Номер на жалба: 41140/05 г.

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Разумен срок

По делото на Иванов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет, състоящ се от:

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Здравка Калайджиева, съдии,

          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 14 юни 2012 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 41140/05 г.) срещу Република България, подадена на 31 октомври 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Димитър Господинов Иванов (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-н Д. Митков и г-жа С. Василева – адвокати, практикуващи в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3. Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 5 и чл. 6 от Конвенцията във връзка с наказателното производство срещу него, задържането му под стража и гражданското производство за обезщетение за вреди срещу държавата, което той е завел след оправдаването му.

4. На 16 септември 2009 г. Председателят на Пето отделение решава да изпрати на правителството уведомление за жалбата. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1). Впоследствие делото е разпределено на Четвърто отделение.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1962 г. и живее в град Варна.

A.  Наказателното производство срещу жалбоподателя и неговото задържане под стража

6. На 22 юни 1994 г. жалбоподателят е обвинен в грабеж, арестуван и задържан под стража. Той е освободен под гаранция на 4 март 1997 г.

7. На 1 юни 1998 г. Софийски градски съд оправдава жалбоподателя. Тази оправдателна присъда е потвърдена с решение от 4 април 2001 г. на Софийски апелативен съд, което не е обжалвано и е влязло в сила на 28 май 2001 г.

Б.  Производство за вреди срещу държавата

8. На 28 юни 2001 г. жалбоподателят подава жалба срещу Главната прокуратура и Софийската следствена служба по чл. 2, т. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани („ЗОДОВ” – заглавието на закона по-късно е изменено). Той първоначално претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лева (BGN), а по-късно увеличава своя иск на 25 000 лева (равностойността на приблизително 12 780 евро (EUR)). Жалбоподателят също така претендира обезщетение за имуществени вреди, лихви и възстановяване на направените от него съдебни разноски.

9. Основното твърдение на жалбоподателя е, че наказателното производство срещу него и задържането му са станали незаконни, тъй като той е оправдан. Той също така представя становище относно последиците за репутацията му, твърдяни парични загуби, както и по отношение на начина, по който следва да се изчислят лихвите върху присъденото му обезщетение.

10. На 29 юли 2002 г. Софийски градски съд присъжда на жалбоподателя 15 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди и 49 лева за имуществени вреди. При определяне размера на присъденото обезщетение, съдът е взел предвид „... естеството на обвиненията, периода на задържане под стража, неговата възраст ... и степента на болка и страдание, които той [е] претърпял по време на наказателното производство срещу него”. В отделно решение от 12 септември 2002 г. Софийски градски съд отхвърля иска за разноски.

11. При обжалването, на 27 юни 2003 г. Софийски апелативен съд уважава иска на жалбоподателя за обезщетение за неимуществени вреди в пълен размер, като му присъжда 25 000 лева. Той му присъжда също и 840 лева за съдебни разноски. В отделно решение от 1 септември 2003 г. апелативният съд му присъжда допълнително 640 лева за разноски. Жалбоподателят и прокурорът подават касационни жалби.

12. С окончателно решение от 14 юли 2005 г. Върховният касационен съд намалява обезщетението за неимуществени вреди на 3 000 лева (равностойността на приблизително 1 535 евро), а присъдената сума за разноски – на 200 лева (около 96 евро). Той посочва, че с оглед на периода, прекаран от жалбоподателя в ареста и всички други фактори, нормално е 5 000 лв. да се разглеждат като адекватно обезщетение. Въпреки това тази сума следва да се намали, тъй като жалбоподателят отчасти е отговорен за вредите, които е претърпял, тъй като в началния етап на разследването той е признал, че е извършил престъплението. Съдебните такси, дължими от жалбоподателя, са фиксирани на 455 лева (равностойността на приблизително 232,50 евро).

В.  Изпълнение на съдебното решение от 14 юли 2005 г.

13. На 28 юли 2003 г. Софийски апелативен съд издава на жалбоподателя изпълнителен лист за сумата от 25 000 лева, плюс лихви, въпреки че съдебното решение, постановено от апелативния съд, не е влязло в сила.

14. На 5 август 2005 г., скоро след влизането в сила на окончателното съдебно решение от 14 юли 2005 г., жалбоподателят подава искане до съответния съд да му бъде издаден нов изпълнителен лист, който е в съответствие с окончателното решение по неговото дело. В искането му изрично са посочени сумите, присъдени му като обезщетение за вреди и за разноски. Жалбоподателят прилага изпълнителния лист от 28 юли 2003 г., който не отразява окончателно присъдените суми.

15. Тъй като не получава отговор, жалбоподателят на няколко пъти подава молбата си. Във връзка с този въпрос делото му няколко пъти се препраща напред-назад между националните съдилища.

16. На неуточнена дата в края на 2005 г. Софийски апелативен съд уведомява жалбоподателя, че изпълнителният лист от 28 юли 2003 г. остава валиден и че жалбоподателят следва да го представи за плащане заедно с окончателното решение, което изменя обезщетението.

17. През април 2006 г. изпълнителният лист от 28 юли 2003 г. се връща на жалбоподателя, за да му се даде възможност да изиска плащане на присъдените суми. Той получава също и отделен изпълнителен лист, издаден през януари 2006 г., по отношение на присъдените съдебни разноски.

18. През октомври 2006 г. жалбоподателят получава плащане на обезщетението, присъдено му с окончателното съдебно решение от 14 юли 2005 г. През юли 2007 г. той получава сумата, присъдена му по отношение на разноските.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

19. Чл. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, преименуван през юли 2006 г. на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди, в редакцията на тази разпоредба, която е в сила към момента на настъпване на фактите по настоящото дело, гласи, доколкото е относимо:

„Държавата отговаря за вредите, причинени на [граждани] от органите ... следствието, прокуратурата, съда ... от незаконно:  

1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание;  

2. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление ...;”

20. Чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ в случай на оправдателна присъда или в определени случаи на прекратяване на наказателното производство гарантира право на обезщетение поради самия факт, че лицето е подложено на наказателно преследване и е задържано под стража. Застъпеното в съдебната практика виждане гласи, че в случай на оправдателна присъда задържането под стража трябва да се разглежда като „незаконно” със задна дата, а за целите на присъждането на обезщетение по този закон е ирелевантен въпросът дали са спазени или не националните разпоредби относно задържането под стража или чл. 5 от Конвенцията (вж. Колеви срещу България (Kolevi v. Bulgaria) (реш.), № 1108/02, 4 декември 2007 г., вж. също и: реш. № 978/2001 г. от 10 юли 2001 г. по гр.д. № 1036/2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС).

21. Според практиката на националните съдилища обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се определя в съответствие с принципа на справедливостта, като се вземат предвид редица различни фактори. Такива фактори са естеството на обвиненията, продължителността на наказателното производство, тяхното въздействие върху съответното лице, включително стреса и неблагоприятните последици за личния му живот и репутация, както и продължителността на задържането под стража, ако е било налице такова. Съгласно тълкувателно решение на Върховния касационен съд (Пoстановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС) при определяне на обезщетение за неимуществени вреди съдилищата трябва да посочат причини за всеки приложим фактор, който е взет предвид.

22. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ присъденото обезщетение може да бъде намалено в случаите, когато пострадалият чрез поведението си е допринесъл за претърпяното от него увреждане.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО ЗА ВРЕДИ

23. Жалбоподателят се оплаква, че производството за обезщетение за вреди срещу държавата е с продължителност, която е несъвместима с изискването за „разумен срок”, предвидено в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

24. Правителството заявява, че не е имало неоправдани забавяния по вина на властите до постановяване на окончателното решение през 2005 г. То не коментира продължителността на фазата на изпълнение на съдебното решение.

25. Съдът подчертава, че изпълнението на окончателното съдебно решение не трябва да бъде отделено от съдебното производство, което следва да бъде разглеждано в неговата цялост (вж. Скордино срещу Италия (Scordino v. Italy) (№ 1) [ГК], № 36813/97, § 197, Естима Жоржи срещу Португалия (Estima Jorge v. Portugal), 21 април 1998 г., § 35, Доклади за присъди и решения 1998 -II, Сика срещу Словакия (Sika v. Slovakia), № 2132/02, § 24 – 27, 13 юни 2006 г., и Иван Панченко срещу Украйна (Ivan Panchenko v. Ukraine), № 10911/05, § 55, 10 декември 2009 г.).

26. Съдът отбелязва, че разглеждането на делото на жалбоподателя от националните съдилища е продължило от 28 юни 2001 г. до 14 юли 2005 г., когато Върховният касационен съд постановява окончателното си решение (вж. параграфи 8 – 12 по-горе). Въпреки това периодът, който следва да се вземе под внимание, не приключва преди неуточнена дата през юли 2007 г., когато окончателното съдебно решение е изпълнено. Следователно този срок е приблизително шест години за три инстанции.

A. Допустимост

27. Съдът отбелязва, че горното оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3 от Конвенцията. Той по-нататък посочва, че то не е недопустимо и на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

28. Съдът припомня, че разумността на продължителността на производството трябва да се преценява в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и правния интерес на жалбоподателя в спора (вж., наред с много други източници, решението по делото Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕСПЧ 2000-VII).

29. Съдът отбелязва, че жалбоподателят не е отговорен за каквото и да е значително забавяне. Що се отнася до поведението на властите, той отбелязва, че е имало значително забавяне в изпълнението на окончателното съдебно решение. Налице е известна липса на яснота по отношение на изпълнителния лист, която е решена от съдилищата приблизително осем месеца след искането на жалбоподателя (вж. параграфи 13 – 17 по-горе). Освен това на държавните власти е отнело повече от една година, за да изпълнят изцяло окончателното съдебно решение (вж. параграф 18 по-горе). Ответното правителство не е представило никаква обосновка за тези забавяния.

30. С оглед на гореизложеното Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството е прекомерна и не отговаря за на изискването за „разумен срок”. Следователно е налице нарушение на чл. 6, ал. 1.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31. Жалбоподателят се оплаква по чл. 5, ал. 1, 3, 4 и 5, че при ареста му през 1994 г. той не е изправен своевременно пред съдия, задържането му под стража е незаконно и прекалено дълго, молбите му за освобождаване не са разгледани в кратък срок и не е имал изпълнимо право на обезщетение за задържането му в нарушение на Конвенцията.

32. Правителството заявява, че горните оплаквания са подадени след изтичане на шестмесечния срок по чл. 35, ал. 1 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят е освободен на 4 март 1997 г., а е подал жалбата си до Съда на 31 октомври 2005 г. По негово мнение производството по ЗОДОВ не е от значение по отношение на изтичането на шестмесечния срок. Правителството твърди алтернативно, че жалбоподателят е получил обезщетение и вече не може да претендира, че е жертва на твърдяните нарушения.

33. Жалбоподателят счита, че шестмесечния срок започва да тече през юли 2005 г., след постановяване на окончателното съдебно решение в производството за обезщетение за вреди.

34. Съдът отбелязва, че обезщетение по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ се присъжда автоматично след оправдателна присъда или прекратяване на наказателното производство, независимо от законосъобразността или основателността на задържането под стража. В производството по тази разпоредба не се разглежда дали задържането е неоснователно или прекалено продължително (вж. Николов срещу България (Nikolov v. Bulgaria) (реш.), № 38884/97, 19 септември 2000 г., И. И. срещу България (I.I. v. Bulgaria) (реш.), № 44082/98, 25 март 2004 г.). Същото важи и по отношение на твърдяните нарушения на правото по чл. 5, ал. 3 – всеки арестуван или лишен от свобода да бъде изправен своевременно пред съдия, и на правото по чл. 5, ал. 4 – жалбите срещу законосъобразността на задържането да бъдат разгледани в кратък срок (вж. Хамънов срещу България (Hamanov v. Bulgaria) (реш.), № 44062/98, 11 май 2000 г. и Андрей Георгиев срещу България (Andrei Georgiev v. Bulgaria), № 61507/00, § 80, 26 юли 2007 г.), както и по отношение на твърдяните нарушения на чл. 5, ал. 1, освен в много специфични случаи, при които е налице предварително национално решение, съдържащо ясна констатация, че задържането е било незаконно съгласно вътрешното право (вж. Колеви срещу България (Kolevi v. Bulgaria) (реш.), № 1108/02, 4 декември 2007 г. и Гаврил Йосифов срещу България (Gavril Yosifov), № 74012/01, 6 ноември 2008 г.).

35. Вземайки предвид вътрешното право и практика, описани по-горе, Съдът не изисква по дела срещу България жалбоподателите, които твърдят, че са налице нарушения на чл. 5, да са предявили иск по ЗОДОВ за целите на изчерпването на вътрешноправните средства за защита и на няколко пъти той е установявал наличието на нарушения на чл. 5, ал. 5 поради факта, че българското законодателство не предвижда изпълняемо право на обезщетение за нарушения на чл. 5 (вж., наред с много други, Хамънов срещу България, §§ 93 – 97, цитирано по-горе, и Вачев срещу България (Vachev v. Bulgaria), № 42987/98, § 80, ЕСПЧ 2004-VIII (извадки) и цитираните в предходния параграф дела).

36. Вярно е, че националните съдилища обикновено вземат под внимание продължителността на задържането под стража като един от многото фактори, които са от значение за определяне на сумата на обезщетението, което ще бъде присъдено. Въпреки това съответното правно основание за присъждане на обезщетението остава оправдателната присъда или прекратяването на производството по делото, като не е налице правно обвързващо решение относно основателността на задържането под стража. В един изолиран случай националните съдилища споменават, че продължителността на задържането под стража е била прекомерна и в нарушение на чл. 5, ал. 3, но Съдът счита, че този случай не оказва влияние върху неговата преценка дали в България съществуват ефикасни вътрешноправни средства за защита по отношение на твърдяното прекомерно продължително задържане под стража (вж. Стайков срещу България (Staykov v. Bulgaria), № 49438/99, § 89, 12 октомври 2006 г.).

37. По настоящото дело жалбоподателят не е представил никакви аргументи, които да убедят съда, че той може разумно да очаква, че в рамките на производството по ЗОДОВ ще бъде установено наличието на твърдяните нарушения на правата му по чл. 5 и ще му бъде присъдено обезщетение за тях. В действителност в тези производства той твърди само, че наказателното производство срещу него и задържането му са незаконосъобразни, тъй като е невинен (вж. параграф 9 по-горе).

38. С оглед на гореизложеното Съдът счита, че при обстоятелствата по настоящото дело производството по ЗОДОВ не е от значение за шестмесечния срок по чл. 35, ал. 1 от Конвенцията. Поради това, при липсата на ефикасно правно средство за защита на национално ниво, жалбоподателят е трябвало да подаде жалбата си пред Съда, в частта й, която засяга оплакванията по чл. 5, в шестмесечен срок от освобождаването му (вж. Йечиус срещу Литва (Ječius v. Lithuania), № 34578/97, § 44, ЕСПЧ 2000-IX). Тъй като жалбата е подадена няколко години по-късно, Съдът счита, че горните оплаквания трябва да бъдат отхвърлени като погасени по давност в съответствие с чл. 35, ал. 4 от Конвенцията.

III. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

39. Жалбоподателят представя други оплаквания по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията относно продължителността на наказателното производство срещу него, изхода на производството за обезщетение за вреди, съдебните разноски по тези производства и твърдяната произволност и липса на яснота на закона, които опетняват тяхната справедливост.

40. Съдът разгледа останалата част от оплакванията на жалбоподателя в тяхната цялост. Въпреки това в светлината на всички материали, с които разполага, и дотолкова, доколкото въпросите, по които са налице оплаквания, попадат в рамките на неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват нарушение на правата и свободите, предвидени в Конвенцията или нейните протоколи.

41. Следователно в съответствие с чл. 35, ал. 3 и 4 от Конвенцията останалата част от жалбата следва да се отхвърли като явно необоснована.

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

42.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

43. В практиката си Съдът не присъжда справедливо обезщетение, когато съответните претенции и документацията към тях не са подадени в рамките на срока, определен за тази цел в съответствие с чл. 60, ал. 2 от Правилника на Съда (вж. Уилкенс срещу Белгия (Willekens v. Belgium), № 50859/99, § 27, 24 април 2003; Гиниевски срещу Франция (Giniewski v. France), № 64016/00, §§ 58 – 60, ЕСПЧ 2006-I; Пелевин срещу Украйна (Pelevin v. Ukraine), № 24402/02, § 37, 20 май 2010 г.).

44. По настоящото дело жалбоподателят е подал претенцията си за справедливо обезщетение след изтичане на законовия срок. При тези обстоятелства не може да бъде присъдено обезщетение по чл. 41.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява за допустима жалбата по отношение на продължителността на производството за обезщетение за вреди, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на производството за обезщетение за вреди срещу държавата;

3.  Отхвърля иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 5 юли 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

               Фатош Арачи                                                       Пейви Хирвеле
Заместник-секретар на Отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 5.7.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-111985