Номер на жалба: 41488/98

Членове от Конвенцията: (Чл. 1) Задължение за зачитане на правата на човека, (Чл. 2) Право на живот, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (Чл. 14) Раса, (Чл. 14) Дискриминация, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 2-1) Живот

По делото на Великова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като камара в състав:

          г-н       М. Пелонпя (M. Pellonpää), председател,
          г-нr     Г. Рес (G. Ress),
          г-н       А. Пастор Ридруехо (A. Pastor Ridruejo),
          г-н       И. Кабрал Барето (I. Cabral Barreto),
          г-н       В. Буткевич (V. Butkevych),
          г-н       Дж. Хедиган (J. Hedigan),
          г-жа    С. Ботушарова, съдии,
и г-н В. Бергер (V. Berger), секретар на Отделението,

след проведени заседания на 20 януари и 27 април 2000 г.,

постанови следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 41488/98) срещу Република България, подадена до Европейската комисия по правата на човека (наричана по-нататък "Комисията") от българската гражданка г-жа Аня Великова (наричана по-нататък “жалбоподателка”) на 12 февруари 1998 г. на основание бившия член 25 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”). Жалбоподателката се представлява от г-н И. Димитров и г-н Й. Грозев – адвокати, практикуващи в София. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своя агент г-жа В. Джиджева от Министерството на правосъдието.

Жалбоподателката се оплаква на основание членове 2, 6, 13 и 14 от Конвенцията за смъртта в полицейски арест на г-н Славчо Цончев – мъжа, с когото живеела от около 12 години, неефективното разследване на случая, създаваните пречки за решаване на правния спор относно гражданското й право на обезщетение за смъртта на г-н Цончев, липсата на ефективни правни средства за защита в това отношение и дискриминацията, основана на ромския етнически произход на г-н Цончев.

2.  На 7 септември 1998 г. Комисията решава да уведоми правителството за жалбата.

След влизането в сила на 1 ноември 1998 г. на Протокол № 11 към Конвенцията жалбата е прехвърлена за разглеждане от Съда в съответствие с член 5 § 2 от Протокола.

В съответствие с член 52 § 1 от Правилника на Съда председателят на Съда г-н Л. Вилдхабер възлага делото на Четвърто отделение. Във формираната в отделението камара (съдебен състав) са включени служебно (ex officio) г-жа С. Ботушарова, съдията, избрана по отношение на България (член 27 § 2 от Конвенцията и член 26 § 1 (a) от Правилника на Съда) и г-н М. Пелонпя (M. Pellonpää), председател на отделението (член 26 § 1 (a) от Правилника). Останалите съдии, определени от председателя да попълнят състава на камарата, са г-н Г. Рес (G. Ress), г-н И. Кабрал Барето (I. Cabral Barreto), г-н В. Буткевич (V. Butkevych), г-жа Н. Важич (N. Vajić) и г-н Дж. Хедиган (J. Hedigan) (член 26 § 1 (б) от Правилника).

3.  Писмените становища на правителството са представени на 14 декември 1998 г. след удължаване на определения за целта срок. Отговорът на жалбоподателката е заведен на 8 февруари 1999 г.

4.  На 18 май 1999 г. Съдът обявява жалбата за допустима.1

5.  На 9 август 1999 г. жалбоподателката представя писмени правни становища по същество, както и искове за справедливо обезщетение, в подкрепа на които депозира допълнителни документи на 7 октомври 1999 г. На 27 септември 1999 г. правителството представя по собствена инициатива писмени становища относно фактите и допустимостта на жалбата. Отправя и искане за провеждане на открито съдебно заседание.

6.  На 14 октомври 1999 г. Съдът разглежда хода на производството по делото и решава да изиска от правителството писмени коментари по съществото на жалбата, както и да представи „копия на всички документи от следствените преписки на всички органи, участвали в разследването на смъртта на г-н Цончев“. Съдът решава също да призове страните в открито съдебно заседание по съществото на делото.

7.  Правителството представя становищата си по същество и „копия на всички документи от следствените преписки“ на 11 ноември 1999 г.

На 14 януари 2000 г. правителството представя становище по исковете на жалбоподателката за справедливо обезщетение. Становището е прието с решение на председателя на камарата в съответствие с член 38 § 1 от Правилника на Съда.

Също на 14 януари 2000 г. жалбоподателката внася допълнителен иск за справедливо обезщетение за съдебните разноски по съдебното заседание в Страсбург, който е приет за разглеждане от председателя на камарата в съответствие с член 60 § 1 от Правилника. Отговорът на правителството е получен на 28 януари 2000 г.

8.  Първоначално жалбоподателката е обозначавана с инициалите А.В., но по-късно дава съгласие името й да бъде оповестено.

9.  След като обявява жалбата за допустима, с цел да се постигне приятелско споразумение, Съдът се поставя на разположение на страните в съответствие с член 38 § 1 (b). Приятелско споразумение не е постигнато.

10.  По решение на камарата от 13 януари 2000 г. председателят на камарата провежда на 20 януари 2000 г. подготвителна среща преди началото на откритото съдебно заседание. Сред другите обсъждани въпроси е и възражението на правителството относно автентичността на жалбата. На срещата присъстват представителите на страните и жалбоподателката лично. Председателят на камарата и представителката на правителството задават въпроси, на които жалбоподателката отговаря.

Откритото съдебно заседание се провежда в сградата по правата на човека в Страсбург на 20 януари 2000 г.

Пред Съда се явяват:

(а)  за правителството:
Г-жа  В. Джиджева, Министерство на правосъдието,             Агент;

(б)  за жалбоподателката:
Г-н    Й. Грозев, адвокат,                                                      Защитник.

Жалбоподателката също се явява лично.

Съдът изслушва изявленията на г-н Грозев и г-жа Джиджева.

11.  Поради невъзможност на г-жа Вайич да участва в заседанието на 27 април 2000 г., на нейно място като член на камарата е определен резервният съдия г-н А. Пастор Ридруехо (член 26 § 1 (c) от Правилника на Съда).

ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

12.  Жалбоподателката е българска гражданка. Родена е през 1942 г. и живее в Плевен. През процесния период е живяла в Буковлък, село в община Плевен.

А.  Обстоятелствата около смъртта на г-н Цончев

13.  В ранните часове на 25 септември 1994 г. г-н Славчо Цончев – мъжът, с когото жалбоподателката живеела от около 12 години, 49-годишен представител на етническата общност на ромите (циганите), умира след близо 12-часов престой в полицейския арест, където е бил задържан по обвинение в кражба на едър рогат добитък.

14.  В 11 часа на 24 септември 1994 г. в полицията в Плевен се получава телефонно обаждане от село Буковлък за кражба на девет крави. Веднага в селото са изпратени сержант Иванов и колегата му Петранов. Срещат се с пастира на кравите г-н Н. и го отвеждат в районното полицейско управление в Плевен.

Там той най-напред разказва, че кравите били откраднати от неизвестни лица, които го напръскали със спрей с нервно-паралитичен газ, но по-късно обяснява, че около 10 часа сутринта г-н Цончев заедно с едно десетгодишно момче откраднал чрез заплаха деветте крави и го предупредил, ако го питат за кражбата, да твърди, че някой го е напръскал с нервно-паралитичен спрей. Г-н Н. заявява, че се страхува от г-н Цончев, който по време на срещата им бил пиян.

15.  В дадени по-късно показания сержант Иванов разказва следното: „Беше ни казано, че извършителят е Славчо [Цончев] – циганин от село Буковлък с прякор Пачо. Познавахме лицето, беше от криминално проявения ни контингент.“

От всички свидетелски показания става ясно, че роднините на г-н Цончев, разпитани впоследствие във връзка със следствието за смъртта му, също познават полицейските служители и знаят прякорите им.

16.  Съшият полицейски патрул се връща в село Буковлък, където към тях се присъединяват двама от стопаните на кравите. Четиримата обикалят селото, за да търсят г-н Цончев. Откриват го около 14 часа в дома на леля му и чичо му. Според показанията на сержант Иванов г-н Цончев „пиел с други цигани“.

17.  Според свидетелските показания на братовчедката на г-н Цончев и на възрастната съседка на роднините на г-н Цончев – г-жа К., в късния предиобед и ранния следобед на 24 септември 1994 г. той копаел яма в къщата на г-жа К. През това време изпил 4 бири. Явно и преди това бил пил. Според същите показания и разказите на лелята и чичото на г-н Цончев, той отишъл в къщата им в ранния следобед, около 15 минути преди пристигането на полицаите. Чичото свидетелства също, че г-н Цончев не се оплаквал от медицински проблеми и се държал нормално.

18.  Полицаите приканват г-н Цончев да тръгне с тях. Той отговаря, че иска да си допие бирата, на което полицаите не възразяват. След това г-н Цончев е настанен на задната седалка в полицейския автомобил между двамата собственици на кравите. Най-напред се отбиват за няколко минути до дома на собствениците. Според показанията на един от полицейските служители по време на краткото пътуване лицата на задната седалка „се карали с циганина, но ... не са го били. Само говорели.“ Колата спира пред дома на собствениците на кравите, където се е събрала група от около 20-30 души. Според полицая Иванов, те искали да пребият г-н Цончев, но той и колегата му не допуснали това да се случи. След това полицейският автомобил се отправя към РПУ Плевен, където не по-късно от 14:30 часа г-н Цончев е предаден на дежурния служител, сержант Костадинов.

19.  Сержант Костадинов посочва в показанията си пред следователя Енчев, че заключил г-н Цончев в помещението за задържане, защото бил прекалено пиян, за да бъде разпитан. Съобщилият за кражбата на добитъка г-н Н., който чакал в полицейското управление да даде показания, твърди, че г-н Цончев седял на пейка в коридора.

Сержант Костадинов и г-н Н. свидетелстват, че г-н Цончев бил много пиян. Според г-н Н. по някое време, както седял, г-н Цончев дефекирал в панталоните си.

Изглежда, че докато бил в полицейското управление, г-н Цончев е разговарял с други лица. Във вътрешна полицейска справка за смъртта на г-н Цончев от 20 октомври 1994 г. (вж. параграф 33 по-долу) се посочва, че той отричал да е откраднал кравите. Източникът на тази информация не се споменава в справката. Г-н Н. от своя страна разказва в показанията си, че по някое време на г-н Цончев били зададени въпроси за кражбата и той отговорил, че бил заклал една от кравите.

20.  В 17 часа сержант Костадинов се свързва по телефона с полицейския служител Любенов, който пристига в полицейското управление и започва да разпитва свидетеля г-н Н. Според полицай Любенов г-н Цончев бил твърде пиян, за да бъде разпитан.

След съгласуване с дежурния прокурор г-жа Попова полицай Любенов издава заповед за задържането на г-н Цончев. В заповедта се посочва, че е издадена на 24 септември 1994 г. в 19 часа.

21.  Според показанията на полицейските служители Костадинов и Любенов около 19 часа г-н Цончев се оплаква, „че не се чувства добре“, при което сержант Костадинов се обажда за линейка в центъра за спешна помощ на местната болница.

В полицейското управление присъстват г-н Н. и един от стопаните на откраднатите крави, който пристигнал около 19 часа да съобщи, че кравите били намерени по-рано следобед. Двамата мъже си тръгват скоро след 19 часа, след като г-н Н. явно бил прекарал целия следобед в управлението. В свидетелските показания на г-н Н. не се посочва г-н Цончев да е показвал признаци на влошено здравословно състояние. Другият присъствал очевидец явно не е разпитан в хода на следствието, тъй като такива показания не са представени от правителството.

Според вътрешната полицейска справка от 20 октомври 1994 г. всички гореописани събития, в това число оплакването на г-н Цончев, че не се чувства добре и пристигането на линейката, са се случили около 22 часа, а не около 19 часа. В справката не се посочва източникът на тази информация.

22.  Според показанията на полицейските служители Костадинов и Любенов скоро след обаждането за линейка в полицейското управление пристигат лекар и фелдшер, които преглеждат г-н Цончев набързо. Лекарят извършва палпаторен преглед на г-н Цончев, но заявява, че той е твърде пиян, за да бъде прегледан и че ще го прегледа, щом изтрезнее.

Този медицински преглед не е отразен документално в нито една от представените от правителството следствени преписки на ангажираните с делото органи. По време на разследването на смъртта на г-н Цончев на полицейските служители явно не са зададени въпроси за самоличността на лицата от медицинския екип и не са установени други подробности.

23.  Около 23 часа в полицейското управление е доведен и задържан г-н И. П., който е арестуван за агресивно поведение.

Според вътрешната полицейска справка от 20 октомври 1994 г. г-н И. П. дал показания, че г-н Цончев бил пиян. Тези показания не се откриват сред представените от правителството материали.

24.  Според показанията на дежурния полицейски служител сержант Костадинов по някое време през нощта г-н Цончев започва да повръща в помещението за задържане. Пуснат е да иде до тоалетната, а след това не е заключен, а сяда на пейка в коридора. След полунощ г-н Цончев отново отива в тоалетната. Докато се връща към пейката, пада на пода. Сержант Костадинов нарежда на задържания г-н И. П. да помогне на г-н Цончев да седне на пейката. Сержант Костадинов забелязва, че на г-н Цончев му е зле и отново се обажда в Спешна помощ. След това г-н И. П. е освободен и напуска полицейското управление.

Във вътрешната полицейска справка от 20 октомври 1994 г. се уточнява, че сержант Костадинов видял г-н Цончев да лежи на пода около 1:50 часа през нощта на 25 септември 1994 г. Източникът на информацията за този час не се посочва.

25.  Според показанията на полицейските служители същият екип от лекар и фелдшер, чиято самоличност не е установена, пристига около 2 часа през нощта. Те установяват, че г-н Цончев е мъртъв. Лекарят не попълва съобщение за смърт. Това прави по-късно съдебномедицинският експерт д-р Доровски, който посещава местопроизшествието заедно със следователя г-н Енчев, а по-късно извършва и аутопсията.

Б.  Разследването на смъртта на г-н Цончев

26.  След като е установена смъртта на г-н Цончев, полицейските служители веднага уведомяват дежурния следовател г-н Енчев, който пристига в 2:30 часа, за да извърши оглед на мястото, където е открит трупът му.

Според протокола от огледа трупът на г-н Цончев е открит в коридора на първия етаж в южното крило на РПУ Плевен. Тялото е в седнало положение на пейка, двете ръце висят отстрани на пейката, а главата е отметната назад. Починалият е облечен с широко разгърдена бяла риза, с разкопчани панталони и без бельо. По-нататък в протокола се посочва, че „има охлузване на дясната страна на лицето. Поради тъмния цвят на кожата по тялото не се забелязват други наранявания.“ Следователят приключва огледа в 3:00 часа. В протокола за огледа се посочва, че е извършен в присъствието на съдебномедицински експерт – д-р Доровски, и три поемни лица. Никой освен следователят не е подписал протокола.

По време на огледа са направени снимки на мястото, където е открит трупът. Правителството не е представило копия от снимковия материал.

27.  На 25 септември 1994 г. д-р Доровски издава съобщение за смърт № 217. Като причини за смъртта посочва „остра анемия, мастна емболия и кръвонасядания по трупа и крайниците“. В графата за възможните обстоятелства, от които е настъпила смъртта, отбелязва „нещастен случай“ и оставя празно мястото, където се посочва „час на смъртта“.

28.  На 25 септември 1994 г. г-н Енчев, следовател в окръжен следствен отдел, издава постановление за образуване на досъдебно наказателно производство за смъртта на г-н Цончев.

След 4:25 часа рано сутринта на същия ден следователят Енчев провежда разпит на трима от замесените полицейски служители – Иванов, Костадинов и Любенов. В представените от правителството документи от следствените преписки на органите, разследвали смъртта на г-н Цончев, няма данни за разпит на полицейския служител Петранов, който е бил със сержант Иванов по време на ареста на г-н Цончев и отвеждането му в полицейското управление.

29.  Следователят назначава биохимична и съдебномедицинска експертиза. Съдебномедицинската експертиза е възложена на д-р Доровски, който е присъствал на огледа на трупа. Следователят Енчев иска от него отговор на следните въпроси:

“1.  Какви травматични увреждания има по трупа [на г-н Цончев]?

2.  Каква е причината за смъртта?

3.  Какъв е механизмът на причиняването на уврежданията?”

30.  Съдебномедицинският експерт извършва аутопсията между 8:30 и 11:30 часа на 25 септември 1994 г. Установява, че долният десен клепач е кръвонаседнал с морав цвят; под него и симетрично в ляво – в областта на скулите има кръгловато-елипсовидни охлузвания с червеникаво-кафяв цвят с размери 2 на 0,5–1 см; охлузване със същия цвят и с размери 0,5 на 0,5 см има и по левия ръб-рамо на долната челюст; централно на брадичката има охлузване с червеникаво-кафяв цвят и лентовидна форма с размери 2 на 0,5 см; по предно-страничните повърхности на двете мишници и в горната трета на предмишниците има масивни кръвонасядания с интензивноморав цвят, разположени на значителна площ (40 на 18 см); симетрични кръвонасядания има и по двете ръце; по задностраничната повърхност на лявото седалище и горната трета на лявото бедро има добре изразени двойноивицовидни кръвонасядания с морав цвят, общо три на брой, разположени напречно спрямо хода на бедрената кост, с дължина 8–10 см и ширина на запазения здрав участък 1,5–2 см.

Лабораторният анализ на кръвта и урината на г-н Цончев показва концентрация на алкохол 0,4 промила[1].

Аутопсионният протокол заключава:

“При огледа и аутопсията на трупа на Славчо Цончев се установи трупна картина на остра кръвозагуба – бледи следсмъртни петна, анемични вътрешни органи, масивни и на голяма площ хематоми по горните крайници и лявото седалище, кръвонасядане на долния клепач на дясното око, охлузвания по лицето.

Причината за смъртта на Славчо Цончев е острата кръвозагуба в резултат на обширните и в дълбочина хематоми по горните крайници и лявото седалище, видно от аутопсионната находка.

Уврежданията са резултат на тъпи травми. Описаните като двойноивицовидни кръвонасядания по лявото седалище са резултат от действието на предмет/и с тясна ограничена повърхност, продълговат/и, с ширина около 2 см. Хематомите по горните крайници са резултат от действието на удари с или върху твърд тъп предмет. Нямат характерна форма, поради което по-конкретна идентификация на действалия предмет не може да се направи. Уврежданията по лицето могат да са причинени от удари, възможно е и от падане – разположени са по изпъкналите части на лицето.

При изследването на трупа не се установиха болестни промени, с които да се свърже настъпването на смъртта [на г-н Цончев]. Не се установиха увреждания от остри предмети или огнестрелни наранявания."

Аутопсионният протокол определя момента на настъпване на смъртта около десет-дванадесет часа преди аутопсията. Не се изразява становище кога са нанесени смъртоносните наранявания. Такъв въпрос не е поставен от следователя.

31.  Сутринта на 25 септември 1994 г. жалбоподателката, която е отишла в полицейското управление да чака освобождаването на г-н Цончев, е уведомена, че той е мъртъв. Когато по-късно през деня тялото му е транспортирано до дома на жалбоподателката в село Буковлък, тя забелязва многобройни охлузни рани и травматични увреждания. По нейна молба съседи се обаждат на журналисти от местни вестници. Тялото на г-н Цончев е погребано същата вечер.

32.  На 28 септември 1994 г. следователят Енчев разпитва чичото, лелята и братовчедката на г-н Цончев, тяхната съседка г-жа К. и г-н Н., от когото били откраднати кравите.

33.  На 20 октомври 1994 г. полковник от Дирекция на националната полиция в София изготвя справка за смъртта на г-н Цончев очевидно в рамките на проведено в полицейското управление вътрешно разследване. Справката описва събитията и заключава, че случаят е в компетенцията на следствените органи. В представените от правителството материали няма друг документ във връзка с това полицейско разследване.

34.  На 21 декември 1994 г. вещо лице химик представя доклад от анализа на взетите от трупа проби от стомашното съдържание, както и парченца тъкан от черния дроб, бъбреците и мозъка. Посочената от следователя цел на анализа е да се търсят следи от токсични вещества. Такива вещества не са открити. Открити са незначителни количества аспирин, обезболяващи средства и кодеин.

35.  В представените от правителството материали в отговор на искането на Съда за „всички документи от следствените преписки на всички органи, участвали в разследването на смъртта на г-н Цончев", няма данни за следствени действия след декември 1994 г.

36.  В месеците след смъртта на г-н Цончев жалбоподателката редовно посещава кабинета на следователя Енчев, за да иска сведения за хода на следствието. През 1995 г. адвокатът на жалбоподателката посещава неколкократно кабинета на г-н Енчев и няколко пъти разговаря с него по телефона. Г-н Енчев отказва да дава каквато и да било конкретна информация. Също така според жалбоподателката документите от следственото дело, до които адвокатът й получава достъп, не съдържат информация за следствени действия, извършени след 21 декември 1994 г.

37.  На 5 декември 1995 г. адвокатът на жалбоподателката подава искане до Окръжна прокуратура Плевен да се ускори производството. Тъй като отговор не е получен, на 28 февруари 1996 г. адвокатът на жалбоподателката подава молба до Главна прокуратура.

На 19 март 1996 г. окръжният прокурор Попова издава постановление за спиране на наказателното производство за смъртта на г-н Цончев. Наред с другото постановлението гласи:

„Смъртта на Цончев е причинена от множество вътрешни кръвоизливи и остра кръвозагуба вследствие на умишлено нанесен побой. Починалият Цончев е задържан за 24 часа с полицейско разпореждане по Закона за полицията с оглед извършен от него грабеж на девет броя крави на 24 септември 1994 г. в землището на село Буковлък, Плевенска община....

В хода на разследването не можа да се установи къде е бил нанесен побой над Цончев – в РПУ Плевен или извън него, нито пък се събраха доказателства от кого е нанесен побоят – от собствениците на откраднатите девет броя крави или от полицейските служители.“

38.  В последвалата си жалба до Главна прокуратура от 20 май 1996 г. жалбоподателката твърди, че следствието не било обстойно и че са допуснати сериозни пропуски. Посочва, че всички доказателства сочат, че нараняванията, довели до смъртта, са били нанесени след като жертвата е била откарана в полицейското управление. Възразява срещу значителното забавяне на следствието.

С постановление от 8 юли 1996 г. прокурор Славова от Главна прокуратура уважава молбата на жалбоподателката за възобновяване на следствието. Наред с другите мотиви постановлението гласи:

„Внимателният преглед на материалите по делото сочи, че разследването не е всестранно и пълно. Не са извършени всички възможни следствени действия на този етап, поради което необосновано се явява спирането на производството....

... Необходимо е да се извърши доразследване, при което да се установи какви конкретни оплаквания е имал Славчо Цончев по време на престоя му в РПУ, какви констатации за здравословното му състояние е направил извиканият екип на БМП. Необходимо е да се издирят и разпитат съответните лекари от БМП, провели два прегледа на [г-н Цончев], както и да се изискат съответните документи, регистриращи тези прегледи. Какви са били причините, поради които по същество (поне на този етап липсват данни) медицинска помощ не е била оказана и с оглед установеното да се прецени за престъпление по член 123 от Наказателния кодекс. Следва да се провери и какво е било здравословното състояние на Цончев, предхождащо задържането му. Необходимо е да се назначи и тройна съдебно-медицинска експертиза за установяване причината за смъртта и конкретизиране на механизма на получаване на отразените наранявания, давност на същите с оглед преценка за причинна връзка с действия на друго лице в същия ден на смъртта или преди това. Да се изиска и приложи смъртният акт, издаден за Цончев, и се провери твърдяното от [жалбоподателката] за отразени неверни данни в документа. След изясняване на посочените въпроси, както и на възникнали в хода на доразследването, делото да се реши отново по същество.“

39.  Според жалбоподателката през месеците след постановлението на Главна прокуратура повереникът й поне два пъти е разговарял по телефона със следователя Енчев. И в двата разговора следователят е отказал да предостави информация за следствието. На 6 януари 1997 г. адвокатът подава жалба до Окръжна прокуратура Плевен, в която посочва, че въпреки постановлението на Главна прокуратура следствие не се провежда и иска отвод на следователя Енчев.

Повереникът на жалбоподателката не получава отговор на писмената си жалба повече от четири месеца. На 22 май 1997 г. адв. Димитров разговаря със следователя Енчев по телефона. Енчев то уведомява, че все още е следовател по делото. В разговора става ясно, че следствени действия не са провеждани след постановлението на Главна прокуратура от 8 юли 1996 г. След този разговор повереникът на жалбоподателката подава жалба до Главна прокуратура, като подновява искането си за отвод на следователя Енчев и ускоряване на производството.

40.  На 17 август 1997 г. повереникът получава копие от писмо до Главна прокуратура от 3 юни 1997 г., подписано от окръжния прокурор Попова. Очевидно в отговор на жалбата на адвоката от май 1997 г. в писмото се посочва, че по-нататъшни следствени действия не са възможни и че по мнението на прокурор Попова следствието трябва да бъде спряно. Според нея „не са установени обективни данни, от които да се направи извод досежно авторството на престъплението и това прави невъзможно по-нататъшното разследване.“ Тя отказва също да отстрани следователя Енчев от делото и изразява раздразнението си от многобройните жалби на адвокат Димитров.

Следствието явно не е спряно, тъй като няма официално постановление в този смисъл. В телефонен разговор с адв. Димитров през декември 1997 г. следователят Енчев потвърждава, че все още работи по делото.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

41.  Съгласно българското законодателство наказателно производство може да се образува само с постановление на прокурор или следовател (член 192 от Наказателно-процесуалния кодекс).

Съгласно действащото в процесния период и до 1 януари 2000 г. законодателство постановление за прекратяване на висящо наказателно производство може да се обжалва от пострадалия пред по-горестоящия прокурор (член 237 § 6 от НПК в редакцията му отпреди 1 януари 2000 г.). На практика, както и в случая на жалбоподателката, обжалване пред по-горестоящия прокурор е възможно и срещу постановление за спиране на наказателното производство (член 239 от НПК в редакцията му отпреди 1 януари 2000 г.). Други средства за защита приложимият закон не предвижда.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ УСТНИ СТАНОВИЩА ПРЕД СЪДА

42.  В съдебното заседание на 20 януари 2000 г. правителството прикани Съда да отхвърли жалбата като недопустима или да остави без уважение исковете на жалбоподателката като необосновани.

43.  Същевременно жалбоподателката потвърди искането си Съдът да установи нарушения на членове 2, 6, 13 и 14 от Конвенцията.

ПРАВЕН АНАЛИЗ НА ФАКТИТЕ

I.  ПО ПРЕДВАРИТЕЛНИТЕ ВЪЗРАЖЕНИЯ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

44.  Правителството представя редица предварителни възражения, докато жалбоподателката поддържа, че делото следва да се разгледа по същество.

А.  Относно автентичността на жалбата

45.  В писменото си становище по същество от 11 ноември 1999 г. правителството отбелязва, че нотариално заверената декларация за доходи от 1 юли 1999 г., представена от жалбоподателката в подкрепа на искането й за правна помощ, съдържа отпечатък от палеца на жалбоподателката и бележка от нотариуса, че жалбоподателката е неграмотна. Правителството отбелязва още, че пълномощното от 9 февруари 1998 г., с което жалбоподателката упълномощава адвокатите си да я представляват пред органите на Конвенцията, съдържа подпис.

Правителството изтъква, че съгласно член 151 § 1 от българския Гражданско-процесуален кодекс пълномощно, издадено от неграмотно лице, е действително само ако носи вместо подпис отпечатък на десния му палец и е приподписано от двама свидетели. Тъй като това не е изпълнено за пълномощното от 9 февруари 1998 г., следва, че жалбата е подадена от лица, които не са надлежно упълномощени да го сторят от името на жалбоподателката. Правителството настоява Съдът да обяви жалбата за недопустима.

46.  По време на подготвителната среща преди откритото съдебно заседание на 20 януари 2000 г. (вж. параграф 10 по-горе) жалбоподателката заяви, че собственоръчно е подписала оспорвания документ и разясни подробно обстоятелствата, при които го е сторила. Заяви наред с другото, че й e било оказано съдействие за попълването на формуляра, но го е подписала собственоръчно. Запитана дали би искала да демонстрира способността си да се подписва, тя положи подписа си на лист хартия в присъствието на председателя на камарата и представителите на страните. В края на подготвителната среща агентът на правителството не изрази становище по автентичността на жалбата, но заяви, че поддържа предварителното възражение на правителството.

47.  Съдът отбелязва, че правото на правителството да повдигне горепосоченото възражение не е преклудирано, тъй като се основава на документ, създаден и станал известен след 18 май 1999 г. – датата на решението по допустимост по настоящото дело (вж. решението по делото Ерги срещу Турция (Ergi v. Turkey) от 28 юли 1998 г., Доклади за присъди и решения 1998-IV, стр. 1770, § 62).

48.  Съдът припомня още, че в случаи на подобни възражения от страна на правителства, на жалбоподателите е бил поставян въпросът дали те са подписали оспорвания документ. От значение е и общата преценка на всички доказателства и особено на въпроса дали жалбоподателката продължава да има интерес от воденето на делото (вж. решенията по посоченото по-горе дело на Ерги, стр. 1770-71, §§ 63 и 64 и по делата Курт срещу Турция (Kurt v. Turkey), жалба № 24276/94, решение на Комисията от 22 май 1995 г., Доклади за присъди и решения 81-A, стр. 112, Сарли срещу Турция (Sarli v. Turkey), жалба № 24490/94, доклад на Комисията от 21 октомври 1999 г., § 107, непубликуван и Аслан срещу Турция (Aslan v. Turkey), жалби №№ 22491/93 и 22497/93, доклад на Комисията от 22 май 1997 г., непубликуван).

49.  В настоящия случай правителството не твърди изрично, че жалбата е подадена без съгласието на жалбоподателката. Възражението изглежда се свежда до въпроса дали пълномощното от 9 февруари 1998 г. е валидно от юридическа гледна точка.

50.  Доколкото правителството се позовава на изискването по българското право, че документ, издаден от неграмотен, трябва да носи поставен в присъствието на двама свидетели отпечатък на десния му палец, Съдът най-напред отбелязва, че не е ясно дали по българското право автентичен документ, подписан саморъчно от лице, което по друг повод е посочило, че е неграмотно, би се считал за нищожен.

Във всеки случай Съдът припомня, че процесуалният представител на жалбоподателката трябва да представи „заверено пълномощно или писмено доказателство за представителната си власт“ (член 45 § 3 от Правилника на Съда и член 43 § 3 от Процедурния правилник на Комисията в редакцията им към момента на подаване на жалбата до Комисията). Затова за целите на производството пред Съда е валидно обикновено писмено пълномощно, доколкото не се доказва, че е било изготвено без разбирането и съгласието на жалбоподателката.

51.  Що се отнася до последното, Съдът взима предвид всички доказателства, с които разполага, в това число личната среща с жалбоподателката в присъствието на председателя на камарата и агента на правителството (вж. параграф 46 по-горе). Съдът счита също, че нито за момент не е било налице сериозно съмнение относно волята на жалбоподателката да поддържа оплакванията си.

Съдът отбелязва накрая, че един от двамата адвокати, чиито имена фигурират в оспорваното пълномощно от 9 февруари 1998 г., е представлявал жалбоподателката пред националните власти поне от 1995 г. (вж. параграфи 1 и 36 по-горе).

52.  Затова Съдът счита, че жалбата е валидно подадена от името на жалбоподателката и оставя без уважение първото предварително възражение на правителството.

Б.  Относно останалите предварителни възражения

53.  В писменото си становище от 27 септември 1999 г. правителството изтъква, че решението по допустимост от 18 май 1999 г. съдържа редица неверни фактически констатации и необосновани изводи. Твърди се по-конкретно, че на страници 7 – 12 на решението по допустимост има неприемливи твърдения.

Правителството потвърждава също позицията си, че жалбата трябва да се отхвърли поради неизчерпване на вътрешноправните средства. Поддържа се, както и във фазата на производството по допустимост, че наред с други правни средства жалбоподателката е трябвало да предяви граждански иск за вреди и е трябвало да се присъедини към наказателното производство за смъртта на г-н Цончев като частен обвинител. Правителството посочва също, че изводите на Съда относно шестмесечния срок „противоречат на буквата и духа на член 35 от Конвенцията“.

В становището си от 11 ноември 1999 г. и в заседанието на Съда правителството поддържа също, че жалбата представлява злоупотреба с правото на индивидуална жалба.

Въз основа на горепосочените съображения правителството иска Съдът да обяви жалбата за недопустима.

54.  Жалбоподателката опонира, че жалбата трябва да се разгледа по същество.

55.  Съдът приема становищата на правителството по фактите и ги взема изцяло предвид наред с всички останали доказателства. В действителност съгласно член 38 от Конвенцията, именно след като обяви дадена жалба за допустима, Съдът продължава с окончателно установяване на фактите въз основа на становищата на страните и, ако е необходимо, предприема собствено разследване.

56.  Съдът отбелязва също, че твърдените неприемливи изводи в решението по допустимост до един се съдържат в краткото изложение на оплакванията и становищата на жалбоподателката, което е неразделна част от текста на решението точно колкото и изложението на позицията на правителството, без някое от тях да изразява становището на Съда.

57.  Относно искането на правителството жалбата да бъде обявена за недопустима, Съдът напомня, че разпоредбата на член 35 § 4 (в края) от Конвенцията, съгласно която Съдът може да обяви дадена жалба за недопустима на всеки етап от производството, не означава, че ответната държава може да повдига въпрос по допустимостта на всеки етап от производството, ако този въпрос е можело да се повдигне по-рано (вж. параграф 88 от обяснителния доклад към Протокол № 11 към Конвенцията и член 55 от Правилника на Съда).

В настоящия случай правителството основно повтаря възраженията си относно допустимостта на жалбата, които вече са разгледани от Съда и отхвърлени с решението му от 18 май 1999 г. Съдът не вижда нов елемент, който да оправдава повторно разглеждане на тези въпроси.

Във всеки случай, като разгледа внимателно същината на предварителните възражения на правителството, Съдът ги намира за неоснователни.

58.  Поради това Съдът оставя без уважение останалата част от предварителните възражения на правителството.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

59.  Жалбоподателката твърди, че са извършени нарушения на член 2 от Конвенцията, тъй като г-н Цончев е починал вследствие от увреждания, съзнателно нанесени му от полицията, не е получил адекватна медицинска помощ, докато бил задържан в полицейския арест, и не е проведено ефективно разследване на обстоятелствата около смъртта му.

Член 2 предвижда следното:

“1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2.  Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

(a)  при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

(b)  при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода;

(c)  при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж.”

А.  Становищата на страните

1.  Жалбоподателката

60.  Според жалбоподателката всички налични доказателства сочат, че г-н Цончев е бил в добро здраве преди срещата си с полицията в ранния следобед на 24 септември 1994 г. Обстоятелството, че е бил употребил алкохол (не повече от четири бири), не се е отразило на общото му здравословно състояние, което очевидно е било добро.

61.  Жалбоподателката твърди, че правителството не е представило категорично, а още по-малко правдоподобно обяснение за случилото се и поради това не е доказало, че представителите му не са отговорни за смъртта на г-н Цончев. В становищата си пред Съда правителството само инсинуира, че г-н Цончев може да се е наранил, като е падал на земята вследствие от алкохолна интоксикация. Достатъчно е обаче да се разгледат заключенията на съдебно-медицинската експертиза относно вида и размера на уврежданията, причинили смъртта на г-н Цончев, за да се отхвърли това обяснение на фактите като неприемливо.

62.  Жалбоподателката изтъква още, че г-н Цончев не е получил подходящо медицинско лечение в продължение на няколко часа, докато е бил задържан в полицейски арест, където очевидно е претърпял животозастрашаващи увреждания. Жалбоподателката посочва, че българското законодателство не съдържа разпоредби, гарантиращи достъп до лекар на лишените от свобода лица.

Оспорва се също позицията на правителството, че е било направено всичко възможно. Припомня се, че според показанията на полицейските служители лекарят, който е видял г-н Цончев и чиято самоличност така и не е разкрита, е заявил, че г-н Цончев бил твърде пиян, за да бъде прегледан. Според жалбоподателката, ако тези факти са верни, могат да докажат единствено отговорността на лекаря за лекарска грешка, а не извода, че били взети адекватни мерки. Изтъква се, че има две възможни обяснения: или лекарят е пристигнал след смъртта на г-н Цончев и – ужасен от стореното от полицията – е отказал съдействие, или лекар въобще не е идвал, а цялата история е съчинена от полицията. Във всеки случай г-н Цончев е бил лишен от подходяща и навременна медицинска грижа.

63.  Жалбоподателката твърди също, че властите не са изпълнили задължението си по член 2 от Конвенцията да извършат бързо, пълно и ефективно разследване на обстоятелствата около смъртта на г-н Цончев. Макар следствието да е започнало бързо, нищо не е било направено от декември 1994 г. въпреки многократните искания на жалбоподателката.

64.  Освен това жалбоподателката твърди, че следствието се характеризира с редица пропуски и прояви на непоследователност, довели до продължаващата липса на отговор на повечето въпроси около смъртта на г-н Цончев. По мнението на жалбоподателката пропуските са тъй многобройни и шокиращи, че могат да бъдат описани единствено като усилие от страна на следствените органи да прикрият полицаите, вместо да разследват действията им.

2.  Правителството

65.  Правителството твърди, че оплакванията по член 2 са явно необосновани, а твърдението на жалбоподателката, че г-н Цончев е починал в резултат на малтретиране от полицейски служители не се подкрепя от доказателствата по делото. Следствието е установило, че преди задържането му той е употребил голямо количество алкохол и че когато е бил задържан, е залитал и падал, както и по-късно в полицейското управление. Същевременно съществуват малко и твърде противоречиви доказателства как точно е прекарал часовете, преди да бъде арестуван.

Правителството изтъква, че съдебномедицинските експерти са заключили, че смъртоносните увреждания може да са били резултат от падане. Тези съображения и обстоятелството, че в хода на следствието не са установени доказателства за полицейско насилие, трябва според правителството да доведат до заключението, че твърденията на жалбоподателката са необосновани.

66.  Правителството поддържа още, че до 22 часа на 24 септември 1994 г. г-н Цончев не се е оплаквал от неразположение. Бил е под влиянието на алкохола и не е бил комуникативен. При тези обстоятелства решението на полицейските служители да го оставят да изтрезнее било нормално. Когато г-н Цончев се е оплакал, че се чувства зле, веднага е бил изпратен екип на Спешна помощ, но лекарят е намерил за невъзможно да го прегледа предвид състоянието му на алкохолна интоксикация. Затова според правителството полицията не може да бъде държана отговорна за неосигуряване на адекватно медицинско лечение. Всъщност било направено всичко възможно.

67.  Правителството потвърждава също, че всички необходими следствени действия са били предприети своевременно. Следовател е посетил местопроизшествието веднага след смъртта на г-н Цончев, след което е пристъпил към разпит на свидетелите. Своевременно е била назначена и извършена аутопсия. Следователно твърдението за неефективност на следствието също е необосновано.

B.  Преценката на Съда

1.  Относно твърдението за убийство на г-н Цончев

68.  Съдът припомня, че член 2 от Конвенцията, който гарантира правото на живот, е сред най-фундаменталните й разпоредби. Предвид значимостта на осигурената от член 2 защита Съдът трябва да подлага оплакванията за лишаване от живот на най-внимателна проверка (вж., наред с други източници, решението по делото Чакъчъ срещу Турция (Çakıcı v. Turkey) [ГК], № 23657/94, § 86, ЕСПЧ 1999-IV).

69.  В настоящия случай се твърди от жалбоподателката, че за смъртта на г-н Цончев са отговорни държавните органи. Твърди се, че е бил жестоко пребит, докато е бил задържан от полицията, че не е получил необходимото медицинско лечение въпреки причинените му от побоя тежки травми и че вследствие от това е починал.

70.  Съдът счита, че когато някой бъде задържан от полицията в добро здравословно състояние, а по-късно бъде открит мъртъв, държавата е задължена да представи правдоподобно обяснение за събитията, довели до смъртта му, а в противен случай държавните органи трябва да понесат своята отговорност по член 2 от Конвенцията (вж. съответно  решението по делото Селмуни срещу Франция (Selmouni v. France) [ГК], № 25803/94, § 87, ECHR 1999-V).

Общият приложим принцип при преценката на доказателствата е приложението на стандарта за доказване „извън всяко разумно съмнение“ (вж. решението по делото Ирландия срещу Обединеното кралство от 18 януари 1978 г., серия А № 25, § 61). Такова доказване обаче може да следва от съналичието на достатъчно убедителни, ясни и непротиворечиви изводи или на такива необорени фактически презумпции. Когато процесните събития са изцяло или в голямата си част изключително достояние на властите, както в случаите на лица под техен контрол при задържане, възникват силни фактически презумпции относно настъпилите по време на задържането травми и смърт. Може всъщност да се счита, че тежестта на доказване е върху властите и от тях се изисква да представят удовлетворително и убедително обяснение.

71.  „Причината за смъртта на Славчо Цончев е острата кръвозагуба в резултат на обширните и в дълбочина хематоми по горните крайници и лявото седалище“.

Аутопсията не разкрива други страдания или травми, които може да са довели до фаталния изход (вж. параграф 30 по-горе).

72.  Безспорно е, че преди да бъде арестуван, г-н Цончев е употребил известно количество алкохол. Също толкова безспорно е обаче, че в момента на задържането си пиел с други, че можел да ходи, че е имало известна вербална комуникация между него и полицаите, и други лица, че в тези разговори, при задържането си и в следващите два часа г-н Цончев не се е оплаквал от неразположение и че никой от общувалите с него, в това число замесените полицейски служители, не са съобщили за видими признаци на такива сериозни увреждания, каквито са открити по-късно при аутопсията (вж. параграфи 14 – 19 по-горе).

Въз основа на горното Съдът намира за неприемливо внушението на правителството, че фаталните наранявания на г-н Цончев може да са получени, преди да бъде задържан.

73.  Другото предположение на правителството – че г-н Цончев може да се е наранил при падане на земята при задържането си и по-късно в полицейското управление, тъй като залитал – е също толкова неприемливо. Аутопсионният протокол споменава такава възможност единствено във връзка с нараняванията по лицето на г-н Цончев. Тези охлузвания не са сред уврежданията, довели до острата кръвозагуба и в крайна сметка до фаталния изход.

Относно фаталните наранявания Съдът отбелязва, че според прокурорското постановление от 19 март 1996 г. те са резултат от „умишлено нанесен побой“ (вж. параграф 37 по-горе). Всъщност острата кръвозагуба е резултат от симетрични хематоми в областта на горните крайници с размери 40 на 18 см всеки и хематом на лявото седалище с дължина 8–10 см и ширина 1,5–2 см. Съдебномедицинският експерт не споменава падане на земята като възможен механизъм за причиняване на толкова тежки увреждания и с толкова специфични характеристики. Според аутопсионния протокол уврежданията по лявото седалище „са резултат от действието на предмет/и с тясна ограничена повърхност, продълговат/и, с ширина около 2 см.“, а тези по горните крайници – „от действието на удари с или върху твърд тъп предмет“, чиято форма не може да се идентифицира (вж. параграф 30 по-горе). Горните доказателства не подкрепят твърдението на правителството, че г-н Цончев може да се е наранил сам, падайки на земята.

74.  Затова Съдът намира, че са налице достатъчно доказателства, въз основа на които може да се заключи извън всяко разумно съмнение, че г-н Цончев е починал в резултат от увреждания, причинени му докато е бил в ръцете на полицията. Следователно се ангажира отговорността на ответната държава.

75.  Съдът намира също, че няма доказателства г-н Цончев да е бил прегледан с дължимата грижа от медицински специалист, докато е бил задържан и с претърпени тежки наранявания (вж. параграф 22 по-горе).

76.  Съдът следователно заключава, че във връзка със смъртта на г-н Цончев е налице нарушение на член 2 от Конвенцията.

2.  Относно твърдението за липса на ефективно разследване

77.  В началото Съдът отбелязва, че от някои позовавания в представените му материали може се предположи, че съществуват документи относно разследването на смъртта на г-н Цончев, копия от които правителството не е представило (вж., наред с други примери, параграфи 22 и 33 по-горе). В тази връзка Съдът напомня, че за да функционира ефективно предвидената от Конвенцията система за индивидуални жалби, е изключително важно държавите да осигуряват всички необходими условия за правилно и ефикасно разглеждане на жалбите, както се изисква от член 38 от Конвенцията (вж. посоченото по-горе решение по делото Чакъчъ, § 76).

В конкретните обстоятелства по делото обаче не се налага да се разглежда спазило ли е правителството задълженията си по член 38 от Конвенцията. За целите на оплакванията на жалбоподателката, че не е имало ефективно разследване на смъртта на г-н Цончев, е достатъчно да се отбележи, че от правителството е поискано да представи „копия на всички документи от следствените преписки на всички органи, участвали в разследването на смъртта на г-н Цончев“ и че в отговор правителството е представило на 11 ноември 1999 г. „копия на всички документи от следствените преписки“ (вж. параграфи 6 и 7 по-горе). Следователно Съдът има основание да заключи, че предоставените му материали съдържат цялата информация за следствието (вж. решението по делото Яша срещу Турция (Yaşa v. Turkey) от 2 септември 1998 г., Доклади за присъди и решения 1998-IV, стр. 2439-40, § 103).

78.  Съдът отбелязва, че следствието за смъртта на г-н Цончев е започнало своевременно – веднага след като е бил открит мъртъв в РПУ Плевен – с оглед на местопроизшествието, разпит на свидетели и аутопсия.

Наблюдават се обаче редица необяснени пропуски от самото начало и в хода на цялото следствие.

79.  В първите часове след трагичното събитие при назначаването на аутопсия следователят Енчев не е поискал от съдебномедицинския експерт становище за времето на настъпване на фаталните наранявания въпреки очевидно решаващата важност на отговора на този въпрос (вж. параграф 29 по-горе). Впечатляващо е, че през цялото следствие от нито едно вещо лице не е поискано да се произнесе кога са претърпени нараняванията на жертвата.

Изключително важно е също, че следственото дело не съдържа и следа от опит на следователя Енчев да установи самоличността на членовете на медицинския екип, който според показанията на замесените полицейски служители два пъти е посетил РПУ Плевен в нощта, в която е починал г-н Цончев. В следствената преписка не се намират преписи от дневниците на болничното звено за спешна помощ, които обичайно биха съдържали информация за твърдяното посещение (вж. параграфи 22, 25 и 38 – 40 по-горе).

Освен това редица важни свидетели изобщо не са разпитани или не са им зададени някои важни въпроси. Изобщо не е разпитан полицаят Петранов, който е арестувал г-н Цончев заедно с колегата си Иванов. Г-н И. П., който бил задържан в РПУ Плевен през въпросната нощ и който трябва да е забелязал влошаването на здравословното състояние на г-н Цончев, изглежда също не е разпитан. И накрая, следователят не е счел за необходимо да снеме показанията на онези 20-30 души, събрани пред дома на собствениците на кравите, които според замесените полицейски служители „искали да пребият [г-н Цончев]“ (вж. параграфи 14, 18, 21 и 23 по-горе).

80.  Съдът припомня, че задължението на държавата по член 2 да защищава правото на живот, разгледано във връзка с общото й задължение по член 1 да „осигурява на всяко лице под [нейна] юрисдикция правата и свободите, определени в [Конвенцията]“, изисква по подразбиране съществуването на някаква форма на ефективно официално разследване, когато са убити хора в резултат от употреба на сила. Разследването трябва да е, наред с други изисквания, обстойно, безпристрастно и внимателно (вж. решението по делото Маккан и други срещу Обединеното кралство (McCann and Others v. the United Kingdom) от 27 септември 1995 г., серия А № 324, стр. 49, §§ 161 – 163 и посоченото по-горе дело на Чакъчъ, § 86).

Съдът счита също, че характерът и степента на проверката, която удовлетворява минималния праг на ефективност на разследването, зависят от обстоятелствата на конкретното дело. Те трябва да се преценяват въз основа на всички съществени факти и с оглед на практическите реалности на следствената работа. Не е възможно да се сведе многообразието от възможни ситуации до обикновен списък от следствени действия или до други опростени критерии (вж. решенията по делата Танрикулу срещу Турция (Tanrıkulu v. Turkey) [ГК], № 23763/94, §§ 101 – 110, ЕСПЧ 1999-IV, Кайя срещу Турция (Kaya v. Turkey) от 19 февруари 1998 г., Доклади за присъди и решения 1998-I, стр. 325-326, §§ 89 – 91 и Гюлеч срещу Турция (Güleç v. Turkey) от 27 юли 1998 г., Доклади за присъди и решения 1998-IV, стр. 1732-1733, §§ 79 – 81).

81.  В настоящия случай жалбоподателката твърди, че пороците на следствието са толкова сериозни и многобройни, че единственото възможно обяснение е, че следователят и прокурорът са пристрастни и се опитват да прикрият извършеното спрямо г-н Цончев престъпление.

82.  Съдът счита, че всеки необяснен отказ да се извършат належащи и очевидни следствени действия трябва да се разглежда с особено внимание. В такъв случай, ако правителството не е обяснило по достоверен начин причините, поради които задължителни следствени действия не са извършени, се ангажира отговорността на държавата за особено тежко нарушение на задължението й по член 2 от Конвенцията да защищава правото на живот.

83.  Съдът отбелязва, че са били налице очевидни начини да се придобият доказателства за времето на настъпване на уврежданията на г-н Цончев и други важни доказателства за обстоятелствата около задържането му и здравословното му състояние, а оттам – и за извършителите на тежкото престъпление срещу него (вж. параграф 79 по-горе). Следователят обаче не е пристъпил към събиране на такива доказателства – пропуск, одобрен от окръжния прокурор с постановлението от 19 март 1996 г. и писмото от 3 юни 1997 г. (вж. параграфи 37 и 40 по-горе).

Освен това след декември 1994 г. движението на следственото дело е спряло и нищо не е направено за разкриване на истината за убийството на г-н Цончев. Многобройните оплаквания на жалбоподателката от бездействието на властите са били безрезултатни (вж. параграфи 35 – 40 по-горе).

Правителството така и не е обяснило по достоверен начин причините за несъбиране на доказателства от съществено значение от органите на наказателното преследване.

84.  Затова Съдът намира, че е налице нарушение на задължението на ответната държава по член 2 от Конвенцията да извърши ефективно разследване на смъртта на г-н Цончев.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 6 И ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

85.  Жалбоподателката твърди, че прекомерната продължителност на следствието за смъртта на г-н Цончев представлява нарушение на правото й по член 6 § 1 от Конвенцията да бъде решено в „разумен срок“ гражданското й право на обезщетение, породено от смъртта му. Изтъква също, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията заради непровеждането от държавните органи на обстойно, ефективно и навременно разследване на смъртта на г-н Цончев и заради липсата във вътрешното право на ефикасно средство за защита срещу бездействието на прокуратурата.

86.  Съдът счита, че тези оплаквания следва да бъдат разгледани по член 13 от Конвенцията, който предвижда следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

87.  Жалбоподателката изтъква, че е налице непростимо бездействие на компетентните държавни органи.

Твърди, че неизвършването в настоящия случай на обстойно и ефективно следствие отразява по-широко разпространена практика в България, отбелязана и от междуправителствени организации.

Позовава се на доклада на на специалния докладчик по въпросите за предотвратяване на изтезанията пред Комисията на ООН по правата на човека (Документ на ООН E/CN.4/1997/7 от 10 януари 1997 г./UN Document E/CN.4/1997/7 of 10 January 1997), в който наред с другото се посочва, че „[с]пециалният докладчик е разтревожен от честотата на твърденията за изтезания или малтретиране на задържани от полицията лица, завършващи понякога със смърт. Редките случаи на налагане на дисциплинарни мерки и разследвания, довели до възбуждане на наказателно преследване, както и фактическата липса на успешни случаи на наказателно преследване на виновните, могат да доведат единствено до климат на безнаказаност. [Специалният докладчик] смята, че правителството трябва да приеме мерки за обезпечаване на независим и постоянен контрол върху практиките на съответните правоприлагащи институции за извършване на арест, задържане и разпит.“

Жалбоподателката се позовава и на последния годишен доклад на специалния докладчик на ООН по съвременните форми на расизъм, расова дискриминация, ксенофобия и свързаната с тях нетолерантност (Документ на ООН E/CN.4/1999/15 от 15 януари 1999 г./UN Document E/CN.4/1999/15 of 15 January 1999), където се посочва, че „в България е широко разпространено малтретирането на задържани от полицията роми... От 1992 г. най-малко 14 роми в България са починали, след като за последно са видени живи при задържането им от полицията, или в резултат от незаконна употреба на огнестрелно оръжие от правоприлагащи органи... Като правило взетите мерки за разследване и предаване на съд са редки“.

88.  Правителството изтъква, че ако жалбоподателката бе законна наследничка на г-н Цончев, би могла да подаде молба за участие в наказателното производство (като частен обвинител или граждански ищец). Като страна в наказателното производство тя би имала права да прави искания за събиране на доказателства и би имала достъп до материалите по делото. Евентуален отказ на прокурор да допусне жалбоподателката или наследниците на г-н Цончев като страни в производството би могъл да се обжалва пред по-горестоящия прокурор.

Правителството изтъква също, че жалбоподателката може да предяви граждански иск за обезщетение на вреди в отделно гражданско производство и заключава, че българското право предвижда ефикасни правни средства, които не са били използвани от жалбоподателката или наследниците на г-н Цончев.

Колкото до продължителността на следствието, правителството поддържа, че е оправдана и не е неразумна предвид действителната правна и фактическа сложност на делото и времето, необходимо за извършване на различни процесуално-следствени действия.

И накрая, правителството твърди, че наказателното производство не е прекратено и че следствените органи са длъжни да предприемат действия, ако станат известни нови доказателства.

89.  Съдът припомня, че член 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално равнище на правно средство за прилагане по същество на защитените от Конвенцията права и свободи, в каквато и форма те да са гарантирани във вътрешния правен ред. Обхватът на задълженията по член 13 също варира в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя. Въпреки това изискваното по член 13 средство за правна защита трябва да е „ефикасно“ както на практика, така и по закон, особено в смисъл, че упражняването му трябва да не се възпрепятства неоправдано от действията или бездействията на органите на ответната държава.

Нарушение на член 2 не може да бъде овъзмездено единствено с присъждане на обезщетение (вж. посоченото по-горе решение по делото Кайя, стр. 329, § 105). Предвид изключителната важност на правото на защита на живота, член 13 налага на държавите, без да се засягат другите предвидени от вътрешната правна система средства за защита, задължение да провеждат обстойно и пълно разследване, което е вероятно да доведе до установяване и наказване на виновните и при което тъжителят има ефективен достъп до следствените действия (вж. посоченото по-горе решение по делото Чакъчъ, §§ 112 – 113).

90.  В настоящия случай, като взе предвид параграфи 78 – 84 по-горе, Съдът счита, че ответната държава не е изпълнила задължението си да проведе ефективно разследване на смъртта на г-н Цончев. Неизпълнението на това задължение е накърнило ефективността на всяко друго средство за съдебна защита, предвидено по закон. Затова въпросът за статута на жалбоподателката като участник в наказателното производство не изисква отделно разглеждане.

Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

IV.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИе НА ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

91.  Жалбоподателката изтъква, че е била проявена дискриминация, основана на ромския (цигански) етнически произход на г-н Цончев, което противоречи на член 14 от Конвенцията. Член 14 гласи следното:

„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

92.  Жалбоподателката изтъква, че предразсъдъците сред обществото към ромската общност в България са широко разпространени и често се проявяват в актове на насилие срещу роми по расови подбуди, на които властите отговарят с неефективни разследвания, водещи до практическа безнаказаност. Жалбоподателката посочва, че това явление е документирано от правозащитни организации и е признато от българското правителство. Позовава се, наред с други източници, на 14-ия периодичен доклад на страните членки (Приложение – Република България) по изпълнението на Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация от 26 юни 1996 г., публикуван от Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация, на възложените от Комисията на ООН по правата на човека доклади от 25 януари и 24 декември 1996 г. (E/CN.4/1996/4 и E/CN.4/1997/60) на г-н Бакре Уали Ндиайе, специален докладчик за извънсъдебни, бързи или произволни екзекуции, на доклада на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ) от 6 март 1997 г. и на доклади на неправителствени организации.

Жалбоподателката поддържа, че етническият произход на г-н Цончев е бил известен на полицаите, които са го задържали и отвели в ареста, и че възприятието на полицаите за произхода му е било толкова ясно изразено, че поне един от тях – сержант Иванов, в показанията си в хода на следствието изрично е споменал етническия произход на г-н Цончев. Забележката на следователя Енчев, че по тялото на г-н Цончев не се виждали увреждания поради „тъмния цвят на кожата“, също е израз на предубеждение. Въз основа на дългогодишния си опит с правоприлагащите и следствените органи в България жалбоподателката счита, че отношението на полицейските служители към етническия произход на г-н Цончев е било решаващ фактор, допринесъл за малтретирането и убийството му. Предубеждението е причина и за отказа да се извърши разследване.

93.  Правителството опонира, че нищо не доказва действията на полицаите да са били основани на етническия произход на г-н Цончев. Бил е арестуван по подозрение в извършване на тежко престъпление. Споменаването на думата „циганин“ не било дискриминационно, защото етническият му произход наистина бил „цигански“.

Правителството изтъква също, че работи активно за по-добрата интеграция в обществото на хората от цигански произход. През 1997 г. е създаден Национален съвет по етническите и демографските въпроси, чиито членове са представители на неправителствени организации и държавни служители. В страната съществуват множество неправителствени организации, които защитават интересите на хората от цигански произход. През април 1999 г. след обширна дискусия с представителите на общността Националният съвет е приел програма за интеграция на циганите в обществото. Следователно правителството работи активно за поддържането на климат на етническа толерантност и социално сближаване.

94.  Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателката по член 14 е основано на редица сериозни доводи, а също и че ответната държава не е представила достоверно обяснение за обстоятелствата около смъртта на г-н Цончев и за причините, поради които в хода на следствието не са извършени някои основни и задължителни следствени действия, които биха могли да осветлят събитията (вж. параграфи 69 – 76 и 81 – 84 по-горе).

Съдът напомня обаче, че изискуемият по Конвенцията стандарт за доказване е „доказване извън всяко разумно съмнение“. Материалите, с които разполага, не позволяват на Съда да заключи извън всяко разумно съмнение, че смъртта на г-н Цончев и липсата на ефективно разследване на смъртта му са мотивирани от расови предразсъдъци, както твърди жалбоподателката.

Следователно не е установено нарушение на член 14.

V.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

95.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А.  Неимуществени вреди

96.  Жалбоподателката претендира обезщетение в размер на 100 000 френски франка за болките и страданията, претърпени вследствие от нарушенията на Конвенцията. Иска също Съдът да постанови сумата да й се заплати директно в пълен размер, освободена от данъци или от други искове, или запори, наложени от правителството или трети лица. Жалбоподателката моли също Съдът да постанови да няма негативни последици за нея, като например намаляване размера на получаваните от нея социални помощи заради присъждането на горепосочената сума.

Жалбоподателката посочва, че г-н Цончев е мъжът, с когото е живяла 12 години и който е баща на трите й деца. Претърпяната болка от загубата на толкова близък човек е утежнена от отказа на компетентните органи да разследват трагичните събития и да се раздаде правосъдие. Жалбоподателката заявява също, че продължава да се грижи за децата си и че всяка присъдена като обезщетение сума ще е от полза и за тях.

97.  Правителството изтъква, че сумата е прекомерна, като визира делото Асенов и други срещу България (решение от 28 октомври 1998 г., Доклади за присъди и решения 1998-VIII). Твърди се, че трябва да се отчита жизненият стандарт в България и че заключението за нарушение на Конвенцията би било достатъчно справедливо обезщетение.

98.  Съдът счита, че жалбоподателката безсъмнено е претърпяла тежки страдания в резултат от установените по настоящото дело тежки нарушения на най-основните човешки права, залегнали в Конвенцията. Съдът отбелязва, наред с другите съображения, че случаят касае смъртта на партньора на жалбоподателката и баща на трите й деца.

Съдът счита в светлината на своята юриспруденция (вж. решението по делото Огур срещу Турция (Oğur v. Turkey) [ГК], № 21594/93, § 98, ЕСПЧ 1999-III и следните горепосочени решения: Кайя, стр. 333, § 122; Ерги, стр. 1785, § 110; Яша, стр. 2444-45, § 124; Чакъчъ), § 130; Танрикулу, § 138 и Гюлеч, стр. 1734, § 88), че искът на жалбоподателката не е прекомерен и го присъжда съответно в пълен размер.

99.  Относно искането на жалбоподателката за съдебна заповед горепосочената сума да не се запорира, Съдът счита, че определеното в съответствие с член 41 и дължимо по силата на решение на Съда обезщетение трябва да бъде освободено от запор. Би било нелепо да се присъди на жалбоподателката обезщетение за, наред с други вреди, лишаване от живот, което съставлява нарушение на член 2 от Конвенцията, ако след това се допусне държавата да запорира сумата. Ако подобна ситуация се допусне като приемлива, то целта на обезщетението за неимуществени вреди неизбежно би била компрометирана, а системата по член 41 – изопачена. Съдът обаче не е компетентен да разпореди освобождаване на обезщетението от запор (вж., наред с други източници, Филис срещу Гърция (№ 1) (Philis v. Greece (no. 1)) от 27 август 1991 г., серия А № 209, стр. 27, § 79, Алне дьо Рибмон срещу Франция (Allenet de Ribemont v. France) от 7 август 1996 г., Доклади за присъди и решения 1996-III, стр. 910, §§ 18 – 19 и посоченото по-горе решение Селмуни, § 133). Затова Съдът трябва да остави този въпрос на усмотрението на българските власти.

Б.  Имуществени вреди

100.  Жалбоподателката претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на 39 047,55 френски франка (равни на 11 295,85 деноминирани лева). Изтъква, че семейството е издържал основно г-н Цончев и че смъртта му е довела до значителна загуба на доходи за нея и трите им деца.

Жалбоподателката не може да удостовери с документи дохода на г-н Цончев. Твърди, че припечелвал основно от дребна размяна на услуги за вещи или храна. Дейността изобщо не е документирана, както е и при повечето роми в България, мнозинството от които са безработни и за които нередовна, неофициална и ниско платена работа в сенчестата икономика остава единствената възможна добавка към недостатъчните, както ги определя жалбоподателката, социални помощи.

Жалбоподателката изтъква, че при тези обстоятелства строго придържане към изискването за доказателствени документи би направило невъзможно присъждането на обезщетения за имуществени вреди на роми или други лица, които преживяват от сивата икономика и получават пари само на ръка. Това от своя страна би било несъвместимо с целта на член 41.

Затова жалбоподателката предлага претърпените от нея имуществени вреди да се изчислят на базата на средната продължителност на живота при мъжете в България и минималната месечна заплата за страната с приспадане на 20% за личните разноски на починалия.

101.  Правителството заявява, че жалбоподателката няма право на пенсия за преживяло лице, тъй като не е била омъжена за г-н Цончев. Отбелязва се също, че не са представени доказателствени документи за доходите му. Освен това не е ясно дали би доживял до прогнозираната средна продължителност на живота. Правителството отбелязва също, че използваната от жалбоподателката за изчисленията й минимална работна заплата от 67 деноминирани лева[2] (равни на 225 френски франка) е в сила от юли 1999 г., докато към момента на кончината на г-н Цончев е била 2 143 неденоминирани лева (тогава около 190 френски франка) и винаги е варирала.

102.  Съдът намира, че жалбоподателката несъмнено е претърпяла имуществени вреди под формата на пропуснати доходи вследствие от смъртта на г-н Цончев. Използваният от нея метод за изчисление на пропуснатите семейни доходи обаче съвсем не е точен. Жалбоподателката не представя актюерски доклад. Затова Съдът е длъжен да разгледа иска по справедливост.

Относно доводите на правителството Съдът отбелязва, че искът на жалбоподателката се основава на обстоятелството, че е живяла с г-н Цончев и че, както изтъква, той е издържал семейството и би продължил да го издържа, ако бе жив. Следователно въпросът дали жалбоподателката има право на наследствена пенсия е ирелевантен.

Решавайки по справедливост, Съдът присъжда 8 000 деноминирани лева.

В.  Разходи и съдебни разноски

103.  Жалбоподателката претендира възстановяване на сумата от 5 081 щатски долара и 6 304 френски франка за 103 часа юридическа работа, извършена от адвокатите й г-н Димитров и г-н Грозев по представителството пред националните органи на наказателното преследване и по производството в Страсбург, джобни разходи, както и самолетните билети и разноските, свързани с явяването на жалбоподателката и г-н Грозев на заседанието пред Съда в Страсбург. Претендираната от жалбоподателката сума е приблизително равна на 12 000 деноминирани лева.

Правителството възразява, че претенцията на адвокатите за хонорар от 40 долара на час е прекомерна, като се има предвид, че съдия с най-висок ранг в България печели около 3 долара на час. Правителството изтъква, че е налице тревожна тенденция делата пред Съда да се превръщат в бизнес, от който да се обогатяват не жалбоподателите, които търсят правата си, а адвокатите им. Правителството поддържа, че щом делата достигнат напреднала фаза, адвокатите лесно получават подписите на жалбоподателите под всякакви договори за хонорари с очакването държавата да плати.

Правителството приема за разумни исковите претенции, свързани с разходите и разноските за заседанието в Страсбург.

104.  Съдът счита, че като цяло претендираните от жалбоподателката суми не са прекомерни, като взе предвид съдебната си практика и по-конкретно присъдените суми по делото Николова срещу България ([ГК], № 31195/96, § 79, ЕСПЧ 1999-II).

Решавайки по справедливост, Съдът присъжда за разходи и съдебни разноски сумата от 10 000 деноминирани лева, ведно с дължимия ДДС, от която сума да се приспаднат получените от жалбоподателката като правна помощ 14 693 френски франка в левова равностойност по курса към датата на плащането.

Г.  Лихва за забава

105.  Според информацията, с която разполага Съдът, размерът на законната лихва за забава за просрочени задължения в България към датата на постановяване на настоящето решение е 13,23% годишно, а във Франция – 2,74% годишно.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Оставя без уважение предварителните възражения на правителството;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 2 от Конвенцията във връзка със смъртта на г-н Цончев;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 2 от Конвенцията във връзка със задължението на ответната държава да проведе ефективно разследване;

4.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;

5.  Приема, че не е налице нарушение на член 14 от Конвенцията;

6.  Постановява:

(а)  ответната държава да заплати на жалбоподателката в тримесечен срок от влизането на решението в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията следните суми:

(i)  за неимуществени вреди – 100 000 (сто хиляди) френски франка;

(ii)  за имуществени вреди – 8 000 (осем хиляди) лева;

(iii)  за разходи и съдебни разноски – 10 000 (десет хиляди) лева плюс дължимия ДДС без 14 693 (четиринадесет хиляди шестотин деветдест и три) френски франка в левова равностойност по курса към датата на плащането;

(б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер на 13,23% годишно за сумите в лева и 2,74% годишно за сумите във френски франкове;

7.  Отхвърля останалата част от исковата претенция на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и постановено в открито съдебно заседание в сградата по правата на човека в Страсбург на 18 май 2000 г.

Винсент Бергер                                                          Мати  Пелонпя
Секретар                                                                    Председател

Дата на постановяване: 18.5.2000 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-58831