Номер на жалба: 61951/00

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-2) Общ интерес, (П1-1-1) Намеса, (П1-1-2) Контрол върху ползването на притежанията, (Чл. 13) Ефикасни правни средства

По делото „Дебелянови срещу България”,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), на заседание в състав:

     Г-н.       П. ЛОРЕНЦЕН, Председател,
Г-жа      С. БОТУШАРОВА,       

     Г-н        K. ЮНГВИЕРТ,
Г-н        В. БУТКЕВИЧ,
Г-жа      ЦАЦА-НИКОЛОВСКА,
Г-н        М. ВИЛИДЖЪР, Съдии,
и  Г-н    Ж. С.ФИЛИПС, Зам. секретар на отделението,

След като заседава при закрити врата на 6 март 2007 г., постанови следното решение, прието на по-горе указаната дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е заведено по жалба (№ 61951/00) срещу Република България, подадена на 12 април  2000 г. в Европейския съд по правата на човека на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията) от двама български граждани г-н Никола Георгиев Дебелянов и  Иван Георгиев Дебелянов (“жалбоподатели”).

2.  Жалбоподателите са получили право на безплатна правна помощ. Същите са представлявани от адвокат Й. Грозев, адвокат към Софийската адвокатска колегия. Българското правителство (« Правителството ») се представлява от неговия агент, г-жа М. Пешева, представител на Министерство на правосъдието. 

3.  На 9 септември 2005 г., Съдът реши да уведоми Правителството за жалбата. Позовавайки се на разпоредбите на член 29 § 3, Съдът реши да разгледа едновременно допустимостта и основателността на делото.

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО:

4.  Жалбоподателите - господин Никола Георгиев Дебелянов и господин Иван Георгиев Дебелянов - са братя, родени съответно през 1951 г. и 1948 г., живущи съответно в София и в Копривщица.

A.  Възбуденото от жалбоподателите и тяхната майка дело за реституция

5.  На 18 октомври 1947 г., бащата на жалбоподателите придобил къща в Копривщица. През 1953г. Министърът на комуналното стопанство и благоустройството издал заповед за отчуждаване на къщата срещу известна сума пари. Освен това, бащата на жалбоподателите получил правото да използва една къща, която навремето принадлежала на човек с името Р. Р.

6.  Към неуточнена дата, през 1956 г., отчужденият имот бил превърнат в музей (Ослековата къща). Той е считан за най-значимият исторически и етнографски паметник в Копривщица.

7.  През 1992 г., вследствие на влизането в сила на закон, предвиждащ реституцията на определени отчуждени в миналото имоти, жалбоподателите сезирали кмета на Копривщица с молба за отменяне на решението за отчуждаване на къщата. Тъй като не бил даден ход на молбата, жалбоподателите подали в СРС искова молба за отменяне на имлицитното решение за отказ на кмета.

8.  С решение от 19 март 1993 г., съдът отхвърля претенцията на жалбоподателите, констатирайки че изискуемите законови условия за реституцията не са изпълнени, тъй като проектът, във връзка с който е извършено отчуждаването, а именно преобразуване на имота в музей, е бил вече осъществен.

9.  Към неизвестна дата, жалбоподателите подали молба за преглед по реда на надзора пред Върховния съд. С решение, постановено на  30 март 1994 г., Съдът отменя обжалваното решение и постановява реституцията на спорния имот с мотива, че законовите условия са изпълнени когато, както в случая по делото, имотът съществува в първоначалния си вид.

10.  На 12 декември 1994 г., жалбата, подадена от ответната страна срещу това решение, е обявена за недопустима от Върховния съд в петчленен състав с мотива, че решенията, постановени от Върховния съд в рамките на производството за преглед по реда на надзора, не могат да бъдат обжалвани.

11.  С решение от 4 юли 2000 г., Административният съд отхвърля жалбата за възобновяване на производството, подадена от община Копривщица.

Б.  Решение на Народното събрание от 8 юни 1994 г.

12.  С решение от 8 юни 1994 г., официално влязло в сила на 17 юни 1994 г., Народното събрание постановява мораториум върху законите за реституцията относно имотите със статут на национални паметници на културата. По смисъла на това решение, мораториумът следвало да преустанови действието си с приемането на нов закон за паметниците на културата.

Б.  Ход на съдебното производство по претенциите за обезщетение за нанесени вреди и пропуснати ползи, възбудено от първия жалбоподател

13.  Към неизвестна дата, през 1994г. първият жалбоподател подал срещу община Копривщица, Министъра на културата и Управлението на музеите иск за неоснователно обогатяване с мотива, че те са използвали реституирания имот от 24 февруари до 24 юни 1994 г.

14.  С решение от 16 юли 1997 г., Софийският районен съд отхвърля претенциите, констатирайки, от една страна, че Управлението на музеите на град Копривщица не е юридическо лице и не може да участва като страна в исковото производство и, от друга страна, въпросният музей не е финансиран от Министерството на културата. И накрая, съдът отчел, че действително общината ползвала имота, но обогатяването му не било неоснователно. То се основавало на решението на Народното събрание от 8 юни 1994 г.

15.  Въззивната молба на жалбоподателя била отхвърлена от Софийски апелативен съд на 29 януари 1999 г. На последна инстанция, решението било потвърдено и от Върховния касационен съд на 16 ноември 1999 г.

16.  На неизвестна дата, заинтересованото лице подало молба за повторно гледане на делото, считайки, че съдилищата са стигнали до различни заключения спрямо тези, които били приети от сезираните юрисдикции с исковата молба за претенции към имота (справка: по-долу). С решение от 31 юли 2000 г., Върховният касационен съд отхвърлил жалбата му с мотива, че дори въпросните юрисдикции да са възприели различни фактически заключения, те все пак са стигнали до непротиворечиви заключения от гледна точка на закона.

Г.  Ход на съдебното производство по молбата, подадена от майката на жалбоподателите, претендираща за връщане на имота

17.  На неизвестна дата, майката на жалбоподателите подала срещу община Копривщица молба, в която излага претенции за връщане на имота. Към тази молба е приложена още една молба de in rem verso с мотива, че ответната страна е ползвала реституирания имот от  31 март 1994 г. до 30 април 1994 г.

18.  С решение от 25 март 1996 г., Софийският районен съд отхвърля исковите молби с мотива, че не е доказан факта, че общината е била във владение на имота.

19.  Майката на жалбоподателите обжалва това решение ; въззивната й жалба била отхвърлена с решение на Софийски апелативен съд от 26 октомври 1998 г., тъй като жалбоподателката била пропуснала да представи доказателства в подкрепа на своята теза, според която къщата се ползва от общината. На 20 август 1999 г., решението било потвърдено от Върховния касационен съд.

20.  На 7 февруари 2000 г., първият жалбоподател подава жалба за преразглеждане на производството, излагайки мотива, че майка му е починала на 1-ви май 1999 г. и не е имала възможността да изложи аргументите, които е считала за необходими с оглед защитата на нейния иск пред Върховния касационен съд. С решение от 11 юли 2000 г., висшата инстанция в петчленен съдийски състав, уважава молбата й и връща делото за преразглеждане на един от съдебните състави.

21.  Вследствие на едно ново разглеждане на делото, на 22 май  2001 г., Върховният касационен съд касирал обжалваното решение с мотива, че апелативният съд е пренебрегнал определени доказателствени елементи, имащи за цел да докажат, че ответната страна ползва имота, и че същата е интерпретирала погрешно релевантното право. Делото било върнато за преразглеждане от друг съдебен състав на Апелативния съд.

22.  С решение от 15 юли 2002 г., Апелативният съд уважил претенциите на жалбоподателя и постановил решение общината да върне владението на спорния имот, осъждайки я също да заплати обезщетение от дванадесет български лева (около шест евро). Съдът счел, че дори решението за налагане на мораториум да можело да бъде приложено по отношение на спорния имот, то не можело да мотивира отхвърлянето на иска, съдържащ претенциите на жалбоподателите. То би могло да мотивира единствено едно евентуално прекратяване на изпълнението на решението, постановяващо реституцията на имота. Ответната страна обжалвала пред Касационния съд.

23.  На 20 май 2005 г., заседавайки на последна инстанция, Върховният касационен съд отменя частично решението и отхвърля претенциите относно реституцията на имота, констатирайки, че той е във владението на ответника на основание на наложения през 1994 година мораториум.

24.  Съдът отхвърля тезата на Апелативния съд, според която налагането на мораториум по никакъв начин не накърнява правата на жалбоподателите да получат решение, постановяващо реституцията на имота, възприемайки, че тази интерпретация би имала като ефект позволяването на частните лица да заобиколят забраната, наложена от Народното събрание. От друга страна, висшата инстанция констатирала, че по смисъла на парламентарното решение, мораториумът би следвало да прекрати действието си с приемането на нов закон за паметниците на културата. Тъй като обаче Народното събрание все още не било приело въпросния закон, нито пък било отменило своето решение, мораториумът все още бил в сила.

25.  Съдът потвърдил обжалваното решение в частта му относно присъждането на обезщетение за ползване на имота.

Д.  Други релевантни факти

1.  Съдебното производството за реституция, възбудено от наследниците на Р. Р.

26.  На неизвестна дата, през 1994 г., наследниците на Р. Р. подали срещу заинтересованите и тяхната майка искова молба за реституция на къщата, принадлежала някога на техния завещател и предоставена на бащата на жалбоподателите през 50-те години.

27.  С решение от 4 юли 1995 г., Районният съд в Пирдоп дава ход на молбата им, констатирайки, че наследниците на Р. Р. са станали собственици на имота на основание на релевантния закон за реституцията.

28.  Юрисдикцията констатирала, че въпросната къща е предоставена на бащата на жалбоподателя, за да го обезщети за отчуждения имот. При все това, тя не му била предадена с надлежно изготвения акт и все още принадлежала на българската държава, както по време на отчуждаването й през 1948 г. Съдът опровергава тезата на ответниците, според която те били станали собственици на къщата по силата на придобивната давност, отбелязвайки че по смисъла на закона за собствеността, правилата, регламентиращи придобивната давност, не се прилагат по отношение на имоти, принадлежащи на държавата. В заключение, съдът отчел, че къщата съществувала в първоначалния си вид и е отчуждена от Р. Р. в приложение на един от законите, визирани от закона за реституцията. Следователно, всички условия за реституцията били налице.

29.  Решението било потвърдено от Софийски районен съд, след това и от Върховния касационен съд на 4 юли 1997 г.

30.  Междувременно, наследниците на Р. Р. се сдобили със спорния имот на 5 май 1996 г.

2.  Постъпките, предприети от местната администрация

31.  На неуточнена дата, жалбоподателите сезират областния управител. С решение от 31 юли 1997 г., той постановил отписването на имота от регистрите на държавната собственост и предаването му във владение на заинтересованите. Решението, което следвало да бъде преведено в изпълнение от специализирана служба, подчинена на областния управител, завеждаща по-конкретно въпросите за управлението на държавната собственост, не било изпълнено.

32.  От друга страна, на 23 септември 2004 г., Общинският съвет на Копривщица взел решение да реставрира две къщи, разположени в Копривщица, които били общинска собственост, с цел евентуалната реституция на спорния имот на жалбоподателите.

33.  Правителството поддържа тезата, че кметът на града е организирал известен брой срещи с жалбоподателите, по време на които е обсъдена възможността да се замени имота им с имот с еквивалентна стойност. Становището на жалбоподателите е, че е имало просто един кратък разговор между кмета и втория жалбоподател, който не е бил последван от нито едно официално действие.

II.  РЕЛЕВАНТНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Решението на Народното събрание от 8 юни 1994 г.

34.  Решението гласи следното :

«  Народното събрание (...) налага мораториум върху изпълнението на законите за реституцията по отношение на имотите, класирани национални паметници на културата до приемането на закон за културите паметници. »

35.  Решението било публикувано в Държавния вестник на 17 юни 1994 г.

Б.  Закон за паметниците на културата и музеите от 1969 г.

36.  Законът предвижда възможността частни лица да се сдобият с недвижими имоти, които са класирани исторически паметници (член 2). Собственикът на такъв имот е задължен да го поддържа в добро състояние (член 20, алинея 1). Ако не притежава необходимите финансови средства, за да осигури съхраняването на имота, отговорността за това се пада на компетентните власти, които са длъжни да извършат необходимите ремонтни дейности по този повод (член 20, алинея 5). В този случай, върху имота се учредява ипотека, за да се гарантират вземанията на собственика. Освен това, собственикът трябва да осигури достъп на посетителите (член 32, алинея 2) и да получи предварителното разрешение от Националния институт за паметниците на културата, преди да предприеме тези реставрационни дейности (член 20, алинея 4).

37.  С решение от 21 март 1996 г., Конституционният съд обявява, че законовите разпоредби, предвиждащи възможността за държавата да предприеме постъпки за отчуждаване на такива имоти, както и ограничения за собствениците, желаещи да ги продадат, заменят или дарят, са противоконституционни актове. Съдът отбелязва по-конкретно, че разпоредбата, предвиждаща възможността за отчуждаване на такива имоти, е противоконституционна, като Конституцията ограничава тази възможност до единствените случаи, в които този акт би се оказал необходим и в интересите на държавата или общините. Той установява, че релевантният член е с прекалено общо съдържание и не отчита разпоредбите на Конвенцията на Съвета на Европа за защита на архитектурното наследство на Европа, която в своя член 4 несъмнено разрешава отчуждаването на даден защитен имот, но единствено с цел да не се допусне изменение на облика му, разграждането или развалянето му.

38.  Законът за паметниците на културата и музеите все още е в сила;  той е изменян няколко пъти от 1994 г. насам.

В.  Конвенции на Съвета на Европа

1.  Конвенция на Съвета на Европа за защита на архитектурното наследство на Европа

39.  В своите релевантни части, Конвенцията гласи следното :

Член 3

« Всяка страна се задължава да:

1. създаде правен режим за защита на архитектурното наследство;

2. осигури в рамките на този режим и съобразно особеностите на всяка държава или регион защитата на паметниците, архитектурните ансамбли и местностите.»

Член 4

Всяка страна се задължава да:

1. прилага подходящи разрешителни мерки и мерки за контрол, необходими за осъществяване на правната защита на въпросните имущества;

2. предотвратява обезобразяването, рушенето или разрушаването на защитените имущества. За тази цел всяка страна поема задължението да внесе в своето законодателство, ако това вече не е направено, разпоредби, предвиждащи:

a) предаването на компетентно учреждение на проектите за разрушаване или изменение на паметници, които вече се намират под закрила или спрямо които се прилага процедура за тяхното опазване, а също така на всеки проект, засягащ тяхната околна среда;

b) предаването на компетентно учреждение на проектите, засягащи архитектурен ансамбъл или част от него или местност, и отнасящи се до следните видове работа:

разрушаване на сгради;

строеж на нови сгради;

значителни изменения, които биха засегнали характера на архитектурния ансамбъл или на местността;

c) възможността на държавните органи да принудят собственика на защитаван имот да осъществи определени работи или да осъществят тези работи самите те, ако собственикът не го направи;

d) възможността да бъде експроприирано защитавано имущество.

2.  Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство за обществото

40.  Текстът на тази Конвенция предвижда по-конкретно :

 Член 1 – Цели на Конвенцията

« Всяка Високодоговаряща страна по настоящата Конвенция се ангажира :

                                                                                                                                        a)  да признае че правото на културно наследство е присъщо на правото на участие в културния живот, както това е залегнало във Всеобщата декларация за правата на човека ;

b)  да признае индивидуалната и колективна отговорност към културното наследство ;

c)  да изтъкне, че защитата на културното наследство и неговото устойчиво използване имат за цел развитието на човечеството и на качеството на живота ; »

Член 6 – Действие на Конвенцията

« Нито една от разпоредбите на настоящата Конвенция не трябва да бъде интерпретирана :

                                                                                                                                       a)  като ограничаваща или накърняваща правата на човека и основните свободи, които биха могли да бъдат защитени с международни способи, по-конкретно от Всеобщата декларация за правата на човека и от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ;

b)  като нарушаваща по-благоприятните разпоредби по отношение на културното наследство и околната среда, които фигурират в други по-благоприятни разпоредби за културното наследство и околната среда и в други държавни и международни юридически актове ;

c)  като създаващи изпълнителни права.»

ПРАВНИ ИЗВОДИ

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 НА ПРОТОКОЛ № 1

41.  Жалбоподателите твърдят, че тяхното право да се ползват от реституирания имот е накърнено поради невъзможността да се влезе във владение на реституирания им имот, което произтича от решението на Народното събрание от 8 юни 1994 г. Те се позовават на член 1 на Протокол № 1, който гласи следното в своите релевантни части :

« Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползува от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.»

42.  Правителството се мотивира, че не са използвани всички вътрешноправни средства за обжалване. То счита, че жалбоподателите е трябвало да заведат дело за обезщетение за нанесени вреди и пропуснати ползи срещу областния управител, за да получат обезщетение и удовлетворение за нанесените им вреди, поради факта, че той не е осигурил изпълнение на решението от 31 юли 1997 г.

43.  Жалбоподателите отговарят, че такъв акт не би имал успешен край и, че при всички положения, решението на областния управител касаело единствено заличаването на тяхната собственост от имотните регистрите за имотите, които са държавна собственост. А, този акт сам по себе си не бил достатъчен, за да им позволи да влязат във владение на имота ; последствията от него, според тях, биха били единственно затвърждаване на правата им върху имота, които така или иначе били признати от съдебното решение за присъдения имот. Жалбоподателите добавят, че според съдебната практика на българските съдилища, отказът на компетентната власт да заличи даден имот от въпросния регистър не може да бъде обжалван, защото вътрешните държавни власти считат, че такъв отказ не накърнява правата на заинтересованите лица.

44.  Освен това, жалбоподателите подчертават, че дори да се допусне, че те биха могли да започнат такова дело срещу кмета на Копривщица, който през 1994 г. е бил пропуснал да изпълни решението, постановяващо реституирането на имота, ставало просто дума за един двумесечен период на бездействие между 30 март и 17 юни 1994 г. Следователно, присъденото обезщетение би било недостатъчно, за да реши ситуацията, нанесла им вредите и която продължава вече дванадесет години.

A.  Относно допустимостта

45.  Относно изключението за неизчерпване на всички възможни средства, Съдът припомня, че Правителството е длъжно да представи доказателство за ефикасността на обжалването, което жалбоподателите са пропуснали да предприемат. Обаче, Правителството не предоставя никакъв пример, в който да е видно, че резултатът би бил присъждане на обезщетение и справедливо удовлетворение за неизпълнението на съдебно или административно решение, както е в случая по делото, по прилагането на решението на Народното събрание от 8 юни 1994 г. или друг парламентарен акт.

46.  Съдът отчита освен това, че жалбоподателите са продължили производството по делото, възбудено от тяхната майка и визиращо реституцията на имота и изплащането на обезщетение за неговото неправомерно обитаване от общината, която по принцип би трябвало да им позволи да влязат във владение на спорния имот и да получат справедливо удовлетворение за нанесените им вреди. Първият жалбоподател също подава жалба за неоснователно обогатяване срещу общината. При тези обстоятелства, Съдът счита, че жалбоподателите са използвали обичайните налични и адекватни средства за обжалване и не би могъл да ги обвини, че не са използвали дадена възможност, тъй като сама по себе си тя би имала същата цел, при това най-вероятно обречена на неуспех (справка ”Кремьо срещу Франция”, решение от 25 февруари 1993 г., серия A, № 256‑B, стр. 60, § 30). Следователно Съдът отхвърля изключението по-горе, изложено в становището на Правителството.

47.  В заключение, Съдът констатира, че в този си пункт жалбата не е очевидно неоснователна по смисъла на член 35 § 3 на Конвенцията и не се противопоставя на никакъв друг мотив за недопустимост. Следователно, Съдът я обявява за допустима.                                           

Б.  По съществото

1. Аргументи на страните

48.  Правителството поддържа тезата, че жалбоподателите са отчасти отговорни за ситуацията, от която се жалват, тъй като са отказали предложението на общината да заменят имота с друг имот с еквивалентна стойност.

49.  Жалбоподателите опровергават твърденията на Правителството,  според които то им е отправило такова предложение и подчертават, че Правителството не е предоставило никакво доказателство в това отношение. Те считат, че решението на Общинския съвет от 23 септември 2004 г. е просто един подготвителен акт и възможността за евентуална замяна е щяла да бъде обсъждана единствено, ако мораториумът бил вече отменен.

50.  Жалбоподателите допускат, че налагането на мораториум може да бъде оправдано с желанието на българските държавни власти да поставят съответстваща законова рамка с цел да се защитят реституираните на бившите им собственици исторически паметници. При все това, те считат, че намесата в тяхното право да ползват свободно своя имот не е пропорционална предвид прекалено големия срок и възможността да се достигне до същия резултат без да се погазват правата на собствениците, по-конкретно приемайки едно законодателство, което пречи на същите да поддържат своите имоти.

2.  Преценка на Съда

51.  Съдът веднага отчита, че мораториумът, наложен с решението на Народното събрание представлява несъмнено едно вмешателство в правото на жалбоподателите да ползват имота си. Тъй като последствията от критикуваната мярка са априори само временни, същата не би могла да бъде сравнена с изричното отчуждаване, нито с фактическото отчуждаване. Следователно, Съдът счита, че мярката е наложена във връзка с обичайната нормативна уредба за собствеността и че оттук по делото следва да се приложи втори параграф на член 1 от Протокол № 1 (справка, mutatis mutandis, ”Сатка и други срещу Гърция”, № 55828/00, § 47, 27 март 2003 г.). Остава Съдът да разгледа въпроса дали намесата, упомената по-горе, е попречила или не на прилагането на въпросната разпоредба.

52.  Съдът констатира, че в основата на вмешателството стои един законов акт, а именно решението на Народното събрание. Съдът стига до заключението, че това между впрочем не е оспорено от страните. По-конкретно не е оспорено, че намесата е била предвидена от закона.

53.  Съдът отчита също, че мярката е имала за цел да защити недвижимото имущество, класифицирано като историческо наследство, върнато на бившите му собственици по време на периода, необходим за приемането на адекватна законова рамка  и имащ за цел да даде предимство на решението, което в най-добра степен би гарантирало интересите на обществото. Това би дало една по-голяма възможност за осигуряване на достъп в полза на обществото, както и би защитило интересите на собствениците. Оспорваното по този повод вмешателство е имало за цел да осигури защитата на защитените паметници на националното наследство.

54.  Мнението на Съда е, че става дума за законна цел във връзка със защитата на културното наследство на дадена държава (справка, mutatis mutandis, „Бейелер срещу Италия” [GC], № 33202/96, § 112, ЕСПЧ 2000-I и „SCEA Ferme de Fresnoy срещу Франция” (дек.), № 61093/00, ЕСПЧ 2005‑... (извлечения). По този повод, Съдът припомня текста на Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значимостта на културното наследство за обществото, по-конкретно че запазването на културното и архитектурното наследство и неговото устойчиво използване имат за цел допринасяне за развитието на човечеството, и на Конвенцията за защита на архитектурното наследство, която предвижда конкретни мерки в частност по отношение на архитектурното наследство.

55.  Остава да се определи дали е било спазено изискването за справедливо равновесие между изискванията за общия интерес и задължителните норми на защита на основните права на личността (справка: по-горе цитираните решения SCEA Ferme de Fresnoy и ”Галтиери срещу Италия” (дек.), № 72864/01, 24 януари 2006 г.). Съдът припомня по този пункт, че това предполага съществуването на разумно съотношение между използваните средства и преследваната цел. Контролирайки спазването на това изискване, Съдът трябва основно да проучи различните интереси по делото и може да се наложи да прецени поведението на сраните в спора, включително средствата, използвани от държавата и тяхното практическо приложение (справка по-горе цитираното решение ”Бейелер”, § 114). В частност, отделните елементи, като например присъждането на обезщетение и продължителността на намесата, могат да окажат влияние в това отношение (справка ”Матос и Силва, Лда., и други срещу Португалия”, решение от 16 септември 1996 г. Сборник с решения и постановления” 1996‑IV).

56.  Съдът констатира по този пункт, че ситуацията, която ощетява жалбоподателите, продължава около дванадесет години и половина и че освен скромното обезщетение за двумесечния период, предшестващ налагането на мораториума, заинтересованите не са получили никаква компенсация за невъзможността да използват техния имот. Фактът, че дадена къща им е била предоставена през 50-те години не може да бъде взет под внимание по този повод, тъй като жалбоподателите са били експулсирани от наследниците на бившия собственик през май 1996 г. (справка параграф 30).

57.  Правителството поддържа тезата, че заинтересованите биха могли да получат обезщетение и ги обвинява, че са отказали предложението на местната администрация, която била намерила решение на проблема. Съдът констатира, освен това, че решението на Общинския съвет, на което то се позовава, касае два имота и не уточнява кой от двата е бил предназначен за жалбоподателите. Освен това, Правителството не е представило нито един елемент, който да позволява да се стигне до заключението, че това решение е било известено на заинтересованите, нито че е било действително отправено предложение за размяна, изготвено в съответстващата и надлежна форма.                                                                                                              

58.  Съдът отбелязва също и несигурността по отношение на момента, в който критикуваната мярка би приключила. Действително, решението на Народното събрание гласи, че мораториумът ще бъде прилаган до приемането на нов закон за паметниците на културата, без при това да определя срок за този период. Към настоящия момент, законът от 1969 г. все още е в сила и не изглежда в момента да се обсъжда проект за нов закон. А, знаейки, че приемането на нов законодателен акт може да срещне трудности и да отнеме известно време, Съдът счита, че периодът от повече от дванадесет години е прекалено голям. Правителството не е обяснило досега причините  за този срок, нито е уточнило, кога ситуацията, която накърнява интересите на жалбоподателите, ще приключи.                                        

59.  В заключение, Съдът отбелязва, че при обстоятелствата по делото, мярката е оказала сериозно, подлежащо на обезщетение на жалбоподателите влияние, пречейки на нормалното ползване на тяхното право в продължение на повече от дванадесет години. Невъзможността им към днешна дата да получат обезщетение за нанесените им вреди, ведно с несигурността на жалбоподателите по отношение на съдбата на техния имот, още повече е отежнила вредните последствия от спорната мярка. Жалбоподателите е трябвало да понасят прекомерно натоварване, което е накърнило справедливото равновесие, което трябва да съществува между изискванията на общия интерес и защитата на правото на зачитане на личната собственост.

60.  Оттук, Съдът намира, че е налице нарушение на член 1 на Протокол № 1.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

61.  Жалбоподателите твърдят, че българското право не им гарантира възможност за обжалване, което би позволило разрешаване на казуса по твърдяното нарушение на член 1 от Допълнителния протокол. Те се позовават на член 13 от Конвенцията, който гласи следното :

« Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. »

62.  Правителството счита, че те биха получили справедливо удовлетворение за твърдяното нарушение на член 1 от Протокол № 1 при завеждане на дело за обезщетение за нанесени вреди и пропуснати ползи срещу местната администрация.

63.  Съдът припомня, че полето на приложение на член 13 не отива до там, че да изисква обжалване, с което да може да се атакуват пред дадена национална « инстанция » законите на една Договаряща страна като противопоставящи се в качеството им на такива на Конвенцията (справка ”Сънди таймс срещу Великобритания” (№ 2), решение от 26 ноември 1991 г., серия A № 217, § 61 и, по-скоро, ”Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България”, № 39023/97, § 107, 16 декември 2004 г.). По делото, дори жалбоподателите да не се оплакват от приложението на даден закон, следва да констатираме, че ситуацията, която накърнява правата им, е започнала с един акт на Народното събрание, определящ условията на приложение на приета законодателна норма от същата тази власт.

64.  Оттук следва, че това оплакване е несъвместимо ratione materiae с Конвенцията и следва да бъде отхвърлено в приложение на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.                                                                 

III.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

65.  По смисъла на член 41 от Конвенцията,

« Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна. »

A.  Вреди

66.  Жалбоподателите претендират за обезщетение на стойност 78 935 евро (ЕВРО) за нанесените им имуществени вреди. Те претендират по-конкретно за 48 431 ЕВРО, поради невъзможността да ползват своя имот от 1994 г., както и за лихвите за забава, които оценяват на 30 504 ЕВРО. Освен това, жалбоподателите претендират за 10 000 ЕВРО за нанесената им неимуществена вреда.                                                          

67.  Правителството не прави възражения по този пункт.

68.  Предвид обстоятелствата по делото, Съдът не смята, че е достатъчно наясно с критериите, които следва да бъдат приложени, за да се оценят нанесените на жалбоподателите вреди и счита оттук, че въпросът по приложението на член 41 не стои на дневен ред. Оттук, Съдът приема, че трябва да се въздържи по въпроса и да се произнесе по него по-късно, отчитайки евентуалното споразумение между Държавата-ответник и жалбоподателите (член 75 § 1 от правилника).

Б.  Разноски по делото

69.  Жалбоподателите претендират освен това и за сумата от 2 000 ЕВРО евро за разноски по делото, направени пред държавните власти и за 3 220 ЕВРО за разноски, направени пред Съда. По отношение на разноските, направени пред държавните власти, жалбоподателите декларират, че не са в състояние да представят разходооправдателни документи, тъй като адвокатът им не е издал квитанция. Относно разноските, направени пред Съда, те представят споразумение за изплащане на адвокатски хонорари и разбивката им, от която е видно че часовете работа на техния адвокат са при цена 70 ЕВРО на час. На основание на това споразумение, сумата ще бъде преведена след края на производството пред Съда.                                                                     

70.  Правителството не прави възражения по този пункт.

71.  Съгласно съдебната практика на Съда, на жалбоподателите могат да бъдат присъдени единствено направените действителни, необходими и разумни разноски. В случая, предвид по-горе изложените критерии и всички доказателства, които притежава, Съдът счита, че жалбоподателите не са предоставили никакво доказателство  за разходите, направени пред вътрешните съдебни инстанции. Следователно тази част от жалбата не следва да бъде уважена.

72.  За сметка на това, обаче, предвид по-горе изложените критерии и всички доказателства, които притежава, и поради факта, че едно от оплакванията не е било уважено, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2 000 ЕВРО за направените разноски в рамките на настоящото дело, от които следва да се приспаднат получените суми за правна помощ, присъдени от Съвета на Европа, а именно 850 ЕВРО. В заключение и в тази връзка, Съдът присъжда на жалбоподателите сумата от 1 150 ЕВРО, плюс всяка сума, която би могла да бъде дължима като данък върху тази сума.

В.  Лихва за забава

73.  Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима в частта си по повод оплакването, основаващо се на член 1 от Протокол № 1, и за недопустима за остатъка от претенцията ;

2.  Установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 от Конвенцията ;

3.  Установява че въпросът за приложението на член 41 от Конвенцията за нанесени имуществени и неимуществени вреди в частта на констатираните нарушения, не е изяснен и

a)  отлага произнасянето си по него ;

b)  приканва Правителството и жалбоподателите да му изпратят в писмена форма и в срок от шест месеца, считано от деня, в който решението стане окончателно на основание на член 44 § 2 от Конвенцията, техните становища по този въпрос и по-конкретно да го уведомят за всяко споразумение, до което евентуално биха стигнали ;

c)  отлага произнасянето си по време на последващата процедура и  упълномощава Председателя на съдебния състав да я насрочи при необходимост ;

4.  Установява

a)  че Ответната държава следва да заплати на жалбоподателите в тримесечен срок от датата на влизане на решението в сила, съгласно член 44, § 2 от Конвенцията сумата от 1 150 ЕВРО (хиляда сто и петдесет евро) за извършените от тях съдебни разноски, плюс всяка сума, която би могла да бъде дължима като данък върху тази сума ;

b)  от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, ще се дължи проста лихва върху сумата при ниво, равно на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателите за обезщетение по справедливост, касаеща съдебните разноски, направени пред държавните власти и пред Съда в остатъка от претенцията към него.

Изготвено на френски език и известено писмено на 29 март 2007 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

     Стефън ФИЛИПС                                                       Пиър ЛОРЕНЦЕН
Зам. Секретар на отделението                                            Председател 

Дата на постановяване: 29.3.2007 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-79945