Номер на жалба: 1537/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П7-1) Процедурни гаранции по отношение експулсирането на чужденци, (Чл. 8-2) Национална сигурност, (П7-1-1) Проверка на решението за експулсиране, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот, (Чл. 8-2) Намеса, (Чл. 8-2) Необходимо в едно демократично общество

По делото на Каушал и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Отделение в състав:

          Пеер Лоренцен (Peer Lorenzen), председател,

          Ренате Йегер (Renate Jaeger),

          Карел Юнгвирт (Karel Jungwiert),

          Райт Марусте (Rait Maruste),

          Марк Вилигер (Mark Villiger),

          Изабел Беро-Льофевр (Isabelle Berro-Lefèvre),

          Здравка Калайджиева, съдии,

          и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 29 юни 2010 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 1537/08 г.) срещу Република България, подадена на 15 декември 2007 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от г-н Раджеш Каушал, г-жа Кристина Стоянова Бонева-Каушал, г-ца Виктория Раджеш Каушал и г-ца Елена Раджеш Каушал (“жалбоподателите”). Първият жалбоподател е индийски гражданин, който живее в Солун, Гърция. Втората, третата и четвъртата жалбоподателки са български гражданки, които живеят в София.

2.  Жалбоподателите са представлявана от г-жа Г. Стоянова, адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своите агенти – г-жа С. Атанасова и г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че експулсирането на първия жалбоподател от България нарушава правото на зачитане на техния семеен живот, както и че те не разполагат с ефективни средства за правна защита в това отношение. Първият жалбоподател освен това се оплаква, че ответната страна не е предоставила необходимите процесуални гаранции, свързани с неговото експулсиране.

4.  На 6 април 2009 г. председателят на Пето отделение решава да даде приоритет на искането въз основа на член 41 от Правилника на Съда. На 12 май 2009 г. той решава да уведоми правителството за отправената жалба. Решено е също така да се разгледа жалбата по същество едновременно с , а също и нейната допустимост (член 29 § 3 от Конвенцията).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Първият жалбоподател, г-н Раджеш Каушал, е роден през 1967 г., а през 1990 г. се установява в България. Скоро след това се запознава с втората жалбоподателка, родена през 1964 г. Първата им дъщеря, третата жалбоподателка, се ражда на 13 ноември 1992 г. Първият и втората жалбоподатели сключват граждански брак на 17 април 1994 г. Тяхната втора дъщеря, четвъртата жалбоподателка, се ражда на 19 февруари 1998 г. На неуточнена дата г-н Каушал получава разрешение за постоянно пребиваване в България. Научава български език и започва свой бизнес. Той притежава хотел и ресторант в София.

A.  Експулсирането на първия жалбоподател

6.  На 28 ноември 2005 г. директорът на Национална служба „Сигурност” на Министерството на вътрешните работи издава заповед за експулсирането на г-н Каушал. Заповедта също така забранява г-н Каушал да влиза или пребивава на територията на България за срок от десет години. Заповедта се позовава на член 42 и член 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България от 1998 г. (вж. параграф 17 по-долу), както и

“на мотивите, посочени в Предложение №. M-2886/22.11.2005, и на факта, че присъствието му [на г-н Каушал] в страната представлява сериозна заплаха за националната сигурност”.

В заповедта не са посочени никакви фактически основания. По-нататък в нея се казва, че в съответствие с член 44, алинея 4 от Закона за чужденците заповедта подлежи на незабавно изпълнение (вж. параграф 17 по-долу).

7.  На 28 ноември 2005 г. г-н Каушал е задържан. На 1 декември 2005 г. той е експулсиран в Индия. Впоследствие той се установява в Солун, Гърция, където съпругата и дъщерите му го посещават.

Б.  Оспорвания по съдебен ред на експулсирането на първия жалбоподател

8.  От чужбина г-н Каушал наема адвокат, който внася от негово име искане за съдебно преразглеждане на заповедта за експулсиране от 28 ноември 2005 г. в Софийския градски съд. Той изтъква, че не са посочени мотиви в заповедта и че фактическите обстоятелства не са били надлежно установени. Изтъква също така, че има семейство в България.

9.  В хода на откритото прозводство Софийски градски съд приема като доказателство класифицираното предложение, посочено в оспорваната заповед (вж. параграф 6 по-горе). В предложението очевидно се посочва, че г-н Каушал е заподозрян в членство в екстремистка групировка и трафик на хора. Не е ясно дали на представителя на г-н Каушал е дадена възможност да се запознае с този документ.

10.  В свое решение от 16 декември 2006 г. Софийски градски съд се позовава на решението на настоящия Съд по делото Ал-Нашиф срещу България (№ 50963/99, от 20 юни 2002 г.) и приема, че възпирането на съдебен контрол, посочено в член 46, ал. 2 от Закона за чужденците от 1998 г. (виж параграф 17 по-долу), е в противоречие с член 13 от Конвенцията и следователно не трябва да се взима под внимание.

11.  По съществото на искането на г-н Каушал Софийски градски съд приема, че заповедта от 28 ноември 2005 г. е законна, тъй като е издадена от компетентен орган и в съотвествие със закона. Като се позовава на различни разпоредби, свързани с националната сигурност, съдът допълва:

“Видно от Предложение №. M-2886/22.11.2005 г., мерките, наложени на г-н Каушал по силата на оспорваната заповед, целят да предотвратят незаконна дейност според [разпоредбите относно националната сигурност], а именно членство в екстремистки групировки и участие в организиран трафик на хора в страни от Европейския съюз. Данните във връзка с тези дейности са събрани законно, чрез оперативни средства в рамките на правомощията на Национална служба „Сигурност“ на Министерството на вътрешните работи.”

12.  Накрая Софийски градски съд приема, че не е необходимо да разглежда приведените от г-н Каушал аргументи относно семейния му живот в България. Съдът приема, че:

“С оглед на повдигнатите в настоящото дело въпроси, аргументите, изложени от г-н Каушал в неговото искане относно законното му пребиваване в страната и сключения граждански брак с българска гражданка, са неотносими. [Оспорваните] административни мерки нямат наказателен характер, а целят да предотвратят описаната по-горе незаконна дейност на чужденеца. Събирането на обективни данни, свързани с незаконна дейност, е достатъчно основание за [оспорваната] заповед. Административнят орган е бил комптетентен да прецени във всеки един случай степента на заплаха за националната сигурност, както и ефективността на мерките, които да се приложат.”

13.  На неуточнена дата г-н Каушал оспорва решението на Софийски градски съд. Той твърди, че не е разбрал кои негови действия представляват заплаха за националната сигурност, както и че заключенията за твърдяна негова незаконна дейност, посочени в Предложението от 22 ноември 2005 г., нямат доказателствена стойност, тъй като самите те подлежат на доказване. Той изтъква още веднъж факта, че има семейство в България.

14.  В окончателното решение от 28 юни 2007 г. Върховният административен съд отхвърля искането на г-н Каушал и потвърждава решението на Софийски градски съд. Съдът приема, че данните, свързани с твърдяната незаконна дейност на първия жалбоподател, са събрани в съответствие със закона и че оспорваната заповед за експулсиране „се отнася логично към фактите, изложени в Предложението”. Съдът приема, че

“тежестта на доказване на тези факти лежи върху г-н Каушал, който не представя доказателства в подкрепа на своите аргументи”.

15.  Освен това Върховният административен съд приема, че г-н Каушал е имал възможност ефективно да оспори заповедта, тъй като е бил представляван от адвокат в съдебното производство. Приетите спрямо него мерки се позовават на съображения за националната сигурност, които налагат „определени ограничения на възможностите за защита”.

16.  Върховният административен съд разглежда аргументите на първия жалбоподател относно правото му на зачитане на семейния му живот и ги отхвърля. Съдът посочва, че правото на зачитане на семейния живот е защитено от член 8 от Конвенцията, но в алинея 2 на чл. 8 се допуска намеса в упражняването на това право в интерес на националната сигурност. Съдът също така приема, че:

“Правото на зачитане на семейния живот не е аболютно право, което винаги следва да взема надмощие... Намесата в упражняването на правото на семеен живот на чужденеца е в резултат на принудителна административна мярка, която г-н Каушал следва да изтърпи, в случай че семейството не се установи в страната, където той е избрал да пребивава след експулсирането му от България. Принудителната административна мярка възпира лицето от упражняване на незаконната дейност, която е основание за налагането на мярката, и раздялата, в случай че представлява проблем за семейството, може да се разреши между съпрузите.”

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

17.  Приложимото вътрешно право и съдебна практика са обобщени в решенията на Съда по делата С. Г. и други срещу България (№ 1365/07, §§ 18 – 28, 24 април 2008 г.) и Раза срещу България (№ 31465/08, §§ 30 – 36, 11 февруари 2010 г.).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 8 И ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

18.  Жалбоподателите се оплакват, че експулсирането на първия жалбоподател от България и последвалата раздяла на семейството са довели до нарушение на тяхното право на зачитане на семейния им живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията, както и че не са разполагали с ефективни правни средства за защита в това отношение, както се изисква от член 13 от Конвенцията.

19.  Относимите части на чл. 8 гласят, както следва:

“1.  Βсеки има право на неприкосновеност на ... семейния си живот...

   2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите..”

Чл. 13 гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции..”

A. Становищата на страните

20.  Жалбоподателите твърдят, че са имали истински семеен живот в България, който е бил разстроен след експулсирането на първия жалбоподател. Те признават, че експулсирането формално е в съответствие с приложимите разпоредби на Закона за чужденците от 1998 г., но твърдят, че вътрешното право не предвижда достатъчно гаранции срещу произволни действия, позоваващи се на фиктивни основания за националната сигурност. По-специално, въпреки че първият жалбоподател е имал възможност да оспори в съда заповедта за експулсирането си, съдът не е разгледал с надлежното внимание тази заповед и не е упражнил цялостен съдебен контрол. Първият жалбоподател не е бил уведомен за фактите, въз основа на които властите са заключили, че той представлява заплаха за националната сигурност, а в съдебния процес не му е предоставена смислена възможност да опровергае тези твърдения. Освен това съдът не е разгледал въпроса дали експулсирането на първия жалбоподател е било съразмерно с оглед правото на зачитане на семейния му живот, защитено от Конвенцията.

21.  Правителството твърди, че не е налице намеса в семейния живот на жалбоподателите, тъй като те са имали възможност да се установят в Гърция, където понастоящем пребивава първият жалбоподател. При всички случаи обаче, ако е налице намеса, то тя отговаря на изискванията на член 8 от Конвенцията. Правителството твърди по-специално, че националните съдилища са упражнили цялостен съдебен контрол и надлежно са разгледали основанията, на които се е позовала изпълнителната власт във връзка с експулсирането на първия жалбоподател.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

22.  Съдът счита, жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35, ал. 3 от Конвенцията, нито е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

2.  По същество

(a)  Твърдяно нарушение на член 8

23.  Съдът отбелязва, че първият жалбоподател се установява в България през 1990 г. и през 1994 г. сключва граждански брак с втората жалбоподателка. Двете им дъщери, третата и четвъртата жалбоподателки, се раждат съответно през 1992 и 1998 г. (вж. параграф 5 по-горе). Няма признаци отношенията на жалбоподателите да не са съставлявали действителен семеен живот. Следователно те се ползват със закрилата, предоставена по силата на член 8, ал. 1 от Конвенцията.

24.  Съдът също така отбелязва, че втората, третата и четвъртата жалбоподателки са български гражданки, родени са в България и очевидно са прекарали целия си живот там. От 1990 г. до експулсирането му през 2005 г. първият жалбоподател е пребивавал законно в България. Той научава български език и започва свой бизнес (вж. параграф 5 по-горе). След като е отстранен принудително от България, семейството е разделено (вж. параграф 7 по-горе). Ето защо Съдът заключава, че мерките, предприети от властите срещу първия жалбоподател, съставляват намеса в правото му на зачитане на семейния му живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията (вж. С. Г. и други, цитирано по-горе, § 37, и Муса и други срещу България, № 61259/00, § 58, 11 януари 2007 г.).

25.  Подобна намеса ще съставлява нарушение на член 8, освен ако не е „в съответствие със закона“, не преследва законна цел съгласно алинея 2 и не е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на тези цели.

26.  Съдът подчертава, че първото от тези изисквания, а именно всяка намеса да е „в съответствие със закона“, предполага не само намесата да е предвидена в националното законодателство, но и качеството на това законодателство да е такова, че да е съвместимо с върховенството на закона. Законодателството следва също така да предоставя известна правна закрила срещу произволна намеса от страна на властите (вж. измежду други решения Малоун срещу Обединеното кралство (Malone v. the United Kingdom), 2 август 1984 г., §§ 66 – 68, серия A № 82).

27.  Неотдавна в решението си по делото С. Г. и други срещу България Съдът, след като подробно анализира подхода на националните съдилища към ситуация, подобна на тази в настоящото дело, заключава, че въпреки че е имал формално възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението да бъде експулсиран, г-н С. Г. не се е ползвал и с минимална степен на защита срещу произвол от страна на властите. Съдът достига до този извод поради две основни причини. Първо, националните съдилища са допуснали изпълнителната власт да разтегли понятието за национална сигурност извън обичайното му значение, тъй като експулсирането на г-н Г. С. се оправдава с твърдения за участието му в незаконен трафик на наркотични вещества. Второ, съдилищата не разглеждат въпроса дали изпълнителната власт може да докаже наличието на конкретни факти, въз основа на които е стигнала до заключението, че г-н С. Г. представлява риск за националната сигурност, а вместо това решението почива на неподкрепени с нищо твърдения на Министерството на вътрешните работи. Поради това Съдът заключава, че намесата в семейния живот на жалбоподателя не е била „в съответствие със закона“ (вж. С. Г. и други срещу България, цитирано по-горе, §§ 42-47 и 49).

28.  В настоящия случай решението на изпълнителната власт да експулсира г-н Каушал почива на твърдения за активното му участие в екстремистки групировки и трафик на хора, което представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“ (вж. параграфи 9 и 11 по-горе). Софийски градски съд разглежда понятието „национална сигурност“, застъпено в различни разпоредби на националното законодателство, и заключава, че твърдяната незаконна дейност действително представлява риск за националната сигурност (вж. параграф 11 по-горе). За разлика от делото С. Г. и други, където Съдът приема, че твърдяното участие на г-н С. Г. в трафик на наркотици трудно може да се приеме за заплаха за националната сигурност на България (вж. С. Г. и други, цитирано по-горе, § 43), в настоящия случай Съдът е готов да приеме извода на националните власти, че поне една от дейностите, в които се твърди, че участва г-н Каушал, а именно участие в екстремистки групировки, би могла да представлява действителна заплаха за националната сигурност. В тази връзка Съдът отбелязва, че понятието „национална сигурност“ е много широко и националните власти разполагат с голяма свобода на преценка да определят кое е в интерес на тази сигурност (пак там). Следователно Съдът няма да подлага на съмнение преценката на националните власти в този случай.

29.  Дори когато става дума за национална сигурност обаче, понятията „законност” и „върховенство на закона” в едно демократично общество изискват в случаите, когато определени мерки засягат основни права на човека, тези мерки да бъдат предмет на някаква форма на състезателно производство пред независим орган, компетентен да разгледа мотивите за решението и съответните доказателства, при необходимост със съответните процесуални ограничения за използването на класифицирана информация. Лицето трябва да може да оспори твърдението на изпълнителната власт за наличие на риск за националната сигурност. Оценката на изпълнителната власт за това какво е заплаха за националната сигурност естествено ще има значителна тежест. При все това независимият орган трябва да може да реагира в случаите, когато позоваването на понятието не почива на разумни доводи относно фактите или разкрива тълкуване на „национална сигурност“, което е незаконно или противоречащо на здравия разум и е произволно. При липсата на подобни гаранции, полицията или други държавни органи биха могли произволно да посегнат на права, защитени от Конвенцията (вж. Ал-Нашиф, цитирано по-горе, §§ 123-24).

30.  В настоящия случай Съдът счита, че на жалбоподателите не е предоставена защита от произволни действия. В това отношение Съдът намира за особено поразително, че в решението г-н Каушал да бъде експулсиран не се споменават фактическите основания, на които това решение почива. Решението посочва само приложимите законови разпоредби и обявява, че присъствието му (на г-н Каушал) в България представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“; този извод почива на неназована информация, съдържаща се в тайното вътрешно предложение (вж. параграф 6 по-горе). При липсата дори на най-обща представа за фактите, на които се базира тази оценка, първият жалбоподател не е могъл да представи адекватна защита в последващото съдебно производство по оспорване на решението.

31.  Вещо повече, когато г-н Каушал започва съдебното производство, съдилищата, като се позовават на предложението на Министерството на вътрешните работи, приемат, че той участва в незаконни дейности и отказват да извършат каквато и да е проверка на фактите. Софийски градски съд просто посочва, че данните за твърдените незаконни дейности на г-н Каушал са били събрани в съответствие със закона и „в рамките на правомощията на Национална служба „Сигурност“ на Министерството на вътрешните работи“ (вж. параграф 11 по-горе). Върховният административен съд отбелязва, че заповедта за експулсиране на г-н Каушал „се отнася логично към фактите, изложени в Предложението” на Министерството на вътрешните работи, но пропуска да разгледа доказателствената основа на това предложение, а вместо това установява, че тежестта да обори твърденията на Министерството на вътрешните работи лежи върху г-н Каушал, който не успява в задоволителна степен да стори това (вж. параграф 14 по-горе). Следователно, подобно на случая с г-н С. Г. и други, и в настоящия случай националните съдилища пропускат да разгледат решаващ аспект от делото, а именно дали изпълнителната власт е могла да демонстрира наличието на конкретни факти, които са послужили за основа на преценката, че г-н Каушал представлява риск за националната сигурност.

32.  Това е достатъчно за Съда да заключи, че националните съдилища са се ограничили до чисто формално разглеждане на решението за експулсиране на г-н Каушал. Те не са разгледали други доказателства, за да потвърдят или оборят твърденията срещу него, и решенията им се позовават единствено на непотвърдени данни, предоставени от Министерството на вътрешните работи (вж. Лупса срещу Румъния (Lupsa v. Romania), № 10337/04, § 41, ECHR 2006‑VII, както и съответно Чахал срещу Обединеното кралство (Chahal v. the United Kingdom), 15 ноември 1996 г., §§ 121 и 130, Доклади за присъди и решения 1996-V, и А. и други срещу Обединеното кралство (A. and Others v. the United Kingdom) [ГК], № 3455/05, § 212-24, ЕСПЧ 2009 г.-...).

33.  Следователно Съдът установява, че г-н Каушал не е разполагал и с минимална защита срещу произволни действия от страна на властите. Намесата в семейния живот на жалбоподателите следователно не е била „в съотвествие със закона“ съгласно изискванията на чл. 8, ал. 2 от Конвенцията. С оглед на този извод Съдът не следва да разглежда дали тази намеса е преследвала законна цел и ако е така, дали намесата е била пропорционална на преследваната цел.

34.  Ето защо е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

(б)  Твърдяно нарушение на член 13

35.  Член. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално равнище на правни средства за защита на правата и свободите по Конвенцията, независимо в каква форма те са гарантирани във вътрешния правов ред. На практика този член изисква осигуряването на вътрешноправно средство за защита, което позволява на компетентен национален орган да разгледа същността на съответното оплакване по Конвенцията и да предостави подходящо разрешение (вж. измежду много източници Чахал, цитирано по-горе, § 145). В областта на миграцията, когато има защитимо твърдение, че експулсирането може да наруши правото на чужденец на зачитане на семейния му живот, член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията изисква държавите да предоставят на засегнатите лица ефективни възможности за оспорване на заповедите за експулсиране при достатъчно процесуални гаранции и задълбоченост, както и възможности за разглеждане на относими към експулсирането въпроси от подходящ вътрешноправен орган, предоставящ адекватни гаранции за независимост и безпристрастност (вж. Ал-Нашиф, цитирано по-горе, § 133).

36.  Ако е наредено експулсиране поради съображения за националната сигурност, известни процесуални ограничения може да са необходими, за да се гарантира, че няма да изтече информация, застрашаваща националната сигурност, като независимият апелативен орган може да предостави на изпълнителната власт свобода на преценка в широки граници. Тези ограничения обаче по никой начин не могат да оправдаят тоталната липса на вътрешноправни средства за защита във всеки един случай, когато изпълнителната власт избере да се позове на съображения за „националната сигурност“. Необходимо е да има някаква форма на състезателна процедура. Освен това трябва да се разгледа въпросът дали оспорената мярка би засегнала правото на лицето на зачитане на семейния живот и, ако е така, дали е постигнат справедлив баланс между обществения интерес и индивидуалните права (вж. Ал-Нашиф, цитирано по-горе, § 137). Относимите фактори, които следва да се вземат предвид при преценката дали е постигнат този баланс, са обобщени в решението на Съда по делото Юнер срещу Нидерландия (Üner v. the Netherlands) [ГК], № 46410/99, §§ 57 – 59, ЕСПЧ 2006‑XII).

37.  С оглед на заключението си по член 8 (вж. параграф 34 по-горе) Съдът счита, че жалбоподателите по настоящата жалба са имали защитим иск по член 13. Освен това Съдът отбелязва, че въпреки изричната забрана във вътрешното законодателство, съдилищата са приели да рзгледат жалбата на първия жалбоподател срещу заповедта за експулсирането му (вж. параграф 9 по-горе). Жалбата е разгледана на две инстанции (вж. параграфи 10 – 16 по-горе). Следователно Съдът трябва да прецени дали производството, до което прибягва първият жалбоподател, представлява ефективно правно средство за защита по смисъла на член 13 от Конвенцията, тоест дали това производство е в съответствие с изискванията, посочени в параграфи 35 и 36 по-горе.

38.  В тази връзка Съдът припомня заключението си в параграфи 30 – 32 по-горе, че националните съдилища, които са разгледали решението на изпълнителната власт за експулсирането на г-н Каушал, не са проверили фактическите обстоятелства, на които се базира решението. Дори да се приеме, че известни процесуални ограничения са допустими, след като случаят вероятно засяга въпроси на националната сигурност, Съдът не вижда оправдание за толкова ограничен съдебен контрол и за пропуска на съдилищата да предоставят на първия жалбоподател смислена възможност да представи случая си. Ето защо Съдът заключава, че съдебният процес не може да се счита за ефективно правно средство за защита за оплакването на жалбоподателите по член 8 от Конвенцията (вж. Г. С. и други, цитирано по-горе, § 60).

39.  Освен това Съдът отбелязва, че националните съдилища не са разгледали надлежно въпроса дали намесата в семейния живот на жалбоподателите е съразмерна на преследваната цел. Софийски градски съд намира доводите на първия жалбоподател относно семейното му положение неотносими, като вместо това изтъква, че мерките, предприети спрямо него, не са имали за цел да го накажат и са оправдани в достатъчна степен от наличието на „обективни данни“ за твърдяната негова незаконна дейност (вж. параграф 12 по-горе).

40.  Върховният административен съд, който, напротив, намира аргументите на г-н Каушал относно правото му на зачитане на семейния му живот за релевантни, заключава, че въпреки това ексуплсирането му е оправдано, първо, защото е извършено в интерес на националната сигурност, което е допустимо по силата на член 8, ал. 2 от Конвенцията, и второ, защото жалбоподателите са били свободни да се установят в друга страна. Съдът обаче не вижда как този ограничен съдебен контрол би могъл да отговори на изискванията на член 13, изложени по-горе (вж. параграф 36). Съдът отбелязва, че Върховният административен съд не е взел предвид съществени обстоятелства, като например факта, че втората, третата и четвъртата жалбоподателки са родени в България и очевидно са живели там през целия си живот. По време на експулсирането на баща им третата и четвъртата жалбоподателки са били съответно на 13 и 7 години (вж. параграф 5). Следователно може да се очаква те да срещнат сериозни трудности при адаптирането към живот в друга страна. Освен това, преди да бъде експулсиран, първият жалбоподател също е живял в България в продължение на много години. Той е научил български език и е започнал собствен бизнес (вж. по-горе) и очевидно е изградил здрави социални, семейни и културни връзки със страната.

41.  Съдът многократно е отбелязвал, че подобни фактори трябва да се вземат предвид при преценката дали дадена мярка за експулсиране е необходима в едно демократично общество и дали е съразмерна с търсената законна цел (вж. Юнер, цитирано по-горе, § 57, с по-нататъшни препратки). Тъй като подходът на Върховния административен съд не отговаря на тези изисквания, а Софийски градски съд изобщо пропуска да разгледа пропорционалността на приложените спрямо първия жалбоподател мерки, Съдът счита, че съдебният процес не представлява правно средство за защита, чрез което жалбоподателите биха могли адекватно да защитят своето право на зачитане на семейния им живот (вж. Г. С. и други, цитирано по-горе, § 63).

42.  Правителството не посочва други ефективни правни средтва за защита, които да са били на разположение на жалбоподателите.

43.  Следователно налице е нарушение на член 13 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 7 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

44.  Първият жалбоподател се оплаква от това, че е експулсиран от България без да са му били предоставени гаранциите, предвидени в член 1 от Протокол № 7 към Конвенцията, който гласи следното:

“1.  Чужденец, пребиваващ на законно основание на територията на дадена държава, може да бъде експулсиран само по силата на решение, взето съгласно закона, и трябва да има възможност:

a)  да представи доводи против експулсирането си,

b)  да бъде проверен неговият случай, и

c)  за тази цел да бъде представляван пред компетентния орган или пред едно или няколко лица, назначени от този орган.

2.  Чужденец може да бъде експулсиран преди да се възползва от правата, изброени в параграф 1 a), b) и c) на този член, когато това е необходимо в интерес на обществения ред или е мотивирано от съображения за национална сигурност.”

A.  Становищата на страните

45.  Правителството твърди, че изискванията на член 1 от Протокол № 7 са спазени и действията на властите са били оправдани с оглед на алинея 2 от тази разпоредба.

46.  Първият жалбоподател оспорва тези доводи.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

47.  Съдът счита, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3 от Конвенцията, нито е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

48.  Първата гаранция, предвидена в член 1 от Протокол № 7, е че лицата, посочени в тази разпоредба, не могат да бъдат експулсирани, освен „по силата на решение, взето съгласно закона“. Съдът обаче вече установи, че експулсурането на г-н Каушал в този случай не е било „в съответствие със закона“ по смисъла на член 8, ал. 2 от Конвенцията (вж. параграф 34 по-горе). Предвид сходното значение на този израз във всички разпоредби на Конвенцията и Протоколите към нея (вж. Г. С. и други, цитирано по-горе, § 73), Съдът не може да стигне до различен извод, освен че това експулсиране не отговаря на изискването, посочено в първата алинея на член 1 от Протокол № 7.

49.  Освен това Съдът отбелязва, че националните съдилища не са събрали доказателства, които да потвърдят или да оборят твърденията, послужили за основа за решението за експулсирането на първия жалбоподател, и са подложили това решение на чисто формален преглед, като в резултат на това първият жалбоподател не е имал възможност случаят му да бъде надлежно изслушан и разгледан в светлината на възможни аргументи против неговото експулсиране (вж. параграфи 30 – 32 по-горе). Следователно действията на националните съдилища са били в противоречие с буква b на алинея 1 от Протокол № 7.

50.  Тези елементи са достатъчни за Съда да заключи, че в настоящия случай е налице нарушение на член 1 от Протокол № 7 към Конвенцията по отношение на първия жалбоподател.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна..”

A.  Вреди

1.  Имуществени вреди

52.  Жалбоподателите претендират следните суми: 1) 19 200 евро (EUR) за наем, платен в периода между януари 2006 и декември 2009 г. от първия жалбоподател за наетия от него апартамент в Солун; 2) 13 000 щатски долара (USD), взети в заем от първия жалбоподател за покриване на ежедневните му разходи; и 3) 9 539,10 евро, които четиримата жалбоподатели са платили за самолетни и автобусни билети след експулсирането на първия жалбоподател. В подкрепа на претендираните обезщетения те представят декларация, подписана от наемодателя на първия жалбоподател в Солун относно платения наем, декларация от първия жалбоподател относно взетия от него заем в размер на 13 000 щ. д., копия на самолетни билети, които удостоверяват, че първият жалбоподател е пътувал до Париж и Амрицар, Индия, както и банкови извлечения.

53.  Правителството настоява Съдът да отхвърли тези претенции, като твърди, че не съществува причинно-следствена връзка между тях и твърдените нарушения на Конвенцията.

54.  Съдът е съгласен с Правителството и не вижда причинно-следствена връзка между имуществените вреди, които се твърди, че са претърпени, и установените по делото нарушения. Освен това Съдът подчертава, че установените от него нарушения основно почиват върху пропуска на националните съдилища да упражнят пълен съдебен контрол. Не е задача на Съда да спекулира какви биха били решенията на тези съдилища в случай, че те бяха подходили в съответствие с Конвенцията. Следователно Съдът счита, че твърдените от жалбоподателите претърпени загуби не са пряк резултат от установените по делото нарушения на техните права (вж. съответно Капитал банк АД срещу България, № 49429/99, § 144, ЕСПЧ 2005‑XII (извадки), с по-нататъшни препратки).

55.  Съдът отхвърля претенциите за обезщетение за имуществени вреди.

2.  Неимуществени вреди

56.  Всеки от жалбоподателите претендира 20 000 евро, или общо 80 000 евро, за претърпяно разочарование и страдание в резултат от експулсирането на първия жалбоподател, което е нарушило живота на семейството.

57.  Правителството настоява Съдът да заключи, че установяването на нарушение в случая е само по себе си достатъчно справедливо удовлетворение; също така, като алтернатива, смята претендираното обезщетение за прекомерно.

58.  Съдът счита, че жалбоподателите следва да са претърпели неимуществени вреди в резултат от установените по делото нарушения. Предвид материалите, с които разполага, и решавайки по справедливост, Съдът присъжда на първия жалбоподател Раджеш Каушал 10 000 евро и по 6 000 евро на втората, третата и четвъртата жалбоподателки – г-жа Кристина Стоянова Бонева-Каушал, г-ца Виктория Раджеш Каушал и г-ца Елена Раджеш Каушал, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тези суми.

Б.  Разноски

59.  Жалбоподателите претендират също така 7 000 евро за адвокатски хонорар за производството пред Съда.

60.  Правителството приканва Съда да отхвърли претенцията, тъй като не е подкрепена с документи.

61.  Съгласно практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване разноски само доколкото е доказано, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. За тази цел съгласно чл. 60, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда жалбоподателите следва да приложат към претенциите си за обезщетения „всякакви подкрепящи документи“, в противен случай Съдът може да отхвърли претенциите им изцяло или частично. В настоящия случай като отбелязва, че жалбоподателите не са приложили никакви документи в подкрепа на своята претенция, Съдът не присъжда обезщетение за разноски.

В.  Лихва за забава

62.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че по отношение на четиримата жалбоподатели е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;

3.  Постановява, че по отношение на четиримата жалбоподатели е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

4.  Постановява, че по отношение на първия жалбоподател г-н Раджеш Каушал е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 7 към Конвенцията;

5.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която съдебното решение влезе в сила в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, следните суми в левова равностойност към датата на плащането, за неимуществени вреди:

(i)  EUR 10 000 (десет хиляди евро) на първия жалбоподател г-н Раджеш Каушал;

(ii)  EUR 6 000 (шест хиляди евро) поотделно на втората, третата и четвъртата жалбоподателки – г-жа Кристина Стоянова Бонева-Каушал, г-ца Виктория Раджеш Каушал и г-ца Елена Раджеш Каушал;

(b)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 2 септември 2010 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Клаудия Вестердик                                                        Пеер Лоренцен
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 2.9.2009 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-100309