Номер на жалба: 31206/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1-F) Експулсиране, (Чл. 5-4) Кратък срок на преглед

По делото Джалти срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева,
          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
и Лорънс Ърли (Lawrence Early), секретар на отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 19 февруари 2013 г.

постанови следното решение, взето на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 31206/05) срещу Република България, подадена на 16 август 2005 г. в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от алжирския гражданин г-н Семир Азуз Джалти (наричан по-нататък „жалбоподател”).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н Й. Грозев, адвокат в София. Българското правителство („Правителството“) е представено от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят се жалва от неоснователното му задържане с оглед изпълнение на мярка за принудителното отвеждане до границата, от липсата на ефикасно правно средство за защита в това отношение и от условията на задържане.

4.  На 25 май 2009 г. жалбата е съобщена на Правителството. В съответствие с член 29 § 1 от Конвенцията е решено също така жалбата да се разгледа по същество едновременно с разглеждането на нейната допустимост.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1982 г. и понастоящем живее в София.

A.  Влизане на жалбоподателя в България и наложени спрямо него мерки

6.  На 22 януари 2004 г. жалбоподателят влиза незаконно в България през Турция. На 18 февруари 2004 г. подава молба за получаване на статут на бежанец. На това основание му е издадено временно разрешение за пребиваване. Молбата му е отхвърлена от Държавна агенция за бежанците на 19 февруари 2004 г. Подадената от него съдебна жалба е отхвърлена от Софийски градски съд на 26 април 2004 г.

7.  Със заповед от 12 юли 2004 г. директорът на Областната дирекция на вътрешните работи в София нарежда принудително отвеждане до границата на жалбоподателя на основание незаконно оставане на заинтересованото лице в страната след изтичане на временното му разрешение за пребиваване. В заповедта се посочва, че жалбоподателят следва да бъде принудително настанен до изпълнението на мярката. С друга заповед от същата дата директорът на служба „Миграция“ при Областната дирекция на вътрешните работи констатира, че принудителното отвеждане до границата не може да бъде незабавно изпълнено, доколкото жалбоподателят не разполага нито с валиден документ за пътуване, нито със средства, за да се върне в страната си, и нарежда вследствие на това принудително настаняване на заинтересованото лице в дом за временно настаняване на пълнолетни лица. В двете заповеди е посочено, че те могат да бъдат обжалвани по реда на Закона за административното производство.

8.  На същата дата, 12 юли 2004 г., жалбоподателят е задържан и принудително настанен в дома за временно настаняване на пълнолетни лица в Дружба 2, в София. Според заинтересованото лице заповедта за принудително настаняване не му е официално връчена и той е научил за нея доста по-късно, по повод подадената от него съдебна жалба.

9.  През октомври 2004 г. жалбоподателят успява да говори със специализиран адвокат. На 4 октомври той внася чрез него съдебна жалба срещу заповедта за принудително настаняване. В жалбата си изрично посочва, че не оспорва мярката за принудително отвеждане до границата, но че самата заповед за принудително настаняване, макар и първоначално законосъобразна, впоследствие е загубила основание поради липсата на предприети мерки за експулсирането му в продължение на близо три месеца, и се позовава на член 5 § 1 f) от Конвенцията.

10.  На 3 януари 2005 г. служба “Миграция” изпраща писмо до посолството на Алжир с искане за издаване на пасаван на жалбоподателя. В него се посочва, че до този момент заинтересованото лице отказва да се снима с оглед издаването на такъв документ и да се срещне с представители на посолството. На 24 януари 2005 г. посолството изисква по-подробна информация, както и среща с жалбоподателя, за да установи дали той наистина е алжирски гражданин. Жалбоподателят неколкократно заявява пред българските власти, че отказва да се срещне с представители на страната си по произход поради страх от репресии.

11.  Софийски градски съд провежда заседание на 9 февруари 2005 г. С решение от 16 февруари 2005 г. съдът констатира, че към момента на издаване на спорната заповед основанията за принудителното настаняване, а именно липсата на документ за пътуване и на средства за финансиране на пътуването, са били налице. Въпреки това съдът приема, че органите, като се има предвид продължителността на принудителното настаняване, не са показали достатъчно усърдие за изпълнение на мярката и че са можели, независимо от липсата на съдействие от страна на жалбоподателя, да предприемат други действия за отстраняване на пречките пред изпълнението. Съдът заключава, че задържането на жалбоподателя е неоправдано от гледна точка на член 5 § 1 f) от Конвенцията и отменя заповедта за принудително настаняване. Администрацията обжалва, но съдебното решение е потвърдено с решение на Върховния административен съд от 27 септември 2005 г.

12.  Жалбоподателят е освободен на 14 октомври 2005 г., след като адвокатът му подава за целта молба до дома за настаняване.

Б.  Условията за принудително настаняване на жалбоподателя

13.  Що се отнася до условията за задържане от 12 юли 2004 до 14 октомври 2005 г. в дома за настаняване на пълнолетни лица в Дружба 2, жалбоподателят излага, че килията, в която е бил настанен, била с площ 12 кв. м и била обзаведена с единично легло и две поставени едно над друго легла; през повечето време била обитавана от петима души. Задържаните имали право да излизат от килията само два пъти на ден, за да отидат до тоалетна. През зимата излизане на открито не било разрешено; през лятото на 2005 г. излизането навън било забранено в резултат на опит за бягство.

14.  Според представено от жалбоподателя свидетелство на лице, настанено в същия дом от декември 2003 до януари 2004 г., килията, в която последното е било настанено, била с размери четири на четири метра, като четири легла били поставени едно над друго и в нея били настанени седем човека. Принудително настанените лица трябвало всеки път да искат разрешение, за да отидат тоалетна, и много често се сблъсквали в това отношение с нежеланието или грубостта на охраняващите ги полицаи. По време на 37-дневния си престой в дома лицето успяло да излезе на въздух само два пъти.

15.  Жалбоподателят се позовава също така на констатациите, съдържащи се в доклада от 15 септември 1995 г. на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото и унизително отнасяне или наказание (КПИ), които счита за съответстващи, доколкото условията са си оставали същите към момента на принудителното му настаняване. В доклада на КПИ, посетил дома за настаняване през април 1995 г., се констатира по-точно:

„Делегацията бе особено разтревожена от факта, че по време на посещението й принудително настанените в дома лица не бяха извеждани ежедневно навън за разходка. Ето защо КПИ посреща с радост изпратената на 23 юни 1995 г. информация от българските власти, че правилата в дома са адаптирани, за да се гарантира такова излизане на задържаните.

Домът се състои изцяло от барака, разделена на две крила, във всяко от които има по девет спални помещения, и санитарна пристройка. Само едното крило бе действащо по време на посещението. (...) Спалните помещения са с размери между 12 и 15 m² и са предназначени за настаняване максимум на петима задържани. (...) Налице е тенденция за максимално запълване на капацитета на спалното помещение, вместо задържаните да се разпределят между наличните помещения. (...)

Поддръжката и хигиената в спалните помещения е по принцип на приемливо ниво на суровост, а осветлението (включително достъпът до естествена светлина), както и вентилацията са добри. Въпреки това делегацията констатира, че чистотата на леглата е недостатъчна. (...)

Няма съмнение, че липсата на предложения за занимания на настанените в дома е най-тревожният въпрос за КПИ.

(...) настанените следва да имат достъп до четене и други свободни занимания. Наред с това използването на столовата като помещение за занимания е желателно (например като се инсталира там телевизор).“

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

A.  Влизане и пребиваване на чужденци

16.  Законът за чужденците в Република България от 1998 г.  урежда влизането, пребиваването и статута на чужденците. Член 39a и следващи уреждат принудителните мерки, които могат да бъдат наложени в тази област, а именно отнемане на разрешението за пребиваване, принудително отвеждане до границата, експулсиране, забрана за влизане в страната или забрана за напускане на страната.

17.  Съгласно член 34 от закона чужденците следва да напуснат страната преди изтичане на срока на разрешението им за пребиваване. Оставането в страната след изтичането на този срок представлява административно нарушение, за което се налага глоба (член 48). Съгласно член 41, алинея 2 на чужденец, който не напусне страната до изтичане на разрешението за пребиваване, се налага мярка принудително отвеждане до границата.

18.  Заповедите за принудително отвеждане до границата подлежат на обжалване по административен ред пред горестоящия орган и на съдебно обжалване (член 46).

Б.  Принудително настаняване по Закона за чужденците

1.  Състояние на законодателството към момента на принудителното настаняване на жалбоподателя

19.  Съгласно член 44, алинея 5 от Закона за чужденците ако незабавното изпълнение на принудителна мярка е невъзможно, компетентният орган задължава съответните лица, като мярка за административен контрол, да се явяват ежедневно в териториалната структура на МВР по местопребиваване.

20.  Съгласно член 44, алинея 6, в редакцията му в сила към съответния период, административният орган може, ако сметне за необходимо, да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване до отпадане на пречките. Настаняването се извършва с писмена заповед, в която се посочва основанието за него (член 44, алинея 10 (предишна алинея 8)).

21.  В Наредба № I-13 за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци (Наредба № I-13 от 29.01.2004 г.), приета въз основа на Закона за чужденците, сe уточняват основанията, налагащи принудително настаняване, по-специално липса на документи за самоличност на съответното лице или на финансови средства за завръщане, наличие на висящо производство по Закона за убежището и бежанците или здравословно състояние, непозволяващо пътуване (член 10 от Наредба I-13). Съгласно с членове 21 и 22 от наредбата компетентните власти следва бързо да вземат необходимите мерки за изпълнение на заповедите за принудително отвеждане до границата или експулсиране, както и периодично да докладват за лица, останали принудително настанени в продължение на повече от шест месеца.

22.  Настаняването се извършва в специални домове за временно настаняване на чужденци (член 44, алинея 7). Преди създаването на тези домове Наредба I-13 предвижда чужденци, на които е наложена мярка за извеждане извън страната, да се настаняват принудително в домове за временно настаняване на пълнолетни лица, предназначени за скитащи и просещи лица.

23.  Що се отнася до правните средства за защита срещу мерките за принудително настаняване, член 46 от Закона за чужденците е предвиждал издадените по този закон актове да могат да се обжалват по административен път пред горестоящ орган или по съдебен ред.

24.  Въз основа на тази разпоредба Върховният административен съд разглежда жалби, насочени срещу мерки за принудително настаняване по член 44, алинея 6 от закона (реш. № 2048 от 8.03.2005 по адм. д. № 7396/2004, ВАС; реш. № 12844 от 17.12.2007 по адм. д. № 4761/2007, ВАС). Но през 2008 г. Върховният административен съд преосмисля тази си практика, като приема, че доколкото заповедите за принудително настаняване не са изрично визирани в член 46 и имат допълнителен характер спрямо мярката за принудително отвеждане до границата или експулсиране, те не подлежат на отделен контрол (реш. № 3529 от 26.03.2008 по адм. д. № 9216/2007, ВАС; реш. № 8117 от 2.07.2008 по адм. д. № 4959/2007, ВАС).

25.  Законодателните промени от май 2009 г. (вж. по-долу) слагат край на разнородната съдебна практика.

26.  От друга страна, по силата на Наредба № I-213 от 17 септември 2003 г. (Наредба № I-213 за [...] домовете за временно настаняване на пълнолетни лица) принудителното настаняване в домове за пълнолетни лица може да се обжалва пред съд по реда на административното производство (член 23, алинея 1 (7) от Наредбата).

2.  Изменение и допълнение на Закона за чужденците от май 2009 година

27.  След изменението и допълнението на Закона за чужденците от 15 май 2009 г., имащи за цел транспониране на директива 2008/115/ЕО, член 44, алинея 6 вече предвижда принудително настаняване само в следните случаи: когато чужденецът е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване. Съгласно новата алинея 8 на член 44 настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата, които са го наложили. Максималният срок за настаняване е шест месеца. При определени обстоятелства той може да бъде продължен до осемнадесет месеца.

28.  Новият член 46a въвежда контрол по съдебен ред на заповедите за принудително настаняване в дом. Заповедите могат да бъдат обжалвани пред административния съд до три дни от настаняването. Обжалването не спира изпълнението на заповедта. Съдът разглежда жалбата в открито заседание и се произнася в едномесечен срок от подаването й. Наред с това е предвидена служебна проверка на основанията за принудително настаняване, правена на всеки шест месеца от административния съд, който решава дали да продължи мярката, или да я отмени. Когато съдът отмени заповед за принудително настаняване или реши да прекрати мярката, съответното лице се освобождава незабавно.

Г.  Отговорност за вреди на длъжностни лица

29.  Съгласно член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (Закона от 1988 г.) държавата и общините отговарят за имуществените и неимуществените вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

30.   Държавата може да бъде подведена под отговорност за незаконосъобразен административен акт едва след отмяната му по установения ред. След влизането в сила от 1 март 2007 г. на съответните разпоредби от Административнопроцесуалния кодекс е възможно също така искът за отмяна да се предяви едновременно с иска за обезщетение за вреди (член 204, алинея 2 от кодекса). Що се отнася до действията или бездействията на държавните власти, то тяхната незаконосъобразност се установява в рамките на гражданския иск за вреди (член 204, алинея 4 от кодекса).

31.  Наред с това член 2, алинея 1 от Закона от 1988 г., в редакцията в сила по това време, предвижда отговорност на държавата за вреди, причинени от разследващите органи, прокуратурата или съда в резултат на „задържане под стража и по-специално временно принудително задържане, когато то бъде отменено поради липса на законно основание“.

32.  След промяната на закона от 11 декември 2012 г. въпросната разпоредба вече предвижда отговорност на държавата за всяко принудително задържане, извършено в нарушение на член 5 §§ 1-4 от Конвенцията.

33.  Съгласно член 110 от Закона за задълженията и договорите искът за обезщетение за вреди е с петгодишна давност.

34.  От друга страна, считано от 2003 г. вътрешните съдилища приемат, че член 1, алинея 1 от Закона от 1988 г. е приложим по отношение на вреди, претърпени от задържано лице в резултат от лошите условия или неадекватните медицински грижи при принудително задържане, и в зависимост от случая допускат частично или изцяло искове за обезщетение, предявени от заинтересованите лица (относно вътрешната съдебна практика вж. Кирилов срещу България, № 15158/02, § 22, 22 май 2008). Въпросната разпоредба е прилагана и при разглеждане на искове, касаещи условията на задържане или медицинска грижа, предоставяни на лица, принудително настанени с цел експулсиране в домове за временно настаняване на чужденци (реш. № 14967 от 16.11.2011, адм. д. № 9889/2011, ВАС, III о.).

ПРАВОТО

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 1 f) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

35.  Жалбоподателят поддържа, че принудителното му настаняване не отговаря на условието за законосъобразност, изисквано от член 5 § 1, доколкото вътрешното право не е предвиждало достатъчно гаранции срещу произвол. Той счита също, че лишаването му от свобода е неоснователно от гледна точка на член 5 § 1 f), тъй като по време на принудителното му настаняване не е предприета никаква мярка за експулсирането му. Член 5 § 1 гласи следното в отнасящата се към случая част:

“1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона: (...)

f)  законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото принудителното настаняване или екстрадиране.“

A.  Допустимост

1.  Становищата на страните

36.  Правителството възразява, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателят не е подал иск за обезщетение по Закона за отговорността на държавата. То излага, че член 1 от този закон предвижда възможност за завеждане на граждански иск за вреди, причинени от незаконосъобразни актове или действия на държавните органи. В конкретния случай жалбоподателят би постигнал, въз основа на съдебното решение от 16 февруари 2005 г., потвърдено от Върховния административен съд на 27 септември 2005 г., отмяна на заповедта за принудително настаняване. Правителството заключава от това, че Законът за отговорността на държавата е приложим в конкретния случай и че жалбоподателят е имал реални шансове да получи обезщетение, ако е използвал това правно средство.

37.  Жалбоподателят отговаря, че гражданският иск по Закона за отговорността на държавата не се явява ефективно правно средство за защита в неговия случай, доколкото по времето на обстоятелствата подобен иск е можел да бъде предявен едва след отмяна на акта в рамките на предварително производство. А в конкретния случай съдилищата, разгледали жалбата на жалбоподателя, не са проучили въпроса за законосъобразността на принудителното настаняване от самото му начало, а само са приели, че продължителното задържане на заинтересованото лице е неоснователно.

2.  Преценката на Съда

38.  Съдът припомня, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, съдържащо се в член 35 § 1 от Конвенцията, има за цел да даде възможност на договарящите държави да предотвратят или поправят твърдяните срещу тях нарушения, преди Съдът да бъде сезиран. Когато националните власти са признали, изрично или по същество, а след това и поправили нарушението на Конвенцията, дублирането на вътрешното съдебно производство с производство пред Съда изглежда слабо съвместимо със субсидиарния характер на механизма за защита, въведен от Конвенцията. Въпросният механизъм предоставя първо на всяка от договарящите държави грижата да гарантира ползване на провъзгласените в Конвенцията права и свободи (вж., наред с други, Акдивар и други срещу Турция (Akdivar et autres c. Turquie) [ГК], 16 септември 1996, § 65, Сборник решения 1996‑IV; Гаврил Йосифов срещу България, № 74012/01, § 38, 6 ноември 2008; Рахмани и Динева срещу България, № 20116/08, § 64, 10 май 2012).

39.  Правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита изисква жалбоподателите да използват нормално съществуващите и достатъчни правни средства, за да получат поправяне на твърдяните от тях нарушения. Тези средства трябва да съществуват в достатъчна степен на сигурност, както на практика, така и на теория, в противен случай биха били лишени от изискваните ефикасност и достъпност, и да предоставят разумни перспективи за успех (Акдивар и други, горецитирано, §§ 66 – 68; Гаврил Йосифов, горецитирано, § 39).

40.  По отношение на лишаването от свобода Съдът е приемал, че когато жалбоподател поддържа, че е бил принудително задържан в разрез с разпоредбите на вътрешното право и когато спорното задържане е приключило, гражданският иск за вреди, способен да доведе до признаване на твърдяното нарушение и присъждане на обезщетение, е по принцип ефикасно средство за защита, което следва да бъде изчерпано, ако ефикасността му на практика е добре установена (Рахмани и Динева, горецитирано, § 66; Гаврил Йосифов, горецитирано, § 42; Доленец срещу Хърватия (Dolenec c. Croatie), № 25282/06, § 184, 26 ноември 2009; Колеви срещу България (реш.), № 1108/02, 4 декември 2007).

41.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че в решението на Софийски градски съд от 16 февруари 2005 г., а след това и в решението на Върховния административен съд от 27 септември 2005 г. се констатира, че задържането на жалбоподателя е в нарушение на член 5 § 1 f) от Конвенцията, като се има предвид продължителността на принудителното настаняване и липсата на достатъчно усърдие от страна на властите за изпълнение на мярката за принудително отвеждане до границата (параграф 11 по-горе). По въпроса дали заинтересованото лице, както твърди Правителството, е можело при тези обстоятелства да получи обезщетение по Закона за отговорността на държавата от 1988 г., Съдът отбелязва, че член 1 от въпросния закон предвижда най-общо отговорност на администрацията за нейни незаконосъобразни актове или действия. Когато твърдяната вреда произтича от административен акт, въпросната разпоредба изисква актът да е отменен в предварително производство или отмяната му да е поискана едновременно с иска за обезщетение.

42.  Съдът отбелязва, че с горецитираните съдебни решения жалбоподателят е постигнал в конкретния случай констатиране, че принудителното му настаняване е в нарушение на член 5 § 1 f). Съдът отбелязва все пак, че вътрешните съдилища не са приели, че задържането на жалбоподателя е неправомерно ab initio, а напротив, че продължаването на първоначално правомерното принудително настаняване е неоснователно, като се има предвид липсата на предприети мерки за изпълнение на мярката за принудително отвеждане до границата. Наред с това въпросните решения не посочват по никакъв начин от коя дата принудителното настаняване на жалбоподателя може да се счита за незаконосъобразно. При тези обстоятелства не е ясно как жалбоподателят е можел разумно да изтъкне в рамките на граждански иск за вреди по член 1 от Закона от 1988 г., че принудителното му настаняване се основава на акт, чийто незаконосъобразен характер е признат от вътрешен съд и който е отменен, и да поиска обезщетение за претърпяната в резултат на това вреда (вж. обратния случай в: Рахмани и Динева, горецитирано, § 69). Съдът отбелязва впрочем, че Правителството не посочва никакъв пример от вътрешната съдебна практика за прилагане на въпросната разпоредба в подобна ситуация.

43.  Като има предвид тези констатации, Съдът не е убеден, че при обстоятелствата по делото споменатият от Правителството иск за обезщетение може да се разглежда като ефикасно средство за защита с разумни изгледи за успех, чието изчерпване се изисква от член 35 § 1 от Конвенцията. Следователно е редно повдигнатото възражение да се отхвърли.

44.  Съдът констатира наред с това, че оплакването очевидно не е неоснователно по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

1.  Становищата на страните

45.  Жалбоподателят поддържа, че принудителното му настаняване не отговаря на условието за законосъобразност, изисквано от член 5 § 1, доколкото законът, на който се основава, не е предвиждал достатъчно гаранции срещу произвол. Той оспорва по-специално факта, че вътрешното право не е изисквало вземането предвид на съображения като наличие на постоянно жилище и средства за издръжка на заинтересованото лице, както и дали то е заплаха за обществения ред, при преценката на основанията, налагащи принудителното настаняване, и не е предвиждало ефикасни правни средства за оспорване на законосъобразността му. Жалбоподателят счита освен това, че продължителното му лишаване от свобода е неоснователно от гледна точка на член 5 § 1 f) поради липсата на предприети мерки за изпълнение на наложената му мярка за принудително отвеждане до границата.

46.  Правителството отбелязва, че вътрешното право, уреждащо принудителното настаняване на чужденци, е било изменено през 2009 г. и вече предвижда принудително настаняване само в специални случаи, ограничително изброени, както и че продължителността му не може да надхвърля шест месеца, с възможност за удължаване по изключение до дванадесет месеца.

2.  Преценката на Съда

47.  Съдът припомня, че алинеи a) до f) на член 5 § 1 съдържат подробно изброяване на основанията, при които дадено лице може да бъде лишено от свобода; подобна мярка не може да бъде законосъобразна, ако не отговаря на някое от тези основания (вж., наред с други, Саади срещу Обединеното кралство (Saadi c. Royaume-Uni) [ГК], № 13229/03, § 43, ЕСПЧ 2008, 29 януари 2008). Едно от изключенията, посочени в алинея f) на член 5 § 1, дава възможност на държавите да ограничават свободата на чужденци в рамките на контрола на имиграцията (пак там, § 64).

48.  За да отговаря принудителното настаняване на член 5 § 1 f), е достатъчно да е в ход процедура за експулсиране и задържането да е част от нея; следователно не е необходимо да се изследва дали първоначалното решение за експулсиране е било оправдано или не от гледна точка на вътрешното законодателство или на Конвенцията, както и дали принудителното настаняване е можело да се счита за разумно необходимо, например за да предотврати опит за укриване или престъпление. Единствено наличието на процедура за експулсиране оправдава лишаването от свобода по смисъла на въпросната разпоредба; ако процедурата не се осъществява с необходимото усърдие, принудителното настаняване престава да е оправдано от гледна точка на член 5 § 1 f) (Чахал срещу Обединеното кралство (Chahal c. Royaume-Uni), 15 ноември 1996, §§ 112 – 113, Сборник 1996‑V; А. и други срещу Обединеното кралство (A. et autres c. Royaume-Uni) [ГК], № 3455/05, § 164, ЕСПЧ 2009).

49.  Всяко лишаване от свобода следва не само да отговаря на някое от изключенията по алинеи a) до f), но и да бъде „законосъобразно“. По отношение на „законосъобразността“ на принудителното настаняване, включително спазването на „реда, предвиден в закона“, Конвенцията препраща, що се отнася до главното, към националното законодателство и вменява задължението да се спазват както материалноправните, така и процесуалните норми, но изисква още лишаването от свобода да не се отклонява от целта на член 5, а именно да се осигури защита на лицето срещу произвол (Амуур срещу Франция (Amuur c. France), 25 юни 1996, § 50, Сборник 1996‑III; Саади, горецитирано, §§ 66 – 67).

50.  Член 5 § 1 изисква следователно задържането да има своя законова основа във вътрешното право, но и също така националното законодателство, разрешаващо лишаването от свобода, да бъде достатъчно достъпно и точно, за да бъде избягната каквато и да е опасност от произвол (Амуур, горецитирано, § 50). От друга страна, за да не бъде окачествена като произвол, мярката лишаване от свобода, наложена на основание член 5 § 1 f), следва да бъде добронамерено изпълнена; тя трябва да бъде тясно обвързана с основанието за принудително настаняване, изтъкнато от Правителството; наред с това мястото и условията на задържане следва да са подходящи; и накрая, продължителността на мярката не трябва да превишава необходимия разумен срок за постигане на преследваната цел (А. и други срещу Обединеното кралство, горецитирано, § 164, както и, mutatis mutandis, Саади, горецитирано, § 74).

51.  В конкретния случай Съдът констатира, че жалбоподателят е бил задържан в изпълнение на решение по член 44, алинея 4 от Закона за чужденците, в очакване на изпълнение на наложената му мярка за принудително отвеждане до границата. Задържането следователно е почивало на достатъчно ясна и предвидима вътрешноправна основа и Съдът не разполага с материали, сочещи, че властите са действали произволно или недобронамерено в изпълнение на решението. Що се отнася до липсата на необходимост, вътрешното законодателство, в сила към съответния моамент, предвижда принудителното настаняване да е обосновавано с риск от укриване или смущаване на обществения ред, но Съдът припомни по-горе (параграф 49), че член 5 § 1 f) не съдържа подобно изискване, тъй като наличието на процедура за експулсиране или за принудително отвеждане до границата е достатъчно, за да оправдае лишаването от свобода от гледна точка на въпросната разпоредба.

52.  Що се отнася до въпроса, дали „процедурата за експулсиране или екстрадиране е [била] в ход“ през цялото време на принудителното задържане на жалбоподателя и дали вследствие на това тя е била оправдана от гледна точка на член 5 § 1 f), Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил задържан в продължение на повече от година и три месеца в очакване мярката за принудително отвеждане до границата да бъде изпълнена. Съдът посочва веднага, че продължителността на принудителното настаняване на жалбоподателя не е оправдана от вътрешна процедура за законосъобразност или съвместимост с Конвенцията на принудителното отвеждане до границата, тъй като заинтересованото лице не е обжалвало мярката  и тя следователно е станала окончателна и подлежаща на изпълнение (вж. А. и други срещу Обединеното кралство, горецитирано, § 169; М. и други срещу България, № 41416/08, § 68, 26 юли 2011, и, a contrario, Чахал / Chahal, горецитирано, §§ 115 – 117). В конкретния случай единственото съдебно производство е касаело принудителното задържане на жалбоподателя.

53.  Съдът отбелязва, че през въпросния период компетентните вътрешни органи се обръщат към консулството на Алжир с искане на заинтересованото лице да бъде издаден пасаван. Без този документ властите не са в състояние да осъществят принудителното отвеждане до границата на жалбоподателя. При все това се налага констатацията, че българските власти не отговарят на искането за допълнителна информация от страна на консулството и не предприемат нищо за ускоряване на издаването на документа от алжирските власти. Вярно е, че някои от материалите по делото сочат, че жалбоподателят не е искал да сътрудничи на властите и е отказвал да се снима и да се среща с представители на посолството на Алжир (параграф 10 по-горе); но като се има предвид пасивността на българските власти, поведението на жалбоподателя не изглежда да е основната причина за натрупаното забавяне в изпълнението на мярката за принудително отвеждане до границата.

54.  Впрочем тези констатации съответстват на преценката за поведението на властите, направена от вътрешните съдилища (параграф 11 по-горе). Софийски градски съд и Върховният административен съд преценяват например, че властите не са показали достатъчно усърдие и че независимо от липсата на сътрудничество от страна на жалбоподателя са били длъжни да предприемат други действия за отстраняване на пречките пред изпълнението на мярката за принудително отвеждане до границата. Съдът не открива в конкретния случай нито един елемент, който да го накара да се отклони от тези констатации.

55.  В заключение Съдът счита, че първоначалното основание за принудителното настаняване на жалбоподателя – висящата процедурата по принудителното му отвеждане до границата – не е останало валидно през цялото времетраене на задържането му, като се има предвид липсата на достатъчно усърдие от страна на властите за изпълнение на мярката. Следователно налице е нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

56.  Жалбоподателят изтъква също така липсата на ефикасно средство за защита, чрез което да оспори законосъобразността на задържането си от гледна точка на член 5 § 4, който гласи следното:

Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

57.  Правителството оспорва твърдението.

A.  Допустимост

58.  Съдът констатира, че оплакването очевидно не е неоснователно по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

1.  Становищата на страните

59.  Жалбоподателят поддържа, че не е имал достъп до правно средство за защита, отговарящо на изискванията на член 5 § 4. Той изтъква по-конкретно практическите трудности, свързани с подаването на жалбата, като се има предвид липсата на официално връчена заповед за принудително настаняване, непознаването на приложимото право и българския език, както и невъзможността за консултиране с адвокат. Той добавя, че производството, до което накрая получава достъп, не може да се смята за ефективно по смисъла на член 5 § 4, доколкото съдът не е разгледал всички аргументи, повдигнати в жалбата му, и по-специално липсата на информация от гледна точка на член 5 § 2 от Конвенцията или незаконосъобразност ab initio на принудителното настаняване от гледна точка на член 5 § 1. Накрая той оспорва прекомерния срок на гледане на жалбата му.

60.  Правителството подчертава, че жалбоподателят е разполагал с ефикасно вътрешноправно средство за защита, което успешно е използвал, тъй като жалбата му е довела до отмяна на заповедта за настаняване и освобождаването на заинтересованото лице. То отбелязва също така, че след измененията на Закона за чужденците през май 2009 г. вътрешното право вече предвижда нарочно правно средство за оспорване на принудително настаняване, свързано с експулсиране или принудително отвеждане до границата, както и периодичен контрол на основанията, налагащи запазване на мярката.

2.  Преценката на Съда

61.  Съдът припомня, че член 5 § 4 признава на всяко лице, лишено от свобода, правото да подаде жалба пред съда за контрол на спазването на процесуалните и материалноправните изисквания за законосъобразност – по смисъла на Конвенцията – на лишаването му от свобода. Понятието „законосъобразност“ в параграф 4 на член 5 следва да има еднакъв смисъл с посоченото в параграф 1, така че задържаното лице да има правото да оспори правомерността на задържането си не само от гледна точка на вътрешното право, но и на Конвенцията, на провъзгласените в нея общи принципи и на смисъла на ограниченията, допуснати в член 5 § 1 (вж., наред с други, А. и други срещу Обединеното кралство, горецитирано, § 202). Съдът, осъществяващ контрола за законосъобразност, следва да се произнесе по законосъобразността на задържането „в кратък срок“ и да бъде компетентен да постанови освобождаване в случай на незаконосъобразно задържане (Уикс срещу Обединеното кралство (Weeks c. Royaume-Uni), 2 март 1987, § 61, серия A № 114; Раза срещу България, № 31465/08, § 76, 11 февруари 2010).

62.  В конкретния случай Правителството изясни, че релевантното вътрешно законодателство е изменено през май 2009 г. и вече предвижда нарочно правно средство за оспорване на задържане по причина експулсиране или принудително отвеждане до границата. Съдът отбелязва все пак, че тези промени са настъпили след освобождаването на жалбоподателя и не са се отразили на неговото положение. Към момента на принудителното настаняване на жалбоподателя вътрешното право не е предвиждало никакво специфично правно средство за защита, чрез което той да оспори законосъобразността на мерките, нито пък обща процедура от типа habeas corpus. Видно е все пак, че съдилищата са разглеждали жалби срещу мерки за принудително настаняване и жалбоподателят в конкретния случай е успял ефективно да подаде жалба и да получи от съда разглеждане на законосъобразността на задържането си. Съдът ще разгледа следователно дали правното средство, до което е имал достъп, удовлетворява изискванията на член 5 § 4.

63.  Що се отнася, на първо място, до обхвата на съдебния контрол и твърдяната липса на отговор на повдигнатите от жалбоподателя аргументи, Съдът отбелязва, че в жалбата, насочена срещу мярката за настаняване, заинтересованото лице не изглежда да е повдигало подобни аргументи, свързани с липсата на информация за основанията за арестуването му или за незаконосъобразността на първоначалното задържане. Напротив, жалбоподателят е приел, че принудителното настаняване първоначално е било оправдано (параграф 9 по-горе). При тези обстоятелства съдът, разгледал жалбата му, не е бил длъжен да развие аргументация по тези въпроси.

64.  Що се отнася до срока за разглеждане на жалбата, Съдът отбелязва, че жалбата, подадена от жалбоподателя на 4 октомври 2004 г., е разгледана на първа инстанция на 16 февруари 2005 г. и на апелативна инстанция на 27 септември 2005 г.; общо единадесет месеца и половина са били необходими за разглеждането й. Съдът припомня, че макар и член 5 § 4 да не задължава договарящите държави да въведат двуинстанционно производство за разглеждане на законосъобразността на принудително задържане и на молбите за освобождаване, държава, която въведе подобна система, следва по принцип да предвиди едни и същи гаранции на апелативно и на първоинстанционно ниво, особено що се отнася до изискването за произнасяне „в кратък срок“ (Навара срещу Франция (Navarra c. France), 23 ноември 1993, §§ 28-29, серия A № 273‑B).

65.  В случая общата продължителност на разглеждането на жалбата на жалбоподателя, възлизаща на повече от единадесет месеца, изглежда недопустима от гледна точка на изискването за произнасяне в кратък срок, съдържащо се в член 5 § 4, още повече, че принудителното настаняване на жалбоподателя не е било разглеждано от съд до този момент (вж. Рахмани и Динева, горецитирано, § 80).

66.  Наред с това подаването на жалбата е забавено в конкретния случай от факта, че заповедта за принудително настаняване очевидно не е била официално връчена на жалбоподателя, че той не е бил информиран за възможността да обжалва мярката за принудително настаняване и че не е могъл да говори с адвокат през трите първи месеца от задържането си (параграфи 8 и 9 по-горе). Тези обстоятелства са довели до още по-голямо забавяне на съдебния контрол на законосъобразността на задържането. Съдът припомня в това отношение, че вече е имал случай да подчертае важността да се гарантира на лицата, обект на мярка за принудително отвеждане, чиито последици са потенциално необратими, правото да получат достатъчно информация, която да им позволи да имат ефективен достъп до съответните производства и да подкрепят оплакванията си (вж., mutatis mutandis, Хирси Джамаа и други срещу Италия (Hirsi Jamaa et autres c. Italie) [ГК], № 27765/09, § 204, ЕСПЧ 2012 и М.С.С. срещу Белгия и Гърция (M.S.S. c. Belgique et Grèce) [ГК], № 30696/09, § 304, ЕСПЧ 2011).

67.  Съдът отбелязва, от друга страна, че макар и решението от 27 септември 2005 г. да отменя заповедта за принудително настаняване на жалбоподателя, то не съдържа разпореждане за незабавно освобождаване на заинтересованото лице, на което се налага да подаде за целта молба до дома за временно настаняване и излиза на свобода едва 17 дни по-късно, на 14 октомври 2005 г. При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че съдебната инстанция, до която жалбоподателят е имал достъп, е била компетентна да разпореди освобождаването му, след като констатира незаконосъобразността на задържането, както изисква член 5 § 4 (Рахмани и Динева, горецитирано, § 81).

68.  Като има предвид тези констатации, Съдът заключава, че правното средство, до което жалбоподателят е имал достъп, за да оспори законосъобразността на принудителното си настаняване, не отговаря на изискването за бързина на съдебния контрол и че съдът, осъществяващ този контрол, не е имал компетентността да постанови незабавно освобождаване на заинтересованото лице при установяване на незаконосъобразно задържане. От което следва, че е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

69.  Жалбоподателят се жалва, от друга страна, от лошите условия на задържане в дома за временно настаняване на пълнолетни лица в Дружба 2, които смята за противоречащи на изискванията на член 3 от Конвенцията. Член 3 гласи следното:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

Допустимост

1.  Становищата на страните

70.  Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, като счита, че жалбоподателят е можел да получи обезщетение по Закона за отговорността на държавата от 1988 г. То изтъква развитието на вътрешната съдебна практика, която вече прилага въпросния закон към искове за поправяне на вреди, претърпени в резултат от лоши условия на задържане, и се позовава на различни решения на Съда, в които се признава ефикасността на това правно средство за нуждите на член 35 § 1 от Конвенцията.

71.  Жалбоподателят излага, че не е бил в състояние да внесе подобен иск, тъй като не е говорел български език, не е познавал законодателството и не е имал право на съдебна помощ, чието получаване е било обвързано с регистрация в социалната служба. Той подчертава, от друга страна, че Правителството не посочва никакъв пример, при който подобни искове са били заведени от незаконно пребиваващи чужденци и са били спечелени.

2.  Преценката на Съда

72.  Съдът припомни по-горе (параграфи 38 – 39), че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита задължава всеки жалбоподател да използва нормално съществуващите и достатъчни правни средства, за да получи поправяне на твърдяните от него нарушения. Тези средства следва да съществуват в достатъчна степен на сигурност, както на практика, така и на теория, в противен случай биха били лишени от изискваните ефикасност и достъпност (Акдивар и други, горецитираните параграфи; Мамадов срещу Азербайджан (Mammadov c. Azerbaïdjan), № 34445/04, § 51, 11 януари 2007).

73.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че член 1, алинея 1 от Закона за отговорността на държавата от 1988 г., така както е прилаган от вътрешната съдебна практика, позволява обезщетяване за претърпени вреди в резултат от лоши условия или неподходящи медицински грижи при принудително задържане. Съдът припомня, че вече е заявявал по повод на други дела срещу България, че в резултат от развитието на съдебната практика на вътрешните съдилища след 2003 г. искът за обезщетение срещу държавата може по принцип да се смята за ефикасно средство за защита в подобна ситуация (Христов срещу България (реш.), № 36794/03, 18 март 2008; Кирилов, горецитирано, §§ 43 – 48; Шишманов срещу България, № 37449/02, §§ 58 – 62, 8 януари 2009), в случай че лицето вече не е държано при същите условия (Радков срещу България (№ 2), № 18382/05, § 59, 10 февруари 2011; Илиев и други срещу България, № 4473/02 и № 34138/04, § 56, 10 февруари 2011).

74.  Съдът отбелязва, че в конкретния случай жалбоподателят е освободен през октомври 2005 г., след въпросната промяна в съдебната практика. Независимо от това заинтересованото лице оспорва ефективността на подобна жалба в неговия частен случай. Жалбоподателят подчертава в това отношение, че липсват примери за прилагане на член 1 от Закона за отговорността на държавата спрямо случаи на задържане на незаконно пребиваващ чужденец. Съдът отбелязва, че макар и съдебната практика във връзка с приложението на член 1 от Закона за отговорността на държавата да се развива първоначално по отношение на условията в местата за лишаване от свобода и домовете за временно настаняване, впоследствие тя се прилага и по отношение на условията в домовете за временно настаняване на чужденци (вж. параграф 34 по-горе). Нищо не води Съда до заключението, че ако жалбоподателят бе завел подобен иск, той би останал неразгледан на основание, че е чужденец или че принудителното му настаняване е направено с цел принудително отвеждане до границата. Съдът припомня, че в случай на съмнение относно шансовете за успех на вътрешноправното средство за защита, последното следва да бъде използвано (Кнебъл срещу Чехия (Knebl c. République tchèque), № 20157/05, § 105, 28 октомври 2010).

75.  Що се отнася до практическите трудности, изложени от жалбоподателя – непознаване на вътрешното законодателство и невъзможност да получи съдебна помощ, Съдът припомня, че е приемал, че жалбоподател може да бъде освободен от изчерпването на дадено правно средство за защита при изключителни обстоятелства, като например наличие на административна практика на търпимост към твърдяните нарушения (Акдивар и други, горецитирано, § 69). Все пак липсата на правни познания, на достатъчно средства или на съдебна помощ по принцип не освобождават жалбоподател от използването на съответното правно средство (Ван Остервийк срещу Белгия (Van Oosterwijck c. Belgique), 6 ноември 1980, § 38, серия A № 40). Съдът отбелязва наред с това, че в конкретния случай жалбоподателят е имал достъп до безплатна адвокатска помощ във връзка с подадената жалба срещу принудителното му настаняване, както и във връзка с внасянето на настоящата жалба пред Съда.

76.  Като има предвид тези констатации, Съдът счита, че жалбоподателят не е изчерпал правните средства за защита, предоставени му от вътрешното законодателство, и че е редно да се отдаде право на повдигнатото от Правителството възражение.

77.  От което следва, че оплакването следва да бъде отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

IV.  ОТНОСНО ДРУГИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

78.  Жалбоподателят се жалва накрая, че не е бил информиран в кратък срок и на разбираем за него език за основанията за задържането му в нарушение на член 5 § 2, който гласи следното:

„На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.“

79.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил информиран за основанията за арестуването и задържането му най-късно на 4 октомври 2004 г., когато чрез адвокат внася жалба срещу заповедта за принудителното си настаняване (параграф 9 по-горе). В отсъствието на правни средства за защита, които да му позволят да поправи твърдяното нарушение, предвиденият в член 35 § 1 от Конвенцията шестмесечен срок е започнал да тече най-късно от тази дата (Малечков срещу България, № 57830/00, § 61, 28 юни 2007).

80.  От което следва, че подадената на 16 август 2005 г. жалба е закъсняла, що се отнася до въпросното оплакване и то следва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

V.  ОТНОСНО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

81.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

82.  Жалбоподателят претендира за сумата от 60 000 евро (EUR) за претърпени неимуществени вреди в резултат от нарушението на член 5, както и за сумата от 3 000 EUR заради лошите условия на задържане.

83.  Правителството счита тези претенции за прекомерни.

84.  Съдът счита, че жалбоподателят е понесъл неимуществени вреди в резултат от констатираните нарушения на член 5 § 1 и 5 § 4. Като се произнася по справедливост в съответствие с член 41, Съдът присъжда на заинтересованото лице сумата от 3 500 EUR на това основание.

Б.  Разноски

85.  Жалбоподателят претендира също така за сумата от 2 800 EUR за разноски, направени във връзка с производството пред Съда, а именно адвокатско възнаграждение. Той представя разбивка на положения от неговия процесуалин представител труд в размер на 35 часа при почасова ставка от 80 евро. Той моли присъдената от Съда сума да бъде директно преведена на адвоката му.

86.  Правителството счита претенциите за прекомерни, както по отношение на броя отработени часове, така и по отношение на приложената почасова ставка.

87.  Съгласно практиката на Съда всеки жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказал, че те са действително направени и необходими и са разумни по своя размер. В случая, като се имат предвид горепосочените критерии и документите, с които разполага, Съдът счита за разумна сумата от 2000 EUR за разноски, направени във връзка с производството пред Съда, и я присъжда на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

88.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима, що се отнася до оплакванията срещу незаконосъобразното задържане на жалбоподателя от гледна точка на член 5 § 1 f) и ефективността на наличните правни средства за оспорване на законосъобразността на задържането, и за недопустима по отношение на останалото;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията;

4.  Постановява

a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:

i)  3 500 EUR (три хиляди и петстотин евро) плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;

iii)  2 000 EUR (две хиляди евро) плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за разноски, които да се преведат по сметката, посочена от адвоката на жалбоподателя;

б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 12 март 2013 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Лорънс Ърли                                                                     Инета Цимеле
      Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 12.3.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-117212