Номер на жалба: 56796/00

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (чл. 5-2) Информация за обвиненията, (Чл. 5-2) Незабавна информация, (Чл. 5-3) Изправен пред съдия или длъжностно лице, (Чл. 5-3) Съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, (Чл. 5-3) Продължителност на задържане преди делото, (Чл. 5-4) Процедурни гаранции за преглед, (Чл. 5-4) Преглед на законосъобразността на задържане

По делото на Данов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), на заседание в състав:

          Г-н    П. Лоренцен, Председател,
          г-жа  С. Бoтушарова,
          г-н    В. Буткевич,
          г-жа  M. Цаца- Николовска,
          г-н    Р. Mаруст,
          г-н    Дж. Борего Борего,
          г-жа  Р. Ягер, съдии,
и г-жа К. Уeстердик, секретар на отделението,

След като се оттегли на заседание на 2 октомври 2006г.,

Предоставя следното решение, постановено на горепосочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№  56796/00) срещу Република България, заведена в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Христо Георгиев Данов (“жалбоподател”) на 12 декември 1999г.

2.  Жалбоподателят беше представляван от г-жа И. Лулчева, адвокат, практикуващ в София.

3.  Българското правителство (“Правителството”) беше представлявано от техния агент- г-жа М. Коцева от Министерство на правосъдието.

4.  На 15 ноември 2004г. Съдът реши да извести Правителството за жалбата. На основание на разпоредбите на член 29 § 3 от Конвенцията, той реши да разгледа жалбата по същество и по допустимост.

5.  На 1 април 2006г. делото е разпределено на новосформираното пето отделение (правило 25 § 5 и правило 52 § 1).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателят е роден през 1954г. и живее в Пловдив. Той е бил член на борда на директорите на местна банка и директор на частна брокерска фирма.

A.  Наказателното производство срещу жалбоподателя

7.  На 1 април 1998г. Пловдивска районна прокуратура повдига обвинение срещу жалбоподателя и г-н A. ( “обвиняемите”) за злоупотреба. По-късо, на неконтретизирана дата обвинението е снето поради липса на наказуемо престъпление.

8.  Пловдивската районна прокуратура също така обвинява обвиняемите в присвояване на 8 юли 1998г. и предава делото на Пловдивска окръжна прокуратура.

9.  На следващия ден, 9 юли 1998г., Пловдивска окръжна прокуратура определя на всеки от обвиняемите гаранция в размер от 5,000,000 стари български лева [приблизително 2,560 евро (EUR)].

10.  Предварителното следствие срещу обвиняемите продължава през следващата година като междувременно се извършват различни следствени действия.

11.  През октомври 1999г. другият обвинен заедно с жалбоподателя – г-н А. се укрива.

12.  На 5 ноември 1999г. жалбоподателят е задържан под стража по разпореждане на Пловдивска окръжна прокуратура.

13.  Предварителното следствие срещу обвиняемите приключва през декември 1999 г.

14.  В началото на януари 2000 г. в Пловдивски окръжен съд срещу обвиняемите е внесен обвинителен акт за присвояване на 2,051,819.44 американски долара.

15.  Наказателното производство продължило на съдебен етап, при който пред Пловдивски окръжен съд са проведени неразкрит брой изслушвания.

16.  В решение от 21 юни 2005г. Пловдивският окръжен съд признава обвиняемите за невинни по повдигнатите срещу тях обвинения. Не е ясно дали прокуратурата е протестирала решението и дали то впоследствие е влязло в сила.

B.  Задържането на жалбоподателя и домашен арест

1.  Задържането на жалбоподателя

17.  През октомври 1999г. властите установяват, че обвиненият заедно с жалбоподателя г-н А., не може да бъде открит и се предполага, че е напуснал страната.

18.  На 5 ноември 1999г. Пловдивска окръжна прокуратура разпорежда жалбоподателят да бъде задържан под стража, независимо че признава, че той винаги доброволно и точно е участвал в следствените процедури, провеждани по време на производството. Като основание за задържането Пловдивска окръжна прокуратура се позовава на разузнавателни данни, получени от Районна дирекция на полицията - Пловдив на 4 ноември 1999г., че се предполага, че жалбоподателят планира да се укрие. Жалбоподателят е задържан същия ден.

19.  На 8 ноември 1999г. жалбоподателят обжалва задържането си, с като оспорва необходимостта и основанията да се измени мярката за неотклонение на задържане. В допълнение, той оспорва правните основания за позоваване на непроверени разузнавателни данни като обосновка за задържането му.

20.  В писмо от 17 ноември 1999г. Окръжна дирекция на полицията още веднъж информира Пловдивски окръжен съд, че на 3 ноември 1999г. тя е получила разузнавателни данни, че жалбоподателят възнамерява да се укрие. Тя също отбелязва, че без разрешение на Министъра на вътрешните работи, тя не би могла да предостави разузнавателните данни на Прокуратурата.

21.  На 22 ноември 1999г. е проведено изслушване пред Пловдивски окръжен съд, на което прокурорът информира съда, че неговата служба не е имала достъп до данните на разузнавалите от 3 ноември 1999г., защото полицията е отказала да ги предостави без предварителното одобрение на Министъра на вътрешните работи. Съдът счел, че за него е от съществено значение да получи данните от разузнаването, тъй като това влияе на правата на задържания да ги оспорва. Съдът разпоредил разузнавателните данни да бъдат получени от полицията. Жалбоподателят настоял съдът да се произнесе по неговата жалба и оспорил възможността да се използват такива разузнавателни данни като доказателство. Заседанието е отложено без произнасяне по жалбата на жалбоподателя.

22.  В писмо от същия ден до Окръжна дирекция на полицията - Пловдив заместник-председателят на Пловдивски окръжен съд прави искане полицията да предостави на съда фактите, върху които те основават своята информация, че жалбоподателят възнамерява да се укрие. В отговор на писмото от 23 ноември 1999г. Окръжна дирекция на полицията – Пловдив повтаря изложеното в нейното писмо от 17 ноември 1999г.

23.  Заседанието от 26 ноември 1999г. е отложено, защото Пловдивски окръжен съд счел, че е жизнено важно полицията да предостави разузнавателните данни преди той да се произнесе по жалбата. Жалбоподателят поддържа твърдението, че прокуратурата не е успяла да докаже намерението на жалбоподателя да се укрие, оспорва необходимостта да се отложи изслушването и настоява съдът да се произнесе по жалбата му въз основа на изложените пред него факти. Заседанието е отложено без произнасяне по жалбата на жалбоподателя.

24.  В две писма до министъра на вътрешните работи и до Окръжна дирекция на полицията - Пловдив от 29 ноември 1999г., заместник-председателят на Пловдивски окръжен съд още веднъж отправя искане полицията да предостави на съда фактите, върху които тя е основала своята информация, че жалбоподателят възнамерява да се укрие. В своя отговор от 30 ноември 1999г. Окръжна дирекция на полицията- Пловдив повтаря своите предишни твърдения и информира съда, че е получила разузнавателни данни, че в разговор от 3 ноември 1999г. жалбоподателят е заявил намерението си да напусне страната, защото се безпокои от изхода на наказателното производство срещу него и с оглед бягството на другото обвинено заедно с него лице. Полицията отказва да предостави източника на тези данни.

25.  На следващото заседание от 3 декември 1999г., Пловдивски окръжен съд разглежда и отхвърля жалбата на жалбоподателя срещу задържането му. Той постановява, че с оглед повдиганите срещу него обвинения, задържането му под стража е задължително и освен това, има доказателства, че той може да се укрие.

26.  След приключване на предварителното разследване жалбоподателят завежда жалба на 15 декември 1999г. срещу задържането си като се аргументира, че има промяна в обстоятелствата, която изисква преоценка на задържането му под стража. На заседанието от 21 декември 1999г. Пловдивски окръжен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя. Той счел, че няма промяна в обстоятелствата и, във всеки случай, неговото задържане е задължително с оглед на обвиненията срещу него и вероятността той да се укрие.

27.  На 1 януари 2000г. влизат в сила измененията към Наказателно - процесуалния кодекс относно режима на задържане под стража (виж по-долу, релевантното вътрешно право и практика).

28.  Първите две изслушвания на съдебната фаза на производството са проведени на 25 януари и 22 февруари 2000г. И при двете жалбоподателят отново обжалва задържането си, като Пловдивски районен съд отхвърля жалбите като се позовава основно на разузнавателните данни, че той ще се укрие, че е обвинен в тежко умишлено престъпление, за което задържането под стража е задължително и че срещу него е отрито друго предварително разследване. На изслушването от 22 февруари 2000г. пред съда е представен доклад на медицински експерт относно влошаващото се здравословно състояние на жалбоподателя, но било счетено, че лечението може да продължи в затвора. Жалбоподателят обжалва решението от 22 февруари 2000г. за отхвърляне на жалбата, което Пловдивски окръжен съд потвърждава в официално решение от 7 март 2000г.

29.  В решение от 13 март 2000г. Пловдивски апелативен съд постановява, че няма доказателства, че жалбоподателят би могъл да се укрие да извърши друго престъпление и че той винаги е оказвал съдействие на следствието. В допълнение той отбелязва, че полицията, в своите писма до съда, никога не е указвала, че жалбоподателят е предприел конкретни действия за укриване. Съдът също така постановява, че здравословното състояние на жалбоподателя се нуждае от лечение и специална диета, които могат да се осигурят единствено в домашна среда. В резултат, той заменя задържането под стража на жалбоподателя с домашен арест, но без да посочва конкретни основания за замяна на последното ограничение на жалбоподателя.

2.  Домашен арест на жалбоподателя

30.  На неконкретизирана дата, жалобподателят обжалва наложения му домашен арест.

31.  Пловдивски окръжен съд отхвърля жалвата на жалбоподателя на заседание от 11 декември 2000г., тъй като не открива нови обстоятелства по делото, които да изискват преоценка на наложеното на жалбоподателя ограничение. При последващото обжалване Пловдивски апелативен съд потвърждава решението на 28 декември 2000г.

32.  На неконкретизирана дата жалбоподателят подава втора жалба срещу наложения домашен арест.

33.  На 28 май 2001г. Пловдивски окръжен съд отхвърля втората жалба на жалбоподателя, тъй като не открива нови обстоятелства, изискващи преоценка на наложеното ограничение и също, защото срещу него е открито друго предварително разследване.

34.  При последващото обжалване, в решение от 15 юни 2001г. Пловдивски апелативен съд отменя решението на по-нисшия съд от 28 май 2001г. и изменя мярката за неотклонение на жалбоподателя на гаранция в размер на 5,000 нови български лева (приблизително EUR 2,560). Съдът постановява, че жалбоподателят винаги е присъствал на съдебните заседания и никога не е причинявал забави или отлагания. Така, той е на мнение, че налагането на домашен арест на жалбоподателя никога не е било основателно и че цялостната му продължителност (една година и седем месеца) представлява ново обстоятелство, изискващо преоценка на наложеното ограничение. Съдът също така постановява, че Пловдивски окръжен съд погрешно се е позовал на законовите разпоредби, ръководещи задържането под стража, когато е отхвърлил жалбата на жалбоподателя срещу домашния му арест, но не се е произнесъл, че домашният му арест като такъв е незаконосъобразен.

II.  РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Задържане под стража

1.  Преди 1 януари 2000г.

35.  Релевантните разпоредби на Наказателно - процесуалния кодекс (“НПК”) и практиката на българските съдилища към релевантния момент са обобщени в решенията на Съда по няколко подобни дела (виж също, Николова срещу България [GC], no. 31195/96, §§ 25-36, ECПЧ 1999-II; Илийков срещу България, no. 33977/96, §§ 55-59, 26 юли 2001; и Янков срещу България, no. 39084/97, §§ 79-88, ECПЧ 2003-XII (извадки )).

2.  След 1 януари 2000г.

36.  От тази дата правният режим за задържане по НПК е изменен с цел да се осигури съответствие с Конвенцията (TR 1-02 Върховен касационен съд).

37.  Релевантната част от изменения член 152 предвижда, във версията му в сила към момента на настъпване на фактите и до 30 април 2001г.:

“(1) Задържане под стража се взема [в дела относно] престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода..., когато данните по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.

(2)  Ако от доказателствата по делото не се установява противното, при следните обстоятелства ще се счита, че [такава] опасност е налице, когато:

1.  Когато обвинението е за престъпление, извършено при условията на опасен рецидив или повторно;

2.  Когато обвинението е за тежко умишлено престъпление и обвиняемият е осъждан за друго тежко умишлено престъпление от общ характер и лишаване от свобода не по-малко от една година, чието изпълнение не е отложено;

3.  Обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от десет години лишаване от свобода или по-тежко наказание.

(3)  когато опасността обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление отпадне мярката за неотклонение задържане под стража се изменя м по-лека.”

38.  Изглежда, че през първоначалния период от тяхното прилагане след тяхното влизане в сила на 1 януари 2000г. се наблюдават различни тълкувания на горните разпоредби.

39.  През юни 2002г. Върховният касационен съд пояснява, че измененият член 152 изключва всяка възможност за задължително задържане. Във всички случаи, наличието на разумно подозрение срещу обвиняем и на действителна опасност той да се укрие или да извърши друго престъпление трябва да бъдат установени от властите. Презумпцията по алинея 2 на член 152 е само отправна точка за анализ и не прехвърля тежестта за доказване към обвиняемия (TR 1-02 Върховен касационен съд).

B.  Домашен арест

40.  По чл. 146 от НПК, една мярка за неотклонение се взема спрямо обвиняем по дело от общ характер. Освен досъдебното задържане, друга такава мярка е домашният арест.

41.  Член 147 от НПК в редакцията му в сила към момента на настъпване на фактите, предвижда мерките за неотклонение да се вземат, за да се предотврати обвиняемият да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда. Когато се взема конкретна мярка, компетентният орган трябва да вземе под внимание опасността на твръдяното престъпление, доказателствата срещу обвиняемия, неговото или нейното здравословно състояние, семейно положение, професия, възраст и т.н, age, (член 147 § 2 от НПК).

42.  Член 151 § 1 от НПК в редакцията му в сила към времето на настъпване на фактите, определя домашния арест, както следва:

“Домашният арест се състои в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган.”

В свое тълкувателно решение №. 10/1992 (реш. № 10 от 27 юли 1992 г. по конституционно дело № 13 от 1992 г., обн., ДВ брой 63 от 4 август 1992 г.) Конституционният съд е постановил:

“... Домашният арест също е форма на задържане и [представлява] намеса в неприкосновеността [на лицето].”

43.  НПК в редакцията му в сила към релевантното време, предвижда в своя член 151 § 2, че мярката домашен арест се взема и контролира от съда.

C.  Закон за отговорността на държавата за вреди

44.  Законът за отговорността на държавата за вреди от 1988г. (“ЗОДВ”) предвижда, че държавата е отговорна за вреди, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.  и (b) органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда от незаконно

Задържане под стража, ако заповедта за задържането е отменена поради липса на законно основание (раздели 1-2).

Релевантното вътрешно право и практика по раздели 1 и 2 на ЗОДВ са обобщени в делата на Йовчев срещу България (№  41211/98, §§ 76‑80, 2 февруари 2006г.) и Хаманов срещу България (№. 44062/98, §§ 56-60, 8  април 2004).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

45.  Жалбоподателят е направил няколко жалби, попадащи под член 5 от Конвенцията.

В частност, жалбоподателят се жалва на основание на член 5 § 1 от Конвенцията, че е бил задържан незаконосъобразно на 5 ноември 1999г., защото нямало надеждни доказателства, че той може да се укрие. Той също така твърди, че задържането му и домашният арест били неправомерни.

Жалбоподателят се жалва по член 5 § 2 от Конвенцията, че не е бил информиран незабавно за причините за неговия арест, поради това, че не са му били представени разузнавателните данни, на които органите са се позовали при разпореждане на задържането му.

Жалбоподателят се оплаква на основание на член 5 § 3 от Конвенцията, че задържането му е разпоредено от Прокуратурата.

И накрая, жалбоподателя се жалва, че производството по обжалването относно неговото лишаване от свобода било несправедливо. Той твърди, че съдилищата са основали своите решения на факти, които били недопустими като доказателство по вътрешните процедурни правила, особено, разузнавателните данни, получени от полицията и че тези данни никога не са му представяни и поради това му е била отказана възможността да разгледа и оспори направените срещу него твърдения. Освен това той, твърди, че съдилищата били пристрастни.

Релевантната част на член 5 на Конвенцията гласи:

“1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случай и по реда, предвидени от закона:

...

(c)  законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е  извършило престъпление;

...

2.  На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват..

3. Всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1(с) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.

4.  Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.”

A.  Допустимост

1.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

46.  Правителството поддържа становището, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита. Те твърдят, че въз основа на констатациите на Пловдивски апeлативен съд в неговото решение от 15 юни 2001г., че жалбоподателят би могъл да заведе граждански иск по ЗОДВ и така би могъл да получи обезщетение за незаконното си поставяне под домашен арест.

47.  Жалбоподателят изразява несъгласие с твърдението на Правителството и твърди, че той не би могъл да потърси обезщетение за вреди за удълженото си задържане и домашен арест по ЗОДВ. Той отбелязва, че в решението си от 15 юни 2001г. Пловдивският апелативен съд никога не представял констатации, че задържането му или домашния расет са били назоконосъборазни, а само че последният е бил неоснователен и просто го променил на пускане под гаранция. Това, както се твърди, изключва завеждането на успешен граждански иск по ЗОДВ. Съответно, той счел, че от него не следва да се изисква, че е изчерпал това вътрешноправно средство за защита.

48.  Съдът подчертава, че целта на член 35 § 1 от Конвенцията, който определя правилото за изчерпването на вършеноправните средства за защита, е да се предостави на Договарящите страни възможността да предотвратят или изправят нарушенията, твърдени срещу тях преди тези твърдения да бъдат предадени на Съда (виж също при другите власти, Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 74, ECПЧ 1999‑V). Правилото в член 35 § 1 от Конвенцията е основано на презумпцията, отразена в член 13 (с който той е тясно свързан), че съществува ефикасно вътрешноправно средства за защита по отношение на твърдяно нарушение на правата на човека по Конвенцията (виж Giuseppina and Orestina Procaccini v. Italy [GC], no. 65075/01, § 37, 29 март 2006г.).

49.  Все пак, единствените средства за защита, които член 35 от Конвенцията изисква да са изчерпани, са тези, свързани с твърдените нарушения, като същевременно те трябва да са налични и достатъчни. Наличието на такива средства за защита трябва да бъде сигурно в достатъчна степен не само на теория, но и на практика, като при неизпълнение на това те няма да имат изискваната достъпност и ефикасност. (виж Giuseppina and Orestina Procaccini, цитиран по-горе, § 38).

50.  В настоящото дело Съдът отбелязва, че нито Пловдивски апелативен съд в своето решение от 15 юни 2001г. Нито друг вътрешен съд някога е постановявал, че задържането или домашния арест на жалбоподателя са “незаконосъобразни” според вътрешното законодателство, нито пък, че те “са ги отменили поради липса на законни основания.”, което е било призната предпоставка за успешен граждански иск по ЗОДВ (виж параграф 44 по-горе и позоваванията на дела, цитирани тук).

51.  Съответно, като взема предвид липсата на съдебна практика в подкрепа на аргументите на Правителството, че все пак жалбоподателят би могъл да заведе успешен граждански иск по гореуказания закон, Съдът не е убеден, че ЗОДВ представлява ефикасно средство за защита, което жалбоподателят трябвало да е изчерпал.

52.  Следователно, възражението на Правителството следва да бъде отхвърлено.

2.  Спазване на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията

53.  Правителството също така представя тезата, че жалбоподателят не е подал жалбата си в Съда в рамките на шест месеца след датата на вземане на окончателното решение на вътрешния съд, или от датата, на която той е освободен, а той е подал жалбите си доста по-рано - на 12 декември 1999г., докато все още е бил задържан под стража.

54.  Жалбоподателят изразява несъгласие с твърдението на Правителството и представя твърдението, че жалбата му се отнася за продължителна ситуация. Той отбелязва, че първоначалният му контакт със Съда от 12 декември 1999г. e последван от попълнен формуляр на жалбата, който детайлизира неговите оплаквания и съдържа допълнителни факти и информация. Освен това, той твърди, че член 35 § 1 на Конвенцията не изключва жалбоподателят да подаде жалба преди датата, на която е постановено окончателно решение от вътрешното съдилище, или датата на освобождаване, а по-скоро определя последния ден, на който може да се подаде такава жалба, след което Съдът няма право да я разгледа, ако тя е подадена извън времевата рамка.

55.  Съдът подчертава, в началото, че предметът на шестмесечния срок е да усили правната сигурност, като гарантира, че делата повдигащи спорни въпроси по Конвенцията, се разглеждат в разумен срок, и миналите решения не са непрекъснато открити за оспорване. Освен това, правилото предоставя на потенциалния жалбоподател време да обмисли дали да подаде жалба и ако го направи, да реши какви специфични оплаквания и аргументи ще се повдигнат (виж Worm v. Austria, решение от 29 август 1997, Сборник с решения и постановления 1997‑V, стр. 1547, § 32 и Keenan v. the United Kingdom, №  27229/95, Решение на Комисията от 22 май 1998г.).

56.  Съдът също така подчертава, че член 35 § 1 от Конвенцията предвижда, че Съдът може да разглежда даден въпрос само когато той е бил представен в рамките на шест месеца от датата на окончателното решение в процеса на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Когато няма ефикасно средство за защита за жалбоподателя, срокът изтича шест месеца след датата на акта или мярката, от която се жалва, или след датата на узнаване на този акт или неговото действие или вреда върху жалбоподателя (виж Younger v. the United Kingdom (реш.), № 57420/00, ECПЧ 2003‑I). Този подход е особено уместен в обстоятелства, когато е ясно от самото начало, че за жалбоподателя няма ефикасно средство за защита по отношение на акта или решението, от които се жалва в рамките на релевантното вътрешно право (виж цитирания по-горе Keenan,).

57.  В случая на междувременно продължаваща ситуация срокът изтича шест месеца след края на въпросната ситуация (виж при другите власти (Agrotexim Hellas S.A. and Others v. Greece, №. 14807/89, Решение на Комисията от 12 февруари 1992г., Решения и доклади 72, стр. 148). По същия начин, по отношение на оплакване от липса на средство за защита за продължаваща ситуация, такава като срок на задържане, срокът по член 35 § 1 от Конвенцията също изтича шест месеца след края на ситуацията - например, когато жалбоподател е освободен от арест (виж Ječius v. Lithuania, № 34578/97, § 44, ECHR 2000‑IX). Във всеки случай, обаче, ако жалбоподател подаде оплакванията си в Съда, докато е задържан, делото не може да бъде отхвърлено на основание, че е подадено извън срока (ibid.).

58. На последно място, ако от самото начало не е ясно, че жалбоподателят не е разполагал с ефикасно средство за защита, то срокът изтича шест месеца след датата, на която жалбоподателят за първи път е узнал или е трябвало да узнае обстоятелствата, които правят средството за защита неефикасно (виж горе цитирания Keenan).

59.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че първоначалната комуникация на жалбоподателя е с дата 12 декември 1999г. Впоследствие, той подава попълнен формуляр на жалба на 5 април 2000 г. и изпраща писма на 26 април 2001г. и 16 септември 2002г., с които информира Съда за по-нататъшните развития по делото.

60.  Съдът също така отбелязва, че жалбите на жалбоподателя по член 5 §§ 1 и 2 от Конвенцията касаят неговото задържане на 5 ноември 1999г. Това представлявало кратковременно деяние и доколкото не е доказано, че за жалбоподателя е съществувало ефикасно средство за защита, шестмесечният срок почва да тече от въпросната дата по отношение на тези оплаквания.

61.  Оплакванията на жалбоподателя, които попадат по параграфи 3 и 4 на член 5 на Конвенцията, междувременно, са свързани с някои твърдени недостатъци на релевантните разпоредби на НПК, в сила към релевантното време, така както са тълкувани от компетентните власти и както са прилагани към жалбоподателя, които са причинили продължителна ситуация, срещу която по това време не е имало ефикасни средства за защита.

Обаче, по отношение на жалбата на жалбоподателя, че задържането му е разпоредено от Прокуратурата и че както твърди, не е изправен незабавно пред съдия, Съдът констатира, че продължителната ситуация е приключила най-късно на 22 ноември 1999г., когато жалбоподателят е доведен пред съдия (виж параграф 21 по-горе). Така, срокът за подаване на оплакванията му в Съда е изтекъл шест месеца след горепосочената дата (виж Aл Aкиди срещу България (реш.), № 35825/97, 19 септември 2000г. и Христов срещу България (реш.), №. 35436/97, 19 септември 2000г.).

По отношение на останалата част от жалбите на жалбоподателя, Съдът констатира, че продължителната ситуация е приключила с изменението на съответните разпоредби на НПК, влезли в сила на 1 януари 2000г., което предхожда изменението на задържането под стража на жалбоподателя в домашен арест от 13 март 2000г. Фактът, че формата на лишаване от свобода на жалбоподателя е била изменена от досъдебно задържане в домашен арест - който също попада в обхвата на член 5 (виж Mancini v. Italy, № 44955/98, § 17, ECПЧ 2001‑IX, Въчев срещу България, №. 42987/98, §§ 64 и 70, ECПЧ 2004‑VIII (извадки), и Николова срещу България (№. 2), № 40896/98, §§ 60 и 74, 30 септември 2004г.) – изглежда, че не е от значение, тъй като не поставя край на твърдяното нарушение на член 5 § 3 относно основанията за лишаването от свобода на жалбоподателя и на член 5 § 4 относно наличието на съдебна процедура, удовлетворяваща изискванията за пълен съдебен преглед на същите (виж, mutatis mutandis, Пеков срещу България, №. 50358/99, § 60, 30 март 2006г.). Във всеки случай това не изключва жалбоподателят да подаде своите оплаквания пред Съда, когато продължителната ситуация продължава (виж цитирания по-горе Ječius, § 44).

62.  С оглед на гореизложеното и като взема под внимание датата на представяне на оплакванията на жалбоподателя и неговите последващи комуникации, Съдът констатира, че той е спазил шестмесечния срок по член 35 § 1 на Конвенцията.

Следователно, възражението на Правителството трябва да бъде отхвърлено.

3.  Оплакване по член 5 § 1 от Конвенцията относно законосъобразността на задържането на жалбоподателя

63.  Съдът подчертава, че основният въпрос, който трябва да се реши в контекста на жалбата по член 5 § 1 от Конвенцията е дали спорното задържане е било “законосъобразно”, включително, дали е спазена “процедурата, предписана от закона ”. Тук Конвенцията по същество се позовава на националното право и излага задължението да се спазват неговите съществени и процедурни правила, но тя също изисква в допълнение, всяко лишаване от свобода да е съвместимо с целта на член 5 на Конвенцията, а именно, да защитава лицата от произвол (виж Benham v. the United Kingdom, решение от 10 юни 1996г., Доклади 1996‑III, стр. 752-53, § 40).

64.  В настоящото дело Съдът постановява, че задържането на жалбоподателя попада в обхвата на член 5 § 1 (c) от Конвенцията, тъй като е наложено с цел неговото довеждането пред компетентен съдебен орган по подозрение, че тай е извършил престъпление. Нищо не указва, че изискваните от вътрешното право формалности за налагане на задържането не са били спазени.

65.  По отношение на твърдението на жалбоподателя, че разузнавателните данни, получени от полицията, представляват недостатъчно основание за неговото задържане, което прави задържането му незаконосъобразно, Съдът не е убеден от този аргумент. Той е на мнение, че Пловдивска окръжна прокуратура е действала в обхвата на своята власт и като е съблюдавала вътрешното право, когато е разпоредила жалбоподателят да бъде задържан под стража, след като е получила информация, че той планира да се укрие, особено като се вземе предвид факта, че другият обвиняем г-н А. вече е бил избягал.

66.  Впоследствие, Съдът заключава, че по отношение на тази жалба не изглежда, че е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията. Следователно, оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

4.  Оплакване по член 5 § 2 от Конвенцията, че жалбоподателят не е бил информиран незабавно за причините за ареста му

67.  Съдът подчертава, че член 5 § 2 от Конвенцията съдържа елементарната предпазна клауза, че всяко арестувано лице трябва да знае защо е лишено от свобода си. Тази разпоредба е неотделима част от схемата за защита, предоставена от член 5: по силата на параграф 2 на всяко арестувано лице трябва да се каже на прост, нетехнически, разбираем за него език, съществените правни и фактически основания за неговия арест, така че да може, ако намери за уместно, да се обърне към съд, за да оспори неговата законосъобразност в съответствие с параграф 4. Докато тази информация трябва да се предаде „незабавно”, не е необходимо тя е разкрита изцяло от арестуващия служител в самия момент на арестуването. Дали съдържанието и незабавността на определена информация са достатъчни се оценява за всеки отделен случай съобразно неговите специфични характеристики (виж Fox, Campbell and Hartley v. the United Kingdom, решение от  30 август 1990, серия A № 182, стр. 19, § 40 и H.B. v. Switzerland, № 26899/95, § 47, 5 април 2001г.).

68.  Съдът отбелязва, че в настоящото дело жалбоподателят е обвинен в злоупотреба на 8 юли 1998г., но е задържан под стража на 5 ноември 1999г., след като Пловдивска окръжна прокуратура е получила информация, че той планира да се укрие (виж параграфи 8, 12 и 18 по-горе).

69.  Съдът също така отбелязва, че жалбоподателят не оспорва, че не са му представени причини за неговото задържане на 5 ноември 1999г., а твърди, че не са му представени разузнавателните данни, на които властите са се позовали за разпореждане на задържането му. Така, очевидно е, че жалбоподателят е бил запознат, че е бил задържан, за да се пресече очевидния опит от негова страна да се укрие. Фактът, че не му е предоставено съдържанието и източника на разузнавателните данни, на които са се позовали власите, не променя факта, че той е бил информиран на разбираем за него език, за съществените основания за задържането му под стража, което му е дало възможността да оспори неговата законосъобразност. Всъщност, получената от него информация била достатъчна, за да може жалбоподателят да подаде жалба срещу задържането си в рамките на няколко дни и да се опита да оспори валидността на разузнавателните данни, на които са се позовали властите при разпореждане за неговото задържане. Така, Съдът постановява, че властите са спазили изискванията по член 5 § 2 от Конвенцията и са информирали жалбоподателя при задържането му на 5 ноември 1999г. за “съществените правни и фактически основания за неговия арест”.

70.  Впоследствие Съдът заключава, че не изглежда да е налице нарушение на член 5 § 2 от Конвенцията. Следователно, това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

5.  Оплаквания по член 5 §§ 3и 4 от Конвенцията

71.  Съдът намира, че оплакванията на жалбоподателя (a) че задържането му е разпоредено от Прокуратурата; (b) задържането му и домашният арест са незаконосъобразни; и (c) че апелативното производство относно лишаването му от свобода е несправедливо, не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията, или недопустими на друго основание. Поради това, те трябва да бъдат обявени за допустими.

B.  Същество

1.  Оплакване по член 5 § 3 от Конвенцията, че задържането на жалбоподателя е разпоредено от прокуратурата

72.  Правителството не представи становище по съществото на жалбата.

73.  Съдът постановява, че като се жалва, че само прокуратурата е разпоредила задържането му, жалбоподателят по същество възразява на факта, че когато е задържан под стража на 5 ноември 1999г. той не е бил доведен незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията.

74.  Съответно, Съдът подчертава, че в свои предишни решения, които се отнасят за системата за досъдебно задържане, така както е съществувала в България до 1 януари 2000г., той е констатирал, че нито следователите, пред които са довеждани обвиняемите, нито прокурорите, които одобрявали заповедите за задържане, могат да се считат за “длъжностно лице [а] упълномощени от закона да изпълняват съдебни функции” по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията (виж Aсенов и други срещу България, решение от 28 октомври 1998г., Доклади 1998‑VIII, стр. 3298-99, § 144-50; цитираната по-горе Николова, §§ 49-53, и Шишков срещу България, №  38822/97, §§ 52-54, ECПЧ 2003‑I (извадки)).

75.  Този случай, по същия начин, касае задържане под стража, наложено преди 1 януари 2000г. Задържането под стража на жалбоподателя е разпоредено от прокурор (виж параграфи 12 и 18 по-горе), в съответствие с разпоредбите на НПК, който е в сила тогава (виж параграф 35 по-горе). Обаче, прокурорът не е независим и безпристрастен в достатъчна степен за целите на член 5 § 3 от Конвенцията с оглед на практическата роля, която играе в следствието и прокуратурата, и неговото потенциално участие като страна в наказателно производство (виж параграф 35 по-горе). Съдът се позовава на анализа на релевантното вътрешно право, съдържащ се в решението по делото Николова (цитирано по-горе – виж параграфи 28, 29 и 49-53 от това решение).

76.  Накрая, Съдът отбелязва, че жалбоподателят се е явил пред съдия едва на 22 ноември 1999г. в хода на апелативното производство, което той е завел срещу задържането му, което било седемнадесет дни след задържането му под стража (виж параграф 21 по-горе).

77.  С оглед на гореизложеното Съдът постановява, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя да бъде доведен незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията.

2.  Оплакване, че лишаването на жалбоподателя от свобода е необосновано

78.  Съдът изразява становището, че повдигнатото от жалбоподателя оплакване по член 5 § 1 (c) от Конвенцията, попада за разглеждане по член 5 § 3 на Конвенцията.

79.  Правителството не представи становище по съществото на оплакването.

80.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е задържан на 5 ноември 1999г. На 13 март 2000г. неговото лишаване от свобода взема формата на домашен арест, който продължил до 15 юни 2001г. (виж параграфи 12, 18, 29 и 34 по-горе). Съдът вече е постановявал, че домашният арест представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5 (виж Mancini, § 17; Въчев, §§ 64 и 70; и Николова (No. 2), §§ 60 и 74, всички те са цитирани по-горе). Съответно, необходимо е да се преценят основанията на властите за лишаване на жалбоподателя от свобода между 5 ноември 1999г. и 15 юни 2001г., период от една година, седем месеца и десет дни.

81.  Съдът подчертава, че продължилото наличие на разумно подозрение, че арестуваното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законноста на продължилото задържане, но след известно време, то вече не е било достатъчно. В такива случаи е необходимо да се установи дали други основания, предоставени от съдебните власти, продължават да оправдават лишаването от свобода. Когато такива основания са “релевантни” и “достатъчни”, Съдът също така трябва да се увери, дали компетентните национални власти демонстрират “специално усърдие” при воденето на производството (виж Labita v. Italy [GC], № 26772/95, §§ 152 и 153, ECHR 2000‑IV и горе цитирания Илийков, §§ 67-87).

82.  В настоящото дело, по отношение на периода от 5 ноември 1999г. до 13 март 2000г., когато жалбоподателят е задържан под стража, за обосноваване на продължаване на задържането му, властите са се позовали както на разбирането, че то е задължително с оглед на повдигнатите срещу него обвинения, така също, на индикации, че той може да се укрие (виж параграфи 25, 26 и 28 по-горе). Последното заключение се основавало на разузнавателни данни, получени от полицията, до които нито съда, нито прокурорът някога са получили пълен достъп. Както се признава, на 30 ноември 1999г. те били информирани за съдържанието на информацията за твърдените намерения на жалбоподателя да се укрие, но източникът на информацията никога не бил разкрит (виж параграф 24 по-горе).

83.  Така съдът констатира, че по отношение на основанията за задържането на жалбоподателя под стража по време на този период, делото е подобно на предишни дела срещу България, където са установени нарушения (например, виж горе цитирания Илийков, §§ 67-87 и горе цитирания Шишков, §§ 57-67). По същия начин, Съдът намира, че при решенията на властите да удължат задържането на жалбоподателя, те не са оценили специфични факти и доказателства за възможна опасност жалбоподателят да извърши друго престъпление или да препятства следствието, а просто са се позовали на съдържанието на разузнавателните данни, получени от полицията за изразеното от жалбоподателя намерение да се укрие, без да са узнали или получили достъп до източника и, поради това, до достоверността на тази информация. Освен това властите най-вече са се позовали на задължителния характер на задържането на жалбоподателя под стража с оглед на обвиненията срещу него (виж параграфи 25, 26 и 28 по-горе). Съответно, Съдът констатира, че власите не са обосновавали продължаването на задържането на жалбоподателя при всеки отделен случай през този период.

84.  По отношение на основанията за домашния арест на жалбоподателя от 13 март 2000г. до 15 юни 2001г., Съдът намира настоящия случай за подобен на Николова (no. 2) (цитирана по-горе, §§ 57-70). В тази връзка той отбелязва, че на 13 март 2000г. Пловдивски апелативен съд заменя задържането под стража на жалбоподателя с домашен арест, даже въпреки, че е констатирал, че няма доказателства, че той би избягал или би извършил ново престъпление и че той винаги е оказвал съдействие на следствието. В допълнение съдът отбелязва, че в своите писма полицията никога не е указвала, че жалбоподателят някога е предприемал конкретни действия, за да се укрие (виж параграф 29 по-горе). Въпреки констатациите, Пловдивски апелативен съд налага домашен арест на жалбоподателя без обосновка за неговата необходимост.

85.  Съдът също така отбелязва, че релевантният текст, член 147 от НПК, не определя общо правило за условията и предпоставките за налагане на домашен арест, подобно на член 152 §§ 1 и 2 относно задържането под стража (виж параграфи 40 и 37 по-горе). Обаче, въпросът, който трябва да се определи в настоящото дело не е дали правото е било съвместимо с изискванията на член 5 § 3 от Конвенцията, а дали властите са дали достатъчни причини да продължат лишаването от свобода на жалбоподателя. В тази връзка Съдът отбелязва, че съдилищата отказали да разгледат последващите обжалвания на жалбоподателя срещу домашния му арест, защото констатирали в своите решения от 11 и 28 декември 2000г. и също от 28 май 2001г., че няма нови обстоятелства, които да изискват преоценка на наложеното върху жалбоподателя ограничение (виж параграфи 31 и 33 по-горе).

86.  Така, с оглед на липсата на каквото и да е основание за налагане на домашен арест по отношение на жалбоподателя на 13 март 2000г. и последвалото необосноваване от съдилищата на продължаването на въпросното ограничение при всеки случай, Съдът констатира, че властите нямали релевантни и достатъчни основания да държат жалбоподателя под домашен арест.

87.  С оглед на гореизложените констатации по отношение на задържането под стража и домашния арест на жалбоподателя, Съдът констатира, че властите не са обосновали неговото лишаване от свобода за период от над една годинаIи седем месеца.

88.  Поради това, Съдът постановява, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя по член 5 § 3 на Конвенцията.

3.  Оплаквания по отношение на безпристрастността на производството в отговор на обжалванията на жалбоподателя срещу задържането му

89.  Съдът счита, че жалбата попада за разглеждане по член 5 § 4 от Конвенцията.

90.  Правителството не е представило становище по съществото на жалбата.

91.  Съдът подчертава, че съд, който разглежда жалба срещу задържане трябва да осигури гаранции за съдебната процедура. Така производството трябва да бъде състезателно и трябва адекватно да гарантира “равнопоставеност ” между страните, прокурора и задържаните (виж Николова, § 58 и Илийков, § 103, и двамата цитирани по-горе). Равнопоставеност не е осигурена, ако на защитника е отказан достъп до документите в следственото досие, които са от съществено значение за ефективното оспорване на законосъобразността на задържането на клиента (виж Lamy v. Belgium, решение от 30 март 1989г., серия A no. 151, стр. 16-17, § 29 и цитираната  по-горе Нколова, § 58).

92.  В настоящото дело Съдът забелязва, че жалбата на жалбоподателя по същество се отнася за факта, че защитата никога не била информирана за източника на разузнавателните данни, получени от полицията и поради това на жалбоподателя му е била отказана възможността ефективно да оспори тяхната достоверност. Освен това, на нито една от страните по производството, включително съдилищата и прокуратурата, не е предоставяна тази информация. Все пак, съдилищата отхвърлят обжалванията на жалбоподателя като отчасти се позовават на съдържанието на разузнавателните данни срещу жалбоподателя, за да обосноват своето заключение, че съществува опасност той да се укрие или, впоследствие, като просто са заявявали, че няма нови обстоятелства, които да изискват преоценка на наложеното ограничение.

93.  Съдът констатира, че горният въпрос се припокрива и е свързан с въпроса, разгледан по-горе по член 5 § 3 от Конвенцията относно липсата на основание за лишаването на жалбоподателя от свобода и позоваването на съдилищата и прокуратурата на разузнавателни данни, до които никой не е имал пълен достъп. Съответно, като взема под внимание своята констатация относно гореспоменатата разпоредба (виж параграф 88 по-горе), Съдът счита, че в настоящото дело също е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията в това, че на жалбоподателя е отказан достъп до съдебна процедура, която удовлетворява изискванията на тази разпоредба в резултат от отказа на достъп до, и с това до възможността ефикасно да оспори, разузнавателните данни, използвани от властите за обосноваване на продълженото лишаване от свобода.

94.  Следователно, налице е нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 НА КОНВЕНЦИЯТА

95.  Член 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното  право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение. Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

96.  Жалбоподателят претендира за (EUR) 150,000 евро за неимуществени вреди. Той се аргументира с това, че е почувствал страдание и отчаяние поради лишаването му от свобода за над деветнадесет месеца без основание. Жалбоподателят отбелязва, че докато е бил под арест му е бил отказан достъп до семейството и здравословното му състояние се влошило. Последвалият домашен арест също, както твърди, e поставил несправедливо тежест и стрес на семейството му и бизнес отношенията му.

97.  Правителството оспорва претенцията на жалбоподателя за неимуществени вреди. То твърди, че вредите са определени произволно, че са прекомерни и не отговарят на присъдените по подобни предишни случаи суми от Съда.

98.  Като взема предвид обстоятелствата и своята съдебна практика в подобни дела, и като решава по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя EUR 4,000 за неимуществени вреди, плюс всеки данък, който може да е дължим върху тази сума.

B.  Разходи и разноски

99.  Жалбоподателят също така претендира за EUR 5,000 за разходи и разноски, направени пред Съда, включително EUR 4,000 за работата на неговия адвокат по делото, за което представя споразумение за адвокатски хонорар, подписано с нея за тази сума.

100.  Правителството оспорва претенцията на жалбоподателя за разходи и разноски и твърди, че тя е необоснована. По-специално, те заявяват, че той не е представил никакви документи, за да докаже, че той някога фактически е направил разходи, такива като разписки, фактури или разбивка за адвокатския хонорар. Съответно, Правителството твърди, че той не е изпълнил изискването на Правило 60 § 2 от Правилника на Съда.

101.  Според съдебната практика на Съда, един жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само ако е доказано, че те са направени фактически и по необходимост и са в разумен размер. В този случай, като взема предвид информацията, с която разполага и горепосочените критерии, Съдът намира за разумно да присъди сумата от EUR 2,000 за покриване на разходите по всички точки, плюс всеки данък, който може да е дължим върху тази сума.

C.  Лихва за просрочване

102.  Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява за допустимите оплаквания относно (a) недовеждането на жалбоподателя незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции; (b) основанията за неговото лишаване от свобода; и (c) твърдяна липса на безпристрастност на апелативното производство в отговор на обжалванията на жалбоподателя срещу лишаването му от свобода;

2.  Обявява останалата част от жалбата за недопустима;

3.  Установява нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията в частта, че жалбоподателят не е доведен незабавно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции;

4.  Установява нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията за необосноваване от властите на продължителното задържане на жалбоподателя;

5.  Установява нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията в това, че на жалбоподателя е отказано правото на ефективно преразглеждане от съд на продължителната законосъобразност на неговото задържане;

6.  Отсъжда

(a) че Ответната държава следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата на влизане на решението в сила, съгласно член 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по фиксинга към деня на разплащането:

(i)  EUR 4,000 (четири хиляди евро) за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 2,000 (две хиляди евро) за разходи и разноски;

(iii)  всеки данък, който може де е дължим върху горните суми;

(b) от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, ще се дължи проста лихва върху сумата при ниво, равно на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

7.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за обезщетение по справедливост.

Изготвено на английски език и известено писмено на 26 октомври 2006г., на основание на правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Уeстердик                                                           Пеер Лoренцен
           Секретар                                                                       Председател

Дата на постановяване: 26.10.2006 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-77690