Номер на жалба: 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Кирилова и други с/у България,

Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), заседаващо в състав:

          Г-н К. Л. РОЗАКИС [C.L. Rozakis], Председател,
          Г-жа С. БОТУШАРОВА [S. Botoucharova],

Г-н А. КОВЛЕР [A. Kovler],
Г-жа Е. ЩАЙНЕР [E. Steiner],
Г-н К. ХАДЖИЕВ [K. Hajiyev],
Г-н Д. СПИЛМАН [D. Spielmann],
Г-н С. Е. ЙЕБЕНС [S.E. Jebens], съдии,
и Г-н С. НИЛСЕН [S. Nielsen], Секретар на отделението,

След като проведе закрито заседание на 9 май 2005,

Постанови настоящото решение, прието на посочената по-горе дата:

ПРОИЗВОДСТВО

1.  Делото е образувано по четири жалби (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/0239609/98) срещу Република България, като първите три са подадени в Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”) на основание на предходната редакция на член 25 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”), а четвъртата – в Съда съгласно член 34 от Конвенцията.

2.  Първата жалба (№ 42908/98) е подадена на 16 юли 1998 от г-жа Даниела Евгениева Кирилова [Daniela Evgenieva Kirilova], г-н  Камен Иванова Кирилов [Kamen Ivanov Kirilov] и г-жа Милена Иванова Шнайдер [Milena Ivanova Schneider], български граждани, родени съответно през 1937, 1961 и 1966. Г-жа Кирилова умира на 2 януари 2001. Г-н Кирилов и г-жа Шнайдер, син и дъщеря на г-жа Кирилова, живущи съответно в Брюн ам Гебирге [Brunn am Gebirge] и Калтенлойтгебен [Kaltenleutgeben], Австрия, изразиха волята си да продължат производството от свое име и от името на починалата г-жа Кирилова.

3.  Втората жалба (№ 44038/98) е подадена на 19 юни 1998 от г-н Славе Иванов Илчев [Slave Ivanov Ilchev], български гражданин, роден през 1958 и живущ в гр. София.

4.  Третата жалба (№ 44816/98) е подадена на 17 юли 1998 от г-жа Елисавета Данаилова Методиева [Elisaveta Danailova Metodieva], българска гражданка, родена през 1930 и живуща в гр. София.

5.  Четвъртата жалба (№ 7319/02) е подадена на 13 ноември 2001 от г-жа Теодора Александрова Шойлева-Стамболова [Teodora Alexandrova Shoileva-Stambolova] и г-н Стефан Александров Шойлев [Stefan Alexandrov Shoilev], български граждани, родени съответно през 1964 и 1968 и живущи в гр. София.

6.  Жалбоподателите по първата, втората и третата жалби се представляват от г-жа Н. Седефова [N. Sedefova], г-жа З. Калайджиева [Z. Kalaydjieva] и г-жа А. Гаврилова-Анчева [A. Gavrilova‑Ancheva], адвокати към Софийската адвокатска колегия. Жалбоподателите по четвъртата жалба не се представляват от пълномощник. Българското правителство (“Правителството”) е представлявано от неговия агент, г-жа М. Димова [M. Dimova], от Министерство на правосъдието.

7.  Жалбоподателите твърдят, че в действителност не са получили дължимото и присъдено им обезщетение за отчуждено имущество. В тази връзка те се оплакват и от липсата на ефективни правни средства за защита.

8.  Първите три жалби са внесени в Съда на 1 ноември 1998, когато Протокол № 11 към Конвенцията влиза в сила (член 5, алинея 2 от Протокол № 11).

9.  Четирите жалби са разпределени на Първо отделение на Съда (член 52, алинея 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение в съответствие с член 26, алинея 1 е определен състав, който да разгледа делото (член 27, алинея 1 от Конвенцията).

10.  С решение от 5 февруари 2004, Съдът съединява за общо разглеждане жалбите, решава да разгледа въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита заедно с въпросите по съществото на спора във връзка с твърдението на жалбоподателите, че общинските органи не са им предоставили определеното обезщетение, и обявява жалбите за допустими.

11.  Нито жалбоподателите, нито Правителството изпращат становище по съществото на спора.

12.  На 1 ноември 2004 Съдът променя състава на своите отделения (член 25, алинея 1). Делото е разпределено на новосъздаденото Първо отделение  (член 52, алинея 1).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

13.  Всички жалбоподатели – или техните наследодатели – са притежавали недвижимо имущество, което е било отчуждено през осемдесетте и началото на деветдесетте години на ХХ в. Към момента на отчуждаванията, на жалбоподателите е определено обезщетение  под формата на апартаменти, които общинските органи са се задължили да построят и предоставят, но които и понастоящем – с едно изключение (Вж. параграф 71 по-долу) – не са завършени и предадени. Специфичните обстоятелства, свързани с всеки от случаите, са описани по-долу.

A.  Обстоятелствата по случая на г-жа Кирилова, г-н Кирилов и г-жа Шнайдер

14.  Г-жа Кирилова и съпругът й са притежавали в режим на съпружеска имуществена общност къща с двор в центъра на София.

15.  Със заповед на кмета от 29 май 1985 къщата им е отчуждена с оглед изграждането на училище и улица. Заповедта, издадена на основание член 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство (ЗТСУ) [„the Territorial and Urban Planning Act of 1973 “ – “TUPA”] (Вж. параграфи 73 и 74 по-долу), предвижда г-жа Кирилова и съпругът й да бъдат обезщетени с един апартамент, а синът им, г-н Кирилов, – с друг апартамент. И двата апартамента е следвало да се намират в сграда, която общината възнамерявала да построи. Отчуждената къща е оценена на 29 311.59 неденоминирани български лева (BGL).

16.  С допълнителна заповед от 28 юли 1986, издадена на основание член 100 от ЗТСУ (Вж. параграф 75 по-долу), кметът определя конкретните апартаменти за обезщетяване на г-жа Кирилова, съпруга й и г-н Кирилов, като посочва сградата, в която същите ще се намират и тяхната точна квадратура.

17.  Отчуждената къща е съборена и е започнат строежът на училището. Г-жа Кирилова, съпругът й и техните две деца – г-н Кирилов и г-жа Шнайдер - са настанени в общинско жилище в предградията на София, за срока на изграждане на отстъпените като обезщетение апартаменти.

През 1993 съпругът на г-жа Кирилова умира.

18.  Строителството на сградата, в която са предвидени предоставените им като обезщетение апартаменти, не започва по план, очевидно поради финансови затруднения на общината.

19.  На 22 юли 1997 г-жа Кирилова, г-н Кирилов и г-жа Шнайдер подават жалби до общината, областния управител, Народното събрание, Министерство на финансите и Министерство на регионалното развитие и благоустройство, в които твърдят, че отстъпените им като обезщетение апартаменти не са построени, вероятно поради липсата на средства. Те заявяват, че въпреки многократните им оплаквания, чакането им се е оказало напразно. Твърдят също така, че след 1986 общината е строила и продавала апартаменти на други лица, но така и не намерила средства, за да изпълни задълженията си спрямо тях. Поискали са да им бъдат отстъпени като обезщетение други апартаменти. Молбата им е включена в списъка на чакащите.

20.  С писма от 5 декември 1997 и 14 април 1998 общината уведомява г-жа Кирилова, г-н Кирилов и г-жа Шнайдер, че се очаква строителството на апартаментите да започне през 1998 и че са необходими допълнителни средства.

21.  На 2 януари 2001 г-жа Кирилова умира. Г-н Кирилов и г-жа Шнайдер са нейни единствени наследници.

22.  През април 2004 общината връчва на г-н Кирилов и г-жа Шнайдер нови заповеди, издадени на основание член 100 от ЗТСУ съответно на 19 ноември 2003 и 12 февруари 2004. С тези заповеди, поради изменение на проекта на строящата се сграда, на двамата жалбоподатели се отстъпват други апартаменти, вместо първоначално определените.

23.  Към момента на последните данни от двамата жалбоподатели (19 април 2004), строителството на сградата, в която са отстъпените им апартаменти, е напреднало, но все още не е завършено.

Б.  Обстоятелствата по случая на г-н Илчев

24.  Г-н Илчев е собственик на част от къща с двор в София, в която живее.

25.  Със заповед на кмета от 16 март 1988 къщата е отчуждена с оглед строителството на метростанция. Заповедта, издадена на основание член 98 (1) от ЗТСУ, предвижда г-н Илчев да бъде обезщетен с тристаен апартамент в сграда, която общината възнамерява да построи. Къщата е оценена на 8 484.30 лева.

26.  Скоро след това къщата е заета и г-н Илчев е настанен в малък общински апартамент в предградията на града за срока на строителството на предложения му като обезщетение апартамент.

27.  През юли 1989 отчуждената къща е съборена и на мястото е изградена метростанция.

28.  С допълнителна заповед от 8 септември 1989, издадена на основание член 100 от ЗТСУ, кметът определя конкретния апартамент за обезщетяване на г-н Илчев, като посочва сградата, в която същият е предвиден и неговата точна квадратура.

29.  Строителство на въпросната сграда така и не започва, очевидно поради финансови затруднения на общината, а също и заради обстоятелството, че строежът й би засегнал висящото производство за възстановяване собствеността върху определени парцели на техните бивши собственици.

30.  Г-н Илчев отправя множество жалби до общинските органи, които обаче остават без уважение. С писмо от 19 юни 1998 заместник-кметът го уведомява, че строителството на сградата, в която му е отстъпен като обезщетение апартамент, не може да започне поради изменения на устройствения план. След изготвяне на нов план, проектиране на нова сграда и осигуряване на средства за нейното изграждане, г-н Илчев ще бъде поканен да избере друг апартамент.

31.  На 21 декември 2000 г-н Илчев иска от общината да му бъде отстъпен друг апартамент, но искането му е отхвърлено.

32.  Междувременно, на 9 февруари 1996, г-н Илчев образува производство срещу общината на основание Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани [the State Responsibility for Damage Act] (Вж. параграф 80 по-долу). Той се оплаква, че общината не е изпълнила задължението си да му предостави предложения като обезщетение апартамент и претендира обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди в размер на 3 000 000 лева. Във връзка с дадените му от съда указания да уточни и конкретизира предявените искове, на 11 март 1996 г-н Илчев посочва, че претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 000 000 лева, претърпени в резултат от забавата за изпълнение на задължението за предоставяне на апартамента, както и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 000 лева, изразяващи се в съществуващата за него несигурност и невъзможност да ползва и да се разпорежда с имуществото си.

33.  С решение от 23 юли 1999 Софийски градски съд уважава частично исковата молба на г-н Илчев, като му присъжда обезщетение за неимуществени вреди 500 нови български лева (BGN)[1] като и 536.45 лева обезщетение за имуществени вреди. Той постановява, че като не е предоставила на г-н Илчев апартамент, поведението на общината представлява незаконно бездействие по смисъла на член 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.

34.  Г-н Илчев обжалва решението, твърдейки, че размерът на обезщетението е твърде нисък. Столична община също обжалва.

Софийският апелативен съд отменя решението на Софийския градски съд, приемайки, че жалбоподателят не е поискал отмяна на отчуждаването и този пропуск е причина за съществуващото положение.

35.  Г-н Илчев подава касационна жалба до Върховния касационен съд.

С решение от 16 октомври 2001 този съд отменя решението на Софийския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане. Той посочва, между другото, че г-н Илчев е претърпял вреди поради обстоятелството, че общината не е построила и не му е предоставила апартамент. Възстановяване на собствеността върху отчужденото имущество е невъзможно, тъй като къщата е съборена за изграждане на метростанция. Тъй като бездействието на общината е незаконно, г-н Илчев има право да претендира обезщетение за забавата. Освен това съдът посочва, че макар задължението на общинските органи да обезщетят г-н Илчев за претърпените от него вреди в резултат от забавата да произтича от неизпълнението им на задължението за предоставяне на апартамент, е различно от това основно задължение.

36.  При връщането на делото за ново разглеждане, Софийският апелативен съд, с решение от 2 октомври 2002, потвърждава решението на Софийския градски съд, като присъжда на г-н Илчев допълнителна сума в размер на 280.27 деноминирани лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва от 9 февруари 1996, датата на предявяване на иска (Вж. параграф 32 по-горе), до окончателното плащане. Той посочва, между другото, че пропускът на общината да построи и предостави на г-н Илчев отстъпения му като обезщетение апартамент за неговата къща представлява незаконно бездействие по смисъла на член 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и че претърпените от жалбоподателя вреди са пряка и непосредствена последица от това бездействие. Съдът приема също така за частично основателно твърдението на жалбоподателя, че размерът на обезщетението е твърде нисък. Жалбоподателят, който е бил на служба в армията, през делничните дни е живял в обекти, собственост на армията, и би могъл да отдава под наем обещания апартамент. Стойността, която би получил като наем между 1988, когато апартаментът е следвало да бъде предоставен, и 1996, когато е образувано съдебното производство, е 280.27 деноминирани лева.

37.  Общината обжалва решението пред Върховния касационен съд, твърдейки, че искът е недопустим и неоснователен.

Върховният касационен съд обявява жалбата за недопустима с решение от 13 април 2004. Той посочва, че размерът, предмет на спора, е под 5 000 деноминирани лева и поради това решението на Софийския апелативен съд не подлежи на касационно обжалване. Общината не подава жалба срещу това решение и решението на Софийския апелативен съд от 2 октомври 2002 влиза в сила.

38.  На 26 октомври 2004, след влизане в сила на решението на Софийския апелативен съд, г-н Илчев се снабдява с изпълнителен лист срещу Столична община за сума в размер на 1 315.72 деноминирани лева, представляващи имуществени и неимуществени вреди, и сума в размер на 0.70 деноминирани лева, представляващи съдебни разноски, както и законната лихва от 9 февруари 1996, датата на предявяване на иска (Вж. параграф 32 по-горе), до окончателното плащане.

39.  На 29 ноември 2004 г-н Илчев представя изпълнителния лист на финансовия отдел на общината и иска плащане на присъдената му сума. На 9 януари 2005, в отговор на запитване от г-н Илчев, общината го уведомява, че в бюджета й не са предвидени средства за заплащане на дължимата му сума. Към датата на последните данни от страните (19 януари 2005), сумата все още не е платена.

В.  Обстоятелствата по случая на г-жа Методиева

40.  Г-жа Методиева притежава, заедно със сестра си, половината от къща с двор в град Никопол, която отдават под наем.

41.  Със заповед на кмета от 16 май 1990 къщата е отчуждена с оглед създаване на общинска зелена площ. Заповедта, издадена на основание член 98 (1) от ЗТСУ, предвижда като обезщетение за г-жа Методиева едностаен апартамент в сграда, която общината възнамерява да построи. Сестрата на г-жа Методиева получава парично обезщетение. Делът на жалбоподателката от къщата, оценен на 567 неденоминирани лева (тази сума представлява ½ от стойността на дела от къщата на г-жа Методиева и сестра й, възлизаща на 1 133.65 неденоминирани лева).

42.  Строителството на сградата така и не започва поради финансови затруднения на общината и последващото изключване на строежа от строителния план на общината.

43.  Междувременно къщата на г-жа Методиева е съборена. Вместо зелена площадка, през 1993 върху терена е построена офис сграда на Държавната спестовна каса.

44.  Г-жа Методиева прави опит да отмени отчуждаването, позовавайки се на реституционния закон от 1992, но искането й е отхвърлено с аргумента, че този закон се отнася единствено до извършени преди 21 април 1990 отчуждавания.

45.  През декември 1997 г-жа Методиева иска от кмета да издаде допълнителна заповед на основание член 100 от ЗТСУ и да посочи конкретен апартамент като обезщетение. През януари 1998 кметът отговаря, че такава заповед не може да бъде издадена, тъй като строителството на сградата,  в която е предвиден апартаментът, не е започнало.

46.  През май 1998 г-жа Методиева иска от кмета да определи дата, на която да избере друг апартамент. Тъй като кметът не дава отговор, тя подава жалба срещу мълчаливия му отказ до Плевенския окръжен съд. С решение от 16 октомври 1998 Плевенският окръжен съд отменя отказа и връща обратно делото за разглеждане от кмета с указания да издаде заповед на основание член 100 от ЗТСУ, в която да посочи конкретен апартамент за обезщетяване на жалбоподателката. Очевидно кметът не издава такава заповед поради липсата на свободни апартаменти.

47.  Междувременно, на 4 август 1997, кметът обяснява, че не може да предложи на г-жа Методиева апартамент, тъй като няма свободни апартаменти с параметри, еднакви с посочените в заповедта за отчуждаване.

48.  Г-жа Методиева подава жалби и до областния управител и Министерство на финансите, които обаче не са уважени.

49.  На 6 юли 1998, въз основа на направено от г-жа Методиева искане, общинска комисия извършва нова оценка на отчуждената къща, оценявайки дела на г-жа Методиева на 792 000 неденоминирани лева.

50.  Г-жа Методиева обжалва тази оценка и на 13 януари 1999 последната е отменена от Никополския районен съд с аргумента, inter alia, че г-жа Методиева не е била уведомена за производството. Въпросът е върнат за разглеждане обратно на общината.

51.  По искане на г-жа Методиева, на 29 март 2000 Никополския районен съд тълкува решението си, като уточнява, inter alia, че оценката на имота следва да се направи в съответствие с член 102 от Закона за собствеността.

52.  На 22 юни 2000 общинска комисия извършва повторна оценка на стойността на отчуждената къща, основавайки оценката си на пазарната й цена към момента на отчуждаването. Така изчислената стойност възлиза на 1 133.65 неденоминирани лева за половината на г-жа Методиева и сестра й от къщата.

53.  По жалба на г-жа Методиева Никополският районен съд, с решение от 1 март 2001, отменя оценката, приемайки, inter alia, че новата оценка следва да се основава на пазарните цени към момента на нейното извършване.

54.  Както общината, така и г-жа Методиева обжалват и с решение от 3 юни 2002 Върховният административен съд отменя решението на по-ниския по степен съд, посочвайки изрично, inter alia, че новата оценка следва да се извърши по пазарни цени към момента на отчуждаването, в съответствие с член 102 от Закона за собствеността. Съдът връща делото за разглеждане на въпроса от кмета.

55.  Със заповед от 23 август 2002 кметът оценява половината на г-жа Методиева  и сестра й от къщата на 1.13 деноминирани лева, посочвайки изрично, че оценката е извършена въз основа на пазарните цени към момента на отчуждаването.

56.  По жалба на г-жа Методиева, Плевенският окръжен съд, с решение от 13 декември 2002, обявява заповедта за недействителна и връща делото обратно на кмета. Той посочва, inter alia, че както къщата, така и предложеният като обезщетение апартамент следва да се оценяват на основа на пазарните цени към момента на отчуждаването.

57.  По жалба на кмета, Върховният административен съд, с решение от 21 май 2003, отменя решението на по-ниския по степен съд, като приема, че заповедта на кмета не е недействителна. Ако е имало нарушения, свързани с оценката, по-ниският по степен съд е следвало повторно да оцени къщата вместо да връща делото обратно  на кмета. Съдът връща делото на Плевенския окръжен съд с указания за извършване на нова оценка на къщата.

58.  С решение от 19 април 2004 Плевенският окръжен съд оценява дела на г-жа Методиева и сестра й от отчуждената къща на 3 225.29 деноминирани лева. Той посочва, inter alia, че оценка, основана на пазарните цени към момента на отчуждаването, извършено много преди това, би нарушила достатъчното по размер обезщетение. Според съда, оценката следва да се основава на пазарните цени към момента на постановяване на решението. Съгласно заключението на вещото лице, изготвено и представено по делото, така получената стойност е 3 225.29 деноминирани лева.

59.  Кметът обжалва решението, твърдейки, inter alia, че оценката на отчуждената къща и съответно на отстъпения като обезщетение апартамент следва да се извърши на основата на пазарните цени към момента на отчуждаването.

60.  С окончателно решение от 27 октомври 2004 Върховният административен съд отменя решението на Плевенския окръжен съд и приема, че стойността на дела на г-жа Методиева и сестра й от къщата възлиза на 2 524.50 деноминирани лева. Съдът посочва, inter alia, че оценка съгласно член 102 от Закона за собствеността следва да се основава, като правило, на пазарните цени към момента на отчуждаването. Общината обаче не навежда никакви доказателства относно тези цени. Единствените достъпни данни са съдържащите се в заключението на вещото лице, изготвено в рамките на производството пред Плевенския окръжен съд (Вж. параграф 58 по-горе), според което стойността на имота към момента на заповедта на кмета – 23 август 2002 (Вж. параграф 55 по-горе) – е 2 524.50 деноминирани лева. Съдът указва на кмета, че тази нова оценка единствено замества първоначалната оценка, извършена към момента на отчуждаването, но не променя начина на обезщетяване. Ето защо, кметът е трябвало да издаде заповед на основание член 100 от ЗТСУ и да уточни конкретния апартамент, с който г-жа Методиева да бъде обезщетена, завършвайки по този начин производството по отчуждаване. Все пак, г-жа Методиева е имала право да претендира вместо това парично обезщетение.

61.  Изглежда тя не е поискала да се промени начина на обезщетяване от отстъпване на апартамент в плащане на пари в брой.

Г.  Обстоятелствата по случая на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев

62.  Бащата на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев притежава половината от къща с двор в София, където той и те живеят.

63.  Със заповед на кмета от 8 февруари 1983 къщата е отчуждена с оглед изграждане на метростанция. Заповедта, издадена на основание член 98 (1) от ЗТСУ, предвижда бащата на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев да бъде обезщетен с един апартамент, а г-жа Шойлева‑Стамболова - с друг апартамент. И двата апартамента се предвижда да са част от сграда, която общината възнамерява да построи. Къщата е оценена на 39 451 неденоминирани лева. Бащата на жалбоподателите обжалва и Софийският градски съд увеличава стойността на оценката с 947 неденоминирани лева, променяйки я на 40 398 неденоминирани лева. В резултат на това, делът на бащата на жалбоподателите от къщата е оценен на 20 199 неденоминирани лева.

64.  През 1984 къщата е заета и съборена. На бащата на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев е предложено да бъде настанен в общинско жилище в предградията на града, за срока на изграждане на определения като обезщетение апартамент. Преценявайки, въпреки това, че апартаментът не съответства на нуждите му, той решава да наеме друг апартамент и оставя този на общината необитаем.

65.  С допълнителна заповед от 7 март 1984, издадена на основание член 100 от ЗТСУ, кметът уточнява конкретните апартаменти, с които бащата на двамата жалбоподатели и г-жа Шойлева‑Стамболова да бъдат обезщетени, като посочва сградите, в които същите ще се намират и тяхната точна квадратура.

66.  През 1985 апартаментът на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев е завършен. 100 неденоминирани лева от оценката на бащината й къща са отнесени към стойността на този апартамент. Остатъкът (19 223 неденоминирани лева) са платени от г-жа Шойлева‑Стамболова и тя е въведена във владение. Апартаментът на бащата на жалбоподателите обаче не е построен, очевидно поради изменението на проекта на сградата, в която същият е предвиден.

67.  През 1989 бащата на жалбоподателите иска да му бъде определен друг апартамент. Със заповед на кмета от март 1989 му е отстъпен нов апартамент вместо първоначално предвидения като обезщетение. Тази заповед, подобно на първоначалната, уточнява точното местонахождение и квадратура на новия апартамент. Строежът на сградата, в която следва да се намира така определеният апартамент, започва през 1989, но скоро след това е спрян поради липса на средства.

68.  На 25 февруари 1998 бащата на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев умира. Последните двама са единствените негови наследници.

69.  През 2001 г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев изпращат писмо на кмета. Те питат дали има проекти за завършване на сградата, в която е предвиден отстъпеният като обезщетение апартамент. Като алтернатива, те питат дали е възможно да получат друг равностоен апартамент или парично обезщетение и ако да, какъв би бил размера на това парично обезщетение. С писмо от 9 май 2001 кметът ги уведомява, че не съществуват проекти за завършване на сградата. Тяхната молба за рeкомпенсация е шеста поред в списъка на чакащите, но към онзи момент липсват свободни апартаменти. В случай, че изберат паричното обезщетение, сумата, която биха получили, възлиза на 20.20 деноминирани лева.

70.  На 11 юли 2003 г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев са уведомени, че проектът за сградата, в която е предвиден бъдещият им апартамент, е изменен и са поканени да изберат нов апартамент. Те правят това на 6 август 2003, което е потвърдено с изменена заповед на основание член 100 от ЗТСУ от 9 септември 2003. Новият апартамент е почти идентичен по площ и разположение с предходния.

71.  В началото на 2004 строителството на сградата, в която е предвиден техният апартамент, е завършено и на 26 май 2004 общината предоставя апартамента на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

A.  Отчуждаване на частна собственост за мероприятия на общините и държавата

72.  Към процесния момент отчуждаванията на недвижими имоти за мероприятия на общините и държавата се урежда от ЗТСУ.

73.  Отчуждаванията се извършват въз основа на заповед на кмета, която следва да посочва имота, предмет на отчуждаване, и неговата оценка, както и да уточнява начина на обезщетяване (с отстъпване на недвижим имот или с плащане в брой) и размера на дължимото на правоимащия обезщетение (членове 95 (1), 98 (1) (1) и 98 (1) (2) от ЗТСУ).

74.  Ако собственикът подлежи на обезщетяване с апартамент, който все още не е построен, заповедта следва да уточнява неговия вид и основни характеристики (член 98 (1) (4) от ЗТСУ).

75.  Допълнителна заповед трябва да съдържа конкретните обекти, предложени като обезщетение, и тяхната оценка (член 100 от ЗТСУ). Съгласно член 103 (1) от ЗТСУ собствеността върху апартамента, отстъпен като обезщетение, се придобива по силата на тази допълнителна заповед, дори когато съответният апартамент все още не съществува.

76.  Върховният съд е приел, че първоначалната заповед за предоставяне на обезщетение и допълнителната заповед създават титул за собственост на отчуждените собственици и могат да се изменят единствено в изчерпателно определени случаи (решение № 301 от 29 април 1980 г. по гр.д. № 62/1980 г. на ВС, III г.о.; решение № 713 от 7 септември 1982 г. по гр.д. № 627/1982 г. на ВС, III г.о.). Такъв е случаят когато отчужденият собственик представи, преди получаване на апартамента, нотариално-заверено искане за изменение на заповедта с оглед предоставяне на парично обезщетение или отстъпване на по-малък или находящ се на друго място апартамент (член 103 (5) от ЗТСУ).

77.  Собственици, които не са получили полагащите им се апартаменти в рамките на определен период от време (първоначално три години, а впоследствие – една година) – било поради промени в строителния план на общината (изключване от нея на съответната сграда) или предназначаване на сградата за други мероприятия – могат да искат отмяна на отчуждаването или извършване на нова оценка на отчужденото имущество (член 109 (1) и (2) от ЗТСУ, заменен през 1990 от член 102 (7) и (8) от Закона за собствеността). Това е възможно било преди, било след допълнителната заповед. Въпреки това, след издаване на допълнителната заповед, отмяната на отчуждаването е възможно само ако теренът не е разчистен за изкопни работи или отчуждената сграда все още не е разрушена. В последния случай единствената оставаща възможност е извършване на нова оценка (член 109 (4) от ЗТСУ, заменен през 1990 от член 102 (9) от Закона за собствеността).

78.  Оценката на отчужденият имот следва да се основава на пазарната стойност на имота към момента на отчуждаването (член 102 (1) от Закона за собствеността). Новата оценка подлежи на съдебен контрол (член 138 (2) (2) от ЗТСУ и решение № 2181 от 3 май 1999 г. по адм. д. № 4433/1998 г. на ВАС, ІІ о.).

79.  През 1996 и 1998 всички тези разпоредби са заменени с правила, предоставящи по-голяма защита на отчуждените собственици. Въпреки това, новото законодателство предвижда, че горепосочените разпоредби, макар и отменени, продължават да се прилагат по отношение на висящите отчуждителни производства, които са образувани при действието на ЗТСУ или член 102 от Закона за собствеността и в рамките на които държавата е издала заповед за отчуждаване и е завзела имота преди 30 октомври 1998 (параграф 3 (1) от Закона за изменение на ЗТСУ от февруари 2000 и параграф 9 (1) от Преходните и заключителни разпоредби от Закона за устройство на територията [the Territory Planning Act] от 2001).

Б.  Отговорността на държавата за незаконни действия и бездействия

80.  Член 1 от влезлия в сила на 1 януари 1989 Закон за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, от 1988 предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на техните задължения. Отговорността на държавата е обективна, тоест тя не зависи от това дали вредите от незаконните действия или бездействия на длъжностните лица са причинени виновно (член 4 in fine). Съгласно член 7 от Закона искът за обезщетение се предявява срещу органа, назначил съответното длъжностно лице. Член 4 от Закона предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното действие или бездействие на длъжностното лице. Член 8 (2) от Закона постановява, че когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага.

В.  Изпълнение на съдебни решения относно вземания срещу държавни учреждения

81.  Съгласно алинея 2 на член 399 от Гражданскопроцесуалния кодекс, лице, което има изпълняемо парично вземане (напр. парично вземане, установено със сила на пресъдено нещо) срещу държавата или държавен орган получава плащане от предвидените за тази цел средства в бюджета им.

82.  Изпълнителният лист, удостоверяващ вземането, следва да се предяви на финансовия орган на съответното учреждение. Ако в бюджета на последното няма налични средства, висшестоящият административен орган трябва да предприеме необходимите действия, за да се предвидят такива средства в бюджета за следващата година.

83.  Принудително изпълнение и съдебен контрол върху изпълнението на решение не се допускат когато длъжникът е държавно учреждение. До декември 1997 алинея 1 на член 399 от Кодекса изрично забранява принудителното изпълнение срещу държавни учреждения. Макар тази разпоредба да е отменена през декември 1997, правната уредба остава непроменена, тъй като алинея 2 на член 399 не е изменена.

Г.  Икономически фактори

84.  Според публикуваните от Българската народна банка данни, средният обменен курс на щатския долар през февруари 1991 (първият месец, за който има такива данни) е 24.32 неденоминирани лева. През юли 1998, когато общината извършва нова оценка на къщата на г-жа Методиева (Вж. параграф 49 по-горе), средният обменен курс е 1 799.15 неденоминирани лева. През юни 2000, когато общината прави повторна оценка на къщата (Вж. параграф 52 по-горе), курсът е 2.06 деноминирани лева. През август 2002, когато е извършена третата оценка (Вж. параграф 55 по-горе), средният курс е 2.00 деноминирани лева. През февруари 2005 (последният месец, за който има такива данни) средният курс е 1.50 деноминирани лева.

ОТ ПРАВНА СТРАНА

I.  ПРЕДВАРИТЕЛНИ НАБЛЮДЕНИЯ

85.  Като начало Съдът отбелязва, че един от жалбоподателите по първата жалба (№ 42908/98), г-жа Кирилова, е починала на 2 януари 2001, когато делото е вече висящо пред Съда, и че останалите двама жалбоподатели по тази жалба, г-н Кирилов и г-жа Шнайдер, син и дъщеря на г-жа Кирилова, са изразили желание да поддържат жалбата и от нейно име (Вж. параграф 2 по-горе). Това тяхно право не се оспорва и Съдът не намира причина да поддържа противното (Вж. Нерва и други с/у Обединеното кралство, № 42295/98, пар.33, ЕКПЧ 2002-VІІІ [Nerva and Others v. the United Kingdom, no. 42295/98, § 33, ECHR 2002‑VIII]).

II.  ОБХВАТ НА ВИСЯЩОТО ПРЕД СЪДА ДЕЛО

86.  Съдът посочва, че отнемането на имотите на жалбоподателите или техните наследници е извършено през 1983, 1985, 1988 и 1990 (Вж. параграфи 15, 25, 41 и 63 по-горе), тоест преди влизането в сила на Конвенцията по отношение на България (7 септември 1992). Това означава, че Съдът не е компетентен ratione temporis да разгледа въпросите, свързани с лишаването от собственост, представляващо еднократен акт. Оплакванията на жалбоподателите обаче не се отнасят до самото отнемане, а до обстоятелството, че общинските органи не са им предоставили дължимото съгласно вътрешното право обезщетение, основаващо се на обвързващите заповеди, които създават титул за собственост по отношение на отстъпените като обезщетение имоти (Вж. параграф 87 по-долу). Ето защо, доколкото положението, с което са се сблъскали жалбоподателите, продължава след 7 септември 1992, Съдът е компетентен ratione temporis за разгледа въпросите, отнасящи се до продължаващото неизпълнение от страна на общинските органи на задължението им да предоставят дължимото обезщетение (Вж. Алмейда Гарет, Маскареняс Фалкао и други с/у Португалия, № 29813/96 и 30229/96, пар. 43, EКПЧ 2000‑I [Almeida Garrett, Mascarenhas Falcão and Others v. Portugal, nos. 29813/96 and 30229/96, § 43, ECHR 2000‑I], Байа Нова, S.A. с/у Испания (дек.), № 50924/99, 12 декември 2000 [Bahia Nova, S.A. v. Spain (dec.), no. 50924/99, 12 December 2000], Хорге Нина Хорге и други с/у Португалия, № 52662/99, пар. 42‑44, 19 февруари 2004 [Jorge Nina Jorge and Others v. Portugal, no. 52662/99, §§ 42‑44, 19 February 2004], Мора до Вале и други с/у Португалия, № 53468/99, пар. 35, 29 юли 2004 [Mora do Vale and Others v. Portugal, no. 53468/99, § 35, 29 July 2004] и Брониовски с/у Полша [GC], № 31443/96, пар. 122‑25, ЕКПЧ 2004‑X [Broniowski v. Poland [GC], no. 31443/96, §§ 122‑25, ECHR 2004‑X]).

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

87.  Жалбоподателите се оплакват, на основание член 1 от Протокол № 1, че не са получили обезщетението, на което имат право и което им е присъдено съгласно вътрешното законодателство. Те твърдят, че като не изгражда и не им предоставя процесните апартаменти, държавата осъществява продължаващо нарушение на тази разпоредба, нарушение, което е траело с години и което няма вероятност в скоро време да бъде преустановено.

88.  Член 1 от Протокол № 1 гласи следното:

“Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

   Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

A.  Възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита

89.  В становището си относно допустимостта и основателността на иска, Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпили  вътрешноправните средства за защита.

90.  На първо място то посочва, че жалбоподателите са могли да поискат отстъпване на други апартаменти, макар и на места, различни от първоначално определените.

91.  На второ място, Правителството отбелязва, че жалбоподателите са имали възможност да поискат нови оценки на отчуждените имоти, след което да изберат парично обезщетение, определено в съответствие с новите оценки. Съгласно член 102 от Закона за собствеността оценките следва да се извършат на основата на пазарната стойност на имотите.

92.  На трето място, то навежда довода, че жалбоподателите са могли да предявят искове на основание Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и да претендират обезщетение за претърпените вреди в резултат от забавеното предоставяне на дължимите им апартаменти. В подкрепа на своето твърдение, Правителството представя копие от решението на Върховния касационен съд от 16 октомври 2001 по делото на г-н Илчев срещу Столична община, твърдейки, че то е израз на константната съдебна практика на българските съдилища.

93.  Жалбоподателите по първите три жалби – г-н Кирилов, г-жа Шнайдер, г-н Илчев и г-жа Методиева – заявяват, че средствата за защита, предложени от Правителството, не са ефективни.

94.  Що се отнася до възможността да се иска отстъпване на други апартаменти, жалбоподателите посочват, че на първо място те не са длъжни да приемат нещо, различно от дължимото. Дори това да не е така, те в действителност са направили такива искания, които обаче са били отхвърлени от общинските органи с обяснението, че не разполагат със свободни апартаменти.

95.  По отношение на правото да се иска нова оценка и след това въз основа на нея да се премине към парично обезщетение, те отбелязват, че не са длъжни да използват тази възможност, тъй като имат право на апартаменти и не могат да бъдат принуждавани вместо тях да  получат пари. Дължимите апартаменти следва да се намират на места, близки до местата на отчуждените имоти; не е възможно жалбоподателите да закупят такива апартаменти с евентуално предоставените им от общинските органи парични суми. Освен това, Правителството не посочва правното основание на тази възможност. Ако такава наистина съществува, е необяснимо защо общинските власти не са я предложили на жалбоподателите в продължение на толкова дълъг период от време. Ако общинските органи са разполагали с достатъчно средства да заплатят на жалбоподателите пазарната стойност на техните апартаменти, те биха могли да използват тези средства за изграждането им. Въпреки това, видно от становището на Правителството, именно липсата на средства е попречила на общинските власти да изпълнят задълженията си. Освен това жалбоподателите изтъкват, че г-жа Методиева е поискала нова оценка и в продължение на години не е успяла да получи валидна такава. На последно място, те посочват, че съгласно член 102 (1) от Закона за собствеността новата оценка се основава на пазарната стойност на имота към момента на отчуждаването, а не на текущата пазарна цена.

96.  По отношение на възможността за предявяване на иск на основание Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, жалбоподателите изтъкват, че образуваното от г-н Илчев дело е било необичайно и единствено по рода си и че постановените по него решения не представляват трайно установена съдебна практика на българските съдилища. Освен това, не става въпрос за правно средство, което да принуди общинските органи да построят и предоставят дължимите на жалбоподателите апартаменти; най-много, то би могло да ги обезщети за настъпилата до момента забава. Възможността за получаване на обезщетение за забавата не може сама по себе си да поправи пропуска на общинските власти да предоставят апартаментите. Искът би представлявал подходящо средство за поправяне на вредите само ако присъденото обезщетение се съчетава с процес, който би принудил общинските органи да осигурят апартаментите. Жалбоподателите твърдят също така, че такъв иск не е ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като производството, което г-н Илчев е образувал, е било висящо в продължение на много години. Макар и да е приключило с окончателно решение в негова полза, съмнително е дали в действителност той ще е в състояние да събере дължимите суми от финансово затруднените общински органи. Освен това според жалбоподателите размерът на присъденото обезщетение е твърде нисък.

97.  Г-жа Шойлева-Стамболова и г-н Шойлев изтъкват, че техният баща сам е поискал да се възползва от възможността да му бъде отстъпен друг апартамент. Общината е уважила молбата му, но другият апартамент също не е бил построен. По отношение на възможността да се иска нова оценка, те твърдят, че такава е липсвала, тъй като съгласно член 102 (8) от Закона за собствеността нова оценка може да се извърши единствено ако след издаване на заповедта по член 100 от ЗТСУ, сградата, в която е предвиден съответният апартамент, е изключена от застроителния план или е предназначена за други мероприятия. Случаят не е бил такъв: апартаментът още е бил в застроителния план, но не е била завършена. Освен това не е реалистично Правителството да претендира, че жалбоподателите са могли да получат парично обезщетение по пазарни цени и в същото време да твърди, че общинските власти не са имали достатъчно средства да довършат строителството.

98.  Относно възможността за предявяване на иск на основание Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, г-жа Шойлева-Стамболова и г-н Шойлев посочват, че решението на Върховния касационен съд от 16 октомври 2001 не изразява константната съдебна практика на българските съдилища, а е изолиран случай. Във всички случаи, такъв иск не представлява ефективно средство за защита, тъй като производството трае години и в крайна сметка присъденото обезщетение може да се окаже по-малко от направените в хода на делото съдебни разноски. На последно място, те отбелязват, че доколкото искът не може да принуди органите да построят и предоставят апартаментите, той не би могъл да поправи твърдяното нарушение на член 1 от Протокол № 1 и следователно не представлява средство за защита, което е следвало да бъде използвано.

99.  В решението си по допустимостта от 5 февруари 2004 Съдът отбелязва, че въпросът за изчерпването на вътрешноправните средства за защита е толкова тясно свързан с основателността на оплакванията на основание член 1 от Протокол № 1 и член 13 от Конвенцията, че е невъзможно тяхното отделяне, и поради това отнася възражението на Правителството за разглеждане по съществото на спора (Вж. параграф 10 по-горе). Ето защо Съдът ще разгледа възражението на Правителството в контекста на основателността на оплакването на жалбоподателите.

Б.  По същество на оплакването

1.  Твърдения на страните

100.  Правителството твърди, че общественият интерес e наложил отчуждаването на имотите на жалбоподателите. То посочва също така, че отчуждаванията са съобразени с приложимите законови норми и че бъдещите апартаменти, предназначени да обезщетят отчуждените собственици напълно задоволяват техните жилищни нужди. Все пак Правителството признава, че производствата по обезщетяване на жалбоподателите все още са висящи и че общинските органи не са изпълнили задълженията си за построят и предоставят дължимите на жалбоподателите апартаменти. То изтъква, че причините за това са обществените и икономически промени в страната след 1989, приемането на редица реституционни закони и трудностите, свързани с осигуряването на средства за строежа на сградите. Независимо от това, Правителството изтъква, че повечето от жалбоподателите са били настанени в общински жилища до изграждането на техните апартаменти. Твърденията на жалбоподателите, че тези жилища са били далеч по-лоши от гледна точка на площ и местонахождение от дължимите им апартаменти, са очевидно преувеличени. Освен това, жалбоподателите са могли да искат пълно обезщетение за претърпените от забавата вреди посредством искове срещу съответните общини съгласно Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Всичко това показва, че е установен справедлив баланс и че липсва нарушение на член 1 от Протокол № 1.

101.  Жалбоподателите твърдят, че пропускът на органите да им осигурят апартаментите, отстъпени като обезщетение за отчуждените имоти, представлява нарушение на правата им съгласно член 1 от Протокол № 1. В действителност Правителството признава, че общинските власти не са изпълнили задължението си да построят и предоставят апартаментите. Обстоятелството, че са им липсвали средства не ги освобождава от задължението им.

102.  Жалбоподателите посочват, че не твърдят, че отчуждаванията не са извършени в интерес на обществото. Според тях обаче това е несъществено доколкото тяхното оплакване не се отнася до самите отчуждавания, а до обстоятелството, че органите не са им предоставили обезщетението, дължимо съгласно отчуждителните заповеди. Според жалбоподателите не е спазен справедливият баланс между техните интереси и този на обществото. Органите са иззели имотите много преди да ги използват по определения от тях начин, докато лишените от имуществото си собственици напразно са чакали обещаното обезщетение. Този период на очакване не е ограничен по никакъв начин от закона и не съществуват правни средства, които да принудят органите да изпълнят задължението си. Жалбоподателите безуспешно са опитвали множество способи, за да принудят общинските органи да предоставят апартаментите. Това се е превърнало в несъразмерна и прекомерна тежест за тях. От друга страна, липсва обществен интерес, противопоставим на понесеното от жалбоподателите бреме.

103.  Вярно е, че до завършване на апартаментите повечето от жалбоподателите са били настанени в общински жилища, но това далеч не е било достатъчно. На първо място, последните са били много по-малки и в много по-лоши райони от дължимите. На второ място, ако жалбоподателите бяха получили полагащите им се апартаменти, те щяха в пълна степен да се ползват от своята собственост.

2.  Преценката на Съда

(a)  Приложимост на член 1 от Протокол № 1

104.  Съдът отбелязва, че член 1 от Протокол № 1 защитава всички видове материални активи, като например вземания (Вж. Алмейда Гарет, Маскареняс Фалкао и други, пар. 47, Хорге Нина Хорге и други, пар. 51, и Мора до Вале и други, пар. 38, цитирани по-горе).

Освен това той посочва, че приложимото вътрешно законодателство и съдебна практика (Вж. параграфи 75 и 76 по-горе) предоставят на жалбоподателите право на собственост върху апартаментите, отстъпени им като обезщетение за отчуждените имоти. Това положение е признато от компетентните национални органи в отношенията им с жалбоподателите (Вж. параграфи 22, 30, 45, 47, 67 и 69 по-горе), потвърдено е с решението на Върховния касационен съд от 16 октомври 2001 (Вж. параграф 35 по-горе) и не е оспорено от Правителството-ответник.

Ето защо според Съда жалбоподателите могат да претендират, че имат право да получат от общинските власти отстъпените им апартаменти; в резултат на това, заключава, че член 1 от Протокол № 1 е приложим.

105.  Що се отнася до въпроса коя част от тази разпоредба се прилага в настоящия случай, Съдът счита, че посегателството върху правата на жалбоподателите да ползват собствеността си се изразява в продължаващото неизпълнение на задължението за предоставяне на определеното им обезщетение. Съдът не е компетентен да разгледа, наред с останалите въпроси, тези, които са свързани с отнемането на имуществото на жалбоподателите или техните наследодатели, още по-малко достатъчността на предоставеното към онзи момент обезщетение (Вж. параграф 86 по-горе). Поради това посегателството не може да се приравнява на отнемането на собствеността по смисъла на второто изречение от първата алинея на член 1 от Протокол № 1. Ето защо случаят попада в обхвата на първото изречение на тази алинея, провъзгласяващо общо принципа за мирното ползване на собствеността (Вж. Алмейда Гарет, Маскареняс Фалкао и други, пар. 48, Хорге Нина Хорге и други, пар. 52, Мора до Вале и други, пар. 39, цитирани по-горе, и Бъфало ООД в ликвидация с/у Италия, №. 38746/97, пар. 31, 3 юли 2003 [Buffalo S.r.l. en liquidation v. Italy, no. 38746/97, § 31, 3 July 2003].

(б)  Съответствие с член 1 от Протокол № 1

106.  За целите на първото изречение от първата алинея на член 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е налице справедлив баланс между интересите на общността и изискванията за защита на основните лични права (Вж. Алмейда Гарет, Маскареняс Фалкао и други, пар. 49, Хорге Нина Хорге и други, пар. 53, Мора до Вале и други, пар. 40, цитирани по-горе). Ето защо във всички случаи на твърдяно нарушение на този член, Съдът следва да установи дали в резултат от действие или бездействие на държавата, засегнатите лица са понесли несъразмерна и прекомерна тежест (Вж. делото Брониовски, цитирано по-горе, пар. 150). При тази преценка Съдът трябва да вземе предвид и поведението на страните, включително използваните от държавата средства и тяхното приложение. Всъщност, когато е заложен общественият интерес, държавните органи са длъжни да действат своевременно и по подходящ и последователен начин (Вж. Бейлер с/у Италия [GC], № 33202/96, пар. 110 in fine, 114 и 120 in fine, ЕКПЧ 2000‑I [Beyeler v. Italy [GC], no. 33202/96, §§ 110 in fine, 114 and 120 in fine, ECHR 2000‑I], Софтрансавто Холдинг с/у Украйна, № 48553/99, пар. 97‑98, ЕКПЧ 2002‑VII [Sovtransavto Holding v. Ukraine, no. 48553/99, §§ 97‑98, ECHR 2002‑VII] и Брониовски, цитиран по-горе, пар. 151, 184 и 185).

107.  Според Правителството сградите не са построени и апартаментите не са предоставени и поради финансовите трудности на държавата в процеса на реформи след 1989 (Вж. параграф 100 по-горе). Затова може да се приеме, че преследваната законна цел е умелото разпределение на оскъдните ресурси на разположение на държавата.

108.  По отношение на съразмерността и справедливия баланс, Съдът посочва по-специално, че необичайно продължителната забава на обезщетението при отчуждаване води до увеличаване на финансовите загуби за лицето, чиято собственост е отчуждена, поставяйки го в положение на несигурност, особено когато се вземе предвид настъпилото в някои държави парично обезценяване (Вж. Акус с/у Турция, решение от 9 юли 1997, Бюлетин с присъди и решения 1997‑IV, стp. 1310, пар. 29 [Akkuş v. Turkey, judgment of 9 July 1997, Reports of Judgments and Decisions 1997‑IV, p. 1310, § 29] и Бъфало ООД в ликвидация, цитирано по-горе, пар. 37 in fine). Същото се отнася и до необичайната продължителност на административните или съдебни производства за определяне на такова обезщетение, особено когато лицата, чиито имоти са отчуждени, са длъжни да прибягнат до тези производства с оглед получаване на дължимото им обезщетение (Вж. Ака с/у Турция, решение от 23 септември 1998, Бюлетин 1998‑VI, стp. 2682, пар. 49 [Aka v. Turkey, judgment of 23 September 1998, Reports 1998‑VI, p. 2682, § 49].

109.  Съдът посочва, че имотите на жалбоподателите или техните наследодатели са отчуждени през 1983, 1985, 1988 и 1990 (Вж. параграфи 15, 25, 41 и 63 по-горе) и дори и към настоящия момент, тоест за период от порядъка на петнадесет до двадесет и две години, жалбоподателите – с изключение на г-жа Шойлева-Стамболова и г-н Шойлев, чийто апартамент в крайна сметка е предоставен на 26 май 2004 (Вж. параграф 71 по-горе) – са останали без дължимото им съгласно вътрешното законодателство обезщетение. Общинските органи са имали – и все още имат – задължение да им предоставят отстъпените като обезщетение апартаменти. Въпреки това, във всеки един от случаите те са възприели пасивно поведение, като не само са пренебрегвали проблема, но дори са противодействали на опитите на жалбоподателите да ги принудят да изпълнят задължението си.

110.  В тази връзка Съдът отбелязва, че всеки от жалбоподателите е опитал различни административни и съдебни способи, за да излезе от положението, в което се намира в продължение на години.

111.  Всички жалбоподатели, например, безуспешно са опитали да получат други апартаменти: общинските органи или ги уведомяват, че няма свободни апартаменти (Вж. параграфи 19, 30, 31, 46 и 47 по-горе) или, в случая на бащата на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев, уважават искането за определяне на нов “бъдещ” апартамент, който, както първоначалния, дълги години остава незавършен (Вж. параграф 67 по-горе).

112.  По подобен начин, г-жа Методиева е поискала нова оценка на отчуждения й имот през 1998 и е успяла да получи действителна такава едва в края на 2004, след шест години административни и съдебни дела (Вж. параграфи 49 - 60 по-горе). Имайки предвид продължителния период от време между отчуждаването и тази нова оценка и значителното парично обезценяване, настъпило междувременно в България (Вж. параграф 84 по-горе), оценката – въз основа на която г-жа Методиева би могла евентуално да поиска парично обезщетение – следва да се счита за адекватна само ако отчита това обезценяване. В тази връзка, Съдът припомня, че тъй като член 1 от Протокол № 1 не гарантира право на пълно обезщетение при всички обстоятелства е необходимо обезщетението във връзка с отчуждаването да е приемливо с оглед стойността на отнетия имот (Вж. Джеймс и други с/у Обединеното кралство, решение от 21 февруари 1986, том A № 98, стp. 36, пар. 54 [James and Others v. the United Kingdom, judgment of 21 February 1986, Series A no. 98, p. 36, § 54]). Обезщетението не би могло да бъде подходящо ако се предоставя без оглед на различните обстоятелства, които биха могли да намалят стойността му, като например необоснована забава (Вж. Акус, цитиран по-горе, стp. 1309, пар. 29).

113.  Получената при новата оценка стойност, първоначално твърде ниска в резултат от обезценяването на българския лев през периода 1991‑98 (Вж. параграфи 49 и 84 по-горе), се намалява допълнително поради обстоятелството, че общинските органи са я извършили на основата на пазарната цена на имота към момента на отчуждаването (Вж. параграф 52 по-горе), в съответствие с изричните указания на Никополския районен съд, приел, че оценката следва да се извърши съгласно член 102 от Закона за собствеността (Вж. параграф 51 по-горе).

Наистина впоследствие, когато делото се връща при него за втори път, Никополският районен съд променя предходното си становище (Вж. параграф 53 по-горе), но новото му решение е отменено от Върховния административен съд, който изрично постановява, че за основа на новата оценка следва да вземат пазарните стойности към момента на отчуждаването, в съответствие с член 102 от Закона за собствеността (Вж. параграф 54 по-горе).

Едва на 27 октомври 2004, шест години след образуване на производството, Върховният административен съд, с окончателно решение и въпреки възраженията на общината, променя становището си и приема, че оценката следва да се основава на пазарната стойност на имота към момента на извършването й (Вж. параграфи 59 и 60 по-горе).

114.  Дори да се приеме, че в резултат на това последно решение – постановено след като жалбата на г-жа Методиева е обявена за допустима (Вж. параграф 10 по-горе) – жалбоподателката може да избере парично обезщетение на основата на тази нова оценка, което евентуално би й осигурило парична сума, съобразена със стойността на дължимия й апартамент, това не омаловажава факта, че четиринадесет години тя е била в положение на несигурност, без правни средства, които да й позволят да получи изграждане на отстъпения й апартамент или вместо него подходящо парично обезщетение.

115.  Съдът държи също така да отбележи, че предвид изричното изискване на член 102 (1) от Закона за собствеността оценката на отчужденото имущество да се извършва въз основа на неговата пазарна стойност към момента на отчуждаването (Вж. параграфи 77 и 78 по-горе), недопускането от общинските органи на възможността за използване на друг начин (Вж. параграф 69 по-горе) и становището на Върховния административен съд, поддържано до юни 2002, че новата оценка следва да се основава на пазарната стойност към момента на отчуждаването (Вж. параграф 54 по-горе), останалите жалбоподатели не следва да бъдат упреквани, че не са опитали този способ за поправяне на вредите. Освен това, съгласно приложимите правила, новa оценка може да се иска единствено ако бъдещата сграда е изключена от строителната програма на общината или е предназначена за други мероприятия (Вж. параграф 77 по-горе), което очевидно не е така в случая на г-н Кирилов, г-жа Шнайдер, г-н Илчев, г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев.

116.  По отношение на делото на г-н Илчев срещу общината на основание Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (Вж. параграфи 32-39 по-горе), Съдът отбелязва, че противно на твърдението на Правителството, преди решението на Върховния касационен съд от 16 октомври 2001 не съществува съдебна практика, според която е възможно в такъв случай да се получи обезщетение поради бездействието на общинските власти. Освен това той посочва, че такъв иск не може пряко да задължи общинските органи да построят и предоставят дължимия на г-н Илчев апартамент. Чрез него може единствено да бъде получено обезщетение за забавата от датата на предявяване на исковата молба на 9 февруари 1996, както и законна лихва върху присъдената сума от тази дата до окончателното й плащане (Вж. параграф 38 по-горе). Поради това изглежда, че ако апартаментът не бъде построен и предоставен, г-н Илчев ще бъде принуден да води друго дело и да претендира допълнително обезщетение.

117.  Съдът освен това отбелязва, че образуваното през февруари 1996 производство (Вж. параграф 32 по-горе) е приключило след повече от осем години, през април 2004 (Вж. параграф 37 по-горе). Качеството му на ефективно средство за защита е сериозно засегнато от прекомерната му продължителност (Вж. Мора до Вале с/у Португалия (дек.), № 53468/99, 6 март 2003 [Mora Do Vale v. Portugal (dec.), no. 53468/99, 6 March 2003]).

118.  На последно място, Съдът посочва, че присъденото в това производство обезщетение – независимо от адекватността му като средство за защита срещу бездействието на общинските органи – не е и понастоящем платено поради липса на предназначени за тази цел от общината средства (Вж. параграф 39 по-горе) и че г-н Илчев не разполага с никакви средства за принудително изпълнение на постановеното срещу нея съдебно решение (Вж. параграфи 81-83 по-горе) и е длъжен да я чака да намери нужните средства, както и да му построи и предостави дължимия апартамент.

119.  С оглед горното, Съдът счита, че общинските власти не са взели необходимите предвид обстоятелствата на случая положителни мерки, които да гарантират, че искът на основание Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани – независимо от неговата ефективност на теория – представлява в настоящия случай ефективно правно средство за защита срещу твърдяното нарушение на член 1 от Протокол № 1. Въпреки това, ако г-н Илчев евентуално успее да получи присъденото му в това производство обезщетение, това би имало значение при определянето на справедливо обезщетение съгласно член 41 от Конвенцията (Вж., mutatis mutandis, Ятридис с/у Гърция [GC], № 31107/96, пар. 47 in fine, ЕКПЧ 1999‑II [Iatridis v. Greece [GC], no. 31107/96, § 47 in fine, ECHR 1999‑II].

120.  В заключение, Съдът намира, че въпреки усилията им, жалбоподателите в продължение на много години не са успели да принудят органите да изпълнят задълженията си спрямо тях или да им възстановят по друг начин причинените вреди. Това положение е допълнително утежнено от необичайната продължителност на производството, чрез което г-н Илчев и г-жа Методиева се опитват да получат обезщетение, най-вече поради дейното противопоставяне на съответните общински органи на съдебните им претенции.

121.  Съдът счита, че в случаи като настоящия общинските власти е следвало да действат своевременно и по подходящ и последователен начин (Вж. параграф 106 по-горе). Поради това те са били длъжни да съдействат на жалбоподателите за намиране на подходящо разрешение на проблема и да предприемат действия, удовлетворяващи всички заинтересовани лица. Вместо това, макар да не отричат задължението си да построят и предоставят процесните апартаменти, те не само отказват да сътрудничат на жалбоподателите, но дори, години наред, упорито се противопоставят на различните техни опити за получаване на обезщетение. Този подход не може да се счита за съвместим със задълженията на държавата съгласно член 1 от Протокол № 1.

122.  Освен това, въпреки затрудненията на общинските органи във връзка със строежа на процесните апартаменти, дължащи се на очевидно затрудненото им финансово положение, Съдът счита, че твърдяната липса на средства – за която се е произнесъл, че не представлява валидно извинение за неизпълнение на изпълняеми вземания като например съдебно признати претенции (Вж. Бурдов с/у Русия № 59498/00, пар. 35 и 41, ЕКПЧ 2002‑III [Burdov v. Russia, no. 59498/00, §§ 35 and 41, ECHR 2002‑III]) – не оправдава и продължителната забава, която е налице в настоящия случай (Вж. Бъфало ООД в ликвидация, цитирано по-горе, пар. 36 in fine).

123.  Вярно е, на последно място, че някои от жалбоподателите са били настанени в общински апартаменти до изграждане на обещаните като обезщетение обекти. Въпреки това, остава фактът, че в продължение на много години, те са живели в несигурност. Тази несигурност, съчетана с липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, и нежеланието – дори противодействието – на компетентните органи да намерят решение на проблема на жалбоподателите в толкова дълъг период от време, налагат извода на Съда, че жалбоподателите вече са понесли особена и прекомерна тежест, нарушила необходимия справедлив баланс между обществените интереси и закрилата на правото за мирно ползване на собствеността (Вж. Алмейда Гарет, Маскареняс Фалкао и други, пар. 54, Хорге Нина Хорге и други, пар. 58, Мора до Вале и други, пар. 45, и Бъфало ООД в ликвидация, пар. 39, цитирани по-горе).

124.  В заключение, Съдът отхвърля възражението на Правителството за не-изчерпване на вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването на жалбоподателите на основание член 1 от Протокол № 1 и приема, че е налице нарушение на тази разпоредба.

IV.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

125.  Жалбоподателите твърдят също така нарушение на член 13 от Конвенцията. Те се оплакват от липса на каквито и да било механизми в българското законодателство за поправяне на причинените им вреди.

126.  Член 13 гласи следното:

“ Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.”

127.  Имайки предвид заключенията, изложени в параграфи 123 и 124 по-горе, Съдът намира, че не е необходимо да разглежда въпроса отделно във връзка с тази разпоредба (Вж. Алмейда Гарет, Маскареняс Фалкао и други, пар. 57 и Мора до Вале и други, пар. 48, цитирани по-горе).

V.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

128.  Член 41 от Конвенцията гласи следното:

“ Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

129.  Жалбоподателите по първите три жалби (№ 42908/98, 44038/98 и 44816/98), г-н Кирилов, г-жа Шнайдер, г-н Илчев и г-жа Методиева, претендират обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат от установеното в настоящия случай нарушение.

130.  По отношение на имуществените вреди, четиримата жалбоподатели претендират цялата стойност на дължимите апартаменти, изчислена на основата на техните пазарни цени, в случай, че общинските органи не предоставят апартаментите преди решаване на делото от Съда. Те претендират също така обезщетение за забава от датата на влизане в сила на Конвенцията по отношение на България до датата на постановяване на съдебното решение, изчислено въз основа на средномесечния наем, който биха получавали, ако апартаментите им бяха предоставени. Жалбоподателите представят експертизи относно стойността на апартаментите съответно към 30 март и 15 април 2004 и относно размера на пропуснатите ползи за периода 1992 – 2004.

131.  По отношение на неимуществените вреди, четиримата жалбоподатели твърдят, че са изпитвали тревоги и притеснения в продължение на много години, през които напразно са опитвали да принудят органите да им предоставят предвиденото обезщетение. Оставят на Съда да определи конкретния размер на обезщетението.

132.  Претенциите на жалбоподателите са както следва.

133.  Г-н Кирилов и г-жа Шнайдер претендират 120 000 деноминирани лева като обезщетение за дължимия апартамент на техните родители и впоследствие на тях като техни наследници, както и 22 499 деноминирани лева за забава до 15 април 2004 и 500 деноминирани лева за всеки следващ месец.

134.  Г-н Кирилов също претендира 108 000 деноминирани лева като обезщетение за дължимия му в лично качество апартамент, както и 66 136 деноминирани лева за забава до 15 април 2004 и 480 деноминирани лева за всеки следващ месец.

135.  Г-н Илчева претендира 95 000 деноминирани лева като обезщетение за дължимия му апартамент и 49 185 деноминирани лева за забава до 30 март 2004 и 140 деноминирани лева за всеки следващ месец.

136.  Г-жа Методиева претендира 7 300 деноминирани лева като обезщетение за дължимия й апартамент, както и 6 857 деноминирани лева за забава до 30 март 2004 и 50 деноминирани лева за всеки следващ месец.

137.  Жалбоподателите по жалба № 7319/02, г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев, също претендират обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени от тях в резултат от установеното в настоящото дело нарушение.

138.  Според тях обезщетението за имуществени вреди следва да включва настоящата стойност на неполучения апартамент и настоящата стойност на дохода, който биха събрали, ако апартаментът им е бил предоставен своевременно. Съгласно представеното от двамата жалбоподатели заключение на вещо лице стойността на апартамента към 10 март 2003 е 61 000 деноминирани лева. Според двамата жалбоподатели размерът на пропуснатите ползи за периода от 7 септември 1992 (датата на влизане в сила на Конвенцията по отношение на България) до 1 януари 2004 възлиза на 18 592.51 евро, както и 158.50 евро за всеки месец след 1 януари 2004 до предоставяне на апартамента.

139.  По отношение на обезщетението за неимуществени вреди, двамата жалбоподатели предоставят на Съда да присъди сума, която  счита за справедлива от гледна точка на съдебната му практика.

140.  С писмо от 1 юни 2004, след предоставянето на дължимия апартамент на 26 май 2004 (Вж. параграф 71 по-горе), г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев оттеглят иска си в частта, в която претендират стойността на апартамента и искат единствено обезщетение за забава, възлизащо според тях на 19 385.01 евро.

141.  Правителството не взема становище по отношение на претенциите на жалбоподателите.

142.  С оглед обстоятелствата по делото, Съдът счита, че въпросът с приложението на член 41 не следва още да се решава по отношение на имуществените и неимуществените вреди, с оглед възможността за постигане на евентуално споразумение между държавата-ответник и жалбоподателите (член 75, алинея 1 от Правилника на Съда) (Вж. Алмейда Гарет, Маскареняс Фалкао и други, цитирано по-горе, пар. 61).

Б.  Съдебни разноски

143.  Жалбоподателите искат присъждане в тяхна полза на заплатените адвокатски възнаграждения и други разноски, свързани с производството пред Съда.

144.  Жалбоподателите по жалба № 42908/98, г-н Кирилов и г-жа Шнайдер, претендират 2 470 евро. Те искат от тази сума 2 320 евро да бъдат заплатени на техните пълномощници, г-жа Н. Седефова и г-жа З. Калайджиева, и 150 евро - на тях.

145.  Жалбоподателят по жалба № 44038/98, г-н Илчев, претендира 2 385 евро. Той иска от тази сума 2 310 евро да бъдат заплатени на неговите пълномощници, г-жа Н. Седефова, г-жа З. Калайджиева и г-жа А. Гаврилова‑Анчева, и 75 евро - на него.

146.  Жалбоподателката по жалба № 44816/98, г-жа Методиева, претендира 2 385 евро. Тя иска от тази сума 2 310 евро да бъдат заплатени на нейните пълномощници, г-жа Н. Седефова и г-жа А. Гаврилова‑Анчева, и 75 евро - на нея.

147.  Жалбоподателите по жалба № 7319/02, г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев, претендират 5 690 евро. Те представят договор за правна помощ между тях и представлявалия ги в делото адвокат и график за изработени часове.

148.  Правителството не представя становище относно претенциите на жалбоподателите.

149.  Съгласно практиката на Съда съдебните разноски се възстановяват доколкото се установи, че същите са действително и необходимо направени и са приемливи като размер. В настоящия случай Съдът не намира, че възнаграждение в размер на 50 евро на час е прекомерно (Вж. Ангелова с/у България, № 38361/97, пар. 176 in fine, ЕКПЧ 2002‑IV [Anguelova v. Bulgaria, no. 38361/97, § 176 in fine, ECHR 2002‑IV], Николов с/у България, № 38884/97, пар. 111, 30 януари 2003 [Nikolov v. Bulgaria, no. 38884/97, § 111, 30 January 2003] и Тотева с/у България, № 42027/98, пар. 75, 19 май 2004 [Toteva v. Bulgaria, no. 42027/98, § 75, 19 May 2004]). Имайки предвид сложността на делото и часовете, в които адвокатите на жалбоподателите са работили по делото, това възнаграждение не се явява нереалистично. Въпреки това, Съдът отбелязва, че г-жа Н. Седефова е представлявала г-н Кирилов, г-жа Шнайдер, г-н Илчев и г-жа Методиева, че г-жа Калайджиева е представлявала г-н Кирилов, г-жа Шнайдер и г-н Илчев и че г-жа A. Гаврилова‑Анчева е представлявала г-н Илчев и г-жа Методиева. При тези обстоятелства, предвид припокриването на факти и оплаквания в трите жалби, Съдът счита за уместно известно намаление.

150.  Съдът също така отбелязва, че жалбоподателите по първите три жалби искат част от присъдените от Съда съдебни разноски да бъде пряко платена на техните пълномощници.

151.  Имайки предвид всички релевантни фактори, Съдът присъжда на г-н Кирилов и г-жа Шнайдер 2 085 евро, както и всички дължими върху тази сума данъци. От тази сума, 1 935 евро следва да се преведат по банковата сметка на адвокатите на жалбоподателите, г-жа Н. Седефова и г-жа З. Калайджиева, а 150 евро - по банковата сметка на жалбоподателите.

152.  Имайки предвид всички релевантни фактори и приспадайки 685 евро, получени под формата на правна помощ от Съвета на Европа, Съдът присъжда на г-н Илчев 1 400 евро, както и всички дължими върху тази сума данъци. От тази сума, 1 325 евро следва да се преведат по банковата сметка на адвокатите на жалбоподателя, г-жа Н. Седефова, г-жа З. Калайджиева и г-жа А. Гаврилова‑Анчева, а 75 евро - по банковата сметка на жалбоподателя.

153.  Имайки предвид всички релевантни фактори и приспадайки 685 евро, получени под формата на правна помощ от Съвета на Европа, Съдът присъжда на г-жа Методиева 1 400 евро, както и всички дължими върху тази сума данъци. От тази сума, 1 325 евро следва да се преведат по банковата сметка на адвокатите на жалбоподателя, г-жа Н. Седефова и г-жа А. Гаврилова‑Анчева, а 75 евро - по банковата сметка на жалбоподателя.

154.  На последно място, Съдът присъжда на г-жа Шойлева‑Стамболова и г-н Шойлев сума в размер на 2 100 евро, както и всички дължими върху нея данъци.

В.  Лихва за забава

155.  Съдът счита за уместно лихвата за неизпълнение да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процента.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Оставя без уважение възражението на правителството за не-изчерпване на вътрешноправните средства за защита във връзка с оплакването на жалбоподателите на основание член 1 от Протокол № 1 и счита, че е налице нарушение на тази разпоредба;

2.  Счита, че не е необходимо да разглежда отделно оплакването на основание член 13 от Конвенцията;

3.  Счита

(a)  че държавата-ответник, в срок от три месеца от влизането в сила на решението съгласно член 44, алинея 2 от Конвенцията, следва да плати като съдебни разноски следните суми, в левова равностойност по курса, приложим в деня на плащането:

(i)   на жалбоподателите по жалба № 42908/98, г-н Камен Иванов Кирилов и г-жа Милена Иванова Шнайдер, 2 085 EUR (две хиляди осемдесет и пет евро), от които 150 EUR (сто и петдесет евро) – по банковата сметка на жалбоподателите, а 1 935 EUR  (хиляда деветстотин тридесет и пет евро) – по банковата сметка на адвокатите на жалбоподателите, г-жа Н. Седефова и г-жа З. Калайджиева, в България;

(ii)  на жалбоподателя по жалба № 44038/98, г-н Славе Иванов Илчев, 1 400 EUR (хиляда и четиристотин евро), от които 75 EUR (седемдесет и пет евро) – по банковата сметка на жалбоподателя, а 1 325 EUR (хиляда триста двадесет и пет евро) – по банковата сметка на адвокатите на жалбоподателя, г-жа Н. Седефова, г-жа З. Калайджиева и г-жа A. Гаврилова‑Анчева, в България;

(iii)  на жалбоподателката по жалба № 44816/98, г-жа Елисавета Данаилова Методиева, 1 400 EUR (хиляда и четиристотин евро), от които 75 EUR (седемдесет и пет евро) – по банковата сметка на жалбоподателя, а 1 325 EUR (хиляда триста двадесет и пет евро) – по банковата сметка на адвокатите на жалбоподателката, г-жа Н. Седефова и г-жа A. Гаврилова‑Анчева, в България;

(iv)  на жалбоподателите по жалба № 7319/02, г-жа Теодора Александрова Шойлева‑Стамболова и г-н Стефан Александров Шойлев, 2 100 EUR (две хиляди и сто евро);

(v)  евентуалните данъци и такси върху посочените по-горе суми;

(б)  че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка през срока на неизпълнение, увеличена с три процента;

4.  Счита, че въпросът за приложението на член 41 все още не следва да се решава по отношение на имуществените и неимуществените вреди;

      поради което,

(a)  прекратява разглеждането на горепосочения въпрос;

(б)  поканва Правителството и жалбоподателите да представят, в срок от шест месеца от датата на влизане в сила на решението съгласно член 44, алинея 2 от Конвенцията, писмените си становища по въпроса и по-специално уведомление до Съда за евентуално постигнато споразумение;

(в)  прекратява по-нататъшния ход на производството и предоставя на председателя на състава правото да насрочи делото, ако е необходимо.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 9 юни 2005, съгласно член 77, алинеи 2 и 3 от Правилника на Съда.

Сорен НИЛСЕН                                                               Кристос РОЗАКИС

[Søren Nielsen]                                                                  [Christos Rozakis]
       Секретар                                                                            Председател

Дата на постановяване: 9.6.2005 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-69311