Права на човекаДело "ЙОВЧЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 41211/98
Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6) Гражданско производство, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Разумен срок, (Чл. 5-3) Съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, (Чл. 5-3) Освобождаване преди гледането на делото, (Чл. 5-3) Гледане на делото в разумен срок
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЪРВИ СЪСТАВ
ДЕЛО „ЙОВЧЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ”
(Жалба № 41211/98)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРТ
2 февруари 2006
ОКОНЧАТЕЛНО
02/05/2006
Настоящото решение става окончателно при наличие на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от Конвенцията.
По делото Йовчев с/у България
Европейският съд по правата на човека (Първи състав), заседаващ в състав:
Г-н К.Л.Розакис [C.L.Rozakis],Председател,
Г-н П.Лоренцен [P. Lorenzen],
Г-жа Вайч [
Г-жа С. Ботушарова [S. Botoucharova],
Г-н Ковлер, [A. Kovler],
Г-жа Е.Щайнер [E.Steiner],
Г-н К. Хаджиев [K.Hajiyev], съдии,
и г-н С.Нийлсен, [S. Nielsen], Секретар на състава
след тайно съвещание, проведено на 12 януари 2006 г.,
постановява следното решение прието на същата дата:
ОТНОСНО ПРОИЗВОДСТВОТО
1. Делото е образувано по жалба (№ 41211/98) срещу Република България, подадена на 25 юни 1997 г. до Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”) на основание предишния текст на член 25 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от г-н Георги Спасов Йовчев, български гражданин, роден през 1965 г. и живеещ в Пловдив (“жалбоподателя”).
2. Жалбоподателят е представляван от г-н М. Екимджиев, адвокат практикуващ в Пловдив. Българското правителство (“правителството”) е представлявано от агента си към Министерството на правосъдието, г-жа М. Димова.
3. Жалбоподателят твърди, че след ареста му не е бил изправен пред съд, или съдебен орган, че задържането му под стража е било неоснователно и прекомерно по своята продължителност и че продължителността на наказателното производство срещу него надхвърля разумния срок. Жалбоподателят се оплаква също, че условията на задържането му били нечовешки и унизителни и че в това отношение той не е разполагал с ефикасни средства за защита. На последно място, той се оплаква, че производството по заведеното от него дело по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, е надвишило разумния срок и че в това отношение също не разполагал с ефикасни средства за защита.
4. Жалбата е предадена на Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол № 11 към Конвенцията (чл. 5, ал. 2 от Протокол № 11 ).
5. Жалбата е разпределена на Първи състав на Съда (правило 52, ал. 1 от Правилника на Съда). В неговите рамки, съставът, разгледал делото (чл. 27 ал. 1 от Конвенцията), е конституиран в съответствие с правило 26 ал. 1.
6. На 1 ноември 2004 г. Съдът е променил съставите си (правило 25 ал. 1). Делото е възложено на новосфромирания Първи състав (правило 52 ал. 1).
7. Съдът е обявил жалбата за частично допустима с решение от 18 ноември 2004 г.
8. Нито жалбоподателят, нито правителството са представили становища по същество.
ФАКТИТЕ
A. Наказателното производство срещу жалбоподателя и задържането му под стража по време на производството
9. На 10 юни 1996 г. Пловдивската окръжна прокуратура образува наказателно производство срещу жалбоподателя след доклад на държавните органи за финансов контрол, които извършили ревизия на дружество, чийто председател бил жалбоподателя и доклади на икономическата полиция и на синдиците на дружеството в несъстоятелност. По това време жалбоподателят бил в Съединените американски щати, където пристигнал на 30 октомври 1995 г.
10. В отсъствието на жалбоподателя, на 20 юни 1996 г. срещу него са повдигнати обвинения в длъжностно присвояване в особено големи размери по смисъла на член 203 ал. 1 във връзка с член 201 от Наказателния кодекс (“НК”) (виж параграф 69 по-долу). Твърди се, че през март 1994 г., когато бил председател на съвета на директорите на споменатото по-горе дружество, той присвоил 792 000 швейцарски франка. С мотиви, че жалбоподателят е обвинен в “тежко” престъпление (виж параграф 73 по-долу) и че се е укрил, натовареният с разследването следовател постановява да му бъде наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” след залавянето му. Това постановление е потвърдено от наблюдаващия делото прокурор.
11. Жалбоподателят твърди, че решил да се завърне в България след като бил уведомен от роднини, че българските медии разпространяват информация, че срещу него е образувано наказателно производство и че той е издирван от държавните органи, и след като прочел вестници, донесени от жена му през октомври 1996 г.
12. Жалбоподателят пристигнал на летище София на 25 октомври 1996 г. и бил незабавно арестуван, разпитан и отведен в ареста на Пловдивската окръжна следствена служба.
13. На следващия ден, 26 октомври 1996 г., обвиненията са му предявени и е разпитан от следователя. Следователят потвърждава постановлението за налагане на мярка “задържане под стража” по време на производството.
14. На непосочена дата, адвокатът на жалбоподателя внася молба до Окръжната прокуратура в Пловдив за освобождаването му, с аргументи, че не са налице достатъчно данни за извършено от него престъпление.
15. Окръжната прокуратура в Пловдив отхвърля молбата с постановление от 21 февруари 1997 г. Според мотивите, разпоредбата на чл. 152 ал. 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс изисквала жалбоподателят да остане задържан под стража, тъй като е обвинен в гежко умишлено престъпление. (“НПК”) (виж параграфи 72‑75 по-долу). Предвиденото в алинея 2 на тази разпоредба изключение, не било приложимо, тъй като с оглед на предстоящите редица следствени действия, жалбоподателят можел да създаде пречки за разследването Въпросът дали са налице достатъчно доказателства в подкрепа на обвинението срещу жалбоподателя и дали той е извършил други престъпления, подлежал на разглеждане след приключването на следствието.
16. Адвокатът на жалбоподателя подава жалба до Главна прокуратура, в която поддържа, че няма риск жалбоподателят да избяга, да извърши друго престъпление, или да попречи на разследването. По-конкретно, жалбоподателят се завърнал от чужбина по свое желание, въпреки че знаел, че срещу него има висящо наказателно производство.
17. С постановление от 3 април 1997 г. Главна прокуратура оставила жалбата без уважение. Според мотивите, текстът на член 152 ал. 1 от НПК изисквал жалбоподателят да остане задържан. Нямало данни, че жалбоподателят попада в предвиденото в алинея 2 от този текст изключение. По-конкретно, не били представени медицински експертизи, установяващи негово лошо здравословно състояние.
18. На 26 април 1997 г. адвокатът на жалбоподателя подава молба за освобождаването на жалбоподателя до Пловдивската окръжна прокуратура.
19. На 3 май 1997 г. жалбоподателят е обвинен и в злоупотреба със служебно положение по смисъла на член 282 ал.1 от НК (виж параграф 70 по-долу) и мярката за неотклонение “задържане под стража” е потвърдена във връзка с новото производство срещу него.
20. На 6 май 1997 г. Окръжната прокуратура в Пловдив постановява освобождаването на жалбоподателя срещу гаранция. Според мотивите, пълното изясняване на фактите изисквало да бъде разпитан свидетел, който бил в неизвестност и не можел да бъде открит. По тази причина производството срещу жалбоподателя трябвало да бъде спряно до намирането и разпитването на свидетеля. Продължаващото задържане на жалбоподателя било необосновано и той трябвало да бъде освободен срещу подписка, че няма да напуска града. Що се отнася до мерките за осигуряването на явяването на жалбоподателя по второто производство, престъплението, в което бил обвинен – злоупотреба със служебно положение, не било “тежко” по смисъла на член 93 т. 7 от НК (виж параграф 73 по-долу) и поради това мярката за неотклонение “задържане под стража” не била задължителна по смисъла на чл. 152 ал. 1 от НПК. По тези съображения жалбоподателят можел да бъде освободен под гаранция.
21. Жалбоподателят депозирал гаранцията на 6 май 1997 г. и бил освободен същият ден.
22. Изглежда в периода от 1997 до 2001 г. не са били извършвани почти никакви следствени действия.
23. На 27 юли 2001 г. наказателното производство срещу жалбоподателя било спряно с постановление на Пловдивската окръжна прокуратура. Според мотивите, било необходимо да се разпитат двама свидетели, чието местоживеене било неизвестно. Производството следвало да се възобнови незабавно след откриването на двамата свидетели.
24. На 17 септември 2003 г. Пловдивската окръжна прокуратура прекратила производството по обвиненията по член 203 ал. 1 от НК с мотив, че някои от свидетелите не са могли да бъдат намерени и разпитани и поради това обвинението не можело да бъде доказано. Изглежда производството по обвиненията по член 282 ал. 1 от НК продължавало и още е висящо към датата на последната получена информация от страните (31 януари 2005 г.).
Б. Условията, в които бил задържан жалбоподателят
25. От деня на ареста му на 25 октомври 1996, до освобождаването му на 6 май 1997 г., жалбоподателят е държан в ареста на Окръжната следствена служба в Пловдив.
26. Жалбоподателят бил в килия с площ от около двадесет квадратни метра, която през повечето време споделял с още три лица. Нямало легла и задържаните трябвало да спят на циментовия под, който покривали с мръсни одеяла. Твърди се, че през шестте месеца и дванадесет дни, които жалбоподателят прекарал в килията, одеялата не били сменяни и изпирани. Килията била осветена от една единствена електрическа крушка. Нямало прозорец или достъп до слънчева светлина. Достъпът на въздух в килията бил много слаб. През зимата температурата в килията била приблизително 10‑12 градуса по Целзий.
27. Храната, чието количество и качество според жалбоподателя били недостатъчни, била поднасяна без прибори, в пластмасови съдове, които изглежда не били мити между храненията. Изглежда, обаче, жалбоподателят можел да получава донесена отвън храна.
28. На жалбоподателя, както и на другите задържани, било позволено да излизат извън килията за две до три минути два пъти дневно – сутрин и привечер – до тоалетната. През останалото време за тези нужди задържаните трябвало да ползват пластмасова кофа, която стояла в килията. Те трябвало сами да изпразват кофата и да я почистват при отиването от килията до тоалетната.
29. Не била осигурена възможност за прекарване на време на открито, или за физически упражнения. Задържаните можели да напускат килията само в случай на посещения, разпити или отвеждане в съда.
30. Жалбоподателят твърди, че е имало периоди до тридесет или четиридесет дни, през които не му е било позволено да се изкъпе. Според правителството, на задържаните било позволено да се къпят веднъж в седмицата.
31. По дело, заведено от задържано в същия арест лице, Пловдивският апелативен съд постановил, че условията в него са “демонстрация на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне в нарушение на абсолютната забрана на ... член 3 от Конвенцията”.
В. Искът на жалбоподателя по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани
32. Малко след освобождаването му, жалбоподателят завел иск срещу Националната следствена служба по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, (виж параграфи 76 - 80 по-долу). Той твърдял, че условията на задържането му съставлявали нечовешко и унизително отнасяне, за което бил отговорен ответникът, под чието ръководство били следствените арести в страната и претендирал обезщетение от 4 000 000 стари български лева [BGL] за претърпените неимуществени вреди,: болки, страдания и загуба на самоуважение. Той описал подробно условията на задържането си и посочил, че те не са резултат на предубеждение на държавните органи към него самия, а обективен факт, който се отразява негативно на всички лица, задържани за продължителни периоди. Условията на задържане нарушавали, наред с другото, чл. 3 от Конвенцията и чл. 10 ал. 1 от Международния пакт за граждански и политически права от 1966 г.
33. Пловдивският районен съд провел първото си заседание по делото на 15 октомври 1997 г. Той допуснал делото до разглеждане, указал на жалбоподателя, че носи тежестта на доказване на твърденията си и го поканил да представи доказателства в подкрепа на иска. Той поканил и ответника и прокуратурата, която участвувала като “специална страна” в производството, да представят становищата си.
34. Следващото заседание се състояло на 18 декември 1997 г. Жалбоподателят направил искане да бъде призован и разпитан като свидетел директорът на Националната следствена служба, както и да се извърши оглед на ареста и поискал да бъдат допуснати до разпит четирима свидетели, които да установят претърпените от него неимуществени вреди, в резултат от условията на задържането му. Представителката на Националната следствена служба поискала жалбоподателят да се яви лично, за да даде показания по твърдените в исковата молба факти. Тя поискала Министерството на финансите да бъде също конституирано като ответник. Жалбоподателят настоявал, че ответник по делото следва да бъде единствено Националната следствена служба. Съдът разпоредил жалбоподателят да се яви за разпит. Той отхвърлил искането за призоваване на директора на Националната следствена служба, с оглед на обстоятелството, че фактите могат да бъдат доказани и чрез други доказателства. Той отхвърлил и искането за оглед на място, като намерил, че от освобождаването на жалбоподателя е изминала почти една година и настоящето състояние на ареста не може да послужи като основа за установяване на състоянието му по времето, когато жалбоподателят бил държан там. Съдът допуснал трима свидетели, поискани от жалбоподателя. Той отхвърлил искането за конституиране на Министерството на финансите като ответник, с мотив, че юридическото лице, срещу което е предявен искът, е Националната следствена служба.
35. С определение от закрито заседание от 23 януари 1998 г., съдът постановил, че искът е неправилно заведен на основание Закона за отговорността на държавата. Той намерил, че правилното основание е общият исков ред за непозволено увреждане. В съответствие с това, за да продължи производството, жалбоподателят трябвало да внесе в седмодневен срок дължимата държавна такса (четири процента върху размера на иска, т.е. 160 000 неденоминирани български лева [BGL]).
36. Жалбоподателят не внесъл таксата и съдът прекратил производството с определение от 12 март 1998 г.
37. На 27 март 1998 г. жалбоподателят обжалвал това определение пред Пловдивския окръжен съд.
38. На 29 юни 1998 г. Пловдивският окръжен съд отменил определението и върнал делото на Пловдивския районен съд за по-нататъшни процесуални действия, с указания, че правилната квалификация на този иск е Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.
39. Следващото заседание на Пловдивския районен съд било насрочено за 2 ноември 1998 г., но било отложено поради нередовно призвоваване на ответника.
40. На 15 декември 1998 г. жалбоподателят поискал ответникът Националната следствена служба да бъде заменен с Пловдивската окръжна следствена служба и Министерството на правосъдието да бъде включено като втори ответник - с оглед на законодателни промени, според които Националната следствена служба била ликвидирана и администрацията на арестите за предварително задържане били прехвърлени от Националната следствена служба към Министерството на правосъдието.
41. На 8 декември 1998 г. жалбоподателят поискал експертна оценка на хигиенните и санитарни условия в ареста.
42. Следващото заседание се състояло на 16 декември 1998 г. Съдът уважил искането на жалбоподателя за промяна на ответника и включването на нов ответник и отложил делото за 4 февруари 1999, за да даде възможност за подготовка на новите ответници.
43. Следващото заседание се провело на 4 февруари 1999 г. Прокурорът не се явил. Съдът решил да отложи делото, като отбелязал, че прокурорът не е редовно призован. По искане на жалбоподателя, съдът заличил Пловдивската окръжна следствена служба като ответник.
44. На 9 март 1999 г. жалбоподателят поискал Министерството на финансите да бъде включено като ответник, с аргумент, че това е необходимо поради неясното регулиране на правоприемството между Националната следствена служба и Министерството на правосъдието по отношение на управлението на следствените арести.
45. Следващото заседание било проведено на 10 март 1999 г. Съдът разпитал един свидетел, който дал показания за условията в ареста. Жалбоподателят повторил искането за назначаване на експертиза и поискал да бъдат допуснати още двама свидетели. Съдът заявил, че ще се произнесе по всички искания в закрито заседание.
46. С определение от закрито заседание от 17 март 1999 г., съдът отхвърлил искането за включване на Министерството на финансите като ответник, като посочил, че твърдените в исковата молба факти не сочат основание за претенции срещу него. Допуснал исканата експертиза и поканил Пловдивската хигиенна и епидемиологична инспекция да определи вещо лице, което да изготви заключение за условията в ареста.
47. Следващото съдебно заседание не могло да бъде проведено поради нередовно призоваване на Министерството на правосъдието.
48. На 27 април 1999 г. жалбоподателят поискал съдът да отмени определението си от 17 март 1999 г., с което отказвал да включи Министерството на финансите като ответник.
49. Следващото заседание се провело на 7 юни 1999 г. Съдът отхвърлил искането за отмяна на определението с мотив, че Министерството на финансите няма нищо общо с предмета на разглежданото дело. Съдът приканил жалбоподателя да доведе допуснатите свидетели. По искане на ответника, съдът указал на жалбоподателя да конкретизира кои държавни институции и представители са причинили вредите чрез свои действия, или бездействия.
50. В закрито заседание от 6 юли 1999 г., съдът назначил вещо лице, което да изготви експертиза за хигиенните и санитарни условия в ареста.
51. Насроченото за 20 септември 1999 г. заседание било отложено поради отпуск по болест на съдията.
52. Следващото заседание било проведено на 2 ноември 1999 г. Вещото лице информирало съда, че не може да изготви исканата експертиза. Съдът дал възможност на Министерството на правосъдието да разпита един свидетел и заменил вещото лице. Съдът дал и указания на жалбоподателя да уточни в седмодневен срок исковата си молба, като посочил, че той не е конкретизирал незаконосъобразните действия или бездействия на кои държавни институции или длъжностни лица, сапричинили твърдените претърпени от него вреди.
53. На 11 ноември 1999 г. жалбоподателят посочил, че длъжностните лица, за които твърди че са отговорни за тези условия са “администрацията на Националната следствена служба”. Като изразил учудване, че съдът не е установил този твърдян пропуск в исковата молба до осмото съдебно заседание, жалбоподателят поискал отвод на съдията, тъй като поведението й сочи пристрастно отношение към него.
54. С определение от 18 ноември 1999 г. съдът отхвърлил искането за отвод, като намерил, че той може по всяко време на производството да изисква уточнения на исковата молба и обстоятелството, че е сторил това, не е индикация за пристрастие, а напълно съответства на производствените правила. Съдът също така прекратил производството като намерил, че жалбоподателят не е изпълнил указанията да посочи длъжностните лица, отговорни за условията в следствения арест и конкретните им незаконосъобразни действия или бездействия.
55. На 2 декември 1999 г. жалбоподателят обжалвал определението за прекратяване на производството.
56. На 1 март 2000 г. Пловдивският окръжен съд отменил определението и върнал делото с указания, че ответници по делата по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани са държавните органи, а не конкретни длъжностни лица, за които се твърди, че са причинили вреди,те. По тези причини указанията на Пловдивския районен съд са били безпредметни.
57. На 16 март 2000 г. Пловдивският районен съд насрочил заседание за 8 май 2000 г.
58. На 2 май 2000 г. жалбоподателят подал “жалба за бавност” по чл. 217a от Гражданскопроцесуалния кодекс (“ГПК”) (виж параграф 81 по-долу) до председателя на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания, че Пловдивският районен съд не проявява дължимото усърдие при разглеждането на иска му. Председателят на Пловдивския окръжен съд отхвърлил жалбата на 11 май 2000 г., с мотиви че делото е отлагано многократно поради промени в законодателството, включването на нови ответници и доказателствените искания на страните. Интервалите от време между заседанията били оправдани поради натовареността на състава, разглеждащ делото.
59. Тъй като във връзка с разглеждането на горната жалба делото се придвижвало между Пловдивския районен съд и Пловдивския окръжен съд, насроченото за 8 май 2000 г. заседание не се състояло.
60. Следващото заседание се провело на 26 юни 2000. Съдът разпитал двама посочени от Министерството на правосъдието свидетели, които дали показания за условията в следствения арест. Жалбоподателят настоял на искането си за оглед на ареста. Съдът поканил жалбоподателя да уточни фактите, които искал да бъдат установени чрез този оглед. Той още веднъж приканил жалбоподателя да доведе допуснатите по-рано по негово искане свидетели.
61. Последното заседание се провело на 2 октомври 2000 г. Съдът отбелязал, че само един от тримата, допуснати по искане на жалбоподателя свидетели е бил доведен. Отбелязал и че жалбоподателят не е изпълнил дадените му указания да конкретизира фактите, които възнамерява да установява с искания оглед на ареста. По тези съображения, съдът отхвърлил искането да извърши оглед. Заличил от доказателствата и исканата експертиза.
62. С решение от 2 ноември 2000 г., Пловдивският районен съд отхвърлил иска на жалбоподателя. Той постановил между другото, следното:
“... В тежест на [жалбоподателя] е да установи благоприятните за него факти. Въпреки дадените му от съда многократни указания да стори това, той не е представил доказателства за условията в ареста, в резултат от които е претърпял твърдените неимуществени вреди,. Не са представени и доказателства установяващи твърдението за причинно-следствена връзка между вреди,те предмет на делото и незаконосъобразни действия, или бездействия на длъжностни лица от националната следствена служба, ангажирани в ръководството на следствените арести по време на задържането на жалбоподателя. По тези съображения, съдът намира, че тези факти са останали недоказани. Съдът не може да направи други изводи, дори и ако вземе предвид показанията на свидетеля [Б.Н.], тъй като свидетелят и [жалбоподателят] не са били в една и съща килия ... Вярно е, че свидетелят даде показания за условията в ареста и килията, в която е бил той, но ... неговите показания не установяват твърдените в исковата молба неимуществени вреди, претърпени от [жалбоподателя]. Те не установяват и че претърпените от жалбоподателя неимуществени вреди, са резултат от условията в ареста.
Съдът не може да направи различни изводи и ако вземе предвид показанията на свидетелите [П.] и [И.],тъй като в показанията си те описват условията в ареста и в килията, където е бил държан [жалбоподателят], но не установяват претендираните от [жалбоподателя] неимуществени вреди, и факта, че тези вреди, са в причинна връзка с хигиенните и материални условия в ареста.”
63. На 15 ноември 2000 г. жалбоподателят обжалвал решението пред Пловдивския окръжен съд. Той отново поискал оглед на ареста.
64. В закрито заседание от 28 февруари 2001 г. Пловдивският окръжен съд допуснал по искане на жалбоподателя един свидетел и отхвърлил искането за оглед на ареста. Той намерил, че огледът не може да установи условията в ареста по времето на задържането на жалбоподателя, тъй като от освобождаването му са изминали три години.
65. На 23 май 2001 г. било проведено съдебно заседание. Жалбоподателят не се явил и не довел допуснатия му свидетел.
66. С решение от 22 ноември 2001 г. Пловдивският окръжен съд оставил жалбата без уважение. Той постановил между другото, следното:
“Въз оснава на събраните в настоящата инстанция, както и пред първоинстанционният съд доказателства, съдът намира, че претенцията е останала недоказана. Искът е за обезщетение на неимуществени вреди, претърпени от [жалбоподателя]. Независимо от доказателствата за общото хигиенно състояние на ареста по време на задържането [на жалбоподателя] в него, все пак, липсват доказателства за конкретните претърпени от него вреди,. Установяването на лошите хигиенни условия не води само по себе си до заключението, че [жалбоподателят] е претърпял действителни неимуществени вреди, тъй като обективният факт на хигиената и режима в ареста имат субективно и много индивидуално въздействие върху лица с различен манталитет и социално положение. Поради липса на доказателства относно твърдения в исковата молба специфичен ефект на условията на задържане върху [жалбоподателя], искът остава недоказан. Непредставянето на доказателства относно това обстоятелство е резултат единствено от бездействието на [жалбоподателя]. Доведеният и разпитан пред първоинстанционния съд свидетел, поискан от него, не е дал показания за състоянието на жалбоподателя по време на задържането му под стража, а [жалбоподателят] не е довел другите двама допуснати в първата инстанция и третият допуснат в настоящата инстанция свидетели без да посочи причини за този пропуск. С оглед на това, [съдът] намира, че процесуалното бездействие на [жалбоподателя] е тенденциозно и цели да изпълни критериите за допустимост на жалби пред Европейския съд по правата на човека...”
67. На 20 декември 2001 г. жалбоподателят подал жалба до Върховния касационен съд.
68. Съдът насрочил заседание за 18 февруари 2003 г. През ноември 2002 г. обаче, ГПК бил изменен в смисъл, че касационно обжалване пред Върховния касационен съд е възможно само по дела с размер на иска над 5 000 лева [BGN]. Тъй като претендираният от жалбоподателя размер бил 4 000 лева [BGN], Върховният касационен съд прекратил производството по делото с определение от 28 ноември 2002 г. и решението на Пловдивския окръжен съд влязло в сила.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА
A. Престъпленията, в които бил обвинен жалбоподателя
69. Чл. 203, ал. 1 във връзка с чл. 201 от НК предвижда наказание лишаване от свобода от десет до тридесет години за длъжностно присвояване в особено големи размери,
70. Чл. 282, ал. 1 от НК обявява за престъпление деяние на длъжностно лице, което, между другото, превиши властта и правата си с цел да набави за себе си или за другиго облага, когато от това могат да настъпят немаловажни вредни последици. Престъплението се наказва с лишаване от свобода до пет години или с поправителен труд.
Б. Разпоредби, отнасящи се до мярката за неотклонение “задържане под стража”
1. Правомощието за налагане на мярката за неотклонение “задържане под стража”
71. През разглеждания период и до реформата на НПК от 1 януари 2000 г., арестуваното лица се отвеждало пред следовател, който решавал дали да му бъде наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” или не. Постановлението на следователя подлежало на потвърждаване от прокурор. Ролята на следователите и прокурорите според българския закон е обобщена в параграфи 25 - 29 от решението на Съда по делото Николова срещу България [Nikolova v.
2. Правни критерии и практика относно изискванията и необходимостта от налагане на мярката за неотклонение “задържане под стража”
72. Правните основания за налагане на мярка за неотклонение “задържане под стража” са посочени в чл. 152 от НПК, относимата част от който, към разглеждания период, гласи:
"1. Мярка за неотклонение "задържане под стража" се взема за тежко умишлено престъпление.
2. В случаите на ал. 1 мярката за неотклонение може да не се вземе, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго престъпление. ..."
73. По смисъла на чл. 93 , т. 7 от НК, "тежко" престъпление е престъпление, наказуемо с лишаване от свобода за повече от пет години.
74. Върховният съд е постановил, че при разглеждането на жалби срещу мерки за неотклонение "задържане под стража", съдилищата не могат да преценяват дали са налице достатъчно доказателства в подкрепа на обвинението срещу задържания. Съдилищата били длъжни да изследват редовността на постановлението за задържане единствено от формална страна (опред. № 24 от 23 май 1995 г. по н. д. № 268/95 г. на ВС I н. о. ).
75. Според тогавашната практика на Върховния съд (която понастоящем е поне частично остаряла в резултат на промените в НПК от 1.01.2000), чл. 152, ал. 1 изисквал всеки обвинен в тежко умишлено престъпление да бъде задържан. Съгласно чл. 152, ал. 2, изключение било възможно единствено ако по несъмнен начин е установено, че обективно е изключена каквато и да е опасност обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление, например в случай, че е тежко болен, стар или лишен от свобода на друго основание, като изтърпяване на друго наказание (опред. № 1 от 4 май 1992 г. по н. д. № 1/92 г. на ВС I н. о.; опред. № 48 от 2 октомври 1995 г. по н. д. № 583/95 г. на ВС I н. о.; опред. № 78 от 6 ноември 1995 г. по н. д. 768/95 г.).
В. Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988
76. Член 1, ал. 1 от Закона гласи:
"Държавата отговаря за вреди,те, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност."
77. Обезщетението присъждано по този закон обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразно действие, или бездействие (чл. 4 от Закона).
78. Увреденото лице трябва да предяви "иск ...срещу органите..., от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени претендираните вреди," (чл. 7 от Закона).
79. Съдебните производства, заведени по този закон, са освободени от предварително внасяне на съдебни такси и разноски (чл. 10, ал. 2 от Закона ).
80. Лицата, търсещи обезщетение за вреди, причинени от действия или бездействия, попадащи в приложното поле на закона, не могат да търсят обезщетение по общия граждански закон, тъй като този закон е lex specialis и изключва приложението на общия ред (чл. 8, ал. 1 от Закона; реш. № 1370 от 1992 г. от 16 декември 1992 г., по г. д. № 1181/1992 г. на ВС IV г. о. ).
Г. ГПК
81. Приетата през юли 1999 г. нова разпоредба на чл. 217а от ГПК, гласи:
"1. Във всяко положение на делото, включително и след приключване на пренията, всяка от страните може да подаде жалба за бавност, когато неговото разглеждане, постановяване на решение или изпращане на подадена срещу решението жалба се забавя необосновано.
2. Жалбата за бавност се подава направо до по-горния съд, без да се връчват преписи на противната страна и без заплащане на държавни такси. Подаването й не се ограничава с никакъв срок.
3. Председателят на съда, пред който е подадена жалбата, изисква делото и я разглежда незабавно в закрито заседание. Указанията му по действията, които трябва да извърши съдът, са задължителни. Определението не подлежи на обжалване и се изпраща незабавно заедно с делото на съда, срещу който е подадена жалбата.
4. При констатирана бавност председателят на по-горния съд може да направи предложение до дисциплинарния състав на Висшия съдебен съвет за осъществяване на дисциплинарна отговорност."
III. ОТНОСИМИ ДОКЛАДИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОМИТЕТ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ИЛИ НАЗАКАЗАНИЕ (“КПИ”) [THE EUROPEAN COMMITTEE FOR THE PREVENTION OF TORTURE AND INHUMAN OR DEGRADING TREATMENT OR PUNISHMENT (“THE CPT”)]
82. КПИ е посещавал България през 1995 г., след това през 1999 и 2002 г. Арестът на Пловдивската окръжна следствена служба е бил посетен през 1999 и 2002 г. Всички доклади включват общи наблюдения относно проблеми във всички арести към следствените служби.
A. Относими заключения от доклада от 1995 г. (оповестен публично на 6 март 1997 г.)
83. В този доклаз (CPT/Inf (97) 1) КПИ намира, че повечето, макар и не всички, арести към Националната следствена служба, са пренаселени. С изключение на един арест, където условията били по-добри, условията са били следните: задържаните са спели на дюшеци върху пода, или на нарове върху пода, хигиената е била лоша и одеялата и възглавниците мръсни; в килиите нямало достъп на естествена светлина, изкуственото осветление било твърде слабо за четене и било постоянно включено; вентилационните системи били в лошо състояние; задържаните можели да ползуват тоалетна и умивалник два пъти дневно (сутрин и вечер) за по няколко минути и да вземат душ един път седмично; извън двете посещения до тоалетната, задържаните трябвало да облекчават естествените си нужди в кофата на килията; макар че според вътрешните правилници на институцията задържаните имали право на “дневна разходка” до тридесет минути, тя често била намалявана до пет-десет, или въобще не била позволена; на задържаните не били осигурени никакави други форми на занимания извън килиите.
84. КПИ [CPT] отбелязва по-нататък, че храната била с лошо качество и в недостатъчно количество. По-конкретно, дневното “топло хранене” се състояло в общи линии от водниста супа (често хладка) и неадекватно количество хляб. За другите хранения задържаните получавали хляб с малко сирене, или халва. Месо и плодове рядко се включвали в менюто. Задържаните трябвало да се хранят от купи без прибори, нямало дори лъжица.
85. КПИ [CPT] отбелязва още, че семейните свиждания били възможни само след разрешение и поради това, контактът на задържаните с външния свят бил много ограничен. Нямало радио, или телевизия.
86. КПИ [CPT] заключава, че българските власти не са изпълнили задълженията си да осигурят условия на задържане, съответни на присъщото достойнство на човешката личност и че “почти без изключения, условията в посетените арести на Националната следствена служба могат да бъдат справедливо описани като нечовешки и унизителни.” В отговор, българските власти са изразили съгласие, че оценката на делегацията на КПИ [CPT] била “обективно и справедливо представена”, но посочили, че възможностите за подобрение са ограничени от трудното финансово положение на страната.
87. През 1995 г. КПИ [CPT] препоръчали на българските власти между другото, да се осигурят достатъчно храна и напитки, както и безопасни прибори за хранене, да се почистват периодично дюшеците и одеялата, на задържаните да се осигурят продукти за лична хигиена (сапун, паста за зъби и т.н.), персоналът на ареста да бъде инструктиран, че на задържаните трябва да бъзе позволено да напускат килиите си през деня, за да посетят тоалетната, освен ако някакви изключителни съображения за сигурност не позволяват това, че правилото за тридесетте минути разходка трябва да се спазва и прилага стриктно, че осветлението и вентилацията следва да се подобрят, че лицата с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” трябва по-често да бъдат прехвърляни в затворите, дори и преди завършването на предварителното разследване. Възможността за осигуряване на смислени занимания трябвало спешно да бъде разгледана.
Б. Относими заключения от доклада от 1999 г. (оповестен публично на 28 януари 2002 г.)
88. В този доклад (CPT/Inf (2002) 1) КПИ [CPT] отбелязва, че са били приети нови правила, които изискват по-добри условия, но още не е постигнато значително подобрение в резултат от тях.
89. В повечето посетени през 1999 г. места (с изключение на новоткрития арест в София), условията в помещенията към Националната следствена служба са останали в общи линии същите, каквито са отбелязани по време на посещението на КПИ [CPT] през 1995 г., включително и по отношение на хигиената и извънкилийните занимания. На някои места положението дори се е влошило.
90. По отношение на ареста на Пловдивската окръжна следствена служба КПИ [CPT] намира, че е “пренаселен, зле оборудван и мръсен, достъпът на задържаните до тоалетна е проблематичен, има недостатъчно храна и питейна вода и пълна липса на занимания на открито и извънкилийна дейност”. КПИ [CPT] по-нататък е установил, че задържаните в този арест “все още трябва да се хранят с пръсти, тъй като не са им осигурени подходящи прибори”.
В. Относими заключения от доклада от 2002 г. (оповестен публично на 24 юни 2004 г.)
91. В този доклад (CPT/Inf (2004) 21) КПИ [CPT] отбелязва, че в повечето от арестите се извършва ремонт, но има още много да се направи. Като цяло килиите остават пренаселени.
92. В Пловдив само една трета от килиите са се подобрили след ремонт, който включил отварянето на прозорци във вратите на килията, подобрение на изкуственото осветление и инсталиране на умивалници в килиите. Повечето от килиите, обаче, оставали в същото неадекватно състояние, както през 1999 г. Санитарните възли не били в задоволително състояние.
93. Въпреки препоръките на КПИ [CPT] от доклада при посещението им през 1999 г., не бил въведен подходящ режим на занимания на задържаните за продължителни периоди в следствените арести. Тези помещения нямали площи за занимания на открито. В някои от тези институции (напр. Ботевград), се правели опити да се компенсира липсата на възможност за извеждане с позволяването на разходка в коридора няколко пъти на ден. КПИ [CPT] е заявило, че “в това отношение положението продължава да поражда сериозна загриженост”.
ОТНОСНО ПРАВОТО
A. Твърдяно нарушение на правото да бъдеш изправен пред съдия, или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на член 5 ал. 3 от Конвенцията
94. Жалбоподателят твърди, че след арестуването му не е бил изправен пред съдия или длъжностно лице със съдебни функции. Той се позОвава на член 5 ал. 3 от Конвенцията, който в тази част, гласи:
"Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1 (с) на този член трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции ..."
95. Жалбоподателят поддържа, че в съответствие с тогава действащите разпоредби на НПК, му е била наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” от следовател и че задържането му е било потвърдено от прокурор. Като се позовава на решенията на Съда по делата Асенов и други срещу България [Assenov and Others v.
96. Правителството твърди, че след промяната на НПК от 1999 г., задържането под стража в предварителното производство се постановява от компетентния пръвоинстанционен съд в открито заседание в присъствието на лицето, чието задържане се иска и на неговия адвокат. Съдът постановява съответно решение и в случай на обжалване, заседанието на въззивния съд се насрочва за не по-късно от седем дни след това. Основа на тези промени е Конвенцията, която е пряко приложима в България.
97. Съдът припомня, че в предишните си решения по съществувалата до януари 2000 г. система на задържането под стража по време на наказателното производство, е постановил, че нито следователите, които налагат мярката за неотклонение “задържане под стража”, нито прокурорите, които потвърждават това задържане, могат да се считат за “длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции” по смисъла на член 5 ал. 3 от Конвенцията (виж цитираните по-горе Асенов и други [Assenov and Others], стр. 2298‑99, ал. 144‑50; Николова [Nikolova], , ал.ал. 49‑53; и Шишков срещу България [Shishkov v.
98. Настоящото дело също се отнася до мярка за неотклонение “задържане под стража” преди 1 януари 2000 г. Налагането й на жалбоподателя е разпоредено от следовател и потвърдено от прокурор, без който и да е от тях да е видял жалбоподателя (виж параграф 10 по-горе). По-късно, след ареста на жалбоподателя, следователят е потвърдил задържането му под стража (виж параграф 13 по-горе). Нито следователят, нито прокурорът са били достатъчно независими и безпристрастни за да съответстват на изискванията на член 5 ал. 3, с оглед на практическата им роля в разследването и в наказателното преследване и на потенциалното участие на прокурора като страна в наказателния процес (виж параграф 71 по-горе). Съдът се позовава на анализа на съответното национално право, съдържащ се в Николова [Nikolova] (виж параграфи 28, 29 и 49-53 от това решение)
99. Следователно, налице е нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия, или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на Член 5 ал. 3 от Конвенцията.
B. Твърдяно нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, или на освобождаване преди гледането на делото в съда
100. Жалбоподателят се оплаква, че е бил задържан въпреки липсата на съответни и достатъчни причини оправдаващи задържането му. Той се позовава на член 5 ал. 3 от Конвенцията, относимата част от който, гласи:
"Всеки арестуван или задържан в съответствие с разпоредбите на точка 1 (c) от този член ... има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда ..."
101. Жалбоподателят поддържа, че към момента на арестуването му е имал постоянно местоживеене, установен бизнес и кръг от семейни и социални връзки. Не е имало данни, че ще се укрие, ще извърши друго престъпление, или ще попречи на правосъдието. Нещо повече, завърнал се от Съединените щати, като знаел за образуваното срещу него наказателно производство. При ареста му не съществували относими и достатъчни причини за задържането му под стража, освен самото подозрение, че е извършил престъпление. Липсата на такива причини била очевидна от мотивите на органите на прокуратурата, с които се отхвърляли исканията за освобождаването му. По-конкретно, Главната прокуратура била много лаконична и се позовавала изрично на чл. 152 от НПК. Като препраща към решенията на Съда по делата на Николов срещу България [Nikolov v.
102. Правителството поддържа, че мярката за неотклонение “задържане под стража” е наложена на жалбоподателя в съответствие с приложимите норми на националния закон, а именно чл.152 от НПК. Жалбоподателят е отправял искания до прокурарурите за освобождаване два пъти. Първият път те са отказали с убедителни и достатъчни мотиви. Второто му искане е било уважено на 6 май 1997 г. Това показвало, че държавни органи са се отнесли към правата му с цялото уважение и са го освободили веднага след като е отпаднала нуждата от задържането му под стража. Нещо повече, по време на задържането му, държавните органи са работили по делото му с усърдие: разпитвали са свидетели, провели са очни ставки и са извършвали други следствени действия, всяко от които било в присъствието на адвоката на жалбоподателя. Като подчертава сложността на делото, правителството заключава, че продължителността на задържането на жалбоподателя не надхвърля “разумния срок” по смисъла на член 5 ал. 3 от Конвенцията.
103. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил арестуван на 25 октомври 1996 г. и е бил освободен на 6 май 1997 г. (виж параграфи 12, 20 и 21 по-горе). Следователно, относимият период е шест месеца и дванадесет дни.
104. Продължаващото разумно подозрение, че едно лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законността на продължаващото задържане, но след изтичането на известно време, то не е достатъчно. В такива случаи Съдът следва да установи дали останалите сочени от държавните органи основания продължават да оправдават лишаването от лична свобода. В случаите, когато тези основания са относими и достатъчни, Съдът следва също да се увери, че компетентните власти са показали специално усърдие при провеждането на производството (виж Лабита срещу Италия [Labita v.
105. В решението си по допустимостта по настоящето дело, Съдът е отхвърлил като явно необосновано оплакването на жалбоподателя, че е бил арестуван въпреки липсата на разумно подозрение, че е извършил престъпление. Жалбоподателят е поставен под стража въз основа на подозрение, че е извършил длъжностно присвояване на средства в големи размери. По-късно е бил обвинен и в злоупотреба със служебно положение. Съдът не вижда причина да се усъмни, че подозрението е съществувало по време на целия период на задържането на жалбоподателя.
106. Що се отнася до основанията за продължаващото му задържане, Съдът съобразява, че до 1 януари 2000 г. българските власти са прилагали закон и практика, установяващи презупция, че задържането под стража по време на процеса е необходимо във всички случаи, когато предвиденото наказание е по-високо от определено ниво на строгост. Презумпцията била оборима в много изключителни обстоятелства, като сериозно заболяване. Нещо повече, доказването на такива изключителни обстоятелства било в тежест на задържаното лице, а в противен случай то следвало да остане в ареста по време на цялото производство. (виж параграфи 75 по-горе). По делото Илийков срещу България [Ilijkov v.
107. По времето на задържането на жалбоподателя несъответстващите разпоредби са били все още в сила и е доминирала същата практика.
108. Независимо от това, Съдът да трябва да разгледа въпроса дали тези разпоредби и практика са били приложени в настоящия случай.
109. Той отбелязва, че при отхвърлянето на молбата на жалбоподателя за освобождаване, Пловдивската окръжна прокуратура се е позовала на презумпцията основана на член 152, ал. 1 от НПК (виж параграф 15 по-горе). Така е сторила и Главна прокуратура (виж параграф 17 по-горе). Вярно е, че за да отхвърлят прилагането на предвиденото във втората алинея на тази разпоредба изключение, прокурорските власти са посочили, че има вероятност жалбоподателят да застраши разследването. Те, обаче, не са посочили никакви мотиви в подкрепа на това заключение, и по тези причини, то следователно, има чисто декларативен характер (виж Николов [Nikolov], цитирано по-горе, ал. 73). В тази връзка Съдът припомня, че “[к]огато задържането се обосновава ... общо и абстрактно с нуждите на разследването, те не са достатъчни за да оправдаят продължаващото задържане” (виж Клот срещу Белгия [Clooth v.
110. С оглед на горните съображения, Съдът намира, че държавните органи не са успели да покажат убедителна нужда от задържането на жалбоподателя за период от шест месеца и дванадесет дни. По тази причина не е необходимо произнасяне по въпроса дали държавните органи са действували с необходимото усърдие по наказателното производство срещу жалбоподателя.
111. От горното следва, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаването му, гарантирано от член 5 ал. 3 от Конвенцията.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 ал. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО СРЕЩУ ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ
112. Жалбоподателят се оплаква, че наказателното производство срещу него е продължило неразумно дълго. Той се позовава на член 6 ал. 1 от Конвенцията, който, в относимата си част, гласи:
"Всяко лице ... при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок от ... съд ...."
113. Жалбоподателят твърди, че до средата на 1997 г. година по производството са извършвани някакви действия. След това производството е било фактически спряно до юли 2001, когато е било спряно формално. Твърдението на правителството, че това било необходимо поради отсъствието на двама свидетели, е неубедително. Не се посочва защо двамата свидетели са толкова важни за делото и не са представени доказателства, че са правени каквито и да е опити те да бъдат намерени.
114. Правителството твърди, че разследването е било забавено и накрая спряно поради отсъствието на двама важни свидетели, първият от които се укрил в чужбина, а вторият бил чужденец. Тяхното местопребиваване не било известно, въпреки последователните опити на държавните органи да ги намерят. С оглед на обстоятелствата, продължителността на производството не можела да се счита за неразумна.
115. Съдът констатира, че производството е образувано на 10 юни 1996 г. (виж параграф 9 по-горе). Жалбоподателят, който бил в чужбина, научил за него на непосочена дата през октомври 1996 г. (виж параграф 11 по-горе). Той бил арестуван и обвинен на 25 и 26 октомври 1996 г. (виж параграфи 12 и 13 по-горе). Поради това, Съдът намира, че началото на обсъждания период е октомври 1996 г.
116. Обвиненията срещу жалбоподателя по чл. 203 ал.1 от НК са снети на 17 септември 2003 г., но производството по повдигнатите впоследствие обвинения по чл. 282 ал.1 от НК, изглежда е продължило и е все още висящо към януари 2005 (виж параграф 24 по-горе). Като има предвид мотивите, отразени в параграф 119 по-долу, обаче, Съдът не счита за необходимо да определя края на относимия период и ще продължи разглеждането въз основа на предположението, че той е приключил на 17 септември 2003 г.
117. Относимият период, следователно, е най-малко шест години и единадесет месеца - време, през което производството е останало на етап предварително разследване.
118. Съдът ще обсъди разумната продължителност на производството в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на определените в практиката му критерии, по-конкретно сложността на делото и поведението на жалбоподателя и на съответните власти. Засегнатите интереси на жалбоподателя също трябва да се обсъдят (виж Портингтън срещу Гърция [Portington v.
119. Съдът счита, че делото изглежда относително сложно. Това, обаче, не означава, че това е основната причина за забавянията при разследването. Не изглежда и жалбоподателят да е допринесъл по какъвто и да е начин за протакането на производството, което по всичко личи, е било резултат главно на невъзможността на държавните органи да намерят и разпитат някои важни свидетели (виж параграфи 22 и 23 по-горе). Макар че Съдът не се съмнява, че те наистина са правили сериозни опити да осигурят показанията им, това не може да оправдае период на бездействие продължил колкото в настоящия случай, при който не са извършвани почти никакви следствени действия за период от повече от пет години.
120. Като взе предвид критериите установени в практиката му, Съдът намира, че продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя не съответства на изискванията на член 6, ал. 1 от Конвенцията за разумен срок. От това следва, че е налице нарушение на тази разпоредба.
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
121. Жалбоподателят се оплаква от условията на задържане в следствения арест. Той се позовава на член 3 от Конвенцията, който гласи:
"Никой не може да бъде подлаган на изтезания или на нечовешко или унизително отнасяне или наказание."
A. Становищата на страните
122. Жалбоподателят поддържа, че килията, в която бил държан, била с площ от двадесет квадратни метра. Тя нямала прозорец и не била оборудвана с тоалетна. Било му позволено да посещава тоалетната два пъти дневно. През останалото време трябвало да ползува кофа, която била изпразвана два пъти дневно. Нямал достъп до слънчева светлина и свеж въздух. Редица задържани в ареста заболявали от туберкулоза или хепатит. Паразитите и стомашните заболявания също се срещали често. В отговор на твърденията на правителството, че през 1999 г. условията били подобрени, жалбоподателят поддържа, че това било далече от истината. Във всички случаи то не било относимо, тъй като той е бил задържан през 1996‑97 г. Условията през този период били описани като нечовешки и унизителни от Пловдивския апелативен съд. Заключенията в докладите от 1995 и 1999 г. на КПИ [CPT] също били във висока степен относими и информативни.
123. Правителството твърди, че макар санитарните и хигиенни условия в следствения арест, където жалбоподателят бил държан, не били задоволителни, те не са били толкова сурови и непоносими, че да съставляват нечовешко и унизително отнасяне. В аналогичния случай на Асенов и други срещу България [Assenov and Others] (цитирано по-горе), Съдът е намерил, че единадесетмесечният престой на непълнолетния в сравними условия, не е достигнало прага на суровост на третиране, изискван от член 3. В исковата си молба до Пловдивския районен съд жалбоподателят се съгласявал, че той лично не е бил подложен на унизително отнасяне от страна на държавните органи. На жалбоподателя било позволено и да получава храна и книги отвън. По-нататък правителството поддържа, че условията във всички места за лишаване от свобода са били значително подобрени през 1999.
Б. Преценката на Съда
1. Общи принципи
124. Съдът припомня преди всичко, че член 3 от Конвенцията прокламира една от основните ценности на демократичното общество. Тя забранява по абсолютен начин изтезанията или нечовешкото или унизително третиране или наказание, независимо от обстоятелствата и поведението на жертвата. (измежду наскоро приетите решения, виж Ван дер Вен срещу Холандия [Van der Ven v. the
125. За да попадне в обхвата на член 3, малтретирането следва да достигне до определена степен на суровост. Оценката на този минимум е относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото, като продължителност на третирането, неговото въздействие върху физиката и психиката, както и – в някои случаи, пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (виж двете цитирани по-горе решения Ван дер Вен [Van der Ven], ал. 47; и Полторацки [Poltoratskiy], ал. 131).
126. Съдът е намирал, че е налице “нечовешко” отнасяне поради това, че наред с другото, то е било преднамерено, прилагано в продължение на часове наред и е причинило или телесни увреждания, или силно физическо или умствено страдание. Оценявал е отнасянето като “унизително” защото е било такова, че да възбуди у жертвите чувство на страх, тревога и малоценност, годни да ги унизят и обидят. (виж Кудла срещу Полша [Kudla v.
127. Страданието и унижението, за които става дума, следва да достигнат отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране, или наказание. Мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент. Но не може да се каже, че само по себе си задържането под стража повдига въпроси по член 3. Независимо от това, държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, че начина и метода на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страдание, свързано със задържането и че – като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени. (виж Дугас срещу Гърция [Dougoz v.
128. Заедно с материалните условия, режимът на задържане също е важен фактор. При оценката дали ограничителният режим по даден случай може да съставлява третиране в нарушение на член 3, следва да се имат предвид конкретните условия, строгостта на режима, неговата продължителност, преследваната цел и ефекта му върху засегнатото лице (виж Месина срещу Италия [Messina v.
2. Приложение на тези принципи към настоящето дело
129. Съдът отбелязва предоставената от правителството информация за твърдяното подобрение на условията във всички следствени арести от 1999 (виж параграф 123 по-горе). Задача на Съда е, обаче, да оцени действителните обстоятелства по делото на жалбоподателя (виж Николова [Nikolova], цитирано по-горе, ал. 52; Kalashnikov, цитирано по-горе, ал. 99 in fine; и И.И.срещу България [I.I. v. Bulgaria], №. 44082/98, пар. 70, 9 юни 2005).
130. Съдът отбелязва също, че с оглед на това, че жалбоподателят е бил задържан в ареста на Пловдивската окръжна следствена служба между октомври 1996 и 6 май 1997, заключенията в докладите на КПИ [CPT] от 1995 и 1999 (виж параграфи 83-90 по-горе) предоставят надеждна основа за преценка на условията, в които е бил задържан (виж Кехайов срещу България [Kehayov v. Bulgaria], №41035/98, ал. 66, 18 януари 2005). По-нататък, Съдът счита, че - макар и да не са пряко относими, общите наблюдения на КПИ [CPT] относно условията във всички следствени арести и относно условията в ареста на Пловдивската окръжна следствена служба през един по-късен период, както и заключенията му, че тези условия могат да бъдат окачествени като нечовешки и унизителни, (виж параграф 86 по-горе), могат също да послужат като данни за решението му. (виж И.И. [I.I.], цитирано по-горе, ал. 71). Накрая, Съдът отбелязва, че Пловдивският апелативен съд е постановил, че условията в ареста, където е бил задържан жалбоподателя, били “демонстрация на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне, в противоречен с абсолютната забрана на ... член 3 от Конвенцията” (виж параграф 31 по-горе).
131. Като разглежда конкретните обстоятелства, в които е бил задържан жалбоподателят, Съдът отбелязва, че той е прекарал повече от шест месеца в килия с площ от двадесет квадратни метра обитавана от двама до четирима задържани в различни периоди от време.
132. Съдът отбелязва по-нататък, че материалните и санитарни условия, изглежда са били много незадоволителни. Изглежда, че не са били осигурени легла и задържаните е трябвало да спят на циментовия под, който покривали с мръсни одеяла, че през зимата температурата в килията била 10‑12 градуса по Целзий и че вентилацията била много слаба (виж параграф 26 по-горе).
133. Тъй като не били осигурени занимания на открито, или извън килията, освен двете кратки дневни посещения на тоалетната, или случаите на извеждане за разпит, или до съда, жалбоподателят трябвало да прекарва практически цялото си време в килията, която нямала прозорец и била осветена от единствена електрическа крушка (виж параграфи 28 и 29 по-горе; Пиърс [Peers], ал. 75; и И.И. [ I.I.], ал. 74, и двете – цитирани по-горе). Съдът намира, че фактът, че жалбоподателят е бил ограничен в килията си практически по двадесет и четири часа на ден за повече от шест месеца, без достъп до естествена светлина и без възможност за физическа, или друга извън килийна дейност, трябва да му е причинил сериозно страдание. Съдът намира, че при липсата на наложителни съображения за сигурност, няма оправдание за подлагането на жалбоподателя на такива ограничения.
134. Освен това, подлагането на задържания на срама от облекчаването в кофа в присъствието на съкилийниците му и от присъствието му докато тази кофа се ползува от тях (виж параграф 28 по-горе, Пиърс [Peers], ал. 75; Калашников [Kalashnikov], ал. 99; Кехайов [Kehayov], ал. 71; и И.И. [I.I.], ал. 75, всички – цитирани по-горе), не може да се оцени като необходимо, освен в специални обстоятелства, при които позволението да се посети тоалетната би представлявало конкретни и сериозни рискове за сигурността. Такива рискове, обаче, не са сочени от правителството като основание за ограничението на броя на дневните посещения на задържаните в Пловдивската окръжна следствена служба до тоалетната през разглеждания период.
135. Макар да липсват данни, че условията на задържане или режимът са били насочени към унизяването или обидата на жалбоподателя, или че те са имали специално въздействие върху физическото и умственото му здраве, едва ли има съмнение, че някои аспекти от описания по-горе строг режим, могат да се оценят като унизителни.
136. Съдът не подценява финансовите затруднения, сочени от правителството пред КПИ [CPT] (виж параграф 86 по-горе). Той счита, обаче, че много от очертаните по-горе недостатъци са могли да бъдат отстранени дори и без значителни финансови средства. Във всички случаи, липсата на средства не може по принцип да оправдае условия на задържане, които са толкова лоши, че да достигнат прага на суровост, забранен от член 3 (виж Полторацки [Poltoratskiy], ал. 148; Кехайов [Kehayov], ал. 73; и И.И. [I.I.], ал. 77, всички - цитирани по-горе).
137. В обобщение, като взема предвид общия ефект от неоправдано строгия режим, на който е бил подложен жалбоподателят и материалните условия, при които е бил задържан, Съдът заключава, че дистресът и затрудненията, които е изтърпял, превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането и че болката, причинена в резултат от това, надвишава прага на суровост по член 3.
138. Налице е, следователно, нарушение на тази разпоредба.
IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
139. Жалбоподателят се оплаква от липсата на възможност да получи обезщетение за твърдяното нарушение на член 3 от Конвенцията. Той се позовава на член 13 от Конвенцията, който гласи:
"Всеки, чийто права и свободи, предвидени в тази Конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита пред съответната национална институция, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти."
1. Становищата на страните
140. Жалбоподателят твърди, че причината за отхвърлянето на иска му като недоказан, е отказът на съдилищата да бъде извършен оглед на следствения арест и да бъде разпитан директорът на Националната следствена служба. От друга страна, администрацията на ареста отказала да допусне експертите, като по този начин препятствала установяването на условията в него, които били в основата на иска му. По този начин и възможността да се установи въздействието на тези условия върху жалбоподателя ставала безпредметна. По тези причини той не довел свидетели, като се надявал Върховният касационен съд да намери за сериозни процесуални нарушения отказа на по-долните инстанции да извършат оглед и експертна оценка и да върне делото. Поради законодателните промени от 2002, обаче, производството пред Върховния касационен съд било прекратено и това изключило тази възможност. Според жалбоподателя, взети заедно, специфичните изисквания на Закона за отговорността на дъравата за вреди, причинени на граждани, възгледите на съдилищата и невъзможността за касационно обжалване, превръщали иска по Закона в неефективно средство за защита срещу твърдяното нарушение на член 3 от Конвенцията. От друга страна, поради правилото на член 8 от този Закон, жалбоподателят не можел да предяви иск за непозволеното увреждане по общия закон.
141. Правителството поддържа, че искът на жалбоподателя е бил отхвърлен като недоказан, защото - въпреки предоставените му от съда многобройни възможности, той не е успял да представи доказателства за твърдените увреждащи ефекти на условията на задържане спрямо него. Това било причината Пловдивският окръжен съд да отбележи, че жалбоподателят бездействал тенденциозно, с оглед осигуряването на съответствие с изискванията за допустимост при подаването на жалба пред Европейския съд по правата на човека.
2. Преценката на Съда
142. Съдът припомня, че чл. 13 от Конвенцията гарантира достъп до предвидено в националния закон средство за защита, годно да наложи спазването на гарантираните от Конвенцията права и свободи във формата, в която са осигурени от вътрешния законов ред. Макар страните по Конвенцията да разполагат с известна дискреция за начина, по който ще се съобразят със задълженията си по тази разпоредба от Конвенцията, ефектът на член 13 е да изиска предоставянето на вътрешноправно средство, чрез което да е възможно разглеждането по същество на едно "защитимо оплакване" по Конвенцията, както и предоставянето на подходящо обезвъзмездяване. Обхватът на задължението по чл. 13 е различен в зависимост от характера на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Независимо от това, изискваното от член 13 средство трябва да бъде "ефективно" както на практика, така и по закон (виж МакГлинчи и други срещу Обединеното Кралство [McGlinchey and Others v. the
143. В случай на нарушение на член 3 от Конвенцията, който се нарежда между фундаменталните й разпоредби, обезщетението за неимуществени вреди, произтичащи от нарушението, по принцип би следвало да е част от възможните достъпни средства. Действително, когато намери нарушение на тази разпоредба като правило и настоящият Съд присъжда обезщетение за неимуществени вреди, като признава болките, стреса, тревогата и безпокойството (също там, ал. 66).
144. Въз основа на представените в настоящия случай доказателства, Съдът установи, че правителството-ответник носи отговорност по член 3 от Конвенцията за нечовешко и унизително отнасяне, претърпяно от жалбоподателя по време на задържане (виж параграфи 137‑38 по-горе). Следователно, това оплакване на жалбоподателя е било защитимо по смисъла на член 13. От това следва, че той е трябвало и да може да получи обезщетение за него.
145. В светлината на предоставената му информация, Съдът счита, че няма данни, че по принцип искът по Закона за вреди, причинени на граждани не може да осигури средство за защита в това отношение. член 1 от него предвижда обезщетение за всяко незаконно действие, или бездействие на административните власти (виж параграфи 76‑80 по-горе).
146. В настоящия случай, обаче, националните съдилища са отхвърлили иска на жалбоподателя и са отказали обезщетение единствено на основанието, че той не е представил достатъчно доказателства, че е претърпял неимуществени вреди, произтичащи от условията на задържането му (виж параграфи 62 и 66 по-горе). Това тяхно решение, изглежда е основано главно на принципното им становище, че неимуществените вреди, като болка, стрес, безпокойство и тревога могат да се установят чрез формални, външни доказателства (в конкретния случай - показания на свидетели, които жалбоподателят не осигурил). Те не са счели, че заедно с твърденията на жалбоподателя, доказателствата установяващи лошите условия в мястото за задържане, които са били безспорно установени, също могат да служат като доказателство, че той е търпял психически тормоз и страдание поради тези условия. Вместо това, те са изискали отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя. С оглед предмета на делото на жалбоподателя, този подход изглежда неподходящо формалистичен и позволяващ висок брой искове като неговия, в които подобни факти не се поддават на такова обективно изрично доказване, а това ще рече повечето случаи, при които лошите условия на задържане причиняват емоционален стрес, но не физическо нараняване, или заболяване в резултат от тях, да бъдат отхвърлени като недоказани и поради това да не бъде присъдено обезщетение за условия на задържане, които нарушават член 3. Така, в резултат от този възглед на съдилищата, Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, губи голяма част от ефикасността си като средство за защита.
147. Нещо повече, на съдилищата са били необходими повече от пет години и четири месеца за приключване на производството по иска на жалбоподателя с окончателно решение (виж параграфи 32 и 68 по-горе). Повечето от това време е употребено в производството пред първоинстанционния съд (виж параграфи 32‑62 по-горе). Главният източник на това забавяне (приблизително една година и осем месеца) са двата очевидно неоправдани опита на този съд да прекрати производството (виж параграфи 35‑38 и 54‑56 по-горе). Производството пред Върховния касационен съд, което в крайна сметка било прекратено и не достигнало да разглеждане по същество, отнело още единадесет месеца (виж параграфи 67 и 68 по-горе). Като припомня, че ефективността на едно средство е оценима и според необходимото за него време (виж Селмуни срещу Франция [Selmouni v.
148. Като взе предвид горното, Съдът счита, че жалбоподателят не е имал на разположение ефективно средство за защита на оплакването си по член 3 относно условията на неговото задържане. Следователно, налице е нарушение на член 13 от Конвенцията.
V. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕНОВЕ 6 ал. 1 И 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ЗАКОНА ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ НА ГРАЖДАНИ
149. Жалбоподателят се оплаква от продължителността на производството по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и от липсата на вътрешноправно средство за защита в това отношение. Той се позовава на разпоредбите на член 6 ал. 1 и 13 от Конвенцията, които, в относимата си част, гласят:
“Член 6 ал. 1
"Всяко лице ... при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок от ... съд ...."
Член 13
"Всеки, чийто права и свободи, предвидени в тази Конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита пред съответната национална институция, дори и нарушението да е било извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти."
150. По мнение на жалбоподателя, производството е надхвърлило разумния срок. По-конкретно, първото заседание по делото се състояло повече от три месеца след завеждането на делото. Извършената от Пловдивския районен съд на 23 януари 1998 година произволна преквалификация на иска като такъв по общия исков ред за непозволеното увреждане, забавила неоснователно производството до 2 ноември 1998. Отлагането на делото на 4 февруари 1999, поради отсъствието на прокурора, довело до по-нататъшно забавяне от петдесет и пет дни. Вторият, напълно произволен опит на Пловдивския районен съд за прекратяване на производството, станал причина за допълнително забавяне от единадесет месеца. Бавното разглеждане на “жалбата за бавност” от председателя на Пловдивския окръжен съд станало причина за отлагането на заседанието, насрочено за 8 май 2000. На Пловдивския окръжен съд са били необходими повече от шест месеца, за да проведе заседание по жалбата на жалбоподателя. Върховният касационен съд също насрочил заседание за дата, стояща на повече от четиринадесет месеца след подаването на касационната жалба.
151. Жалбоподателят поддържа по-нататък, че единственото средство срещу прекалено дългото гражданско съдопроизводство била “жалбата за бавност”, въведена през 1999. Според него, обаче, то не било ефективно, защото не можело да доведе до ускоряване на производството, или до обезщетение за неразумната продължителност. Единствената възможна последица била откриването на дисциплинарно производство срещу въпросния съдия. До този момент, обаче, нито един съдия не бил наказан дисциплинарно на това основание.
152. Правителството поддържа, че причините, довели до забавянето, са предимно обективни обстоятелства, за които не могат да носят отговорност. Изменения в законодателството наложили промяна на ответника. Няколко заседания трябвало да се отложат заради нередовна процедура по призововането. Реформата на съдебната система от 1997‑98 също била обективно обстоятелство, чийто ефект не можело да не се отчита. Държавните органи действували с усърдие, насочено към приключване на делото в разумен срок. Интервалите между заседанията били минимални и делото било отлагано заради необходимостта от събиране на относими доказателства. Двете решения по делото били постановени в срок.
153. Правителството поддържа по-нататък, че Пловдивският окръжен съд е разгледал жалбота за бавност на жалбоподателя по чл.217a от ГПК своевременно и я е намерил за неоснователна.
154. Съдът отбелязва, че тези оплаквания са основани на същите факти, на които и оплакванията по член 13, свързани с ефективността на производството като средство за защита срещу твърдяното нарушение на член 3. Като взима предвид своите заключения от параграф 148 по-горе, той не счита за необходимо да ги разгледа.
VI. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
155. Член 41 от Конвенцията гласи:
"Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея, и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна."
А. Вреди,
156. Жалбоподателят претендира обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 15 600 евро [EUR]. Той е изложил подробни съображения за всяко от нарушенията на Конвенцията по неговото дело, като е подчертал сериозността на тези нарушения и се е позовал на някои от решенията на Съда. Той поддържа и че през последните години нивото на жизнения стандарт в България се е повишило значително, което оправдавало присъждането на по-високо обезщетение.
157. Правителството не представя становище по същество.
158. Като взе предвид всички обстоятелства по делото, Съдът определя на жалбоподателя обезщетение по справедливост от 6 000 евро [EUR] плюс всеки данък, който би се дължал върху тази сума.
В. Разноски
159. Жалбоподателят претендира да му бъдат заплатени 7 904 евро [EUR] разноски, направени в различните вътрешни производства и в производството пред Съда. Претенцията му е разпределена както следва: 2 905 евро [EUR] за 41.5 часа правна работа в производствата пред местните държавни органи, 5 215 евро [EUR] за 74.5 часа правна работа в производството пред Съда, при заплащане и за двете по 70 евро [EUR] на час и 485 евро [EUR] за разходи за превод, копиране, пощенски и режийни разноски. Жалбоподателят е представил договор за възнаграждение между него и адвоката му, справка за употребените за работа часове, пощенски разписки и договори за превод. Допълнително е поискал присъдените от Съда суми по този раздел да бъдат изплатени директно на адвоката му, г-н М. Екимджиев.
160. Правителството не представя становище по същество.
161. Като взе предвид всички относими обстоятелства и отбеляза, че на жалбоподателя е била отпусната правна помощ в размер на 701 евро {EUR], Съдът присъжда 3 000 евро [EUR], плюс всеки данък, който би се дължал върху тази сума, платима по сметката на адвоката на жалбоподателя, г-н М.Екимджиев, в България.
C. Лихва за забава
162. Съдът намира за подходящо лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централната банка, завишена с 3 пункта.
ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Приема, че е налице нарушение на член. 5, ал. 3 от Конвенцията, изразяващо се в това, че при арестуването му, жалбоподателят не е бил изправен своевременно пред съдия, или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции;
2. Приема, че е налице нарушение на член 5, ал. 3 от Конвенцията, изразяващо се в това, че задържането на жалбоподателя не е било оправдано през целия период;
3. Приема, че е налице нарушение на член 6 ал. 1 от Конвенцията по отношение на продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя;
4. Приема, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията по отношение на условията на задържане на жалбоподателя;
5. Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията по отношение на липсата на ефективни средства за защита срещу условията на задържане на жалбоподателя;
6. Приема, че не е необходимо да се произнася по твърденията за нарушение на член 6, ал. 1 и 13 от Конвенцията относно продължителността на производството по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и липсата на вътрешноправно средство в това отношение;
7. Приема,
(a) че в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, т. 2 от Конвенцията, държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя следните суми, платими в български лева по съответния курс в деня на плащането:
(i) 6000 (шест хиляди) евро [EUR] обезщетение за неимуществени вреди;
(ii) 3000 (три хиляди) евро [EUR] разноски по делото, платими по банковата сметка на представителя на жалбоподателя, г-н М. Екимджиев, в България;
(iii) какъвто и да е дължим върху тези суми данък;
(б) от изтичането на горепосочените три месеца до изплащането на тази сума, ще се дължи проста лихва в размер на пределната лихва при отпускането на заем от Европейската централна банка за периода на забавата, увеличена с 3 пункта;
8. Отхвърля претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата част.
Изготвено на английски език и обявено в писмен вид на 2 февруари 2006 г., в съответствие с Правило 77, алинеи 2 и 3 от Правилника на Съда.
Сьорен Нилсен Христос Розакис
Секретар Председател
Дата на постановяване: 2.2.2006 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-72246
