Номер на жалба: 21205/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото Илия Колев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Марк Вилигер (Mark Villiger), председател,
          Изабел Беро-Льофевър (Isabelle Berro-Lefèvre),
          Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska), съдии,
          и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 7 декември 2010 г.,

постанови следното решение, взето на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 21205/04) срещу Република България, подадена на 25 май 2004 г. пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българския гражданин г-н Илия Георгиев Колев („жалбоподателят“).

2.  Жалбоподателят е представен от г-н T. Касабов, адвокат във Варна. Българското правителство („Правителството”) е представено от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3.  На 22 септември 2008 г. председателят на Пето отделение решава да съобщи жалбата на Правителството. В съответствие с Протокол № 14 жалбата е разпределена на тричленен съдийски състав.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1974 г. и е живял във Варна. Починал е на 12 юли 2008 г. Неговите наследници, г-жа Татяна Тодорова, г-жа Дочка Манолова и г-н Георги Манолов, родени съответно през 1977, 1944 и 1941 г., са съобщили на Съда, че желаят да продължат производството по разглеждане на жалбата.

A.  Задържане под стража на жалбоподателя

5.  На 12 август 1998 г. жалбоподателят е арестуван и задържан за 24 часа. Обвиняват го в извършването на серия кражби през 1997 и 1998 г. в съучастничество с пет други лица.

6.  На 13 август 1998 г. следователят, водещ досъдебното производство, привлича жалбоподателя като обвиняем за кражба с взлом на няколко електродомакински уреда. Взетата мярка за неотклонение на заинтересованото лице е задържане под стража в съответствие с разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс в сила към времето на обстоятелствата. Задържането под стража е потвърдено от прокурора.

7.  На 19 август 1998 г. адвокатът на жалбоподателя обжалва задържането пред Варненския районен съд.

8.  Искането за освобождаване е разгледано от районния съд на 26 август 1998 г. С решение от същата дата районният съд променя мярката за неотклонение и налага на жалбоподателя гаранция в размер на един милион стари лева. Cумата е платена от заинтересованото лице още същия ден, в който съдът се произнася. Освободен е на 31 август 1998 г.

Б.  Развитие на наказателното производство срещу жалбоподателя

9.  Кражбите, за които е арестуван жалбоподателят, са извършени през 1997 и 1998 г. и за тях са образувани единадесет различни наказателни производства срещу неизвестен извършител.

10.  С постановление от 12 август 1998 г., издадено след арестуването на жалбоподателя и неговите предполагаеми съучастници, районният прокурор на Варна обединява единадесетте разследвания в едно досъдебно производство, с което е натоварена следствената служба във Варна.

11.  На 13 август 1998 г. жалбоподателят е привлечен като обвиняем за кражба с взлом на няколко електродомакински уреда. Разпитан е от следователя на същата дата и втори път на 18 август 1998 г. По време на разпитите заинтересованото лице признава, че е участвало в три взломни кражби и посочва шестима други съучастници. Полицията започва издирване на последните.

12.  В началния етап на разследването следователят разпитва жалбоподателя, останалите арестувани заподозрени лица и седемнадесет пострадали лица от въпросните кражби. Наредена и извършена е експертиза за оценка на откраднатите вещи. Никаква друга следствена мярка не е осъществена след освобождаването на жалбоподателя, защото следователят изчаква резултатите от предприетото от полицията издирване, чиято цел е да бъдат намерени и задържани шестимата други предполагаеми съучастници.

13.  На 16 юни 1999 г. следователят изпраща материалите от разследването на районния прокурор на Варна с препоръка за спиране на производството до арестуването на шестте издирвани лица. На 12 август 1999 г. районният прокурор на Варна връща материалите по делото на следователя и му нарежда да вземе необходимите мерки за откриване на предполагаемите съучастници на жалбоподателя. В случай че това се окаже невъзможно, разследването трябва да продължи само срещу вече разкритите съучастници, като следователят образува ново дело за целта. Указанията на прокуратурата остават неизпълнени.

14.  На 25 ноември 2003 г. жалбоподателят подава молба по член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. с искане Варненският районен съд да разгледа наказателното дело.

15.  На 3 декември 2003 г. районният съд разглежда молбата на жалбоподателя. Съдът констатира, че въпросното наказателно производство е образувано преди повече от пет години и дава на районната прокуратура във Варна двумесечен срок, за да изправи жалбоподателя на съд или да прекрати наказателното преследване срещу него. Прокуратурата не изпълнява това.

16.  С решение от 2 март 2004 г., в съответствие с член 239a, алинея 4 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., Варненският районен съд прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя. Прокуратурата не оспорва решението и то влиза в сила на 16 март 2004 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

17.  На 30 май 2003 г. Народното събрание приема нов член 239a в Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., който влиза в сила в началото на юни 2003 г. Той гласи следното в съответната си част:

„(1)  Ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда (...)

(3)  Съдът се произнася по молбата (...) в седемдневен срок  и когато установи основанията по ал. 1, връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт (...) или да прекрати наказателното производство.

(4)  Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията (...), съдът изисква делото и прекратява наказателното производство срещу обвиняемия (...).“

ПРАВОТО

I.  ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

18.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят, г-н Илия Колев, е починал на 12 юли 2008 г. и че вдовицата му и неговите родители са изразили желание да продължат делото (параграф 4 по-горе).

19.  Съдът припомня, че при много дела, при които жалбоподателят е починал по време на разглеждането на жалбата, е взимал предвид изразеното желание от негови наследници или близки да продължат производството (вж., наред с много други решения, Далбан срещу Румъния (Dalban c. Roumanie) [ГК], № 28114/95, § 39, ЕСПЧ 1999-VI; Йечиус срещу Литва (Ječius c. Lituanie), № 34578/97, § 41, ЕСПЧ 2000-IX; Мутлу срещу Турция (Mutlu c. Turquie), № 8006/02, §§ 13 и 14, 10 октомври 2006; Ханбаят срещу Турция (Hanbayat c. Turquie), № 18378/02, §§ 20 и 21, 17 юли 2007). От гледна точка на горецитираната съдебна практика Съдът счита, че вдовицата и родителите на г-н Илия Колев имат законен интерес да поддържат жалбата от името на техния починал съпруг и син. По причини от практическо естество Съдът ще продължи да цитира г-н Илия Колев като „жалбоподателят“.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

20.  Жалбоподателят твърди, че продължителността на производството е нарушила принципа за „разумен срок“, предвиден в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно (...) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на (...) гледане на неговото дело в разумен срок (...) от (...) съд (...).“

21.  Заинтересованото лице отбелязва, че никаква следствена мярка не е извършена след освобождаването му. Наказателното производство срещу него продължава повече от пет години и си остава в досъдебна фаза.

22.  Правителството не приема тезата. То счита, че наказателното производство е било сравнително сложно, защото е водено за няколко кражби и срещу няколко предполагаеми съучастници. Необходимо е било да бъдат намерени и разпитани всички заподозрени, за да се установи дали могат да бъдат изправени на съд, или да се прекрати наказателното производство. Забавянето на разследването се е дължало на невъзможността да бъдат издирени всички съучастници, което е обективна трудност и следователно не е по вина на властите.

A.  Допустимост

23.  Съдът констатира, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва наред с това, че то не е недопустимо на друго основание. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

24.  Периодът, който следва да бъде взет предвид, започва на 12 август 1998 г., когато заинтересованото лице е задържано и му е съобщено, че е заподозряно в извършването на определен брой взломни кражби (вж. параграф 5 по-горе), и приключва на 16 март 2004 г. (виж параграф 16, по-горе). Следователно е продължил пет години и седем месеца, като наказателното производство е останало през цялото време в досъдебна фаза.

25.  Съдът припомня, че разумната продължителност на дадено производство се преценява според обстоятелствата по делото и установените в практиката на Съда критерии, по-специално сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните власти (вж., наред с много други, Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier и Sassi c. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).

26.  Съдът отбелязва, че въпросното наказателно производство е с известна степен на сложност, по-специално поради броя заподозрени лица и големия брой кражби, обхванати от разследването. Въпреки това Съдът не счита, че това обстоятелство е в състояние само по себе си да обясни голямото забавяне на наказателното производство в случая.

27.  Съдът констатира, че поведението на жалбоподателя по време на производството не е причина за забавянето му. Заинтересованото лице изцяло сътрудничи на органите от досъдебната фаза: то признава деянието още в самото начало на разследването и посочва определен брой от съучастниците си (виж параграф 11 по-горе).

28.  Що се отнася до поведението на властите, Съдът отбелязва, че следователят провежда няколко следствени мерки в периода между 13 и 31 август 1998 г. (виж параграфи 11 и 12 по-горе). Но разследването застива след тази последна дата и не помръдва чак до решението на Варненския районен съд да прекрати наказателното производство срещу жалбоподателя (виж параграфи 12 – 16 по-горе).

29.  Правителството изтъква, че основна причина за забавянето е невъзможността да бъдат издирени предполагаемите съучастници на заинтересованото лице. Съдът признава по принцип, че властите на държавата нe могат да бъдат държани отговорни за действията на лица, които се опитват да се укрият от правосъдието. В конкретния случай все пак тяхно задължение е да вземат необходимите мерки за издирване на въпросните заподозрени. Съдът отбелязва, че в това отношение Правителството не е представило никакви доказателства, позволяващи да се види какви точно мерки е взела полицията в рамките на издирването на въпросните заподозрени.

30.  Независимо от всичко Съдът констатира, че в постановлението си от 12 август 1999 г. районният прокурор на Варна посочва, че въпросното наказателно производство може да продължи срещу вече разкритите заподозрени и нарежда на следователя да образува ново дело за целта (вж. параграф 13 по-горе). Налага се изводът, че тези указания на прокуратурата са останали неизпълнени. Съдът не може да се произнася дали събраните до този момент доказателства в хода на разследването са били достатъчни, за да се установи евентуалното участие на заинтересованото лице в деянието, за което се обвинява; тази задача е от компетентността на вътрешните наказателни съдилища. Съдът констатира, че неизпълнението на указанията на районната прокуратура довежда до удължаване на наказателното разследване с още четири години и половина без извършване на каквато и да е допълнителна следствена мярка и без делото да бъде внесено в съд за разглеждане по същество.

31.  Тези елементи са достатъчни на Съда да заключи, че продължителността на спорното производство е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“. Следователно налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

32.  Жалбоподателят твърди, че българското право не му е предоставило никакво ефикасно средство за защита, за да предяви правото си на наказателен процес в разумен срок. Той навежда член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (...) Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

33.  Правителството не е представило бележки по този въпрос.

A. Допустимост

34.  Съдът отбелязва, че оплакването е свързано с разгледаното по-горе и следователно трябва също да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

35.  Съдът припомня, че член 13 гарантира ефикасно средство за защита пред национален съд, позволяващо да се подаде жалба срещу нарушаване на задължението, въведено с член 6 § 1, делата да бъдат гледани в разумен срок (вж. Кудла срещу Полша (Kudła c. Pologne) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000‑XI).

36.  Съдът вече е имал случай да констатира в поредица дела срещу България, че член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. не може да се смята за ефикасно вътрешноправно средство за защита, когато вече е натрупано значително забавяне в наказателното производство отпреди влизането в сила на въпросната разпоредба през юни 2003 г. (Сиджимов срещу България, № 55057/00, § 40, 27 януари 2005; Атанасов и Овчаров срещу България, № 61596/00, §§ 57 и 58, 17 януари 2008; Янков срещу България (№ 2), № 70728/01, § 57 в края, 7 февруари 2008). От друга страна, към времето на относимите обстоятелства не съществува никакво вътрешноправно средство за обезщетение (вж. решенията Атанасов и Овчаров, горецитирано, §§ 59 и 60, и Янков (№ 2), горецитирано, §§ 58 и 59).

37.  Съдът счита, че ситуацията на жалбоподателя е идентична на тази на жалбоподателите по горецитираните дела: към датата на влизане в сила на член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс образуваното срещу него производство вече продължава четири години и десет месеца единствено на етап досъдебна фаза и макар в края на краищата то да е прекратено от районния съд, заинтересованото лице не разполага с никакво правно средство за обезщетяване, за да предяви правата си.

38.  Следователно, в съответствие с постоянната си и добре установена практика в тази област, Съдът счита, че в конкретния случай е налице нарушение на член 13 във възка с член 6 § 1 от Конвенцията.

IV.  ОТНОСНО ДРУГИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

39.  Жалбоподателят се жалва, че задържането му под стража, наредено на 13 август 1998 г., е незаконосъобразно от гледна точка на вътрешното право, че е освободен пет дни след заплащането на гаранцията, че е задържан по нареждане на следовател и прокурор, а не на съдия и че молбата му за освобождаване, подадена на 19 август 1998 г., е разгледана на 26 август 1998 г. Той навежда параграфи 1, 3 и 4 от член 5, които гласят следното в съответната си част:

“1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона: (...)

c)  законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление; (...)

3.  Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.

4.  Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

40.  Съдът отбелязва, че горепосочените оплаквания са свързани с арестуването и лишаването от свобода на жалбоподателя: от гледна точка на член 5 § 1 той се жалва от незаконосъобразността на задържането и от забавянето на освобождаването му след 26 август 1998 г.; той изтъква, че не е „своевременно“ изправен пред съдия, изпълняващ съдебни функции съгласно член 5 § 3; той се жалва, че молбата му за освобождаване от 19 август 1998 г. не е разгледана „в кратък срок“, както изисква член 5 § 4.

41.  Съдът отбелязва, че ситуацията, от която се жалва жалбоподателят от гледна точка на член 5 §§ 3 и 4 от Конвенцията, е приключила на 26 август 1998 г. с явяването му пред районния съд, а ситуациите, от които се жалва от гледна точка на членове 5 § 1 от Конвенцията, приключват на 31 август 1998 г. с пускането му на свобода. В същото време настоящата жалба е подадена на 25 май 2004 г., т.е. повече от шест месеца след първите две дати.

42.  От което следва, че оплакванията, направени от гледна точка на член 5, са закъснели и следва да бъдат отхвърлени в съответствие с член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

V.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

43.  Съгласно член 41 от Конвенцията:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

44.  Жалбоподателят претендира за сумата от 5 000 евро (EUR) за претърпени неимуществени вреди.

45.  Правителството оспорва тези претенции и счита, че исканата сума е прекомерна.

46.  Съдът счита, че жалбоподателят е понесъл определена неимуществена вреда. Като се произнася по справедливост, той му присъжда 2 200 EUR на това основание.

Б.  Разноски

47.  Жалбоподателят претендира също така за 1 400 EUR адвокатски хонорар, платен във връзка с производството пред Съда, за 34,60 нови лева (BGN) за други разноски, свързани с производството пред Съда, и за 2 100 стари лева (или равностойността на 2,10 BGN) за адвокатски разноски по време на вътрешното производство. Жалбоподателят представя договор за процесуално представителство, разписка за получен хонорар от процесуалния представител, както и фактури и разписки в потвърждение на останалите претендирани суми.

48.  Правителството оспорва тези претенции и по-специално исканата сума за адвокатски хонорар.

49.  Като има предвид документите, с които разполага, и съдебната си практика, Съдът счита за разумна сумата от 1 000 EUR общо за всички разноски и я присъжда на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

50.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията по членове 6 § 1 и 13 от Конвенцията, и за недопустима по отношение на останалото;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;

4.  Постановява

a)   ответната държава да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца, считано от датата на настоящото решение, следните суми, които следва да се обърнат в лева по курса, приложим към датата на плащането им:

i.  2 200 EUR (две хиляди и двеста евро), заедно с всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;

ii.  1 000 EUR (хиляда евро), зедно с всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за разноски;

б)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 13 януари 2011 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Стивън Филипс                                                            Марк Вилигер
   Заместник-секретар                                                          Председател

Дата на постановяване: 13.1.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-102678