Номер на жалба: 21915/93

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Лишаване от свобода, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-1) Свобода на личността, (Чл. 5-1) Ред, предвиден от закона, (Чл. 5-1) Сигурност на личността, (Чл. 5-1-C) Явяване пред компетентния съгласно закона орган, (Чл. 5-1-C) Престъпление, (Чл. 5-1-c) Обосновано подозрение, (Чл. 5-1-c) Необходимо обосновано, за да се попречи на престъпление

По делото на Луканов срещу България [1],

Европейският съд по правата на човека, в съответствие с чл. 43 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") и съответните процедурни правила от Правилник "А"[2] на Съда, заседавайки като камара в състав:

       г-н Р. Рисдал (R. Ryssdal), председател,

       г-н Ф. Мачер (F. Matscher),

       г-жа E. Палм (E. Palm),

       Сър Джон Фрийланд (John Freeland),

       г-н Й. Макарчик (J. Makarczyk),

       г-н Д. Гочев,

       г-н Б. Репик (B. Repik),

       г-н У. Ломус (U. Lohmus),

       г-н   Й. Касадевал (J. Casadevall),

както и Г-н Х. Петцолд (H. Petzold) – секретар, и г-н П. Дж. Махоуни (P.J. Mahoney) – заместник-секретар,

след проведени закрити заседания на 2 декември 1996 г. и на 20 февруари 1997 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на втората посочена дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е отнесено до Съда от Европейската комисия по правата на човека ("Комисията") на 11 март 1996 г. в тримесечния срок по чл. 32 ал. 1 и чл. 47 от Конвенцията. Делото е образувано по жалба (№ 21915/93) срещу Република България, подадена на 1 септември 1992 г. пред Комисията на основание на чл. 25 от българския гражданин г-н Андрей Карлов Луканов. Жалбоподателят е застрелян на 2 октомври 1996 г.

Искането на Комисията е на основание членове 44 и 48, както и на декларацията, с която България признава задължителната сила на юрисдикцията на Съда (чл. 46). Предмет на искането е да бъде постановено решение дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на ответната държава на задълженията й по чл. 5, ал. 1 и чл. 18 от Конвенцията.

2. В отговор на запитването, извършено съгласно чл. 33, ал. 3 (d) от Правилник “А” на Съда, жалбоподателят заявява, че желае да участва в производството и посочва адвокат, който да го представлява (чл. 30).

3. В състава на Отделението служебно участват г-н Д. Гочев, избран като български съдия (чл. 43 от Конвенцията) и г-н Р. Рисдал, председател на Съда (чл. 21, ал. 4, б. “b” от Правилника). На 30 март 1996 г., в присъствието на секретаря, председателят изтегля чрез жребий имената на седемте съдии от състава, а именно г-н Ф. Мачер, г-жа E. Палм, г-н Ф. Биги, сър Джон Фрийланд, г-н Й. Макарчик, г-н У. Ломус и г-н Й. Касадевал (вж. чл. 43 (в края) от Конвенцията и чл. 21, ал. 5 от Правилника). Впоследствие г-н Б. Репик, заместващ съдия, заменя г-н Биги, който е починал (чл. 22, ал. 1 и чл. 24, ал. 1 от Правилника).

4.   Като председател на Отделението (чл. 21, ал. 6 от Правилника) г-н Рисдал чрез заместник-секретаря се допитва до агента на Българското правителство ("правителството"), до адвоката на жалбоподателя и до делегата на Комисията относно организацията на производството (чл. 37, ал. 1 и чл. 38 от Правилника). В съответствие със заповедите, издадени след това на 5 юли и на 21 октомври 1996 г., секретарят получава жалейката за жалбоподателя на 3 октомври 1996 г. и писмени становища на правителството на 8 октомври и на 12 ноември 1996 г. На 22 ноември 1996 г. секретарят на Комисията заявява, че делегатът ще представи своето становище на съдебното заседание.

5.   След смъртта на жалбоподателя на 2 октомври 1996 г., на 5 октомври секретарят на Отделението получава декларация до председателя на Съда, по силата на която вдовицата на жалбоподателя – г-жа Лилия Герасимова-Луканова, и двете му деца – г-жа Анна Андреева Луканова и г-н Карло Андреев Луканов, желаят да встъпят в производството от негово име.

6.   Съгласно решението на Председателя съдебното заседание е проведено на 28 ноември 1996 г. в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург. Преди това Съдът провежда подготвително заседание.

Пред Съда се явяват:

(а) от страна на правителството

               г-жа С. Маргаритова, Министерство на правосъдието,   агент;

(б) от страна на Комисията

               Г-н С. Трексел,                                                                    делегат;

(c) от страна на жалбоподателя

               г-жа И. Лулчева – адвокат в град София                      защитник,

               г-н С. Е. Енчев,                                                                помощник.

Съдът изслушва обръщения от страна на г-н Трексел, г-жа Лулчева и г-жа Маргаритова.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

7. Жалбоподателят е български гражданин. Като бивш министър, заместник министър-председател и министър-председател на България през 1990 г., той е бил депутат в Народното събрание по време на събитията, дали повод за настоящото дело. На 2 октомври 1996 г. той е застрелян  пред дома си.

8. Преди да отпътува от София за Москва на 7 март 1992 г., жалбоподателят е бил информиран от граничната полиция на летище София, че има заповед за отнемане на дипломатическия му паспорт. Тъй като заповедта не му е показана, той отказва да предаде паспорта си. След подобен инцидент на 11 март жалбоподателят подава жалба до Върховния съд, но съдът отхвърля жалбата поради липса на издаден административен акт, който да бъде обжалван. Впоследствие жалбоподателят завежда дело за неимуществени вреди, претърпени в резултат от неправомерната заповед за отнемане на паспорта му (вж. параграф 24 по-долу).

9. На 1 юли 1992 г. главният прокурор отправя искане до Народното събрание да даде разрешение за образуване на наказателно производство срещу жалбоподателя по подозрение за престъпление по чл. 203 и чл. 219, ал. 3 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 25 и 27). В частност подозренията се отнасят до периода от 1986 до 1990 г., когато като заместник министър-председател е участвал във вземането на поредица от решения за безвъзмездно отпускане на суми в размер на общо 34 594 500 щ.д. и 27 072 000 валутни лева като помощи и заеми за определени развиващи се страни, в това число Никарагуа, Куба, Лаос, Кампучия, Афганистан, Ангола и Йемен. Искането гласи:

"Решенията ... са се отразили изключително тежко върху икономическия потенциал на страната, нейните икономически ресурси и външнотърговския капацитет, като обективно са я довели до невъзможност да погаси външния си дълг. Необходимо е да се подчертае, че поради решения от такова естество, които са в ущърб на страната, и на други незаконни актове, предприети от партията и правителствените ръководители през този период, външният ни дълг е нараснал от  4 119 700 щ. д. през 1986 г. на 10 656 900 000 щ. д. през 1989 г. ...

Описаната по-горе фактическа обстановка съдържа признаците на престъпленията длъжностно присвояване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай, и попада в приложното поле на чл. 203 и чл. 219, ал. 3 от Наказателния кодекс.

Тези деяния са “тежки” престъпления по смисъла на чл. 93, ал. 7 от Наказателния кодекс."

10. На 7 юли 1992 г. Народното събрание снема депутатския имунитет на жалбоподателя на основание чл. 70 от българската Конституция и дава разрешение за образуване на наказателно производство срещу него, задържането му и налагането на мярка за неотклонение.

11. На 9 юли 1992 г. г-н М. Дойчев – прокурор в отдел "Следствен" на Главна прокуратура, предявява на жалбоподателя обвинение по чл. 203 във връзка с членове 201, 202 и 282 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 25 и 28 по-долу) за това, че заедно с председателя и другите заместник-председатели на тогавашния Министерски съвет е злоупотребил със сумите, отпуснати за определени развиващи се страни, посочени в параграф 9 по-горе.  В нарушение на служебните си задължения той е улеснил длъжностното присвояване с цел да набави за другиго облага, с което е причинил значителни икономически вреди. Предвид особено големия размер на сумите, случаят се определя като особено тежък.

 Освен това прокурорът постановява на жалбоподателя мярка за неотклонение, посочвайки като основание потребността да се изобличи високата степен на обществена опасност на извършените деяния, личността на жалбоподателя и необходимостта да се осигури явяването му пред съда. Постановлението се основава на чл. 147 и чл. 152, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) (вж. параграфи 29 и 30 по-долу).

На 9 юли 1992 г. жалбоподателят е арестуван и задържан в сградата на Националната следствена служба в София.

12. На същата дата адвокатът на жалбоподателя подава молба за освобождаването му до българския Върховен съд. Адвокатът твърди, че в противоречие с чл. 148, ал. 1 от НПК постановлението, с което се определя мярката за неотклонение "задържане под стража", не посочва мотивите за ареста на жалбоподателя. Фактът, че за съответното деяние е предвидено лишаване от свобода над десет години, сам по себе си не може да оправдае задържането, тъй като ал. 2 на чл. 152 предвижда условието да е налице риск жалбоподателят да се укрие или да извърши друго престъпление (вж. параграф 30 по-долу). Освен това мерките са предприети на основание личността на жалбоподателя, особено предвид факта, че е депутат в Народното събрание – съображение, което не е обхванато в нито едно от основанията, изчерпателно изброени в чл. 147, ал. 1 (вж. параграф 29).

13.   В съдебно заседание от 13 юли 1992 г., на което присъства прокурорът, но не се явяват нито жалбоподателят, нито неговият адвокат, Върховният съд оставя молбата без уважение. Определението съдържа следните мотиви:

“По силата на чл. 152, ал. 1 от НПК мярката за неотклонение “задържане под стража” се взема за престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода десет или повече години или смърт. За деянията по чл. 203, ал. 1 от Наказателния кодекс се предвижда такова наказание.

[Гореспоменатата разпоредба] предвижда кумулативното наличие на две предпоставки: длъжностното присвояване да е в особено големи размери и да представлява особено тежък случай.

[Дали злоупотребата е била извършена] в особено големи размери се определя според стойността на засегнатото обществено имущество. Тежестта на деянието се определя в зависимост от това дали злоупотребата е извършена в съучастие с други лица, от степента на обществена опасност, с която са съобразени [мерките], и предмета на деянието (чл. 93, ал. 8 от Наказателния кодекс). Аргументът, че в този случай е налице обосновано предположение съгласно чл. 152, ал. 2 ... е неоснователен.

Към момента на предявяването на обвинението, жалбоподателят е бил депутат в Народното събрание. По силата на чл. 72 от Конституцията на Република България той запазва това си качество до настъпване на обстоятелства, при които се прекратяват правомощията на народния представител. Като депутат в Народното събрание жалбоподателят представлява целия народ. Именно това му качество определя и степента на риск според хипотезата на чл. 152, ал. 2 от НПК, която степен е по-голяма в сравнение с риска при обвиняем, който няма статут на народен представител.

Освен това жалбоподателят е предприел съдебно обжалване на административния акт, въз основа на който му е отнет дипломатическият паспорт ... Тези му действия внасят основателни съмнения дали няма да се предприемат от негова страна бъдещи действия по смисъла на чл. 152, ал. 2 от НПК.

Съгласно чл. 70 от Конституцията „народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване освен за престъпления от общ характер, и то с разрешение на Народното събрание...“. Логичното и систематично тълкуване на горната разпоредба навежда на заключението, че [решаващото условие] [за прилагане] на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в светлината на Наказателния кодекс е дали деянието е било с особена обществена опасност и най-вече статусът на лицето, което е извършител – депутат в Народното събрание.

На тези основания законодателят е предвидил в [такива] случаи… мярка за неотклонение. Прокуратурата разполага с правомощия за налагането на такава мярка."

14.   На 23 август 1992 г. жалбоподателят е хоспитализиран в МВР-болница, където му е проведено лечение.

15. На 4 септември 1992 г. жалбоподателят  подава до главния прокурор молба за освобождаване, като се позовава на промяната в обстоятелствата, свързана със здравословното му състояние.

16. На 5 септември 1992 г. адвокатът на жалбоподателя подава жалба до Върховния съд срещу мълчаливия отказ на главния прокурор да уважи молбата му от 4 септември 1992 г.

Върховният съд отхвърля жалбата на 17 септември 1992 г., като привежда основанието, че жалбоподателят вече е подавал жалба срещу задържането си и съгласно българското право няма право на по-нататъшно обжалване.

17. След това адвокатът на жалбоподателя подава молба до прокуратурата за освобождаването му.

На среща на 28 октомври 1992 г. между прокурора, жалбоподателя и неговия адвокат във Военна болница в София, адвокатът приканва прокурора да вземе решение по молбата за освобождаване. Самият жалбоподател настоява, че е неоснователно задържането му да се мотивира с обстоятелството, че е обжалвал отнемането на дипломатическия си паспорт. Той не е разполагал с какъвто и да е друг паспорт. Освен това няма и опасност да извърши друго такова деяние, защото положението му вече не позволява.

На 2 ноември 1992 г. прокуратурата отхвърля молбата на жалбоподателя за освобождаване. Като основание се посочва фактът, че главният прокурор вече се е занимал с нея и е счел, че, независимо от медицинските рапорти относно здравословното състояние на жалбоподателя, не са налице нови обстоятелства, които да дадат основание за освобождаването му. Съобщено е на адвокатите му за решението на Главния прокурор от 22 октомври 1992 г. и те са информирани, че по-нататъшно обжалване не е възможно.

18. С писмо от 9 ноември 1992 г. адвокатът на жалбоподателя моли главния прокурор да прекрати следствените действия. Тя напомня, че производството е започнало на 8 юли 1992 г. и след изтичането на законния срок от два месеца е било продължено с още два месеца – до 8 ноември 1992 г. Съгласно чл. 222, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс по-нататъшно удължаване е допустимо само в "изключителни" случаи, а това условие не е налице по делото на жалбоподателя. Освен това главният прокурор не е установил каквото и да е ново доказателство в хода на четирите месеца от началото на досъдебното производство.

Адвокатът оспорва и обвиненията срещу жалбоподателя. Решенията на Министерския съвет са вземани колективно в съответствие с Конституцията, а бюджетът е гласуван от Народното събрание. Въпросните решения са вземани единствено с оглед осъществяване на политиката на правителството, което е било на власт, и именно правителството, а не жалбоподателят в качеството си на заместник министър-председател, се е разпоредило за съответните средства. Във всеки случай, не е установено жалбоподателят да е извършил деянията, предмет на делото, с цел лична облага или в интерес на трети лица.

19. На 10 ноември 1992 г. адвокатът на жалбоподателя подава молба за освобождаването му до главния прокурор, като настоява, че по-нататъшното продължаване на неговото задържане е в нарушение на чл. 5, ал. 3 от Конвенцията, и че не са намерени основания за задържането му, което противоречи на чл. 5, ал. 1, б. “с”.  Аргументът, че жалбоподателят е обжалвал заповедта за отнемане на паспорта му, е неоснователен, тъй като той само е упражнил правата си по действащото българско право. Адвокатът отказва да коментира твърдението, че жалбоподателят, предвид положението му на народен представител, представлява особена опасност за обществото.

20. На 11 ноември 1992 г. главният прокурор съобщава устно на адвоката на жалбоподателя, че молбата му от 10 ноември 1992 г. е отхвърлена поради липса на каквито и да е нововъзникнали обстоятелства, с които да се обоснове изменение на мярката за неотклонение.

21. В писмо до главния прокурор от 18 ноември 1992 г. жалбоподателят, позовавайки се на чл. 180 от НПК, обжалва отказа на прокурора да отговори на молбите му в писмена форма. Той настоява, че наказателното производство срещу него няма правно основание и представлява нескрит акт на политическа репресия.

22. С писмо до прокуратурата от 20 ноември 1992 г. адвокатът на жалбоподателя проверява хода на молбата от 10 ноември 1992 г. (вж. параграф 19 по-горе), като заявява, че информацията е важна с оглед на жалбата, подадена до Комисията.

На 25 ноември 1992 г. прокуратурата отговаря, че постановлението от 11 ноември е предадено на адвоката на жалбоподателя на  16 ноември, като е изготвен протокол за наложените мерки съгласно чл. 100 от НПК.

23. На 29 декември 1992 г. българското Народно събрание отменя решението си от 7 юли 1992 г., с което е дадено разрешение за задържането на жалбоподателя. На 30 декември 1992 г. прокурорът постановява освобождаване на жалбоподателя под гаранция.

24. На 12 март 1994 г. Софийски градски съд присъжда в полза на жалбоподателя обезщетение за неимуществените вреди, които той е претърпял в резултат от опитите на граничната полиция да отнеме паспорта му без наличие на издадена за това заповед. Решението е потвърдено от Върховния съд на 9 февруари 1995 г.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

Наказателен кодекс на България от м. април 1968 г., в сила към съответния момент

25. Съгласно чл. 201 от Наказателния кодекс на длъжностно лице, което присвои обществени или частни средства, връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява, се наказва с лишаване от свобода до осем години. Ако за улесняване на длъжностното присвояване е извършено и друго престъпление или деянието е в съучастие с други лица, може да бъде наложено наказание лишаване от свобода от една до десет години  (чл. 202).

Когато присвояването по чл. 201 или чл. 202 е на обществени средства в особено големи размери и представлява особено тежък случай, чл. 203, ал. 1 предвижда наказание лишаване от свобода от десет до тридесет години.

26.   Както е видно от редица определения на Върховния съд (Р 133-77-II, стр. 80; Р 63-79-I, стр. 61; Р 271-85-II, стр. 87; Р 172-88-I, БВС 12/88, стр. 4; Р 144-79-I, стр. 73; Р 315-75-II, стр. 52; и Р 5-83-Пл., стр. 17), представени в заседанието на Съда от адвоката на жалбоподателя след консултация с агента на правителството, в дадения период елемент от престъплението длъжностно присвояване по смисъла на чл. 201 от НК е съответното лице да се разпореди с въпросните средства като със свои с цел да получи облага за себе си или за другиго.

С решение от 1995 г. (№ 17/95) Конституционният съд обявява за противоконституционно изменението, гласувано от Народното събрание, член 201 да се допълни с изричното условие съответното лице да се е възползвало от средствата с цел да получи облага за себе си или за другиго. Според виждането на Конституционния съд подобно ограничение на състава на длъжностното присвояване би отслабило прекалено закрилата над правото на собственост, гарантирано от Конституцията от 1991 г. Приема се, че от решаващо значение за деянието е не дали е налице лично облагодетелстване, а това, че лицето се разпорежда с въпросните средства като със свои и по този начин уврежда интересите на собственика.

Във връзка с горните доводи Конституционният съд постановява, че въпросното изменение е в съответствие с тълкуванието на чл. 201, дадено от Върховния съд.

Според правителството през съответния период не е имало нито един случай член на правителството да е бил наказателно преследван по чл. 201 и чл. 203 от НК за участието си в колективно вземане на решения.

27.   Член 219, ал. 1 гласи:

“Длъжностно лице, което не положи достатъчно грижи за ръководенето, управлението, стопанисването или запазването на повереното му имущество или за възложената му работа и от това последва значителна повреда, унищожение или разпиляване на имуществото или други значителни щети на предприятието или на стопанството, се наказва с лишаване от свобода до три години или с принудителен труд в обществена полза.”

Съгласно ал. 3, в случай че деянието е умишлено, наказанието е лишаване от свобода до осем години.

28.   Член 282 гласи:

“(1) Длъжностно лице, което наруши или не изпълни служебните си задължения, или превиши властта или правата си с цел да набави за себе си или за другиго облага или да причини другиму вреда и от това могат да настъпят немаловажни вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до пет години ...

(2) Ако от деянието са настъпили значителни вредни последици или е извършено от лице, което заема отговорно служебно положение, наказанието е лишаване от свобода до осем години...

(3) За особено тежки случаи наказанието е лишаване от свобода от три до десет години ...

Наказателно-процесуален кодекс на България от м. ноември 1974 г., в сила към съответния момент

29.   Съгласно чл. 147 от НПК мерките за неотклонение се вземат с цел да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда. При определяне на мерките за неотклонение се вземат предвид доказателствата срещу обвиняемия, здравословното състояние, семейното положение, професията и други данни за личността на обвиняемия.

30.   Член 152 гласи, доколкото е приложим:

(1) Мярката за неотклонение “задържане под стража” се взема за престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода десет или повече години или смърт.

(2) Когато опасността обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление отпадне, мярката за неотклонение по предходната алинея се изменя в по-лека или се отменя.

...

(4) Задържаното лице има право незабавно да обжалва мярката за неотклонение пред съда. Съдът се произнася до три дни с окончателно решение."

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

31. В своята жалба пред Комисията (№ 21915/93) от 1 септември 1992 г. жалбоподателят се оплаква, че неговият арест и задържането му под стража са в противоречие с чл. 5, ал. 1, б. “c” от Конвенцията, тъй като не е налице обосновано подозрение, че е извършил престъпление и мерките спрямо него не са били наложени поради съображението да го възпрат от извършване на престъпление или укриване. Освен това той се оплаква, че по време на задържането си е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в нарушение на чл. 3 и че в разрез с чл. 6 не му е осигурено правото на публично гледане на неговото дело пред Върховния съд. Освен това той се оплаква, че наказателното производство срещу него е във връзка с действия, които не представляват престъпление по времето на извършването им и така е нарушен чл. 7. Той твърди, че е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията заради издадено от прокурора постановление, с което му се забранява да пише статии по въпроси, свързани с разследването. Накрая той настоява, че е налице нарушение на чл. 18 от Конвенцията.

32. На 12 януари 1995 г. Комисията обявява жалбата за допустима, доколкото тя се отнася до оплакванията на жалбоподателя по чл. 5, ал. 1 и чл. 18 от Конвенцията, а останалата част от жалбата обявява за  недопустима.

В доклада си от 16 януари 1996 г. (чл. 31) Комисията единодушно се произнася, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията и че не е налице допълнително основание за обжалване по чл. 18. Пълният текст на становището на Комисията е поместен като приложение към настоящото решение[3].

ОКОНЧАТЕЛНИ СТАНОВИЩА ПРЕД СЪДА

33. В хода на съдебното заседание от 28 ноември 1996 г. правителството признава, както и в писменото си становище до Съда, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията.

34. На същото заседание адвокатът на жалбоподателя напомня за молбата на последния да се постанови нарушение на чл. 5, ал. 1 и да му се присъди справедливо обезщетение по чл. 50 от Конвенцията.

ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

35. Жалбоподателят е застрелян пред дома си и убит на 2 октомври 1996 г., докато делото е в ход пред Съда (вж. параграф 7 по-горе). Не се оспорва правото на неговата вдовица и двете му деца (вж. параграф 5 по-горе) да поддържат жалбата от негово име и Съдът не намира основание да поддържа друго становище (вж. например решението Ахмет Садък срещу Гърция (Ahmet Sadik v. Greece) от 15 ноември 1996 г., Доклади за присъди и решения 1996-V, стр. 1652, параграф 26).

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

36.   Жалбоподателят твърди, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията, който, доколкото е приложим, гласи:

„Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

...

(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

..."

37.   Жалбоподателят е на мнение, с което е съгласна и Комисията, че, погледнати безпристрастно, фактите, приведени срещу него по време на ареста и продължилото му задържане (вж. параграфи 9, 11 и 13), не могат да бъдат изтълкувани като присвояване на средства или като нарушаване на служебни задължения с цел улесняване извършването на такова престъпление. Следователно не е налице "обосновано подозрение за извършване [от него] на престъпление" по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. “с”. Задържането му също не може да бъде "обосновано с призната необходимост да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление".

При тези обстоятелства Комисията не счита за необходимо да разследва по-нататък дали арестът е бил "законен" по вътрешното право.

 Жалбоподателят от своя страна подчертава, че решенията, заради които са му предявени обвинения и е задържан под стража, са били вземани колективно от тогавашното правителство и по начин, съответстващ на действащото по това време право, включително Конституцията; отпускането на въпросните средства е осъществено в съответствие с държавния бюджет, приет от Народното събрание, което впоследствие ги е одобрило. Тази мярка е била предприета не само в изпълнение на  политиката на тогавашното правителство, но и на съответните резолюции на Обединените нации за подпомагане на развиващите се страни. Тези средства не са облагодетелствали който и да е член на правителството или трето лице, те са получени изцяло от държавите, за които са предназначени.

38. Правителството настоява пред Комисията, че задържането на жалбоподателя се е основавало на подозрението, че той е извършил престъпление, и е било предприето в съответствие с българското право. Въпреки че отпускането на помощ за развиващите се страни само по себе си не е престъпление, въпросното обвинение е предявено заради това, че прехвърлянето на средства под претекст за подпомагане на развиващи се страни е послужило за извършване на неправомерни "сделки", като по този начин е нанесена вреда на икономическите интереси на България. Правителството обаче не е в състояние да даде сведения за такива "сделки", тъй като това би навредило на следствената тайна по делото срещу жалбоподателя и други осем бивши членове на кабинета.

 Пред Съда правителството заявява, че е готово да приеме становището на Комисията за наличие на нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията, като в същото време информира Съда за становището на Главния прокурор – органа, разпоредил задържането на жалбоподателя под стража (вж. параграф 11 по-горе). В тази връзка правителството изтъква, че не е в неговите правомощия да преценява мерките, взети по дадения случай от прокуратурата и Върховния съд, които според Конституцията са независими органи на съдебната власт.

39. Становището на Главния прокурор по оплакванията на жалбоподателя съдържа следните съображения.

 Съществен елемент от състава на престъплението длъжностно присвояване по българското право е, че деецът се разпорежда с чужда собственост като със своя и по този начин нанася вреда на интересите на собственика; не е от значение дали извършителят е целил да извлече облага за себе си или за другиго (вж. параграф 26 по-горе). Освен това членовете на един колективен орган могат да бъдат счетени за виновни заради техни съвместни решения и действия, ако с това те съзнателно са извършили деяния, съставляващи престъпление. В настоящия случай, тъй като въпросните колективно взети решения са причинили загуба за икономиката, са образувани наказателни производства срещу всеки един от членовете на органа, взел тези решения (вж. параграфи 9 и 11 по-горе). Прокурорът е убеден, че дадените средства са били изразходвани незаконосъобразно, доколкото няма информация дали те са били посочени в бюджета като разход.

 Разбираемо е, че по това време Главният прокурор не е бил в състояние да прецени дали е имало престъпен умисъл. Предвид обстоятелствата и сложността на случая той е счел, че това би могло да се установи единствено в хода на досъдебното разследване.

Въпреки че не е било изрично посочено в заповедта за задържане на жалбоподателя под стража, мярката е взета предвид личността на жалбоподателя и тежестта на извършеното престъпление (вж. параграфи 9 и 11 по-горе). Върховният съд също поставя ударение върху статуса на жалбоподателя като депутат в Народното събрание (вж. параграф 13 по-горе). Изключително големите правомощия, които произтичат от неговото положение, предполагат и по-големи възможности той да се укрие или да извърши друго престъпление, отколкото би имал в друг случай. Освен това положението му в обществото, многобройните му контакти в чужбина и неколкократните му молби до властите да му бъде върнат паспортът, представляват съображения, които обосновават необходимостта от задържането му в предварителния арест. Както посочва Върховният съд, фактът, че жалбоподателят е обжалвал отнемането на паспорта си, е породил обосновано подозрение, че той би могъл да извърши друго престъпление по смисъла на чл. 152, ал. 2 от НПК (вж. параграф 13 по-горе).

От гледна точка на главния прокурор оспорваният предварителен арест е в съответствие с вътрешното право, включително българската Конституция, и е изцяло в съответствие с чл. 5, ал. 1, б. “с” от Конвенцията.

40. Съдът от самото начало отбелязва, че е в неговата компетентност да разгледа фактите и обстоятелствата, свързани с оплакванията на жалбоподателя, доколкото те попадат в периода след 7 септември 1992 г., когато България ратифицира Конвенцията и признава задължителната юрисдикция на Съда. При тази преценка Съдът ще вземе под внимание движението по делото към съответната дата (вж. например решенията Хоканен срещу Финландия (Hokkanen v. Finland) от 23 септември 1994 г., серия A, №  299-A, стр. 19, параграф 53; и Ягчи и Саргин срещу Турция (Yagci and Sargin v. Turkey) от 8 юни 1995 г., серия A, № 319-A, стр. 16, параграф 40), и най-вече факта, че основанията за задържането, посочени в заповедта от 9 юли, както и в решението, с което Върховният съд потвърждава тази заповед на 13 юли, остават в сила до освобождаването на жалбоподателя на 30 декември 1992 г. (вж. параграфи 11 и 13 по-горе). Това не се оспорва пред Съда.

Що се отнася до становището на правителството относно независимостта на властите, взели мерките, които са дали основание на жалбоподателя да подаде жалба по Конвенцията (вж. параграф 38 по-горе), трябва да се подчертае, че правителствата са отговорни по Конвенцията за действията на тези власти така, както са отговорни за действията на който и да е друг държавен орган. По всички дела пред Съда действителният предмет на разглеждане е международноправната отговорност на държавите (вж. съответно решението Фоти и други срещу Италия (Foti and Others v. Italy) от 10 декември 1982 г., Серия А, №  56, стр. 21, параграф 63). Независимо че правителството приема становището на Комисията за наличие на нарушение по чл. 5, ал. 1, Съдът намира за необходимо самостоятелно да разгледа този въпрос.

41. Член 5, ал. 1 от Конвенцията изброява изчерпателно допустимите основания за лишаване от свобода, които следва да бъдат тълкувани тясно (вж. например решението Чиула срещу Италия (Ciulla v. Italy) от 22 февруари 1989 г., Серия А, № 148, стр. 18, параграф 41).

Съдът е на мнение, че по делото, поставено на разглеждане, е от съществена важност дали арестът на жалбоподателя от 7 септември до 30 декември 1992 г. е "законен" по смисъла на чл. 5, ал. 1, включително дали той е бил извършен "в съответствие с процедури, предвидени от закон". Съдът отново подчертава, че Конвенцията се позовава преди всичко на националното право, но освен това налага всяка мярка за лишаване на дадено лице от свобода да бъде в съответствие с целта на чл. 5, а именно – да предпази лицето от произвол (вж. например решенията Бозано срещу Франция (Bozano v. France) от 18 декември 1986 г., Серия А, № 111, стр. 23, параграф 54 и Бенам срещу Обединеното кралство (Benham v. the United Kingdom) от 10 юни 1996 г., Доклади 1996-III, стр. 752-53, параграф 40).

Когато Конвенцията пряко се позовава на вътрешното право, какъвто е случаят с чл. 5, съобразяването с това право е неразделна част от задълженията на държавите – страни по Конвенцията, като  Съдът съответно е компетентен да прецени наличието на такова съответствие, когато е необходимо (чл. 19). Обхватът на неговата задача в тази връзка обаче се характеризира с ограничения, които са присъщи на логиката на европейската система за защита, доколкото националните власти, и особено съдилищата, са тези, които тълкуват и прилагат вътрешното право (вж., наред с други източници, цитираното по-горе решение Бозано, стр. 25, параграф 58, както и решението по делото Кемаш срещу Франция (Kemmache v. France) (№ 3) от 24 ноември 1994 г., Серия А, №  296-С, стр. 88, параграф 42).

42.   Връщайки се към конкретните обстоятелства по делото, Съдът намира за неоспорим факта, че жалбоподателят, като член на българското правителство, е участвал при вземането на решенията за предоставяне на финансова помощ и заеми на дадени развиващите се страни, които решения стоят в основата на обвиненията срещу него.

43.   При все това, в нито една от разпоредбите на Наказателния кодекс, приведени като основание за задържането – членове 201 до 203, 219 и 282 (вж. параграфи 11 и 13 по-горе), не се посочва изрично или дори косвено, че участието при вземане на решения от този характер подлежи на наказателна отговорност. Освен това не е приведено никакво доказателство, че такива решения са незаконни, т.е. че противоречат на българската Конституция и законодателство, или още по-точно – че решенията са взети при превишаване на правомощията или в противоречие със Закона за държавния бюджет.

В светлината на горното Съдът не е убеден, че поведението, за което жалбоподателят е бил наказателно преследван, представлява престъпление по действащото българското право към дадения момент.

44.   Освен това заповедта на прокурора за арест от 9 юли 1992 г. и решението на Върховния съд от 13 юли, което я потвърждава, се позовават на членове 201 до 203 от НК (вж. параграфи 13 и 25 по-горе). Както се вижда от съдебната практика, предоставена на Съда, съставен елемент на престъплението "присвояване" по чл. 201 до 203 от НК е, че извършителят се стреми да набави облага да себе си или за другиго (вж. параграф 26 по-горе). Заповедта от 9 юли освен това се позовава на чл. 282, с което престъплението се определя като извършено от длъжностно лице при злоупотреба с власт с цел да се набави такава облага (вж. параграфи 9 и 28 по-горе).

Пред Съда обаче не са представени никакви факти или информация, които да са в състояние да докажат, че жалбоподателят е могъл по това време да бъде обосновано заподозрян, че се стреми да извлече за себе си или за другиго облага от участието си при отпускането на въпросните средства (вж. например решението Мъри срещу Обединеното кралство (Murray v. the United Kingdom) от 28 октомври 1994 г., Серия А, № 300-А, стр. 25, параграф 51). В тази връзка трябва да се отбележи, че твърдението на правителството за наличие на определени "сделки" бе намерено от Комисията за неоснователно и впоследствие не бе поддържано пред Съда. Всъщност пред органите по приложение на Конвенцията не се твърди, че средствата не са били получени от съответните държави.

45. При тези обстоятелства Съдът не намира, че лишаването на жалбоподателя от свобода по време на въпросния период е "законен арест", осъществен "при обосновано подозрение за извършено престъпление".

Достигайки до този извод, Съдът не счита за необходимо да разследва по-нататък дали арестът може основателно да се счита за необходим, за да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление.

46.   Предвид горното в настоящия случай е налице нарушение на чл. 5, ал. 1.

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 18 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

47. Пред Комисията жалбоподателят твърди, че е налице нарушение на чл. 18 от Конвенцията, който гласи:

“Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.”

48. Комисията, като има предвид установеното от нея във връзка с член 5, ал. 1 от Конвенцията (вж. параграф. 37 по-горе), заключава, че не е налице отделно основание за обжалване по чл. 18. По този въпрос жалбоподателят е съгласен с Комисията.

49.   Съдът, като взе предвид своите изводи във връзка с член 5, ал. 1 от Конвенцията, заключава в същия дух, че не е налице отделно основание за обжалване по чл. 18.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 50 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

50. В жалбата си до съда г-н Андрей Луканов търси справедливо обезщетение по чл. 50 от Конвенцията, който гласи:

Ако Съдът установи, че дадено решение или мярка, предприети от компетентен или друг орган на Βисокодоговарящата страна, е изцяло или частично в нарушение на нейните задължения, произтичащи от…  Конвенцията и ако вътрешното право на съответната Страна допуска само частично обезщетение за последиците от такова решение или мярка, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.

A. Неимуществени вреди

51. Жалбоподателят не търси обезщетение на имуществени вреди, но моли Съдът да му присъди обезщетение за моралните и физически вреди, които е претърпял в резултат от ареста.

52. Правителството оставя въпросът да бъде решен по усмотрение на Съда, докато делегатът на Комисията предлага на Съда да присъди обезщетение в размер на 115 000 фр. франка, като намира, че подобаващото обезщетение е в размер на 1 000 франка за всеки един от 115-те дни, през които жалбоподателят е бил задържан незаконно.

53. Съдът счита, че за постигането на справедливо възмездие не е  достатъчно единствено да се установи нарушението и поради това следва да се присъди обезщетение. Преценявайки по справедливост, Съдът присъжда обезщетение в размер на 40 000 фр. франка, платими в лева по курса към деня на плащането, в полза на вдовицата и двете деца на жалбоподателя, които водят делото от негово име.

Б.  Разноски

54. Освен това жалбоподателят настоява да му бъдат възстановени разноски, съответно левовата равностойност на 13 456 щ.д. и 7 067 фр. франка, поети по следните пера:

(а) 3 100 щ. д. хонорар за работата на неговия адвокат – г-жа Лулчева, по производството пред Комисията;

(б) 3 272 щ. д. и 1 600 фр. франка пътни и дневни разноски на жалбоподателя и адвоката във връзка със заседанията пред Комисията;

(в) 2 000 щ. д. хонорар за работата на неговия адвокат по производството пред Съда;

(г) 1 800 щ. д. възнаграждение за работата на г-н Енчев във връзка с извършен писмен и устен превод в производството пред Съда;

(д) 3 284 щ. д. и 5 467 фр. франка за пътни и дневни разноски на г-жа Лулчева и г-н Енчев във връзка с явяването им в заседанията пред Съда.

55. Правителството оставя Съдът да присъди разноските по свое усмотрение. Делегатът на Комисията счита исканията по точки (а) до (в) за основателни, както и че трябва да се присъди сума за разноските, посочени в точки (г) и (д).

56. Съдът приема, че разноските в заявените валути са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В съответствие с установената си практика Съдът присъжда в пълен размер сумата по настоящия иск в полза на вдовицата и двете деца на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

57.   Съдът намира за уместно лихвените проценти за забава да бъдат съответно 4% годишно за сумите, присъдени във френски франкове, и 5% годишно за сумите, присъдени в щатски долари.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.   Постановява, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията;

2.   Постановява, че не е налице отделно основание за обжалване по чл. 18 от Конвенцията;

3.   Постановява

(а)  ответната държава да заплати на вдовицата и двете деца на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i) 40 000 (четиридесет хиляди) френски франка като обезщетение за неимуществени вреди, и

(ii) 13 456 (тринадесет хиляди четиристотин петдесет и шест) щатски долара и 7 067 (седем хиляди и шестдесет и седем) френски франка разноски по делото;

(б) след изтичане на указания тримесечен срок до извършване на плащането върху горната сума се дължи проста лихва в следния годишен размер:

(i) 4% годишно върху сумите, присъдени във френски франкове, и

(ii) 5% годишно върху сумата, присъдена в щатски долари;

4.   Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски и на френски езици и оповестено в открито заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 20 март 1997 г.

Ролф РИСДАЛ

Председател

Херберт ПЕТЦОЛД

Секретар на Отделението

Дата на постановяване: 20.3.1997 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-58022