ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

ДЕЛО ГУСЕВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 6987/07)

 

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

  17 февруари 2015 г.

  

ОКОНЧАТЕЛНО

                                                       

06/07/2015

 

Това решение е станало окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.

 

По делото  Гусева срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), председател,

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),

          Пол Махоуни (Paul Mahoney),

          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,

          Павлина Панова (Pavlina Panova), ad hoc съдия,

и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 20 януари 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 6987/07) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от български гражданин, г-жа Любов Викторовна Гусева ("жалбоподателката"), на 18 януари 2007 г.

2.  Жалбоподателката е представлявана от г-н Н. Руневски, адвокат, практикуващ в гр. София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Лилиана Гюрова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателката твърди в частност, че неуспехът на кмета на Видин да приложи три окончателни административни съдебни решения, които му нареждат да ѝ предостави обществена информация, е нарушил правото ѝ на свобода на изразяване, предвид в частност, че тя е потърсила информацията с цел да се включи в обществения дебат в областта на защитата на животните.

4.  На 19 февруари 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата.

5.  Г-жа Здравка Калайджиева, съдията, избран от името на България, се оттегли от делото (чл. 28). Правителството съответно назначи г-жа Павлина Панова да заседава като ad hoc съдия (чл. 26, § 4 от Конвенцията и правило 29).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателката е родена през 1951 г. и живее в гр.Видин. Тя е член на Съвета на директорите на Дружеството за защита на животните във Видин. На 16 септември 2002 г. тя е била упълномощена да представлява организацията пред всеки и всички институции в България във връзка с дейността ѝ.

А. Първо искане на информация

7.  На 11 април 2002 г. жалбоподателката е помолила кмета на Видин за достъп до информация относно споразумение, сключено между общината и общинската фирма "Чистота" ЕООД за събирането на бездомните животни на територията на община Видин.

8.  Кметът е потърсил изричното съгласие в този смисъл на началника на "Чистота" ЕООД, като се има предвид, че това е законово условие съгласно чл. 31 (2) от Закона за достъп до обществена информация от 2000 г. Началникът на "Чистота" ЕООД е отказал да даде съгласие на 28 май 2002 г. Кметът издава решение на 4 юни 2002 г., в което той отказва да предостави на жалбоподателката достъп до информацията, която тя търси. Кметът е посочил член 37 (1) (2) от Закона за достъп до обществена информация от 2000 г., който към момента посочва липсата на изрично писмено съгласие на третата заинтересована страна за предоставянето на информация сред основанията за отказ за предоставяне на достъп до информация.

9.  Жалбоподателката завежда съдебно производство срещу решението на кмета да откаже достъп до информацията. Окръжният съд във Видин разрешава иска на жалбоподателката от 27 юни 2003 г., като установява, че търсената информация не засяга правата на "Чистота" ЕООД и следователно чл. 37 (1) (2) не е бил приложим. Съдът нарежда съответно на кмета да предостави информацията на жалбоподателката.

10.  След касационна жалба от кмета, Върховният административен съд потвърждава решението на по-долната инстанция на 25 май 2004 г. Той приема че информацията е от голям обществен интерес, правата на трети страни не са били засегнати и решението на кмета да откаже достъп до информация на жалбоподателката не е било обосновано.

Б. Второ искане на информация

11.  На 20 януари 2003 г. жалбоподателката отново е помолила кмета на Видин за информация. Този път информацията, която тя е търсила, засяга годишната статистика за 2001 и 2002 г. за животните, отглеждани в приют за животни, наречен "Общински грижи". По-специално тя е попитала колко животни са настанени там, колко от тях са умрели или са били умъртвен, както и колко са стрували грижите за тях на общинския бюджет.

12.  Кметът е потърсил изричното съгласие в този смисъл на началника на засегнатата компания за комунални услуги "Титан Север" ООД, като отново се има предвид, че това е законово условие съгласно чл. 31 (2) от Закона за достъп до обществена информация от 2000 г. В писмо от 10 февруари 2003 г. началникът на "Титан Север" ООД е отказал да даде съгласие. На 14 февруари 2003 г. кметът отказва да предостави на жалбоподателката достъп до информацията, позовавайки се на член 37 (1) (2) от Закона за достъп до обществена информация от 2000 г.

13.  Жалбоподателката завежда съдебно производство срещу решението на кмета да откаже достъп до информацията. Окръжният съд във Видин разрешава иска на жалбоподателката на 27 юни 2003 г. Той установява, че, ако трети страни възразят срещу предоставянето на информация за тях, раздел 31 (4) от Закона за достъп до обществена информация от 2000 г. задължава кмета да предостави достъп до тази информация по начин, който не разкрива частите, свързани с третата страна. След това той връща делото обратно на общината, като ѝ нарежда да предостави информация на заявителя.

14.  След касационна жалба от кмета, Върховният административен съд потвърждава решението на по-долната инстанция на 25 май 2004 г. Той приема че информацията е от голям обществен интерес, правата на трети страни, не са засегнати и че, дори ако те са засегнати, информацията може да бъде предоставена, без да се разкриват частите, отнасящи се до третите страни. На последно място, този съд констатира, че решението на кмета да откаже достъп до информация на жалбоподателката не е било обосновано.

В. Трето искане на информация

15.  На 17 юни 2003 г. жалбоподателката още веднъж е помолила кмета за информация. Информацията е засягала процедура за обществена поръчка, която е била организирана от кмета и е целяла намаляване на броя на бездомните кучета във Видин. Жалбоподателката е искала да разбере броя на организациите, които са кандидатствали за договор с общината, кои от тях са минали етапа на предварителен подбор, и - по отношение на тези, които са го минали - следната информация: вида и броя на квалифицираните служители, които те са наели; инфраструктурата и съоръженията, които имат, за хуманно улавяне и транспортиране на кучета; доказателствата, които са представили по отношение на капацитета им да предоставят качествени услуги; и цената, която те са поискали за предоставянето на услугите.

16.  На 1 юли 2003 г. кметът отказва да предостави тази информация в мотивирано решение. Обяснението, което той е дал, е било, че поисканата информация засяга единствено участващите кандидати в тази процедура за обществена поръчка и техните оферти в съответствие със Закона за обществените поръчки от 2004 г.; че тя е от икономическо естество; че е свързана с подготовката на административните действия на кмета във връзка с процедурата за възлагане на обществени поръчки; и че няма значение сама по себе си.

17.  Жалбоподателката завежда съдебно производство срещу решението на кмета да откаже достъп до информацията. На 10 декември 2003 г. Окръжният съд във Видин уважава искането на жалбоподателката и отменя отказа на кмета да предостави исканата информация. Съдът констатира, че въпросната информация не е била класифицирана, че решението на кмета не е било издадено в законоустановения срок и че съдържанието му не е в съответствие с изискванията на чл. 38 от Закона за достъп до обществена информация от 2000 г. Съдът връща делото на кмета, като изрично му нарежда да предостави информация на жалбоподателката за организацията, която е спечелила общинския договора в края на процедурата по възлагане на обществени поръчки, както и условията на този договор.

18.  След касационна жалба от кмета, на 20 октомври 2004 г. Върховният административен съд частично потвърждава решението на по-долната инстанция. Той отменя частта от решението, което нарежда на кмета да предостави на жалбоподателката информация за организацията, която е спечелила общинската поръчка и условията на този договор. Той постановява, че кметът е трябвало да осигури останалата част от исканата информация.

Г. Опити да се осигури спазване на съдебните решения

19.  На 10 юни 2004 г., позовавайки се на двете решения на Върховния административен съд от 25 май 2004 г., които приключват делата при нейните първи две искания на информация, жалбоподателката моли кмета на Видин да ѝ предостави исканата информация.

20.  На 10 декември 2004 г., позовавайки се на решението на Върховния административен съд от 20 октомври 2004 г., които приключват делата при нейното трето искане на информация, жалбоподателката моли кмета да ѝ предостави исканата информация.

21.  На 27 декември 2004 г., кметът отказва в писмено решение да предостави исканата от жалбоподателката след решението на Върховния административен съд от 20 октомври 2004 г. информация. В частност той повтаря констатациите на Върховния административен съд, че от него не се е очаквало да предостави информация за фирмата, която е спечелила общинската поръчка, и запазва мълчание по отношение на останалата част от информацията, която му е било наредено да предостави. Изглежда, че кметът не реагира на искането на жалбоподателката за предоставяне на информация след двете решения от Върховния административен съд от 25 май 2004 г.

22.  В писмо от 15 септември 2010 г. жалбоподателката уведомява Съда, че не е имало по-нататъшното развитие и информацията, която тя е поискала, не ѝ е била предоставена.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Достъп до информация

23.  Достъпът до обществена информация е бил регламентиран към момента в Закона за достъп до обществена информация от 2000 г., който е в сила и в момента. Този закон определя "обществена информация" като всяка информация, свързана с обществения живот в България и позволяваща на хората да формират лично мнение за действията на държавните и общинските органи. Всеки български гражданин има право на достъп до обществена информация при условията и реда на този закон, освен ако lex specialis предвижда специална процедура за търсене, получаване и разпространяване на такава информация..

Б. Прилагане на окончателните административни съдебни решения

24.  Изпълнението на решения на административния съд към онзи момент се регулира от Закона за административното производство от 1979 г., както е в сила до юли 2006 г., а по отношение на решения на Върховния административен съд – по Закона за Върховния административен съд от 1997 г. (ЗВАС от 1997 г.), както е в сила до 1 март 2007 г. В чл. 30 на последния е предвидено, че решенията на този съд имат задължителна сила vis-à-vis страните. Неговият чл. 32 гласи, че решение на този съд е предмет на незабавно прилагане от съответния административен орган. Неговата глава IV съдържа административнонаказателни разпоредби, които предвиждат налагане на имуществена санкция между 100 български лева (BGN) и 500 лева, в случаите, в които административните органи не прилагат решенията на съда.

25.  Доколкото се отнася до сроковете, трябва да се отбележи, че Върховният административен съд приема в решение от 2001 г. (вижте Решение № 2572 от 17 април 2001 г., дело № 4047/2000), че приложимото законодателство към момента (Законът за административното производство от 1979 г. и ЗВАС от 1997 г.) не предвижда срокове, в които административният орган трябва да спази съдебни решения. Кога трябва да се приложи решението е изцяло в ръцете на съответната административна структура. Единствената процедура за прилагането на решения на административни съдилища е административната имуществена санкция (в съответствие с чл. 53 и следващите от ЗАП от 1979 г. и чл. 51 и следващите от ЗВАС от 1997 г.). Страната, която търси прилагане, няма нужда да обжалва мълчалив или изричен отказ за прилагане на решение, а вместо това да подаде отделно оплакване пред съдилищата, като моли за налагане на имуществена санкция върху административния орган, който не се е съобразил с решението на съда.

26.  Административнопроцесуалният кодекс от 2006 г. (АПК), който е в сила в момента, е приет през 2006 г. и считано от 1 март 2007 г., той отменя ЗВАС от 1997 г. Чл. 290 от АПК регламентира прилагането на решения на административния съд vis-à-vis административен орган, задължен със съдебно решение да предостави незаместимо задължение. Ако длъжностното лице не действа, съдебният изпълнител му или ѝ налага седмични имуществени санкции (изпълнителна глоба) в размер на между 50 лв. и 1 200 лв. за толкова дълго време, докато действието остава недовършено. Актове, действия или бездействия на съдебния изпълнител могат да бъдат оспорени пред административния съд (член 294 от АПК) Ако административният съд отмени решение или действие на съдебен изпълнител или обяви неговото или нейното бездействие за неправомерно, съдът или сам взема решение по въпроса, или заповядва на съдебния изпълнител да действа в рамките на срок, който той определя за него.

27.  Член 304 от АПК предвижда, че в случаите, които не се отнасят до изпълнението на административни или съдебни решения по реда на глава V от АПК, и когато отговорно длъжностно лице не се съобрази с окончателно съдебно решение, длъжностното лице може да бъде глобено с между 200 лева и 2 000 лева. В случай на повторно установяване на неправомерно бездействие, длъжностното лице може да се наказва с глоба от 500 лева за всяка седмица на неизпълнение, освен ако неговото или нейното бездействие е обективно невъзможно. Глобата се налага от председателя на административния съд и подлежи на обжалване пред тричленен състав на същия съд (чл. 306).

28.  В две решения, взети съответно през 2008 г. и 2013 г. (вижте реш. № 8487 от 9 юли 2008 г. на ВАС, І отделение; реш. № 83 от 23 май 2013 г. на Адм. Съд Кюстендил), националните съдилища наказват с глоба министъра на вътрешните работи в първия случай и кмета във втория случай за това, че не са предприели действия, за да се съобразят с окончателните съдебни решения, които нареждат на министъра да отговори на искането на жалбоподателката за достъп до обществена информация и на кмета да предостави такъв достъп. И двете решения са взети при прилагане на член 304 от АПК. Няма налична информация дали тези глоби са довели до спазване от министъра или кмета на задължението им да наложат решенията.

В. Отговорност на държавата за незаконни действия и бездействия

29.  Чл. 1(1) от Закона  за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ) гласи, към месец юли 2006 г., че общините, а не само държавата, какъвто е бил случаят дотогава, отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Чл. 4 от ЗОДОВ гласи, че се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното действие или бездействие. Отговорността на държавата е стриктна, т.е. не се изисква вина от страна на държавните служители в извършването на незаконни действия. Иск за обезщетение може да бъде заведен, след като административният акт е бил отменен в предходни производства. Законосъобразността на административните действия или бездействия се установява от съда в рамките на производството за обезщетение (чл. 204 (4) от АПК). Лица, търсещи обезщетение за вреди, причинени при обстоятелства, попадащи в обхвата на ЗОДОВ, нямат претенции по общото право при закононарушения, тъй като ЗОДОВ е lex specialis и изключва прилагането на общия режим (реш. № 1370/1992 г. от 16 декември 1992 г. по гр.д. № 1181/1992 г. на ВС, ІV г.о.; реш. от 29 юли 2002 г. по гр.д. № 169/2002 г. на СГС, ГК, ІVб отд.).

30.  Националните съдилища понякога приемат, че държавните органи биха могли да бъдат отговорни за вреди съгласно чл. 1 от ЗОДОВ в случаите, когато те забавят или не успяват да изпълнят окончателно съдебно решение (вижте реш. № 7088 от 31.05.2010 г. по а. д. № 12358/2009, ВАС, потвърждаващо реш. № 1075 от 10.11.2008 г. по а. д. № 6339/2007, адм. съд София; вижте също реш. от 27.04.2009 г. по гр. д. № 71/2009, ОС Разград, по отношение на ситуации, в които административен орган е трябвало да се съобрази с окончателно решение, което му нарежда да открие приватизационна процедура). Въпреки това, в други случаи съдилищата присъждат обезщетение не в резултат на липсата на прилагане на съдебно решение, а поради първоначалното отменяне на незаконосъобразен административен акт от съда (вижте реш. № 8204 от 09.06.2011 г. на ВАС; реш. № 2 от 16.07.2010 на адм. съд Габрово; реш. № 782 от 20.12.2008 на адм. съд София област; реш. № 1365 от 10.05.2010 на адм. съд София град; реш. № 4529 от 30.03.2011 на ВАС, по отношение на ситуации, при които решения на медицински комисии са отменени като незаконосъобразни). И все пак, в редица други случаи съдилищата отхвърлят подобни твърдения, като приемат, че отговорността на властите не може да бъде ангажирана. Причините са или че жалбоподателите са пропуснали да използват процедурата по принудително изпълнение по членове 290 и 294 от АПК (вижте реш. № 4730 от 15.08.2012 г. по а. д. № 9471/2010, адм. съд София), или защото властите са били отговорни само за вреди, произтичащи от техните действия или бездействие, но не и от мълчаливия им отказ за издаване на административен акт (вижте реш. № 1706 от 3.02.2011 г. по а. д. № 9953/2010, ВАC; опр. № 7877 oт 7.06.2013 г. по а. д. 7001/2013, ВАС), или ─ освен това ─ защото никакви щети не са могли да бъдат установени в резултат на отказа за предоставяне на информация (вижте реш. № 7425 от 30.05.2011 г. на ВАС).

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31.  Жалбоподателката твърди, че отказът на кмета да ѝ предостави информацията, която е търсила, е в нарушение на нейната свобода да получава и разпространява информация. Тя се позовава на чл. 10 от Конвенцията, който гласи следното:

Член 10

"1.  Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите....

2.  Ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието."

A.  Допустимост

1.  Становища на страните

32.  Правителството твърди, първо, че жалбоподателката не е изчерпала вътрешните правни средства за защита, съгласно изискванията на член 35, § 1 от Конвенцията, защото не е потърсила налагането на имуществена санкция на кмета по реда на глава IV от ЗВАС от 1997 г.

33.  На второ място, те твърдят, че тя би могла да претендира за вреди по ЗОДОВ, но не го е направила.

34.  Жалбоподателката не е съгласна. Тя посочва, по отношение на първото възражение, изразено от Правителството, че в ЗВАС от 1997 г. е предвидена само възможността за налагане на малка имуществена санкция между 100 и 500 български лева (BGN) на длъжностно лице, което не прилага съдебно решение на Върховния административен съд Според нея такава несъществена глоба не може да гарантира, че длъжностното лице, което отговаря за действието, ще направи това при отсъствието на механизъм за действително изпълнение. Жалбоподателката подчертава, че критикува именно липсата на възможност да се търси принудително изпълнение на окончателните административни съдебни решения в рамките на приложимата процедура по това време. В допълнение, правителството не е представило пример, при който налагането на такава глоба е довело до прилагането на окончателно съдебно решение.

35.  Що се отнася до второто възражение на Правителството на основание неизчерпване на вътрешните правни средства за защита, жалбоподателката твърди, че всяка компенсация, за която тя може да претендира по ЗОДОВ, не би се отнасяла до оплакванията ѝ в настоящата молба.  Това е така, защото чл. 1 от ЗОДОВ обхваща ситуации, в които щетите са произтичали от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни служители, извършени в хода на или във връзка с изпълнението на техните задължения и приети за незаконосъобразни от съда. Жалбоподателката обаче се оплаква пред Съда не от първоначалните откази на кмета да ѝ предостави информацията, а от последвалата липса на прилагане на окончателните решения, нареждащи на кмета да предостави информацията. ЗОДОВ не компенсира конкретно вреди, произтичащи от неизпълнение на съдебни решения.

2.  Преценка на Съда

(а) Приложимост на чл. 10

36.  На първо място Съдът отбелязва, че член 10, не може да се чете, както гарантиране на общо право на достъп до информация (вижте Leander v. Sweden, 26 март 1987 г., § 74, Серия А № 116). В същото време, Съдът многократно е подчертавал, че член 10 гарантира не само правото да се разпространява информация, но и правото на обществеността да я получава (вижте Observer and Guardian v. the United Kingdom, 26 ноември 1991 г., § 59(b), Серия А № 216; Guerra and Others v. Italy, 19 февруари 1998 г., § 53, Доклади за решения и определения 1998-I; Ahmet Yıldırım v. Turkey, № 3111/10, § 50, ЕСПЧ 2012). Във връзка с това той е приел, че трябва да бъдат предоставени особено силни причини за всяка мярка за ограничаване на достъпа до информация, която обществото има право да получи (вижте Timpul Info-Magazin and Anghel v. Moldova, № 42864/05, § 31, 27 ноември 2007 г.; Węgrzynowski and Smolczewski v. Poland, № 33846/07, § 57, 16 юли 2013 г.).

37.  Съдът посочва, че в случаите, когато жалбоподателят е физическо лице журналист и защитник на правата на човека, той е постановил, че събирането на информация е съществен подготвителен етап в журналистиката и е присъща, защитена част от свободата на печата (вижте Shapovalov v. Ukraine, № 45835/05, § 68, 31 юли 2012 г.; Dammann v. Switzerland, № 77551/01, § 52, 25 април 2006 г.). Той повтаря, че пречките, създадени, за да затрудняват достъпа до информация, която е от обществен интерес, може да обезкуражат тези, които работят в медиите, или свързаните с тях области, от преследването на тези въпроси. В резултат на това те може вече да не са в състояние да изпълняват своята жизненоважна роля като "публични пазители" и способността им да предоставят точна и надеждна информация може да бъде неблагоприятно засегната (вижте Shapovalov, цитирано по-горе, § 68).

38.  Освен това, в случаите, когато жалбоподателят е сдружение, Съдът е установил, че когато една неправителствена организация се занимава с въпроси от обществен интерес, тя упражнява своята роля като обществен пазител с важност, подобна на тази на пресата (вижте Animal Defenders International v. the United Kingdom [GC], № 48876/08, § 103, 22 април 2013 г.; Vides Aizsardzības Klubs v. Latvia, № 57829/00, § 42, 27 май 2004 г.; Társaság a Szabadságjogokért v. Hungary, № 37374/05, § 27, 14 април 2009 г.; Youth Initiative for Human Rights v. Serbia, № 48135/06, § 20, 25 юни 2013 г.; Österreichische Vereinigung zur Erhaltung, Stärkung und Schaffung v. Austria, № 39534/07, § 34, 28 ноември 2013 г.). Дейностите на сдружението, свързани с въпроси от обществен интерес, следователно оправдават подобна защита на тази, предоставяна на пресата (вижте Youth Initiative, цитирано по-горе, § 20; Társaság a Szabadságjogokért, цитирано по-горе, § 27).

39.  Съдът припомня в тази връзка делото Kenedi v. Hungary, № 31475/05, 26 май 2009 г., което се отнася до невъзможността да се постигне прилагането в разумен срок от окончателното решение на съда за разрешаване на достъпа на жалбоподателя до архивирани документи. Съдът отбелязва в този случай, че националните съдилища са признали съществуването на правото, залегнало в основата на поискания от жалбоподателя, историк, достъп, за да постигне публикуването на историческо изследване. Той установява, че предвидената публикация попада в обхвата на свободата на изразяване на жалбоподателя, както е гарантирано от чл. 10 от Конвенцията (вижте Kenedi, цитирано по-горе, § 33).

40.  Съдът също така посочва в последващо съдебно решение на Голямата камара, че вътрешно признато право за получаване на информация би могло да породи право по силата на чл. 10 (вижте второто изречение на § 93 в Gillberg v. Sweden [GC], № 41723/06, 3 април 2012 г., в което Съдът е постановил, че отказът да се предостави информация на педиатър и социолог, търсещи достъп до нея за цели, свързани с професионалните си изследвания, "ще нарушат техните права съгласно чл. 10, както са предоставени от Административния съд, да получават информация под формата на достъп до съответните публични документи").

41.  Що се отнася до обстоятелствата по конкретния случай, Съдът отбелязва, че жалбоподателката, която е член на сдружение, активно в областта на защитата на животните, е потърсила достъп до информация относно третирането на животни, за да упражни ролята си за информиране на обществеността по този въпрос от общ интерес и да допринесе за обществения дебат (вижте, по-общо, параграф 23 по-горе). Освен това, наличието на правото на жалбоподателката на достъп до търсената информация е признато както в националното законодателство, така и в три окончателни решения на Върховния административен съд, които нареждат на кмета да ѝ предостави информацията (вижте параграфи 10, 14 и 18 по-горе). Съдът също така отбелязва, че Правителството не е оспорвало приложимостта на член 10 към фактите по настоящото дело. С оглед на гореизложеното, той заключава, че също като в случаите, посочени по-горе, събирането на информация с цел последващо предоставяне на обществеността може да се каже, че попада в свободата на изразяване на жалбоподателката, както е гарантирана от чл. 10 от Конвенцията.

(б) Изчерпване на вътрешните правни средства за защита

42.  Съдът подчертава, че е задължение на Правителството, което твърди, че не са изчерпани вътрешните правни средства за защита, да убеди Съда, че средството за защита е ефективно и достъпно на теория и на практика в съответното време, което ще рече, че е било достъпно, способно да предостави обезщетение във връзка с оплакването на жалбоподателката и предлага разумни изгледи за успех (вижте Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 76, ЕСПЧ 1999-V; Mifsud v. France (решение за допустимост), № 57220/00, § 15, ЕСПЧ 2002-VIII). Наличието на подобно решение трябва да е достатъчно сигурно по закон и на практика (вижте Vernillo v. France, 20 февруари 1991 г., § 27, Серия А № 198)  и аргументите на правителството очевидно биха носили по-голяма тежест, ако са били представени примери от националната съдебна практика (вижте Doran v. Ireland, № 50389/99, § 68, ЕСПЧ 2003‑X (откъси)).

43.  Що се отнася до прилагане на националните съдебни решения в полза на частни лица срещу публичните органи, Съдът е постановил, че всички вътрешни правни средства за предотвратяване на нарушение чрез гарантиране на навременното изпълнение, са, по принцип, с най-голямата стойност (вижте Burdov v. Russia (№. 2), № 33509/04, § 98, ЕСПЧ 2009; Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, № 40450/04, § 65, ЕСПЧ 2009‑... (откъси)). В същото време, тежестта на осигуряване на спазването на съдебно решение срещу държавата се носи основно от държавните органи, като се започне от датата, на която решението стане обвързващо и изпълнимо (вижте Burdov (№ 2), цитирано по-горе, § 69).

44.  Що се отнася до настоящия случай, Съдът отбелязва, че Правителството е посочило, на първо място, възможността жалбоподателката да е потърсила налагане на имуществена санкция на кмета по реда на глава IV от ЗВАС от 1997 г. (вижте параграф 24 по-горе). Те представят пред Съда, като пример на санкция в случай на неизпълнение, решение от 2008 г. на Върховния административен съд, в което при прилагането на АПК съдът е наказал с глоба един министър за неизпълнение на задължението да изпълни окончателно съдебно решение (вижте параграф 28 по-горе).

45.  Съдът отбелязва, че Правителството не е предоставило никакви примери за случаи, които показват, че имуществените санкции, наложени на длъжностното лице, отговорно за действията, действително са довели до това официално изпълнение на окончателно решение. Такъв беше случаят независимо дали тези санкции могат да бъдат наложени по реда на глава IV от ЗВАС от 1997 г. в сила към момента на настъпване на фактите, или по силата на член 304 от АПК, прилаган при решенията от 2008 и 2013 г. цитирани в параграф 27 по-горе. Нещо повече, докато жалбоподателката е подала жалбата си в Съда на 18 януари 2007, само ЗВАС от 1997 г. е бил приложим, тъй като той е бил отменен с АПК на 1 март 2007 г. Във всеки случай, дори и да се приеме, че член 304 от АПК е приложим към настоящия случай, тъй като неизпълнението на трите съдебни решения в полза на жалбоподателката представлява продължаваща ситуация, която не е била разрешена след влизането в сила на АПК, Съдът вече е постановил, че налагането на имуществена санкция съгласно този член не би могло да се счита за ефективно средство за защита поради причините, че жалбоподателката не е могла да вземе участие в свързаните производства, нито е можела да обжалва възможен отказ да се наложи такава санкция (вижте Стоянов и Табаков срещу България, № 34130/04, § 99, 26 ноември 2013 г.).

46.  Що се отнася до второто възражение на Правителството за неизчерпване на средствата, а именно възможността за предявяване на иск за обезщетение за вреди, Съдът отбелязва, че към месец юли 2006 г. искане за обезщетение може да бъде предявено не само срещу държавата, но и срещу общините в раздел 1 от ЗОДОВ (вижте параграф 29 по-горе) Действително, Съдът е постановил, че производството за обезщетение би могло по принцип да се счита за ефективно средство за защита в случаи на неприлагане на окончателните административни решения на съда (вижте Burdov (№ 2), цитирано по-горе, § 99; Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 65; Стоянов и Табаков, цитирано по-горе, § 102). Въпреки това, в случаите, когато се очаква властите да предприемат конкретни действия за съобразяване с окончателно съдебно решение, а не просто да плати обезщетение, Съдът многократно е отхвърлил възражение за неизчерпване на вътрешните правни средства за защита, основаващи се на възможността да се заведе деликтен иск срещу държавата (вижте Хаджигеоргиеви срещу България, № 41064/05, § 50, 16 юли 2013 г.; Мутишев и други срещу България, № 18967/03, § 104, 3 декември 2009 г., с допълнителни препратки; Любомир Попов срещу България, № 69855/01, §§ 102‑107, 7 януари 2010 г.; Василев и Дойчева срещу България, № 14966/04, §§ 26-30, 31 май 2012 г.; Петкова и други срещу България, № 19130/04, 17694/05 и 7777/06, 25 септември 2012 г.). Причината за това е, че компенсаторно средство за защита под формата на искане за обезщетение не би могло да осигури адекватна защита в ситуация, в която властите са били призовани да предприемат конкретни, т.е. незаместими мерки, какъвто е случаят например, когато те е трябвало да ускорят и завършат процеса на реституция на земеделска земя. Правителството не е представило аргументи, които да убедят Съда да се отклони от подхода, възприет в горните случаи.

47.  Освен това, Правителството не е представило примери от съдебната практика, които показват, че е било отпуснато обезщетение по ЗОДОВ в резултат на неприлагане на окончателните решения. Макар Съдът да е наясно с двете окончателни решения, в които националните съдилища присъждат обезщетение за неизпълнение на окончателните съдебни решения (виж параграф 30 по-горе), той отбелязва, че в редица други решения съдилищата са отхвърлили такива искания (вижте параграф 30 по-горе) или са присъдили обезщетение не във връзка с неизпълнението на постановеното, а поради отменянето на първоначалния административен акт от съдилищата (вижте по тази последна точка Стоянов и Табаков, цитирани по-горе, § 104). Вследствие на това Съдът заключава, че вътрешната практика не е достатъчно консолидирана, за да може да се заключи, че компенсационното средство за защита, предвидено в ЗОДОВ, е ефективно средство за целите на изчерпването в случаите, в които по окончателните административни решения на съда не са били предприети действия.

48.  В допълнение, Съдът отбелязва, че в настоящия случай трите окончателни решения в полза на жалбоподателката датират още от месец май и октомври 2004 г., докато възможността да претендира за вреди срещу общината е била въведена по закон през месец юли 2006 г. (вижте параграф 29 по-горе). Следователно периодът от около две години, през които жалбоподателката не е могла да потърси обезщетение по закон, е сам по себе си достатъчно дълъг, за да се счита за проблемен по силата на Конвенцията (вижте Androsov v. Russia, № 63973/00, § 53, 6 октомври 2005 г., където в което Съдът е постановил, че забавянето от година и 12 дни на изпълнението на окончателно решение срещу регионалните органи е било твърде дълго).

49.  Накрая, правителството не е твърдяло, че към 1 март 2007 г., когато е отменен ЗВАС от 1997 г., жалбоподателката е могла да поиска действително прилагане по член 290 от АПК (вижте параграф 30 по-горе). Съдът отбелязва, че във всеки случай, тя може да е опитала това средство за защита чак на 1 март 2007 г., което е било повече от две години и половина след като решенията в нейна полза са влезли в сила. Съдът счита, че ползата от информацията за целите на искането на жалбоподателката би била значително намалена поради изминалото време. Той припомня в тази връзка, че новините са нетрайни стоки и забавянето на публикуването им за неопределени периоди или на тяхното разпространение, както е в конкретния случай, може да ги лиши от цялата им стойност и интерес (вижте Observer and Guardian, цитирано по-горе, § 60). Съдът е постановил че тези принципи се прилагат и за публикуването на книги като цяло или на писмени текстове, различни от периодичния печат (вижте, в случая на кандидат - сдружение, което се оплаква от забрана върху публикациите си, Association Ekin v. France, № 39288/98, § 57, ЕСПЧ 2001VIII). Жалбоподателката в настоящия случай е поискала информация, включително статистически данни, за да информира обществеността относно въпрос от общ интерес, който е бил от значение по време на определен период от време, а именно повече от две години преди да беше въведено средството за защита съгласно чл. 290 от АПК от 2006 г. В светлината на гореизложеното не може да се счита, че жалбоподателката е трябвало да направи опит да изчерпи това средство за защита.

(в) Заключение

50.  Съответно, Съдът констатира, че член 10 е приложим към фактите по настоящото дело, а също и че възраженията на Правителството за допустимост на основание неизчерпване на вътрешните правни средства за защита трябва да бъдат отхвърлени. Съдът отбелязва още, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. По същия начин тя не е недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б. Основателност

1.  Становища на страните

51.  Правителството твърди, че член 10, не е бил нарушен, като се има предвид, че Върховният административен съд е потвърдил правото на жалбоподателката да получи информация в три окончателни съдебни решения. Въпреки това, Правителството не може да установи дали тези окончателни съдебни решения са били приложени, тъй като общинските власти са съхранявали административните архиви в продължение на само пет години, в съответствие с приложимите разпоредби. Жалбоподателката е поискала информацията през 2004 г., което е повече от пет години преди жалбата да бъде съобщена на Правителството. Файловете към онзи момент не са били запазени и не може да бъде даден убедителен отговор на въпроса дали решенията са били изпълнени.

52.  Жалбоподателката поддържа оплакването си, че неуспехът на кмета след окончателните решения от Върховния административен съд да ѝ предостави информацията, която тя е търсила, е нарушил правото ѝ на свобода на изразяване и информация. Причината е, че тя не е можела да упражнява ролята си, като представител на неправителствена асоциация, работеща в областта на правата на животните, да информира обществеността по въпрос от общ обществен интерес.

2.  Преценка на Съда

(а) Дали е имало намеса

53.  Съдът припомня, че той системно признава, че обществото има право да получава информация от общ интерес. Неговата съдебна практика в тази област се развива във връзка със свободата на печата, целта на което е да разпространява информация и идеи по такива въпроси. Съдът е подчертал, че се изисква най-внимателна проверка от негова страна, когато мерките, предприети от националните власти, могат потенциално да обезсърчават участието на пресата, един от "пазителите" на обществото, в обществения дебат по въпроси от законен обществен интерес (вижте Társaság a Szabadságjogokért, цитирано по-горе, § 26 чрез позоваване на Observer and Guardian, цитирано по-горе, § 59; Thorgeir Thorgeirson v. Iceland, 25 юни 1992 г., § 63, Серия А № 239; Jersild v. Denmark, 23 23 септември 1994 г., § 35, Серия А № 298; вижте също така Bladet Tromsø and Stensaas v. Norway [GC], № 21980/93, § 64, ЕСПЧ 1999-III, в което Съдът е постановил, че значимият обществен интерес от осигуряването на информиран обществен дебат по въпроса за третиране на животните надделява над интереса на рибарите).

54.  Освен това, Съдът е постановил, че функцията за създаване на различни платформи за обществен дебат не се ограничава до пресата. Тази функция може да се упражни и от неправителствени организации, чиято дейност е съществен елемент на информирания обществен дебат Съдът е приел, че неправителствените организации като пресата могат да се характеризират като социални "пазители". В тази връзка дейностите им гарантират защита в рамките на Конвенцията, подобна на тази, предоставяна на пресата (вижте Társaság a Szabadságjogokért, цитирано по-горе, § 27; Österreichische, цитирано по-горе, § 34; Animal Defenders International [GC], цитирано по-горе § 103; Youth Initiative, цитирано по-горе, § 20).

55.  Що се отнася до обстоятелствата по конкретния случай, Съдът отбелязва, че жалбоподателката е подала жалбата от собствено име като физическо лице и че сдружението, което тя представлява, не е жалбоподател пред него. Въпреки това, целта, поради която жалбоподателката е търсила информацията, е била да информира обществеността, в контекста на работата си за сдружението, относно третирането на бездомните животни, събирани от улиците на град Видин. Следователно, информацията е пряко свързано с работата й като член и представител на сдружението, работещо в областта на правата на животните. Следователно жалбоподателката е участвала в законно събиране на информация от обществен интерес с цел допринасяне за обществен дебат. Според жалбоподателката, трите окончателните решения в нейна полза са останали изцяло неприложени. Тъй като Правителството не е предоставило информация, способна да докаже обратното, Съдът не вижда причина да счете друго. Ето защо, като не е предоставил информацията, която е търсила жалбоподателката, кметът е попречил на подготвителния етап на процеса на информиране на обществеността чрез създаване на административно препятствие (вижте, по подобен начин, Társaság a Szabadságjogokért, цитирано по-горе, § 28). Правото на жалбоподателката да разпространява информация, следователно, е било нарушено.

56.  Съдът счита, че е необходимо да се направи разграничение на ситуацията в настоящия случай от този на случаите на Frăsilă and Ciocîrlan v. Romania, № 25329/03, § 58, 10 май 2012 г., когато той установи, че властите не носят пряка отговорност за ограничаването на свободата на изразяване на жалбоподателите. Причината е била, че във Frăsilă and Ciocîrlan, цитирано по-горе, частна компания, за разлика от публичния орган, е възпрепятствала жалбоподателите да получат достъп до новинарско студио, което е било разпоредено с окончателно решение в полза на жалбоподателите. В резултат на това, Съдът разглежда отговорността на държавата като позитивно задължение да защитава упражняването на правата на жалбоподателите по чл. 10, двама журналисти, от намеса от страна на други лица. В настоящия случай този, който не е успял да приложи окончателните решения в полза на жалбоподателя (вижте параграф 21 по-горе) е бил обществен орган, кметът на Видин, въпреки че е бил задължен да го направи по закон. Следователно, неуспехът на кмета да действа в съответствие с окончателните решения представлява пряка намеса в правото на жалбоподателката да получи и в крайна сметка да разпространява информация, както е предвидено в член 10, § 1 от Конвенцията (вижте Társaság a Szabadságjogokért, цитирано по-горе, § 28; Österreichische, цитирано по-горе, § 36; Kenedi, цитирано по-горе, § 43).

(б) Дали намесата е била оправдана

57.  Съдът подчертава, че намесата в правата на жалбоподателя по чл. 10 § 1 ще наруши Конвенцията, ако не отговаря на изискванията на параграф 2 на чл. 10. Поради това следва да се определи дали намесата е била "предвидена от закона", независимо дали тя е преследвала една или повече от законните цели, посочени в този параграф, както и дали това е било "необходимо в едно демократично общество", за да бъдат постигнати тези цели. По-специално по отношение на закона, Съдът е постановил, че той трябва да бъде с определено качество, а именно, че неговите разпоредби следва да са ясни и достъпни, а последиците от неговото прилагане да бъдат предвидими (вижте наред с други дела Müller and Others v. Switzerland, 24 май 1988 г., § 29, Серия А № 133).

58.  Що се отнася до настоящия случай, Съдът отбелязва, че към момента на фактите неуспехът на кмета да предостави информацията, след като окончателните решения му нареждат да направи това, не е имал никакво правно основание. Напротив, според буквата на приложимия закон, окончателните административни съдебни решения са били предмет на незабавно изпълнение (вижте параграф 24 по-горе). Съдът също така отбелязва, че по този въпрос Върховният административен съд е постановил, че, тъй като законът не предоставя срок, в който административният орган е трябвало да се съобрази с окончателните съдебни решения, решението за това кога трябва да бъде изпълнено решението е било изцяло в ръцете на съответната административна структура (вижте параграф 25 по-горе). Съдът също така отбелязва, че подобно на ситуацията в Társaság a Szabadságjogokért, цитирано по-горе, § 36, информацията в настоящия случай е била изключително притежание на кмета и е била леснодостъпна.

59.  Като се има предвид, че според националното законодателство се дължи прилагане (вижте параграф 24 по-горе), неуспехът на кмета да действа с цел прилагане на решенията е бил в нарушение на закона (вижте, mutatis mutandis, Youth Initiative, цитирано по-горе, §§ 25-26, както и Kenedi, цитирано по-горе, § 45, и в двете от които Съдът е заключил, че упоритото нежелание на административните органи да предоставят информацията, което им е било разпоредено в решение, е било в разрез с националното законодателство). Независимо от това, националната съдебна практика е приела, че самият закон не предвижда ясен срок за изпълнение и въпросът е бил оставен на добрата воля на административния орган, отговорен за изпълнението на съдебното решение (вижте параграф 25 по-горе). Съдът заключава, че подобна липса на ясен срок за прилагане създава непредсказуемост относно вероятното време на изпълнението, което, в случая, не се е осъществило. Поради това, в приложимото вътрешно законодателство е липсвала необходимата предвидимост, която е в състояние да изпълни теста на Съда съгласно чл. 10, § 2 от Конвенцията.

60.  В светлината на гореизложеното, Съдът е удовлетворен че намесата не е била "предвидена по закон" по смисъла на чл. 10, § 2 от Конвенцията. Ето защо не е необходимо да се разглежда допълнително дали останалите елементи са били изпълнени.

61.  Съответно е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

62.  Жалбоподателката твърди, че отказите на кмета да ѝ предостави информация са нарушили правото ѝ за изпълнение на окончателните съдебни решения в нейна полза, в нарушение на правото й на достъп до съд като част от правото на справедлив съдебен процес. Тя се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

Член 6 § 1

"1. "Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо ... гледане ... от ... съд ..."

А. Становища на страните

63.  Жалбоподателката се оплаква, че решенията в нейна полза не са били изпълнени.

64.  Правителството подчертава твърденията си, че не разполага с информация за това, дали решенията са били изпълнени (вижте параграф 51 по-горе).

Б. Преценка на Съда

65.  Като взема предвид установяването на нарушение на чл. 10 в резултат на липсата на прилагане на окончателните решения в полза на жалбоподателката, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда допустимостта или основателността на същата жалба по член 6, (вижте по аналогия Youth Initiative, цитирано по-горе, § 29).

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 10

66.  Жалбоподателката се оплаква също, че не е имала ефективно средство за защита на свое разположение във връзка с оплакването си, разгледано по-горе. Тя се позовава на чл. 13, който гласи следното:

"Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

67.  Правителството оспорва аргумента.

68.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

69.  Като взема предвид своите констатации по отношение на средствата за защита на разположение на жалбоподателката към момента на фактите (вижте параграфи 44-49 по-горе), Съдът счита, че при обстоятелствата в настоящия случай не е имало ефективни правни средства за защита, способни да предоставят защита по отношение на оплакването на жалбоподателката и предлагащи разумни изгледи за успех. Следователно, налице е нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 10.

IV.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

70.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Обезщетение за вреди

71.  Жалбоподателката претендира за 5 000 евро (EUR) по отношение на неимуществени вреди, произтичащи в частност от чувството ѝ за безпомощност при невъзможността да извършва дейността си като представител на неправителствена организация, която невъзможност е резултат от една безпомощна съдебна система, чиито решения остават неизпълнени.

72.  Правителството счита, че това твърдение е било недоказано, неоснователно, нереалистично и явно необосновано.

73.  Съдът приема, че жалбоподателката трябва да е изпитвала чувство на безпомощност в резултат на невъзможността си да изпълнява ролята си на представител на сдружение заради неуспеха на административните органи да ѝ предоставят информацията, която тя е търсила, в изпълнение на трите окончателни решения в нейна полза. Следователно присъжда на жалбоподателката 5 000 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

74.  Жалбоподателката претендира също за 1 520 евро за адвокатски хонорари, направени пред Съда. Тя представя споразумение с адвоката си за 19 часа работа при часова ставка от 80 евро, която покрива в частност проучванията по делото, подготовката на жалбата и на последващите становища, представени пред Съда.

75.  Правителството оспорва тази сума като прекомерна и нереалистична.

76.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящото дело, като се имат предвид наличните документи и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от  1520 евро, покриваща адвокатските хонорари за производството пред Съда.

В. Лихви за забава

77.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Обявява, с мнозинство, оплакванията по чл. 10 и 13 от Конвенцията за допустими;

 

2.  Приема, с пет на два гласа, че е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията;

 

3.  Приема, с пет на два гласа, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 10 от Конвенцията;

 

4.  Приема, с шест на един гласа, че не е необходимо да разглежда поотделно допустимостта или основателността на оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията;

 

5.  Приема, с шест на един гласа,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 5 000 евро (пет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 1 520 евро (хиляда петстотин и двадесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, на жалбоподателката по отношение на адвокатски хонорари;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 17 февруари 2015 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                         Гуидо Раймонди
Секретар на отделението                                                     Председател

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и Правило 74 § 2 от Правилника на Съда, следните отделни мнения са приложени към настоящото решение.

(а) Особено мнение на съдия П. Махоуни;

(б) Особено мнение на съдия К. Войтичек;

G.R.A.
F.E.P.