Номер на жалба: 19988/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 13) Ефикасни правни средства

По делото на Иванов с/у България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:

          Георге Николау (George Nicolaou), Председател,
          Здравка Калайджиева,
          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на отделението,

След тайно съвещание, проведено на 20 ноември 2012 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 19988/06) срещу Република България, подадена в Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) на 12 май 2006 г. от български гражданин – г-н Манол Георгиев Иванов („жалбоподателят“).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н Г. Георгиев, адвокат, практикуващ във Велико Търново. Българското правителство („Правителството”) се представлява от своя агент, г-жа Н. Николова от Министерство на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-конкретно, че дълго продължилата неспособност на властите да завършат реституционното производство по неговото дело представлява нарушение на правото му на собственост и че не е имал ефикасно правно средство за защита в това отношение.

4.  На 15 септември 2010 г. е изпратено съобщение на Правителството за жалбата. Решено е също така въпросът за  основателността на жалбата да се разгледа едновременно с нейната допустимост (член 29, алинея 1).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1951 г. и живее в Силистра.

A.  Производството по възстановяване на собствеността

6.  Бащата на жалбоподателя е притежавал лозе в Силистра. През 1963 г. част от земята е експроприирана.

7.  През 1991 г. бащата на жалбоподателя иска възстановяване на собствеността върху земята в нейните „реални граници“. С решение от 24 ноември 1992 г. поземлената комисия в Силистра решава, че земята следва да бъде възстановена чрез план за преразпределение на земята.

8.  Бащата на жалбоподателя почива през 1994 г. и е наследен от жалбоподателя и още двама наследника. Както изглежда, само жалбоподателят участва в последвалото производство относно лозето, но не и другите наследници.

9.  С решение от 7 февруари 1994 г. поземлената комисия решава, че предвидената в параграф 4к от преходните и заключителни разпоредби на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи от 1991 г. („реституционната процедура по параграф 4к от ЗСПЗЗ“) е приложима за района, в който се намира лозето на жалбоподателя, тъй като в него има както възстановена в реални граници земя, така и предоставена за ползване земя. Това производство предвижда изготвянето на план на новообразуваните имоти въз основа на кадастралния план на района.

10. През 1990 г. е изготвен кадастрален план за района, в който се намира лозето, но той по никое време не е бил одобрен. На неопределена дата управителят на област Силистра разпорежда изработването на такъв план и назначава изпълнител.

11.  На 19 октомври 1995 г. поземлената комисия решава да обезщети жалбоподателя и другите наследници на бащата на жалбоподателя с друг имот. Жалбоподателят подава жалба срещу решението.

12.  С решение от 26 юни 1998 г. районният съд в гр. Силистра отменя решението от 19 октомври 1995 г. и приема, че наследниците на бащата на жалбоподателя имат право да им бъде възстановена собствеността върху 3 590 кв. м от лозето в „реални граници“. Решението не е обжалвано и влиза в сила на 20 юли 1998 г.

13.  С решение от 30 юни 1998 г. поземлената комисия разпорежда възстановяване „в реални граници“ на собствеността върху земята на наследниците. Обаче тя изрично отбелязва, че точните граници на имота следва да бъдат очертани след одобряването на кадастралния план, за да могат наследниците да извършват всякакви сделки с имота.

B.  Ревандикационен иск срещу трети лица

14.  Тъй като върху лозето са имали владение трети лица, през 1998 г. жалбоподателят завежда ревандикационен иск срещу тях. По време на производството общината уведомява съда, че не е успяла да изготви план на лозето, тъй като кадастралният план за района не е довършен.

15.  С окончателно решение от 16 март 2001 г. Върховният касационен съд отхвърля иска като преждевременен. Съдът приема, че тъй като планът не е готов, не може да се счита, че производството по възстановяване на собствеността е приключило, понеже собствеността не е достатъчно индивидуализирана.

C.  Опитите на жалбоподателя да получи план на лозето

16.  На неизвестна дата през 2004 г. жалбоподателят наема лицензиран експерт да изготви план на лозето и иска поземлената комисия да го утвърди. Тя отказва. След като е подадена жалба, Върховния административен съд потвърждава отказа с окончателно решение от 21 март 2005 г. Съдът приема, че планът на новообразуваните имоти още не е одобрен и поради това не могат да бъдат изготвяни планове за конкретни имоти.

17.  На 25 май 2005 г. жалбоподателят иска от местния отдел по земеделието и горите да изготви план на лозето. На 2 юни 2005 г. отделът отказва. След като е подадена жалба, на 27 март 2006 г. Върховният касационен съд потвърждава отказа с окончателно решение. Съдът приема, че планът на новообразуваните имоти още не е в сила, което възпрепятства отдела по земеделието и горите да изготви план на имота. Съдът също така отбелязва, че ако жалбоподателят желае искането му да бъде разгледано по по-опростена процедура от тази по параграф 4к от ЗСПЗЗ (вж. параграф 9 по-горе), той би следвало да обжалва съответното решение, но не го е направил.

D.  Одобряването на кадастралния план и последващият опит на жалбоподателя да евицира третите лица

18.  На 17 ноември 2006 г. областният управител на Силистра одобрява плана за новообразуваните имоти за района, в който се намира земята на жалбоподателя.

19.  На неизвестна дата през 2006 г. жалбоподателят подава втори ревандикационен иск срещу третите лица и иска да му бъде възстановена собствеността върху цялото лозе. На 19 януари 2007 г. е изготвен план на имота и е представен на съда. С решение от 25 юни 2007 г. районният съд уважава жалбата по отношение на всички наследници.

20.  След подадена жалба, на 10 април 2008 г. окръжният съд потвърждава решението от 25 юни 2007 г. само по отношение на дела на жалбоподателя, представляващ една трета. Като се позовава на чл. 32 от Закона за собствеността, съдът приема, че ревандикационният иск представлява нещо повече от обикновен акт на управление на имота. Ето защо жалбоподателят няма право да иска в такова производство да бъдат виндикирани правата на другите наследници.   Съответно, окръжният съд нарежда на ответниците да предадат на жалбоподателя владението върху една трета от лозето.

21.  Жалбоподателят подава жалба до Върховния касационен съд, като изтъква довод, че решението от 10 април 2008 г. противоречи на установената практика, която приема ревандикационния иск за акт на управление на имота, който може да бъде осъществяван от всеки съсобственик от името на останалите.

22.  С решение от 17 септември 2010 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя на правно основание, като приема, че жалбоподателят не е доказал, че по-долните инстанции са решили материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

A.  Възстановяване на собствеността

23.  Приложимото вътрешно законодателство и практика относно възстановяването на собствеността върху земеделска земя са обобщени в решенията на Съда по делата Мутишев и други с/у България, № 18967/03, параграфи 57-75, 3 декември 2009 г. и Найденов с/у България, № 17353/03, параграфи 21-42, 26 ноември 2009 г.

B.  Законът за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г.

24.  Чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ), в сила от юли 2006 г., предвижда следното:

„Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.“

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

25.  Жалбоподателят се оплаква, че дълго продължилата неспособност на властите да издадат план на имота му го е възпрепятствала да влезе във владение, да го ползва и да се разпорежда с него. Тoй се позовава на член 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.  Допустимост

1.  Становищата на страните

26.  Правителството твърди, че жалбоподателят е получил план на имота си през 2007 г. и поради това е изгубил статута си на потърпевш. То също така заявява, че жалбоподателят не е подал жалба срещу приложимостта на реституционното производство по параграф 4к от ЗСПЗЗ в неговия случай. Накрая, Правителството твърди, че жалбоподателят е трябвало да подаде иск за обезщетение по ЗОДОВ.

27.  Жалбоподателят твърди, без да навежда повече доводи по този въпрос, че планът, който той е получил през 2007 г., е бил издаден за целите на съдебното производство във връзка с производството по заведения от него втори ревандикационен иск, и че той не е могъл да поиска и да получи такъв за други цели. Що се отнася до решението на властите да приложат реституционното производство по параграф 4к от ЗСПЗЗ в неговия случай, той заявява, че не е имал интерес да оспори това решение, тъй като това е щяло още повече да забави реституционното производство. Единственото, което искал от властите, било да му бъде издаден план, който би му дал възможност да упражнява правото си на собственост и да си върне лозето от третите лица. Обаче властите не са изпълнили задълженията си. Накрая жалбоподателят заявява, че един иск по ЗОДОВ не е ефикасно правно средство за защита в неговия случай, тъй като не би довел до решение, което би принудило властите да действат, и следователно, не би ускорило процедурата по изработването на план за новообразуваните имоти.  Нещо повече, жалбоподателят заявява, че вътрешните съдилища вече са отхвърлили жалбите му срещу отказите на властите да издадат план, като са приели, че тези откази са законосъобразни според вътрешното законодателство, а едно от условията за успешен иск по ЗОДОВ е установяване на незаконосъобразност на акта, който е причинил увреждане.

2.  Статут на потърпевш

28.  Относно статута на жалбоподателя на потърпевш, Съдът отбелязва, че властите са издали план, очертаващ границите на имота на жалбоподателя на 19 януари 2007 г. (вж. параграф 19 по-горе). Ето защо, при липсата на всякакви доводи от страна на жалбоподателя относно това, защо той смята, че не е имал възможност да получи план за цели, различни от тези на съдебното производство срещу третите лица, за Съда е достатъчно, че властите са изпълнили задължението си да издадат план на горепосочената дата. Обаче Съдът отбелязва, че на властите са били необходими повече от осем години да сторят това и че това забавяне е предметът на настоящата жалба. Следователно възражението на Правителството относно статута на жалбоподателя като потърпевш следва да бъде отхвърлено.

3.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

29.  Съдът смята, че въпросът за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със съществото на оплакването на жалбоподателя по член 13 от Конвенцията. Ето защо, за да се избегне предварително произнасяне по втория въпрос, двата следва да бъдат разгледани заедно. Съответно Съдът приема, че въпросът за изчерпване на вътрешноправните средства за защита следва да бъде присъединен към разглеждането на оплакването на жалбоподателя по член 13 по същество.

4.  Заключение по допустимостта

30.  Съдът намира, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35, ал. 3 (а) от Конвенцията, нито недопустима на други основания.  Ето защо тя трябва да бъде обявена за допустима.

B.  По същество

1.  Становищата на страните

31.  Жалбоподателят твърди, че властите не са издали план на неговото лозе – документ с чисто технически характер – и са придали ненужна правна значимост на този план, като по този начин са му попречили да упражнява правото си на собственост и да си върне имота от трети лица за значителен период от време.

32.  Правителството твърди, че властите са спазили вътрешното законодателство и че отказът им да издадат план за имота на жалбоподателя преди 2006 г. не е неоснователен, като се има предвид, че планът за новообразуваните имоти не е бил одобрен. То заявява, че производството по възстановяване на собствеността на жалбоподателя е било завършено след одобряването на плана за новообразуваните имоти през 2006 г. и че жалбоподателят е получил план на имота си. Също така Правителството отбелязва, че държавата е приела такива закони, каквито е счела за необходими, така че да се осъществява контрол върху ползването на собствеността съобразно общия интерес.  И накрая то заявява, без да навежда други доводи, че изискванията на член 1 от Протокол 1 за съразмерност са спазени.

2.  Преценката на Съда

33.  Съдът се позовава на установената си практика по подобни дела (вж. Найденов, цитирано по-горе, параграфи 64-70 и Василев и Дойчева с/у България, № 14966/04, параграфи 37-42, 31 май 2012 г.) и за него е достатъчно, че жалбоподателят, чието право на възстановяване „в реални граници“ е било признато от районния съд в гр. Силистра с окончателно решение от 26 юни 1998 г. (вж. параграф 12 по-горе), е имал достатъчно добре установен „актив“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1. 

34.  Съдът също така смята, че неспособността на властите да изготвят план на имота на жалбоподателя в продължение на значителен период от време, което е го е възпрепятствало да влезе във владение на имота си и да упражнява правото си на собственост, представлява намеса в правото му мирно да се ползва от своята собственост (вж. Найденов, пар. 72 и Василев и Дойчева, пар. 44, двете цитирани по-горе).

35.  Освен това Съдът приема, че тази намеса е била законосъобразна, тъй като не е имало специални срокове за издаването на такъв план съобразно относимото законодателство и че може да е била преследвана законна цел в обществен интерес, а именно, да се защитят правата на други лица, тъй като властите е трябвало да разгледат исковете на многобройни предишни собственици в един твърде сложен реституционен процес.

36.  По отношение на въпроса за съразмерността, Съдът трябва да провери дали забавянето при изготвянето на плана означава, че жалбоподателят е трябвало да понесе особено и прекалено тежко бреме (вж. Любомир Попов с/у България, № 69855/01, пар. 120, 7 януари 2010 г.).

37.  Съдът вече е разгледал редица дела, по които се поставят подобни въпроси (вж. Найденов, Любомир Попов и Василев и Дойчева, всички цитирани по-горе) и се позовава на развитите в тях принципи. Той отбелязва, че законното очакване на жалбоподателя да влезе във владение на лозето си е възникнало още през юни 1998 г. (вж. параграф 12 по-горе). Планът на лозето, който му дава възможност да заведе ревандикационен иск и така да го получи обратно от трети лица, е получен през януари 2007 г. (вж. параграф 19 по-горе). Следователно забавянето е почти осем години и седем месеца. През този значителен период от време жалбоподателят е бил в състояние на несигурност относно реализирането на неговото право на собственост и не е имал възможност да се ползва от собствеността си. Съдът признава, че тези събития са се случили в един период на социален и икономически преход за България и че властите е трябвало да вземат предвид претенциите на многобройни заинтересовани лица (вж. Любомир Попов, цитирано по-горе, пар. 122 и други позовавания).  Обаче, при липсата на конкретни основателни причини за въпросните забавяния, Съдът няма друг избор, освен да приеме, че те са били неоснователни и са поставили твърде голямо бреме върху жалбоподателя (пак там и Рамади и други с/у Албания (Ramadhi and Others v. Albania), № 38222/02, пар. 83, 13 ноември 2007 г.).

38.  Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

39.  Жалбоподателят се оплаква, че не е имал ефикасно средство за защита, което да му даде възможност да получи план на имота си. Той се позовава на член 13 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

A.  Допустимост

40.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно, също трябва да бъде обявено за допустимо.

B.  По същество

41.  Правителството повторя доводите, които е навело във връзка с допустимостта на оплакването по член 1 от Протокол № 1 (вж. параграф 26 по-горе). Според него, жалбоподателят не е изчерпал всички вътрешноправни средства за защита, тъй като нито е обжалвал решението на властите да приложат процедурата за възстановяване на собствеността по параграф 4к от ЗСПЗЗ, нито е завел иск за обезщетение по ЗОДОВ.

42.  Освен своето становище относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита (вж. параграф 27 по-горе), жалбоподателят не навежда други допълнителни доводи по член 13.     

43.  Съдът отново повтаря, че член 13 гарантира наличието на вътрешноправни средства за защита, така че да бъде наложено изпълнението по същество на правата и свободите по Конвенцията, независимо от това под каква форма те се осигуряват според вътрешния правен ред.  Ето защо този текст изисква осигуряването на вътрешноправно средство за защита, което дава възможност на „компетентния национален орган“ да разгледа по същество съответното оплакване по Конвенцията и да осигури подходящо обезщетение, макар че Договарящите държави имат известно право на преценка какъв да бъде начинът, по който да изпълняват задължението си по тази разпоредба. Средството за защита трябва да бъде „ефикасно“ на практика и по закон (вж. Ротару с/у Румъния (Rotaru v. Romania), [ГК], №. 28341/95, § 67, ECHR 2000‑V).

44.  По отношение на твърдението на Правителството, че жалбоподателят е можел да оспори приложимата в неговия случай реституционна процедура, Съдът установява, че избраната от властите процедура (вж. параграф 9 по-горе) в крайна сметка довежда до реализиране на правото на жалбоподателя на реституция и следователно не би могла да бъде отхвърлена като неподходяща. Нещо повече, Съдът няма за задача да определи коя процедура е била по-подходяща при съответните обстоятелства, а да определи дали като са приложили избраната процедура по начина, по който са го направили, властите са ограничили правото на собственост на жалбоподателя по незаконен или несъразмерен начин.

45.  Правителството също така твърди, че иск за обезщетение по ЗОДОВ би осигурил на жалбоподателя адекватно поправяне на увреждането, което той е понесъл поради забавянията в реституционното производство. Съдът отново повтаря, че искът за вреди понякога може да се приеме като адекватно средство за защита, особено когато обезщетението е единственото средство за поправянето на понесеното зло. Обаче той не може да бъде алтернатива на мерките, които властите трябва да осигурят на жалбоподателя, за да изпълнят едно влязло в сила решение в негова полза. (вж. Найденов, цитирано по-горе, пар. 51 и други позовавания). От това следва, че обезщетяващото средство за защита би могло да се счита за способно да осигури поправяне на вредата, само след като властите са взели всички разумни мерки да изпълнят задълженията си по Конвенцията (пак там). По настоящото дело властите са завършили реституционната процедура в началото на 2007 г. (вж. параграф 19 по-горе). Следователно, един иск за обезщетение по принцип би могъл да бъде ефикасно средство за защита по отношение на забавянията в случая на жалбоподателя  (вж. Найденов, цитирано по-горе, пар. 53). Обаче Съдът установява, че по делото Найденов вече е отхвърлил довода на Правителството, че завеждането на дело по ЗОДОВ би било ефикасно средство за защита в случаите на забавяне на реституционни процедури, като приема, че Правителството не е успяло да докаже, че има достатъчно практика на вътрешните съдилища по такива искове (вж. параграф 56 от това решение). Съдът установява, че Правителството не е навело нито един факт или довод, които биха могли да убедят Съда, че има развитие във вътрешното право в това отношение (вж. също Василев и Дойчева, цитирано по-горе, пар. 29). Нещо повече, отбелязва се, че една от предпоставките за успешен иск по ЗОДОВ е установяването на незаконност на причинилия увреждането акт (вж. параграф 24 по-горе). Вътрешните съдилища обаче са отхвърлили жалбите срещу отказите на властите да издадат план, като отказите намират за законни според националното право (вж. параграфи 16-17 по-горе). Освен това Съдът е на мнение, че не може да се очаква от жалбоподателя, който няма как да знае кога би могъл да бъде издаден необходимия план, периодично да завежда искове за вреди, така че да получи обезщетение за забавянията. Ако от него се иска това, то би могло да издигне постоянна преграда за завеждане на искове пред Съда (вж. Любомир Попов, цитирано по-горе, пар. 105). Ето защо, при конкретните обстоятелства по делото, иск по ЗОДОВ не представлява ефикасно средство за защита, което жалбоподателят би трябвало да е използвал.

46.  Правителството не сочи друго средство за защита и на Съда не е известно друго такова. Нещо повече, по делото Василев и Дойчева  Съдът отбелязва, че проблемът е повтарящ се и изразява становище, че българските власти е трябвало да предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административните актове, които са необходими за приключването на производството по възстановяване на собствеността върху селскостопански земи (вж. параграф 69 от това решение).

47.  Предвид на горепосочените разсъждения, Съдът отхвърля възражението на Правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита и приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

III.  ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

48.  На 22 април 2010 г. жалбоподателят се оплаква също, без да посочва конкретна разпоредба на Конвенцията, че при производството по втория заведен от него ревандикационен иск, вътрешните съдилища са го лишили от правото да ползва целия имот и да евицира третите лица от него. Той навежда доводи, че без заповед за изпълнение за целия имот, неговото въвеждане във владение върху една трета от имота би било невъзможно.

49.  Съдът разгледа останалите представени от жалбоподателя оплаквания. Обаче предвид на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, по които се прави оплакване, влизат в обхвата на неговата компетентност, Съдът намира, че не е налице никакво нарушаване на заложените в Конвенцията или в Протоколите към нея права и свободи.

50.  Следователно, тази част от жалбата трябва да бъде отхвърлена като явно необоснована на основание член 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна“

A.  Вреди

52.  Жалбоподателят предявява искане за 2 513 лева (BGN), равностойни на приблизително 1 285 евро (EUR), за пропусната рента за неговото лозе за периода от 1998 г. до 2008 г. В подкрепа на това искане той представя договор за отдаване под аренда и уведомление от арендатора. Той иска също така 1 000 евро (EUR) за неимуществени вреди.

53.  Правителството оспорва тези искания като необосновани и прекомерни.

54.  Съдът смята, че жалбоподателят трябва да е претърпял имуществени и неимуществени вреди в резултат на установените по делото нарушения на правата му. Като взема предвид всички обстоятелства по делото и решава по справедливост, по тази точка Съдът присъжда в полза на жалбоподателя сумата от 2 000 евро (EUR).

B.  Разходи и разноски

55.  Жалбоподателят иска възстановяване на сумата от 1 500 евро (EUR) за адвокатски хонорар за работата по производството пред Съда. Той представя договор за заплащане на адвокатско възнаграждение, сключен между него и процесуалните му представители.

56.  Правителството оспорва това искане.

57.  Съобразно практиката на Съда, всеки жалбоподател има право на възстановяване на разходите по производството само дотолкова, доколкото е доказал, че те са понесени действително и са необходими, както и че са разумни по своя размер. По настоящото дело, като се вземат предвид документите, с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 1 000 евро (EUR) за покриване на разходите по всички точки.

C.  Лихва за забава

58.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъдат изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Решава да присъедини към разглеждането по същество възражението на Правителството по въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита и отхвърля това възражение, след като разгледа жалбата по същество;

2.  Обявява оплакванията по член 1 на Протокол № 1 и по член 13 от Конвенцията за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1;

4.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;

5.  Приема

(a)  че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца следните суми, които следва да бъдат превърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането:

(i)  EUR 2 000 (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена за имуществени и неимуществени вреди;

(ii)  EUR 1 000 евро (хиляда евро), плюс всякакви данъци, платими от жалбоподателя, с които тази сума би могла да бъде обложена за разходи по производството;

(b)  че след изтичането на горепосочените три месеца до изплащането на определените суми, върху тях се начислява проста лихва, равна на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на неизпълнение, увеличена с три процентни пункта;

6.  Отхвърля иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 11 декември 2012 г. съобразно правило 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                   Георге Николау
Заместник-секретар                                                              Председател

Дата на постановяване: 11.12.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-115212