситуация, която е изисквала ареста на заподозрян и че те са нанесли телесни увреждания в усилията си да подчинят жалбоподателя. В тази връзка, той отбелязва, че обвиняемите са били значително по-силни физически от жалбоподателя, че г-н И.П., г-н В.К. и главен сержант A.K. са заявили в показанията си, че жалбоподателят не се опитал да се съпротивлява и че към момента на инцидента жалбоподателят е бил на четиринадесет години. Съдът съответно отхвърля това твърдение.

35.  Що се отнася до степента на уврежданията на жалбоподателя, съдът се произнася, че становището на четирите медицински вещи лица, което се явява обективно, безпристрастно, последователно, добре обосновано и в съответствие с медицинските документи в преписката по делото, следва да получи по-голямо доверие от това на д-р А.И. Според съда, доводите на четирите вещи лица оборват нейното мнение. Поради това съдът решава, че в резултат от побоя жалбоподателят е претърпял временно (за период от около две или три седмици) незастрашаващо живота разстройство на здравето, което представлява лека телесна повреда по смисъла на членове 128 до 130 от Наказателния кодекс от 1968 г. („НК”).

36.  Накрая съдът отхвърля защитната теза на г-н Г.Г. и г-н В.Е. по член 12a от НК, че те са използвали принуда само дотолкова, доколкото е било необходимо за ареста на предполагаемия престъпник, наранявайки жалбоподателя в процеса на овладяването на съпротивата му. Съдът признава голямото несъответствие между физическата сила на двамата полицаи и жалбоподателя. Още повече, другите свидетели ясно са показали, че жалбоподателят не е оказал никаква съпротива, която да изисква използването на сила. В края на краищата, към момента на инцидента жалбоподателят е бил само на четиринадесет години и възрастта му е била видима от неговите физически параметри.

37.  Г-н Г.Г. и г-н В.Е. обжалват, твърдейки, че действията им не представляват престъпление, тъй като са действали в границите на Закона за националната полиция от 1993 г. Алтернативно, те твърдят, че наложените им присъди са прекалено сурови. Жалбоподателят също обжалва, като твърди, че присъденото му обезщетение за вреди е прекалено малко.

38.  Военноапелативният съд провежда заседание на 8 юни 1998 г. Полицаите са представлявани от техния адвокат, г-н Л.И. Жалбоподателят е представляван от двама адвокати.

39.  В решение от 8 юни 1998 г. Военноапелативният съд потвърждава решението на Плевенския военен съд. Той решава, че начинът, по който са причинени уврежданията на жалбоподателя, е точно установен от съда от по-ниска инстанция. Съществуват преки доказателства, че жалбоподателят е бил подложен на насилие дори след като е бил повален на земята и не е имал възможност да се съпротивлява или да избяга. Дори ако полицаите са се объркали за самоличността на жалбоподателя, това не представлява законно основание за физическото посегателство, което са осъществили срещу него. Освен това, използването на сила е продължило след като жалбоподателят е бил усмирен. Съществува пряка причинно-следствена връзка между насилието и претърпените увреждания, което се потвърждава от всички медицински експертизи. След това съдът заявява, че той не се съгласява със заключението на съда от по-ниска инстанция относно степента на увреждане на жалбоподателя. За да изключи причинно-следствената връзка между оперативното отстраняване на десния бъбрек на жалбоподателя и инцидента от 14 май 1994 г., Плевенският военен съд се уповава на заключенията на четири медицински вещи лица и отхвърля като нелогично заключението на д-р А.И. Този съд обаче е отхвърлил въпросното заключение на чисто формално основание, без да разглежда основните му пунктове. Не е ясно дали становището на четирите вещи лица действително е било основано на необработените медицински данни, което от своя страна хвърля съмнение върху точността му. Съдът заключава, че ако съдът от по-ниска инстанция бе взел предвид тези съображения, той би могъл да стигне до различни констатации по отношение на причината за оперативното отстраняване на десния бъбрек на жалбоподателя. Тъй като обаче не е внесен протест от обвинението, съдът само отбелязва тази фактическа грешка и не я поправя в решението си с решение, че жалбоподателят е претърпял средна телесна повреда, тъй като това би влошило положението на обвиняемите.

40.  Г-н Г.Г. и г-н В.Е. обжалват на правно основание пред Върховния касационен съд. Жалбоподателят също обжалва, искайки увеличение на присъденото обезщетение.

41.  Върховният касационен съд провежда заседание на 17 септември 1998 г. Той изслушва устните пледоарии на жалбоподателя и на полицаите и приема писмените им защити за разглеждане. Прокурорът твърди на заседанието, че и двете жалби са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

42.  В окончателно решение от 11 ноември 1998 г. Върховният касационен съд отменя присъдите на г-н Г.Г.и на г-н В.Е. и ги оправдава. Освен това отхвърля гражданския иск на жалбоподателя. Становището му е следното:

„...Съдилищата от по-ниска инстанция стигат до грешното заключение, че действието на двамата [полицаи] било противоправно и противоречащо на член 131 [§ 1] (2) от НК...

Това се дължи на следните причини:

Действието на [полицаите] не представлява престъпление, тъй като те са действали при предпоставките на член 40, ал.1, точки 1 и 2 от Закона за националната полиция [от 1993 г.] и в границите, определени от този Закон за използването на физическа сила, а именно информация за извършването на престъпление от общ характер в центъра на Видин, която е разпространена по [полицейските] радиостанции и е получена от [г-н Г.Г.] и [г-н В.Е.]. Освен това, описанието на извършителя, който е избягал от местопрестъплението съвпада с външния вид на [жалбоподателя], и поради тази причина ... полицаите го объркват с търсения закононарушител. Още повече, [жалбоподателят] не се е подчинил и с действията си е отказал да се подчини на законосъобразна заповед на [полицаите], които се опитват да го спрат, крещейки „Спри! Полиция!” Вместо това той се опитва да избяга, за да избегне арест от [полицаите], които, в съответствие със задълженията си, го подгонват, за да арестуват заподозрения. В действителност, [жалбоподателят] не само не се подчинява, но и оказва съпротива на [полицейските служители]. В крайна сметка, уврежданията, които той претърпява при ареста си, са в рамките на допустимото по членове 40 и 41 от [Закона за националната полиция от 1993 г.].

Общата ситуация, включително неадекватното поведение на [жалбоподателя], довежда до заключението на [полицаите], че той е търсеният нарушител, който трябва да бъде заловен, сплашен и задържан. Това заключение и законосъобразните действия на полицаите, включително употребата на сила с последиците от това за [жалбоподателя], изключват наказуемост на тяхното действие. [Да се присъди] друго [би значело да се обезсилят] гореспоменатите разпоредби на [Закона за националната полиция от 1993 г.].”

II.  РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.  Употребата на сила от полицията

43.  Член 40, ал.1 от сега отменения Закон за националната полиция от 1993 г. („Закон за националната полиция“) гласи, в своите релевантни части, следното:

“... Полицейските [органи] могат да използват… сила... при изпълнение на служебните си функции само ако те [не могат да бъдат осъществени по друг начин] при:

1. противодействие или отказ [на лице] да се изпълни законно разпореждане;

2. задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски [орган];...”

44.  Съгласно член 41, ал.2 от Закона, употребата на сила трябва да е съобразена, освен всичко друго, с конкретните обстоятелства и личността на закононарушителя. Член 41, ал.3 от Закона задължава полицейските органи да „пазят, по възможност, здравето... на лицата, срещу които [се употребява сила].” Член 41, ал.4 от Закона предвижда, че употребата на сила се прекратява незабавно след постигането на целта й.

45.  Член 12a § 1 от НК, приет през 1997 г., предвижда, че увреждането на лицата, за които се твърди, че са престъпници, при техния арест, не е наказуемо действие, при условие, че не съществува друг начин за задържането им и мерките, използвани при ареста, не превишават необходимото и законосъобразното. Според алинея 2 от този член е налице превишаване, когато има очевидно несъответствие между естеството и сериозността на престъплението, за което се твърди, че е извършено от арестуването лице и обстоятелствата около ареста и също когато арестуваното лице е ненужно и прекомерно увредено. Лицата, които осъществяват ареста, носят наказателна отговорност, само ако причиняват увреждането умишлено.

B.  Задължение за разследване на полицейско малтретиране

46.  Членове 128, 129 и 130 от НК инкриминират нанасянето на тежка, средна или лека телесна повреда на друго лице. НК определя средната телесна повреда, освен всичко друго, като такава, при която е налице временно разстройство на здравето, временно опасно за живота или постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота (член 129 § 2 от НК). Лека телесна повреда е тази, при която е налице разстройство на здравето, но не е конкретно посочена в членове 128 § 2 и 129 § 2 от НК (член 130 § 1 от НК).

47.  Ако телесното увреждане е нанесено от полицейски служител при изпълнение на или във връзка с изпълнението на неговите задължения, престъплението е квалифициран състав (член 131 § 1, ал.2 от НК). То е престъпление от общ характер (член 161 от НК).

48.  Наказателното производство по престъпления от общ характер може да бъде образувано само по решение на прокурор или на следовател (член 192 от НПК, в редакцията му в релевантния момент). Прокурорът или следователят трябва да образува разследване, винаги когато получи информация, подкрепена от достатъчно доказателства, че е извършено престъпление (членове 187 и 190 от НПК, в редакцията им в релевантния момент).

49.  Преди 1993 г., престъпленията, за които се твърди, че са извършени от полицейски служители, се разглеждат от военни съдилища (член 388 § 1, ал.2 от НПК, в редакцията му в релевантния момент). През декември 1993 г. този текст е изменен и вече предвижда, че военните съдилища нямат юрисдикция спрямо тези престъпления (член 388 § 1, ал.2 от НПК, съгласно изменението му от  декември 1993 г.). Ново изменение от юни 1995 г. възстановява  стария режим (член 388 § 1, ал.2 от НПК, съгласно изменението му от юни 1995 г. и в сила до 1 януари 2000 г.). Ако едно дело попада в юрисдикцията на военните съдилища, предварителното следствие се поема от военни следователи и прокурори.

C.  Гражданско-правни средства за защита по отношение на полицейско малтретиране

50.  Член 45, ал.1 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. („Закон за задълженията и договорите“) предвижда, че всеки е длъжен да поправи вредите, която е причинил виновно другиму. Член 49 от Закона предвижда, че лице, което е възложило другиму изпълнението на работа, носи отговорност за вредите, причинени от това друго лице при или по повод на изпълнението на тази работа.

ПРАВНИ ИЗВОДИ

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Жалбоподателят се жалва, че вечерта на 14 май 1994 г. той е бил малтретиран от двама полицейски служители. Той се уповава на членове 3, 5 § 1 и 8 от Конвенцията.

52.  Съдът счита, че жалбата следва да бъде разгледана единствено съгласно член 3 от Конвенцията, който предвижда:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. ”

A.  Допустимост

53.  Правителството внася възражение като претендира, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешните средства за правна защита. Оттам твърдят, че той е могъл да претендира вреди по член 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. Фактът, че служителите са оправдани, не изключва автоматично тази възможност, като степента на вина, изискуема по отношение на деликт, е по-малка от изискуемата за едно престъпление. Член 45, ал.2 от този Закон създава презумпция за вина. Така жалбоподателят би могъл да осъди полицейските служители на деликтно основание или да се опита да установи отговорността за чужди  действия на техния работодател.

54.  Жалбоподателят твърди, че след оправдаването на полицейските служители и отхвърлянето на гражданския му иск от Върховния касационен съд, той не е разполагал с каквито и да е други правни средства за защита. Според него, едно гражданско дело не би могло да предостави ефективно средство за правна защита за твърдяното малтретиране от представителите на Държавата; само наказателно производство би било достатъчно за овъзмездяване на такива несправедливости. Във всеки случай, гражданското дело не е било възможно, тъй като гражданският съд би бил обвързан от решението на Върховния касационен съд за липса на престъпно деяние в действията на полицаите. Освен това, едно ново гражданско дело от жалбоподателя, независимо дали срещу полицаите или техния работодател, би било отхвърлено на основание res judicata (сила на пресъдено нещо), тъй като гражданският иск на жалбоподателя в рамките на наказателното производство вече е бил отхвърлен.

55.  Член 35 § 1 от Конвенцията предвижда в своята релевантна част:

“Съдът може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита, в  съответствие с общопризнатите норми на международното право...”

56.  Целта на правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, споменато в член 35 § 1 е да представи на Държавите-съдоговорители възможност да поправят делата си чрез своята собствена правна система преди да трябва да отговарят пред международен орган за своите действия (вж., освен много други източници, Егмез срещу Кипър, № 30873/96, § 64, ЕСЧП 2000‑XII). Когато има избор на правни средства за защита, изискването за изчерпване трябва да бъде прилагано, за да отрази практическата действителност на позицията на жалбоподателя, така че да гарантира действителната защита на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията (вж. Алгемайне Голд- унд Зилбершайдеанщалт А.Г. срещу Обединеното Кралство, № 9118/80, Решение на Комисията от 9 март 1983 г., Решения и доклади (РД) 32, стр.165; и, по-скоро, Крумпел и Крумпелова срещу Словакия, № 56195/00, § 43, 5 юли 2005 г.). Освен това, жалбоподателят, който е използвал правно средство, което е очевидно ефективно и достатъчно, не може да бъде задължен да опита и други налични, но вероятно вече недаващи шансове за успех (вж. Войчик срещу Полша, № 26757/95, Решение на Комисията от 7 юли 1997 г., РД 90‑A, стр.28; Асенов и Други срешъу България, решение от 28 октомври 1998 г., Сборник с решения и постановления 1998‑VIII, стр.3286, § 86; Аквилина срещу Малта [GC], № 25642/94, § 39, ЕСПЧ 1999‑III; и Гюнайдин срещу Турция (дек.), № 27526/95, 25 април 2002 г.).

57.  Съдът отбелязва, че родителите на жалбоподателя се оплакват относно инцидента пред органите на прокуратурата, които образуват наказателно производство срещу отговорните лица. Жалбоподателят се присъединява към това производство като граждански ищец (вж. точки 19, 20 и 24 по-горе). Виждайки, че правните средства за защита, налични в рамките на системата на наказателното правораздаване в България, са нормалното средство за овъзмездяване на твърдяно полицейско малтретиране (вж. Кемеров срещу България (дек.), № 44041/98, 2 септември 2004 г., с последващи препращания), Съдът не намира избора на производство на жалбоподателя неоснователен. Може да е вярно, че дори след оправдаването на полицаите и отхвърлянето на гражданския иск в наказателното производство жалбоподателят все още е могъл да внесе иск на деликтно основание срещу служителите или срещу органа, който като носещ отговорност за чужди действия, е отговорен за техните действия. Съдът обаче, в съответствие с постоянната практика, счита, че след като е изчерпал възможностите, които му предоставя системата на наказателно правораздаване, жалбоподателят не е трябвало да прави друг опит да получи възмездие като инициира отделно гражданско производство (вж. Асенов и други, цитирано по-горе, стр.3286, § 86).

58.  Освен това един иск на деликтно основание би могъл, най-много да доведе да присъждане на обезщетение за вреди, макар че в случаи на сериозно малтретиране от представители на Държавата, твърдяното нарушение на член 3 не може да бъде отстранено само чрез плащане на обезщетение (виж, измежду други източници, Илхан срещу Турция [GC], № 22277/93, § 61, ЕСПЧ 2000‑VII). Ако органите на властта биха могли да ограничат тяхната реакция към такъв инцидент само до плащането на обезщетение, като в същото време не положат достатъчно усилия за идентифициране и наказване на отговорните лица, би било възможно в определени случаи представителите на Държавата да злоупотребяват с правата на контролираните от тях лица фактически безнаказано. По този начин общата забрана за изтезания и нехуманно и унизително отношение и наказание, независимо от своята фундаменталност, би била практически недействителна (вж. Кръстанов срещу България, № 50222/99, § 60, 30 септември 2004 г., с последващи препратки).

59.  Ето защо възражението на Правителството трябва да бъде отхвърлено.

B.  По същество

60.  Жалбоподателят твърди, че физическата сила, използвана от полицейските служители за неговия арест е очевидно прекомерна и напълно неоправдана. Той е бил на четиринадесет години в момента на инцидента. Автомобилът, от който идват полицаите, не е бил обозначен като полицейски автомобил. Улицата, на която е започнало преследването, не била добре осветена и служителите не са се идентифицирали по надлежния ред. Поради това той е побягнал, не за да избегне арест, а защото, опасявайки се за своята безопасност, се е опитал да стигне до място, което е по-добре осветено и на което има повече минувачи. След като стига до това място, той спира преди полицаите да са го настигнали. Освен това, въпреки че той не се съпротивлява срещу ареста, той съвсем неоснователно е бит, ритан и удрян  с полицейски палки докато лежи на земята. Това нападение е продължило много след като е усмирен. В резултат на това, бъбрекът му е сериозно увреден, което по-късно води до оперативното му отстраняване.

61.  Правителството твърди, че посегателството срещу телесната неприкосновеност на жалбоподателя – разстройство на здравето, което продължава две или три седмици – не представлявало нехуманно и унизително отношение по смисъла на член 3, тъй като не било преминало отвъд прага на тежестта съгласно тази разпоредба. Употребата на сила срещу жалбоподателя продължила по-малко от минута с единствената цел да се предотврати бягството му. Действията на полицаите били неизбежни и били прекратени незабавно сред ареста на жалбоподателя. Служителите не били показали положително намерение да увредят или да унизят жалбоподателя. Непосредствено след инцидента те отвели жалбоподателя в болница и след това до дома му. Твърдението на жалбоподателя, че бъбрекът му е увреден в резултат на инцидента, е отхвърлено от националните съдилища. Тъй като уврежданията на жалбоподателя не са причинени от употребата на прекомерна сила и тъй като е оказал съпротива срещу ареста, остава в негова тежест да докаже причинно-следствената връзка между употребата на сила и последвалите проблеми с бъбреците. Друго нещо, което трябва да бъде взето предвид, е че в България съществуват подробни правила за употребата на сила от правоприлагащи органи; тези правила осигуряват достатъчна защита срещу малтретиране.

62.  Както Съдът е подчертавал многократно, член 3 предвижда една от основните ценности на демократичното общество. Дори при най-трудни обстоятелства, като битка срещу тероризма или престъпността, Конвенцията предвижда абсолютна забрана на изтезанията или нехуманното или унизително отношение или наказание. За разлика от повечето материално-правни разпоредби от Конвенцията и Протоколи №№ 1 и 4, член 3 не съдържа разпоредба за изключения и не се допуска изключение от нея съгласно член 15 от Конвенцията дори при извънредно положение, застрашаващо живота на нацията (вж., измежду много други източници, Асенов и други, цитирано по-горе, стр.3288, § 93). За да попадне в обхвата на член 3, малтретирането трябва да достигне минимално равнище на жестокост. Преценката на този минимум е относителна: тя зависи от всички обстоятелства по делото, като продължителност на лечението, неговите физически и/или психически въздействия и, в някои случаи, пола, възрастта и здравословно състояние на жертвата. Освен това, когато се определя дали определена форма на малтретиране следва да бъде окачествена като изтезание, трябва да се отдаде значение на разграничението, заложено в член 3, между тази концепция и концепцията за нехуманно или унизително отношение. Както е отбелязвано в предишни случаи, изглежда, че се цели Конвенцията, чрез това разграничение, да добави особено значение на умишленото нехуманно отношение, което причинява много сериозно и жестоко страдание (вж., измежду много други източници, Илхан, цитиран по-горе, §§ 84 и 85).

63.  Според практиката на Съда, член 3 не забранява употребата на сила за извършване на арест. Тази сила обаче може да бъде използвана само ако е необходима и не трябва да бъде прекомерна (вж., измежду други, Клаас срещу Германия, решение от 22 септември 1993 г., Серия A № 269, стр.17, § 30; Рехбок срещу Словения, № 29462/95, §§ 68‑78, ЕСПЧ 2000‑XII; Алтай срещу Турция, № 22279/93, § 54, 22 май 2001 г.; Хулки Гюнеш срещу Турция, № 28490/95, § 70, 19 юни 2003 г.; Кръстанов срещу България, № 50222/99, §§ 52 и 53, 30 септември 2004 г.; и Гюнайдин срещу Турция, № 27526/95, §§ 30‑32, 13 октомври 2005 г.).

64.  Съдът установява, че уврежданията, които е претърпял жалбоподателят в ръцете на полицейските органи, са довели до сериозна физическа болка и страдание. Освен това, те имат продължителни последици върху здравето му (вж. точки 8, 11 и 14‑18 по-горе). Ясно е, също така, че насилствените действия срещу жалбоподателя са извършени от полицейските служители при изпълнение на техните служебни задължения. Те са извършени по време на ареста на жалбоподателя (вж. точки 8 и 9 по-горе). Точните обстоятелства по ареста и интензивността на силата, употребена срещу жалбоподателя, се оспорват от страните и са предмет на противоречиви преценки от националните съдилища. Докато първоинстанционният и второинстанционният съд считат, че насилието срещу жалбоподателя е неправомерно и превишава необходимото за извършване на ареста му и съответно намират полицейските служители за виновни (вж. точки 34, 36 и 39 по-горе), Върховният касационен съд решава, че употребата на сила е била напълно обоснована и отменя присъдата (вж. точка 42 по-горе). Оправдаването обаче на полицаите от национален съд, обвързано от презумпцията за невинност и от начина, по който вътрешното право урежда употребата на принуда от полицията, не освобождава България от отговорността й съгласно Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Рибич срещу Австрия, решение от 4 декември 1995 г., Серия A № 336, стр.26, § 34). Съдът трябва да провери твърдяното нарушение на член 3 с повишена бдителност, тай като тази разпоредба предвижда абсолютна забрана за нехуманно отношение, независимо от поведението на жертвата (пак там, стр.24, § 32). Имайки предвид естеството и степента на многобройните и сериозни увреждания на жалбоподателя, обстоятелствата около неговия арест (включително факта, че полицаите, които са били само стажанти, не са били придружавани от надзорник – вж. алинея 8 in limine), и факта, че в съответния момент жалбоподателят е само на четиринадесет години и безспорно по-слаб като физическа сила и анализирайки тези факти в светлината на неговата практика в тази област (вж. точка 63 по-горе), Съдът заключавам че принудата, използвана срещу жалбоподателя, очевидно е прекомерна, както като интензивност, така и като продължителност.

65.  Съответно е имало нарушение на член 3 от Конвенцията.

II.  ТЪВРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 3, 6 § 1 И 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

66.  Жалбоподателят се оплаква, че наказателното производство срещу полицейските служители, в което той е участвал като граждански ищец, е било несправедливо. Той твърди, че съдилищата не са били обективни в оценката си на фактите и не са овъзмездили страданието, понесено от него в резултат на побоя. Той се уповава на членове 3, 6 и 13 от Конвенцията.

67.  Текстът на член 3 е посочен в точка 52 по-горе. Членове 6 и 13 предвиждат, в своите релевантни части:

член 6 § 1

“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона...”

член 13

“Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от  лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

A.  Допустимост

68.  Страните не коментират допустимостта на тази жалба.

69.  Съдът счита, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията, нито недопустима на каквито и да е други основания. Ето защо, тя следва да бъде обявена за допустима.

B.  По същество

70.  Жалбоподателят твърди, че производството срещу полицейските служители е опорочено в няколко отношения. Съдилищата не осъждат полицаите и отхвърлят гражданския иск въпреки наличието явни и необорими доказателства за несправедливата употреба на сила срещу него. Съдилищата, освен това не разглеждат правилно причинно-следствената връзка между побоя и последвалото оперативно отстранява на неговия бъбрек. Подходът, възприет от Върховния касационен съд, водещ до оправдаването на полицаите, е в явно противоречие със стандартите по член 3 от Конвенцията, като разследването, изискуемо съгласно тази разпоредба, трябва да бъде основано на критерии, сравними с тези, разработени от Съда

71.  Правителството твърди, че органите на властта са провели ефективно разследване на инцидента от 14 май 1994 г. Разследването е започнало своевременно и по-късно продължава в добро темпо, с малко забавяне заради необходимостта от изготвяне на медицински заключения. Органите на властта са събрали всички релевантни доказателства, включително свидетелски показания и медицински становища. Всички съдебни инстанции са анализирали подробно доказателствата. Първоначалният аргумент на жалбоподателя, че те са повлияни  от адвоката на полицейските служители, който е бивш военен прокурор, е напълно неоснователен.

72.  Съдът счита, че оплакването на жалбоподателя относно липсата на ефективно разследване попада, с оглед на обстоятелствата, в обхвата на член 13 от Конвенцията, не на член 3 от нея (вж., mutatis mutandis, Илхан, цитирано по-горе, §§ 89‑93).

73.  Съдът констатира, освен това, че жалбите на жалбоподателя по член 6 от Конвенцията са много тясно обвързани с неговия критицизъм към начина, по който съдилищата третират малтретирането и последиците, които то има върху възможността производството срещу полицейските служители да овъзмезди страданията, които е изживял в резултат от това малтретиране. Съответно е уместно да се проучат тези оплаквания във връзка с по-общото задължение на Държавата по член 13 да осигури ефективно правно средство за защита по отношение на всички твърдени нарушения на Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Кая срещу Турция, решение от 19 февруари 1998 г., Доклади 1998‑I, стр.329, § 105; и Сабуктекин срещу Турция, № 27243/95, § 108, ЕСПЧ 2002‑II (извлечения)).

74.  Член 13 изисква вътрешноправно средство за защита, за да приведе в действие същината на правата и свободите по Конвенцията в каквато и форма те да са обезпечени в националния правен ред (вж., измежду много други източници, Илхан, цитиран по-горе, § 97).

75.  Обхватът на задълженията по член 13 се променя в зависимост от характера на жалбата. В случая на спорно твърдение за нарушение на член 3, член 13 изисква ефективен механизъм за установяване на отговорността на държавните длъжностни лица или органи за действия или бездействия, сред които се включват нарушение на правата на жертвите по Конвенцията (вж., mutatis mutandis, З и други срещу Обединеното Кралство [GC], № 29392/95, § 109, ЕСПЧ 2001‑V; и Пол и Андрю Едуардс срещу Обединеното Кралство, № 46477/99, § 97, ЕСПЧ 2002‑II). В частност, ако твърденията засягат изтезаване или тежко малтретиране от представители на Държавата, този механизъм трябва, като миниум, да включва цялостно и ефективно разследване, което е в състояние да доведе до идентифицирането и наказанието на отговорните лица (вж., освен много други източници, Илхан, цитирано по-горе, § 97). Това разследване трябва да бъде основано на стандарт, сравним с този, използван от Съда при оценката на жалбите по член 3 (вж. Цеков срещу България, № 45500/99, § 71, 23 февруари 2006 г., цитат от Начова и други срещу България [GC], №№ 43577/98 и 43579/98, § 113, ЕСПЧ 2005‑VII). Същото се отнася за осигуряването на съдебен процес, ако делото стигне до съд. Националните органи на властта, макар и да са обвързани от презумпцията за невинност и от условията, при които e формулирано вътрешното право (вж. Рибич, цитирано по-горе, стр.26, § 34), трябва да прегледат действия, за които се твърди, че представляват нарушение на член 3 от Конвенцията в светлината на принципите, заложени в ядрото на анализа на Съда на жалбите по тази разпоредба (вж., mutatis mutandis, Сьоринг срещу Обединеното Кралство, решение от 7 юли 1989 г., Серия A № 161, стр.стр.47‑48, § 121; Вилвараян и други срещу Обединеното Кралство, решение от 30 октомври 1991 г., Серия A № 215, стр.39, § 123; и Смит и Грейди срещу Обединеното Кралство, №№ 33985/96 и 33986/96, § 138, ЕСПЧ 1999‑VI).

76.  Въз основа на доказателствата, приведени в настоящото дело, Съдът установява, че Държавата-ответник отговаря съгласно член 3 за нехуманното отношение, претърпяно от жалбоподателя (вж. точка 65 по-горе). Ето защо оплакването на жалбоподателя в това отношение  е спорно за целите на член 13. Той е съответно има право на защитата, предоставяна от тази разпоредба.

77.  Съдът отбелязва, че въпреки че органите на властта разследват побоя върху жалбоподателя, изправят пред съда отговорните за него и ги осъждат, осъждането и присъдата са отменени по-късно и полицейските служители, които са нападнали жалбоподателя, са оправдани. За разлика от ситуацията, която се получава при Рибич (цитирано по-горе), в разглеждания случай оправдаването не се дължи на липса на достатъчно доказателства, че полицаите са извършили действието, в което са обвинени, а по-скоро е резултат от начина, по който Върховният касационен съд тълкува вътрешноправните разпоредби, уреждащи употребата на сила от полицията (вж. точка 42 по-горе). Не Съдът определя дали това тълкуване е правилно, тъй като националните съдилища са тези, които тълкуват вътрешното право. Съдът трябва обаче да се увери дали начинът, по който се прилага, води до нарушение на право на жалбоподателя по член 13 от Конвенцията на ефективно правно средство за защита. Както вече бе отбелязвано (вж. точка 75 по-горе), това право води до това, че вътрешните съдилища трябва да разгледат твърдения за нарушения на член 3 от Конвенцията успоредно със стандартите, разработени от Съда в неговата практика по тази разпоредба.

78.  Както се вижда от тази практика, във всеки случай Съдът внимателно проверява дали силата, използвана при действията по ареста, е прекомерна и е отвъд онова, което се счита за строго необходимо при обстоятелствата (вж. делата, цитирани в точка 63 по-горе). Наистина, членове 40 и 41 от Закона за националната полиция от 1993 г., които изрично нареждат на полицаите да сведат до минимум употребата на сила и да я приспособят към заобикалящите обстоятелства и лицето, срещу което се използва, изглежда отразяват подобни съображения (вж. точки 43 и 44 по-горе).

79.  По настоящото дело обаче, Върховният касационен съд не се впуска в преценка на пропорционалността на силата, използвана срещу жалбоподателя. Макар че той разглежда членове 40 и 41 от Закона за националната полиция от 1993 г., той не се опитва да анализира степента на силата и дали тя е необходима и съразмерна с оглед на обстоятелствата (вж. точка 42 по-горе). Съдилищата от по-ниска инстанцията ясно установяват, че жалбоподателят е претърпял редица увреждания и че те са били резултат от прекомерната сила (вж. точки 34, 36 и 39 по-горе). Без да подлага тези констатации на съмнение, Върховният касационен съд им дава различна правна квалификация, като решава, че полицаите законосъобразно са нападнали жалбоподателя, тъй като той се е опитал да избяга и е бил – макар и погрешно – идентифициран като лицето, издирвано от полицията. Като прави това, този съд третира като ирелевантни редица други фактори – че в момента на събитията жалбоподателят е бил на четиринадесет години, че насилието срещу него е продължило след като е бил усмирен и че побоят е бил умишлен – които фактори до един са от значение при определяне дали действието, предмет на жалбата, представлява нарушение на член 3 от Конвенцията. Този подход е изцяло в разрез със стандартите, следващи от практиката на този Съд в тази област. Така Върховният касационен съд не разглежда по същество оплакването на жалбоподателят по Конвенцията.

80.  Ето защо е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 §§ 1 И 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

81.  Жалбоподателят се оплаква, че след като е прегледан в спешното отделение на Видинската окръжна болница в 22:01 ч. на 14 май 1994 г., той е отведен в полицейското управление, където е разпитан и не е уведомен по какво престъпление е заподозрян. Той се опира на член 5 §§ 1 и 2 от Конвенцията.

82.  Член 5 §§ 1 и 2, в своите релевантни части, предвиждат:

“1.  Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случай и по реда, предвидени от закона:

...

(c)  законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е  извършило престъпление,;

...

2.  На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.”

83.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е заведен в полицейското управление приблизително в 22:30 ч. на 14 май 1994 г. и е освободен половин час по-късно (вж. точка 12 по-горе). По всичко изглежда, че по-късно той не се опитва да получи каквото и да е вътрешно-правно средство за защита по отношение на твърдените от него нарушения. Дори ако се приеме, че не са съществували такива правни средства за защита, Съдът счита, че доколкото става дума за оплакванията по член 5 §§ 1 и 2, шестмесечният срок по член 35 § 1 от Конвенцията започва да тече от момента на освобождаването на жалбоподателя от ареста, което се случва на 14 май 1994 г. Жалбоподателят обаче внася своята жалба в Съда на 14 април 1998, дълго след изтичането му.

84.  Следователно тези жалби са представени не навреме и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

85.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Имуществени вреди

86.  Жалбоподателят претендира 40,000 евро (EUR) като имуществени вреди. Той твърди, че уврежданията, налагащи оперативното отстраняване на неговия бъбрек, са били пряка и непосредствена последица от побоя, нанесен му от полицейските служители. Според информацията, с която разполага той, средната цена на бъбречна трансплантация е между EUR 40,000 и EUR 50,000. Жалбоподателят не внася каквито и да е документи в подкрепа на своята претенция.

87.  Правителството не представя коментар.

88.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят не твърди, че той вече е претърпял бъбречна трансплантация, нито представя каквото и да е доказателство за конкретната цена на такава трансплантация, като оценка от съответна медицинска институция. Съдът, дори ако приеме, че отстраняването на бъбрека на жалбоподателя е резултат от насилието срещу него, не може да спекулира по този въпрос и затова отхвърля иска на жалбоподателя като необоснован.

B.  Неимуществени вреди

89.  Жалбоподателят претендира EUR 25,000 под формата на неимуществени вреди. Той се опира на релевантната практика и твърди, че е претърпял изключително сериозни увреждания в резултат на малтретирането му и е търпял остра болка докато е бил малтретиран. Увреждането на бъбрека му също му причинява жестока болка в период от две години след побоя, докато бъбрекът е отстранен. Жалбоподателят твърди освен това, че е страдал емоционално в резултат от начина, по който органите на властта са поели случая срещу полицейските служители, които са го малтретирали.

90.  Правителството не представя коментар.

91.  Съдът установява по-горе, че жалбоподателят, който е само на четиринадесет години към момента на малтретирането му, е претърпял сериозни увреждания в ръцете на полицейските служители. Също така установява, че в настоящия случай средствата за правна защита във вътрешната правна система се оказват неефективни. С оглед на решенията, постановени по предишни подобни случаи и с оглед на обстоятелствата по това дело, Съдът решава да присъди за като неимуществени вреди сумата от EUR 12,000, заедно с всеки данък, който може да бъде наложен.

C.  Разходи и разноски

92.  Жалбоподателят иска възстановяване на EUR 2,880, платени за правни такси за производството пред Съда. Той представя график на часовете, които неговият представител е прекарал в работа по делото и хонорара, уговорен по между им.

93.  Правителството не представя коментар.

94.  Съгласно практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на неговите разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са направени действително и по необходимост и когато са разумни като размер. В настоящия случай, Съдът, вземайки предвид информацията, с която разполага, гореспоменатите критерии и факта, че жалбоподателят е получил EUR 715 като правна помощ от Съвета на Европа, счита за основателно да присъди сума в размер на EUR 2,165, заедно с всички данъци, които може да бъда наложени.

C.  Лихва за забава

95.  Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешно-правните средства за защита;

2.  Обявява за допустими жалбите на жалбоподателя относно неговото малтретиране от двама полицейски служители и относно неефективността на вътрешните средства за правна защита в това отношение;

3.  Обявява останалата част от жалбата за недопустима;

4.  Устнавовява нарушение на член 3 от Конвенцията;

5.  Установява нарушение на член 13 от Конвенцията;

6.  Постановява

(a)  че държава-ответник трябва да плати на жалбоподателя, в срок от три месеца от датата, на която решението става окончателно, съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми:

(i)  EUR 12,000 (дванадесет хиляди евро) за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 2,165 (две хиляди сто шестдесет и пет евро) за разходи и разноски;

(iii)  всички данъци, които може да бъдат наложени върху горните суми;

(b)  че от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи обикновена лихва върху горните суми в размер, равен на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка за периода на просрочие плюс три процентни пункта;

7.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за обезщетение по справедливост.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 12 април 2007 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Уестердик                                                          Пеер Лоренцен
Секретар                                                                                Председател

Дата на постановяване: 12.4.2007 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-80077