Номер на жалба: 27776/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес

По делото „Иван Вътов Иванов срещу България“,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Комитет в състав:

          Райт Марусте (Rait Maruste), председател,

          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
          Здравка Калайджиева, съдии,

          както и г-н Стивън Филипс  (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 2 ноември 2010 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 27776/04) срещу Република България, подадена на 9 юли 2004 г. в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Иван Вътов Иванов (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят се представлява от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев, адвокати в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3. На 10 септември 2008 г. председателят на Пето отделение решава да съобщи на Правителството за жалбата. На основание на разпоредбите на член 28 § 1 от Конвенцията жалбата е възложена на Комитет.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4. Жалбоподателят е роден през 1939 г. и живее в Пловдив.

5. На 17 юли 1997 г., след финансов одит на публичното дружество, в което жалбоподателят работи като счетоводител, на последния е съставя акт за начет за вреди в размер на 10 525 116 лева (BGL).

6. На 26 септември 1997 г., Министерството на финансите изпраща акта за начет в Окръжна прокуратура – Пловдив. В приложено към акта писмо Министерството уточнява, че ако няма основание за образуване на наказателно производство срещу жалбоподателя, досието трябва да се препрати в Пловдивския районен съд за образуване на гражданско производство.

7.  На 3 октомври 1997 г. Окръжната прокуратура започва предварително разследване срещу жалбоподателя и петима други заподозрени за грешки в управлението при изпълнение на служебните им задължения и причиняване на значителни щети на дружеството – нарушение по член 219, алинея 1 от Наказателния кодекс.

8.  На 26 ноември 1997 г. Икономическа полиция изисква от жалбоподателя да представи акта за начет, което той извършва същия ден.

9.  На 15 май 2001 г. жалбоподателят е разпитан и привлечен като обвиняем. От 15 до 22 май 2001 г. другите петима заподозрени са разпитани и също привлечени като обвиняеми. На 16 май 2001 г. се изслушват свидетели. На неуточнена дата следствените органи изпращат досието в Окръжна прокуратура.

10. На 6 юни 2002 г. прокурорът връща досието на следователя с указание разследването да продължи. Той уточнява, че трябва да се разпитат свидетели, да се назначат експертизи и да се съберат допълнителни документални доказателства.

11. На 8 април 2004 г. следователят предлага закриване на делото поради давност на спорните факти.

12. На 21 април 2004 г. окръжният прокурор констатира настъпилата давност и постановява прекратяване на делото.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО  ПРАВО

Обжалване съгласно член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1974 г.

13. Съгласно въведения на 30 май 2003 г. (и включен по същество в член 368 от ГПК от 2005 г.) член 239а от НПК от 1974 г., ако наказателно разследване срещу обвиняем е продължило повече от две години за тежко престъпление и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият има право да подаде молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото. Съдът се произнася по молбата в седемдневен срок и връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда. Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си, съдът прекратява наказателното производство.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

14.  Жалбоподателят твърди, че продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок”, предвиден в член 6 § 1 от Конвенцията :

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от (...) съд“

15.  Правителството прави възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателят не се е възползвал от възможността, предвидена в член 239а от НПК, да подаде молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно да изиска делото. Според Правителството наказателното производство е започнало с откриване на предварителното разследване на 1 октомври 1997 г. и неговата продължителност не е прекомерна.

16. Жалбоподателят не изразява становище по възражението на Правителството. Той счита, че производството е започнало на 17 юли 1997 г. – датата на официалното му уведомление за съставения акт за начет.

A.  Допустимост

17. Съдът преценява, че преди да се произнесе по възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, трябва първо да установи съответния период. Той припомня, че в делото Николова срещу България (№ 2) Съдът е приел като начален момент за отчитане продължителността на производството датата, на която жалбоподателката е била уведомена за съставения акт за начет, тъй като уведомлението включва извършените престъпни деяния (Николова срещу България (Nikolova c. Bulgarie) (№ 2), № 40896/98, § 79, 30 септември 2004 г.). В този случай обаче в акта за начет не е определено дали деянието е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Следователно не може да се приеме 17 юли 1997 г. като начален момент на наказателното производство. Съдът счита, също като Правителството, че наказателното производство е започнало на 3 октомври 1997 г. с откриването на предварителното разследване срещу жалбоподателя. То е приключило на 21 април 2004 г. с прокурорското постановление за прекратяване на делото. Следователно продължителността на производството е над шест години и пет месеца, без да се надхвърли фазата на предварителното разследване.

18. Относно възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, предвидени в член 239a от НПК, Съдът отбелязва, че тази разпоредба е била приета на 30 май 2003 г. До тази дата продължителността на наказателното производство е била над пет години и седем месеца. Следователно дори жалбоподателят да се е бил възползвал от правото си да подаде молба в съда за незабавно разглеждане на делото, това е нямало да реши въпроса с продължителността на производството до 2003 г. Тази марка не би била ефективна, от което следва, че възражението на Правителство трябва да се отхвърли.

19. И накрая, Съдът констатира, че жалбата не е явно лишена от основания и не е недопустима на друго основание.

B.  По същество

20. Съдът напомня, че „разумната” продължителност на производството се определя в зависимост от обстоятелствата, като се имат предвид критериите, утвърдени в практиката на Съда, а именно сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на компетентните органи (вж. сред много други, Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier et Sassi c. France) [ГК], реш. № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).

21.  Съдът многократно е разглеждал дела по сходни въпроси и е установявал нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията (вж. наред с други, Османов и Юсеинов срещу България, № 54178/00 и № 59901/00, 23 септември 2004 г., Иван Христов срещу България (Ivan Hristov c. Bulgarie), № 32461/02, 20 март 2008 г. и Василев и други срещу България, № 61257/00, 8 ноември 2007 г.). Настоящият случай, свързан с грешки в управлението при изпълнение на служебните задължения, причинили значителни щети на дружеството, се характеризира с известна фактическа сложност поради броя на участващите лица и необходимостта от специални знания. Съдът преценява обаче, че тези обстоятелства не са основание за прекомерната продължителност на предварителното разследване. Всъщност той установява, че през значителни периоди от време (ноември 1997 – май 2001 г., юни 2002 – април 2004 г.) производството остава в мъртва точка, без да бъдат извършени никакви процесуални или следствени действия. Съдът счита, че няма никакви доказателства да се заключи, че закъснението се дължи на поведението на жалбоподателя.

22. В заключение, като взима предвид материалите по делото и горепосочените критерии, Съдът счита, че продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок”.

23. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ОТНОСНО ПРИЛОЖИМОСТТА НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

24.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

 „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.    Вреди

25.  Жалбоподателят претендира 15 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.

26. Правителството оспорва тези претенции.

27.  Съдът постановява да му се изплатят 2 400 EUR справедливо обезщетение за понесени неимуществени вреди.

Б. Разноски

28. Жалбоподателят претендира също така 3 025 EUR за разноски по делото в Съда. Той иска тази сума да се плати директно на неговите адвокати.

29. Правителството оспорва тези претенции.

30.  Съгласно установената практика на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски единствено доколкото е доказано, че са действително направени, необходими и в разумен размер. В настоящия случай, като се имат предвид представените документи и горепосочените критерии, Съдът преценява за разумна и постановява изплащането на сумата от 600 EUR за всички разноски на жалбоподателя, направени в хода на делото пред Съда.

В.  Лихва за забава

31. Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Отхвърля повдигнатото от страна на Правителството възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и обявява жалбата за допустима;

2. Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

3.  Постановява:

a)  ответната държава да заплати в срок от три месеца от деня, в който решението стане окончателно съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми в български лева по валутен курс към датата на плащането:

i.  2 400 EUR (две хиляди и четиристотин евро) за понесени имуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума;

ii.  600 EUR (шестстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, които да се внесат по сметката на адвокатите на жалбоподателя в България;

б)  от датата на изтичане на посоченият срок до датата на плащане върху тази сума ще бъде дължима проста лихва, равна на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от исковата претенция за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и и оповестено в писмен вид на 25 ноември 2010 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Стивън Филипс                                                            Райт Марусте
   Заместник-секретар                                                          Председател

Дата на постановяване: 25.11.2010 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-101821