Номер на жалба: №№ 4473/02 и 34138/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото на Илиев и други срещу България,

 Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара в състав:

          Пеер Лорeнцен (Peer Lorenzen), председател,
          Карел Юнгвирт (Karel Jungwiert),
          Марк Вилиджър (Mark Villiger),
          Изабел Беро-Льофевр (Isabelle Berro-Lefèvre),
          Здравка Калайджиева,

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger),
          Джулия Лафранк (Julia Laffranque), съдии,
          и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на Отделението,

 след проведено закрито заседание на 18 януари 2011 г.,

 постанови следното решение, прието на същата дата:

 ПРОЦЕДУРАТА

 1.  Делото е образувано по две жалби (№№ 4473/02 и 34138/04) срещу Република България, подадени в Съда на 7 януари 2002 г. и 10 септември 2004 г. от трима български граждани – г-н Красимир Николов Илиев, г-н Михаил Тихолов Екимджиев и г-ца Катина Владимирова Бончева (наричани по-нататък “жалбоподатели”) на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”).

 2.  Г-н Илиев (наричан по-нататък „първи жалбоподател“) се представлява пред Съда от г-н М. Екимджиев (наричан по-нататък „втори жалбоподател“) и г-ца К. Бончева (наричана по-нататък „трети жалбоподател“) – адвокати, практикуващи в Пловдив. Вторият и третият жалбоподатели се представляват пред Съда от г-жа С. Стефанова – адвокат в Пловдив. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

 3.  Първият жалбоподател се оплаква по-конкретно, че условията за изпълнение на наказанието му в Софийския и Варненския затвор са били в нарушение на член 3 от Конвенцията и че не е разполагал с ефикасно правно средство за защита срещу това съгласно изискванията на член 13. Жалбоподателите твърдят още, че обменяната помежду им кореспонденция е била проверявана от затворническата администрация в нарушение на член 8 и че във връзка с това не са разполагали с ефикасни средства за обжалване съгласно изискванията на член 13. Твърдят, че това е възпрепятствало също така ефективното упражняване на правото на първия жалбоподател на индивидуална жалба съгласно член 34 от Конвенцията и е било равносилно на дискриминация спрямо втория и третия жалбоподатели в нарушение на член 14, тъй като според вътрешното право се прави разграничение между кореспонденцията на лишените от свобода със защитниците им по дела пред националните съдилища и кореспонденцията им с други адвокати.

 4.  С решение от 6 ноември 2007 г. Съдът решава да присъедини жалбите, изпраща уведомление до правителството за гореупоменатите оплаквания и обявява останалата част от жалбите за недопустима. Съгласно разпоредбите на член 29 от Конвенцията Съдът решава да се произнесе едновременно по допустимостта и съществото на жалбата.

 ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

 I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

 5.  Първият жалбоподател е роден през 1964 г. и в момента изтърпява няколко присъди във Варненския затвор. Вторият и третият жалбоподатели са родени съответно през 1964 и 1979 г. и живеят в Пловдив.

 А.  Условия за изпълнение на наказанието на първия жалбоподател

 1.  Присъди на първия жалбоподател

 6.  По три отделни наказателни дела, приключили съответно през октомври 1995 г., януари 2002 г. и февруари 2002 г., жалбоподателят е признат за виновен за грабеж, измама и подправяне и е осъден на лишаване от свобода.

 2.  Периоди на задържане под стража на първия жалбоподател

 7.  Първият жалбоподател изтърпява наказание във Варненския затвор от 15 март 1999 г. Няколкократно е прехвърлян в Софийския затвор за явявания пред съда по водените срещу него наказателни дела – по-конкретно от 4 до 25 октомври 2002 г., от 18 до 25 ноември 2002 г., от 24 март до 2 април 2003 г., от 21 април до 1 май 2003 г., от 19 юни до 3 юли 2003 г. и от 11 септември до 17 октомври 2003 г.         

 3.  Пребиваване на първия жалбоподател във Варненския затвор

 8.  Според първия жалбоподател по време на лишаването му от свобода във Варненския затвор е държан в килия на третия етаж с размери 4 на 7 метра заедно с още седем души. Килията е мръсна и с олющени стени. Дневната светлина е недостатъчна, както и осветлението, осигурявано от две крушки по 75W. В килията няма санитарни съоръжения, а достъп до обща тоалетна е осигурен само през деня от 6 до 21 часа. Там обаче има само две мивки и само две клетки, които се ползват от повече от осемдесет лишени от свобода. През нощта осъдените са принудени да използват пластмасова кофа за задоволяване на физиологичните си нужди пред всички останали в килията. Няма топла вода, а достъп до баня се осигурява веднъж на две седмици, а нерядко и на двадесет или двадесет и пет дни.

 9.  Отделно от това първият жалбоподател изтъква, че всеки път при извеждането му за дело в съда е затварян в друга килия с размери 2 на 3 метра заедно с всички останали затворници, които се конвоират до съда в същия ден (обикновено 15 до 25 души). Всички остават заключени там от 6:30 до 9:30 часа сутринта и обикновено не им се позволява достъп до тоалетна. През зимата е много студено, а през лятото – изключително горещо и задушно заради скупчването нагъсто на много хора.

 4.  Престои на първия жалбоподател в Софийския затвор

 10.  Според първия жалбоподател в случаите, когато е прехвърлян в Софийския затвор (вж. параграф 7 по-горе), е държан в килия № 1 на първа група с размери 4 на 9 метра, обитавана от 14 души. Чистият въздух и слънчевата светлина са недостатъчни, тъй като има само едно прозорче с размери 40 на 60 см, покрито с ламарина на дупки. Осветлението също е недостатъчно. Килията е мръсна, с лоша миризма и влага, а стените са олющени. Постелките и завивките са стари, износени и мръсни. В килията няма санитарни съоръжения, а достъп до тоалетната се осигурява два пъти на ден за кратко През останалото време осъдените трябва да използват кофа, за да задоволяват нуждите си пред всички останали в килията. На първия жалбоподател не било разрешено да се къпе или да пере дрехите си. Освен това килията била наводнена от 15 септември до 1 октомври 2003 г., поради което трябвало да спи върху мокри постелки и се разболял.

 5.  Заведени от първия жалбоподател дела за обезщетение на вреди

 (а)  Първо дело

 11.  На 30 октомври 2003 г. първият жалбоподател завежда дело срещу Министерството на правосъдието с предявен иск в размер на общо 1 000 лева (равни на 511 евро) за претърпени неимуществени вреди вследствие от условията на задържането му в Софийския затвор през периодите, посочени по-горе в параграф 7. С решение от 4 май 2005 г. Софийският районен съд уважава частично иска. Съдът приема, че първият жалбоподател е бил държан затворен в килия с недостатъчно осветление и проветрение, без тоалетна и течаща вода в килията, с мръсни и влажни завивки и постелки. На осъдените се позволява да ходят до тоалетната два или три пъти на ден за по пет-десет минути, а в останалото време са принудени да използват пластмасова кофа, за да облекчават нуждите си. На временно прехвърлените в Софийския затвор лишени от свобода като първия жалбоподател не се разрешава да се къпят. Освен това през септември 2003 г. килията на първия жалбоподател се наводнила и всички дюшеци, постелки и завивки се намокрили. Администрацията на затвора не ги подменила и първият жалбоподател се разболял. Поискал да бъде прегледан от лекар, но искането му било оставено без уважение. Софийският районен съд заключава, че условията на задържане на първия жалбоподател са били изключително тежки и унизителни. Като отбелязва обаче, че той е бил държан в Софийския затвор само за кратки срокове, съдът приема, че 300 лева (153 евро) е достатъчно обезщетение за понесените от него неудобства. Присъжда допълнително 150 лева (77 евро) във връзка с отказа на затворническата администрация да му осигури медицинско лечение. Осъжда го да заплати 22 лева (11 евро) държавна такса пропорционално на неуважената част от иска.

 12.  След като и двете страни обжалват, с окончателно решение от 27 февруари 2006 г. Софийски градски съд оставя в сила решението от 4 май 2005 г. с подобни мотиви. На първия жалбоподател е издаден изпълнителен лист на 6 април 2006 г.           

 (б)  Второ дело

 13.  На 27 септември 2005 г. първият жалбоподател завежда дело срещу Министерството на правосъдието с иск за общо 2 700 лева (равни на 1 380 евро) за претърпени неимуществени вреди вследствие от условията на лишаване от свобода във Варненския затвор в периода от 6 юни 2002 г. до 26 септември 2005 г. и за твърдяната незаконна проверка на кореспонденцията му с неговите адвокати.

 14.  В съдебно заседание на 20 януари 2006 г. Варненският районен съд разпитва инспектор по социална дейност и възпитателна работа от Варненския затвор. Той посочва наред с други неща, че цялата входяща кореспонденция се отваря и понякога се чете от администрацията на затвора независимо от името на изпращача върху плика. Това се правело, защото администрацията не можела да бъде сигурна за истинската самоличност на изпращача.

 15.  Искът на първия жалбоподател е частично уважен от районния съд на 15 август 2006 г., а след обжалване – и от Варненския окръжен съд на 24 април 2007 г. Двете съдебни инстанции приемат за установено, че килията на първия жалбоподател е с размери 3,22 на 4,30 метра, пренаселена и в много лошо състояние, с недостатъчно осветление и проветрение. В килията няма течаща вода или тоалетна и през нощта осъдените са принудени да използват пластмасова кофа, за да облекчават нуждите си. В общите санитарни помещения няма топла вода и първият жалбоподател трябва да се мие и да пере дрехите си със студена вода, а да ги суши в килията. На лишените от свобода се позволява да се къпят веднъж на две седмици, а понякога – веднъж на 25 дни, а качеството на храната е лошо. Освен това всеки път, когато първият жалбоподател е извеждан от затвора за дело в съда, е затварян в друга килия с размери 2,37 на 1,90 метра с всички останали затворници, чакащи да бъдат конвоирани до съда в същия ден – обикновено 15 – 25 души. Там са държани прави часове наред без достъп до тоалетна. През зимата в килията е студено, а през лятото е горещо и задушно. Относно проверката на кореспонденцията на първия жалбоподател съдилищата приемат за установено, че цялата входяща кореспонденция наистина се проверява от администрацията на затвора. Двата съдебни състава анализират поотделно всяко от оплакванията на първия жалбоподател и приемат, че някои от изложените в жалбата условия, като ограниченият достъп до тоалетна и течаща вода, използването на кофа, лошото качество на храната, лошата лична хигиена и условията в обособената килия за затворници, чакащи конвоиране до съда, са унизителни и дори опасни за първия жалбоподател. Присъждат му обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 400 лева (716 евро). За останалите оплаквания обезщетение не му е присъдено, като съдилищата се произнасят, че първият жалбоподател не е доказал, че е претърпял психически и душевни травми или страдания. Относно контрола на входящата му кореспонденция двете съдебни инстанции намират, че е той е оправдан за доказване самоличността на изпращача. Осъждат го да заплати 208,80 лева (107 евро) държавна такса пропорционално на неуважената част от иска.

 (в)  Следващи дела

 16.  На неизвестна дата първият жалбоподател завежда още две дела срещу Министерството на правосъдието във връзка с условията за изпълнение на наказанието му във Варненския затвор в последващи периоди – от 27 септември 2005 до 14 декември 2006 г. и от 15 декември 2006 до 23 септември 2007 г. Според последната информация, предоставена от първия жалбоподател, делата все още са висящи.

 Б.  Контрол на кореспонденцията на първия жалбоподател

 17.  На 11 ноември 2003 г. първият жалбоподател ангажира втория и третия жалбоподатели за свои процесуални представители пред Съда в контекста на жалба № 4473/02. Тяхната адвокатска кантора се намира в Пловдив, така че основното средство за комуникация помежду жалбоподателите са стандартни писма, изпратени с обикновена поща.

 18.  На 11 март 2004 г. първият жалбоподател изпраща писмо до втория и третия жалбоподатели. След получаването му те установяват, че писмото е било отворено, поставени са му дата и печат с изходящ номер от затворническата управа и е било поставено в нов плик с придружително писмо от директора на Варненския затвор на бланка и със същия изходящ номер, в което пише следното:

 “Приложено Ви изпращаме молбата от осъдения КРАСИМИР НИКОЛОВ ИЛИЕВ по целесъобразност.“

 19.  Писмата на първия жалбоподател от 18 май, 8 юни, 16 юни, 23 юли и 10 август 2004 г. са обработени по същия начин и всяко е поставено в два плика. Според установената за тези случаи практика първият жалбоподател поставя писмото, което иска да изпрати, в първия плик и го предава на затворническата управа. След като го получи, управата на затвора му поставя изходящ номер, дата и печат на Министерството на вътрешните работи, и според твърденията го ксерокопира. След това първият плик се поставя във втори по-голям плик, който се запечатва и изпраща на втория и третия жалбоподатели.

 20.  Писмо от втория и третия жалбоподатели от 7 юни 2004 г. е получено от първия жалбоподател отворено, с добавени дата, печат на Министерството на вътрешните работи, входящ номер и ръкописна резолюция „За Красимир Николов Илиев“. Във връзка с това писмо първият жалбоподател съобщава на адвокатите си следното в писмото си от 16 юни:

 “... Моля имайте в предвид, че писмата Ви тук се отварят в мое отсъствие и вероятно се ксерокопират, както стана и с последното. ...”

 21.  В следващото писмо до адвокатите си от 23 юли 2004 г. първият жалбоподател коментира по следния начин последиците от описаната по-горе процедура върху комуникацията помежду им:

 „... От друга страна онова, което трябва да коментирам и да споделя с Вас като информация, не мога да го напиша, тъй като писмата се четат и вероятно се копират. ...“

 22.  В писмото си от 10 август 2004 г. първият жалбоподател сочи следното:

 “... Вашите писма до мен [определено] се отварят и проверяват, преди да ми се предадат, както и моите [писма] до Вас се проверяват и после се запечатват. Доказателство е поставеният щемпел [и] рег. номер на Ваше писмо ... Но администрацията на затвора така и не отрича, че проверява кореспонденцията ми с Вас (както и се отварят писма, идващи от Съда). ...”.

 II.  ОТНОСИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

 А.  Изпълнение на наказанията

 23.  Съгласно член 36 § 2 от Наказателния кодекс наказанията не могат да имат за цел „причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.“ Същата забрана се съдържа и в член 2 § 2 от Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. („ЗИН“).

 24.  На 1 юни 2009 г. ЗИН е заменен от новия Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража („ЗИНЗС“). Съгласно член 3 § 1 от ЗИНЗС осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. Според алинея 2 от същата разпоредба за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат умишлени действия или бездействия, извършени от затворнически служители или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от затворнически служители чрез явно или мълчаливо съгласие, което причинява: 1) силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в ЗИНЗС случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2) умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето на лишените от свобода или 3) унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност.

 Б.  Кореспонденция на осъдените на лишаване от свобода

 1.  Конституцията

 25.  Член 30 и член 34 от Конституцията от 1991 г. в относимата си част гласят:

 Член 30 § 5

 “Всеки има право да се среща насаме с лицето, което го защитава. Тайната на техните съобщения е неприкосновена.”

 Член 34

 “1.  Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени.

 2.  Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.”

 2.  Закон за адвокатурата

 26.  Законът за адвокатурата от 1991 г. предвижда наред с другото, че кореспонденцията между адвоката и неговия доверител или подзащитен е неприкосновена и не подлежи на проверка (член 18 § 2).

 27.  Новият Закон за адвокатурата от 2004 г. предвижда наред с другото, че кореспонденцията между адвоката и неговия клиент не подлежи на преглеждане, копиране, проверка или изземване (чл. 33 § 2).

 3.  Закон за изпълнение на наказанията

 28.  ЗИН предвижда наред с другото, че лишените от свобода имат право да получават и изпращат писма съобразно с установените за съответния режим за изтърпяване норми (квоти) и че писмата подлежат на проверка от администрацията (член 33 § 1 (в)).

 29.  Съгласно член 33 § 2 от ЗИН (в сила до 23 ноември 2004 г.) кореспонденцията на лишените от свобода с адвокати, защитаващи ги по дела пред националните съдилища не се включва в тези норми. Съгласно Правилника за прилагане на ЗИН лишените от свобода имат право на кореспонденция без ограничение (член 37).

 30.  С решение от 18 април 2006 г. (реш. № 4 от 18 април 2006 г. по конституционно дело № 11 от 2005 г., обн., ДВ, бр. 36 от 2 май 2006 г.) Конституционният съд обявява за противоконституционна разпоредбата на член 132г § 3 от ЗИН, чийто текст е почти идентичен с този на член 33 § 1 (в), но се отнася до обвиняемите с мярка за неотклонение задържане под стража. Тъй като предметът на конституционното дело е ограничен до първата разпоредба, конституционността на член 33 § 1 (в) не е разгледана от КС.

 31.  Съгласно член 75 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС от 2009 г. лишените от свобода имат право на кореспонденция без ограничение в броя на писмата, които изпращат или получават, а получаваната и изпращаната кореспонденция се контролира в интерес на сигурността, като се цели предотвратяване извършването на престъпления. Пликовете се запечатват или разпечатват в присъствие на служител от надзорно-охранителния състав по начин, който да убеди служителя, че не съдържат неразрешени вещи. При възникване на основателно предположение, че писмото е със съдържание, което може да осуети разкриване или да доведе до извършване на тежко престъпление, то се спира и се уведомява прокуратурата.

 В.  Относими разпоредби за отговорността на държавата за вреди

 32.  Относимото вътрешно право и национална съдебна практика относно отговорността на държавата за вреди са обобщени в решението на Съда по делото Славчо Костов срещу България (№ 28674/03, § 19 – 22, 27 ноември 2008 г.).

 III.  ДОКЛАДИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОМИТЕТ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ИЛИ НАКАЗАНИЕ („КПИ“)

 33.  КПИ посещава България през 1995, 1999, 2002, 2003, 2006 и 2008 г. Всички доклади за посещенията на КПИ с изключение на последния са публикувани.

 34.  Варненският затвор не е посещаван от КПИ.

 35.  Софийският затвор е посетен през 2006 и 2008 г. Обобщение на относимите констатации и наблюдения на КПИ в доклада за посещението през 2006 г. се съдържа в решението на Съда по делото на Стоян Димитров срещу България (№ 36275/02, § 55, 22 октомври 2009 г.).

 ПРАВЕН АНАЛИЗ НА ФАКТИТЕ

 I.  ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 36.  Първият жалбоподател се оплаква от твърдяните нечовешки или унизителни условия за изтърпяване на наказанието му във Варненския и Софийския затвори. Позовава се на член 3 от Конвенцията, която гласи следното:

 “Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

 А.  Становища на страните

 1.  Правителството

 37.  Правителството отбелязва, че първият жалбоподател е завел няколко дела на основание на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („ЗОДОВ“), но не е уведомил Съда за тяхното съществуване и резултат. Отбелязва се също, че предявяването на иск по ЗОДОВ представлява реална и ефикасна процедура за съдебна защита в случаи на лоши условия за изтърпяване на наказанието или задържане под стража, като се посочват редица съдебни решения, в които национални съдилища са присъдили обезщетения за вреди във връзка с такива искове. Твърди се съответно, че първият жалбоподател не е изчерпал всички налични вътрешноправни средства за защита. Въз основа на тези становища може да бъде разбрано и защо правителството поставя под въпрос статута на жертва на първия жалбоподател. Освен това правителството застъпва становището, че малтретирането, на което е бил подложен първият жалбоподател, не е достигнало минималното ниво на тежест, за да се обхване от член 3 от Конвенцията. Визира се доклад от 14 март 2008 г. на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" към Министерството на правосъдието, в който се посочва, че санитарните условия в килията на първия жалбоподател във Варненския затвор са се подобрили в резултат от различни обновления, без да се уточнява в кои години са извършени подобренията, и че на първия жалбоподател е осигурен достъп до чист въздух и естествена светлина, както и до тоалетна и течаща вода през деня. Посочва се също без допълнителни разяснения, че храната се приготвя в съответствие с приложимите разпоредби.

 2.  На първия жалбоподател

 38.  Първият жалбоподател оспорва тези доводи и представя преписи от съответните документи относно предявените от него искове по ЗОДОВ. Твърди, че условията за изпълнение на наказанието му представляват нечовешко или унизително отношение и че това е било признато и от националните съдилища. Присъденото му обезщетение обаче било недостатъчно, а делата не са подобрили положението му.

 Б.  Допустимост

 1.  Условия за лишаване от свобода в Софийския затвор

 39.  Съдът отбелязва, че първият жалбоподател е завел дело на основание ЗОДОВ, в което националните съдилища са признали, че условията на задържането му са изключително тежки и унизителни. С оглед обаче на сравнително кратките периоди, през които е държан в Софийския затвор, са му присъдили обезщетение за претърпяни вреди в размер на 428 лева (219 евро) (вж. параграфи 11 – 12 по-горе).

 40.  Съдът отбелязва, че сроковете на задържането на първия жалбаподател в Софийския затвор не са надвишавали наистина една или две седмици с изключение на един престой от месец. Следователно може да възникне въпрос дали претърпените от него страдания и лишения са достигнали минималния праг на тежест по смисъла на член 3 от Конвенцията. Дори да се приеме обаче, че член 3 е приложим в случая, първият жалбоподател не може повече да претендира, че е жертва на твърдяното нарушение през тези периоди поради изложените по-долу причини.

 41.  Въпросът дали жалбоподател може да претендира, че е жертва на твърдяно нарушение на Конвенцията, е валиден на всички етапи от производството по Конвенцията (вж., наред с други източници, делото Бурдов срещу Русия (Burdov v. Russia), № 59498/00, § 30, ЕСПЧ 2002-III). Този въпрос изисква от Съда да разгледа положението на жалбоподателя със задна дата (ex post facto). Благоприятно за жалбоподателя решение или мярка по принцип не са достатъчни, за да го лишат от статут на жертва на нарушение, освен ако надлежните национални органи не са признали и впоследствие не са предоставили адекватно удовлетворение за нарушението на Конвенцията (вж. например делото Чорап срещу Молдова № 2 (Ciorap v. Moldova (no. 2)), № 7481/06, § 18, 20 юли 2010 г.). В настоящия случай Съдът отбелязва, че първият жалбоподател е бил в Софийския затвор само няколко пъти за кратко и вече не изтърпява наказанието си там. Следователно обезщетението му може да се счита за адекватно удовлетворение за условията, в които е бил задържан там (вж. параграф 51 по-долу).

 42.  Съдът отбелязва още, че разгледаните от националните съдилища условия за изтърпяване на наказанието се отнасят до повдигнатите пред Съда оплаквания по член 3. Като се има предвид, че националните съдилища са преценили всички важни въпроси досежно условията за изпълнение на наказанието на първия жалбоподател, като например тяхната продължителност и тежест, както и кумулативното им въздействие върху него (вж. делото Дугоз срещу Гърция (Dougoz v. Greece), № 40907/98, § 46, ЕСПЧ 2001‑II), Съдът е убеден, че националните съдилища в действителност са признали нарушението. Колкото до размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, Съдът припомня, че обезщетение, което е по-малко от присъдени от Съда суми, може все пак да се приеме за разумно, при условие, че съответното решение на националните съдилища е в съответствие с правната традиция и жизнения стандарт в съответната страна и е експедитивно, мотивирано и изпълнено без забавяне (вж. делата Скордино срещу Италия № 1 (Scordino v. Italy) [ГК], № 36813/97, §§ 189 и 206, ЕСПЧ 2006‑V и Дубякова срещу Словакия (Dubjakova v. Slovakia) (реш.), № 67299/01, 19 октомври 2004 г.).

 43.  Като взе предвид всички материали, с които разполага, в това число бързината, с която са взети съдебните решения и обезщетението, присъдено в настоящия случай от националните съдилища, Съдът счита, че присъдената на първия жалбоподател сума не може да се счита за несправедлива. Затова Съдът е на мнение, че твърдяното нарушение е било адекватно овъзмездено на национално равнище.

 44.  Следователно това оплакване трябва да бъде обявено за недопустимо в съответствие с член 35 § 3 (a) от Конвенцията.

 2.  Условия за изтърпяване на наказанието във Варненския затвор

 45.  Съдът отбелязва, че първият жалбоподател е завел дело по ЗОДОВ за времето от 6 юни 2002 до 26 септември 2005 г., завършило с присъждане на обезщетение за претърпени вреди (вж. параграфи 13 – 15 по-горе). Следователно може да възникне въпрос дали първият жалбоподател все още може да се счита за жертва на твърдяното нарушение на член 3 по отношение на същия период.

 (а)  По отношение на статута на жертва

 46.  Въз основа на настъпилите развития в юриспруденцията на българските съдилища от 2003 г. насам Съдът е приел, че предявяването на иск с правно основание член 1 от ЗОДОВ представлява по принцип ефикасна съдебна процедура при лоши условия за изтърпяване на наказанието (вж. решенията по делата Христов срещу България (реш.), № 36794/03, 18 март 2008 г.; Кирилов срещу България, № 15158/02, §§ 43 – 48, 22 май 2008 г.; Шишманов срещу България, № 37449/02, §§ 58 – 62, 8 януари 2009 г.; Титови срещу България, № 3475/03, § 34, 25 юни 2009 г.; Симеонов срещу България, № 30122/03, §§ 43 – 47, 28 януари 2010 г. и Георгиев срещу България (реш.), № 27241/02, 18 май 2010 г.). Ефикасността на това правно средство е видна и от първото дело, заведено от първия жалбоподател (вж. параграфи 39 – 44 по-горе).

 47.  Съдът обаче не счита, че това е така по отношение на делото за Варненския затвор поради няколко причини.

 48.  На първо място трябва да се отбележи, че националните съдилища са анализирали поотделно всяко посочено в иска на първия жалбоподател неудобство и са уважили иска му само частично, намирайки, че не е представил достатъчно доказателства за претърпени от него неимуществени вреди. Изрично са установили например, че е бил държан в пренаселена килия със слабо проветрение и недостатъчно осветление, но са счели, че няма доказателства за претърпени във връзка с това психически и душевни болки и страдания (вж. параграф 15 по-горе). Съдът припомня, че вече е критикувал този подход на националните съдилища в решението си по делото Йовчев срещу България (№ 41211/98, § 147, 2 февруари 2006 г.), отбелязвайки, че е прекалено формален и води до отхвърляне като недоказани на голям брой дела с оплаквания от емоционални травми, а не от телесни увреди или заболявания. Съдът не вижда причина за различно заключение в настоящия случай.

 49.  На второ място Съдът отбелязва фрагментацията в извършения от националните съдилища анализ на условията за изтърпяване на наказанието. Изглежда, че националните съдилища са приели всеки елемент от тези условия за отделно оплакване, което трябва да се анализира поотделно, що се отнася до възможното му въздействие върху здравето и доброто състояние на първия жалбоподател. Такъв подход предполага например, че използването на кофа за тоалетни нужди, качеството на храната и пренаселеността на килията следва да се преценяват поотделно като възможни източници на страдание за ищеца без всякаква връзка помежду им. Съдът намира, че този анализ не е позволил на националните съдилища да отчетат кумулативното въздействие на условията върху първия жалбоподател, както изисква Конвенцията (вж. посоченото по-горе дело на Дугоз, § 46). Такъв подход може лесно да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията само по себе си не е достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение дори в случаи, когато общото въздействие върху даден затворник, ако бъде правилно оценено в светлината на съдебната практика по Европейската конвенция, би било видяно като достигащо минималния праг на тежест по смисъла на член 3 от Конвенцията.

 50.  На трето място – няма индикации, че условията, в които жалбоподателят изтърпява наказанието си във Варненския затвор, са се променили, което означава, че твърдяното нарушение на член 3 от Конвенцията продължава без прекъсване и до момента. При тези обстоятелства и като се има предвид, че първият жалбоподател е лишен от свобода отдавна и се очаква да остане в затвора още доста време, обезщетението само по себе си не може да се счита за адекватно удовлетворение (вж. параграфи 55 – 56 по-долу).

 51.  Следователно, въпреки че първият жалбоподател е получил известно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, Съдът счита, че присъждането на обезщетение по ЗОДОВ за условията на лишаване от свобода от 6 юни 2002 г. до 26 септември 2005 г. не му е осигурило адекватно обезщетение и не го е лишило от статута на жертва на нарушение на провъзгласените в Конвенцията права.

 52.  Следователно първото възражение на правителството следва да се остави без уважение.

 (б)  По отношение на изчерпването на вътрешноправните средства

 53.  Съдът отбелязва, че първият жалбоподател не е предявявил иск за обезщетение за периода от 15 март 1999 до 6 юни 2002 г., но е завел две други дела във връзка със следващи периоди на лишаване от свобода – съответно от 27 септември 2005 г. до 14 декември 2006 г. и от 15 декември 2006 г. до 23 септември 2007 г. (вж. параграф 16 по-горе). Според последната информация, предоставена на Съда, двете дела все още са висящи.

 54.  Съдът припомня, че след настъпилите промени в съдебната практика на българските съдилища след 2003 г., делата по ЗОДОВ вече са ефикасно правно средство за компенсаторно удовлетворение, което трябва да бъде изчерпано по отношение на минали периоди на лишаване от свобода или задържане под стража (вж. параграф 46 по-горе). Жалбоподателят не може съответно да бъде упрекван, че не е опитвал да се възползва от тази съдебна мярка преди 2003 г. Колкото до по-късните периоди, делата пред националните съдилища все още са висящи и нищо не предполага, че тази съдебна процедура няма да осигури на първия жалбоподател адекватно удовлетворение. Въпреки това Съдът намира, че възниква въпросът дали чисто компенсаторна мярка би била достатъчна, за да осигури на първия жалбоподател адекватно удовлетворение в настоящия момент, когато е видно, че той все още е лишен от свобода в същите условия.

 55.  По три неотдавнашни дела на лица, които продължават да бъдат държани в лоши условия за лишаване от свобода, Съдът е оставил без уважение възраженията за неизчерпване на вътрешноправните средства, тъй като те не осигуряват възможност за завеждане или приключване на дела за вреди срещу държавата. Съдът се е произнесъл, че тъй като такива дела могат да приключат само с присъждане на обезщетение, но не могат да доведат до подобряване на съществуващото положение (status quo), те не са правно средство, което може да осигури адекватно удовлетворение (вж. решенията по делата Славомир Мусял срещу Полша (Sławomir Musiał v. Poland), № 28300/06, §§ 77 и 82, ЕСПЧ 2009‑... (извадки), Орховски срещу Полша (Orchowski v. Poland), № 17885/04, §§ 108 и 109, ЕСПЧ 2009‑... (извадки) и Норберт Сикорски срещу Полша (Norbert Sikorski v. Poland), № 17599/05, § 116, 22 октомври 2009 г.). Съдът е пояснил, че съдебни мерки за лоши условия на лишаване от свобода, които са с чисто компенсаторен характер, могат да се считат за ефикасни единствено по отношение на жалбоподатели, които или са освободени, или са поставени в условия, отговарящи на заложените в Конвенцията стандарти (вж. посочените по-горе решения по делата на Орховски, § 109 и Норберт Сикорски, § 116). Тази позиция е изцяло потвърдена в делата на Латак срещу Полша (Łatak v. Poland, (реш.), № 52070/08, §§ 77-85, 12 октомври 2010 г.) и Ломински срещу Полша (Łomiński v. Poland, (реш.), §§ 68 – 76, № 33502/09, 12 октомври 2010 г.).

 56.  По същата причина може да се заключи, че докато първият жалбоподател продължава да бъде държан в същите условия, иск за обезщетение на вредите сам по себе си не представлява ефикасно правно средство за защита. Правителството не е доказало, че условията за изпълнение на наказанието на първия жалбоподател са се подобрили и не е посочило някакво вътрешноправно средство, на което той може да разчита, за да постигне подобряването им.

 Следователно второто възражение на правителството също следва да се остави без уважение.

 57.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията и не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

 В.  По същество

 58.  Потвърждение на общите принципи относно разглеждането на условията за лишаване от свобода в светлината на член 3 е заложено в неотдавнашните решения на Съда по посочените по-горе дела Славомир Мусял (§§ 85 – 88), Орховски (§ 119 – 122) и Норберт Сикорски (§§ 126-31).

 59.  Съдът отбелязва, че подлежащият на разглеждане срок, през който първият жалбоподател е бил лишен от свобода във Варненския затвор, е от 15 март 1999 до 13 април 2009 г. – последната дата, на която е получена информация от страните, т.е. 10 години и 29 дни.

 60.  В делата по ЗОДОВ националните съдилища са установили, че условията, при които първият жалбоподател е бил лишен от свобода във Варненския затвор, са били лоши (вж. параграф 15 по-горе). Намерили са за установено по-конкретно, че бил държан в пренаселена килия без достатъчно осветление и проветрение, без достъп до тоалетна или течаща вода нощем и без възможност за редовно ползване на баня. Установили са също, че качеството на храната е било лошо. Съдът не намира причини да се съмнява в горепосочените констатации. Предвид срока на лишаване от свобода на първия жалбоподател и с оглед на кумулативното въздействие на лошите условия, Съдът счита, че претърпените от него страдания и лишения са надвишили неизбежното равнище на страдание, присъщо на лишаването от свобода, и са преминали минималния праг на тежест по смисъла на член 3 от Конвенцията (вж. посоченото по-горе дело на Славчо Костов, § 54).

 61.  Следователно е налице нарушение на член 3 от Конвенцията.

 II.  ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 62.  Първият жалбоподател се оплаква, че не е разполагал с ефикасни средства за правна защита относно условията за изпълнение на наказанието му. Позовава се на член 13 от Конвенцията, който гласи:

 „Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

 А.  Становища на страните

 63.  Освен възраженията си относно неизчерпване на всички вътрешноправни средства за защита (вж. параграф 37 по-горе), правителството не изтъква допълнителни доводи във връзка с член 13.

 64.  Първият жалбоподател посочва, че се е възползвал от наличната процедура за съдебна защита, а именно предявяване на иск по ЗОДОВ. Като се позовава обаче на решението на Съда по посоченото по-горе дело Йовчев срещу България, счита, че изискването на националните съдилища за отделно доказване на претърпените неимуществени вреди, независимо от факта, че са преценили условията на живот в затвора като унизителни, е лишило това средство за съдебна защита от ефикасността, която то по принцип би могло да има. Първият жалбоподател твърди още, че размерът на присъденото му обезщетение е бил твърде нисък и че предявените от него искове по ЗОДОВ не са подобрили условията, в които е лишен от свобода.

 Б.  Преценка на Съда

 65.  Съдът счита, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.

 1.  Относно Софийския затвор

 66.  Съдът вече прие за установено, че делото, заведено от първия жалбоподател по ЗОДОВ досежно Софийския затвор, е представлявало ефикасна правна мярка за условията, в които е бил задържан под стража там, и го е овъзмездило с адекватно удовлетворение (вж. параграфи 39 –44 по-горе).

 67.  Следователно няма нарушение на член 13 относно условията на задържането му в Софийския затвор.

 2.  Относно Варненския затвор

 68.  По отношение на Варненския затвор Съдът вече заключи, че предявеният от първия жалбоподател иск по ЗОДОВ не го е овъзмездил с адекватно удовлетворение (вж. параграфи 47 – 51 по-горе). Както и в решението си по делото на Йовчев (посочено по-горе, § 146), Съдът счита, че в резултат от подхода на националните съдилища искът на жалбоподателят е изгубил голяма част от корективната си ефективност. Освен това такова дело може да приключи единствено с присъждане на обезщетение, но не може да доведе до подобряване на съществуващото положение (status quo) и само по себе си не е правно средство, което може да го овъзмезди адекватно. Както вече бе отбелязано, съдебни мерки срещу лоши условия на лишаване от свобода, които са от чисто компенсаторно естество, могат да се считат за ефикасни единствено по отношение на жалбоподатели, които или са били освободени, или са поставени в други условия, отговарящи на заложените в Конвенцията стандарти (вж. посочените по-горе дела Орховски, § 109, Норберт Сикорски, § 116, Латак, §§ 77 – 85 и Ломински, §§ 68 – 76). Съдът отбелязва, че в писмените си становища правителството посочва, че са взети мерки за подобряване на условията във Варненския затвор, без да се уточнява как тези мерки са се отразили на положението на лишените от свобода (вж. параграф 37 по-горе). Не се твърди обаче, че мерките са взети в отговор на оплакванията на първия жалбоподател и не се посочват конкретни вътрешноправни средства, на които той може да разчита и които могат да доведат до подобряване на условията.

 69.  Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

 III.  ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТВЪРДЕНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 И ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 70.  Жалбоподателите се оплакват, че управата на затвора е проверявала кореспонденцията на първия жалбоподател с процесуалните му представители пред Съда – втория и третия жалбоподатели, което представлява нарушение на правото на зачитане и неприкосновеност на кореспонденцията им. Оплакват се също, че в това отношение не са разполагали с ефикасни вътрешноправни средства за защита. Позовават се на член 8 и член 13 от Конвенцията.

 Член 8 гласи:

 “1. Βсеки има право на неприкосновеност на своята ... кореспонденция ....

 2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

 Член 13 гласи:

 „Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

 71.  Правителството посочва, че необоснованият контрол на кореспонденцията от затворническата администрация попада в приложното поле на ЗОДОВ и твърдят, че жалбоподателите не са изчерпали всички вътрешноправни средства за защита.

 А.  Допустимост

 72.  Съдът счита, че въпросът за ефикасността на предвидената от ЗОДОВ съдебна процедура, и съответно дали може да се счита, че жалбоподателите са изчерпали вътрешноправните средства съгласно изискването на член 35 § 1 от Конвенцията, е свързан в известна степен със съществото на оплакванията на жалбоподателите по член 8 и член 13 от Конвенцията. Затова, за да се избегне предрешаване на второто правно основание, двата въпроса следва да бъдат разгледани съвместно. Съдът приема съответно, че въпросът за изчерпването на вътрешноправните средства следва да бъде приобщен към съществото на оплакванията на жалбоподателите по член 8 и член 13.

 73.  Съдът счита също, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията и не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

 Б.  По същество

 74.  Съдът отбелязва, че входящата и изходяща кореспонденция на първия жалбоподател с адвокатите му (втория и третия жалбоподатели) е подлежала на проверка съгласно член 33 § 1 (в) от ЗИН (вж. параграфи 28 и 29 по-горе). Всъщност затворническата администрация е потвърдила, че кореспонденцията на жалбоподателите е била отваряна и проверявана (вж. параграф 14 по-горе). При тези обстоятелства Съдът заключава, че е имало намеса в правото на жалбоподателите на зачитане и неприкосновеност на кореспонденцията им (вж. решенията по делата Кембъл срещу Обединеното кралство (Campbell v. the United Kingdom), 25 март 1992 г., § 33, серия A № 233 и Петров срещу България, № 15197/02, § 39, 22 май 2008 г.).

 75.  Такава намеса поражда нарушение на член 8, освен ако не бъде доказано, че е „предвидена в закона“, следва една или повече от легитимните цели, определени в алинея 2 на член 8 и е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на тези цели. Съдът обаче не намира за необходимо да определя дали намесата е била „предвидена в закона“, тъй като счита, че е била в нарушение на член 8 от Конвенцията в други аспекти (вж. посоченото по-горе дело на Петров, § 41, както и делата Константин Попов срещу България, № 15035/03, § 16, 25 юни 2009 г. и Радков срещу България, № 27795/03, § 19, 22 април 2010 г.).

 76.  Относно изискването намесата да е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на легитимна цел, Съдът отбелязва, че най-малко седем писма, разменени между първия жалбоподател и адвокатите му (втория и третия жалбоподатели), са били отворени и вероятно прочетени от администрацията на затвора (вж. параграфи 18 – 22 по-горе). Обяснението на администрацията, че е трябвало да отваря и проверява входящите писма, за да се увери дали наистина са изпратени от лицето, чието име е на плика, е неубедително. Всъщност основанието за проверката не е бил някакъв факт или съображение за сигурност и очевидно не се касае за конкретно подозрение спрямо жалбоподателите, а за обща хипотетична възможност за злоупотреба, която затворническата администрация е счела за достатъчно основание за политика на системен контрол. В действителност цялата входяща и изходяща кореспонденция на лишените от свобода, включително с адвокатите им, е подлежала на проверка съгласно член 33 от ЗИН. Съдът припомня, че затворническите власти могат да отворят писмо от адвокат до затворник, само когато имат основателна причина да вярват, че в него се съдържа нещо незаконно, което нормалните средства за откриване не са успели да открият. От друга страна, четенето на такова писмо трябва да е позволено само в изключителни случаи, когато управата на затвора има основателна причина да вярва, че има злоупотреба с правото на поверителност на отношенията между адвокат и клиент (вж. посоченото по-горе дело на Кембъл, § 47 – 48). В настоящото дело не се установяват такива обстоятелства. Системният контрол от властите в България на кореспонденцията на лишените от свобода с адвокатите им вече е бил определен от Съда като нарушение на член 8 (вж. посоченото по-горе дело Петров, §§ 43 – 45 и делото Бочев срещу България, № 73481/01, §§ 94-98, 13 ноември 2008 г.). Съдът не вижда причина за различно заключение по настоящото дело.

 77.  Колкото до твърдението на правителството, че жалбоподателите са разполагали със средство за компенсаторно удовлетворение по ЗОДОВ за вече настъпилите нарушения, Съдът обръща внимание, че в решенията си по посочените по-горе дела Петров, § 65 и Константин Попов, § 23 е отбелязал, че контролът на кореспонденцията на жалбоподателите не е последица от самостоятелно решение на затворническата администрация, а произтича пряко от приложението на относимото законодателство, и е заключил, че няма нарушение на член 13 от Конвенцията, тъй като разпоредбата му не гарантира наличие на правно средство, позволяващо да се атакува първичното законодателство на Βисокодоговаряща страна пред съответните национални власти. Съдът не намира причина за различно заключение по настоящото дело и отбелязва също, че една от предпоставките за успех на предявен по ЗОДОВ иск е доказването на незаконосъобразност на причинилите вредата актове, действия или бездействия. По тази причина, като се има предвид, че първопричината за контрола на кореспонденцията на жалбоподателите са разпоредбите на ЗИН, изглежда, че такова дело няма изгледи за успех.

 78.  Предвид това Съдът намира, че възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства трябва да се остави без уважение и заключава, че е налице нарушение на член 8, но няма нарушение на член 13 от Конвенцията.

 IV.  ПО ОТНОШЕНИЕ НА ОПЛАКВАНЕТО ПО ЧЛЕН 14 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 8

 79.  Вторият и третият жалбоподатели се оплакват, че спрямо тях е извършена дискриминация заради положението им на процесуални представители на първия жалбоподател по делото му пред Съда. Твърдят, че член 33 § 2 от ЗИН признавал правото на поверителност на кореспонденцията между лишените от свобода и защитниците им по предстоящи или висящи производства пред националните съдилища, но такова право на поверителност не било осигурено на процесуалните представители на жалбоподатели пред Европейския съд по правата на човека, което според тях е дискриминационна мярка. Позовават се на член 14 от Конвенцията във връзка с член 8.

 Член 8 в относимата си част гласи:

 “1. Βсеки има право на неприкосновеност на своята ... кореспонденция ....

 2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

 Член 14 гласи:

 „Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

 80.  Правителството не е изразило становище.

 81.  Съдът отбелязва, че вече установи нарушение на правото на втория и третия жалбоподатели на зачитане и неприкосновеност на кореспонденцията им. Следователно член 14 е приложим.

 82.  Съдът отбелязва също, че член 33 § 1 от ЗИН е уреждал правото на лишените от свобода да изпращат и получават писма в рамките на определени квоти, като писмата подлежат на проверка. Визираният от втория и третия жалбоподатели член 33 § 2 от ЗИН е изключвал от квотите кореспонденцията със защитници по дела пред националните съдилища, но не е предвиждал изключение от всеобщия контрол на писмата. Вторият и третият жалбоподатели не посочват решения от практиката на националните съдилища или доктринални становища, предлагащи различно тълкувание на тази разпоредба. Поради това не изглежда да е имало разлика в подхода към адвокатите, защитаващи лишени от свобода по дела пред национални съдилища, и подхода към процесуалните представители пред Съда.

 83.  Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

 V.  ПО ОТНОШЕНИЕ НА ОПЛАКВАНЕТО ПО ЧЛЕН 34 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 84.  Вторият и третият жалбоподатели се оплакват, че контролът на кореспонденцията на жалбоподателите представлява възпрепятстване на ефективното упражняване на правото на индивидуална жалба на първия жалбоподател. Позовават се на член 34 от Конвенцията, който в относимата си част гласи:

 „Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, ... ко[е]то твърд[и], че [е] жертва на нарушение от страна на някоя от Βисокодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията или в Протоколите към нея. Βисокодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.“

 85.  Правителството твърди, че властите не са възпрепятствали по никакъв начин подаването на жалби до Съда или работата на процесуалните представители в производства пред Съда.

 86.  Съдът отбелязва, че това оплакване не повдигнато пред Съда от първия жалбоподател, а от втория и третия жалбоподатели. Във всеки случай Съдът не намира доказателства, че първият жалбоподател, чийто формуляр за жалба и многобройните му писма са пристигнали своевременно и който е имал възможност да комуникира пълноценно със Съда след депозирането на оплакванията си, е претърпял някакви вреди във връзка с подаването на жалбата му или че упражняването на правото му да сезира Съда с жалба е било осуетено по някакъв начин.

 87.  Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

 VI.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 88.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

 „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

 А.  Вреди

 89.  Първият жалбоподател претендира обезщетение в размер на 4 000 евро за неимуществените вреди, претърпени вследствие от нарушението на член 3 от Конвенцията, като посочва по-конкретно, че в продължение на значителен период от време е държан в неадекватни условия на лишаване от свобода. Освен това всеки от жалбоподателите претендира обезщетение от 1 000 евро за неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушението на член 8 от Конвенцията.

 90.  Правителството оспорва исковите претенции.

 91.  Съдът счита, че първият жалбоподател безсъмнено е претърпял неимуществени вреди в резултат от установените по делото нарушения на правата му. Като взе предвид всички обстоятелства по делото и като отчита също, че на първия жалбоподател са били присъдени 609 евро по делата пред националните съдилища, решавайки по справедливост, Съдът му присъжда 4 000 евро по този иск плюс евентуално дължимите върху тази сума налози. Съдът счита също, че констатацията за нарушение представлява достатъчно справедливо обезщетение за понесените от втория и третия жалбоподатели неимуществени вреди.

 Б.  Разноски

 92.  Първият жалбоподател иска да му бъдат възстановени разходи в размер на 2 450 евро за 35 часа юридическа работа на адвокатите му по производството пред Съда при часова ставка от 70 евро. Подкрепя иска си с представен договор за процесуални услуги и разбивка на часовете. Претендира и 62 евро за направени от адвокатите му разходи, но не представя фактури или разписки в подкрепа на иска си. Моли всички присъдени от Съда суми по това перо да са платими на адвокатите му г-ца К. Бончева и г-н М. Екимджиев.

 93.  Вторият и третият жалбоподатели претендират възстановяване на направени от адвокатката им разходи в размер на 15 евро, но не представят фактури или разписки в подкрепа на иска си.

 94.  Правителството счита, че исковите претенции са прекомерни.

 95.  Съгласно практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на направените от тях разноски само доколкото е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид информацията, с която разполага, и гореизложените критерии, в това число факта, че част от оплакванията на жалбоподателите бяха отхвърлени и непредставянето на всички необходими документи, като фактури или разписки за пощенски или канцеларски разходи, Съдът намира за справедливо да присъди на първия жалбоподател сумата от 1 000 евро плюс евентуално дължимите от него налози. Сумата следва да се плати в банковата сметка на процесуалните представители на първия жалбоподател – г-ца К. Бончева и г-н М. Екимджиев. Съдът не присъжда обезщетения по това перо на втория и третия жалбоподатели.

 В.  Лихва за забава

 96.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

 ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ:

 1.  Решава единодушно да присъедини към съществото на жалбата възражението на правителството за изчерпване на вътрешноправните средства във връзка с оплакванията относно контрола на кореспонденцията на жалбоподателите и липсата на ефикасни средства за съдебна защита в това отношение, а след като го разгледа по същество, оставя възражението без уважение;

 2.  Обявява единодушно за допустими оплакванията относно a) задържането на първия жалбоподател в неадекватни условия на лишаване от свобода във Варненския затвор и наличието на ефикасно средство за съдебна защита по отношение на условията на задържането му и б) твърдяната намеса от администрацията на затвора в правото на неприкосновеност на кореспонденцията на жалбоподателите и наличието на ефикасно средство за съдебна защита в това отношение, а жалбите в останалата им част – за недопустими;

 3.  Приема единодушно, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията заради неадекватните условия на лишаване от свобода на първия жалбоподател във Варненския затвор;

 4.  Приема единодушно, че няма нарушение на член 13 от Конвенцията по отношение на условията на задържане на първия жалбоподател в Софийския затвор;

 5.  Приема единодушно, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията заради обстоятелството, че заведеното дело по ЗОДОВ за периода от 6 юни 2002 г. до 26 септември 2005 г. не е овъзмездило жалбоподателя с адекватно удовлетворение и защото първият жалбоподател не разполага с ефикасно правно средство за поправяне на продължаващото нарушение по член 3 от Конвенцията във връзка с условията на лишаването му от свобода във Варненския затвор;

 6.  Приема единодушно, че има нарушение на член 8 от Конвенцията;

 7.  Приема единодушно, че няма нарушение на член 13 от Конвенцията относно контрола на кореспонденцията на жалбоподателите;

 8.  Приема с шест на един гласа, че констатацията за нарушение сама по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение за понесените от втория и третия жалбоподатели неимуществени вреди;

 9.  Постановява единодушно:

 (а)  ответната държава да заплати на първия жалбоподател в тримесечен срок от влизането на решението в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:

 (i)  € 4 000 (четири хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално дължимите от него налози;

 (ii)  € 1 000 (хиляда евро) за разноски плюс евентуално дължимите от него налози, които да бъдат платени в банковата сметка на процесуалните представители на първия жалбоподател – г-ца К. Бончева и г-н М. Екимджиев;

 (б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;

 10.  Отхвърля с шест на един гласа останалата част от исковите претенции на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

 Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 10 февруари 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Клаудия Вестердик                                                       Пеер Лореанцен
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 10.2.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-103256