Номер на жалба: 81260/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (Чл. 3) Положителни задължения

По делото Васил Христов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), Председател,,
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бинаку (Ledi Bianku),
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Пол Махоуни (Paul Mahoney),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 26 май 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 81260/12) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от български гражданин, г-н Васил Асенов Христов ("жалбоподателя"), на 11 декември 2012 г.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че властите не са успели за дълъг период от време да идентифицират и накажат извършителите на нападение срещу него.

4.  На 14 април 2014 г. оплакванията му по чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията са съобщени на Правителството, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно Правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1946 г. и живее във Оряхово.

6.  На 13 юни 2002 г. той, синът му и брат му са нападнати от група мъже и бити с бухалки и метални пръти. Жалбоподателят изпада в безсъзнание с травматично увреждане на мозъка и счупен череп и изкълчен пръст. И двете наранявания, изискващи хоспитализация в продължение на няколко дни, са класифицирани като средна телесна повреда съгласно българското законодателство.

7.  На същия ден полицията открива наказателно разследване и извършва оглед на мястото на нападението. В следващите няколко дни те разпитват жалбоподателя и другите жертви, както и свидетели, включително предполагаеми участници в инцидента.

8.  Жалбоподателят, синът му и брат му обясняват, че семейството му се е издържало със събиране на охлюви и е било в спор с К.К., който ги е купувал. На 13 юни 2002 г. жалбоподателят и другите жертви са в колата на сина му, търсейки К.К., за да обсъдят ситуацията. Те го намират заедно с около петнадесет други мъже в четири коли. Мъжете носят метални пръти и бухалки. Жалбоподателят, който е първият, който отива при тях, е ударен от К.К. в лицето. Останалите след това започват да го удрят, докато той пада на земята. Брат му също е нападнат, получава няколко удара и счупена ръка. Синът му остава в колата и успява да заключи вратите, но колата е тежко повредена. Нападението се случва на автобусна спирка пред свидетели.

9.  Мъж на име Т.К. казва, че в дните преди нападението членове на семейството на жалбоподателя са заплашвали К.К. На 13 юни 2002 г. чува К.К. да се обажда на приятели, които той не познава. След като се събира, групата тръгва с колите си, за да търси жалбоподателя и неговото семейство. Когато ги намират, К.К. има кратък разговор с жалбоподателя и двете групи след това започват да се бият. Приятелите на К.К. носят бухалки. Т.К. заявява, че той не е участвал в боя и се е опитал да издърпа К.К. настрани. Той не е видял кой го е започнал.

10.  Когато е разпитан като заподозрян на 14 юни 2002 г., К.К. отказва да обясни какво се е случило.

11.  На 14 юни 2002 г. полицейският следовател назначава вещо лице със задачата да направи оценка на нараняванията, претърпени от жалбоподателя. Страните не предоставят на Съда копие от този доклад.

12.  На 24 и 25 юли 2002 г. следователят по делото поисква информация от полицията за връзки, които страните може да са имали с престъпни групи, за Т.К. и К.К. и за няколко други предполагаеми участници в нападението. Предоставената информация показва по-конкретно, че Т.К. има различни предишни присъди.

13.  Страните не уведомяват Съда за други следствени действия, предприети на този етап.

14.  С решение от 2 декември 2002 г. прокурор от Районна прокуратура Оряхово спира наказателното производство, обосновавайки се, че някои от извършителите на нападението не са били идентифицирани. Това решение е отменено на неуточнена дата от Районен съд - Оряхово. Изглежда, че на К.К. е повдигнато обвинение след тази дата за неговото участие.

15.  На 21 март 2003 г. прокуратурата прекратява производството срещу К.К, като взема предвид, че обвиненията срещу него не са били доказани. Това решение отново е отменено от Районен съд - Оряхово.

16.  На 31 октомври 2005 г. прокуратурата отново спира наказателното производство на основание, че извършителите не са били идентифицирани. След обжалване от страна на жалбоподателя решението е отменено на 4 март 2006 г. от Районен съд - Оряхово. Отбелязано е по-конкретно, че в писмо от 19 април 2004 г., което не е представено пред Съда, Районна прокуратура Враца е приела, че следователят не е направил необходимото, за да открие извършителите, както и че не се предприети действия в тази посока впоследствие. Съответно не е имало основание да спре производството.

17.  На 9 юни 2006 г. следователят отново разпитва жалбоподателя и неговия син. Жалбоподателят дава имената на четирима от нападателите, включително К.К. и Т.К. Синът му заявява, че един от тях е имал татуировка на дясната си ръка.

18.  Страните не уведомяват Съда за каквото и да било друго действие, предприето между този момент и 18 февруари 2009 г., когато делото е изпратено от следователя на прокурора с предложение да се повдигнат обвинения срещу К.К. и Т.К. На 2 декември 2009 г. Районна прокуратура Оряхово повдига обвинения срещу двамата мъже, като отделя материалите по отношение на останалите нападатели, които не са били идентифицирани, в нова преписка.

19.  На 20 април 2012 г. Районен съд - Оряхово намира за виновни двамата обвиняеми за причиняване на телесна повреда на жалбоподателя и ги осъжда да заплатят 10 000 български лева като обезщетение за неимуществени вреди. Страните не представят копие от мотивите на това решение.

20.  След обжалване, решението на районния съд е отменено на 9 октомври 2012 г. от Окръжен съд - Враца, който връща делото на прокуратурата. Той счита, че производството е било опорочено от редица процесуални нарушения в досъдебния и съдебния етап. По-конкретно прокурорът не е успял да опише точно в обвинителния акт съответните фактически обстоятелства и роли, играни от всеки от обвиняемите, като вижда, че е имало други неидентифицирани участници в нападението. В допълнение районният съд не е разгледал някои несъответствия в събраните доказателства, а мотивите му не са били задълбочени и последователни.

21.  След решението по-горе, Районна прокуратура Оряхово включва отново материала относно неидентифицираните нападатели в първоначалната преписка. Като се има предвид, че делото може да бъде разгледано правилно само след като всички извършители са били идентифицирани и обвинени, с решение от 3 декември 2012 г. прокурорът още веднъж нарежда спиране на наказателното производство. Той възлага на началника на местната дирекция на МВР да продължи търсенето на останалите извършители.

22.  Жалбоподателят обжалва това решение, но то е потвърдено на 18 декември 2012 г. от Районен съд - Оряхово.

23.  След разследване от страна на прокуратурата, в писма от 8 април и 25 юни 2013 г. и 24 март 2014 г. местната дирекция на МВР заявява, че нито едно от търсените лица не е било идентифицирано.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

24.  Съгласно българското законодателство (чл. 80 § 1(3) и 81 § 3 от Наказателния кодекс), давността за наказателно преследване на престъплението причиняване на средна телесна повреда е десет години. Всяко действие на наказателно преследване, извършено от компетентните органи във връзка с предполагаем извършител, прекъсва давността и започва наново течението на времето. Независимо от такива прекъсвания, той или тя вече не може да бъде преследван, ако са изминали повече от петнадесет години от извършването на престъплението.

25.  Съгласно чл. 24 § 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, органите на прокуратурата и съдилищата са длъжни да прекратят служебно наказателно производство, в което наред с другото съответният давностен срок е изтекъл.

26.  Лицата, които са претърпели вреди в резултат на престъпление от общ характер, имат избор да подадат жалба срещу предполагаемия закононарушител в гражданските съдилища, в резултат на което производството ще бъде спряно в очакване на резултата от висящото наказателно производство срещу закононарушителя, или да заведат граждански иск в рамките на наказателното производство, образувано от органите на прокуратурата.

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

27.  Жалбоподателят, позовавайки се на чл. 5, 6 и 13 от Конвенцията, се оплаква, че властите не са успели за дълъг период от време да идентифицират, повдигнат обвинения и накажат извършителите на нападението срещу него. Той смята, че това е било направено с цел изтичане на съответните давностни срокове, което прави наказателното преследване невъзможно и не му позволява да получи подходяща гражданска защита.

28.  Съдът е на мнение, че за оплакванията по-горе е най-подходящо разглеждане по чл. 3 от Конвенцията, който гласи следното:

"Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание."

29.  Правителството прави възражение за неизчерпване на вътрешните правни средства за защита въз основа на факта, че наказателното производство, свързано с нападението срещу жалбоподателя, все още е висящо.

30.  То също така посочва, че разследването на нападението е започнало своевременно и е извършено от независими органи. Правителството счита, че то е било ефективно и в съответствие с изискванията на чл. 3, особено като се има предвид, че е довело до идентифицирането и осъждането на двама от нападателите. То отбелязва, че разследващите органи "очевидно търсят" останалите нападатели.

31.  В допълнение Правителството посочва, че на жалбоподателя е било разрешено да предяви граждански иск срещу двамата идентифицирани нападателите в рамките на наказателното производство и че Районен съд - Оряхово му е присъдил 10 000 лв. обезщетение. Правителството също така посочва, че жалбоподателят е могъл да избере да предяви иск за вреди срещу К.К. и Т.К. извън контекста на наказателното производство.

32.  Жалбоподателят не прави изявления в отговор на тези на Правителството.

A.  Допустимост

33.  Съдът отбелязва възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешните правни средства за защита (вижте параграф 29 по-горе) въз основа на факта, че наказателното производство, свързано с нападението срещу жалбоподателя, все още официално е висящо.

34.  Разглеждано в тези условия, възражението на Правителството е тясно свързано със същността на оплакването на жалбоподателя и поради това е целесъобразно да се присъедини към основателността.

35.   Съдът отбелязва освен това, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 (а) на Конвенцията или недопустима на каквото и да било друго основание. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б. Основателност

1.   Общи принципи

36.  Чл. 3 от Конвенцията защитава една от основните ценности на демократичното общество. Той забранява по абсолютен начин изтезанията или нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, независимо от обстоятелствата и поведението на жертвата (вижте Labita v. Italy [GC], № 26772/95, § 119, ЕСПЧ 2000-IV, и V.C. v. Slovakia, № 18968/07, § 100, ЕСПЧ 2011 г. (откъси)). За да попадне в обхвата на чл. 3, малтретирането трябва да достигне минимално ниво на жестокост.

37.  Като общо правило, действия, които противоречат на чл. 3, не ангажират отговорността на държавата, ако те не са били извършени от нейни представители (вижте наред с други дела Николай Димитров срещу България, № 72663/01, § 65, 27 септември 2007 г.). Въпреки това задължението на държавите по силата на чл. 1 от Конвенцията да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в нея, разгледано заедно чл. 3, изисква от тях да предприемат мерки, предназначени да гарантират, че лицата няма да бъдат подложени на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне, включително и от страна на частни лица (вижте A. v. the United Kingdom, 23 септември 1998 г., § 22, Доклади за решения и определения 1998‑VI). Когато такова малтретиране все пак се случи, чл. 3 от Конвенцията задължава властите да извършат ефективно разследване (вижте Members of the Gldani Congregation of Jehovah’s Witnesses and Others v. Georgia, № 71156/01, § 97, 3 май 2007 г.).

38.  Процедурното задължение на държавите по чл. 3 означава по-конкретно задължение за тях да извършат задълбочено и ефективно разследване, което да доведе до идентифициране и наказване на отговорните за твърдяното малтретиране (вижте Đurđević v. Croatia, № 52442/09, § 62, ЕСПЧ 2011 г. (откъси)). В допълнение, всяко такова разследване трябва да бъде бързо (вижте Members of the Gldani Congregation of Jehovah’s Witnesses and Others, цитирано по-горе, § 97, и Amadayev v. Russia, № 18114/06, § 70, 3 юли 2014 г.). В тази последна връзка, в решенията на Съда е отделено внимание на въпроси като времето, необходимо за започване на разследване, продължителността на времето, необходимо за първоначалното разследване, и неоправданото удължаване на наказателното производство, водещо до изтичането на давностния срок (вижте W. v. Slovenia, № 24125/06, § 64, 23 януари 2014 г.).

2.  Приложение в настоящото дело

39.  Що се отнася до обстоятелствата по конкретния случай, Съдът отбелязва, че в резултат на нападението на 13 юни 2002 г. жалбоподателят претърпява травматично увреждане на мозъка и счупен череп, което го оставя в безсъзнание. В допълнение той има и изкълчен пръст. Тези наранявания налагат хоспитализацията му в продължение на няколко дни (вижте параграф 6 по-горе). За Съда това малтретиране достига минималното ниво на жестокост по чл. 3 от Конвенцията и съответно задейства защитата на тази разпоредба (вижте например Mrozowski v. Poland, № 9258/04, § 28, 12 май 2009 г.).

40.  Съдът отбелязва на следващо място, че органите на прокуратурата идентифицират двама от участниците в нападението срещу жалбоподателя, но не намират останалите. Въпреки че що се отнася до тези неидентифицирани нападатели, наказателното производство очевидно все още е официално висящо – Съдът не е информиран за решение за неговото прекратяване – Съдът има сериозни съмнения относно шансовете за наказателно преследване и изправяне на тези нападатели пред съд на настоящия етап, ако някои от тях бъдат идентифицирани от полицията. Нараняванията, претърпени от жалбоподателя, са определени съгласно вътрешното право като средна телесна повреда (вижте параграф 6 по-горе) и давността за наказателно преследване на такова престъпление е десет години (вижте параграф 24 по-горе). Тъй като останалите нападателите не са били идентифицирани, не е извършено действие на наказателно преследване срещу тях от органите на прокуратурата, способни да прекъснат изтичането на този срок. Следователно изглежда, че давностният срок по отношение на неидентифицираните нападатели изтича през юни 2012 г., след като нападението срещу жалбоподателя е от юни 2002 г. Въпреки че, както бе отбелязано, Съдът не е бил информиран за решение на органите на прокуратурата да прекратят официално наказателното производство на основание изтичане на давностен срок, те са задължени да го направят (вижте параграф 25 по-горе). Съответно за Съда в момента не изглежда да има реалистична перспектива за преследване на тези нападатели, дори и те да бъдат идентифицирани.

41.  Въз основа на документите, представени от страните, Съдът е готов да приеме, че това положение е по вина на държавните органи. В ранните етапи на разследването, въпреки че органите на прокуратурата разпитват множество свидетели, те не изглежда да са се опитали да идентифицират и да разпитат които и да било от очевидците на нападението, за които жалбоподателят и другите жертви са говорили (вижте параграф 8 по-горе накрая), които биха могли да опишат нападателите. Освен това, въпреки че жалбоподателят и другите жертви са видели нападателите си, не е направен опит да се организира например разпознаване. Що се отнася до следващите етапи на процедурата, Съдът намира за особено важни констатациите на Районен съд - Оряхово в решението му от 4 март 2006 г., основаващи се отчасти на приемане в това отношение от страна на органите на прокуратурата, че следователят, отговорен за случая, не е гарантирал, че е направено необходимото да бъдат намерени неидентифицираните нападатели (вижте параграф 16 по-горе). Накрая, що се отнася до периода след 2006 г., въпреки че Правителството заявява, че разследващите органи "очевидно търсят" неидентифицираните нападатели (вижте параграф 30 по-горе), на Съда не е представен нито един документ или информация, показващи усилията им в това отношение. По-конкретно Правителството не е показало, че полицията е направила каквото и да било, за да се провери информацията за неидентифицираните нападатели, дадена от жалбоподателя и неговия син, когато те са разпитани през юни 2006 г. (вижте параграф 17 по-горе).

42.  Съответно Съдът не може да не заключи, че държавните органи не са положили разумни усилия да идентифицират всички участници в нападението срещу жалбоподателя и по този начин са създали ситуация, в която наказателното преследване на някои от тях действително се погасява по давност. Следователно властите не са провели задълбочено и ефективно разследване, което да доведе до установяване и наказване на отговорните за малтретирането на жалбоподателя, както се изисква по чл. 3 от Конвенцията (вижте параграф 38 по-горе).

43.  Що се отнася до К.К. и Т.К., въпреки че тяхното наказателно преследване поне на теория все още е възможно, Съдът отбелязва, че наказателното производство срещу тях вече продължава почти тринадесет години, след като е започнало през 2002 г., а в момента е висящо на досъдебна фаза. Както от съображения за този прекомерно дълъг период от време, така и поради причините, изложени по-долу, Съдът не е убеден, че властите полагат разумни усилия да се организират наказателно преследване на двамата мъже по бърз начин.

44.  Той отбелязва, че въпреки че в първите няколко дни след 13 юни 2002 г., когато жалбоподателят е бил нападнат, К.К. е идентифициран от жертвите и Т.К. като един от нападателите (вижте параграфи 8-9 по-горе), той е обвинен на много по-късна дата, след декември 2002 г. (вижте параграфи 14‑15 по-горе). Що се отнася до Т.К., изглежда, че той е обвинен на неуточнена дата след решението на Районен съд - Оряхово от март 2006 г. Двамата мъже са обвинени и изправени пред съда през декември 2009 г. (вижте параграфи 16-18 по-горе). Правителството не е предоставило никакво обяснение за тези значителни забавяния.

45.  След като К.К. и Т.К. са изправени пред съда през 2009 г., те са осъдени на 20 април 2012 г. от Районен съд - Оряхово. Въпреки това, през октомври 2012 г. присъдите са отменени от Окръжен съд - Враца, след което делото е върнато на прокуратурата и оттогава е в застой в очакване на идентифициране на останалите нападатели (вижте параграфи 19-23 по-горе). Съдът се съмнява дали връщането на делото от Окръжния съд, по-конкретно с мотива, че някои от нападателите не са били идентифицирани, е оправдано с оглед на обстоятелствата, като се има предвид, че до октомври 2012 г., когато решението му е постановено, наказателното преследване на останалите нападатели вече е погасено по давност (вижте параграф 40 по-горе). Това заедно с липсата на каквито и да било усилия от страна на властите след 2012 г. да открият останалите нападатели (вижте параграф 41 по-горе накрая), очевидно е довело до пълен застой в производството срещу К.К. и Т.К.

46.  Съответно Съдът намира, че наказателното производство срещу Т.К. и К.К. е било прекомерно забавено по вина на властите. Следователно е ясно, че държавата не е спазила своето процесуално задължение да извърши наред с другото бързо разследване на нападението на жалбоподателя, както се изисква по силата на чл. 3 от Конвенцията.

47.  Съдът също така отбелязва, че забавянето в наказателното производство е довело до ситуация, в която гражданският иск на жалбоподателя срещу К.К. и Т.К. е останал неразгледан, въпреки че по принцип е приет за разглеждане в наказателното производство и допуснат от първоинстанционния съд (вижте параграф 19 по-горе). Що се отнася до гражданската защита, Съдът не приема аргумента на Правителството (вижте параграф 31 по-горе), че жалбоподателят е трябвало да предяви отделен иск за обезщетение за вреди пред гражданските съдилища. Съдът отбелязва, че жалбоподателят вече е избрал да предяви своя иск в контекста на наказателното производство срещу К.К. и Т.К. и не може да бъде обвиняван за този избор (за разлика например от Димитър Шопов срещу България,, № 17253/07, § 58, 16 април 2013 г., когато жалбоподателят не е предявил граждански иск в рамките на наказателното производство). Особено с оглед на факта, че съгласно националното право такъв отделен иск не може да бъде разгледан от гражданските съдилища преди края на наказателното производство, което в момента е висящо (вижте параграф 26 по-горе), значителното забавяне на разследването е лишило жалбоподателя от каквато и да било ефективна възможност за търсене на гражданска защита.

48.  Що се отнася до възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешните правни средства за защита, която е присъединена към основателността (вижте параграф 34 по-горе), Съдът го отхвърля, като отбелязва, че намира ситуацията в случая проблематична независимо от факта, че наказателното производство, свързано с нападението срещу жалбоподателя, все още е висящо, по-конкретно защото по отношение на неидентифицираните нападатели наказателното преследване все пак е погасено по давност, а по отношение на К.К. и Т.К. производството вече е продължило дълъг период от време.

49.  И накрая Съдът се позовава и на неотдавнашната си констатация, че големият брой на случаите, в които той е установил нарушения на процесуалния аспект на чл. 2 и 3 от Конвенцията, разкрива системен проблем с ефективността на наказателните разследвания в България. Въз основа на това Съдът призовава Правителството в сътрудничество с Комитета на министрите на Съвета на Европа да идентифицира подходящи общи мерки за предотвратяване на бъдещи подобни нарушения (вижте S.Z. срещу България, № 29263/12, §§ 54-58, 3 март 2015 г.).

50.  С оглед на изложените по-горе съображения, Съдът заключава, че държавата-ответник не е изпълнила своите позитивни задължения по силата на чл. 3 от Конвенцията.

51.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

52.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

53.  Жалбоподателят не е подал иск за справедливо обезщетение. Съответно Съдът счита, че няма искане за присъждане на каквато и да било сума в този смисъл.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Решава да присъедини към основателността въпроса за изчерпване на вътрешните правни средства за защита;

2.  Обявява жалбата за допустима;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, и съответно отхвърля предварителното възражение на Правителството за неизчерпване на вътрешните правни средства за защита.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 16 юни 2015 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                         Гуидо Раймонди
Секретар на отделението                                                     Председател

Дата на постановяване: 16.6.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-155206