Номер на жалба: 7963/05 г.

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Административно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото на Иван Стоянов Василев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Здравка Калайджиева,

          Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),

          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,

          и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 14 май 2013 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 7963/05 г.) срещу Република България, подадена на 7 февруари 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския гражданин  г-н Иван Стоянов Василев (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-жа С. Маргаритова-Вучкова – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди, че производството пред Върховния административен съд, по което той обжалва по съдебен ред прекратяването на трудовия му договор като полицай, е несправедливо.

4. На 3 декември 2009 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1959 г. и живее в град Бургас.

A. Прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя

6. На 5 юни 2003 г. жалбоподателят, който служи като полицай в Бургас, подава молба за ранно пенсиониране. Според него той прави това против волята си под заплаха от дисциплинарно уволнение. Той научава за тази заплаха от колегите си, които са я чули от висшестоящия си. Претекстът за уволнението е дисциплинарно наказание, наложено на жалбоподателя на 30 май 2003 г. за това, че както се твърди, той не е действал с необходимото усърдие при справяне с инцидент с хеликоптер.

7. След искането на жалбоподателя за ранно пенсиониране, както и в съответствие с чл. 253, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи („Закона от 1997 г.”: вж. параграф 15 по-долу), министърът на вътрешните работи решава да прекрати трудовия договор на жалбоподателя. Заповедта за прекратяване е от 13 юни 2003 г.

8. Заповедта е връчена на жалбоподателя на 22 юли 2003 г. При получаване на заповедта жалбоподателят изрично посочва, че той е подал искането си за ранно пенсиониране против волята си и под заплаха от дисциплинарно уволнение.

Б.  Производството пред Върховния административен съд

9. Съгласно чл. 258 от Закона от 1997 г., във връзка с чл. 36, ал. 1 от Закона за административното производство от 1979 г. (в сила до 1 март 2007 г.), жалбоподателят има право да обжалва по съдебен ред заповедта за прекратяване на трудовия му договор пред Върховния административен съд. Той упражнява това право на 4 август 2003 г., като твърди, че са налице процесуални нарушения в решението за прекратяване на трудовото му правоотношение и че не е имало валидно искане за ранно пенсиониране (което е ключово условие за прекратяване на трудовото правоотношение), тъй като той е подал искането си по принуда. Той иска да бъдат допуснати показанията на четирима свидетели, които, както той поддържа, ще докажат, че той не е имал намерение да се пенсионира и е подал искането си за ранно пенсиониране само поради заплахата от уволнение.

10. На 16 декември 2003 г., по време на първото заседание по делото пред тричленен състав на Върховния административен съд, адвокатът на жалбоподателя отново повтаря искането да бъдат допуснати четирима свидетели. Юрисконсултът на Министерство на вътрешните работи възразява с аргумента, че жалбоподателят е можел просто да оттеглили искането си за ранно пенсиониране. Прокурорът, който по право участва в производството, счита, че свидетелите следва да бъдат изслушани, за да се даде възможност на жалбоподателя да докаже твърдението си. Въпреки това Върховният административен съд отхвърля искането на жалбоподателя да призове свидетели, без да се мотивира. Протоколът от съдебното заседание посочва само, че съдът решава да не уважи искането.

11. С решение от 23 януари 2004 г. тричленният състав отменя заповедта за прекратяване, установявайки, че с издаването на заповедта, докато жалбоподателят е в отпуск по болест, министърът е нарушил чл. 256, ал. 1 от Закона от 1997 г. (вж. параграф 15 по-долу).

12. Министърът на вътрешните работи подава касационна жалба срещу решението на тричленния състав. В писменото си становище в отговор адвокатът на жалбоподателя отново повтаря искането си да бъдат допуснати свидетели.

13. С окончателно решение от 25 октомври 2004 г. петчленен състав на Върховния административен съд отменя предходното решение на тричленния състав и потвърждава заповедта за прекратяване на трудовия договор на жалбоподателя, като приема, че макар заповедта да е подписана на 13 юни 2003 г. (когато той е бил в отпуск по болест), тя му е връчена на 22 юли 2003 г. (когато той се е върнал на работа). Ето защо не е налице нарушение на чл. 256, ал. 1 от Закона от 1997 г.

14. Нито съдебното решение на тричленния състав, нито това на петчленния състав на Върховния административен съд разглеждат твърдението на жалбоподателя, че е подал искането си за ранно пенсиониране по принуда, нито посочват мотиви за решението си да не допуснат исканите от жалбоподателя свидетели.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

15. Чл. 253, ал. 1, т. 2 от Закона от 1997 г., който е в сила до края на април 2006 г., гласи, че служителите в Министерство на вътрешните работи се освобождават от служба със заповед на министъра в случаите, когато те придобият право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и по тяхно искане за ранно пенсиониране. Заповедта за прекратяване подлежи на обжалване по съдебен ред пред Върховния административен съд (чл. 258 от Закона от 1997 г. във връзка с чл. 36, ал. 1 от Закона за административното производство от 1979 г., в сила до 1 март 2007 г.). Чл. 256, ал. 1 от Закона от 1997 г. гласи, че служителите не могат да бъдат освобождавани от служба през време на отпуск, освен в съответствие с разпоредбите на чл. 253 от Закона.

16. Чл. 11, ал. 1 от Закона за административното производство от 1979 г. гласи, че административният акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересуваните страни.

17. В процесния период производството пред Върховния административен съд е регламентирано от Закона за Върховния административен съд от 1997 г. Чл. 38 от Закона гласи, че в касационното производство (което включва жалби срещу решения на тричленен състав до петчленен състав на Върховния административен съд) са допустими само писмени доказателства. Чл. 40, ал. 1 гласи, че в това производство Върховният административен съд може да остави в сила, да отмени (изцяло или частично) или да измени обжалваното решение. Чл. 40, ал. 2 гласи, че когато Върховният административен съд отмени решението поради съществени нарушения на процесуални правила, той връща делото за ново разглеждане от друг състав на съответния съд. В останалите случаи делото се решава по същество.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

18. Жалбоподателят, като се позовава на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, се оплака, че той не е имал справедлив съдебен процес, в резултат на отказа на Върховния административен съд да разпита неговите свидетели, без да се мотивира. Чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, доколкото е приложим, предвижда следното:

 “Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения … има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … съд …”

A. Допустимост

19. Правителството твърди, че жалбата е недопустима, тъй като жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита. Той не е направил писмено изявление до министъра, в което да изложи твърденията си за принуда (с подкрепящите ги доказателства). Министърът е длъжен да разгледа тези изявления в съответствие с чл. 11 от Закона за административното производство от 1979 г. (вж. параграф 16 по-горе).

20. Съдът намира, че предварителното възражение на правителството е неоснователно. Каквито и административноправни средства за защита да е имало по отношение на прекратяването на трудовото му правоотношение, оплакването на жалбоподателя пред Съда не е за това прекратяване, а за справедливостта на производството пред Върховния административен съд. Правното средство за защита, посочено от правителството, няма отношение към това оплакване. Съответно Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството. Тъй като жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията и не е недопустима на други основания, тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

1.  Становищата на страните

21. Правителството поддържа, че твърденията на жалбоподателя относно прекратяването на трудовия му договор са неоснователни. Върховният административен съд притежава пълна компетентност да направи преглед на всички елементи на процесуалната и материалната законосъобразност на прекратяването на трудовия му договор. Жалбата е внимателно разгледана и отхвърлена от Върховния административен съд, който е действал справедливо във всяко отношение. Тричленният състав ясно мотивира решението си – нарушение на чл. 256, ал. 1 – и разглежда изцяло твърденията на жалбоподателя, за да достигне до такова решение. При обжалването на това решение, съгласно съответните процедури по това време, пред петчленния състав са допустими само писмени доказателства. Поради това исканията на жалбоподателя, свързани с разпит на свидетели, не са разгледани от петчленния състав: свидетелите просто не са релевантни към обжалвания пред съда въпрос. Съдилищата имат широка свобода на преценка по отношение на призоваването на свидетели и не може да бъде констатирано нарушение само защото съдът е установил, че не е необходимо да се призове конкретен свидетел или е отказал искане на жалбоподател за призоваване на свидетел (вж., например, Х. срещу Франция (H. v. France), 24 октомври 1989 г., серия А, № 162-A; и, mutatis mutandis, С. Н. срещу Швеция (S.N. v. Sweden), № 34209/96, ЕСПЧ 2002-V).

22. Жалбоподателят поддържа, че неговите свидетели са относими към ключовия въпрос по делото, а именно дали е направил искането си за ранно пенсиониране по принуда. Неговото искане да бъдат призовани свидетели е направено в съответствие с приложимите процесуални правила и е подкрепено от прокурора по делото, а Върховният административен съд не представя мотиви за отказа си да призове свидетелите. Върховният административен съд също така е длъжен да се произнесе по съществото на всяко твърдение, посочено от жалбоподателя. Той не е направил това. Тричленният състав вместо това разглежда единствено въпроса за отпуска по болест, а при обжалването петчленният състав прави същото. Когато отменя решението на тричленния състав по отношение на въпроса за отпуска по болест, правилно би било петчленният състав да върне делото за ново разглеждане от друг конституиран състав от трима съдии, като този нов състав да разгледа всички други въпроси, повдигнати жалбоподателя, по-специално въпроса за принудата. Вместо да направи това, Върховният административен съд предприема ход, който води до лишаване на жалбоподателя от възможността да бъдат разгледани претенциите му по отношение на принудата и да бъдат изслушани неговите свидетели в подкрепа на това твърдение.

2.  Преценката на Съда

23. Въпросът пред Съда по това дело не е дали заповедта за прекратяване на трудовия договор на жалбоподателя е в съответствие с българското законодателство, или дали е обоснована, а дали производството по съдебно обжалване по отношение на това прекратяване е в нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. В своето решение по този въпрос Съдът трябва да разгледа два други въпроса: дали гражданско-правният аспект на чл. 6, ал. 1 се прилага в производството пред Върховния административен съд, и ако е така, дали това производство е справедливо.

 (a)  Приложимост на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията

24. За да е приложим чл. 6, ал. 1 от Конвенцията в гражданско-правния му аспект, трябва да има истински и сериозен спор за право, за което най-малкото може да се твърди, че е признато в националното законодателство. Спорът може да се отнася не само за действителното съществуване на правото, но също така и за неговия обхват и начина на упражняването му. Освен това резултатите от производството трябва да бъдат от пряко решаващо значение за това право (вж., наред с много други източници, Ефендиева срещу Азербайджан (Efendiyeva v. Azerbaijan), № 31556/03, § 39, 25 октомври 2007 г.).

25. В конкретния случай е безспорно, че е имало спор за права, признати съгласно българското законодателство (при липса на валидна заповед за прекратяване на трудовото правоотношение – правото да продължи да бъде нает като служител на Министерство на вътрешните работи), че спорът е истински и сериозен, както и че изходът от производството пред Върховния административен съд е пряко решаващ за въпросното право (обратното по делото Чавайда срещу Словакия (Čavajda v. Slovakia), № 65416/01, §§  61 – 64, 14 октомври 2008 г.).

26. Остава да се установи дали това право може да се характеризира като „гражданско” по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. В тази връзка следва да се отбележи, че жалбоподателят е бил действащ полицай на подчинение на Министерство на вътрешните работи и че спорът, който той иска да бъде решен в хода на заведеното от него производство пред Върховния административен съд, се отнася до законосъобразността на прекратяването на трудовия му договор на тази длъжност.

27. В решението си по делото Вилхо Ескелинен и други срещу Финландия (Vilho Eskelinen and Others v. Finland) [ГК], № 63235/00, § 62, ЕСПЧ 2007-II, Голямата камара на Съда установява нови критерии за приложимостта на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по отношение на спорове, свързани с наемането на работа на държавни служители. Тя постановява, че тази разпоредба се прилага в своя гражданско-правен аспект за всички спорове, свързани с държавни служители, освен ако а) националното законодателство на съответната държава изрично изключва достъпа до съд за длъжността или категорията на въпросния служител, и б) изключването е оправдано по обективни причини. Ако националното законодателство не забранява достъпа до съд, Съдът не следва да разглежда втория от тези критерии (вж. Рижамадзе срещу Грузия (Rizhamadze v. Georgia), № 2745/03, §§  27 – 28, 31 юли 2007 г.; Ефендиева, цитирано по-горе, § 41; и Ромуалд Козловски срещу Полша (Romuald Kozłowski v. Poland), № 46601/06, § 24, 20 януари 2009 г.).

28. В конкретния случай българското законодателство изрично допуска съдебен контрол на решението за прекратяване на служебното правоотношение с действащ служител на Министерството на вътрешните работи и съдебното обжалване от страна на жалбоподателя на прекратяването на трудовото му правоотношение в действителност е разгледано от Върховния административен съд. От това следва, че чл. 6, ал. 1 от Конвенцията в неговия гражданско-правен аспект е приложим към производството пред този съд (вж. Редка срещу Украйна (Redka v. Ukraine), № 17788/02, § 25, 21 юни 2007 г.; Чукас срещу Украйна (Chukhas v. Ukraine), № 4078/03, § 20, 12 юли 2007 г.; Бландо срещу Франция (Blandeau v. France), № 9090/06, § 21, 10 юли 2008 г.; Йордан Йорданов и други срещу България, № 23530/02, § 44, 2 юли 2009 г.; и Ваняк срещу Хърватия (Vanjak v. Croatia), № 29889/04, §§ 32 – 33, 14 януари 2010 г.). Фактът, че производството се отнася до прекратяване на трудовия договор на жалбоподателя, а не до въпроси, свързани с неговата заплата, надбавки или други подобни права, не променя това заключение (вж. Цветкович срещу Сърбия (Cvetković v. Serbia), № 17271/04, § 38, 10 юни 2008 г.; Ромуалд Козловски, цитирано по-горе, § 24; и Байер срещу Германия (Bayer v. Germany), № 8453/04, §§ 38 – 39, 16 юли 2009 г.).

 (б)  Спазване на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията

29. Остава да се определи дали производството пред Върховния административен съд е справедливо. Следващите четири общи принципа, установени в практиката на Съда, са от значение за решаването на този въпрос.

30. Първо, чл. 6 от Конвенцията не определя никакви правила относно допустимостта на доказателствата или начина, по който те трябва да се оценяват, като следователно това са въпроси за регулиране предимно от националното законодателство и националните съдилища (вж. Шенк срещу Швейцария (Schenk v. Switzerland), серия А, № 140, стр. 29, §§ 45 – 46, и Гарсия Руис срещу Испания (Garcia Ruiz v. Spain) [ГК], № 30544/96, § 28, ЕСПЧ 1999-I). Задачата на Съда е да установи дали производството в неговата цялост, включително начина, по който се събират доказателства и се вземат процедурни решения, е справедливо (Олужич срещу Хърватия (Olujić v. Croatia), № 22330/05, § 77, 5 февруари 2009 г.; Таминен срещу Финландия (Tamminen v. Finland), № 40847/98, § 38, 15 юни 2004 г.).

31. Второ, член 6 от Конвенцията не гарантира изрично правото на призоваване на свидетели или на допускане на други доказателства от съда по граждански дела. Независимо от това, всяко ограничение, наложено върху правото на страна в гражданско производство да призовава свидетели и да представя други доказателства в подкрепа на своята теза, трябва да бъде в съответствие с изискванията за справедлив съдебен процес по смисъла на алинея 1 на този член, включително и с принципа за равнопоставеност на страните (Краброва срещу Русия (Khrabrova v. Russia), № 18498/04, § 38, 2 октомври 2012 г.; Грязнов срещу Русия (Gryaznov v. Russia), № 19673/03, § 56 и 57, 12 юни 2012 г.; и също Вежбицки срещу Полша (Wierzbicki v. Poland), № 24541/94, § 39, 18 юни 2002 г.).

32. Трето, принципът на състезателен процес и равнопоставеност на страните, който е един от елементите на по-широкото понятие на справедливия съдебен процес, изисква на всяка страна да се даде разумна възможност да узнае и да коментира направените изявления или представените доказателства от другата страна, както и да представи своята теза при условия, които не я поставят в значително неблагоприятно положение спрямо опонента й (Олужич, цитирано по-горе, § 78; Крчмар и други срещу Чешката република (Krčmář and Others v. the Czech Republic), № 35376/97, § 39, 3 март 2000 г., и Домбо Бехеер Б. В. срещу Нидерландия (Dombo Beheer B.V. v. the Netherlands), 27 октомври 1993 г., § 33 , серия А, № 274).

33. И накрая, понятието за справедливо производство изисква националният съд да разгледа основните въпроси, с които е сезиран (Войтехова срещу Словакия (Vojtěchová v. Slovakia), № 59102/08, § 35, 25 септември 2012 г., с допълнителните препратки в него). Националният съд е длъжен да разгледа по подходящ начин твърденията, аргументите и доказателствата, представени от страните, без да се повлиява оценката му от това дали те са от значение за решението (Ван де Хурк срещу Нидерландия (Van de Hurk v. the Netherlands), 19 април 1994 г., § 59, серия А, № 288). Чл. 6, ал. 1 задължава съда да мотивира своите решения, но не може да се разбира като изискващ подробен отговор на всеки аргумент (пак там, § 61; Иро Балани срещу Испания (Hiro Balani v. Spain), 9 декември 1994 г., § 27, серия А, № 303-Б; Руис Тортия срещу Испания (Ruiz Torija v. Spain), 9 декември 1994 г., § 29, серия А, № 303-A). Националният съд обаче трябва да посочи с достатъчна яснота основанията, на които основава своите решения (Хаджианастасиу срещу Гърция (Hadjianastassiou v. Greece), 16 декември 1992 г., § 33, серия А, № 252).

34. По настоящото дело причина за жалбата пред Върховния административен съд е твърдението на жалбоподателя, че искането му за ранно пенсиониране е направено по принуда и поради това заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение е недействителна. Макар правителството да оспорва фактическите твърдения на жалбоподателя в това отношение, то приема, че ако бъде доказана принуда, съгласно българското законодателство това би направило недействителна заповедта за прекратяване. Затова въпросът за принудата е централният въпрос в производството пред Върховния административен съд. Нещо повече, това е фактически въпрос и като такъв може да бъде решен от Върховния административен съд само чрез разглеждане на доказателствата на страните. В този контекст би следвало да е нормално Върховният административен съд, заседавайки първоначално като тричленен състав, да е длъжен да изслуша свидетелите на жалбоподателя или да посочи ясни причини за решението си да не го направи.

35. След като първо отказва искането на жалбоподателя да призове свидетели по отношение на твърдяната принуда (вж. параграф 10 по-горе), тричленният състав също така не се произнася и не посочва мотиви за отказа си в своето решение. Той предпочита вместо това да се произнесе по жалбата в полза на жалбоподателя единствено поради по-тесния въпрос за отпуска по болест. Впоследствие при обжалването петчленният състав, който е ограничен до разглеждане само на писмени доказателства по делото, набързо отменя решението на тричленния състав, без да разглежда оплакването по отношение на принудата. Ефектът от решението на петчленния състав е отмяна на съдебно решение, което е благоприятно за жалбоподателя, без да се предостави каквато и да било възможност да бъде разгледано основното основание за жалбата срещу уволнението на жалбоподателя. Това означава, че същността на оплакването на жалбоподателя в действителност никога не е разгледана по съдебен ред от Върховния административен съд, следователно, не е имало подходящо съдебно произнасяне по искането му за съдебен контрол (вж., например, Янакиев срещу България (Yanakiev v. Bulgaria), № 40476/98, §§ 68 – 72, 10 август 2006 г.). Кумулативната последица от начина на провеждане на производството от Върховния административен съд – на първа инстанция и при обжалването – е лишаването на жалбоподателя от правото му на справедлив съдебен процес, гарантирано по силата на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. Поради тези причини е налице нарушение на тази разпоредба.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

36.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

37. Жалбоподателят не е предявил иск за имуществени вреди, но претендира 6 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди заради причинените му стрес и безпокойство в резултат от несправедливостта на производството пред Върховния административен съд. Той се позовава по-специално на факта, че преди прекратяването на трудовия му договор той е бил полицай с деветнадесетгодишен опит и в добра форма, а след това здравето му, психическо и физическо, се е влошило.

38. Правителството счита този иск за прекомерен, както и че установяването на нарушение би представлявало достатъчно справедливо обезщетение. При условията на евентуалност, то иска от Съда да се съобрази с присъдените от него обезщетения по подобни дела.

39. Съдът намира, че жалбоподателят е претърпял неимуществени вреди в резултат на установеното нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията (Крабова, цитирано по-горе, § 59) и че тези вреди не могат да бъдат компенсирани само чрез констатирането на нарушение (Олужич, цитирано по-горе, § 97). Следователно, произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя 1 500 евро, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума.

40. Следва да се отбележи освен това, че съдебно решение, в което Съдът констатира нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея, налага на ответната държава правно задължение не само да заплати на съответните лица сумите, присъдени като справедливо обезщетение, но също така и да избере, под надзора на Комитета на министрите, общите и/или, ако е подходящо, индивидуални мерки, които да бъдат приети във вътрешния й правов ред, за да се сложи край на нарушението и за отстраняване, доколкото е възможно, на неговите ефекти (вж., като скорошен източник, Станев срещу България [ГК], № 36760/06, § 254, ЕСПЧ 2012). По правило най-подходящата форма на обезщетение в случаите, когато жалбоподателят не е имал достъп до съд в нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, е своевременно възобновяване на производството и повторно разглеждане на делото в съответствие с всички изисквания за справедлив съдебен процес (вж., наред с други, Янакиев, цитирано по-горе, § 90).

Б.  Разноски

41. Жалбоподателят иска възстановяване на 1 410 евро за адвокатски хонорари. Сумата се дължи за двадесет и три и половина часа работа по производството пред Съда (при часова ставка от 60 евро на час). Той иска 102 евро от присъдената му по този иск сума да му бъдат директно платени (тъй като вече е заплатил тази сума на своите адвокати), а останалата част да бъде платена на неговия процесуален представител. Той претендира още и 360 български лева (BGN) (153 евро) за разходи (обхващащи пощенски и преводачески услуги) и иска тази сума да му бъде директно платена. В подкрепа на тези твърдения представя договор за процесуално представителство, справка за отработени часове, договори за преводачески услуги и различни пощенски разписки.

42. Правителството твърди, че броят на таксуваните часове и часовата ставка, начислена от адвокатите на жалбоподателя, са завишени. То твърди също така, че други разноски следва да бъдат присъдени, само доколкото са доказани с документи.

43. Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително направени, необходими са и са в разумен размер. В настоящия случай Съдът отбелязва, че часовата ставка, начислена от адвокатите на жалбоподателя, е сравнима с тези, начислени по последните дела срещу България с подобна сложност (вж. като скорошен източник, Фингър срещу България, № 37346/05, § 142, 10 май 2011 г., с допълнителни препратки в него). Поради това тя може да се счита за приемлива. При все това Съдът се съгласява с правителството, че броят на часовете, за които процесуалният представител на жалбоподателя го таксува, изглежда прекалено висок. Като взе предвид горепосоченото и преценявайки по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя 1 000 евро за разноски. 102 евро от тази сума следва да се плати на самия жалбоподател, а останалата част – на неговия процесуален представител.

44. Що се отнася до иска за други разноски, жалбоподателят е поискал възстановяване на разходите за превод на документи от английски на български език, както и на документи от български на английски език. Съгласно практиката на Съда само последните могат да бъдат възстановени като направени по необходимост (вж. Обединена македонска организация Илинден и други срещу България (№ 2), № 34960/04, § 59, 18 октомври 2011 г.). Съответно Съдът му присъжда 135 лева за преводачески услуги и още 30 лева за покриване на пощенски разходи, които той наистина е направил, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от него върху тази сума. Превърната в евро, общата сума, присъдена за разноски е 84 евро. Тя следва да бъде платена на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

45.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

3.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 1 500 (хиляда и петстотин евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii)  EUR 1 084 (хиляда и осемдесет и четири евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума; от тях EUR 186 (сто осемдесет и шест евро) да бъдат платени на жалбоподателя, а остатъка да бъде платен на процесуалния му представител;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 4 юни 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Франсоаз Елен-Пасо                                                       Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 4.6.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-120054