Номер на жалба: 29476/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 8-2) Предотвратяване на престъпления, (Чл. 8-2) Предотвратяване на безредици, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане, (Чл. 6-3-а) Подробна информация, (Чл. 6-3-а) Информация за характера и причините за обвинението, (Чл. 6-3-b) Подготовка на защитата, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот, (Чл. 8-2) Необходимо в едно демократично общество

По делото Д.M.T. и D.K.И. срещу България,

Европейският съд по правата на човека (четвърто отделение), заседавайки в състав:

          Лех Гарлицки [Lech Garlicki], председател,
          Давид Тор Бьоргвинсон [David Thór Björgvinsson],
          Пайви Хирвела [Päivi Hirvelä],
          Георге Николау [George Nicolaou],
          Леди Бианку [Ledi Bianku],
          Здравка Калайджиева [Zdravka Kalaydjieva],
          Небойша Вукинич [Nebojša Vučinić], съдии,
и Фатош Арачи [Fatoş Aracı ], заместник-секретар на отделението,

След като проведе разисквания в закрито заседание на 3 юли 2012 г.,

Постанови следното решение, прието на посочената дата:

Процедура

1.  Делото е образувано по жалба (№ 29476/06) срещу Република България, подадена до Съда на 23 март 2006 г. от гражданите на тази държава г-н Д.M.T. и г-жа Д.K.И. („жалбоподатели“), на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“). Председателят на отделението се съгласи с искането за анонимност на жалбоподателите (член 47 § 3 от Правилника на Съда).

2.  Жалбоподателите се представляват от адвокат Х.Г. Итева от адвокатската колегия в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент, г-жа Р. Николова, от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят, г-н Д.M.T., се оплаква, че правната преквалификация на деянията, в които е бил обвинен, извършена след разглеждането на делото му на последна инстанция, е нарушила правото му на справедлив процес. Изобличава прекомерното времетраене на предприетото срещу него наказателно преследване и на продължилото дълго временно отстраняване от длъжност като служител на националната полиция. Двамата жалбоподатели се оплакват от конфискуването на дял от техния апартамент. Те твърдят също така, че вътрешното право не им е предоставяло каквото и да било ефективно правно средство на защита, с което да за да се противодейства на твърдените нарушения.

4.  На 15 декември 2010 г. Правителството е уведомено за подадената жалба. Наред с това, на основание член 29 § 1 от Конвенцията, е взето решение съдебният състав да се произнесе едновременно по допустимостта и съществото на делото.

Относно Фактите

I.  Обстоятелства по делото

5.  Жалбоподателят и жалбоподателката са родени съответно през 1951 г. и 1952 г. и живеят в София. По времето на събитията жалбоподателят, Д.M.T., работи в Министерство на вътрешните работи (МВР). Заема длъжност на началник отдел „Икономическа престъпност“ в областната дирекция на МВР в гр. София. Жалбоподателката, Д.K.И., е негова съпруга.

A.  Задържане и задържане под стража на Д.M.T.

6.  На 28 юли 1999 г. бизнесмен на име E.Д., осъществява контакт с Национална служба „Борба с организираната престъпност“ („НСБОП”), пред която заявява, че жалбоподателят се е обърнал към него посредством един от подчинените си и своя адвокат и му е поискал голяма сума пари. НСБОП образува преписка по сигнализираните от Е.Д. факти и предприема проверка по неговите твърдения. Служителите от НСБОП получават необходимите разрешителни от съда и инсталират техническо средство за подслушване и аудио и видео запис на срещите, осъществили си впоследствие между E.Д. и Д.M.T. НСБОП предоставя на E.Д. заем от 75 000 американски долара (USD), които същият да даде на Д.M.T.

7.  На 4 август 1999 г. E.Д. се среща с Д.M.T. в кафене в центъра на гр. София. В края на срещата звеното за интервенция на НСБОП нахлува в кафенето и арестува жалбоподателя.

8.  Заинтересованото лице, заподозряно в извършването на престъплението подкуп, е задържано по нареждане на следователя и военния прокурор.

9.  На 5 август 1999 г. жалбоподателят е отведен в ареста на национална следствена служба, където е задържан под стража в индивидуална килия. Там остава осемдесет дни. Предявява пред Съда, че прозорецът на килията му е бил покрит с метална плоча, която не е позволявала на дневната светлина да влиза. Според твърденията му през първите два месеца не е излизал от килията си, за да се възползва от упражненията на чист въздух, като на третия месец е излязъл само пет или шест пъти, само за около десет минути всеки път.

10. По същото време при срещите с адвокатите си той е бил затворен с решетка пространство с площ едва 1 м², под постоянното наблюдение на служител на надзорно-охранителния състав. Подложен е на психологически натиск от следствените органи с цел изтръгване на признания. Здравето му се влошава.

11.  На 3 ноември 1999 г. компетентните органи вземат решение да заменят мярката му с домашен арест поради здравословни причини, като на 20 януари 2000 г. същата тази мярка за неотклонение е заменена с гаранция.

Б.  Наказателното преследване, предприето срещу Д.M.T.

12.  На 4 август 1999 г. военен следовател образува наказателно производство срещу жалбоподателя, заподозрян по-специално, че е взел сумата от 75 000 щатски долара (USD) от Е.Д чрез изнудване, като е злоупотребил със служебното си положение. Следователят квалифицира деянията като попадащи под ударите на членове 302a, 302, точки 1 и 2, и 301, алинея 1, от Наказателния кодекс (НК).

13.  В рамките на предварителното производство военният следовател провежда разпити на жалбоподателите и множество свидетели, събира писмени и веществени доказателства, както и аудио и видео записите, осъществени от НСБОП.

14.  На 21 януари 2000 г. и на 7 май 2001 г. преписката е върната за доразследване от съдия-докладчика на първоинстанционния съд поради процесуални пропуски от страна на следователя: същият е пропуснал да запознае жалбоподателя с всички документи от преписката и да събере указаните от жалбоподателя доказателства.

15.  В резултат на тези връщания следователят извършва допълнителни следствени действия и в края на 2001 г. Софийската военна прокуратура изготвя обвинителния акт и предава Д.M.T. на съда. В обвинителния си акт военният прокурор използва същата правна квалификация на деянията като възприетата от военния следовател: подкуп чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение от лице, което заема отговорно служебно положение, престъпление по членове 302a, 302, точки 1 и 2, и 301, алинея 1 от НК.

16.  Пред първоинстанционния съд жалбоподателят поддържа, че въпросните деяния разкриват наказуемо поведение от страна на E.Д., на когото може да бъде вменена вина за провокация към подкуп по силата на Наказателния кодекс.

17.  С решение от 30 октомври 2002 г. Софийският военен съд, който възприема предложената от прокуратурата правна квалификация на деянията, признава жалбоподателя за виновен по внесените срещу него обвинения, осъжда го на двадесет години затвор и на конфискация на цялото му имущество, като го лишава от правото да заема държавна длъжност в рамките на три години след излизането му на свобода. Въз основа на събраните доказателства в рамките на предварителното производство, както и в рамките на съдебните заседания, военният съд установява фактите по делото, както следва.

18.  Жалбоподателят е отговарял за разследването на икономическата престъпност в София. Свидетелят е E.Д основал и ръководил две компании с предмет на дейност в сектора на производството и разпространението на компактдискове. Службата на жалбоподателя е разследвала банков кредит, отпуснат на едно от предприятията, притежавано от E.Д., както и митническа измама, свързана с внос на материали за производството на компактдискове в полза на второто предприятие на същото лице.

19.  Жалбоподателят е събрал информация за тези две юридически лица и е достигнал до заключението, че те реализират големи печалби. Взел е решение да получи чрез изнудване пари от E.Д. С посредничеството на служителя, отговарящ за тези производства, и адвоката на E.Д., той първоначално е поискал от същия сума от 150 000 американски долара (USD) плюс 100 000 американски долара (USD) месечно за неопределен период под претекст, че тези пари са предназначени за лица, заемащи висши политически длъжности. Тогава E.Д. е подал сигнал до НСБОП, която е взела необходимите мерки за събиране на доказателства и задържането на жалбоподателя. Задържането на същия е осъществено непосредствено след като той е получил 75 000 американски долара (USD).

20.  Жалбоподателят обжалва това съдебно решение. Той оспорва допустимостта на доказателствата, събрани в рамките на досъдебното производство – като изтъква и известен брой процесуални и формални пропуски– както и преценката на доказателствата от страна на военния съд.

21.  Военно-апелативният съд провежда множество заседания по това дело. Заседанието от 31 март 2003 г. се отлага за 2 април 2003 г. поради отсъствието на жалбоподателя.

22.  На 2 юни 2003 г. Военно-апелативният съд потвърждава решението на първата инстанция и се присъединява изцяло към мотивите, изложени в него относно установяването на фактите, тяхната правна квалификация и наложените санкции. Жалбоподателят повдига възражения, които са отхвърлени. Той завежда касационна жалба. Прокуратурата също обжалва решението на втората инстанция и пледира за по-тежко наказание.

23.  Върховният касационен съд разглежда делото между 21 януари и 28 април 2004 г. Съдебните заседания на 21 януари и 25 февруари 2004 г. са отложени по искане на жалбоподателя.

24. На 14 юли 2004 г. Върховният касационен съд анулира решението на второинстанционния съд и връща делото на Военно-апелативния съд за ново разглеждане. Върховната юрисдикция не приема нито едно от правните основания, повдигнати от страните, но приема, че по-ниската инстанция не е квалифицирала правилно деянията, в които е обвиняван жалбоподателя. То счита, че става дума за измама, попадаща по ударите на членове 209 и следващи на НК предвид на това, че жалбоподателят е твърдял пред жертвата, че въпросните суми са искани от високопоставени политици. Върховната юрисдикция отбелязва, че може да се наложи да се събират нови доказателства, за да се определи дали е извършена измама или опит за измама, както и за да се изясни има ли нанесена вреда, и ако това е така, на кого е била причинена. Съдът отбелязва, че поради невъзможността последната инстанция да събира нови доказателства, се налага връщането на делото пред апелативния съд за преразглеждане.

25.  В рамките на преразглеждането на делото от Военно-апелативния съд защитата на жалбоподателя иска да бъдат разпитани двама свидетели, както и да бъдат събрани известен брой документни доказателства, свързани с вътрешната организация на полицията в рамките на борбата с подправянето на компактдискове. Апелативния съд отхвърля тези искания с мотива, че фактите по делото са установени.

26.  Военният прокурор възприема обвиненията в извършване на подкуп, така както са формулирани от следователя и военната прокуратура в обвинителния акт. Той пледира за максимално наказание поради опасния характер на поведението на обвиняемия и положението му на висш ръководен служител в йерархията на националната полиция.

27.  Защитникът на жалбоподателя отправя искане до апелативния съд да върне делото на етапа на предварителното производство с мотива, че Върховният касационен съд е квалифицирал деянията, в които е обвиняван жалбоподателят, не като подкуп, а като измама. На първо място той отбелязва, че вътрешното право не позволява да се променят обвиненията пред втората инстанция. По-нататък той възразява срещу заключенията на първата инстанция, по-специално срещу преценката на доказателствата, събрани в рамките на разследването. Освен това, той твърди, че използването на специалните разузнавателни средства с цел подслушване и осъществяване на аудио и видео запис на срещите между жалбоподателя и Е.Д. не е било разрешено съгласно закона, което според него прави негодни доказателствата, събрани посредством тези средства. Той поддържа освен това, че намерените до жалбоподателя пари в момента на задържането му не са иззети от следователя. Още повече, че защитата на заинтересованото лице не е имала възможност да участва в реализирането на осъществените от следователя следствени действия. Накрая Е.Д.,осъществил с помощта на НСБОП всичко това, може да бъде обвинен в провокиране на корупция.

28.  С решение от 31 януари 2005 г. Военно-апелативният съд потвърждава отново решението на първоинстанционния съд и изцяло се присъединява към заключенията му. Приема квалификацията подкуп чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение от лице, което заема отговорно служебно положение. Отхвърля останалите съображения на защитата. Жалбоподателят завежда касационна жалба.

29.  Пред Върховния касационен съд защитникът на заинтересованото лице предявява отново вече предявените пред съда на втора инстанция аргументи и възразява срещу отказа на апелативния съд да събере исканите от жалбоподателя нови доказателства. Прокуратурата поддържа обвинението в подкуп.

30.  С решение от 21 октомври 2005 г. Върховният касационен съд изменя решението на по-нисшата инстанция. Съдът оправдава жалбоподателя по обвинението в подкуп и преценява, че установените от по-нисшите инстанции факти следва да бъдат квалифицирани като опит за измама. Всъщност според този съд жалбоподателят се е опитал да получи значима сума пари от жертвата, като я накара да повярва, че сумата е предназначена за високопоставени политици от правителството, както и че за сметка на това E.Д. е щял да бъде защитен от наказателно преследване във връзка с дейността на предприятията си. Върховният съд приема квалификацията за престъпление по смисъла на членове 211, 210, алинея 1, точка 1, 209, алинея 1, и 18, алинея 1, от НК.

31.  Военният касационен съд отхвърля останалите аргументи на защитата с мотиви, идентични на тези на по-ниските съдебни инстанции. Съдът счита освен това, че исканите за първи път доказателства при второто разглеждане на апелативно ниво на делото (виж параграф 25 по-горе) са доказателство за това, че жалбоподателят сам не е имал властта да прекрати наказателното преследване, предприето срещу жертвата. Следователно според Върховния касационен съд тези доказателства са целесъобразни с цел оборване на обвиненията в подкуп, но не и тези в измама, които в крайна сметка са възприети. Жалбоподателят е осъден на седем години затвор и на конфискация на половината от полагащата му се част на семейното жилище и е лишен временно от правото да заема длъжност в МВР.

В.  Отстраняване от длъжност на Д.M.T.

32.  Междувременно със заповед от 11 август 1999 г. директорът на областната служба на МВР, по искане на военния следовател, отстранява от длъжност жалбоподателя поради задържането му под стража и предприетото срещу него наказателно преследване. Въпросната заповед се основава на разпоредбите на член 259 от Закона за МВР и на член 392 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).

33.  На 9 ноември 1999 г. жалбоподателят подава молба до МВР за прекратяване на служебното му правоотношение като служител на МВР с цел да упражни правото си на пенсия. Тази молба не е уважена поради предприетата мярка за временното му отстраняване от длъжност и изразеното отрицателно мнение от ръководителите му.

34.  На 22 януари 2001 г. жалбоподателят моли Софийския военен съд да анулира мярката по временно отстраняване от длъжност, предприета срещу него. Молбата му е върната от военния съд с мотива, че става дума за административен акт, който трябва да бъде оспорен не пред военните съдилища, а пред административните.

35.  На 13 февруари 2001 г. жалбоподателят завежда иск в Софийски градски съд с цел анулиране на заповедта за отстраняването му от длъжност. На 23 октомври 2001 г. Софийският градски съд обявява иска му за недопустим с мотива, че вътрешното законодателство не предвижда съдебен контрол върху законността на заповедите за отстраняване от длъжност на служител на МВР. Жалбоподателят не оспорва споменатото решение пред Върховния административен съд.

36.  Междувременно през януари и юни 2001 г. той подава молба до министъра на вътрешните работи да бъде възстановен на длъжност. Уведомен е, че анулирането на въпросната мярка е от компетентността на Военната прокуратура, която вече е сезирана от ръководството на МВР, но все още не се е произнесла. Освен това в писмата на МВР се припомня на жалбоподателя, че няма право да упражнява каквато и да било друга дейност срещу заплащане до отмяната на отстраняването му от длъжност, освен в областта на образованието и научно-изследователската дейност.

37.  Нова молба за анулиране на спорната мярка е подадена от жалбоподателя на 2001 г. Отхвърлена е на 28 декември 2001 г. от Софийския военен съд, който заявява некомпетентността си за разглеждането на молбата на жалбоподателя с мотива, че става дума не за принудителна мярка, взета в рамките на образуваното срещу него наказателното преследване, а за административна мярка, наложена от административното ръководство на жалбоподателя. Същият обжалва пред Военно-апелативния съд.

38. На 5 февруари 2002 г. Военно-апелативният съд отменя решението на по-ниската инстанция и й разпорежда да разгледа молбата на жалбоподателя по същество. Молбата за разглеждане на спомената принудителна марка е приложена към наказателното дело без да бъде разгледана от софийския военен съд.

39.  В защитната си пледоария пред пръвоинстанционния съд защитата на жалбоподателя предявява отново молбата си за анулиране на принудителната мярка. В решението си от 30 октомври 2002 г. Софийският военен съд отказва са се произнесе с мотива, че вече е наложил на жалбоподателя като допълнително наказание лишаването му от заемане на длъжност в МВР. Допълва, че вътрешното законодателство на предвижда възможност за съдилищата да се произнасят върху такава принудителна мярка в решенията им по същество на наказателните дела.

40.  На 9 декември 2005 г., след приключването на наказателното производство, Министерството на вътрешните работи прекратява служебното правоотношение на жалбоподателя. Министерството мотивира заповедта си с осъждането му по наказателно дело, както и с това, че наказателните съдилища са лишили жалбоподателя от възможността да заема длъжност като служител в МВР.

41.  Пред Съда жалбоподателят обяснява, че не е получавал трудовото си възнаграждение през периода на отстраняването му от длъжност и че единствените редовни доходи на семейството му през този период са били заплатата и социалните помощи, получавани от съпругата му, които според него са били крайно недостатъчни за покриване на ежедневните им потребности. Наложило се е съпрузите да вземат пари на заем от техни близки, за да могат да плащат сметките си и да се издържат.

Г.  Задържането на парите на жалбоподателите и конфискацията на дял от семейното жилище

42.  По-рано, на 6 август 1999 г., при претърсване на кабинета на Д.M.T., осъществено в рамките на наказателното преследване, образувано срещу същия, следователят изземва 508 нови български лева, 250 000 стари български лева (с равностойност 250 нови лева), 720 германски марки, 14  244 американски долара (USD) и 100 швейцарски франка.

43.  В съдебните решения от 30 октомври 2002 г. и 31 януари 2005 г. военните съдилища на първа и втора инстанция осъждат жалбоподателя, наред с другото, на конфискуване на цялото му имущество, в това число и на сумите иззети от кабинета му и на полагащия му се дял от семейното жилище, а именно апартамент в София.

44.  В решението си от 21 октомври 2005 г. Върховният касационен съд постановява единствено конфискация на половината от полагащия се на жалбоподателя дял от въпросното семейно жилище. При все това с писмо от 4  ноември 2005 г. председателят на Софийския военен съд изпраща преписката по делото в Национална агенция за приходите (НАП) с молба да вземе необходимите мерки за изпълнението на конфискацията на полагащия се дял на Д.M.T. от семейния апартамент и на парите, иззети на 6 август 1999 г.

45.  На 2 декември 2005 г. парите се предадени на националната агенция, която след като обръща парите по обменния курс, ги оценява на обща стойност от 25 200,71 български лева.

46.  На 9 и 29 декември 2005 г. жалбоподателката, Д.K.И., от свое име и в качеството си на представител на съпруга си, подава иск до Софийския военен съд за възстановяване на иззетите от кабинета на съпруга й пари.

47.  На 3 януари 2006 г. председателят на военния съд изисква от НАП да му бъде предадена иззетата сума пари. На 13 януари 2006 г. директорът на областната дирекция на НАП отказва да изпрати въпросните пари, докато не му бъде изпратен съдебен акт, в който ясно да се описва предмета на разпоредената от Върховния касационен съд конфискация .

48.  Жалбоподателите сезират Върховния касационен съд с иск за тълкуване на съдебното решение от 21 октомври 2005 г. в частта му, отнасяща се до конфискацията на имуществото на Д.M.T. С решение от 27 февруари 2006 г. върховната юрисдикция уточнява, че в решението му се постановява единствено конфискацията на половината от полагащия се на Д.M.T. дял от семейното жилище, както и че иззетите суми пари трябва да бъдат върнати.

49.  На 18 април 2006 г. Д.K.И. получава от деловодството на Софийския военен съд сумата 25 500,71 български лева. Жалбоподателката използва по-голяма част от възстановената сума, 20 100 български лева, за да откупи от държавата конфискуваната част от семейното жилище.

II.  Относимо вътрешно право и практика

A.  Разпоредби от Наказателния кодекс, относими към случая

50.  Член 301 от Наказателния кодекс (НК) определя престъплението подкуп по следния начин: длъжностно лице, което поиска или приеме каквато и да е облага, която не му се следва, за да извърши или да не извърши действие по служба. Извършителят се наказва с лишаване от свобода от три месеца до шест години. Членове 302 и 302a от НК предвиждат по-тежки наказания за подкуп чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение, както и в случаите, когато исканите или получените облаги са в особено големи размери, а именно лишаване от свобода, което може да достигне до тридесет години, и конфискация на цялото имущество на извършителя.

51.  Член 209 от НК определя измамата като създаване у жертвата на заблуждение с цел набавяне за себе си или за другиго на имотна облага, като с това се причини на жертвата или на трети лица имотна вреда. Измамата се наказва с лишаване от свобода до шест години.

52.  Членове 210, алинея 1, и 211 от НК предвиждат по-тежки наказания, ако съществуват утежняващи обстоятелства, когато например извършителят се е представил за длъжностно лице или за лице, което действа по поръка на властта, или когато причинената вреда е в големи размери, а именно до десет години лишаване от свобода и конфискация до една втора от имуществото на виновния.

53.  Съгласно член 18, алинея 1 от НК, „опитът“ е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление. Съгласно алинея 2 от същия член опитът се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпление.

Б.  Разглеждане на касационните жалби и преквалификация на деянията от наказателните съдилища

54.  Към момента на делото наказателното преследване е протичало по силата на Стария наказателно-процесуален кодекс от 1974 г. („стар НПК“), който е отменен през април 2006 г.

55.  Съгласно член 388 от стария НПК, наказателните дела, обвиняеми по които са служители на МВР, са подсъдни на военните съдилища, които имат компетентност на първа и втора инстанция.

56.  По силата на член 357, алинея 1 от стария НПК, Върховният касационен съд притежава следните компетентности относно разглеждането на касационните жалби: да потвърди атакуваното решение; да отмени атакуваното решение и да прекрати преследването или да оправдае обвиняемия; да промени решението на по-ниската инстанция; да отмени атакуваното решение и да върне делото пред по-ниската инстанция за преразглеждане.

57.  В случай на връщане на делото за преразглеждане, по-ниската инстанция е била задължена да следва инструкциите на Върховния касационен съд относно приложението на наказателния закон, освен ако не открие нови фактически обстоятелства (член 358, алинея 1, точка 2, от стария НПК).

58.  Върховният касационен съд е можел да изменя решението на предходната инстанция, без да връща за преразглеждане наказателното дело, когато счита, че трябва да се намали наложеното наказание или когато фактите съставляват друго престъпление, за което наказателният закон предвижда същото наказание или по-леко такова от наложеното от по-ниската инстанция (член 357, алинея 2, точки 1 и 2, от стария НПК).

59.  Съгласно член 285, алинея 1 от стария НПК, прокурорът трябва да внесе нов обвинителен акт, ако при разглеждането на наказателното дело се окаже, че основните фактически обстоятелства, на които почиват обвиненията, трябва да бъдат значително променени или ако фактите са съставомерни за по-тежко престъпление. Когато такава промяна на обвинението се налага, съдът е задължен да отложи съдебното заседание, ако страните поискат това от него (алинея 3 от същия член).

В.  Отстраняване от длъжност на държавен служител в рамките на наказателно преследване срещу него  

60.  Съгласно член 392, алинея 1 от стария НПК, когато обвиняемият е служител на МВР и е задържан под стража или под домашен арест, неговият пряк ръководител временно го отстранява от длъжност.

61.  Освен това член 154 от стария НПК дава възможност на първоинстанционния съд да наложи същата тази принудителна мярка по искане на прокуратурата, ако обвиненията срещу обвиняемия са свързани с упражняването на длъжностните му задължения и ако съществува риск от възпрепятстване на разследването. Наложената мярка от съд може да бъде отменена от прокурора или от същия този съд, ако отпадне необходимостта от нея.

62.  Съгласно чл. 141, алинея 2 от Правилника за приложение на Закона за МВР от 1997 г. отстранените от длъжност служители не  получават трудово възнаграждение през периода на отстраняването им.

63.  Съгласно член 213 от Закона за МВР от 1997 г. на служителите на това министерство не е разрешено да заемат друга длъжност в публичния сектор или да упражняват търговска или друга заплатена дейност с изключение на преподавателска или научно-изследователска. Тези ограничения са в сила и през периода на отстраняването от длъжност на служител след образуването на наказателно производство срещу него. Останалите вътрешноправни разпоредби, свързани с отстраняването на служител от МВР, са представени в резюме в делото Каров срещу България (№ 45964/99, §§ 48-52, 16 ноември 2006 г.).

D.  Друго относимо законодателство

64.  В сила от юни 2003 г. (и включен по същество в член 368 от новия НПК), член 239a от стария НПК предоставя възможност на обвиненото лице да се обърне с иск до първоинстанционния съд да бъде разпоредено изправянето му пред съд, ако предварителното наказателно производство срещу него продължава повече от две години при тежки престъпления и повече от една година за всички други престъпления. Съдът се произнася в срок от седем дни и може да разпореди на прокурора заинтересованото лице да бъде изправено пред съд в срок от два месеца, като или го изправи пред съд или прекрати производството срещу него. Ако прокурорът не упражни тези си правомощия в срок от два месеца, съдът прекратява наказателното производство.

65.  Член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предоставя възможност на физическите и юридическите лица да подведат под отговорност държавата и общините за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

66.  Член 2 от същия закон изброява ситуациите, при които едно лице, което счита, че му е причинена вреда от действията на разследващите органи, прокуратурата и съда, може да бъде обезщетено за понесените вреди. По силата на тази разпоредба държавата отговаря за вреди, причинени при: задържане под стража като мярка за неотклонение, когато е било отменено от съдилищата поради незаконосъобразност; обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, налагане на наказание по Наказателния кодекс или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено; прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени; прилагане от съда на друга принудителна административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер.

ПРАВОТО

I.  Относно твърденията за нарушение на член 6 § 1 във връзка с член 6 § 3 а), б) и г) от Конвенцията

67.  Жалбоподателят, Д.M.T., се оплаква, че наказателното производство срещу него не е било справедливо, поради това че съда на последна инстанция е извършило правна преквалификация на деянията, в които е обвиняван, едва при произнасянето на присъдата. Той се оплаква освен това, че апелативният съд е отказал да разпита известен брой свидетели в полза на обвиняемия, както и да събере исканите от него допълнителни доказателства. Позовава се на член 6 §§ 1 и 3 a), б) и г) на Конвенцията, който в относимите си части гласи следното:

„1.  Всяко лице, при решаването на правен спор относно (…) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо (…) гледане на неговото дело (...) от (…) съд (...).

3.  Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, минимум следните права:

a)  да бъде (...) в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него (...);

б)  да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;

г)  да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелстващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия.“

A.  Относно допустимостта

68.  Съдът констатира, че тези оплаквания не са явно неоснователни по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и че по отношение на тях не е налице никакво друго основание за недопустимост. Поради това следва да бъдат обявени за допустими.

Б.  По същество

1.  Относно преквалификацията на обвиненията срещу жалбоподателя

a)  Тези на страните

69.  Жалбоподателят обяснява, че още от обвиняването му в рамките на образуваното наказателно производство срещу него, той е бил преследван за наказателното престъпление подкуп, което попада под ударите на членове 301 и следващи от Наказателния кодекс. Съдилищата на първа и втора инстанция също са възприели в своите решения тази правна квалификация. За сметка на това, Върховният касационен съд е счел, че става дума за опит за измама, и е осъдил жалбоподателя за това престъпление.

70.  Правната преквалификация на деянията е била осъществена едва в момента на произнасяне на решението на върховната юрисдикция и жалбоподателят никога не е бил уведомяван за новите обвинения срещу него. Той се оплаква, че по този начин е бил лишен от възможността да проведе състезателен дебат относно основателността на обвинението в опит за измама, както и да организира своята защита съобразно. Според него това е накърнило справедливостта на наказателното производство като цяло.

71.  Правителството оспорва тезата на жалбоподателя. Същото счита, че не е възможно жалбоподателят да не е бил запознат с възможността от евентуална преквалификация на деянията от върховната юрисдикция. Наказателното дело е разглеждано от Върховния касационен съд за първи път през 2004 г. След това първо разглеждане на наказателното дело от тази юрискдикция върховните съдии са касирали решението на Военно-апелативния съд с мотива, че същият е трябвало да квалифицира деянията не като подкуп, а като измама. Делото е било върнато пред по-ниската инстанция за преразглеждане. Жалбоподателят е имал достъп до всички документи от преписката и е можел изцяло да се информира относно деянията, за които се води наказателното производство в конкретния случай. Правителството добавя, че тъй като фактическите обстоятелства, на които се основава обвинението, не са били променяни през цялото време, докато е траело наказателно производство, жалбоподателят е можел да организира защитата си така, че да изложи доводите си срещу евентуално обвинение в измама. Освен това, според Правителството, вътрешното законодателство е давало на заинтересования възможността да поиска отлагане на съдебното заседание, за да подготви защита си срещу новите обвинения, повдигнати срещу него, което той не е сметнал за необходимо да направи.

72.  Правителството настоятелно обръща внимание на наличието според него на сходност между двете престъпления, в които е обвиняван жалбоподателят, а именно измама и подкуп. Според него характерно и за двете престъпления е извършването на несъвместими със задълженията на един държавен служител действия, както и користната цел на извличане на облага. Върховният касационен съд е отчел това сходство на фактическия състав на двете престъпления, като е извършил оспорваната прекваличфикация. Правителството отбелязва накрая, че именно благодарение на осъществената преквалификация наложеното наказание лишаване от свобода от първата и втората инстанция е било значимо намалено. Следователно обвиняемият не е бил поставен в по-неизгодна ситуация след разглеждането на неговото дело от Върховния касационен съд.

б)  Преценката на Съда

i.  Основни принципи

73.  Съдът припомня, че разпоредбите на параграф 3 от член 6 доказват необходимостта от обръщане на специално внимание на официалното уведомяването на заинтересованото лице за „обвинението“. Поради определящата роля на обвинителния акт за наказателното преследване, член 6 § 3 a) признава правото на обвиняемия да бъде информиран не само за причините за обвинението, тоест за реалните факти, в които е обвиняван и на които се основава обвинението, но също така за правната квалификация, която е дадена на тези деяния, и то в подробности (Pélissier et Sassi c. France [GC], № 25444/94, § 51, ЕСПЧ 1999-II).

74.  Съдът припомня също така, че приложното поле на тази разпоредба трябва да се преценява в контекста на по-общото право на справедлив процес, гарантиран от първия параграф на член 6 от Конвенцията. В наказателен план, точната и пълна информация за обвиненията, предявени на един обвиняем, и следователно правната им квалификация, която съдът би могъл да възприеме срещу него, е основно условие за справедливостта на производството (Pélissier et Sassi, цитирано по-горе, § 52).

75.  Наред с това Съдът припомня, че разпоредбите на член 6 § 3 a) не налагат каквато и да било специална форма на информиране на обвиняемия за характера и причините за обвинението, което му е предявено. Освен това съществува връзка между алинеи a) и б) на член 6 § 3 и правото на информиране за характера и причините за обвинението трябва да бъде разгледано от гледна точка на правото на обвиняемия да подготви защитата си (Pélissier et Sassi, цитирано по-горе, §§ 53 и 54). Ако съдилищата, които гледат по същество делото, разполагат, когато им се дава такова право от вътрешното законодателство, с възможността да преквалифицират деянията, за които са законосъобразно сезирани, те трябва да се уверят, че обвиняемите са имали възможността да упражнят правото си на защита в тази връзка по конкретен и ефективен начин. Това предполага същите да са информирани, в подробности и в своевременно, не само за фактическите деяния, на които се основава обвинението, но също така и за правната квалификация на тези деяния (Drassich c. Italie, № 25575/04, § 34, 11 декември 2007 г.).

ii.  Приложение на тези принципи в случая по делото

76.  Като се връща на фактите по делото, Съдът отбелязва, че още при образуването на наказателното производство срещу жалбоподателя следователят е квалифицирал деянията, извършени от заинтересованото лице, като съставомерни за подкуп чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение от лице, което заема отговорно служебно положение по силата на членове 302a, 302, точки 1 и 2, и 301, алинея 1, от НК (параграф 12 по-горе). Престъплението подкуп по силата на същите разпоредби на Наказателния кодекс е възприето и в обвинителния акт, изготвен от прокуратурата (параграф 15 по-горе). Това е единствената правна квалификация на фактите, които са предмет на спора между страните при разглеждането на наказателното дело от Софийския военен съд и Военно-апелативния съд, като тогава жалбоподателят е признат за виновен за извършването на същото това престъпление в решенията, което тези две инстанции постановяват на 30 октомври 2002 г. и на 2 юни 2003 г. (параграфи 17-22 по-горе). В решението си от 14 юли 2004 г. обаче Върховният касационен съд преценява, че деянията, в които е обвиняван жалбоподателят, могат да бъдат разглеждани като съставомерни на друго престъпление, а именно измама, и поради това връща делото за преразглеждане на Военно-апелативния съд (параграф 24 по-горе).

77.  Съдът отбелязва, че в тези съображения Правителството обръща специално внимание на това решение на Върховния касационен съд, като поддържа, че след постановяването му жалбоподателят е бил уведомен за възможността от евентуална преквалификация на обвиненията, които са му предявени. Съдът признава, че въпросното решение е обръщало вниманието на жалбоподателя на факта, че върховния съд разглежда обстоятелствата по случая през призмата на разпоредбите на Наказателния кодекс, противодействащи не на подкупа, а на измамата. Върховният касационен съд е разпоредил също така на по-ниската инстанция да изследва дали става дума за опит или за извършено престъпление. Той обаче не е дал точна квалификация на деянията, като е счел очевидно, че именно от компетентността на по-ниската инстанция е да го направи в рамките на преразглеждането на наказателното дело.

78.  Съдът отбелязва, че при преразглеждането на делото от Военно-апелативния съд прокуратурата е поддържала обвиненията в подкуп. Въпреки дадените нареждания от страна на Върховния касационен съд, които съгласно вътрешното законодателство имат задължителен характер за по-ниската инстанция (параграф 57 по-горе), апелативният съд не е преквалифицирал деянията, в които е обвиняван жалбоподателят, и е запазил в крайна сметка първоначалната квалификация „подкуп“ в новото си решение (параграф 28 по-горе). В резултат на това жалбоподателят е съобразил защитата си с предявените му обвинения, а именно подкуп чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение от лице, което заема отговорно служебно положение.

79.  Жалбоподателят е възприел същата защитна стратегия при второто разглеждане на неговото дело от Върховния касационен съд. Прокуратурата също не е променила обвиненията. И ако е вярно, че предвид изложените разсъждения от Върховния касационен съд в решението от 14 юли 2004 г. жалбоподателят е трябвало да очаква правна преквалификация на деянието в измама, то Върховният касационен съд в нито един момент на производството не е уведомил страните за точната правна квалификация, която смята да възприеме. Единствено в решението си от 21 октомври 2005 г. същият съд уточнява, че деянията, в които е обвиняван жалбоподателят, са съставомерни за опит за измама при утежняващи обстоятелства по силата на членове 211, 210, алинея 1, точка 1, 209, алинея 1, и 18, алинея 1 от НК.

80.  Съдът изразява несъгласие с довода на Правителството, че правната преквалификация на деянията не е била в ущърб на правото на защита от момента, в който жалбоподателят е бил уведомен за фактическите обстоятелства, на които се основава обвинението, както и за това, че те не подлежат на промяна. Съдът припомня, че в съдебната си практика той отдава също толкова голямо значение на информирането на жалбоподателя за фактическата обосновка на обвинението, колкото и на информирането за правната квалификация, която се дава на въпросните деяния (параграф 73 по-горе).

81.  В нито един момент на производството пред Върховния касационен съд жалбоподателят не е бил уведомен за промяната на правната квалификация на деянията и не е имал възможността да води състезателен дебат относно обвиненията в измама при утежнени обстоятелства. Целесъобразно би било да се направи разграничение на настоящия случай от делото Bäckström et Andersson c. Suède ((дек.), № 67930/01, 5 септември 2006 г.), където жалбоподателите са били уведомени за промяната на обвиненията по време на разглеждането на тяхното дело от компетентния съд и където те са имали възможността да изложат доводите си срещу новите обвинения преди да бъде произнесено съдебното решение.

82.  Съдът трябва след това да установи дали въпреки отсъствието на уведомяване за обвиненията в опит за измама при утежнени обстоятелства, жалбоподателят е можел да предвиди подобна преквалификация на деянията, в които е бил обвиняван. В тази връзка Правителството обяснява, че престъпленията „подкуп“ и „измама“ при хипотезата на извършител държавен служител се свеждат до едно и също престъпно поведение, насочено към получаване на имотна облага, която не му се дължи (параграф 72 по-горе). Съдът отбелязва от своя страна, че съгласно българския наказателен кодекс фактическите състави на тези две престъпления са много различни, а именно подкупът се състои в приемане или искане на каквато и да е облага, която не му се следва, от държавен служител, за да извърши или да не извърши действие по служба, докато измамата е създаване у другия на заблуждение за някои фактически обстоятелства с цел набавяне за себе си или за другиго на имотна облага, като с това се причини имотна вреда на жертвата (параграфи 50-52 по-горе). Съдът не намира за необходимо да разглежда основателността на доводите на защита, които жалбоподателят е можел да предяви, ако е имал възможността да оспори повдигнатото му ново обвинение. За сметка на това Съдът отбелязва, че може да се допусне, че тези доводи биха били различни от тези, които заинтересованото лице е избрало, за да оспори първоначалното обвинение (Pélissier et Sassi, цитирано по-горе, § 60, и Drassich, цитирано по-горе , § 40).

83.  Поради това Съдът счита, че Върховният касационен съд е трябвало да даде възможност на жалбоподателя да оспори новите обвинение в опит за измама при утежнени обстоятелства. Можел е например да отмени съдебното заседание и да насрочи ново на друга дата, като така даде възможност на страните да изложат доводите си, както и да поиска от тях да представят писмени обяснения по този въпрос. Това не е било направено, тъй като нито една разпоредба от вътрешното право не го е налагала на Върховния касационен съд: член 285, алинея 3 от стария НПК изисква такова отлагане на съдебното заседание единствено при промяна на фактите и обстоятелствата, въз основа на които е изградено обвинението, или когато е имало риск преквалификацията да доведе до налагане на по-тежко наказание (параграф 59 по-горе).

84.  Предвид всички тези елементи Съдът счита, че е нарушено правото на жалбоподателя да бъде информиран в подробности за характера и основанието на повдигнатото срещу него обвинение, както и правото му да разполага с достатъчно време и възможности да подготви своята защита. Съдът преценява, че в този случай наказателното преследване срещу него не отговаря на условието за справедливост. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 във връзка с член 6 § 3 a) и б) от Конвенцията.

2.  Относно отказа на апелативния съд да събере исканите от жалбоподателя доказателства

85. Позовавайки се на член 6 § 1 в комбинация с член 6 § 3 г), жалбоподателят посочва отказа на Военно-апелативния съд да разпита известен брой свидетели в негова полза, както и да събере исканите от него допълнителни доказателства.

86.  Правителството отговаря, че Военно-апелативният съд е преценил, че исканите доказателства от жалбоподателя не са необходими за установяването на фактите. Следователно оспорваният отказ на този съд не е нарушил процесуалните права на жалбоподателя, гарантирани от член 6 §§ 1 и 3 г).

87.  Съдът констатира, че става дума за един от аспектите на справедливостта на наказателното производство, образувано по делото. Предвид констатацията му за нарушение на член 6 § 1 във връзка с член 6 § 3 a) и б) (параграф 84 по-горе), Съдът преценява, че не се налага да разглежда отделно твърдението на жалбоподателя за отказа на вътрешните съдилища да събират всички искани от него доказателства (виж, mutatis mutandis, Dima c. Roumanie, № 58472/00, § 42, 16 ноември 2006 г.).

II.  Относно твърдението за нарушение на член 6 § 1 ОТ Конвенцията по отношение на времетраенето на наказателното производство

88.  Жалбоподателят посочва прекомерното времетраене на образуваното срещу него наказателно производство. Той се позовава на член 6 § 1 от Конвенцията, който в относимите си части гласи следното:

„Всяко лице има право неговото дело да бъде гледано (...) в разумен срок от съд (...), който да реши (...) относно основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него.“

A.  Относно допустимостта

89.  Съдът констатира, че това оплакване не е явно неоснователно по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и че по отношение на него не е налице никакво друго основание за недопустимост. Поради това следва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

1.  Тези на страните

90.  Жалбоподателят твърди, че общата продължителност на производството срещу него излиза извън границите на разумния срок, така както той е определен от съдебната практика на Съда. Той отбелязва, че делото е било връщано два пъти за доразследване на стадия на досъдебното производство, както и че впоследствие Върховният касационен съд също е върнал делото за преразглеждане от Военно-апелативния съд с мотива, че трябва да се направи правна преквалификация на деянията. Това е довело, според жалбоподателя, до допълнително забавяне на наказателното производство.

91.  Правителството от своя страна счита, че времетраенето на наказателното производство, водено по делото, не може да бъде квалифицирано като прекомерно. Обяснява, че става дума за сложно наказателно дело, което предполага събирането на различни по своя характер доказателства, като и разпитването на множество свидетели. Според него именно необходимостта от събирането на допълнителните доказателства за установяването на фактите е в основата на двете връщания на делото на стадия на предварителното производство. Различните съдебни инстанции са взели всички необходими мерки, за да избегнат забавянето на производството и са постановявали своите решения в разумен срок, независимо от връщането на наказателното дело за преразглеждане от Военно-апелативния съд. И накрая Правителството добавя, че жалбоподателят сам е внесъл молби, които са били удовлетворени, за отлагане на три съдебни заседания на апелативния и Върховния касационен съд.

2.  Преценка на Съда

92.  Съдът отбелязва, че времетраенето, което трябва да бъде отчетено по делото, е свързано с периода от 4 август 1999 г. до 21 октомври 2005 г., тоест шест години и два месеца за трите съдебни инстанции.

93.  Той припомня, че разумният характер на времетраенето на едно наказателно производство се преценява в зависимост от обстоятелствата по делото и предвид утвърдените в съдебната практика критерии, в частност сложността на делото и поведението на жалбоподателя и на компетентните органи (виж, освен други, Pélissier et Sassi, цитирано по-горе, § 67).

94.  Съдът приема, че наказателното производство за подкуп и измама се е характеризирало с известна сложност.

95.  По отношение на поведението на страните по делото Съдът отбелязва, че две съдебни заседания на Върховния касационен съд и едно заседание на Военно-апелативния съд са били отменени респективно по искане на жалбоподателя и поради отсъствието на неговия защитник, което е забавило наказателното производство с три месеца (параграфи от 21 до 23 по-горе). Трябва обаче да се отбележи, че основните забавяния на производството са по причина на органите на разследването и съдилищата: делото всъщност е връщано два пъти за доразследване поради пропуски от страна на следователя (параграф 14 по-горе) и един път на Военно-апелативния съд за събиране на нови доказателства и правилно прилагане на наказателния закон (параграф 24 по-горе). П този начин времетраенето на производството се удължава с две години и половина по вина на органите.

96.  Съдът отбелязва, че това забавяне буди още повече съжаление и поради факта, че заинтересованото лице, обвинено в извършването на престъпления по служба, е било отстранено от длъжност по време на цялото производство срещу него, още повече, че вътрешното законодателство го е лишавало от правото да упражнява друга заплащана дейност – с изключение на дейност в две ограничени области – в периода на отстраняването му от длъжност (параграф 63 по-горе).

97.  Предвид изложените по-горе мотиви Съдът счита, че времетраенето на наказателното производство, водено по делото, е излязло извън границите на разумния срок. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията в тази връзка.

III.  Относно твърдението за нарушение на член 8 от Конвенцията

98.  Жалбоподателят се оплаква, че е бил отстранен от длъжността си в националната полиция през цялото времетраене на воденото срещу него производството. Все така служител на МВР през целия този период, той не е получавал трудово възнаграждение, не му е било разрешено да напусне заеманата длъжност и вътрешното законодателство го е лишавало от правото, в качеството му на държавен служител, да търси и да започне друга работа, за да издържа семейството си. Позовава се на член 8 от Конвенцията, който в относимите си части гласи следното:

„1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния  (...) си живот (...)

2.  Намесата на държавните органи в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

A.  Относно допустимостта

99.  Правителството изтъква две основания за недопустимост на това оплакване. Като се позовава на решенията Glasenapp c. Allemagne (28 август 1986 г., §§ 49‑53, серия A № 104) и Kosiek c. Allemagne (28 август 1986 г., §§ 35-39, серия A № 105), то обяснява, че съгласно постоянната практика на Съда, достъпът до работа в публичния сектор не би могъл да бъде повод за каквото и да било оплакване по силата на Конвенцията. Добавя, че в частност член 8 не може да бъде тълкуван като гаранция за правото на държавна служба, дори за правото на упражняване на една или друга професия. Следователно Правителството счита, че оплакването, което жалбоподателят формулира във връзка с отстраняването му от длъжност в полицията, е несъвместимо ratione materiae с Конвенцията.

100.  Наред с това Правителството поддържа, че жалбоподателят не е изчерпал всички вътрешни средства за защита на негово разположение. То отбелязва, че с решението от 23 юли 1999 г. Върховният административен съд е отменил член 141, алинея 2 от Правилника за прилагане на Закона за МВР в частта, с която се забранява уволняването и напускането на служител, който временно е отстранен от длъжност. Следователно по думите на Правителството жалбоподателят е можел да се позове на тази съдебна практика и да изиска преките му ръководители да приемат молбата му за напускане преди приключването на воденото срещу него наказателно производство.

101.  Жалбоподателят не коментира основанията, изтъкнати от Правителството.

102.  Съдът припомня, че Конвенцията и протоколите към нея не гарантират правото на достъп до държавна служба (Glasenapp, § 48, и Kosiek, § 34, цитирани по-горе), така както не гарантират и свободата на професия (Thlimmenos c. Grèce [GC], № 34369/97, § 41, ЕСПЧ 2000‑IV). Съдът обаче е счел, че общата забрана, наложена на бившите служители на КГБ от литовското законодателство да заемат длъжност в различни отрасли на частния сектор, е причинило вреди, свързани с личния живот на заинтересованите страни (Sidabras et Džiautas c. Lituanie, № 55480/00 и № 59330/00, §§ 47 и 48, ЕСПЧ 2004 ‑VIII). Също така е преценил, че невъзможността по силата на италианското право лицата, обявени в лична несъстоятелност, да заемат някои длъжности в частния сектор, да упражняват някои либерални професии и да участват в капитала и в управлението на търговските дружества, е съставлявало намеса в правото им на неприкосновеност на личния живот (Albanese c. Italie, № 77924/01, § 54, 23 март 2006 г). Наред с това в решението си Каров (цитирано по-горе, § 88), Съдът е приел, че отстраняването от длъжност в полицията за продължителен период и лишаването от правото на упражняване на друга трудова дейност в частния или публичния сектор през периода на действие на тази мярка може да бъде разглеждано като посегателство спрямо правото на неприкосновеност на личния живот на заинтересованото лице (виж, a contrario, Calmanovici c. Roumanie, № 42250/02, §§ 137-139, 1 юли 2008 г., където жалбоподателят не е бил лишен от правото да си намери работа в частния сектор за периода на отстраняването му от длъжност като служител на полицията).

103.  Като се връща към фактите по делото, Съдът отбелязва,че жалбоподателят не се оплаква единствено от това, че е бил отстранен от длъжност като държавен служител. Заинтересованото лице се оплаква също така, че мярката по отстраняването му от длъжност е била съчетана с обща забрана за упражняване на каквато и да било друга заплащана трудова дейност в частния и публичния сектор с изключение на преподавателска и научно-изследователска. Съдът отбелязва, че тази мярка е престанала да бъде прилагана едва когато жалбоподателят е бил освободен от длъжност, шест години по-късно (параграфи 32, 36 и 40 по-горе). Според Съда тази ситуация е възпрепятствала трайно жалбоподателя да развива отношенията си с обкръжаващия го свят в професионален контекст и поради това съставлява посегателство в сферата му на личен живот (относно разширеното значение на понятието „личен живот“ в професионалната сфера, виж решението Niemietz c. Allemagne, 16 декември 1992 г., § 29, серия A № 251‑B).

104. По отношение на основанието за неизчерпване, изтъквано от Правителството, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е оспорил пред административните и наказателни съдилища необходимостта от постоянно прилагане на мярката по отстраняване от длъжност. Внесените искове в административните съдилища са били обявени за недопустими, наказателните съдилища никога не са разгледали исковете за отмяна на въпросната мярка (параграфи 34, 35 и 37-39 по-горе). Освен това заинтересованото лице се е опитало двукратно, през януари и юни 2001 г., да бъде възстановено на длъжност, но тези молби не са били уважени (параграф 36 по-горе). Правителството оправдано обръща внимание на факта, че през юли 1999 г. Върховният административен съд е отменил разпоредбата на Правилника за прилагане на Закона за МВР, с която се забранява освобождаването на отстранени служители от длъжност, с изключение на случаите на дисциплинарно уволнение. В тази връзка Съдът отбелязва, че жалбоподателят е поискал да бъде освободен от длъжност на 9 ноември 1999 г. или около три месеца след приемането на решението, предявено от Правителството, но безуспешно поради противопоставянето на преките му ръководители (параграф 33 по-горе). Освен това Съдът вече е отбелязал в решението Каров, (цитирано по-горе, § 51), че подобна на тази разпоредба е била въведена в Закона за МВР и че е била действаща в периода от април 2000 г. до февруари 2003 г. От тук е видно, че заинтересованото лице не е можело, както препоръчва Правителството, надлежно да се позове на решението от 23 юли 1999 г. на Върховния административен съд пред преките си ръководители, за да задължи същите да приемат молбата му за напускане.

105.  Поради това Съдът счита, че трябва да отхвърли предварителните основания за недопустимост, формулирани от Правителството. Съдът констатира, че оплакването по член 8 не е явно неоснователно по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и че по отношение на него не е налице никакво друго основание за недопустимост. Поради това следва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

1.  Аргументи на страните

106.  Жалбоподателят обяснява, че е бил отстранен от длъжност със заповед на прекия си ръководител още в самото начало на предварителното наказателно производство и че вътрешното законодателство го е лишавало от възможността да упражнява друга заплащана професионална дейност в периода на действие на тази принудителна мярка. Той добавя, че тъй като всички опити за напускане или оспорване на необходимостта от въпросната мярка са били безрезултатни, е бил поставен в затруднено материално положение, което го е принудило да натрупа дългове по отношение на негови познати, за да издържа семейството си. Следователно според жалбоподателя въпросната ситуация е нарушила неоправдано правото му на неприкосновеност на личния живот.

107.  Правителството твърди, че жалбоподателят е бил временно отстранен от длъжност поради образуването на наказателно производство срещу него. Според него с тази мярка, предвидена от българското законодателство, се цели избягването на каквото и да било възпрепятстване на наказателното преследване. Правителството добавя, че всяко наказателно производство предполага неизбежно мерки, които имат отражение върху личния живот на обвиняемия. В случая по делото понесените ограничения от жалбоподателя поради отстраняването му от длъжност не са излезли извън рамките на необходимото за осъществяването на преследваната цел. Освен това Правителството счита, че мярката по отстраняването от длъжност е гарантирала на жалбоподателя възстановяването му на заеманата от него длъжност в случай на оправдаването му от наказателните съдилища. Накрая Правителството уточнява, че след освобождаването му от длъжност в резултат на приключването на наказателното преследване заинтересованото лице е получило обезщетение за неизползваните дни отпуск през 1999 г.

2.  Преценка на Съда

108.  Съдът припомня, че за да бъде оправдана по силата на член 8 § 2 от Конвенцията, намесата в правото на неприкосновеност на личния живот трябва да бъде предвидена в закона, да е необходима в едно демократично общество, да преследва легитимна цел, тоест да постига добър баланс между конкуриращите се интереси на индивида и тези на общия интерес на общността.

109.  В случая по делото Съдът отбелязва, че мярката по отстраняване от длъжност, приложена по отношение на жалбоподателя, е била предвидена от член 392, алинея 1 от стария НПК (параграф 60 по-горе). Освен това той подчертава, че член 213 от Закона за МВР е лишавал от правото служителите на МВР да упражняват каквато и да било заплащана трудова извън служебните им задължения, правило, което се прилага и при отстраняване от длъжност на служител (параграф 63 по-горе). Що се отнася до забраната да се освобождават от длъжност служителите на споменатото министерство, то тя е била предвидена най-напред в член 141, алинея 2 от Правилника за прилагане на Закона за МВР и впоследствие в член 253, алинея 3 от закона за МВР (Каров, цитирано по-горе, § 51). Съдът е на мнение, че споменатите законови разпоредби са били достъпни и достатъчно ясни и предвидими за жалбоподателя. Следователно това първо условие за допустимостта на изобличаваната от жалбоподателя намеса е изпълнено.

110.  Съдът приема, както всъщност препоръчва Правителството, че отстраняването от длъжност на жалбоподателя в рамките на наказателното производство, образувано срещу него, е имало за цел да се избегне всякакъв евентуален опит за възпрепятстване на правосъдието. Целесъобразно е да допълним в този смисъл, че по времето на деянията, заинтересованото лице е било ръководител на полицейски отдел в София, отговарящ за разследването на икономическата престъпност, и че е било разследвано за подкуп във връзка със служебното му положение (параграфи 6-31 по-горе). В този контекст Съдът преценява, че отстраняването на жалбоподателя от длъжност е преследвало легитимната цел за предотвратяване на безредици или престъпления.

111.  Относно необходимостта от въпросната намеса в едно демократично общество Съдът отбелязва, че мярката по отстраняване от длъжност на жалбоподателя е била прилагана от 11 август 1999 г. до 9 декември 2005 г., тоест в период от шест години и четири месеца. Предвид това, че заинтересованото лице е било отстранено от длъжност поради наказателно преследване, образувано срещу него, е видно, че продължителността на действие на тази мярка е била тясно свързана с времетраенето на наказателното производство срещу него. Следователно, всяко неоправдано забавяне на наказателното производство е довеждало до удължаване на действието на тази принудителна мярка. В своето решение Каров, цитирано по-горе, §§ 88 и 89, Съдът разглежда наличието на легитимна цел, както и пропорционалността на отстраняването от длъжност на полицейски служител от гледна точка на уместността да бъде оставен на тази длъжност, докато тече наказателното преследване за подобни обвинения. В тази връзка Съдът стига до заключението, че оспорваната мярка е нормално и неизбежно последствие от наказателното производство, провеждано срещу жалбоподателя, независимо от прекомерното й времетраене. Съдът не вижда причина, поради която да не следва това заключение що се отнася до мярката по отстраняването на жалбоподателя от длъжност. В случая по настоящото дело обаче има проблем, свързан с необходимостта и пропорционалността на последствията от отстраняването, а именно лишаването на жалбоподателя от възможността да си намери друга работа в рамите на наказателното производство срещу него.

112.  Съдът вече е констатирал при изследването на оплакването на жалбоподателя въз основа на член 6 § 1, че връщанията на делото на етапа на предварителното производство, както и за преразглеждане от Военно-апелативния съд, са довели до забавяне от две години и половина на наказателното производство (параграф 95 по-горе). Този срок, дължащ се на различни пропуски от страна на органите на следствието и съда, автоматично е удължило действието на мярката по отстраняване от длъжност на жалбоподателя, както и на произтичащото от нея ограничение да се кандидатства за работа в частния сектор. В този контекст Съдът счита, че мярката по отстраняване от длъжност е можело да бъде прилагана за чувствително по-кратък период, ако органите са били по старателни в рамките на наказателното производство, провеждано срещу заинтересованото лице.

113.  Най-ограничаващият аспект на ситуацията, от която се оплаква жалбоподателят, е била невъзможността той да изпълнява друга професионална дейност, включително и в частния сектор по време на действието на мярката по отстраняването му от длъжност. Съдът припомня, че това ограничение произтича от статута му на държавен служител, с който заинтересованото лице е продължавало да се ползва независимо от това, че временно не е изпълнявало длъжностните си задълженията (параграф 63 по-горе). И ако при нормална обстановка едно такова ограничение е можело да бъде оправдано със загрижеността за избягване на конфликт на интереси в рамките на публичната администрация, Съдът преценява, че прилагането на тази обща забрана в конкретния случай на жалбоподателя – служител, отстранен от длъжност за период от повече от шест години – е обременявало прекомерно заинтересованото лице. Органите не са предоставили никакво убедително обяснение за отказа жалбоподателят да бъде освободен от длъжност в качеството му на служител на МВР, което би му дало възможност да се намери друга работа. Съдът не е убеден, че такава възможност би възпрепятствала протичането на образуваното срещу жалбоподателя наказателно производство. Този отрицателен и продължителен вреден ефект от отстраняването от длъжността на жалбоподателя съставлява прекомерна тежест, която е навредила на личния му живот. Съдът преценява, че това ограничение не може да бъде разглеждано като необходимо и пропорционално спрямо легитимната цел, преследвана с образуването на наказателното производство, нито като негово нормално и неизбежно последствие.

114.  Следователно Съдът счита, че посочените ограничителни мерки не са постигнали точния баланс между интересите на жалбоподателя и тези на общия обществен интерес, както и че има намеса в личния живот на заинтересованото лице, без да е налице достатъчно основание по смисъла на втория параграф на член 8 от Конвенцията.

115.  Следователно е налице нарушение на този член от Конвенцията.

IV.  Относно твърденията за нарушение на член 13 от Коневенцията

116.  Жалбоподателят твърди, че не е разполагал с ефикасни вътрешноправни средства за защита, за да противодейства на посегателствата спрямо правото му на неприкосновеност на личния живот и правото му на наказателен процес в разумен срок. Той се позовава на член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални органи, дори и нарушението да е извършено  от  лица, действащи при  упражняване на служебни функции.“

117.  Правителството поддържа, че жалбоподателят е нямал защитимо оплакване от гледна точка на член 6 § 1 от Конвенцията, тъй като наказателното производство е било проведено с необходимото старание. Относно средствата на защита на негово разположение по отношение на намесата в правото на неприкосновеност на личния живот на жалбоподателя, Правителството поддържа аргументите си, изложени в подкрепа на основанието за неизчерпване на средствата за защита, представено във връзка с оплакването по член 8 на Конвенцията (параграф 100 по-горе).

A.  Относно допустимостта

118.  Съдът припомня, че член 13 намира приложение единствено когато жалбоподателите имат оплакване, защитимо по смисъла на някоя от другите разпоредби на Конвенцията или протоколите към нея. При разглеждането си на оплакванията на жалбоподателя за нарушение на членове 6 § 1 и 8 от Конвенцията, Съдът стигна до заключението за тяхната допустимост (параграфи 89 и 105 по-горе). Следователно заинтересованото лице е имало защитими оплаквания относно правото на неприкосновеност на личния живот и правото на съдебен процес в разумен срок. Следователно член 13 от Конвенцията намира приложение по отношение на тези оплаквания на жалбоподателя.

119.  Съдът констатира, че тази част от жалбата не е явно неоснователна по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и че по отношение на нея не е налице никакво друго основание за недопустимост. Поради това следва да бъдат обявени за допустими оплакванията, които жалбоподателят формулира по силата на член 13 във връзка с членове 6 § 1 и 8 от Конвенцията.

Б.  По същество

1.  Оплакване за нарушение на член 13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията

120.  Жалбоподателят твърди, че не разполагал с каквото и да било вътрешноправно средство за защита, с което да може да противодейства на прекомерното според него времетраене на наказателното производство, водено срещу него.

121.  Съдът отбелязва, че член 239a от стария НПК, с който се дава възможност на едно обвинено лице да ускори хода на наказателното преследване единствено на етапа на предварителното производство, е влязъл в сила през юни 2003 г. По това време жалбоподателят е бил вече предаден на съд. От това е видно, че в случая по делото с тази разпоредба не е можело да се противодейства на натрупаните забавяния на етапа на наказателното разследване през 2000 г. и 2001 г., нито на породените от връщането на наказателното дело за преразглеждане от Военно-апелативния съд.

122.  В редица други подобни дела срещу България Съдът вече е стигал до заключението, че вътрешното право не предоставя никакво друго ефективно средство за защита, което да позволи да се ускори ходът на наказателното преследване или да се получи обезщетение за прекомерно времетраене на наказателното производство (виж, с препратките, Димитров и Хаманов срещу България, № 48059/06 и № 2708/09, §§ 92-97, 10 май 2011 г.). Съдът не вижда причина, поради която да стигне до различно заключение по настоящото дело.

123.  Следователно Съдът констатира нарушение на член 13, във връзка с член 6 § 1 на Конвенцията.

2.  Оплакване за нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията

124.  Жалбоподателят се оплаква също така от липсата на вътрешноправни средства на защита, които биха му дали възможност да противодейства на нарушаването на правото на неприкосновеност на личния живот в резултат на отстраняването му от длъжност като служител на МВР.

125.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е внесъл искове пред административните и наказателните съдилища срещу поддържането на мярката по отстраняването му от длъжност като полицейски служител. Искът му пред административните съдилища е бил обявен за недопустим (параграф 35 по-горе), а внесеният пред наказателните съдилища никога не е бил разгледан по същество (параграфи 34 и 37-39 по-горе). По отношение на възможността заинтересованото лице да подаде оставка, като се позовава на решението от 23 юли 1999 г. на Върховния административен съд, Съдът препраща към мотивите си, изложени в частта, посветена на основанието за неизчерпване, формулирано от Правителството по повод на член 8 от Конвенцията (параграф 104 по-горе).

126.  Съдът констатира, че Правителството не споменава за каквото и да било компенсаторно правно средство на защита, с което да се противодейства на ситуацията, от която се оплаква жалбоподателят. Наред с това Съдът обяснява, че предвиденият иск по силата на член 2 от Закона за отговорността на държавата едва ли може да гарантира разумен шанс за успех, като се има предвид, че отстраняването от длъжност на жалбоподателя не е било постановено от съд, а наредено от неговия пряк ръководител. Що се отнася до иска за обезщетение на вреди, предвиден в член 1, алинея 1 от Закона за отговорността на държавата, то той също не може да бъде разглеждан като ефективно компенсаторно средство за защита в случая по делото, тъй като компетентните вътрешни съдилища никога не са се произнасяли относно законосъобразността и необходимостта от отстраняване от длъжност на жалбоподателя (параграфи 32-41 по-долу).

127.  Следователно е налице нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията.

V.  ОТНОСНО ОПЛАКВАНИЯТА, СВЪРЗАНИ С КОНФИСКАЦИЯТА НА ЧАСТ ОТ АПАРТАМЕНТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ

128.  Те се оплакват, че конфискацията на четвърт от тяхното семейно жилище е съставлявала неоправдано посегателство върху правото им на собственост. Те твърдят също така, че вътрешното право не им е предоставяло каквото и да било средство за защита, с което да може да се противодейства на тази ситуация. Те се позовават на член 1 от Протокол № 1 и член 13 от Конвенцията, които гласят следното:

Член 1 от Протокол № ^o1

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

Член 13 от Конвенцията

„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има  право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при  упражняване на служебни функции.“

129.  Правителството оспорва тезата на жалбоподателите. То обяснява, че конфискацията на половината от дела на Д.M.T. от семейното жилище се предвижда от наказателния закон и че се прилага като санкция, в резултат на наказателно производство, за да се накаже осъдителното поведение от страна на този жалбоподател. Наред с това то поддържа, че тази мярка не е била непропорционална, като се има предвид, че стойността на конфискуваната част е много по-ниска от сумата, с която е възнамерявал да се обогати жалбоподателят, извършвайки престъпните деяния.

130.  Съдът отбелязва, че оспорваната от жалбоподателите конфискация е наказателна санкция, наложена само на единия от тях, а именно на Д.M.T., в резултат на наказателно производство. Вярно е, че става дума за мярка относно семейния апартамент на жалбоподателите, в резултат, на която заинтересованите лица са загубили изключителното право на собственост върху това имущество, предвид на това, че държавата притежава четвърт от него. Следователно тази мярка не е накърнила собствеността на Д.K.И. върху полагащия й се дял от семейното жилище. Същият дори се е увеличил, тъй като жалбоподателката се е възползвала от възможността да откупи конфискуваната четвърт собственост. Следователно Съдът счита, че Д.K.И. не би могла да бъде разглеждана като жертва на посегателство върху правото й на собственост. Следователно това оплакване е несъвместимо ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по силата на член 35 § 3 a) и трябва да бъде отхвърлено, съгласно член 35 § 4 от Конвенцията. При отсъствието на защитимо оплакване от гледна точка на член 1 от Протокол № 1, член 13 от Конвенцията не намира приложение по случая и оплакването на жалбоподателката за нарушение на този член е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на нейния член  35 § 3 a). Следователно трябва да бъде също обявено за недопустимо по силата на член  35 § 4 от Конвенцията.

131.  По отношение на оплакванията, формулирани от жалбоподателя, Д.M.T., Съдът отбелязва, че те са тясно свързани с неговата наказателна присъда, тъй като конфискацията на половината от полагащия му се дял от семейното жилище е наказателна санкция, наложена в рамите на образуваното срещу него наказателно производство. Предвид заключенията за нарушение на член 6 § 1 във връзка с член 6 § 3 a) и б), до които достига (параграфи 76-84 по ‑ горе), Съдът счита, че по случая не възниква никакъв друг въпрос от гледна точка на член 1 от Протокол № 1 и на член 13 от Конвенцията.

VI.  относно другите твърдения за нарушения

132.  Жалбоподателят, Д.M.T., се оплаква, че е бил задържан под стража като мярка за неотклонение, без тази мярка да бъде разгледана от съд, както и че е престоял в ареста деветдесет дни. Той изобличава условията на задържане под стража. Двамата жалбоподатели се оплакват, че иззетите от кабинета на Д.M.T. пари са били задържани като веществено доказателство изключително дълго време според тях. Наред с това те твърдят, че вътрешното право не им е предоставяло никакво ефективно средство за защита, с което да може да се противодейства на тези твърдени нарушения.

133.  Предвид цялата информация, с която разполага, и доколкото е компетентен да разгледа формулирани твърдения, Съдът не забелязва какъвто и да било признак за нарушаване на гарантираните от Конвенцията и Протоколите към нея права и свободи. Следователно тази част от жалбата е очевидно неоснователна и трябва да бъде отхвърлена по силата на членове 35 §§ 3 a) и 4 на Конвенцията.

VII.  Относно приложението на член 41 от Конвенцията

134.  По смисъла на член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или протоколите към нея, и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

135.  Жалбоподателите приканват Съда да им присъди обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди. Като добавят, че тези вреди не могат да бъдат точно изчислени, те приканват Съда да им присъди сумата от 20 100 български лева.

136.  Правителството не взема отношение по искането за справедливо обезщетение.

137.  Съдът припомня, че всички оплаквания, направени от жалбоподателката, Д.K.И., са били отхвърлени като недопустими (параграфи 130, 132 и 133 по-долу). Следователно е редно а се отхвърли молбата за удовлетворение по отношение на жалбоподателката.

138.  По отношение на жалбоподателя, Д.M.T., и дотолкова, доколкото неговата претенция се отнася за претърпените имуществени вреди, Съдът не намира причинно-следствена връзка между констатираните нарушения и твърдяната имуществена вреда и отхвърля тази молба. За сметка на това Съдът счита, че заинтересованото лице е понесло неимуществени вреди поради констатираните нарушения на гарантираните му от Конвенцията права. Като се произнася по право и съвест [Бел.пр. ex œquo et bono], както повелява член 41, Съдът счита, че е основателно да се присъдят на Д.M.T. 5 800 евро (EUR) за понесената неимуществена вреда.

139.  Съдът припомня също, че съгласно добре установената му съдебна практика, е необходимо в случаи на нарушаване на член 6 от Конвенцията да постави жалбоподателя в ситуация, възможно най-близка до тази, в която той би се намирал, ако не имало неспазване на изискванията на тази разпоредба (Piersack c. Belgique (член 50), 26 октомври 1984 г., § 12, серия A № 85). Решение, с което се констатира нарушение, налага на държавата ответник правното задължение не само да изплати на заинтересованото лице присъдените суми от гледна точка на справедливото удовлетворение, но също така и да избере, под контрола на Комитета на министрите на Съвета на Европа, общите и/или, при необходимост, индивидуални мерки, които да приеме в правната си система, за да сложи край на констатираното нарушение от Съда и да заличи в рамките на възможното последствията, така че да възстанови, колкото е възможно, предхождащата нарушението ситуация (Ilaşcu et autres c. Moldova et Russie [GC], № 48787/99, § 487, ЕСПЧ 2004 ‑VII). В частност при неспазване на някоя от гаранциите на член  6 § 1 от Конвенцията, най-подходящото поправяне на нещата се състои по принцип в преразглеждане на делото или своевременно образуване на ново производство при спазване на изискванията на чл. 6 (Lungoci c. Roumanie, № 62710/00, § 56, 26 януари 2006 г., и Янакиев срещу България, № 40476/98, § 90, 10 август 2006 г., за правото на достъп до съд; Somogyi c. Italie, № 67972/01, § 86, ЕСПЧ 2004‑IV, за право на участие в процес; и Gençel c. Turquie, № 53431/99, § 27, 23 октомври 2003 г., и Tahir Duran c. Turquie, № 40997/98, § 23, 29 януари 2004 г., относно липсата на независимост и безпристрастност на съда по подсъдност). Предвид характера на констатираното нарушение на член 6 § 1 във връзка с член 6 § 3 a) и б) от Конвенцията по настоящето дело (параграф 84 по-горе) и предвид особените обстоятелства по случая, Съдът преценява, че най подходящото поправяне на нещата би било да се възбуди отново наказателното производство, обект на което е жалбоподателят Д.M.T.

Б.  Съдебни разноски

140.  Предвид на това, че жалбоподателите не претендират за възстановяване на съдебни разноски и разходи, направени в рамките на вътрешното производство и пред съда, Съдът счита, че няма основание да им присъжда каквато и да било сума в тази връзка.

В.  Лихва за просрочване

141.  Съдът намира за уместно лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

Поради тЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ Съдът, единодушно,

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията на жалбоподателя, Д.M.T, за нарушение на член 6 § 1 във връзка с член 6 § 3 a), б) и г), и на член 6 § 1 по отношение на времетраенето на наказателното производство, на член 8 и на член 13 във връзка с членове 6 § 1 (времетраене) и 8 от Конвенцията, и за недопустима в останалата част;

2.   Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1, във връзка с член 6 § 3 a) и б) от Конвенцията;

3.  Приема, че няма основание да разглежда оплакване за нарушение на член 6 § 1 във връзка с член 6 § 3 г) от Конвенцията;

4.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията относно времетраенето на наказателното производство, образувано срещу жалбоподателя;

5.  Приема, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;

6.  Приема, че е налице нарушение на член 13 във връзка с членове 6 § 1 и 8 от Конвенцията;

7.  Приема, че не възниква какъвто и да било друг въпрос от гледна точка на член 1 от Протокол № 1 и на член 13 от Конвенцията по отношение на конфискацията на частта от полагащия се дял от семейното жилище на жалбоподателя;

8.  Приема

a)  че държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателя Д.М.Т., в тримесечен срок от влизането в сила на решението, съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, 5 800 евро (EUR) (пет хиляди и осемстотин евро), плюс евентуално начисления данък, дължим от жалбоподателите, за претърпяна неимуществена вреда, в левовата им равностойност по курса, приложим в деня на плащането;

в)  че от изтичането на упоменатия по-горе срок до плащането се дължи лихва върху горепосочените суми в размер на приложимата пределна ставка по заеми на Европейската централна банка през този период, увеличена с три процентни пункта;

9.  Отхвърля искането за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на френски език и впоследствие съобщено писмено на 24 юли 2012 г., в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Фатош Арачи                                                                     Лех Гарлицки
Заместник – секретар на отделението                               Председател

Дата на постановяване: 24.7.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-112437