Номер на жалба: 41452/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (чл. 3) Изтезания, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на кореспонденцията, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот, (Чл. 8-2) Намеса

По делото „Ленев срещу България“,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), на заседание в състав:

          Инета Зиемеле, председател,
          Давид Тор Бьоргвинсон,
          Пайви Хирвела,

          Здравка Калайджиева,
          Винсент А. Де Гаетано,
          Пол Махони,
          Кшиштоф Войтишек, съдии,
          и Фатош Арачи, заместник-секретар на отделението,

След като заседава при закрити врата на 13 ноември 2012 г.,

постанови следното решение, прието на указаната по-горе дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е заведено по жалба (№ 41452/07) срещу Република България, подадена в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин, г-н Юрий Иванов Ленев („жалбоподателят“), на 12 септември 2007 г.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-жа Д. Фъртунова – адвокат, практикуващ в София, и от Българския хелзинкски комитет. Българското правителство („правителството“) е представлявано от неговите агенти, г-жа Н. Николова и г-жа М. Димова, от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди по-специално, че е бил подложен на изтезания от полицията и не е получил ефикасна компенсация и че може да е бил подложен на тайно наблюдение, без да разполага с ефективни правни средства за защита във връзка с това.

4.  На 13 юли 2010 г. Съдът (Пето отделение) решава да уведоми правителството за оплакванията относно a) твърдяното малтретиране на жалбоподателя и липсата на ефективна компенсация в това отношение, и б) твърдяната намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на личния и семейния му живот и на тайната на кореспонденцията и твърдяната липса на ефикасни правни средства за защита във връзка с това, приканвайки правителството да представи „всички ... относими документи от преписките на наказателните съдилища и военните съдилища“ в производството, което е в основата на жалбата. Също така е взето решение за едновременно произнасяне по допустимостта и съществото на жалбата (член 29 § 1 от Конвенцията).

5.  Правителството прилага към своето становище копия от протоколите от всички заседания пред военните съдилища и на решенията на тези съдилища, но не представя копия от каквито и да било медицински документи, свързани с твърденията на жалбоподателя за малтретиране. В отговор жалбоподателят прилага към своето становище копия на редица такива документи, които междувременно е получил от властите.

6.  След реорганизацията на отделенията на Съда на 1 февруари 2011 г., жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение.

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

7.  Жалбоподателят е роден през 1958 г. и живее в София.

A.  Ареста на жалбоподателя и твърдяното малтретиране

8.  В около 18:00 ч. на 1 юни 1999 г. в Национална служба „Борба с организираната престъпност“ към Министерството на вътрешните работи постъпват нареждания за ареста на жалбоподателя във връзка с информация, събрана от полковник Б. Б., висш полицейски служител, отговарящ за разследването на убийството на 2 октомври 1996 г. на бившия министър-председател на Република България, г-н Андрей Луканов (вж. Луканов срещу България, 20 март 1997 г., §§ 1 in fine и 7 in fine, Reports of Judgments and Decisions 1997‑II). Службата изготвя план и зачислява определен брой служители по операцията.

9.  Според констатациите на военните съдилища, които по-късно разглеждат редица наказателни обвинения срещу трима служители, участвали в тази операция (вж. параграфи 56 и 63 по-долу), двама служители са били изпратени на адреса на жалбоподателя предварително, за да прегледат околностите и да проверят дали жалбоподателят си е у дома. На група от петима служители е била възложена задача да извършат действителното задържане. В около 20:30 ч. тази група е пристигнала в дома на жалбоподателя в жилищен блок в София, където се е присъединила към двамата вече изпратени там служители. Служителите били с три автомобила. Един от тях бил Volkswagen Transporter, миниван, който те паркирали на петнадесет – двадесет метра от предния вход на сградата на жалбоподателя. Малко преди 21:00 ч. четирима служители се качили в апартамента на жалбоподателя, двама останали в минивана, а един останал при входа на сградата. Четиримата служители, които се качили, позвънили на вратата на жалбоподателя. Вратата била отворена от неговата четиринадесетгодишна дъщеря. Жалбоподателят се появил мигове по-късно. Служителите му казали, че трябва да ги придружи до полицейското управление. Жалбоподателят се върнал в апартамента, взел паспорта си и едно яке и слязъл, следвайки служителите. Двама служители ескортирали жалбоподателя в асансьора. Другите двама влезли в апартамента и останали там до около 21:00 ч., за да попречат на лицата, които се намират в апартамента – семейството на жалбоподателя и двама съседи – да провеждат телефонни разговори. Когато слезли долу, към двамата служители, ескортиращи жалбоподателя, се присъединил служителят, който бил останал до входа на сградата. Когато групата била на около пет или шест метра от минивана, един от служителите, намиращи се в автомобила, отворил неговата плъзгаща се врата. В този момент жалбоподателят внезапно се опитал да се дръпне от минивана, вместо да продължи към вратата му. Двамата ескортиращи го служители го сграбчили за ръцете и ги поставили зад гърба му. Жалбоподателят се съпротивлявал на опита на служителите да го натикат в минивана. Един от служителите го препънал и жалбоподателят паднал по лице на пода на минивана, като краката му останали навън. Служителят, който бил в минивана, се опитал да го издърпа навътре. Миниванът потеглил и в същото време служителят, който бил останал на улицата, бутнал плъзгащата се  врата, за да го затвори. Тъй като краката на жалбоподателя все още висели отвън, той бил ударен от вратата. Служителите в минивана продължили да се опитват да затворят вратата на минивана и да сложат белезници на жалбоподателя, който се съпротивлявал, като държал ръцете си под тялото си и се опитвал да стане. Вратата не можела да се затвори, тъй като краката на жалбоподателя били отвън. Накрая служителите успели да изтеглят краката на жалбоподателя в минивана и да му сложат белезници. След това му била сложена качулка на главата, така че да не може да види къде го водят.

10.  Жалбоподателят отрича да е оказвал каквато и да било съпротива при ареста му и твърди, че горепосочените констатации са базирани единствено на доказателства, предоставени от участвалите полицейски служители. Според него, докато е вървял към минивана, е бил ударен по врата и е паднал вътре, след което са му били сложени белезници и качулка.

11.  Миниванът потегля за Копривщица, малък град на около сто километра източно от София. Изглежда, че в задната част на минивана са били разположени трима служители заедно с жалбоподателя, а четвърти е шофирал, но толкова възможно е също така само двама от служителите да са били в задната част, а третият да е седял до шофьора.

12.  Според констатациите на военните съдилища по време на цялото пътуване жалбоподателят е лежал, без да бъде смущаван, на пода на минивана, а служителите са седели около него, като са наблюдавали поведението му. Миниванът не е спирал по пътя и е пристигнал в Копривщица около полунощ.

13.  Според жалбоподателя по време на пътуването служителите са му задавали въпроси и са го удряли. Миниванът спирал на няколко пъти. Въпросите и побоят продължавали по време на спиранията. Жалбоподателят бил удрян с твърди предмети по всички части на тялото, с изключение на лицето и гениталиите. По време на едно от спиранията един от служителите държал краката на жалбоподателя, докато друг блъскал плъзгащата се врата на минивана, за да ги удря. Жалбоподателят бил удрян в глезените. В един момент бил оказван натиск върху очите му. Жалбоподателят загубвал съзнание няколко пъти.

14.  В Копривщица жалбоподателят бил изведен от минивана и въведен в къща, използвана от полицията като „тайна база“. Според него малтретирането е продължило и там. Под два от ноктите му били вкарвани предмети. Между пръстите му били поставени твърди предмети и ръката му била притискана.

15.  Съгласно протокола, изготвен от полицията, жалбоподателят е разпитван между 3:45 ч. и 7.55 ч. на 2 юни 1999 г. от полковник Б. Б. във връзка с подозрения, че е участвал в убийството на г-н Луканов.

16.  Съгласно извадката от запис на лента, на която полицията тайно записва разпита (вж. параграфи 26 ‑ 28 по-долу), полковник Б. Б. се обръща към жалбоподателя, както следва:

„И не прави една грешка, защото ако направиш грешка е генерална….. Ако тръгнеш с рогата напред[1], твоя воля. Но тогава и ние ще бъдем с рогата напред! И ще се окаже, че нашите рога са много по-остри... Така е, защото …с времето ги заостряхме, за да станат такива, че да могат жестоко да бодат. Но… ако смяташ също да възприемаш ролята на герой – вземи, вземи…… ролята на герой! …….Но бих казал, че тази вечер е съдбоносна за теб. Един живот на карта, а то не е само твоят живот ... И затова водим тоя разговор с тебе тук, а не на друго място…..Но това, което ти загатнах преди малко и ролята на разкаянието са единствената пътеводна звезда, ако мога така да се изразя, за което би могъл до известна степен да се хванеш или шанса ти.“

17.  В някакъв момент по време на разпита жалбоподателят прави изявления, в които признава, че е участвал в заговор за убийството на г-н Луканов.

Б.  Задържането на жалбоподателя и медицинските му прегледи

18.  В около 10:00 ч. на 2 юни 1999 г. жалбоподателят бил върнат в София в полицейски автомобил. Отново му била поставена качулка. В София бил заведен пред следовател, който го обвинил в съучастие в предумишлено убийство.

19.  Четири други лица, включително г-н А. В., за който се твърди, че е наредил убийството на г-н Луканов, и г-н А. Р., за който се твърди, че е го е извършил, застрелвайки г-н Луканов, били арестувани и малтретирани от полицията в края на май и през юни 1999 г. и също им били повдигнати обвинения. Две от тези лица също са направили признания.

20.  На 2 юни 1999 г., при постъпването си в ареста на Софийска следствена служба, жалбоподателят е прегледан от д-р Д. Д., дежурният лекар на ареста, която отбелязва многобройни хематоми в областта на подмишниците му, по тялото му под ръцете, по китките, по лявото му бедро, върху крака му – под коляното и по двата му глезена. Освен това тя установява отворени рани по лявата китка на жалбоподателя и на показалеца на лявата му ръка. По нейна преценка всички тези наранявания се претърпени един или два дни по-рано. По време на разпит от властите във връзка с това, на 26 юли 1999 г. колега на д-р Д. Д. казва, че такива прегледи се извършват рутинно на всички постъпващи задържани и не включват никакви съдебни констатации относно произхода на които и да било наранявания, установени по задържаните. Такива констатации могат да бъдат направени единствено от съдебномедицински лекари и обичайната практика е задържани лица, за които има подозрения, че са били подложени на физическо насилие, да бъдат препращани към Катедрата по съдебна медицина на Медицинския факултет на Медицинския университет-София. Когато е разпитана от властите във връзка с това на 17 август 1999 г., д-р Д. Д. казва, че при прегледа, извършен от нея на 2 юни 1999 г., жалбоподателят й е казал, че е бил малтретиран след ареста му.

21.  Въпреки искането си, на жалбоподателя не е позволено да се свърже с адвокат по свой избор. Назначен му е служебен защитник, който да го представлява. Твърди се, че защитникът не е взел предвид искането на жалбоподателя да се свърже със своите роднини и да поиска от тях да организират съдебномедицинска експертиза.

22.  Около две седмици след ареста на жалбоподателя неговата майка и съпруга получават разрешение да го посетят. След срещата им майката на жалбоподателя изпраща писма до главния прокурор, министъра на вътрешните работи, президента, министър-председателя и медиите, в които описва следите от сериозно насилие, които тя е видяла по жалбоподателя, и иска адекватна реакция от властите.

23.  На 23 юли 1999 г. жалбоподателят е отведен, очевидно независимо от съпротивата на отговарящия за случая му следовател, в Катедрата по съдебна медицина на Медицинския факултет на Медицински университет-София за преглед. Констатациите на лекарите включват следното: нараняване с размери между два и един сантиметра в париеталната област на черепа; наранявания по двете китки; хематом на нокътя на палеца на лявата ръка; нараняване на върха на пръста и на нокътя на показалеца на лявата ръка (като половината нокът липсва); нараняване на безименния пръст; две наранявания на предната част на левия крак, под коляното; шест наранявания на предната част на десния крак, под коляното.

24.  На 26 юли 1999 г. двама следователи, подпомагани от лекар от Катедрата по съдебна медицина на Медицинския факултет на Медицински университет-София и технически асистент, преглеждат жалбоподателя в присъствието на две поемни лица. Те отбелязват следните наранявания по тялото му (всичките в различна степен на възстановяване): нараняване с размери три до два сантиметра в париеталната област на черепа; нараняване с размери един и половина на един и половина сантиметра на вътрешната част на левия лакът; нараняване с размери три на един и половина сантиметра на външната част на левия лакът; две успоредни линейни наранявания, всяко с дължина от два сантиметра, на външната част на лявата китка; подобно нараняване с дължина четири сантиметра на вътрешната част на лявата китка; осеммилиметров хематом под нокътя на палеца на лявата ръка; частично липсващ нокът и подуване на показалеца на лявата ръка; деветмилиметрово линейно нараняване между първата и втората фаланги на безименния пръст на лявата ръка; шест наранявания, всяко с размер един или два на два сантиметра, на предната и вътрешната повърхност на долната част на десния крак, разположени в областта, започваща на седем сантиметра под коляното и свършваща на десет сантиметра над глезена; две подобни наранявания на долната част на левия крак; и подуване на левия глезен.

25.  Жалбоподателят остава в предварителния арест почти до края на 2000 г., когато е освободен под гаранция.

В.  Записът на разпита на жалбоподателя

26.  Разпитът на жалбоподателя на 2 юни 1999 г. в къщата в Копривщица е тайно записан. Това е извършено очевидно без знанието на жалбоподателя и без съдебна заповед. Съдено разрешение за извършване на тайни записи в къщата в Копривщица във връзка с жалбоподателя е дадено едва на 3 юни 1999 г. от председателя на Софийски градски съд и се отнася за десетдневен период, започващ на 3 юни 1999 г.

27.  Визуален преглед на фотокопие на документа, съдържащ полицейското искане на съдебна заповед и решението на съдията показва, че искането е с дата 1 юни и че, очевидно, то не е предоставено на съдията преди 3 юни. Може да се види също така, че първоначалното предложение на полицията е било за период, започващ на 1 юни 1999 г. и че цифрата „3“ е написана след това върху цифрата „1“.

28.  През януари 2002 г. е съставен протокол от записа. Според жалбоподателя протоколът не отразява целия разпит.

29.  На делото на жалбоподателя (вж. параграф 33 по-долу), обвинението се опитва да използва записа. На 11 март 2003 г., като отбелязва, че същият е направен тайно и без валидно постановление, Софийски градски съд отказва да го допусне като доказателство.

Г.  Публични коментари по делото

30.  Твърди се, че през май, юни и юли 1999 г. полицията е направила изявления пред медиите, от които се подразбира, че е заловила лицата, отговорни за убийството на г-н Луканов.

31.  На 26 май 2000 г. министърът на вътрешните работи, отговаряйки в Парламента на коментар, че полицията многократно е правила неоснователни твърдения, че е намерила убийците на г-н Луканов, казва, че от назначаването му като министър само веднъж е заявявал, че е арестуван убиецът, и че това е станало в деня на задържането на г-н А. Р. (едно от лицата, обвинени заедно с жалбоподателя).

Д.  Наказателното производство срещу жалбоподателя

32.  През първите месеци след арестите им, жалбоподателят и двете лица, обвинени заедно с него, поддържат своите първоначални признания и дават доказателства в този смисъл пред следователите, които отговарят за тяхното дело. По-късно те променят позицията си и заявяват, че никога не са участвали в заговор за убийството на г-н Луканов и че признанията им са били изтръгнати с изтезания.

33.  По време на процеса, който започва през 2001 г., Софийски градски съд допуска като доказателство медицински свидетелства и свидетелски показания относно малтретирането, на което жалбоподателят е бил подложен на 1 или 2 юни 1999 г.

34.  В решение от 28 ноември 2003 г. Софийски градски съд намира жалбоподателя и четиримата му съобвиняеми за виновни в извършването на убийството на г-н Луканов и осъжда всички тях на доживотен затвор (без право на замяна за лицата, обвинени заедно с жалбоподателя, и с право на замяна за жалбоподателя). Съдът основава решението си в огромна степен на признанията, направени от жалбоподателя и две от лицата, които са обвинени заедно с него.

35.  Като разглежда аргумента на защитата, че тези признания са изтръгнати с изтезания, съдът приема, че съществуват солидни доказателства, че полицията е използвала сериозно физическо насилие и психически тормоз срещу тях непосредствено след техните арести. Съдът отбелязва, че тези действия са неприемливи и призовава за дисциплинарни и ако е уместно, наказателно-правни мерки срещу съответните служители.

36.  Въпреки това Съдът отбелязва по-нататък, че жалбоподателят и двете лица, които са обвинени заедно с него, поддържат своите признания в продължение на дълъг период от време и че те не са малтретирани след 2 юни 1999 г. Жалбоподателят поддържа своето признание в хода на единадесет разпита, проведени между 8 юни и 6 октомври 1999 г. в присъствието на избран от него защитник, когото е наел на неуточнена дата. Съдът счита, че поради това може да разчита на признанията, дадени по време на тези разпити, които са проведени от следователи.

37.  Жалбоподателят и другите обвиняеми обжалват.

38.  Софийски апелативен съд разглежда експертизата относно малтретирането, на което са подложени жалбоподателят и двете други лица, които са обвинени заедно с него.

39.  На 8 юни 2006 г. Софийски апелативен съд отменя решението на Софийски градски съд и оправдава всички обвиняеми по обвиненията относно убийството на г-н Луканов.

40.  Съдът анализира доказателствата относно начина, по който жалбоподателят е третиран на 1 или 2 юни 1999 г., и стига до заключението, че той е бил подложен на изтезания в нарушение на Конституцията и на член 3 от Конвенцията. Жалбоподателят и обвинените с него лица признават след малтретиране, което е оставило дълготрайни следи по телата им. Болката от уврежданията не утихва в продължение на няколко месеца. От още по-голямо значение е, че като се погледнат медицинските доказателства относно всеки от тримата обвиняеми, може да се види, че колкото по-голяма е била интензивността на изтезанията, токова по-дълго съответният обвиняем е поддържал своето признание. Жалбоподателят, който е претърпял най-сериозните наранявания, е най-последователен в поддържането на признанието си.

41.  Съдът казва по-нататък, че има доказателства за опит за забавяне на надлежния медицински преглед на жалбоподателя и обвинените с него лица. През това време те са разпитани от следователи, въпреки че телата им носят белезите на малтретиране. Поради това добросъвестността на следователите остава съмнителна.

42.  Следователно съдът решава, че признанията не следва да бъдат вземани предвид и като анализира другите доказателства, заключава, че обвиненията не са доказани.

43.  На 15 март 2007 г. Върховният касационен съд, след като разглежда делото въз основа на протест от страна на обвинението, потвърждава оправдателната присъда (реш. № 161 от 15 март 2007 г. по н. д. № 843/ 2006 г., ВКС, І н. о.). Той се съгласява с констатацията, че жалбоподателят и обвинените заедно с него лица са били подложени на малтретиране и постановява, че не би могъл да допусне произтеклите от това признания, които са „плод от отровно дърво“, тъй като това би било в нарушение на правото на справедлив процес. Съдът казва по-нататък, че в една демократична правна система, незаконните опити за изтръгване на признания, както в настоящия случай, в крайна сметка са вредни за тезата на обвинението.

Е.  Наказателното дело срещу полицейските служители

1.  Предварителното разследване

44.  На 27 юли 1999 г. Софийска военна прокуратура започва предварително разследване във връзка с твърдяното малтретиране на жалбоподателя. През следващия месец органите на военното следствие разпитват множество лица и получават заключение от медицинска експертиза относно нараняванията на жалбоподателя и начина, по който те са нанесени.

45.  Заключението, внесено на 1 октомври 1999 г., разглежда медицинските констатации от прегледите на 2 юни и 23 и 26 юли 1999 г. (вж. параграфи 20, 23 и 24 по-горе). Вещите лица заявяват, че нараняването на главата на жалбоподателя е причинено от удар със или във тъп предмет. Нараняванията по левия му лакът, безименния пръст на лявата му ръка и краката под коленете са причинени по сходен начин. Липсата на подробни констатации във връзка с тях в прегледа от 2 юни 1999 г. показва, че или ги е нямало тогава и са възникнали по-късно, или не са били надлежно отбелязани. Нараняванията по китките са причинени от белезници. Нараняванията по нокътя на показалеца на лявата ръка са причинени от фронтален травматичен удар по пръста. Тъй като нараняването е причинено много преди прегледа, на който е отбелязано, точната причина за него не може да бъде определена: причината би могла да се състои в удар по дисталната фаланга, поставянето на предмет под нокътя или отстраняването на нокътя чрез прилагане на натиск в неговия край. Хематомът на нокътя на палеца на лявата ръка е причинен от удар или чрез притискане на палеца между твърди, тъпи предмети. Хематомите, отбелязани по време на прегледа на 2 юни 1999 г., са причинени от удари с твърди, тъпи предмети.

46.  На 14 октомври 1999 г. делото е спряно, тъй като един от служителите, за когото се твърди, че е малтретирал жалбоподателя, е в чужбина по работа и не може да бъде разпитан. На 5 януари 2000 г., след връщането му, производството се възобновява.

47.  Между януари и май 2000 г. следователят, на когото е възложено делото, повдига обвинение срещу тримата служители, които са пътували с жалбоподателя в полицейския миниван, който го е отвел до къщата в Копривщица, в това, че са му причинили лека телесна повреда, в нарушение на член 131, ал.  1, т. 2, във връзка с  член 130, ал.  1 от Наказателния кодекс от 1968 г. (вж. параграф 76 по-долу).

48.  Следователят получава и заключение от допълнителна медицинска експертиза с оглед изясняването на точния произход на нараняванията на жалбоподателя и изясняване на противоречията в медицинските констатации, извършени от д-р Д. Д. на 2 юни 1999 г., и констатациите на съдебните лекари от 23 юли 1999 г. Заключението, внесено на 1 март 2000 г. обаче, не е могло да стигне до по-определени изводи по този въпрос. Освен това вещите лица не са могли да кажат – без да са получили по-ясна информация – какъв точно вид наранявания биха били предизвикани от интензивен осемчасов побой.

49.  На 10 май 2000 г. следователят предлага тримата служителите да бъдат изправени пред съд. На 26 май 2000 г. обаче Софийска военна прокуратура връща делото за допълнително разследване. Тя отбелязва, наред с другото, че не е събрана информация относно служителите, отговаряли за жалбоподателя между пристигането му в Копривщица и връщането му в София на следващия ден.

50.  На 8 декември 2000 г. производството е спряно още веднъж, тъй като един от съобвиняемите на жалбоподателя, който също е бил отведен в къщата в Копривщица, е напуснал страната и не може да бъде разпитан като свидетел. Производството е възобновено на 2 юли 2001 г.

51.  На 4 юли 2001 г. следователят отново предлага тримата служители да бъдат изправени пред съд. На 30 юли 2001 г. обаче Софийска военна прокуратура още веднъж връща делото за допълнително разследване. Тя отбелязва, че обвиненията не уточняват кой от тримата служители кои удари по кои части на тялото на жалбоподателя е нанесъл.

52.  На 4 октомври 2001 г. следователят отново изпраща делото на Софийска военна прокуратура, която отново го връща на 20 ноември 2001 г. за допълнително разследване, като казва, че обвиненията не посочват точния начин, по който служителите са причинили нараняванията на жалбоподателя.

53.  На 28 юни 2002 г. Софийска военна прокуратура повдига обвинение срещу тримата служители, но на 8 юли 2002 г. Софийски военен съд връща делото за допълнително разследване. На 10 февруари 2003 г. Софийска военна прокуратура отново повдига обвинение срещу служителите и няколко дни по-късно Софийски военен съд отново връща делото. Изглежда, че между 2003 г. и 2005 г. не се извършват действия по делото от органите на военната прокуратура и следствие.

2.  Делото пред Софийски военен съд

54.  На неуточнена дата през 2005 г. Софийска военна прокуратура внася обвинителен акт срещу тримата служители пред Софийски военен съд.

55.  Делото се разглежда на 28 февруари, 8 юни, 19 септември и 26 октомври 2006 г. В самото начало жалбоподателят внася граждански иск срещу служителите за 100 000 български лева, плюс лихвите, като обезщетение за неимуществени вреди.

56.  С решение от 30 октомври 2006 г. Софийски военен съд оправдава служителите и отхвърля гражданския иск на жалбоподателя. Съдът започва с изложение на фактическите си констатации (вж. параграфи 9 и 12 по-горе). По-нататък той посочва, че, въз основа на тези констатации, действията на служителите не биха могли да се считат за престъпление, тъй като, въпреки че са причинили телесна повреда на жалбоподателя, те са били основателни съгласно член 12a от Наказателния кодекс (вж. параграф 75 по-долу). Съдът възпроизвежда в решението си твърденията на жалбоподателя относно малтретирането му в минивана и в Копривщица и казва, че ако тези твърдения са верни, жалбоподателят би трябвало да има наранявания по цялото си тяло и да носи ужасяващи следи от малтретиране. Констатациите на д-р Д. Д. (вж. параграф 20 по-горе) обаче не разкриват такива следи и изцяло съответстват на версията, представена от тримата обвинени служители. Д-р Д. Д. не е отбелязала многобройни наранявания по главата на жалбоподателя, а само едно нараняване на централната париетална област. Неприемливо е да се счита, че всички твърдени многобройни удари по главата на жалбоподателя са нанесени на едно място. Не са отбелязани наранявания по предната или задната част на торса му, корема или краката, или наранявания по очите му, причинени от притискане. Поради това може да бъде прието, че разказът на служителите за размера на силата, която са използвали, за да обуздаят жалбоподателя и за да му сложат белезници, е достоверен и че използването на сила е преустановено, след като жалбоподателят е подчинен. Целта на служителите е била да арестуват жалбоподателя, когото са считали за извършител на престъпление, и да го заведат при съответния орган – полковник Б. Б. Служителите са се стремили освен това да попречат на жалбоподателя да предупреди своите съучастници. С оглед на съпротивата му, не е имало друг начин да бъде осъществено задържането. Използването на сила е оправдано и съгласно член 78, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството на вътрешните работи от 1997 г. (вж. параграф 71 по-долу), тъй като жалбоподателят не се е подчинил на законно разпореждане и е оказал съпротива. Тримата служители не са използвали несъразмерна сила. Жалбоподателят е арестуван във връзка с много сериозно престъпление – убийството на бивш министър-председател – оказал е съпротива при задържане и не е претърпял много сериозни наранявания. Използването на сила е преустановено незабавно след като е подчинен. Тъй като действията на служителите не представляват нарушение и са всъщност законна употреба на сила, гражданският иск на жалбоподателя трябва да бъде отхвърлен.

3.  Делото пред Военноапелативния съд

57.  На 14 ноември 2006 г. обвинението внася протест срещу оправдателната присъда пред Военноапелативния съд. Жалбоподателят също подава жалба срещу оправдателната присъда и отхвърлянето на гражданския му иск.

58.  Военноапелативният съд разглежда жалбата на 29 януари 2007 г. Той обръща внимание на служителите относно факта, че давността за наказателното им преследване по обвиненията срещу тях – седем и половина години – е изтекла на 1 декември 2006 г. По-нататък съдът заявява, че делото може да продължи единствено ако служителите се откажат от давността (вж. параграф 78 по-долу). И тримата служители заявяват, че желаят да бъде постановено решение по обвиненията срещу тях въпреки изтичането на давността. След това Съдът изслушва доводите на страните и обявява, че ще постанови решение в предвидения срок.

59.  На 20 април 2007 г. обаче съдът установява, че не може да постанови решение по делото, без да изслуша отново жалбоподателя и полковник Б. Б., и ги приканва да дадат показания. На следващото заседание, проведено на 9 май 2007 г., защитникът на един от полицейските служители внася молба за отвод от делото на един от съдиите. Тя твърди, че той е демонстрирал предубеденост спрямо клиента й. Съдът посочва, че не намира никакви основания за това, но ще уважи искането й, за да избегне всякакви съмнения в пристрастност. В резултат на това, въззивното производство трябва да започне отначало, както се изисква съгласно принципа на непосредственост. На 31 май 2007 г. съдът, в нов състав, решава да изслуша отново жалбоподателя; този път обаче той не споменава полковник Б. Б.

60.  Когато се явява в съдебна зала на 9 май 2007 г., полковник Б. Б. очевидно отново заявява пред журналистите, че жалбоподателят и обвинените заедно с него лица са убили г-н Луканов.

61.  Новият съдебен състав разглежда жалбата на 6 юни 2007 г. Той също обръща внимание на полицейските служители върху факта, че давността за наказателното им преследване е изтекла и те повтарят, че са съгласни да се откажат от нея. След това съдът изслушва жалбоподателя като свидетел и допуска като доказателство решенията на Софийски апелативен съд и Върховния касационен съд по наказателното производство срещу жалбоподателя (вж. параграфи 39‑43 по-горе). Той отхвърля искане на защитата на полицейските служители да призове отново полковник Б. Б. и няколко други свидетели за разпит, като намира това за ненужно.

62.  На следващото заседание, проведено на 11 юли 2007 г., съдът отхвърля искане от защитата на един от полицейските служители за нова медицинска експертиза, като отбелязва, че вече приведените медицински доказателства – сред които са резултатите от медицинските прегледи на жалбоподателя на 2 юни и 23 юли 1999 г. (вж. параграфи 20 и 23 по-горе) – са достатъчни. Съдът изслушва отново полицейските служители и устните доводи на страните.

63.  В окончателно решение от 30 юли 2007 г. (реш. № 113 от 30 юли 2007 . по н. д. № 215/2006 г., ВАпС), Военноапелативният съд потвърждава оправдателната присъда на полицейските служители. Той изцяло се съгласява с фактическите констатации на по-долната инстанция, като посочва, че те са базирани на правилен анализ на изявленията на тримата обвиняеми, доказателствата, представени от жалбоподателя, заключението от медицинската експертиза, получено в хода на делото, и бележките, направени от д-р Д. Д., когато преглежда жалбоподателя на 2 юни 1999 г. Съдът казва също така, че обвинителният акт не съдържа фактически твърдения по отношение на един от тримата служители, който поради това трябва да бъде оправдан въз основа на това, че не е използвал никаква сила по отношение на жалбоподателя. Съдът не се съгласява с по-долната инстанция, че е приложим член 12a от Наказателния кодекс, като заявява, че тази разпоредба се отнася изключително до ареста на нарушители, които са осъдени с влязло в сила решение, какъвто не е случаят на жалбоподателят. Той обаче казва, че действията на полицейските служители не са престъпни, тъй като представляват законна и съразмерна употреба на сила по смисъла на член 78, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството на вътрешните работи от 1997 г. (вж. параграф 71 по-долу). Жалбоподателят не е изпълнил законово разпореждане и е оказал съпротива на усилията на полицейските служители да го вкарат в минивана и след това да му поставят белезници. Полицейските служители прекратяват употребата на сила незабавно след като поставят белезници на жалбоподателя. Накрая, съдът отбелязва, че по време на предварителното разследване жалбоподателят е представил доказателства, че е бил подложен на насилие в къщата в Копривщица, където са го оставили тримата полицейски служители. Това показва, че не всички наранявания, които са установени впоследствие по жалбоподателя, са причинени от тях.

Ж.  Искането за отмяна на влязло сила съдебно решение и ново разглеждане на наказателното производство срещу жалбоподателя

64.  На неуточнена дата през втората половина на 2007 г. обвинението иска възобновяване на наказателното производство срещу жалбоподателя въз основа на това, че оправдателната присъда на полицейските служители представлява нов релевантен факт, показващ, че жалбоподателят не е бил малтретиран.

65.  С решение от 7 юли 2008 г. (реш. № 286 от 7 юли 2008 г. по н. д. № 253/2008 г., ВКС, І н. о.), Върховният касационен съд отхвърля искането, като постановява, че решението, с което е приключило наказателното производство срещу полицейските служители не представлява основание за възобновяване на наказателното производство срещу жалбоподателя, тъй като съдилищата по тези производства не са установили, че жалбоподателят не е бил подложен на малтретиране.

З.  Искът за вреди, заведен от едно от лицата, обвинени заедно с жалбоподателя

66.  На 22 юли 2002 г. двама от обвинените заедно с жалбоподателя са били бити от служителите, които ги ескортират от затвора до Софийски градски съд за заседание по делото срещу тях. Като отбелязва нараняванията им, съдът отлага заседанието.

67.  През 2006 г. един от тях, г-н A. K., завежда иск по член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (вж. параграф 84 по-долу) срещу Министерството на правосъдието, като претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 български лева.

68.  На 20 октомври 2008 г. Софийски градски съд отхвърля иска. Той постановява, че макар ищецът да е доказал, че е бил малтретиран на 22 юли 2002 г., той не е бил в състояние да докаже кой точно го е малтретирал и при какви обстоятелства. Фактите, твърдени в неговата искова молба, не съответстват на доказателствата, представени от призован от него свидетел (другият съобвиняем), и тези доказателства не съответстват на доказателствата, представени от жалбоподателя, който също е призован да даде показания. Освен това първият свидетел не посочва конкретните лица, които са извършили побоя, докато деликтите по член 1 от Закона от 1988 г. трябва да бъдат приписани на конкретно определено лице.

69.  Съобвиняемият на жалбоподателя подава жалба. На 12 май 2009 г. Софийски апелативен съд потвърждава решението на по-долната инстанция (реш. № 434 от 12 май 2009 г. по гр. д. № 43/2009 г., САС, VІІ с.). Той постановява, че фактът на побоя е подкрепен от медицински доказателства и показанията на жалбоподателя и другите съобвиняеми. Той обаче заявява по-нататък, че към съответния момент служителите, ескортиращи задържаните лица от затвора до съда, са били служители на Националната полиция, а не на Министерството на правосъдието; Министерството поема тази задача на 1 януари 2003 г., след законодателно изменение. Поради това то не може да носи отговорност вместо другиго за действията на служителите.

70.  Не изглежда съобвиняемият на жалбоподателя да се е опитал да обжалва решението.

II.  РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Употреба на сила от полицията

71.  Член 78 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., в сила до 1 май 2006 г., предвижда, в релевантната си част:

„(1)  Полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства при изпълнение на служебните си функции, само ако те не могат да бъдат осъществени по друг начин, при:

1.  противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане;

2.  задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган;

...

5.  нападения срещу граждани и полицейски органи;

...

(2)  Помощни средства са: белезници, усмирителни ризи, гумени и електрошокови палки и прибори; химически вещества, утвърдени от министъра на здравеопазването; служебни животни - кучета, коне; халосни патрони, патрони с гумени, пластмасови и шокови куршуми; устройства за принудително спиране на превозни средства; устройства за отваряне на помещения, светлинни и звукови устройства с отвличащо въздействие; водометни и въздухоструйни машини; бронирани машини и вертолети.

(3)  Редът за употреба на средствата по ал. 2 се определя от министъра на вътрешните работи.

72.  Член 79 предвижда:

“(1)  Физическа сила и помощни средства се използват след задължително предупреждение с изключение на случаите на внезапно нападение и при освобождаване на заложници.

(2)  Използването на физическа сила и помощни средства се съобразява с конкретната обстановка, характера на нарушението на обществения ред и личността на правонарушителя.

(3)  При използването на физическа сила и помощни средства полицейските органи са длъжни по възможност да пазят здравето и да вземат всички мерки за опазване живота на лицата, срещу които са насочени.

(4)  Използването на физическа сила и помощни средства се преустановява незабавно след постигане целта на приложената мярка.

...“

73.  На 1 май 2006 г. тези разпоредби са заменени от членове 72 и 73 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г. Доскоро текстовете на тези разпоредби бяха до голямата степен идентични на по-ранните.

74.  На 6 март 2012 г. обаче правителството внася в Парламента законопроект за изменение на Закона от 2006 г. Парламентът приема закона на 30 май 2012 г. и изменението влиза в сила на 1 юли 2012 г. Член 72, ал. 1, съгласно формулировката след изменението, предвижда, че физическа сила и помощни средства могат да бъдат използвани „само ако това е абсолютно необходимо“. Новосъздадена алинея 3 на член 73 предвижда, че „полицейските органи използват само абсолютно необходимата сила“, а новосъздадена алинея 7 предвижда, че „[з]абранява се използването на животозастрашаваща сила за задържане или предотвратяване бягството на лице, извършващо или извършило ненасилствено деяние, ако лицето не представлява опасност за живота и здравето на другиго“. В обяснителните бележи към законопроекта правителството се позовава, наред с другото, на необходимостта да приведе вътрешното право изцяло в съответствие с приложимите международни стандарти и практиката на Съда.

Б.  Релевантно наказателно право и процес

75.  Член 12a, ал. 1 от Наказателния кодекс от 1968 г., добавен през август 1997 г., предвижда, че причиняването на вреди на лице при задържането му за престъпление не е престъпно, когато не е имало друго средство за осъществяване на задържането и използваната сила е била необходима и законна. Съгласно член 12a, ал. 2, използваната сила не е необходима, когато явно не съответства на характера на престъплението, извършено от лицето, което бива задържано, или произтичащата вреда е сама по себе си прекомерна и ненужна.

76.  Съгласно член 131, ал. 1, т. 2, във връзка с член 130, ал. 1 от Кодекса, наказанието за лека телесна повреда, причинена от полицейски орган, е до три години лишаване от свобода.

77.  Съгласно член 287 от Кодекса, съгласно формулировката му към момента, в който се твърди, че жалбоподателят е бил малтретиран, изтръгването на признания чрез принуда или с други незаконни средства, е престъпление, наказуемо с до десет години лишаване от свобода, когато извършителят е лице, което действа при или по повод изпълнение на служебните си задължения.

78.  Давността за наказателно преследване на престъпления по член 131, ал. 1, т. 2, във връзка с член 130, ал. 1 от Кодекса е пет години (член 80, ал. 1, т. 4 от Кодекса), а давността за наказателно преследване на престъпленията по член 287 от Кодекса е десет години (член 80, ал. 1, т. 3). Всяко действие по наказателно преследване, извършено от надлежните органи по отношение на евентуалния извършител, прекъсва давността и започва да тече нов давностен срок (член 81, ал. 2). Независимо от тези прекъсвания, евентуалният извършител не може да бъде преследван по наказателен ред, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора давностния срок (член 81 § 3), което означава, че престъпление по член 131, ал. 1, т. 2, във връзка с член 130, ал. 1 от Кодекса не може да бъде преследвано по наказателен ред, ако са изтекли повече от седем и половина години след твърдяното му извършване. Съгласно член 21, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (заменен с член 24, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г.) обаче обвиняемите могат да се откажат от давността.

В.  Тайно наблюдение

79.  Описание на съответните разпоредби на Конституцията от 1991 г., Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. и 2005 г., Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г., Закона за класифицираната информация от 2002 г. и Закона за достъп до обществена информация от 2000 г., както и практиката на вътрешните съдилища и други релевантни материали, може да бъде намерено в параграфи 7 ‑ 50 от решението на Съда по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев срещу България (№ 62540/00, 28 юни 2007 г.).

80.  След решението на Съда по това дело, на 14 октомври 2008 г. правителството внася в Парламента законопроект за изменение на Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г. Обяснителните бележки към законопроекта се позовават на решението на Съда и на необходимостта Законът да бъде приведен в съответствие с изискванията на Конвенцията. Законът е приет на 15 декември 2008 г. и влиза в сила на 27 декември 2008 г. Заедно с много други промени с изменението се създава Национално бюро за контрол на специалните разузнавателни средства, независим орган, чийто петима членове се избират от Парламента и чиято задача е да осъществява надзор върху използването на специални разузнавателни средства и съхраняването и унищожаването на материали, получени чрез такива средства, и да защитава лицата от незаконно използване на такива средства (нови членове 34б, ал. 1, 34в и 34г). Бюрото е предвидено да бъде постоянно действащ орган със своя собствена администрация (нов член 34б, ал. 3). При осъществяването на функциите си то може: a) да изисква от съответните органи да му предоставят информация във връзка с използването на специални разузнавателни средства; б) да проверява дали тези органи водят точни записи; в) да получи достъп до помещенията, съдържащи такива записи или материали, получени чрез наблюдение; г) да дава задължителни указания за подобрения при използването на специални разузнавателни средства и при съхранението и унищожаването на материали, получени чрез такива средства; и д) да информира органите на прокуратурата и ръководителите на съответните органи за случаи на незаконно използване на такива средства или на нередности при съхранението или унищожаването на материали, получени чрез такива средства (нов член 34ж). Бюрото представя пред Парламента годишен отчет, съдържащ обобщени данни по въпросите, които то надзирава (нов член 34б, ал. 5). Освен това то информира по своя инициатива лицата, които са незаконно подложени на наблюдение, освен ако такова уведомяване би могло да застраши целта на наблюдението (член 34з).

81.  На 22 октомври 2009 г., преди Бюрото да е могло да започне работа, Парламентът приема последващи изменения в Закона от 1997 г., с които премахва Бюрото и го заменя със специална парламентарна комисия, която има същите права и задължения, с изключение на правото да дава задължителни указания (буква г) в горния параграф); тя може само да отправя предложения за подобрения (член 34ж, с измененията през 2009 г.). Измененията влизат в сила на 10 ноември 2009 г. С оглед на свързани изменения в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, които влизат в сила на 19 декември 2009 г., тази комисия е всъщност постоянна подкомисия на Комисията по правни въпроси на Парламента (нов член 24a, ал. 1). Тя се състои от по един народен представител от всяка парламентарна група и има собствен Правилник за организацията и дейността, утвърден от Парламента (нов член 24a, ал. 2). Този правилник е приет на 11 февруари 2010 г. Комисията, чийто настоящи петима членове, са избрани от Парламента на 22 декември 2009 г., се подпомага от петнадесет служители на Парламента (член 24a, ал. 3 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание и член 14 от Правилника за организацията и дейността на Комисията). Тя трябва да заседава при закрити врата и в съответствие с правилата за класифицирана информация най-малко веднъж седмично (членове 9 и 13 от Правилника за организацията и дейността на Комисията).

82.  Съгласно член 34з от Закона от 1997 г., както е изменен, Комисията трябва да информира по своя инициатива лицата, които са били подложени незаконно на тайно наблюдение, освен ако това уведомяване може да застраши целта на наблюдението, допусне разкриване на оперативни методи или технически устройства или изложи на опасност живота или здравето на агент под прикритие или на негови близки или роднини.

83.  Досега Комисията е представила три годишни доклада: първият е представен през май 2010 г. и приет от Парламента на 16 юни 2010 г., вторият е представен през май 2011 г. и приет от Парламента на 18 май 2011 г., а третият е представен на 4 юли 2012 г. и все още не е приет от Парламента. В този последен доклад Комисията казва, наред с другото, че е получила редица оплаквания от физически лица и е предприела мерки да ги разгледа. Тя е извършила проверки в седем града и е отбелязала много нередности, например недостатъчно обосновани заявления за разрешение от съда на тайно наблюдение, неунищожаване на материали, получени чрез такова наблюдение в рамките на законовите срокове, и непредоставяне на доклад обратно пред съда, разрешил наблюдението. По-нататък Комисията казва, че липсата на надлежно водене на регистри затруднява надзора на работата на системата като цяло. Освен това отбелязва много ниския процент на отхвърлените заявления за съдебно разрешение на тайно наблюдение. Общият брой искания през 2011 г. е 13 846. Само 116 са отхвърлени, основно на чисто технически основания. 7 881 лица са подложени на наблюдение. 747 искания водят до събиране на материали, които впоследствие са използвани в наказателни дела. Анализът на наличните данни показва, че властите не са използвали тайно наблюдение като крайна мярка, а рутинно, основно тъй като то е начин за събиране на доказателства, който не изисква почти никакви усилия. Поради това е необходимо да се затегнат съответните разпоредби и да се засили съдебният контрол. Комисията отправя редица конкретни предложения в това отношение.

Г.  Отговорност на държавата за вреди

84.  Член 1 от закона, първоначално наричан Закон за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г., преименуван на 12 юли 2006 г. на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди 1988 („Закона от 1988 г.“), предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, претърпени от физически лица (и от 1 януари 2006 г. също и юридически лица) в резултат от незаконни решения, действия или бездействия на държавни служители, извършени при или по повод на изпълнението на техните задължения.

85.  Член 2, ал. 1 от Закона предвижда отговорност на органите на следствието и прокуратурата или съдилищата в няколко ситуации: незаконно задържане; повдигане на обвинения, ако обвиняемият е бил оправдан или производството е прекратено на определени основания; налагане на наказание по Наказателния кодекс или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено; принудително медицинско лечение или принудителни мерки, наложени от съд, ако решението му е било отменено по-късно като незаконно; и изтърпяване на присъда след и над предписаната й продължителност.

86.  На 10 март 2009 г. е добавена нова точка 7 към член 2, ал. 1. Тя предвижда, че държавата отговаря за вредите, които органите на следствието и прокуратурата или съдилищата са причинили на физически лица чрез незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства. Не е предоставена информация дали е налице съдебна практика, свързана с тази разпоредба.

87.  В своята практика Върховният касационен съд и Върховният административен съд поддържат, че разпоредбите за отговорност на Закона от 1988 г. – включително добавените след първоначалното му приемане – предоставят на засегнатите лица материално право да претендират обезщетение за вреди и нямат обратно действие (реш. № 63 от 21 февруари 1997 г. по гр. д. № 2180/ 1996 г., ВС; реш. № 529 от 17 юли 2001 г. по гр. д. № 24/2001 г., ВКС; опр. № 9134 от 3 октомври 2007 г. по адм. д. № 8175/2007 г., ВАС, ІІІ о.; опр. № 1046 от 6 август 2009 г. по гр. д. № 635/2009 г., ВКС, ІІІ г. о.; опр. № 1047 от 7 август 2009 г. по гр. д. № 738/2009 г., ВКС, III г. о.; реш. № 335 от 31 май 2010 г. по гр. д. № 840/2009 г., ВКС, III г. о.; реш. № 329 от 4 юни 2010 г. по гр. д. № 883/2009 г., ВКС, IV г. о.).

88.  Съгласно задължително тълкувателно решение на Върховния касационен съд (тълк. реш. № 3 от 22 април 2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС), лица, които са оправдани с влязло в сила решение, могат да получат обезщетение за самия факт, че срещу тях е било възбудено наказателно производство, въз основа на това, че обвиненията срещу тях са счетени с обратна сила за „незаконосъобразни“. Съгласно същото решение, обезщетение се дължи по отношение на самото наказателно производство и по отношение на каквито и да било съпътстващи мерки, например досъдебно задържане.

89.  В няколко решения, постановени между 2005 г. и 2008 г., Върховният касационен съд, при определяне на размера на обезщетението за вреди, което присъжда по такива искове, взема предвид, наред с другите неща, страданията на съответните лица, произтичащи от трудностите за лицата, свързани с тяхното предварителното задържане (реш. № 1599 от 22 юни 2005 г. по гр. д. № 876/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 1017 от 15 декември 2005 г. по гр. д. № 524/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 2851 от 23 януари 2006 г. по гр. д. № 2252/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 156 от 10 май 2006 г. по гр. д. № 2633/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 1557 от 27 декември 2006 г. по гр. д. № 2800/2005 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 692 от 12 май 2008 г. по гр. д. № 2394/2007 г., ВКС, IV г. о.).

Д.  Закона за задълженията и договорите от 1951 г.

90.  Член 49 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. предвижда, че едно лице, което е възложило на друго лице определена работа, носи отговорност за вредите, причинени от това друго лице, при или по повод на изпълнението на работата. Отговорността по тази разпоредба – както, всъщност, и по всички разпоредби, уреждащи деликтите – е обусловена от неправомерността на спорното поведение (реш. № 567 от 24 ноември 1997 г. по гр. д. № 775/1996 г., ВС, петчленен състав).

Е.  Задължителната сила на решенията на наказателните съдилища

91.  Член 222 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 1952 г. предвижда следното:

„Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.“

92.  Член 300 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., който влиза в сила на 1 март 2008 г., е формулиран по идентичен начин.

III.  РЕЛЕВАНТНИ МАТЕРИАЛИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА

93.  Комитетът на Министрите на Съвета на Европа, който съгласно член 46 § 2 от Конвенцията има задължението да следи за изпълнението на решенията на Съда, все още разглежда изпълнението от България на решението на Съда по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе). Според информация, публикувана на уебсайта на Комитета, делото понастоящем е под „засилено наблюдение“. Последното движение по случая е от 2 март 2011 г., когато българското правителство внася план за действие, от 23 август 2011 г., когато то предоставя допълнителна информация и от 26 юни 2012 г., когато предоставя допълнителен план за действие (в който то казва, наред с другото, че не разполага с данни за каквато и да било практика по новата точка 7 от член 2, ал. 1 от Закона от 1988 г. – вж. параграф 86 по-горе). Двустранните контакти между администрацията на Комитета и правителството с оглед събирането на повече информация, необходима за представянето на ревизиран план за действие или доклад пред Комитета са все още в процес на развитие.

ПРАВНИ ИЗВОДИ

I.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕНОВЕ 3 И 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

94.  Жалбоподателят се оплаква, че е бил изтезаван от полицията и че не е получил ефективна компенсация в тази връзка. Той се позовава на членове 3 и 13 от Конвенцията, които предвиждат следното:

Член 3 (Забрана на изтезанията)

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

Член 13 (Право на ефективни правни средства за защита)

„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.“

A.  Допустимост

95.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването си по член 3 от Конвенцията, тъй като не е завел иск за вреди по член 1 от Закона от 1988 г. Един от съобвиняемите му завежда такъв иск във връзка с побой от служители, които са го ескортирали от затвора до съда.

96.  Правителството твърди също така, че оплакването по член 3 от Конвенцията е подадено след изтичане на определения срок.

97.  Жалбоподателят твърди, че иск по член 1 от Закона от 1988 г. би бил отхвърлен, тъй като държавата носи отговорност по тази разпоредба само за незаконни действия, докато Военноапелативният съд постановява, в обвързващо съдебно решение, че действията на полицейските служители във връзка с жалбоподателя, са били законни. Искът, заведен от съобвиняемия на жалбоподателя, не среща такава пречка, тъй като действията на служителите, които са го малтретирали, не са били предмет на разглеждане от наказателен съд. Освен това този иск е отхвърлен въз основа на абсурдни мотиви: че ищецът не е бил в състояние да установи служителите, които са го малтретирали. Това е показателно за крайния формализъм на съдилищата при разглеждането на такива искове и показва, че един подобен иск, заведен от жалбоподателя, би бил обречен на неуспех. Жалбоподателят е с качулка, докато го малтретират, и не е в състояние да каже кой точно го е малтретирал.

98.  Жалбоподателят твърди също така, че неговото оплакване по член 3 от Конвенцията е представено по-малко от шест месеца след края на наказателното преследване срещу него и приблизително месец и половина след приключването на наказателното производство срещу служителите.

99.  По отношение на изчерпването на вътрешноправните средства за защита, Съдът отбелязва, че е отхвърлил почти идентични възражения от страна на Правителството по делата Асенов и други срещу България (28 октомври 1998 г., §§ 82‑86, Reports 1998‑VIII), Тотева срещу България ((dec.), no. 42027/98, 3 април 2003 г.), Рашид срещу България (dec.), № 47905/99, 13 октомври 2005 г.), Христови срещу България (no. 42697/05, §§ 50‑54, 11 октомври 2011 г.) и Димитър Димитров срещу България (no. 18059/05, §§ 28‑32, 3 април 2012 г.). Съдът не вижда причина да реши друго по настоящото дело.

100.  Съдът не счита също така, че оплакванията на жалбоподателя по член 3 от Конвенцията са подадени след изтичане на срока. Окончателното вътрешно решение по отношение на тези оплаквания е решението на Военноапелативния съд от 30 юли 2007 г. (вж. mutatis mutandis, Васил Сашов Петров срещу България, № 63106/00, § 32, 10 юни 2010 г.). Оплакванията са предявени на 12 септември 2007 г., по-малко от шест месеца след това.

101.  Освен това Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателя по член 3 от Конвенцията не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3( a) или недопустими на каквито и да било други основания. Поради това те трябва да бъдат обявени за допустими. Оплакването на жалбоподателя по член 13 от Конвенцията е свързано с тези оплаквания и също трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По съществото

1.  Доводи на страните

a)  Правителството

102.  Като се позовава на констатациите на разследването срещу служителите, за които се твърди, че са малтретирали жалбоподателя, правителството отрича той да е бил подлаган на каквото и да било насилие след задържането му. То твърди, че физическата сила, използвана по време на задържането, е била необходима поради съпротивата, оказана от жалбоподателя. Освен това служителите, извършващи задържането, били убедени, че задържат лице, извършило престъпление, и че задържането е необходимо, за да му бъде попречено да извърши други престъпления. Силата, използвана от тях, не е била по-голяма от абсолютно необходимата и не е имало намерение за малтретиране на жалбоподателя.

103.  По нататък правителството твърди, че властите са предприели всички необходими мерки за установяване на фактите. Те разпитали всички лица, имащи участие в събитията, и всички свидетели и разпоредили медицинска експертиза, която напълно опровергала твърденията на жалбоподателя за малтретиране. Решението на Софийски военен съд, изцяло потвърдено от Военноапелативния съд, в своята цялост било базирано на тези доказателства. По-специално те счели изявленията на служителите, обвинени в малтретиране на жалбоподателя, за надеждни и напълно съответстващи на заключенията на медицинската експертиза, докато твърденията на жалбоподателя по време на процеса – за непоследователни и неподкрепени от други доказателства.

104.  Накрая правителството твърди, че жалбоподателят е разполагал с ефикасно правно средство за защита по отношение на претендираното малтретиране – иск по член 1 от Закона от 1988 г. Един от неговите съобвиняеми завежда такъв иск срещу Министерството на правосъдието.

б)  Жалбоподателят

105.  Жалбоподателят отбелязва, че и трите съдебни инстанции, които разглеждат наказателното дело срещу него, са констатирали, че е бил подложен на изтезания. Дори да е оказал съпротива при задържането, което не е установено, не би следвало да бъде подлаган на толкова интензивна сила. Според него е трудно да се повярва, че служителите, извършили задържането, които са специално обучени и повече на брой от жалбоподателя, не са били в състояние да го подчинят и да му поставят белезници. Трябва да се има предвид в тази връзка, че операцията по задържането е била предварително планирана. Многобройните наранявания, отбелязани по тялото на жалбоподателя по време на медицинския му преглед на 2 юни 1999 г., показват умишлено малтретиране, а не увреждания, които са причинени случайно. Това се подкрепя и от самия начин, по който се извършва задържането: полицейският миниван е потеглил с все още отворена врата, по време на пътуването към Копривщица жалбоподателят е бил оставен с белезници и лежащ по лице на пода на минивана и жалбоподателят е бил отведен в специална къща далеч от София и разпитван в продължение на часове през цялата нощ. Всичко това показва, че властите са били съсредоточени върху пречупването на волята му и получаването на признания от него.

106.  Жалбоподателят твърди още, че властите не са извършили ефективно разследване на тези събития. Първото неизпълнение в това отношение било неизвършването на надлежно документиране на уврежданията на жалбоподателя. Вярно е, че жалбоподателят е прегледан на 2 юни 1999 г. от д-р Д. Д., но тя не е квалифициран съдебен специалист, извършила е прегледа единствено с цел да провери дали жалбоподателят се нуждае от медицинско лечение и е отбелязала само нараняванията, които жалбоподателят е свел до вниманието й. Въпреки че д-р Д. Д. отбелязва, че нараняванията на жалбоподателя свидетелстват за малтретиране, жалбоподателят е бил прегледан от съдебен специалист едва петдесет и три дни след задържането му. Пълен преглед, проведен в присъствието на поемни лица и следовател и придружен от снимки, не е бил извършен до петдесет и шестия ден след задържането му. Според жалбоподателя това забавяне е умишлено: има доказателства, че следователят се е опитал да отложи медицинския преглед на жалбоподателя, което е наложило ръководителите му изрично да предприемат мерки, за да уредят осъществяването на прегледа.

107.  Вторият аспект, в който разследването не е изпълнило изискванията на член 3 от Конвенцията, е прекомерното забавяне, с което е било проведено, като общата му продължителност е осем години. Жалбоподателят проучва подробно развитието на производството, посочвайки редици неоснователни пропуски. Освен това той обръща внимание на фактите, че е била дадена възможност да изтече давността за наказателно преследване на престъпленията, за които се твърди, че са извършени от полицейските служители във връзка с него, и че делото срещу служителите е продължило единствено защото те са решили да се откажат от давността.

108.  На трето място, Софийски военен съд и Военноапелативният съд не са анализирали правилно заключението от медицинската експертиза, което е служило като основа за констатацията на трите съдебни инстанции в наказателното производство срещу жалбоподателя, че същият е бил изтезаван. Софийски военен съд и Военноапелативният съд също не са взели под внимание дали са съществували правила, изискващи от полицейските органи да не използват несъразмерна сила при операции по задържане. Полицейските служители, които са малтретирали жалбоподателя, не са били санкционирани по никакъв начин. Те не са били осъдени въпреки многобройните доказателства, че са малтретирали жалбоподателя, и не е имало индикации срещу тях да са предприемани дисциплинарни мерки или някой от тях да е бил отстранен от длъжност. Обратното – служителите, ръководили операцията по задържането, включително полковник Б. Б., по-късно дори са били повишени.

109.  Накрая, жалбоподателят твърди, че не е разполагал с ефикасно правно средство за защита във връзка с малтретирането му. Иск по Закона от 1988 г. или по общото деликтно право би бил обречен на неуспех след оправдателната присъда на служителите, в която използването на сила е било обявено за законосъобразно и пропорционално. Във всеки случай, при конкретните обстоятелства правно средство за защита, което би могло да доведе единствено до присъждане на обезщетение за вреди, сравнено със санкциониране на отговорните лица, не би могло да бъде разглеждано като ефикасно.

2.  Оценката на Съда

a)  Твърдяното малтретиране на жалбоподателя

110.  Приложимите принципи са утвърдени. Наскоро те са били изложени подробно в параграфи 87 ‑ 93 от решението на Голямата камара на Съда по делото Gäfgen v. Germany ([GC], no. 22978/05, ECHR 2010‑...) и не е необходимо да бъдат възпроизвеждани тук.

111.  Обръщайки се към конкретните факти по това дело, Съдът отбелязва, че медицинските прегледи, извършени на жалбоподателя на 2 юни и 23 и 26 юли 1999 г., са разкрили, въпреки някои противоречия, редица наранявания по главата, краката, ръцете, китките, пръстите и ноктите на ръцете му (вж. параграфи 20, 23 и 24 по-горе). Тези наранявания несъмнено са достатъчно сериозни, за да задвижат прилагането на член 3 от Конвенцията.

112.  Съдът отбелязва, че е изправен пред различни версии на обстоятелствата, при които жалбоподателят е претърпял тези наранявания. Той обаче започва с отбелязване на това, че няма индикация – и правителството не се е опитало да възрази по този въпрос – че жалбоподателят е имал някакви наранявания преди да бъде задържан под стража. Изглежда – особено от констатациите на Военноапелативния съд – че някои от нараняванията на жалбоподателя може да са били причинени по време на задържането му, при опитите да бъде вкаран в полицейския миниван, а други – по-късно (вж. параграф 63 in fine по-горе). Не може обаче да бъде подминат фактът, че военните съдилища не са се опитали в своите решения да отчетат всички наранявания, установени по тялото на жалбоподателя (вж. параграфи 56 и 63 по-горе). Дори жалбоподателят да е бил наранен в процеса на вкарване в минивана, това не може да даде пълно обяснение на всичките му многобройни наранявания – по-специално тези по главата и по пръстите и по ноктите му. Освен това трябва да бъде подчертано, че отговорността на държавата по Конвенцията не трябва да се бърка с индивидуалната наказателна отговорност (вж. наред с други източници, Avşar v. Turkey, no. 25657/94, § 284, ECHR 2001‑VII (извадки), и Имакайева срещу Русия, № 7615/02, § 116, ECHR 2006‑XIII (извадки)). Естественият извод от това е, че оправдателната присъда на вътрешния наказателен съд, обвързан от презумпцията за невиновност и с оглед на високия стандарт за доказване в наказателното производство, не освобождава държавата ответник от отговорността й по Конвенцията (вж. Ribitsch v. Austria, 4 декември 1995 г., §§ 32 ‑ 34, Серия A no. 336). Подходът на Съда към въпросите на доказването се различава от този на вътрешните наказателни съдилища. Така например, разпределението на тежестта на доказване в процеса пред Съда е присъщо свързано със спецификата на фактите, естеството на представеното твърдение и разглежданото право по Конвенцията (вж. Начова и други срещу България [GC], №№ 43577/98 и 43579/98, § 147, ECHR 2005‑VII). Така Съдът е постановил, че когато едно физическо лице се задържа под стража в добро здраве, но в момента на освобождаване бъдат констатирани наранявания по него, държавата е тази, която трябва да предостави достоверно обяснение за начина на причиняване на тези наранявания (вж. наред с много други източници, Selmouni v. France [GC], no. 25803/94, § 87, ECHR 1999‑V; Тотева срещу България, № 42027/98, § 50, 19 май 2004 г.; и Владимир Георгиев срещу България, № 61275/00, § 36, 16 октомври 2008 г.).

113.  Дори ако се приеме, че някои от нараняванията на жалбоподателя са причинени в момента на задържането му, Съдът трябва да реши дали те са резултат от сила, която е строго необходима за подчиняването му (вж. Георги Димитров срещу България, № 31365/02, §§ 56‑57, 15 януари 2009 г., с допълнителни препращания). Правителството носи тежестта да докаже, че случаят е именно такъв (вж. Altay v. Turkey, no. 22279/93, § 54, 22 май 2001 г., и Рашид срещу България, № 47905/99, § 46, 18 януари 2007 г.). По този въпрос Съдът отбелязва, че нараняванията на жалбоподателя са многобройни по различни части на тялото. Докато някои от тях – например някои от тези по ръцете, китките и долната част на краката му – може да са били неизбежен резултат от усилията на извършващите задържането служители да го вкарат в полицейския миниван и да му поставят белезници, други – например тези по главата му – изглежда, че са резултат от удар с тъп предмет. Съдът не е убеден, че дори нараняванията, за които се твърди, че са причинени, докато служителите са се опитвали да вкарат жалбоподателя в минивана, биха могли да се считат за необходими поради две причини. На първо място, те са твърде тежки и разпръснати по тялото. На второ място, операцията по задържането на жалбоподателя е планирана предварително и е извършена от специални сили на полицията; следователно те са могли да предприемат мерки за свеждане до минимум на всякакви съпътстващи наранявания (вж. Рашид, § 51, и Георги Димитров, § 58, и двете цитирани по-горе).

114.  Съдът трябва да реши също така дали правителството е предоставило достоверно обяснение за другите наранявания, претърпени от жалбоподателя, по-специално тези по пръстите на ръцете му и по ноктите на пръстите на ръцете му. Не е оспорено, че тези наранявания са претърпени, докато жалбоподателят е в ръцете на полицията. При тези обстоятелства правителството е длъжно да представи достоверно обяснение за начина на причиняване на тези наранявания (вж. Ribitsch, цитирано по-горе, § 34). Нито становището му обаче, нито констатациите, направени по време на вътрешното производство, съдържат обяснение на произхода на тези наранявания. Съдът отбелязва, в тази връзка, че когато връща делото за допълнително разследване, Софийска военна прокуратура отбелязва, че не е събрана информация за служителите, отговарящи за жалбоподателя между пристигането му в Копривщица и връщането му в София на следващия ден (вж. параграф 49 по-горе). По-късно тя отбелязва, че обвиненията срещу служителите не посочват кои от тях кои удари са нанесли по кои части от тялото на жалбоподателя (вж. параграфи 51 и 52 по-горе). Въпреки връщането, не изглежда тези въпроси да са изяснени след това. В своите решения, с които оправдават служителите, Софийски военен съд и Военноапелативният съд не са се опитали да обяснят произхода на всяко от многобройните наранявания, установени по жалбоподателя, като вместо това са приели, без никакъв подробен анализ на начина, по който е причинено всяко от тях, че всички те са нанесени, когато служителите са се опитвали да вкарат жалбоподателя в минивана и да му поставят белезници (вж. параграфи 56 и 63 по-горе). Военноапелативният съд е отбелязал също така, че не всички наранявания, установени по жалбоподателя, са причинени от тримата обвиняеми служители. Както обаче вече беше отбелязано, не изглежда властите да са се опитали да извършат каквито и да било констатации в това отношение. С оглед на тези съображения Съдът заключава, че правителството не е предоставило достоверно обяснение за начина, по който са причинени тези наранявания.

115.  Остава да бъде преценено дали тези наранявания следва да бъдат характеризирани като нечовешко или унизително отношение или изтезание. По този въпрос Съдът отбелязва, че когато се разглеждат в техния контекст, нараняванията по пръстите и ноктите на пръстите на ръцете на жалбоподателя носят белезите на телесни увреждания, нанесени умишлено, с цел получаване на признание. В тази връзка не може да бъде подминат фактът, че наказателните обвинения срещу жалбоподателя и двамата му съобвиняеми – които също са малтретирани, макар и в по-малка степен – почиват до голяма степен на признанията, получени от тях, докато са били задържани. Докато разглежда тези наказателни обвинения, Софийски апелативен съд, чието решение, изцяло потвърдено от Върховния касационен съд, казва, че не може да използва тези признания, тъй като те са получени в резултат от сериозно физическо насилие – по-специално във връзка с жалбоподателя – чието въздействие е продължило няколко месеца (вж. параграфи 40 и 43 по-горе).

116.  Съдът трябва да вземе предвид и един допълнителен елемент – фактът, че от момента на задържането му до момента, в който е отведен в къщата в Копривщица, жалбоподателят е с качулка (вж. параграфи 9 in fine по-горе). Съдът вече е имал възможност да отбележи, че изкуственото лишаване на задържаните лица от възможността да виждат, чрез поставяне на превръзки на очите им за продължителни периоди, може, в комбинация с друго малтретиране, да ги подложи на силен психологически и психически натиск (вж. Öcalan v. Turkey [GC], no. 46221/99, § 183, ECHR 2005‑IV). В действителност, поставянето на превръзки на очите може при определени обстоятелства да представлява, само по себе си, отношение, забранено по член 3 (вж. Martinez Sala and Others v. Spain, no. 58438/00, §§ 123 и 125, 2 ноември 2004 г. и Петьо Петков срещу България, № 32130/03, §§ 39‑40, 7 януари 2010 г.). В настоящия случай няма индикации, че жалбоподателят е бил с качулка, с цел да бъде запазена анонимността му (за разлика от делото Петьо Петков, цитирано по-горе, § 43) или анонимността на служителите, които го задържат (за разлика от Öcalan, цитирано по-горе, § 184). Следва да бъде отбелязано в тази връзка, че в съответния момент българското право не съдържа разпоредби, които да позволяват поставянето на качулка на задържани лица (вж. Петьо Петков, цитирано по-горе, § 42). Тази незаконна мярка изглежда по-скоро насочена към дезориентиране на жалбоподателя – съгласно констатациите на Софийски военен съд, нейната цел е да му попречи да разбере къде го отвеждат (вж. параграф 9 in fine по-горе). Съдът взема предвид и начина, по който жалбоподателят е задържан, факта, че е отведен в „тайна база“, използвана от полицията, вместо редовно място за задържане, и факта, че е разпитван там дълго време през нощта (вж. параграф 15 по-горе).

117.  При тези обстоятелства и като има предвид също така думите, изречени на жалбоподателя от полковник Б. Б. в къщата в Копривщица (вж. параграф 16 по-горе), Съдът има слабо съмнение, че малтретирането, причинило нараняванията по пръстите и ноктите на пръстите на ръцете на жалбоподателя, е осъществено с цел пречупване на неговата физическа и морална съпротива и за да бъде накаран да признае, което в случая той прави (вж. параграф 17 по-горе). Поради това то трябва да бъде разглеждано като изтезание по смисъла на член 3 от Конвенцията (вж. член 1 § 1 от Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, цитиран в Selmouni v. France [GC], no. 25803/94, § 97, ECHR 1999‑V, както и Микхейев срещу Русия, № 77617/01, § 135, 26 януари 2006 г.; Менешева срещу Русия, № 59261/00, §§ 60‑62, ECHR 2006‑III; Ölmez v. Turkey, no. 39464/98, § 60, 20 февруари 2007 г.; Erdal Aslan v. Turkey, nos. 25060/02 и 1705/03, § 73, 2 декември 2008 г.; Nechiporuk and Yonkalo v. Ukraine, no. 42310/04, § 157 in fine, 21 април 2011 г.; Savin v. Ukraine, no. 34725/08, § 62, 16 февруари 2012 г.; and Kaverzin v. Ukraine, no. 23893/03, §§ 123 ‑ 24, 15 май 2012 г.).

118.  Поради това е налице нарушение на тази разпоредба.

б)  Ефективността на разследването

119.  Когато едно лице представя правдоподобно твърдение, че е било подложено на третиране, което е в нарушение на член 3, докато се е намирало в ръцете на органите на полицията или други подобни представители на държавата, тази разпоредба, разглеждана във връзка с общото задължение на държавата по член 1 от Конвенцията, да „[осигурява] на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в ... Конвенцията“, изисква по подразбиране да има ефективно официално разследване. Едно такова разследване следва да бъде в състояние да доведе до идентифициране и наказване на отговорните лица (вж. Асенов и други, цитирано по-горе, § 102).

120.  В настоящия случай властите не са провели такова разследване и са пристъпили към наказателно преследване на трима служители, за които се твърди, че са малтретирали жалбоподателя. Според Съда обаче това разследване не може да се разглежда като ефикасно за целите на член 3 от Конвенцията поради следните причини.

121.  На първо място, въпреки че жалбоподателят е бил прегледан на 2 юни 1999 г. от лекар, който е отбелязал някои от нараняванията му, той не е бил подложен на медицински преглед, състоящ се в пълно регистриране на неговите наранявания, или опит за определяне на причината за тях с помощта на съдебно-медицински методи до 23 и 26 юли 1999 г., съответно петдесет и три и петдесет и шест дни след извършването на твърдяното му малтретиране (вж. параграфи 20, 23 и 24 по-горе и вж., mutatis mutandis, Poltoratskiy v. Ukraine, no. 38812/97, §§ 126 ‑ 27, ECHR 2003‑V). В тази връзка е от съществено значение, че Софийски апелативен съд е открил доказателства за опит за забавяне на надлежния медицински преглед на жалбоподателя (вж. параграф 41 по-горе). Действително, по-късно това е причинило на медицинските вещи лица, затруднения в усилията им да установят точния произход и момента на нанасяне на различните наранявания на жалбоподателя (вж. параграфи 45 и 48 по-горе). Съдът е имал повод да подчертае важността на надлежните медицински прегледи, извършвани от надлежно квалифициран лекар, като съществена предпазна мярка срещу малтретиране на лица, държани под стража (вж., като скорошен източник, Erişen and Others v. Turkey, no. 7067/06, § 45, 3 април 2012 г.). Той е обяснил също така, че своевременната съдебна експертиза е решаваща, тъй като белезите от наранявания често могат да изчезнат бързо и определени наранявания могат да се излекуват в рамките на седмици или дори няколко дни (вж. Ризванов срещу Азербайджан, № 31805/06, § 47, 17 април 2012 г.). Главно поради тази причина неосигуряването на съдебно-медицински доказателства по един своевременен начин е сред най-важните фактори при преценката на общата ефективност на едно разследване на твърдения за малтретиране (пак там, § 59, цитира Маммадов срещу Азербайджан, № 34445/04, § 74, 11 януари 2007 г.). Съдът би желал да добави, че в случаи, при които съществуват законни съмнения относно безпристрастността и независимостта на медицинския персонал на мястото за задържане и пълнотата на неговите съдебно-медицински констатации, съответните лица следва да получат своевременно достъп до външни експерти.

122.  На второ място, както вече е отбелязвано в параграф 114 по-горе, разследването не е дало обяснение за произхода на всички наранявания, установени по тялото на жалбоподателя, особено на тези по пръстите и ноктите на пръстите на ръцете му.

123.  На трето място – и този въпрос е тясно свързан с предишните два – въпреки че органите на военната прокуратура и следствие разполагат с голям обем информация, сочеща, че поне част от малтретирането на жалбоподателя е осъществено с цел да бъде принуден да признае, те не са се опитали да направят каквито и да било констатации по отношение на мотивацията за малтретирането или да повдигнат обвинения по член 287 от Наказателния кодекс, който предвижда наказание лишаване от свобода за срок от до десет години за длъжностно лице, което е принудило обвиняем да даде признания чрез принуда или с други незаконни средства (вж. параграф 77 по-горе), и по този начин е предназначен да защити законното право срещу самообвинение от незаконни посегателства от страна на служители на правоохранителните органи. За тези власти трябва да е било очевидно, че поне някои от нараняванията на жалбоподателя показват умишлено малтретиране, което, съчетано с начина, по който жалбоподателят е бил задържан, разпитван и подложен на скрито наблюдение – като всичко това изглежда е опорочено от незаконност – е следвало най-малкото да ги подтикне да проучат тази възможност и да се опитат да преценят дали полицейските служители носят пряка или косвена отговорност за това и ако е така, кои от тях. Необходимостта от такива разследвания изглежда е станала още по-крещяща по-късно, през 2006 г. и 2007 г., когато Софийски апелативен съд и Върховният касационен съд изрично са установили, че жалбоподателят е бил сериозно малтретиран, за да даде признания, че, поради тази причина, признанията му не следва да бъдат вземани предвид и че оставащите доказателства не са достатъчни да докажат обвиненията срещу жалбоподателя в изискуемата степен (вж. параграфи 40 и 43 по-горе). Тези решения са публични и освен това са допуснати като доказателства от Военноапелативния съд (вж. параграф 61 по-горе). Органите на военната прокуратура и следствие обаче очевидно са решили да ги пренебрегнат, в резултат от което са разследвани само някои от служителите, участвали в първоначалната операция по задържането срещу жалбоподателя (вж. параграф 63 in fine по-горе).

124.  Друг въпрос са многобройните забавяния по предварителното разследване. Това разследване продължава общо около шест години, с редица необясними паузи, като например тази между 2003 г. и 2005 (вж. параграф 53 по-горе) и най-малко три  връщания за допълнително разследване от страна на Софийска военна прокуратура и две такива връщания от страна на Софийски военен съд (вж. параграфи 49, 51, 52 и 53 по-горе). Произтеклото от това забавяне накрая води до изтичане на съответната давност и производството продължава единствено тъй като обвинените служители се отказват да се позоват на давност (вж. параграфи 58, 61 и 78 по-горе). Съгласно практиката на Съда, когато един представител на държавата е бил обвинен в престъпления, засягащи изтезания или малтретиране, е от изключително значение наказателното производство срещу него и осъждането му да не бъдат погасени по давност поради прекомерно забавяне (вж. Abdülsamet Yaman v. Turkey, no. 32446/96, § 55, 2 ноември 2004 г.; Türkmen v. Turkey, no. 43124/98, § 53, 19 декември 2006 г.; Hüseyin Şimşek v. Turkey, no. 68881/01, § 67, 20 май 2008 г.; Dağdelen and Others v. Turkey, nos. 1767/03, 14246/04 и 16584/04, § 96, 25 ноември 2008 г.; Erdal Aslan, цитирано по-горе, § 74).

125.  В обобщение Съдът счита, че в резултат това наказателното дело, заведено срещу някои от служителите, участвали в операцията срещу жалбоподателя, оправдава използването на сила, както се твърди, използвана само в момента на задържането на жалбоподателя, с цел преодоляване на неговата съпротива, макар да не хвърля никаква светлина върху същината на твърденията на жалбоподателя – изцяло потвърдени от констатациите на съдилищата, разглеждащи наказателното дело срещу него – че той умишлено е бил малтретиран, с цел да направи признание. Поради това не може да се приеме, че тези дела обслужват целите на процесуалното задължение на държавата по член 3 от Конвенцията – доколкото е възможно да установи фактите, да доведе до установяване на самоличността на всички лица, отговорни за твърдяното малтретиране, и да разкрие мотивите им, ако има такива, с цел, наред с другото, да осигури обществено доверие, че властите се придържат към върховенството на закона, предотвратявайки каквото и да било възникване на тайно споразумение за незаконни действия или толериране на такива и осигурявайки отговорността на представителите на държавата за смъртни случаи, възникващи по тяхна отговорност (вж. Николова и Величкова срещу България, № 7888/03, § 57 (г), 20 декември 2007 г.).

126.  Накрая, няма индикации, че някой от служителите, за които се твърди, че са малтретирали жалбоподателя, е бил отстранен от длъжност до постановяване на решение по наказателните обвинения срещу тях. Съдът постоянно заявява, че когато представители на държавата са обвинени в престъпления, засягащи малтретиране, е важно те да бъдат отстранени от длъжност, докато са разследвани или съдени, и да бъдат уволнени при осъждане (вж. Gäfgen, цитирано по-горе, § 125, с допълнителни препращания).

127.  С оглед на тези недостатъци, разследването на малтретирането на жалбоподателя не може да се разглежда като ефективно за целите на член 3 от Конвенцията. Поради това е налице нарушение на тази разпоредба и в това отношение.

в)  Оплакване по член 13 от Конвенцията

128.  Член 13 от Конвенцията гарантира съществуването на вътрешноправно средство за защита за разглеждане на същината на едно защитимо оплакване по Конвенцията и за предоставяне на надлежно удовлетворение. На договарящите държави е предоставено известно право на преценка по отношение на начина, по който изпълняват задълженията си по тази разпоредба. Обхватът на това задължение е различен в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Понятието за ефикасно правно средство за защита във връзка със спорове, че дадено лице е било малтретирано в нарушение на член 3, включва, наред с другото, изплащането на обезщетение, когато е уместно (вж. Z and Others v. the United Kingdom [GC], no. 29392/95, § 109, ECHR 2001‑V). Съдът освен това приема, по-общо, че що се отнася до защитими оплаквания по член 3, обезщетението за неимуществените вреди, произтичащи от нарушението, следва принципно да бъде част от обхвата на обезщетението (вж., пак там, както и McGlinchey and Others v. the United Kingdom, no. 50390/99, §§ 62‑63, ECHR 2003‑V, и Станев срещу България [GC], № 36760/06, §§ 217‑18, ECHR 2012‑...). Съдът вече е подчертавал важността на функцията за установяване на фактите в едно цялостно и ефективно разследване, така че да бъде дадена възможност на жертвите на малтретиране по време на задържане под стража да търсят обезщетение (вж., наред с други източници, Aksoy v. Turkey, 18 декември 1996 г., § 97, Reports 1996‑VI).

129.  Що се отнася до настоящия случай, Съдът отбелязва, че лица, малтретирани от полицейски служители в България, или техни роднини действително са били в състояние да получат обезщетение чрез искове по член 1 от Закона от 1988 г. (вж., например, Кръстанов срещу България, № 50222/99, §§ 25, 37 и 45‑46, 30 септември 2004 г.) или по член 49 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. (вж. Николова и Величкова срещу България, № 7888/03, §§ 30‑35 и 44, 20 декември 2007 г.). В тези случаи обаче или не е имало наказателни производства срещу съответните служители (вж. Кръстанов, цитирано по-горе, § 41), или служителите са били окончателно осъдени във връзка с въпросното малтретиране (вж. Николова и Величкова, цитирано по-горе, §§ 24, 26 и 28). За разлика от тези случаи, тук служителите, обвинени в малтретиране на жалбоподателя, са оправдани с влязло в сила съдебно решение и гражданските искове срещу тях са отхвърлени въз основа на това, че силата, използвана от тях срещу жалбоподателя, е била законна (вж. параграфи 56 и 63 по-горе). Съдът отбелязва в тази връзка, че съгласно правилата на гражданския процес в България, окончателното решение на наказателния съд е обвързващо за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от престъпното деяние, във връзка с въпросите дали деянието е извършено и дали е било незаконно (вж. параграфи 91 и 92 по-горе), докато исковете по член 1 от Закона от 1988 г. или член 49 от Закона от 1951 г. могат да бъдат уважени единствено ако поведението, с което са свързани, е било незаконно (вж. параграфи 84 и 90 по-горе). Съдът не е запознат с каквито и да било съдебни прецеденти, в които жертви на полицейски насилие са успели да водят успешно искове по тези разпоредби, въпреки че – както в настоящия случай – служителите, за които се твърди, че са ги малтретирали, са били оправдани с окончателно съдебно решение и освободени от отговорност за своите действия. Правителството не е предоставило каквито и да било примери за обратното. Делото, на което се позовава то (вж. параграфи 66 ‑ 69 по-горе), не е такъв пример, тъй като искът, заведен от съобвиняемия на жалбоподателя, е отхвърлен и тъй като няма индикации, че малтретиралите го служители са съдени и окончателно оправдани.

130.  Освен това е вярно, че, както е посочено от правителството в коментара му по претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение (вж. параграф 176 по-долу), при присъждане на обезщетение по член 2, ал.1 от Закона от 1988 г. на лица, които, подобно на жалбоподателя, са били окончателно оправдани по обвиненията срещу тях, българските съдилища понякога вземат предвид затрудненията, преживени от тези лица в резултат на тяхното досъдебно задържане (вж. параграф 89 по-горе). На Съда обаче не са представени каквито и да било примери, в които съдилищата са присъдили обезщетение по тази разпоредба във връзка с конкретни инциденти или умишлено малтретиране, претърпяно, докато са задържани. Освен това тези искове не могат да бъдат разглеждани като ефективно правно средство за защита в това отношение, тъй като основанието за иск, което стои в основата им, не е нарушение на правото на лицето да не бъде подлагано на малтретиране, а фактът, че делото е приключило с оправдателна присъда и че обвиненията са обявени с обратна сила за „незаконни“ (вж. параграф 88 по-горе). Поради това те не представляват начин, по който малтретираните от властите могат да отстояват, като такива, своите права по член 3 от Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Димитров и Хамънов срещу България, №№ 48059/06 и 2708/09, § 97, 10 май 2011 г.).

131.  Съдът счита, че недостатъчното разследване и произтеклите от него заключения за законно използване на сила – в явно противоречие с констатациите на съдилищата, разглеждащи наказателните обвинения срещу жалбоподателя, че признанието му е получено чрез малтретиране – de facto служат за препятстване на възможността жалбоподателят да получи обезщетение за това малтретиране в гражданско производство.

132.  Поради това е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕНОВЕ 8 И 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

133.  Жалбоподателят се оплаква, че разпитът му в къщата в Копривщица на 2 юни 1999 г. е записван незаконно и че той не е разполагал с ефикасни правни средства за защита в това отношение. Освен това той се оплаква, че в резултат от несъвършенствата на релевантното българско право и практика той е могъл да бъде подложен на тайно наблюдение във всеки един момент без достатъчно мерки за защита срещу произвол. Той се позовава на членове 8 и 13 от Конвенцията.

134.  Член 8 от Конвенцията предвижда, в релевантната си част:

„1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния ... си живот ... и на тайната на кореспонденцията.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

135.  Текстът на член 13 от Конвенцията е изложен в параграф 94 по-горе.

А.  Допустимост

136.  Правителството твърди, че оплакването по отношение на тайния запис на разпита на жалбоподателя е недопустимо поради неспазване на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията. То отбелязва, че в момента на извършване на тайния запис българското право не е предвиждало каквито и да било правни средства за защита във връзка с тайно наблюдение; те са установени от Съда в делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе). Такова правно средство за защита е въведено по-късно, през 2008 ‑ 2009 г. Жалбоподателят очевидно е разбрал за записа още на 11 март 2003 г., когато съдът, разглеждащ обвиненията срещу него, в негово присъствие отхвърля искането на обвинението да допусне като доказателство записите. При липсата на правни средства за защита, жалбоподателят е следвало да внесе оплакване пред Съда по отношение на това по-малко от шест месеца след тази дата, вместо да го прави повече от пет години по-късно. От друга страна, той е следвало да заведе иск срещу държавата по член 45 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. или член 1 от Закона от 1988 г.

137.  Жалбоподателят признава, че е научил за записа на 11 март 2003 г., но отбелязва, че не е могъл да се запознае със съдържанието на записите, които съгласно българското право са класифицирана информация, до много по-късен момент. Той не е могъл да изготви надлежна жалба във връзка с това, без да е запознат със съдържанието на записите. Освен това трябва да се има предвид, че в този момент той е бил в много трудна ситуация, изправен пред обвинения, които са можели да доведат до доживотен затвор. Той не е можел да бъде сигурен, че тези записи, съдържащи негово признание, няма да бъдат използвани срещу него. Поради това той не е бил в позиция да внесе оплакване в тази връзка преди приключването на наказателното производство срещу него.

138.  Съдът отбелязва, че в делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе, § 102) е установил, че до 2007 г. в България не са съществували каквито и да било възможности, чрез които лица, подложени или съмняващи се, че са подложени на тайно наблюдение, да могат да отстояват своите права. Съдът повтаря тази си констатация в Горанова-Караенева срещу България (№ 12739/05, §§ 60‑63, 8 март 2011 г.) и по-нататък посочва, че правното средство за защита по член 2, ал.1, т.7 от Закона от 1988 г., което е въведено през март 2009 г. (вж. параграф 86 по-горе), не може да се счита за ефикасно по отношение на наблюдение, извършвано преди въвеждането му. При отсъствието на ефикасни вътрешноправни средства за защита, жалбоподателят е следвало да повдигне своето оплакване относно тайния запис на разпита му – конкретно събитие, което настъпва на дата, която не може да бъде установена – не повече от шест месеца след като узнава за него на 11 март 2003 г. (вж. параграфи 26 и 29 по-горе, и, mutatis mutandis, Петков и други срещу България (dec.), №№ 77568/01, 178/02 и 505/02, 4 декември 2007 г.). Той обаче прави това повече от шест месеца по-късно, на 12 септември 2007 г. Фактът, че не знае какво е точното съдържание на записа, е без значение, тъй като липсата на такова знание не би могла да му попречи да формулира оплакване по член 8 от Конвенцията във връзка с тайното записване на разпита му. Съдът не може да приеме също така, че наказателното производство срещу жалбоподателя е представлявало пречка за него да подаде жалба във връзка с това. Следователно оплакванията относно тайния запис на разпита на жалбоподателя са внесени след изтичане на срока и трябва да бъдат отхвърлени съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

139.  За разлика от тях, съпътстващите оплаквания относно самото съществуване в България на закони и практики, които са установили система за тайно наблюдение, се отнасят до продължаващо положение – доколкото жалбоподателят може във всеки един момент да бъдат поставен под наблюдение, без да знае за това. Следователно оплакванията му в това отношение не могат да бъдат считани за внесени след изтичане на срока. Освен това Съдът счита, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията или недопустими на каквито и да било други основания. Поради това те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б.  По съществото

1.  Доводи на страните

140.  Правителството отбелязва, че тайният запис е направен в момент, в който жалбоподателят вече е задържан, и под пряко лично наблюдение по време на разпита му. Записът е просто помощно средство за събиране на доказателства и поради тази причина е изключен от Софийски градски съд от доказателствата срещу жалбоподателя. Правителството по-нататък признава, че до 2007 г. не е съществувало ефективно правно средство за защита от тайно наблюдение, но допълва, че такова правно средство за защита е въведено през 2008 ‑ 2009 г., когато Парламентът приема изменения в Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г., Правилника за организацията и дейността на Народното събрание и член 2, ал.1 от Закона от 1988 г.

141.  Жалбоподателят твърди, във връзка с оплакването си относно самото съществуване на система за тайно наблюдение, че по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе) Съдът вече е намерил българското законодателство за непълно. Вярно е, че релевантното законодателство е изменено, но това става след подаването на жалбата. Освен това измененията са само козметични и не предвиждат реални гаранции срещу злоупотреба с наблюдение или възможност за заинтересуваните лица да научат за това наблюдение и да поискат обезщетение във връзка с това. Въпреки че през 2008 г. Парламентът създава Национално бюро за контрол на специалните разузнавателни средства, през 2009 г. това Бюро е премахнато и е заменено от парламентарна подкомисия, която не разполага с необходимия персонал или бюджет, за да бъде в състояние да изпълнява ефективно своите задачи. Не би могло да се очаква тази подкомисия да наблюдава хилядите случаи на тайно наблюдение, които се извършват ежегодно. Освен това подкомисията не е задължена да разглежда искания за информация, направени от физически лица. Тя е задължена да информира по своя инициатива лицата, които са подложени незаконно на тайно наблюдение, но не и лица, подложени на законно, но ненужно наблюдение.

142.  По-нататък жалбоподателят твърди, че до 2009 г., когато е изменен Законът от 1988 г., той не е разполагал с каквото и да било правно средство за защита по отношение на твърдяното нарушение на правата му по член 8 от Конвенцията. Съществуването на такова правно средство за защита не е било сигурно дори след това изменение, тъй като не е имало надежден механизъм, позволяващ на заинтересованите лица да научат дали са подложени на тайно наблюдение.

2.  Оценката на Съда

a)  Оплакване по член 8 от Конвенцията

(i)  Граници, в които Съдът разглежда това оплакване

143.  Съдът започва, като отбелязва, че, независимо от факта, че страните се позовават в своите становища на измененията през 2008 ‑ 2009 г. в закона, уреждащ тайното наблюдение (вж. параграфи 80 ‑ 82 по-горе) – които настъпват в резултат от решението на Съда по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе) – оплакването на жалбоподателя, повдигнато през септември 2007 г., се отнася за периода преди тези събития. Поради това Съдът трябва да разгледа делото с оглед на действащата правна уредба в момента, в който жалбоподателят подава своята жалба (вж. Dumitru Popescu v. Romania (no. 2), no. 71525/01, § 84 in limine, 26 април 2007 г., и Calmanovici v. Romania, no. 42250/02, § 125 in fine, 1 юли 2008 г.). Налице е друга причина, поради която в този случай не е подходящо да се разглежда съвместимостта на промените в законите през 2008 ‑ 2009 г. с Конвенцията: тези промени все още се разглеждат от Комитета на министрите в хода на упражняване на правомощието му по член 46 § 2 от Конвенцията, да осъществява надзор върху изпълнението на решението на Съда по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев, и Комитетът все още не се е произнесъл по тях (вж. параграф 93 по-горе и, за разлика от него, Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) v. Switzerland (no. 2) [GC], no. 32772/02, § 67, ECHR 2009‑...).

(ii)  Съществуване на намеса

144.  С оглед на установената му практика в тази материя (вж. Klass and Others v. Germany, 6 септември 1978 г., § 41, Серия A no. 28; Malone v. the United Kingdom, 2 август 1984 г., § 64, Серия A no. 82; Weber and Saravia v. Germany, (dec.), no. 54934/00, §§ 77‑79, ECHR 2006‑XI; Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев, цитирано по-горе, § 69; Liberty and Others v. the United Kingdom, no. 58243/00, § 57, 1 юли 2008 г.; and Iordachi and Others v. Moldova, no. 25198/02, § 34, 10 февруари 2009 г.), Съдът приема, че самото съществуване на законодателство, което позволява тайно наблюдение, представлява намеса в правата на жалбоподателя по член 8 от Конвенцията.

145.  Поради това е необходимо да се разгледа въпросът дали тази намеса е оправдана съгласно условията на параграф 2 от този член: дали е „предвиден[a] в закона“ и „необходим[а] в едно демократично общество“ за една от целите, изброени в този параграф.

(iii)  Обосновка за намесата

146.  По делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе, §§ 79 ‑ 84) Съдът постановява, че българското законодателство, уреждащо тайното наблюдение, в сила до 2007 г., частично отговаря и частично не отговаря на изискването на член 8 намесата да бъде „предвиден[а] в закона“. Съдът установява, че законовият ред за разрешаване на тайно наблюдение, ако бъде стриктно спазван, предлага достатъчна защита срещу произволно или безразборно наблюдение. Той обаче констатира проблеми с a) липсата на контрол от страна на независим орган върху прилагането на мерките за наблюдение или дали материалите, получени чрез тези мерки, ще бъдат унищожени в рамките на законово установения срок, ако наблюдението се окаже безрезултатно; б) липсата на достатъчно гаранции във връзка с наблюдението, извършвано с оглед на националната сигурност, а не в контекста на наказателно дело; в) липсата на нормативни разпоредби, които уточняват с достатъчна степен на точност начина на проверка на тези материали или процедурите за запазване на тяхната цялост и поверителност и процедурите за унищожаването им; г) липсата на независим орган, който да следи и отчита функционирането на системата за тайно наблюдение; д) липсата на независим контрол върху използването на материали, които са извън обхвата на първоначалното заявление за използване на мерки за наблюдение; и е) липсата на уведомяване на съответните лица, дори когато това уведомяване би могло да бъде извършено, без да се застрашава целта на наблюдението (пак там, §§ 85 ‑ 91). На това основание Съдът заключава, че българското законодателство не предоставя достатъчни гаранции срещу риска от злоупотреба, който е присъщ на всяка система за тайно наблюдение (пак там, § 93).

147.  При положение че правната уредба, приложима към момента, когато жалбоподателят подава своята жалба, е същата, Съдът не намира причина да реши друго в настоящия случай. Съответно той счита, че намесата в правата на жалбоподателя по член 8 не е „предвиден[а] в закона“ по смисъла на параграф 2 от тази разпоредба. Това заключение елиминира необходимостта Съдът да преценява дали намесата е била „необходим[а] в едно демократично общество“ за една от целите, изброени в него (вж. Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев, цитирано по-горе, § 93).

148.  Поради това е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

б)  Оплакване по член 13 от Конвенцията

149.  Съдът вече е установил, че до 2007 г. не са съществували възможности, които да позволяват лица, които са подложени или за които има съмнение, че са подложени на тайно наблюдение, да отстояват своите права (вж. Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев, цитирано по-горе, § 102).

150.  В настоящия случай единственото средство, предложено от правителството, е иск за вреди по новата точка 7 от член 2, ал. 1 от Закона от 1988 г., добавена през март 2009 г. (вж. параграф 86 по-горе). Съдът е изправен пред същия аргумент по делото Горанова-Караенева (цитирано по-горе, § 61). Той отбелязва, че тази разпоредба е влязла в сила дълго след като жалбоподателят е подал жалбата си, докато оценката дали са съществували ефективни вътрешноправни средства за защита, обичайно се извършва към датата, на която жалбата е внесена в Съда. Съдът казва по-нататък, че дори да направи изключение от това правило, той не е убеден, че новата точка 7 би могла да предостави ефикасно правно средство за защита на жалбоподателя основно защото изглежда, че българските съдилища последователно тълкуват измененията в разпоредбите за отговорността на Закона от 1988 г. като предоставящи материални права, а не като имащи обратно действие (вж. и параграф 87 по-горе). Поради това е много малко вероятно тези съдилища да допуснат иск за събития, които са от дата, която е няколко години преди влизането в сила на точка 7. Съдът отбелязва, че правителството не е цитирало каквито и да било примери, с които да докаже друго, и заключава, че с оглед на обстоятелствата по делото, възможността да бъде заведен иск по новата точка 7 не е ефикасно правно средство за защита. Съдът отбелязва също така, че правителството не е посочило друго правно средство за защита и че той не знае за съществуването на такова (вж. Горанова-Караенева, цитирано по-горе, §§ 62 ‑ 64).

151.  Съдът не вижда причина да реши друго в настоящия случай. Все още няма съобщена съдебна практика по новата точка 7 от член 2, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 86 in fine по-горе). Правителството не е представило каквито и да било примери за присъждане на вреди по тази разпоредба във връзка с тайно наблюдение, което е отпреди влизането му в сила – или, всъщност, каквото и да било тайно наблюдение; обратното – както правителството признава едва през юни 2012 г., – то всъщност няма информация за съдебна практика по тази разпоредба (вж. параграф 93 по-горе).

152.  Съдът ще повтори и своята констатация по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе, § 101), че към съответния момент в България, освен ако бъдат обвинени в престъпление въз основа на материали, получени чрез тайно наблюдение, или се възползват от изтичане на информация, заинтересуваните лица никога не биха могли да научат дали са били поставени под такова наблюдение, в резултат от което те не са в състояние да търсят каквото и да било обезщетение в това отношение. Вярно е, че съгласно новия член 34з от Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г., с измененията в него, специална парламентарна комисия трябва да уведомява лицата, които са незаконно подложени на тайно наблюдение, ако това може да бъде извършено, без да се увреждат определени насрещни интереси (вж. параграф 82 по-горе). Това обаче не може да бъде взето предвид, тъй като тази възможност е възникнала много след подаването на жалбата и тъй като не е ясно дали се прилага по отношение на минали случаи на тайно наблюдение.

153.  Поради това е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

III.  ДРУГИ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

A.  Твърдяно нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията

154.  Жалбоподателят повдига оплакване по член 5 § 1 от Конвенцията, че арестът и задържането му на 1 и 2 юни 1999 г. са незаконни.

155.  Няма индикации, че жалбоподателят е опитал съдебно обжалване на полицейското му задържане, което е възможно съгласно българското право (вж. Канджов срещу България, № 68294/01, § 45, 6 ноември 2008 г.). Като допуска, че въпросното правно средство за защита не е ефикасно, той подава оплакването си във връзка със своето задържане повече от шест месеца след освобождаването му (вж., mutatis mutandis, Mifsud v. France (dec.) [GC], no. 57220/00, § 20, ECHR 2002‑VIII).

156.  Следователно това оплакване е недопустимо и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

Б.  Твърдяно нарушение на член 6 § 2 от Конвенцията

157.  Жалбоподателят подава оплакване по член 6 § 2 от Конвенцията относно публичните изявления, направени във връзка с него от полицията през 1999 г., от министъра на вътрешните работи през май 2000 г. и от полковник Б. Б. през май 2007 г., както и относно начина, по който органите на следствието и прокуратурата са действали в наказателното производство срещу него.

158.  Доколкото жалбоподателят се оплаква от действията на органите на следствието и прокуратурата в наказателното преследване срещу него, Съдът отбелязва, че тези производства са приключили с окончателно оправдаване и че Върховният касационен съд отказва да отмени това оправдаване, като разгледа делото отново, въпреки искането на обвинението (вж. параграфи 39, 43 и 65 по-горе). Презумпцията за невиновност, закрепена в параграф 2 на член 6, е един от елементите на справедливия наказателен процес, който се изисква съгласно параграф 1 (вж., наред с много други източници, Deweer v. Belgium, 27 февруари 1980 г., § 56, Серия A no. 35, и Salabiaku v. France, 7 октомври 1988 г., § 25, Серия A no. 141‑A). Съгласно установената практика на Съда и на бившата Комисия, едно лице не може да претендира, че е жертва на нарушение на своето право на справедлив процес, което се твърди че е възникнало в хода на производство, в което то е било оправдано, или което е било прекратено (вж., наред с други източници, X v. Austria, no. 5575/72, решение на Комисията от 8 юли 1975 г., Decisions and Reports (DR) 1, стр.44; X v. the United Kingdom, no. 8083/77, решение на Комисията от 13 март 1980 г., DR 19, стр.223; Eğinlioğlu v. Turkey, no. 31312/96, решение на Комисията от 21 октомври 1998 г., недокладвано; Correia de Matos v. Portugal (dec.), no. 48188/99, 15 ноември 2001 г., ECHR 2001‑XII; Османов и Юсеинов срещу България (dec.), № 54178/00, 4 септември 2003 г.; И.И. срещу България (dec.), № 44082/98, 25 март 2004 г.; Oleksy v. Poland (dec.), no. 1379/06, 16 юни 2009 г.; G.Ł. v. Poland (dec.), no. 36714/09, 16 ноември 2010 г.). Това е също толкова вярно по отношение на твърдени нарушения на член 6 § 2 (вж. Witkowski v. Poland (dec.), no. 53804/00, 3 февруари 2003 г.). Поради това жалбоподателят повече не може да претендира, че е жертва на нарушение на правата му по член 6 § 2 във връзка с наказателното дело срещу него.

159.  Тези мотиви обаче не могат да се приложат спрямо твърдените предубедени публични изявления, които полицията, министърът на вътрешните работи и полковник Б. Б. извършват във връзка с жалбоподателя по поводи, които не са свързани с наказателното дело срещу него (вж. параграфи 30, 31 и 60 по-горе).

160.  Изявленията от 1999 г. на полицията и изявлението от 2000 г. на министъра са извършени в момент, в който жалбоподателят е обвинен в престъпление. Следователно член 6 § 2 е приложим (вж. Allenet de Ribemont v. France, 10 февруари 1995 г., §§ 35‑37, Серия A no. 308). Съдът отбелязва обаче, че жалбоподателят не се е опитал да заведе дело пред национален съд, като например иск за клевета, във връзка с тези изявления. Ако се допусне, както внушава жалбоподателят, че последният не е разполагал с правно средство за защита от такова естество, шестмесечният срок, предвиден в член 35 § 1 от Конвенцията, тече в настоящия случай от датата, на която възникват фактите, пораждащи твърдяното нарушение, а именно датите, на които са извършени изявленията, а жалбоподателят подава своето оплакване във връзка с тях повече от шест месеца след тези дати (вж., mutatis mutandis, Mifsud, цитирано по-горе, § 20).

161.  Що се отнася до изявлението, направено от полковник Б. Б. през май 2007 г., то идва след окончателното оправдаване на жалбоподателя и в момент, в който няма висящо друго производство, което да обоснове приложимостта на член 6 § 2 във връзка с жалбоподателя (за примери за такива дела, вж. Puig Panella v. Spain, no. 1483/02, § 51, 25 април 2006 г.). Следователно оплакването във връзка с това изявление е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Zollmann v. the United Kingdom (dec.), no. 62902/00, ECHR 2003‑XII). Във всеки случай не изглежда полковник Б. Б. да е направил изявлението в качеството си на длъжностно лице.

162.  Следователно това оплакване е недопустимо и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35 §§ 1, 3 (a) и 4 от Конвенцията.

В.  Твърдени нарушения на членове 34 и 38 § 1 (a) от Конвенцията

163.  Жалбоподателят твърди, че властите не са му предоставили своевременно документите по наказателното дело срещу него и наказателното дело срещу тримата служители. Той казва, че му е бил даден достъп до последните едва на 11 януари 2011 г., и то не от регистрите на военните съдилища или органите на военната прокуратура, а от председателя на Софийски апелативен съд.

164.  Жалбоподателят твърди също така, че правителството не е предоставило на Съда всички релевантни документи от преписките на наказателните и военните съдилища, които са изискани от тях, когато са получили уведомлението за жалбата. По-специално те не са представили копия от бележките от медицинските прегледи на жалбоподателя на 23 и 26 юли 1999 г. – последната от които е придружена от цветни снимки на неговите наранявания  – или каквито и да било други медицински доказателства, които са ключови за разглеждането на делото. Жалбоподателят е можел да направи само черно-бели копия на въпросните снимки.

165.  Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателя трябва да бъдат разгледани заедно по членове 34 и 38 § 1 (a) от Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Бекирски срещу България, № 71420/01, § 113, 2 септември 2010 г.). Той повтаря, че е изключително важно за ефективното функциониране на системата на индивидуалната жалба, създадена с член 34, държавите да предоставят всички необходими улеснения, за да направят възможно надлежното и ефективно разглеждане на жалбите. Вътрешно присъща характеристика на производствата, свързани с дела от такова естество, при които жалбоподател физическо лице обвинява представители на държавата в нарушаване на правата му по Конвенцията, е, че в определени случаи единствено правителството ответник има достъп до информация, която може да потвърди или обори тези твърдения. Ако правителството не представи такава информация, с която разполага, без да има задоволително обяснение, това не само може да доведе до изводи относно обосноваността на твърденията на жалбоподателя, но може да окаже отрицателно въздействие и върху равнището на спазване от държавата ответник на нейните задължения по член 38 § 1 (a) от Конвенцията. Същото се отнася за забавяния от държавата при даването на информация, които засягат установяването на факти по дадено дело (пак там, § 114, с допълнителни препращания).

166.  В настоящия случай жалбоподателят е в състояние да подкрепи първоначалната си жалба с достатъчно документи – във връзка с неговия медицински преглед на 2 юни 1999 г. и наказателното дело срещу служителите, които се твърди, че са го малтретирали  – за да даде повод на Съда да даде на правителството уведомление за неговите оплаквания по член 3 от Конвенцията (вж. параграф 4 по-горе).

167.  Вярно е, че след като получава уведомление за жалбата, правителството не е предоставило всички медицински документи във връзка с нараняванията на жалбоподателя. То обаче е предоставило копия от протоколите от всички заседания пред Софийски военен съд и Военноапелативния съд, както и копия от решенията на тези съдилища и жалбоподателят е бил в състояние да получи копия – макар и черно-бели – от съответните медицински документи и да ги приложи в своето становище отговор (вж. параграф 5 по-горе). В резултат от това, Съдът не е възпрепятстван да разгледа делото. При тези обстоятелства той заключава, че държавата ответник не е нарушила задълженията си по член 38 § 1 (a) от Конвенцията, нито е възпрепятствала ефективното упражняване на правото на индивидуална жалба на жалбоподателя по член 34 (вж., mutatis mutandis, Giuliani and Gaggio v. Italy [GC], no. 23458/02, §§ 343 ‑ 44, 24 март 2011 г., и, за разлика от него, Здравко Петров срещу България, № 20024/04, § 62, 23 юни 2011 г.).

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 41 И 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

168.  Член 41 от Конвенцията предвижда следното:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

169.  Член 46 § 1 от Конвенцията предвижда следното:

„Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателното решение на Съда по всяко дело, по което те са страна.“

A.  Общи мерки, поискани от жалбоподателя

170.  Жалбоподателят иска от Съда да укаже на държавата ответник да предприеме общи мерки, за да предотврати нарушения на член 3 от Конвенцията от органите на полицията във връзка с операции по задържане. Тези мерки следва да се състоят от изменения в закона, по-специално въвеждането на подробна уредба на използването на сила и помощни средства от страна на служителите на правоохранителните органи, така че тази сила да бъде съответна и да се прибягва към нея единствено когато е абсолютно необходимо.

171.  Също така жалбоподателят иска от Съда да посочи на държавата ответник, че тя следва да предприеме общи мерки, състоящи се в изменения в закона, които биха засилили контрола върху използването на тайно наблюдение и по-специално, биха въвели независим и адекватно функциониращ надзорен орган и действителни мерки за защита от злоупотреба.

172.  Правителството не коментира исканията на жалбоподателя.

173.  Съдът отбелязва, че е отворен към въпроса дали същественото нарушение на член 3 от Конвенцията в настоящия случай е произтекло от начина, по който българското законодателство урежда използването на сила от полицията в съответния момент. Така или иначе, не може да бъде подминат фактът, че преди няколко месеца, през май 2012 г., българският парламент приема изменения в членове 72 и 73 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г., които влизат в сила на 1 юли 2012 г. и изглежда – по-специално в контекста на обяснителните бележки към закона за изменение – разглежда въпросите, повдигнати от жалбоподателя (вж. параграф 74 по-горе). Поради това Съдът не счита за необходимо да указва каквито и да било общи мерки на национално равнище, които биха могли да бъдат препоръчани при изпълнението на това решение (вж., mutatis mutandis, Sejdovic v. Italy [GC], no. 56581/00, §§ 121‑24, ECHR 2006‑II).

174.  Що се отнася до нарушението на член 8 от Конвенцията и свързаното нарушение на член 13, Съдът отбелязва, че обхватът на решението му по тези разпоредби не се простира спрямо законодателните изменения през 2008 ‑ 2009 г. (вж. параграфи 143, 151 и 152 по-горе). Поради това няма база, на която да се посочат общи мерки на национално равнище, които биха могли да се препоръчат при изпълнението на настоящото решение. Във всеки случай не може да бъде подминат фактът, че след решението на Съда по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев (цитирано по-горе) България е предприела определени общи стъпки за отстраняване на проблемите, подчертани в това дело: нейният парламент приема изменения в Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г., Закона от 1988 г. и Правилника за организацията и дейността му и създава специална парламентарна комисия със задача да надзирава използването на специални разузнавателни средства и съхранението и унищожаването на материалите, получени чрез тези средства, и да защитава лицата срещу незаконното използване на тези средства (вж. параграфи 80 ‑ 83 по-горе и, за разлика от него, Greens and M.T. v. the United Kingdom, nos. 60041/08 и 60054/08, §§ 110‑15, ECHR 2010‑... (извадки)). Както вече беше отбелязано, тези изменения все още се преглеждат от Комитета на министрите в изпълнение на правомощието му по член 46 § 2 от Конвенцията, да осъществява надзор върху изпълнението на решението на Съда по делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев, и Комитетът все още не се е произнесъл по тях (вж. параграф 93 по-горе и Greens and M.T., цитирано по-горе, § 114). В някакъв бъдещ момент, при упражняването на неговата надзорна роля и в контекста на една нова жалба по член 34 от Конвенцията, може да се наложи на Съда да оцени съвместимостта на новия режим с изискванията на Конвенцията (пак там). Той обаче не счита, че е уместно съдът да дава указания в това отношение по настоящото дело.

Б.  Вреди

175.  Жалбоподателят претендира 100 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, произтичащи от твърдените нарушения на материалния и процесуалния аспект на член 3 от Конвенцията, твърдяното нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с член 3, твърдяното нарушение на член 6 § 2 от Конвенцията, твърдяното нарушение на член 8 от Конвенцията и твърдяното нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с член 8. Той отбелязва, че е бил задържан през нощта, без да му бъде посочена причината за това, била му е сложена качулка, бил е подложен на сериозно умишлено насилие, което му е причинило интензивна болка в полицейския миниван на път към Копривщица и е бил отведен не в редовно място за задържане, а в къща, където е бил изтезаван и след това отново му е била сложена качулка на път към София, което е предизвиквало у него ужас и притеснение във връзка с това, което го очаква. След това не са му били предоставени своевременни медицински грижи, бил му е отказан контакт с адвокат по негов избор и му е бил позволен контакт с жена му само за да й каже, че е задържан, но не и къде. Той преживява допълнителна фрустрация и чувство за несправедливост от бавното и неефективно разследване на малтретирането му и от липсата на каквото и да било обезщетение във връзка с това. Освен това той, в нарушение на презумпцията за невиновност, е бил дамгосан от висши длъжностни лица като участник в убийството на г-н Луканов, въпреки че бил изчистил от името си това обвинение в наказателното дело срещу него. Тази стигма, поета от медиите, щяла да го преследва до края на живота му. Накрая, той твърди, че е претърпял вреди в резултат от липсата на достатъчно гаранции срещу и ефективно обезщетение по отношение на незаконно тайно наблюдение, което е било особено увреждащо в неговото положение.

176.  Правителството твърди, че след оправдаването му жалбоподателят е можел да получи обезщетение за всички вреди, които е претърпял, като заведе иск по Закона от 1988 г. От друга страна, то твърди, че претенцията на жалбоподателя е прекомерна, и предлага сумата, присъдена от Съда по това перо, да не превишава присъжданите в подобни случаи. Освен това правителството твърди, че то не следва да носи отговорност за публикации в медиите, по отношение на които жалбоподателят може да търси обезщетение пред компетентните съдилища.

177.  Съдът отбелязва още в началото, че справедливо обезщетение по настоящото дело може да бъде присъдено единствено въз основа на нарушенията на членове 3, 8 и 13 от Конвенцията.

178.  Доколкото правителството посочва възможността жалбоподателят да претендира обезщетение по Закона от 1988 г. след окончателното му оправдаване, Съдът отбелязва, че той вече е разгледал този въпрос в параграф 130 по-горе. Освен това в De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium ((Член 50), 10 март 1972 г., § 16, Серия A no. 14, цитирано в Ангелова срещу България, № 38361/97, § 172, ECHR 2002‑IV), той постановява, че член 41 (бивш член 50) от Конвенцията не изисква от жалбоподателите да изчерпят вътрешноправни средства за защита втори път, преди да внесат своите искове за справедливо обезщетение, и че формулировката на тази разпоредба – в която става дума за възможността за обезщетение съгласно вътрешното право – залага правило, което се отнася до съществото на въпроса за справедливото обезщетение. В по-скорошни дела Съдът не прави разграничение между допустимост и същество в този контекст, като предпочита да подчертае, че ако едно лице, след като изчерпи вътрешноправните средства за защита без резултат, преди да се оплаче пред Съда, бъде задължено да направи това за втори път, преди да има възможност да претендира справедливо обезщетение от Съда, общата продължителност на производството по Конвенцията едва ли би била в съответствие с идеята за ефективна защита на правата на човека (вж. Barberà, Messegué and Jabardo v. Spain (член 50), 13 юни 1994 г., § 17, Серия A no. 285‑C; Papamichalopoulos and Others v. Greece (член 50), 31 октомври 1995 г., § 40, Серия A no. 330‑B; Oğur v. Turkey [GC], no. 21594/93, § 98, ECHR 1999‑III; Doğan and Others v. Turkey (справедливо обезщетение), nos. 8803‑8811/02, 8813/02 и 8815‑8819/02, § 50, 13 юли 2006 г.; Jalloh v. Germany [GC], no. 54810/00, § 129, ECHR 2006‑IX; и Liivik v. Estonia, no. 12157/05, § 109, 25 юни 2009 г.). Съдът не вижда причина да реши друго и по настоящото дело.

179.  С оглед, по-специално, на крайната сериозност на същественото нарушение на член 3 от Конвенцията, на което е жертва жалбоподателят, Съдът счита, че следва да му бъдат присъдени EUR 27 000, плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху тази сума, за неимуществените вреди, претърпени от него в резултат на това нарушение и свързаните нарушения на процесуалния аспект на член 3 и на член 13 от Конвенцията.

180.  Съдът счита обаче, че с оглед на обстоятелствата по настоящото дело, установяването на нарушение на член 8 и свързаното констатиране на нарушение на член 13 представлява достатъчно справедливо обезщетение за каквито и да било неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателя във връзка с това (вж., като скорошен източник, Liberty and Others v. the United Kingdom, no. 58243/00, § 77, 1 юли 2008 г.).

В.  Разходи и разноски

181.  Жалбоподателят претендира EUR 4 560 за адвокатски хонорари за петдесет и седем часа работа от страна на неговия процесуален представител, при почасова ставка в размер на EUR 80. Той представя договор за правни услуги и график за извършената работа и отправя молба всяка сума, присъдена по това перо, да бъде платена директно на неговия процесуален представител, Българския хелзинкски комитет.

182.  Правителството твърди, че почасовата ставка, начислена от процесуалния представител на жалбоподателя, е прекомерна. Освен това правителството оспорва броя на таксуваните часове.

183.  Съгласно практиката на Съда, разходите и разноските, претендирани по член 41 от Конвенцията, трябва да са били действително и направени по необходимост и да са в разумен размер. Предвид притежаваните от Съда материали и като отбелязва, че част от жалбата е обявена за недопустима, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателя сумата от EUR 4 000, плюс всякакви данъци, които биха могли да му бъдат наложени върху тази сума. Тази сума следва да бъде платена директно на процесуалния представител на жалбоподателя, Българския хелзинкски комитет.

Г.  Лихва за забава

184.  Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакванията относно а) твърдяното малтретиране на жалбоподателя, твърдяната липса на ефективно разследване на същото и на ефикасни правни средства за защита в това отношение, както и б) твърдяната намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на личния и семейния му живот и на тайната на кореспонденцията поради съществуването в България на законодателство, разрешаващо тайно наблюдение, и твърдяната липса на ефикасни правни средства за защита в това отношение за допустими, а останалата част от жалбата – за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията, изразяващо се в подлагане на жалбоподателя на изтезания по време на задържането му;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради липсата на ефективно разследване на същото;

4.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията поради липсата на ефективно правно средство за защита в това отношение;

5.  Приема, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията във връзка с потенциалното поставяне на жалбоподателя под тайно наблюдение;

6.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с липсата на ефективни правни средства за защита по отношение на тайното наблюдение;

7.  Приема, че държавата-ответник не е нарушила задълженията си по член 38 § 1 (a) от Конвенцията нито е възпрепятствала ефективното упражняване на правото на жалбоподателят на индивидуална жалба по член 34;

8.  Приема,

(a)  че държавата ответник следва да плати на жалбоподателя, в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно по смисъла на чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират във валутата на държавата ответник по курса, който е в сила към датата на плащане:

(i)  EUR 27 000 (двадесет и седем хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горната сума, за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 4 000 (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горната сума спрямо жалбоподателя, за разходи и разноски, които се плащат директно на процесуалния представител на жалбоподателя;

(б)  че от изтичането на посочения по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка през периода на просрочие, плюс три процентни пункта;

9.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 4 декември 2012 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                    Инета Зиемеле
Заместник-секретар на отделението                                   Председател

Дата на постановяване: 4.12.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-115007