Номер на жалба: 13364/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Разумен срок

По делото Кечев cрещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Пейви Хирвеле, (Päivi Hirvelä), председател,
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева, съдии,
          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 5 юли 2012 г.,

постанови следното решение, взето на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 13364/05) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българския гражданин г-н  Стефан Благоев Кечев („жалбоподателят“) на 28 март 2005 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н В. Стоянов, адвокат, практикуващ в Пазарджик. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своите агенти, г-жа С. Атанасова и г-жа M. Koцева от Министерството на правосъдието.

3.  На 12 юни 2009 г. жалбата бе съобщена на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1948 г. и живее в гр. Септември.

A.  Първо наказателно производство срещу жалбоподателя

5.  На неуточнена дата през 1996 г. срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство за злоупотреба със служебно положение. Обвинен е в отклоняване на средства по времето, когато е бил ликвидатор на земеделска кооперация.

6.  Заинтересованото лице посочва, че е научило за производството още в самото му начало, доколкото компетентните органи направили преди образуването му ревизия на активите на кооперацията и съставили ревизионен акт. Подчертава, от друга страна, че неколкократно е търсило да получи информация от следствената служба в Пазарджик за хода на производството. В материалите по делото няма документи, потвърждаващи тези твърдения.

7.  На 23 октомври 2001 г. на жалбоподателя, който кандидатствал за работа като охрана и за целта му е било необходимо да докаже, че не е осъждан, му е издадено свидетелство, от което е видно, че срещу него има заведено наказателно производство.

8.  С писма от 25 февруари, 14 юни и 26 ноември 2004 г. жалбоподателят поисква от окръжната прокуратура и от Върховната касационна прокуратура да прекратят производството.

9.  От друга страна, на неуточнена дата през 2004 г. той подава заявление по член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1974 г. с искане Пазарджишкият окръжен съд да изиска от прокуратурата последната да внесе обвинителен акт в двумесечен срок или да прекрати производството.

10.  На неуточнена дата през 2004 г. окръжният съд отхвърля искането на основание липса на официално привличане като обвиняем на жалбоподателя.

11.  На 22 юни 2005 г. окръжният прокурор прекратява производството на основание липса на достатъчно доказателства срещу заинтересованото лице.

12.  Заинтересованото лице не е информирано за това.

13.  През ноември 2006 г., когато отива да се осведоми за хода на наказателното производство, той получава препис от постановлението.

Б.  Второ наказателно производство срещу жалбоподателя

14.  На 30 ноември 1999 г. срещу заинтересованото лице е образувано второ наказателно производство. Обвинено е в отнемането на селскостопанска машина от частно лице с помощта на полицията.

15.  На 23 октомври 2001 г. на жалбоподателя е издадено свидетелство, от което се вижда наличието на въпросното наказателно производство.

16.  На 28 октомври 2002 г. е привлечен като обвиняем за злоупотреба със служебно положение.

17.  Обвинителеният акт е изготвен на 21 януари 2003 г.

18.  На 5 февруари 2003 година съдията-докладчик връща делото на прокуратурата поради процесуални пропуски в разследването.

19.  На 31 май 2004 г. жалбоподателят подава първа молба по член 239a от НПК от 1974 г., която е отхвърлена, тъй като е подадена преди изтичането на две години от привличането му като обвиняем.

20.  На 26 ноември 2004 г. жалбоподателят подава нова молба, основана на същата законова разпоредба.

21.  С постановление от 1 декември 2004 г. окръжният съд връща делото на прокурора, за да го внесе в двумесечен срок за разглеждане в съда или да прекрати наказателното преследване.

22.  С постановление от 31 януари 2005 г. окръжният прокурор прекратява наказателното производство на основание липса на достатъчно доказателства срещу жалбоподателя. Прокурорът посочва по-специално, че е невъзможно да се установи коя законова разпоредба е нарушило заинтересованото лице.

23.  Жалбоподателят обжалва. Той изтъква, че прокурорът е трябвало да посочи отсъствие на виновно поведение, довело до извършване на престъпление, и поисква от окръжния съд да промени мотива, въз основа на който е прекратено наказателното преследване. Той поддържа, че само длъжностни лица могат да бъдат подвеждани под наказателна отговорност за злоупотреба със служебно положение и че ръководителите на частноправни субекти не попадат в обсега на наказателните норми, цитирани в постановлението за привличане като обвиняем.

24.  На 21 февруари 2005 г. окръжният съд обявява жалбата за недопустима.

В.  Производствоо за обезщетение за неимуществени вреди

25.  На неуточнена дата жалбоподателят подава пред съда иск за обезщетение срещу прокуратурата и следствената служба в Пазарджик по член 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди от 1988 г. Той претендира за сума в размер на 5 001 български лева (BGN) за понесени неимуществени вреди в резултат на привличането му като обвиняем по второто производство, която да му бъде изплатена съвместно от прокуратурата и следствената служба. Претендира и за сумата от 5 001 BGN за понесени неимуществени вреди, която да му бъде изплатена само от прокуратурата за изготвянето на обвинителен акт срещу него.

26.  С решение от 4 май 2006 г. районният съд уважава частично иска на жалбоподателя. Съдът осъжда прокуратурата и следствената служба да заплатят съвместно на заинтересованото лице сумата от 2 000 BGN. Прокуратурата е осъдена също така на допълнително обезщетение за вреди в размер на 1000 BGN. Районният съд уточнява в мотивите си, наред с друго, че при определянето на сумите е взел предвид факта, че наказателното производство е продължило повече от пет години, сравнително дълъг период, през който заинтересованото лице е живяло с тревогата да бъде осъдено.

27.  Всички страни обжалват решението.

28.  С решение от 22 октомври 2007 г. окръжният съд отменя постановеното на първа инстанция решение в частта му, осъждаща прокуратурата на 1 000 BGN за вреди и прекратява производството по тази част от иска. Що се отнася до останалата част от претенциите на заинтересованото лице, окръжният съд увеличава размера на обезщетението, което следва заедно да заплатят прокуратурата и следствената служба, от 2 000 BGN на 5 001 BGN. Съдът отбелязва, в частност, че жалбоподателят е претърпял неимуществени вреди в резултат на образуваното срещу него наказателно производство, тъй като разследващите не са разполагали с доказателства срещу него и, нещо повече, срокът на производството, продължило над пет години, не е бил разумен, като се имат предвид дългите периоди на бездействие от страна на органите, в разрез с член 6 от Конвенцията.

29.  Всички страни обжалват на касационна инстанция.

30.  На неуточнена дата жалбоподателят оттегля част от общите си претенции към прокуратурата и следствената служба, които е изчислил на 4 999 BGN. От материалите по делото е видно, че искането е заявено пред Върховния касационен съд, сезиран с делото.

31.  На неуточнена дата заинтересованото лице поисква от окръжния съд да му бъде издаден изпълнителен лист за сумата от 4 999 BGN.

32.  С определение от 23 ноември 2007 г. окръжният съд решава, че е редно да издаде изпълнителен лист на жалбоподателя.

33.  На 26 ноември 2007 г. окръжният съд издава изпълнителен лист за сумата от 4 999 BGN, както и за лихвите за забава.

34.  На 30 ноември и 7 декември 2007 г. прокуратурата обжалва определението от 23 ноември 2007 г. пред Върховния касационен съд, като изтъква, че съдът не е трябвало да издава изпълнителен лист.

35.  На 15 декември 2007 г. прокуратурата съобщава на жалбоподателя, че посочените в изпълнителния лист суми не могат да му бъдат изплатени, тъй като делото е висящо пред Върховния касационен съд, а член 239, алинея 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 1952 г. не допуска изпълнение на невлезли в сила решения, постановени срещу държавни институции.

36.  С решение от 6 февруари 2008 година Върховният касационен съд отменя определението от 23 ноември 2007 година за издаване на изпълнителен лист на основание, че делото е все още висящо (член 239, алинея 2 от ГПК от 1952 година).

37.  С окончателно решение от 25 юни 2009 г. Върховният касационен съд отменя решението от 22 октомври 2007 г. ВКС отбелязва първоначално, че претенциите на жалбоподателя, взети заедно, надхвърлят прага от 5 000 BGN и че следователно касационните жалби са допустими. След това съдът преценява, че е редно да се присъди известна сума за понесените неимуществени вреди, но приема, че по-долните инстанции не са пресметнали правилно времето на наказателното производство, през което заинтересованото лице е било засегнато от него. Върховният касационен съд приема по този начин, че производството е продължило от привличането на жалбоподателя като обвиняем на 28 октомври 2002 г. до прекратяването му на 31 януари 2005 г. Като се произнася по справедливост, съдът присъжда на заинтересованото лице 3 000 BGN за претърпени вреди.

38.  Въз основа на това решение, на неуточнена дата, районният съд издава изпълнителен лист на заинтересованото лице. Цялото присъдено вземане е изплатено на жалбоподателя на 30 ноември 2009 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Молба по член 239a, НПК от 1974 година

39.  Съгласно тази разпоредба, ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години, то може да поиска делото да бъде разгледано от съда. Съдът се произнася по молбата в седемдневен срок и когато установи основанията, връща делото на прокурора. Последният има възможност да го внесе за разглеждане в съда или да прекрати наказателното производство. Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си, съдът постановява прекратяване на наказателното производство.

40.   НПК от 1974 г. е отменен през 2006 г. Разпоредбата на член 239a е възпроизведена в членове 368 – 369 от НПК от 2006 г., преди да бъде отменена през 2010 г. (вж. също: Димитров и Хамънов срещу България (Dimitrov et Hamanov c. Bulgarie), № 48059/06 и № 2708/09, §§ 43 – 45, 10 май 2011).

Б.  Закон за отговорността на държавата за вреди от 1988 година

41.  Вътрешното право и съдебна практика, отнасящи се до начините на упражняване на правото на обезщетение при неоправдано образуване на наказателно производство, са обобщени в решенията Станков срещу България (Stankov c. Bulgarie) (№ 68490/01, §§ 22 и 23, 12 юли 2007) и Андрей Георгиев срещу България (Andreï Gueorguiev c. Bulgarie) (№ 61507/00, §§ 33 – 35, 26 юли 2007).

В.  Граждански процесуален кодекс от 1952 година

42.  Съгласно член 239, алинея 2 от ГПК от 1952 г. не се допуска изпълнение на невлезли в сила решения, постановени срещу държавни институции. Разпоредбата е възпроизведена по сходен начин в член 243 от ГПК от 2008 г.

43.  Съгласно член 218a от ГПК от 1952 г. решения на окръжни съдилища, произнесени по съдебни искове за суми до 5 000 BGN включително, не подлежат на обжалване пред касационен съд.

ПРАВОТО

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

44.  Жалбоподателят се жалва от прекомерната продължителност на двете наказателни производства срещу него. Той привежда член 6 § 1 от Конвенцията, гласящ следното в частта си, отнасяща се към конкретния случай:

 „Βсяко лице, при решаването на правен спор относно (...) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на (...) гледане на неговото дело в разумен срок от (...) съд“

45.  Правителството оспорва твърденията.

A.  Относно разумния характер на първото наказателно производство

1.  Допустимост

46.  Съдът констатира, че тази част от оплакването очвидно не е необоснована по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията. От друга страна, Съдът отбелязва, че тя не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно да бъде обявена за допустима.

2.  По същество

47.  Що се отнася до началото на наказателното производство, Съдът отбелязва, че то е било образувано през 1996 г., но от нито един от материалите по делото не личи жалбоподателят да е бил уведомен за него в онзи момент или дори през първите години от разследването. Обратното, видно е, че жалбоподателят е узнал за наличието нa производство най-късно на 23 октомври 2001 г. Ето защо Съдът приема тази дата за начало на наказателното производство по смисъла на член 6.

48.  Що се отнася до края на разглеждания период, Съдът припомня, че наказателното преследване следва да се разглежда като приключило при наличието на официално уведомление, с което се съобщава на подведеното като обвиняем лице,  че повече няма да бъде преследвано по визираните обвинения (Уити срещу Обединеното кралство (Withey c. Royaume-Uni) (реш.), № 59493/00, ЕСПЧ 2003‑X, Асенов срещу България (Asenov c. Bulgarie), № 42026/98, §§ 103 и 104, 15 юли 2005, и Калпачка срещу България (Kalpatchka c. Bulgarie), № 49163/99, §§ 65 и 66, 2 ноември 2006). В конкретния случай наказателното производство е прекратено през юни 2005 г., но жалбоподателят не е бил информиран за постановлението за прекратяване на прокуратурата; той е узнал за това през ноември 2006 г. Съдът счита следователно, че периодът, който трябва да се отчете, е изтекъл тогава. Така продължителността на наказателното производство е била над пет години, през които делото е стояло в досъдебна фаза.

49.  Съдът припомня, че разумната продължителност на едно производство се оценява в зависимост от обстоятелствата по делото и възприетите критерии в съдебната му практика, а именно сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи (вж., наред с много други, Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier et Sassi c. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).

50.  Вярно е, че уликите срещу жалбоподателя са били с известна фактологична и правна сложност, но тя не изглежда да е оказала решаващо влияние върху развитието на производството, което се характеризира с дълги периоди на липса на действия по разследването. От друга страна, не е видно жалбоподателят да е възпрепятствал с поведението си хода на производството.

51.  В заключение, като има предвид материалите, с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита, че продължителността на въпросното производство не отговаря на изискването за „разумен срок“.

52.  Следователно налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

Б.  Относно разумния характер на второто наказателно производство

1.  Допустимост

53.  В началото Правителството поддържа, че жалбоподателят не може да претендира, че е жертва от гледна точка на член 34 от Конвенцията, на нарушение по член 6 от Конвенцията, що се отнася до продължителността на производството. То изтъква, че първа и втора инстанция, произнесли се по иска му за обезщетение по Закона за отговорността на държавата за вреди от 1988 г.а, са отчели при определянето на размера на обезщетението прекомерната продължителност на производството и специално са се позовали на член 6.

54.  Жалбоподателят отговаря, че въпросното обезщетение му е било присъдено само за неоправданото започване на наказателно преследване срещу него, а не за продължителността на последното.

55.  Съдът припомня в това отношение, че ако едно решение или мярка, постановени в полза на жалбоподател, не са по принцип достатъчни за отпадането на качеството на „жертва“ на нарушение по Конвенцията, това качество може да отпадне, ако националните власти са признали изрично и конкретно нарушението и са определили подходящо и достатъчно обезщетение (Кочарела срещу Италия (Cocchiarella c. Italie) [ГК], № 64886/01, § 71, ЕСПЧ 2006‑; Холзингер срещу Австрия (Holzinger c. Autriche) № 1, № 23459/94, § 21, ЕСПЧ 2001-I).

56.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че районният и окръжният съд са признали наличието на незачитане на член 6, в частност във връзка с прекомерната продължителност на досъдебната фаза, а именно повече от пет години (параграфи 26 и 28 по-горе), и са заявили, че са взели предвид този елемент при определянето на размера на обезщетението. Независимо от това, тези аргументи не са били включени от Върховния касационен съд в неговото решение от 25 юни 2009 г., което се явява окончателното вътрешно решение по въпросното производство. Впрочем ВКС е приел, че по-долните инстанции погрешно са пресметнали, че производството е продължило повече от пет години и е изчислил съответния период на приблизително две години и три месеца (параграф 37 по-горе). По този начин Върховният касационен съд не е признал нито изрично, нито конкретно наличие на нарушение по член 6, що се отнася до продължителността на наказателното производство. Тази констатация е достатъчна за Съда, който заключава, че жалбоподателят не е изгубил качеството си на жертва в смисъла на член 34 от Конвенцията.

57.  Съдът констатира, от друга страна, че тази част от оплакването очевидно не е необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията и не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

58.  Съдът отбелязва, че периодът, който следва да се разгледа, е започнал през октомври 2001 г., когато жалбоподателят е узнал за образуваното срещу него наказателно производство, и е приключил през февруари 2005 г., когато прокуратурата е прекратила окончателно производството. По този начин производството е останало в досъдебна фаза в продължение на три години и четири месеца.

59.  От друга страна, от материалите по делото се вижда, че в конкретния случай е имало дълги периоди на бездействие (октомври 2001 – октомври 2002 г., февруари 2003 – ноември 2004 г.). Нещо повече, делото е било забавено поради връщането му от съдията-докладчик на 5 февруари 2003 г. във връзка с процесуални нередности. Съдът не открива, от друга страна, никакъв елемент, позволяващ да се заключи, че забавянето се е дължало на поведението на жалбоподателя.

60.  В заключение, като има предвид материалите, с които разполага и горепосочените критерии (параграф 49 по-горе), Съдът приема, че продължителността на разглежданото производство не е отговаряла на изискването за „разумен срок“.

61.  Следователно налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

62.  Жалбоподателят се жалва също така, че в България не съществува съд, към който би могъл да се обърне с оплакване от прекомерната продължителност на двете наказателни производства в конкретния случай. Той привежда член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в [...] Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

A.  Допустимост

63.  Съдът констатира, че оплакването очевидно не е необосновано по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията и не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

64.  Съдът припомня, че член 13 от Конвенцията гарантира наличието във вътрешното право на средство за защита, позволяващо гледане на съдържанието на „приемливо оплакване“ по Конвенцията и осигуряващо подходящо обезщетение (Кудла срещу Полша (Kudła c. Pologne) [ГК], № 30210/96, § 157, ЕСПЧ 2000-XI). Отчитайки констатациите, направени от гледна точка на член 6 (параграфи 52 и 61 по-горе), Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателя, що се отнася до продължителността на образуваните срещу него две наказателни производства, са приемливи. Следователно е било редно той да разполага с ефективно средство за защита в това отношение.

65.  Съдът вече е отсъждал, че за да бъде „ефективно“ по смисъла на въпросната разпоредба, средството, с което подсъдното лице разполага за оспорване на продължителността на производството, следва да „позволява възникване или продължаване на твърдяното нарушение или [да] позволява на заинтересованото лице да получи подходящо обезщетение за всяко вече извършено нарушение“ (Кудла, горецитирано, § 158).

66.  Съдът отбелязва, от друга страна, че средството за защита по член 239a от НПК от 1974 г. е позволявало на лице, срещу което е повдигнато обвинение, да предизвика при прекомерна продължителност на досъдебната фаза делото да бъде по-скоро внесено в съда или производството да бъде прекратено. Съдът е имал случай да констатира, че това средство е било единственото в българското право, което е можело да се смята за ефективно при определени положения, свързани с твърдения за прекомерна продължителност на наказателните производства (Димитров и Хамънов, горецитирано, § 119).

67.  Що се отнася до първото производството, Съдът отбелязва, че в конкретния случай това средство е било неприложимо, доколкото заинтересованото лице никога не е било официално привличано като обвиняем.

68.  Що се отнася до наличните правни средства за защита във връзка с продължителността на второто производство, Съдът препраща, първо, към своята констатация, съгласно която средството, предвидено в Закона за отговорността на държавата за вреди от 1988 г., упражнено от жалбоподателя, не е предоставило на последния подходящо поправяне на твърдяното нарушение на член 6 (параграфи 53 – 56 по-горе). Второ, че трябва да се провери ефикасността на средството по член 239a от НПК от 1974 г. (параграф 66 по-горе). Съдът отбелязва в това отношение, че жалбоподателят е използвал това средство след изтичането на предвидения в закона двугодишен срок след привличането му като обвиняем. Искането му е накарало властите да приключат делото без допълнително забавяне (параграфи 20 – 22 по-горе). Все пак Съдът отбелязва, че големите периоди на бездействие по делото датират отпреди подаването на молба от жалбоподателя и своевременното приключване на производството след молбата не е предоставило на жалбоподателя обезщетение за вече съществуващото забавяне (Димитров и Хамънов, горецитирано, §§ 93 – 94, както и други цитирани препратки).

69.  При тези обстоятелства Съдът заключава, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно правно средство за защита, което да му позволи да се оплаче от продължителността на образуваните две наказателни производства срещу него.

70.  Следователно налице е нарушение на член 13 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

71.  Жалбоподателят твърди също така, че българските власти са пропуснали да му изплатят своевременно присъдената му от съдилищата сума в рамките на производството по иска му за претърпени вреди срещу органите на наказателното преследване. Той претендира, в частност, че е трябвало да получи, считано от 26 ноември 2007 г., сумата от 4 999 BGN, вписана в издадения на тази дата изпълнителен лист. Заинтересованото лице навежда член 1 от Протокол № 1, който в относимата си част гласи следното:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.“

72.  Правителството оспорва тази теза.

73.  Съдът отбелязва веднага, що се отнася до аргумента на жалбоподателя за изплащане на вземането му, считано от 26 ноември 2007 г., че Съдът не може да преценява дали въпросният изпълнителен лист е бил издържан от гледна точка на член 1 от Протокол № 1, а може единствено да провери дали претендираното вземане е било надлежно изплатено, след като е станало окончателно и изискуемо съгласно вътрешноправните норми. В конкретния случай Съдът отбелязва, че наистина на жалбоподателя е бил издаден изпълнителен лист въз основа на решението на второинстанционния съд. Но изпълнителният титул е бил оспорен и отменен като незаконосъобразен, тъй като действащото законодателство не е допускало изпълнение на постановени срещу държавни институции по невлезли в сила решения (параграфи 34 – 36, както и 42, по-горе) –  решение, което не изглежда произволно. Съдът смята, че жалбоподателят не може да се позовава на погрешен акт на властите, впоследствие поправен в съответствие с действащото законодателство. Ето защо Съдът приема, че достатъчно изискуемо вземане за жалбоподателя е възникнало едва с окончателното решение на Върховния касационен съд от 25 юни 2009 г.

74.   Съдът отбелязва, от друга страна, като безспорно, че решението е било изцяло изпълнено на 30 ноември 2009 г. Той припомня, че забавеното изпълнение на дадено съдебно решение може при определени обстоятелства да е оправдано (Будров срещу Русия (Bourdov c. Russie), № 59498/00, § 35, ЕСПЧ 2002‑III, и Тимофеев срещу Русия (Timofeiev c. Russie), № 58263/00, § 37, 23 октомври 2003). В конкретния случай общата продължителност на неизпълнение на окончателно постановеното в полза на жалбоподателя решение е приблизително пет месеца, считано от датата на решението. Съдът счита, като изхожда от постоянната си практика, че тази продължителност не е прекомерна (Гришченко срещу Русия (Grishchenko c. Russie) (реш.), № 75907/01, 8 юли 2004; Пресняков срещу Русия (Presnyakov c. Russie) (реш.), № 41145/02, 10 ноември 2005, Инозмцев срещу Русия (Inozmtsev c. Russie) (реш.), № 874/03, 31 август 2006, Фьодоров и други срещу Русия (Fedorov et autres c. Russie) (реш.), № 33382/04, 17 януари 2008, и Стояновa срещу България (Stoyanova c. Bulgarie) (реш.), № 25716/05, 10 май 2012).

75.  От което следва, че оплакването е очевидно неоснователно и следва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ДРУГИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

76.  И накрая, жалбоподателят се жалва, на основание член 6 от Конвенцията, че наказателните производства срещу него не са били справдливи. От друга страна, той изтъква редица нарушения на правото му на достъп до съд. Жалбоподателят отбелязва по-специално, че по първото наказателно производство никога не му е повдигано обвинение и че поради тази причина не е можел да потърси обезщетение по Закона за отговорността на държавата за вреди  от 1988 г. По същия начин той се оплаква, че поради мотивите, изтъкнати в постановлението за прекратяване на делото при второто производство, искът му за обезщетение по горепосочения закон е нямало да бъде уважен. Наред с това, като се позовава на членове 6 § 1 и 14, както и на член 1 от Протокол № 1, жалбоподателят критикува качеството на вътрешното право, по силата на което невлезлите в сила решения срещу държавни институции не са подлежали на изпълнение. И накрая, той отбелязва, че държавата разполага с много повече възможности дa постигне изпълнение на решение в нейна полза отколкото гражданите. Като навежда член 6 § 2, заинтересованото лице се жалва, че мотивите в постановлението за прекратяване на второто производството са нарушавали презумпцията за невинност.

77.  След като отчете всички елементи, предоставени на негово разположение, и доколкото е компетентен да разглежда така формулираните твърдения, Съдът не откри никакво видимо нарушение на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията и Протоколите към нея. От което следва, че оплакванията са очевидно неоснователни и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с членове 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

IV.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

78.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

79.  Жалбоподателят претендира за сумата от 15 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.

80.  Правителството оспорва претенцията.

81.  Съдът счита за редно да присъди на жалбоподателя 2 000 EUR за понесени неимуществени вреди.

Б.  Разноски

82.  Жалбоподателят претендира също така за сумата от 3 000 EUR за направените пред Съда разноски. Той моли, от друга страна, сумата, която му бъде присъдена на това основание, да бъде изплатена директно на адвоката му.

83.  Правителството оспорва претенцията.

84.  Съгласно практиката на Съда присъждането на разноски на жалбоподател предполага последните да са понесени действително, да са необходими и да са разумни по своя размер. В конкретния случай и като има предвид представените му документи и горепосочените критерии, Съдът счита за разумна сумата от 600 EUR за гледаното пред него производство и я присъжда на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

85.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията от продължителността на образуваните срещу жалбоподателя две наказателни производства и липсата на ефективно правно средство за защита в това отношение, и за недопустима по отношение на останалата част;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията, що се отнася до продължителността на наказателните производства;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;

4.  Постановява:

a)  че ответната държавак следва да изплати на жалбоподателя в рамките на три месеца следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:

i)  2 000 EUR (две хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за неимуществени вреди;

ii)  600 EUR (шестстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за разноски;

б)  че от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 26 юли 2012 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                   Пейви Хирвеле
Заместник-секретар                                                              Председател

Дата на постановяване: 26.7.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-112477