Номер на жалба: 40063/98

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Разумен срок, (Чл. 5-3) Съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, (Чл. 5-5) Обезщетение

По делото на Митев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), заседаващ като камара в състав:

          Г-н      Х.Л. Розакис (C.L. Rozakis), председател,
          Г-н      П. Лоранцен (P. Lorenzen),
          Г-жа    Н. Вайич (N. Vajić),
          Г-жа    С. Ботушарова,
          Г-жа    Е. Стайнер (E. Steiner),
          Г-н      К. Хаджиев (K. Hajiyev),
          Г-н      Д. Шпийлман (D. Spielmann), съдии,
          и г-н С. Нилсен (S. Nielsen), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 2 декември 2004 г.,

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 40063/98) срещу Република България, подадена до Европейската комисия по правата на човека (наричана по-нататък "Комисията") от българския гражданин г-н Явор Делчев Митев (наричан по-нататък “жалбоподател”) на 23 октомври 1997 г. на основание бившия член 25 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н В. Василев – адвокат, практикуващ в София. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своите агенти г-жа Г. Самарас и г-жа M. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че са били нарушени член 5 §§ 1, 3, 4 и 5 и член 6 § 1 във връзка със задържането му под стража и наказателното производство срещу него.

4.  Жалбата е прехвърлена от Комисията на Съда на 1 ноември 1998 г. след влизането в сила на Протокол № 11 към Конвенцията (член 5 § 2 от Протокол № 11).

5.  Жалбата е разпределена на Четвърто отделение на Съда (член 52 § 1 от Правилника на Съда). С частично решение от 21 ноември 2000 г. Съдът обявява жалбата за частично недопустима и отлага разглеждането на останалата част.

6.  На 1 ноември 2001 г. отделенията на Съда са преструктурирани (член 25 § 1). Делото е възложено на новосъздаденото Първо отделение (член 52 § 1). Камарата (съдебният състав), на която е разпределено за разглеждане делото (член 27 § 1 от Конвенцията), е формирана в рамките на Отделението съгласно правилата на член 26 § 1.

7.  С решение от 30 януари 2003 г. Съдът обявява останалата част от жалбата за частично допустима.

8.  Становища по същество са депозирани от жалбоподателя, но не и от правителството (член 59 § 1 от Правилника).

ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

9.  Жалбоподателят е роден през 1967 г. и живее в София.

10.  През разглеждания период срещу жалбоподателя, който е наркозависим, са предявени множество обвинения за кражби на електроуреди, дребни парични суми, дребни предмети за религиозни обреди, храна, цигари и вещи с по-висока стойност като икони и антикварни вещи. Във връзка с кражбите са образувани повече от двадесет отделни досъдебни производства. Някои са образувани първоначално срещу неизвестен извършител, а по други жалбоподателят – сам или със съизвършители, от самото начало е сочен като вероятен извършител.

11.  В хода на последвалите досъдебни производства следствените преписки са били обединявани. Към настоящата жалба са относими две такива обединени дела – едно за дребни кражби и друго за икони и антикварни предмети.

А.  Наказателно производство по обвинения за дребни кражби (1993-2000 г.)

12.  Това производство обединява осем следствени дела и четири дознания, образувани между 1993 и 1996 г. Първото обвинение срещу жалбоподателя е повдигнато на 26 октомври 1993 г. по едно от следствените дела. По-късно са повдигнати обвинения и по останалите следствени дела и накрая дванадесетте преписки са обединени.

13.  В хода на предварителното производство между 1993 и 1996 г. жалбоподателят и останалите заподозрени или обвиняеми са разпитани многократно. Разпитани са 44 свидетели, извършени са 15 огледа и 9 претърсвания, възложени и разгледани са многобройни експертизи (психиатрични, дактилоскопични и счетоводни ).

14.  Около една трета от следствените действия касаят обвинения, по които жалбоподателят е осъден. Останалите са във връзка с обвинения, по които жалбоподателят впоследствие е оправдан.

15.  На 27 октомври 1994 г. компетентният прокурор връща делото на следователя заради открити нередности и несъответствия. Следователят приключва работaта си по следственото дело на 15 юни 1995 г.

16.  На 20 февруари 1996 г. Софийска районна прокуратура внася обвинителен акт в Софийски районен съд.

17.  На 18 март 1996 г. Софийският районен съд връща делото на прокурора, отбелязвайки нарушения на процесуалните правила и несъответствия в стойността на някои от откраднатите вещи.

18.  На 20 февруари 1997 г. прокурорът внася нов обвинителен акт.

19.  На 28 февруари 1997 г. районният съд връща делото на прокурора, като посочва, че някои от пропуските в обвинителния акт не са отстранени въпреки дадените в определението от 18 март 1996 г. указания и отбелязва други несъответствия.

20.  На 22 януари 1998 г. прокурорът отново внася обвинителен акт.

21.  На 6 февруари 1998 г. Софийският районен съд отново връща делото на прокурора, като посочва, че не са спазени някои процесуални правила за изменение на обвиненията.

22.  Окончателният вариант на обвинителния акт е внесен в съда на 19 февруари 1998 г. Изброени са 16 кражби, за които се твърди, че са извършени от жалбоподателя и още две лица.

23.  По време на съдебното производство жалбоподателят и адвокатът му се явяват редовно, когато са призовани и делото не е отлагано по тяхна вина.

24.  Първото съдебно заседание се провежда на 13 май 1998 г. Съдът отбелязва, че един от съподсъдимите не е процесуално представен, а участието на защитник в наказателното производство е задължително предвид противоречивите интереси на тримата подсъдими. Поради това заседанието е отложено.

25.  Делото е подновено на 10 юни 1998 г., но отново е отложено поради неявяване на един от подсъдимите. Съдът постановява принудителното му довеждане пред съда.

26.  На 14 юли 1998 г. делото продължава с разпит на тримата подсъдими. Изслушани са и няколко вещи лица и свидетели. Делото е отложено поради неявяване на някои от свидетелите.

27.  На следващото заседание, проведено на 12 октомври 1998 г., са изслушани няколко свидетели. Поради неявяване на други свидетели се налага ново отлагане на делото.

28.  Насроченото за 10 ноември 1998 г. заседание не се провежда поради заболяване на един от съподсъдимите на жалбоподателя.

29.  В заседанието на 7 декември 1998 г. са изслушани няколко свидетели, но поради неявяване на други свидетели отново се е налага отлагане.

30.  Следващото заседание се провежда на 11 февруари 1999 г. Изслушани са няколко свидетели. Неявяването на един от свидетелите става причина за поредно отлагане.

31.  През този период Софийският районен съд иска съдействие от полицията за установяване на адресите на свидетели.

32.  В последното заседание на 29 март 1999 г. Софийският районен съд оправдава жалбоподателя по девет от обвиненията и го признава за виновен по останалите седем. Осъден е на три години лишаване от свобода с отложено изпълнение.

33.  На 27 април 1999 г. жалбоподателят обжалва пред Софийски градски съд.

34.  Софийски градски съд насрочва заседание за 13 декември 1999 г., което обаче не се провежда поради неявяване на един от подсъдимите.

35.  Заседанието се провежда на 10 април 2000 г.

36.  На 12 юни 2000 г. Софийски градски съд постановява решението си. Приема довода на жалбоподателя, че делото трябва да се разглежда като касаещо продължавано престъпление и потвърждава присъдата, но изменя съответно наказанието.

Б.  Наказателно производство по обвиненията за кражба на икони и старинни предмети (от 1992 г. и висящо към момента)

37.  Това второ обединено наказателно производство започва на 26 ноември 1992 г., когато жалбоподателят е задържан и обвинен в кражба. Между 1992 и 1995 г. са образувани преписки за отделни кражби. На жалбоподателя е повдигнато обвинение за кражба на икони и антикварни предмети.

38.  В досъдебното производство са обединени десет следствени дела за отделни кражби. Накрая обаче обвинителният акт включва само четири кражби, а останалите обвинения са снети.

39.  Някои от образуваните през 1992, 1993 и 1994 г. досъдебни производства са спрени скоро след образуването им, тъй като са срещу неизвестен извършител. Възобновени са през 1996 г., когато са повдигнати обвинения на жалбоподателя и на други лица.

40.  В хода на разследването са разпитани много свидетели и няколко обвиняеми, в това число жалбоподателят, извършени са огледи и претърсвания, възложени са и са разгледани експертизи. Очевидно само някои от следствените действия касаят предявените по-късно обвинения. Според жалбоподателя относимите следствени действия се свеждат до разпитите на единадесет свидетеля, три очни ставки, шест експертизи, четири огледа и едно претърсване.

41.  На 13 март 1997 г. следователят приключва работата си по делото и предава преписката на компетентния прокурор.

42.  На 23 април 1997 г. прокурорът постановява допълнителни следствени действия, които приключват на 1 август 1997 г.

43.  След като решава да снеме едно от обвиненията, на 10 декември 1997 г. прокурорът отново връща делото на следователя, който се съобразява с указанията и представя преработено постановление на 19 март 1998 г.

44.  На 26 юни 1998 г. прокурорът внася обвинителен акт в Софийски градски съд срещу трима обвиняеми, в това число жалбоподателя.

45.  По време на съдебното производство пред Софийски градски съд жалбоподателят и адвокатът му се явяват редовно, когато са призовани, а делото не е отлагано по тяхна вина.

46.  Първото заседание на Софийски градски съд, който гледа делото като първа инстанция, е насрочено за 13 ноември 1998 г., но е отложено поради нередовно призоваване на един от подсъдимите.

47.  Заседанията по делото на 10 декември 1998 г. и на 13 януари 1999 г. не могат да започнат поради неявяване на служебен защитник за един от подсъдимите въпреки многократно отправените искания до Софийска адвокатска колегия.

48.  Насроченото за 9 март 1999 г. заседание се отлага, тъй като един от подсъдимите не е доведен от затвора поради заболяване.

49.  Накрая гледането на делото започва на 5 май 1999 г. На този ден Софийски градски съд изслушва подсъдимите и явилите се свидетели. Поради неявяване на някои от свидетелите делото се отлага за 15 юни 1999 г.

50.  На този ден делото отново се отлага поради неявяване на свидетели и вещи лица.

51.  На 13 октомври 1999 г. разглеждането на делото не може да продължи, тъй като един от посъдимите, който е лишен от свобода, не е доведен в съдебната зала. Заради провежданите по същото време местни избори министърът на правосъдието налага петдневна забрана за конвоиране на лишени от свобода и задържани под стража лица.

52.  На 12 ноември и 13 декември 1999 г. делото отново е отложено поради неявяване на адвокатите на двама от подсъдимите очевидно по здравословни причини.

53.  През целия този период Софийски градски съд търси съдействие от полицията за установяване адресите на свидетели.

54.  Последното заседание се провежда на 23 декември 1999 г. Софийски градски съд признава жалбоподателя за виновен в извършването на три кражби и го оправдава по обвинението за четвъртата кражба. Осъден е на лишаване от свобода за срок от десет години. Другите двама подсъдими също са признати за виновни и осъдени на лишаване от свобода.

55.  Жалбоподателят обжалва, а прокурорът протестира присъдата пред Софийски апелативен съд.

56.  Местонахождението на жалбоподателя остава неизвестно до 15 декември 2000 г., когато е задържан по нови обвинения, несвързани с настоящото дело. Поради обстоятелството, че адресът на жалбоподателя е неизвестен, Софийският апелативен съд не може да даде ход на делото до януари 2001 г.

57.  Насроченото за 30 март 2001 г. заседание е отложено, тъй като единият от подсъдимите не е процесуално представен. Изглежда няма повече възможност да плаща на адвоката си, което налага назначаване на служебен защитник и съответно отлагане на делото.

58.  Софийският апелативен съд провежда заседание на неуточнена дата през 2001 г., което обаче се отлага поради непредставена съдебно-оценъчна експертиза за стойността на откраднатите вещи.

59.  След като получава заключението на вещите лица, че стойността на иконите не може да бъде определена, Софийският апелативен съд отменява на 8 март 2002 г. присъдата на Софийски градски съд от 23 декември 1999 г. и връща делото във фазата на досъдебното производство. Апелативният съд приема наред с други изводи, че има несъответствия относно стойността на откраднатите вещи, които са се отразили на правната квалификация на деянията в обвинението, че присъдата на първоинстанционния съд не е достатъчно мотивирана и че съдът е основал присъдата на недопустими доказателства.

60.  Към 27 март 2002 г., когато за последно е получена информация от страните във връзка с делото за иконите и старинните вещи, делото остава висящо на етапа на досъдебното производство.

В.  Задържане на жалбоподателя под стража през разглеждания период

61.  На 26 ноември 1992 г. жалбоподателят е задържан под стража по едно от обвиненията, за които впоследствие е образувано наказателното дело за кражба на икони и старинни предмети. На 11 януари 1993 г. е освободен под гаранция.

62.  На 26 октомври 1993 г. е арестуван и му е наложена мярка за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство във връзка с преписките, по които впоследствие е образувано делото за дребни кражби срещу него. На 8 април 1994 г. е освободен под гаранция.

63.  На 5 август 1994 г. жалбоподателят отново е арестуван във връзка със следствените дела за дребни кражби, изправен е пред следовател или прокурор, повдигнато му е обвинение за още кражби и му е взета мярка за неотклонение задържане под стража.

64.  На 17 октомври 1994 г. молбата на жалбоподателя за изменение на мярката му е оставена без уважение от прокуратурата.

65.  На 5 януари 1995 г. нова молба за освобождаване е отхвърлена с мотива, че жалбоподателят е заподозрян в извършване на престъпления след освобождаването му на 8 април 1994 г. и поради това съществува опасност от извършване на нови престъпления.

66.  На 27 август 1996 г. нова молба за освобождаване е отхвърлена от районната прокуратура. На 23 септември 1996 г. постановлението е потвърдено от окръжната прокуратура. Последвалата жалба от жалбоподателя е отхвърлена от Главна прокуратура на 9 октомври 1996 г. В постановлението се посочва наред с другото, че жалбоподателят е обвиняем за редица тежки престъпления и че срещу него има и други висящи наказателни производства. Поради това задържането му е задължително съгласно член 152 § 3 от НПК (1974 г.).

67.  Според жалбоподателя той подал на 11 март и отново на 24 април 1997 г. чрез администрацията на затвора жалби до Софийски районен съд срещу задържането си под стража. Посочва, че получил регистрационни номера от регистъра за изходяща кореспонденция на затвора, но не е информиран за заседание или решение по жалбите му. Според правителството няма доказателства за твърдението на жалбоподателя, че е подавал жалби през март и април 1997 г.

68.  На 12 август 1997 г. жалбоподателят обжалва пред Софийски районен съд наложената му мярка за неотклонение. Позовава се наред с други доводи на законодателната промяна в сила от 12 август 1997 г., съгласно която мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от една или две години в зависимост от тежестта на повдигнатите обвинения.

69.  Районният съд провежда заседание на 25 септември 1997 г. и разпорежда безусловно освобождаване на жалбоподателя. Районният съд посочва сред останалите си мотиви, че жалбоподателят е диагностициран като страдащ от наркомания и има нужда от медицинско лечение. Освен това всички доказателства по делото са били събрани.

70.  Въпреки решението на районния съд от 25 септември 1997 г. жалбоподателят е освободен едва на 23 октомври 1997 г. поради недоразумение, свързано с различните висящи дела срещу него.

71.  Известно време делото за дребни кражби се е водело под номера на следствената преписка – 965/94. Първоначалното постановление за задържане на жалбоподателя под стража от 5 август 1994 г. е било с този номер. Когато впоследствие друга преписка № 415A/96 е била приобщена към делото, последният номер става номер на обединената преписка. В жалбата си до районния съд от 12 август 1997 г. жалбоподателят посочва номер на преписка 415A/96, която и фигурира в определението на районния съд за освобождаването му от 25 септември 1997 г.

72.  Решението е изпратено на администрацията на затвора на 25 септември 1997 г. Администрацията на затвора, забелязвайки явно наличието на постановление за задържане под стража по следствено дело № 965/94 и считайки, че това е отделно дело, заключава, че жалбоподателят трябва да остане в предварителния арест. Няма издаден писмен документ за това.

73.  На 17 октомври 1997 г. жалбоподателят подава тъжба до районния съд, че все още е задържан. Посочва също, че двата номера на следствените преписки касаят едно и също дело. Тъжбата е заведена в районния съд на 21 октомври 1997 г.

74.  На 23 октомври 1997 г. районният съд изпраща писмо до администрацията на затвора, разяснявайки проблема. Жалбоподателят е освободен същия ден.

Г.  Опитът на жалбоподателя да получи обезщетение за незаконното си задържане под стража

75.  На неуточнена дата през 1997 г. жалбоподателят завежда с помощта на адвокат граждански иск в Софийски градски съд срещу органите на досъдебното производство и Софийски районен съд за обезщетение на неимуществени вреди вследствие от незаконното му задържане под стража между 16 август 1997 г., когато съдът е трябвало да се произнесе в законоустановения тридневен срок по жалбата му от 12 август 1997 г., и 23 октомври 1997 г., когато е освободен.

76.  След няколко съдебни заседания Софийски градски съд обявява на 14 май 2001 г., че ще се произнесе с решение в законния срок.

77.  С решение от 27 февруари 2003 г. Софийски градски съд отхвърля иска на жалбоподателя с мотива, че срокът на задържането му под стража в досъдебното производство е приспаднат от срока на наложеното му наказание лишаване от свобода и че при такива обстоятелства не се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателят обжалва.

78.  На 24 март 2004 г. Софийският апелативен съд потвърждава частично решението на по-долния по степен съд, отменя го в останалата му част и се произнася по същество.

79.  Апелативният съд отбелязва, че неразглеждането на подадената на 12 август 1997 г. жалба срещу задържането на жалбоподателя до 25 септември 1997 г., е в нарушение на вътрешното право. Въпреки това съдът приема, че не може да се предполага дали освобождаването му е щяло да бъде постановено, ако молбата му е била разгледана преди 25 септември 1997 г. С тези мотиви съдът потвърждава решението на Софийски градски съд и оставя без уважение иска на жалбоподателя за периода между 16 август и 25 септември 1997 г.

80.  Апелативният съд приема обаче, че задържането на жалбоподателя под стража от 26 септември до освобождаването му на 23 октомври 1997 г. е било незаконно. Съдът не приема мотива на Софийски градски съд относно приспадането на срока на задържане в предварителния арест, тъй като този срок е приспаднат от присъда с отсрочено изпълнение и следователно жалбоподателят не се е възползвал от по-кратък престой в затвора. Въз основа на това апелативният съд осъжда прокуроратурата – органа, осъществяващ надзор върху изпълнението на постановленията за задържане под стража, да заплати на жалбоподателя 500 лева за неимуществени вреди за незаконното му задържане между 26 септември 1997 г. и 23 октомври 1997 г. Тъй като искът на жалбоподателя е за 7 000 лв. и той дължи деловодни разноски съразмерно на отхвърлената част от иска, е осъден да заплати 260 лв. Така в крайна сметка жалбоподателят получава право на обезщетение в размер на 240 лева (равни на около 120 евро).

81.  Жалбоподателят подава касационна жалба до Върховния касационен съд. Към юли 2004 г. касационното дело е висящо.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

А.  Основания за задържане под стража в досъдебното производство и съдебен контрол върху задържането под стража

82.  Относимите разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс и практиката на българските съдилища в разглеждания период са обобщени в решенията на Съда по няколко сходни дела (вж., наред с други, делата Николова срещу България [ГК], № 31195/96, §§ 25-36, ЕСПЧ 1999‑II, Илийков срещу България № 33977/96, §§ 55-62, 26 юли 2001 г. и Янков срещу България № 39084/97, §§ 79-88, ЕСПЧ 2003‑XII (извадки)).

Б.  Член 239a от НПК

83.  През юни 2003 г. с допълнение към НПК – нов член 239a, се въвежда възможността обвиняемият да поиска делото му да бъде разгледано от съда, ако предварителното производство не е приключило в законния срок (две години от повдигане на обвинението, когато се касае за тежко престъпление и една година в останалите случаи).

В.  Закон за отговорността на държавата за вреди

84.  Член 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г. в съответната си част предвижда:

“Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на .... следствието, прокуратурата, съда ..... от незаконно:

1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато [постановлението за вземане на мярката] е отменено поради липса на законно основание[.]“

85.  В две свои неотдавнашни решения Върховният касационен съд е приел, че постановления за задържане под стража в досъдебното производство трябва да се считат за „отменени поради липса на законно основание” и че отговорност на държавата възниква, когато наказателното производство е прекратено поради недоказани обвинения (реш. № 859/2001 г. от 10 септември 2001 г. по г.д. № 2017/2000 г. на ВКС) или когато подсъдимият е оправдан (реш. № 978/2001 г. от 10 юли 2001 г. по г.д. № 1036/2001 г. на ВКС). Изглежда приетото от съда становище е, че в такива случаи постановлението за задържане под стража в досъдебното производство е лишено от правното си основание с обратна сила, тъй като обвиненията са били неоснователни.

86.  Правителството, от друга страна, не е уведомило Съда за уважени искове по член 2, т. 1 от ЗОДВПГ относно незаконни постановления за задържане под стража във връзка с висящи наказателни дела или дела, завършили с окончателна присъда. Изглежда съдебните решения за прекратяване на задържането под стража по висящи наказателни дела не са били разглеждани като решения за „отменяване поради липса на законно основание” по смисъла на член 2, т. 1 от ЗОДВПГ. Освен това термините „незаконно” и „липса на законно основание” явно се отнасят до незаконосъобразност в контекста на вътрешното право.

87.  Съгласно член 2, т. 2 от ЗОДВПГ при определени обстоятелства може да се предяви иск за обезщетение на вреди, причинени от „незаконно обвинение в извършване на престъпление”. Такъв иск може да се предяви само ако лицето бъде оправдано от съда или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено от съда или от прокуратурата поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. За разлика от решението, взето по член 2, т. 1 (вж. параграф 57 по-горе), Върховният касационен съд е приел, че не произтича отговорност по член 2, т. 2, когато наказателното производство е било прекратено в досъдебното производство поради недоказани обвинения (реш. № 1085/2001 г. от 26 юли 2001 г. по г.д. № 2263/2000 г. на ВКС ІV г.о.).

88.  Лицата, търсещи обезщетение за вреди, настъпили вследствие от решенията на органите на следствието и прокуратурата или на съдилищата при обстоятелства, попадащи в приложното поле на ЗОДВПГ, не могат да предявяват искове за непозволено увреждане по общото деликтно право, тъй като този закон е специален (lex specialis) и изключва приложението на общата разпоредба (член 8 § 1 от ЗОДВПГ; реш. № 1370/1992 г. от 16 декември 1992 г., по г.д. № 1181/1992 г. на ВС ІV г.о.). Правителството не е посочило пример за уважен иск, предявен по общото деликтно право във връзка с незаконно задържане под стража в досъдебното производство.

ПРАВЕН АНАЛИЗ НА ФАКТИТЕ

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 §§ 1 И 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

89.  Жалбоподателят се оплаква, че не е бил изправен пред съдия или пред друго длъжностно лице, изпълняващо съдебни функции, и че е бил лишен от свобода незаконно и неоснователно.

90.  Относимата част от член 5 от Конвенцията гласи:

“1.  Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

...

(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е  извършило престъпление;

...

3.  Всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда. ”

91.  Съдът ще разгледа оплакванията на жалбоподателя в реда, по който са предприети процесуалните действия по ареста и задържането му.

A.  Относно твърдението за нарушение на правото на жалбоподателя по член 5 § 3 от Конвенцията да бъде изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции

92.  Правителството не изразява становище по това оплакване.

93.  Съдът трябва да разгледа горното оплакване само доколкото касае задържането на жалбоподателя на 5 август 1994 г. Останалата част от оплакването е обявена за недопустима като подадена след шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията (вж. влязлото в сила решение по настоящото дело от 30 януари 2003 г. относно допустимостта).

94.  Съдът припомня, че в решенията си по делата Асенов и други срещу България (решение от 28 октомври 1998 г., Доклади за присъди и решения (Reports of Judgments and Decisions) 1998‑VIII) и Николова (посочено по-горе), в които предмет на съдебния спор е съществувалата в България преди 1 януари 2000 г. система на задържане под стража в досъдебното производство, е установил, че нито следователите, пред които са изправяни обвиняемите, нито прокурорите, потвърждаващи постановленията за задържане, могат да се считат за „длъжностн[и] лиц[а], упълномощен[и] от закона да изпълнява[т] съдебни функции” по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията (вж. и решението по делото Х.Б. срещу Швейцария (H.B. v. Switzerland), № 26899/95, 5 април 2001).

95.  Настоящото дело също се отнася до задържане под стража преди 1 януари 2000 г. След ареста му на 5 август 1994 г. жалбоподателят е бил изправен пред следовател или прокурор (вж. параграф 63 по-горе). Следователят обаче не е имал правомощия да вземе задължително решение за задържане, а във всеки случай нито следователят, нито прокурорът, разрешил задържането, са били достатъчно независими и безпристрастни за целите на член 5 § 3 предвид практическата им роля в наказателното преследване и потенциалното им участие като страна в наказателното производство. Съдът визира анализа си на относимото вътрешно право, съдържащ се в решението му по делото Николова (вж. §§ 28, 29 и 45-53 от решението).

96. Следователно е налице нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията.

Б.  Относно твърдението за нарушение на правото на жалбоподателя на гледане на делото му в разумен срок или на освобождаване преди гледането на делото му в съда съгласно член 5 § 3

1.  Становища на страните

97.  Жалбоподателят изтъква, че настоящото дело е илюстрация на широкоразпространена порочна практика, според която полицията и органите на следствието и прокуратурата, в опит да подобрят статистическите си показатели, системно обвиняват задържани за дребни престъпления извършители за много от престъпленията, извършени от неизвестни извършители. Макар още в началото да е ясно, че някои от обвиненията няма да завършат с присъда, тъй като няма да се установи връзка между задържания и деянията, полицията, следствието и прокуратурата отчитат случаите като „решени”, щом „извършителят“ е обвинен, подведен под отговорност и предаден на съд. Освен това в обществени дискусии съдът е обвиняван, че оправдава „престъпници” и че е снизходителен към престъпността.

98.  Според жалбоподателя горната практика е основната причина за прекомерните забавяния по делото му. Признат е за виновен само за някои от обвиненията. Освен това в хода на следствието са допуснати многобройни нарушения на процесуални правила, както и фактически несъответствия в обвинителните актове, довели до неколкократно връщане на делото на етапа на досъдебното производство. В някои случаи органите на следствието и прокуратурата не са се съобразили с указанията на първоинстанционния съд. Нередовното призоваване на свидетели от съдебните органи и неосигуряването на явяването им в съда е станало причина за продължителни забавяния. Първоинстанционният съд се сочи като виновен за редица процесуални нарушения. В същото време жалбоподателят не носи отговорност за нито едно забавяне.

99.  Правителството посочва, че делата са се отличавали с фактическа и правна сложност. Обвиненията са касаели многобройни кражби, извършени от няколко лица на различни места, в различно време и при различни обстоятелства. Това е наложило разпити на много свидетели, огледи, претърсвания и експертизи. Някои от свидетелите не са били открити и е трябвало да бъдат призовавани многократно. Съдилищата са направили всичко възможно, за да установят адресите им и да ограничат продължителността на производството. Някои от забавянията са били причинени от другите подсъдими и адвокатите им.

100.  Според правителството продължителността на делата и на задържането на жалбоподателя под стража се обяснява с обективни трудности, за които не могат да бъдат винени властите. Освен това жалбоподателят не е протестирал против отлаганията и не е изисквал по-кратки промеждутъци между заседанията, Във всеки случай интервалите между съдебните заседания са били разумни.

2.  Преценката на Съда

101.  Жалбоподателят е бил задържан под стража в три периода: от 26 ноември 1992 г. до 11 януари 1993 г., от 26 октомври 1993 г. до 8 април 1994 г. и от 5 август 1994 г. до 23 октомври 1997 г. (вж. параграфи 61-74 по-горе).

102.  Когато обвиняем е бил задържан под стража два или повече пъти в досъдебното производство, заложената в член 5 § 3 гаранция за разумен срок изисква обща оценка на кумулираната продължителност (вж. делата Кемаш срещу Франция № 1 и № 2 (Kemmache v. France), решение от 27 ноември 1991 г., серия A № 218, § 44, Миронов срещу България, № 30381/96, доклад на Комисията от 1 декември 1998 г., § 67 и Вакаро срещу Италия (Vaccaro v. Italy), № 41852/98, 16 ноември 2000 г., §§ 31‑33).

103.  В конкретните обстоятелства по настоящото дело Съдът не трябва да решава дали следва да вземе предвид първия период от месец и половина (26 ноември 1992 г. – 11 януари 1993 г.), когато жалбоподателят е бил задържан във връзка с различни обвинения (вж. параграфи 61 и 62 по-горе). Съдът приема, че относимият период е поне три години и осем месеца (26 октомври 1993 г. – 8 април 1994 г. и 5 август 1994 г. – 23 октомври 1997 г.) (вж. параграфи 63-74 по-горе).

104.  Продължаващото присъствие на обосновано подозрение, че задържаното лице е извършило престъпление, е задължително условие (sine qua non) за законносъобразността на продължителното задържане, но след определено време то вече не е достатъчно. В такива случаи Съдът трябва да установи дали останалите посочени от съдебните органи основания продължават да оправдават лишаването от свобода. Когато тези основания са правно релевантни и достатъчни, Съдът трябва да установи също дали компетентните национални власти са положили особена грижа при провеждането на съдебното производство (вж. решението по делото Лабита срещу Италия (Labita v. Italy) [ГК], № 26772/95, §§ 152 и 153, ЕСПЧ 2000‑IV).

105.  Фактът, че жалбоподателят е задържан по обосновано подозрение в извършване на няколко престъпления, не се оспорва.

106.  Колкото до основанията за продължителното му задържане, Съдът приема, че информацията за броя и вида на извършените от жалбоподателя престъпления, с която органите на наказателното преследване са разполагали, и по-конкретно обстоятелството, че той явно е продължил да извършва кражби и след освобождаването си на 8 април 1994 г., е дало основание за заключението, че съществува опасност той да извърши престъпления или да се укрие, ако бъде освободен (вж. параграфи 10 и 66 по-горе). Макар властите да са се позовали и на член 152 § 3 от НПК – правна норма, несъвместима с член 5 § 3 от Конвенцията, тъй като изисква задължително задържане под стража на лица, срещу които има повече от едно висящо производство (вж. параграфи 66 и 82 по-горе и посоченото по-горе дело Янков, § 173), Съдът счита, че съществувалата опасност жалбоподателят да извърши други престъпления е представлявала правно релевантно и достатъчно основание за лишаването му от свобода.

107.  Остава да се разгледа дали властите са проявили „особена грижа“ при провеждане на производството и дали са действали без неоправдано забавяне.

108.  Съдът отбелязва, че делото срещу жалбоподателя е представлявало известна фактическа сложност, тъй като се е касаело за няколко отделни кражби (вж. параграфи 12 и 13 по-горе).

109.  Съдът отбелязва обаче, че повече от две години от времето, прекарано от жалбоподателя в предварителния арест, са преминали в неколкократни връщания на делото на етапа на предварителното производство поради несъответствия в обвинителния акт и в изготвените от следователите и от прокурора материали. Както е видно от относимите факти, след всяко връщане на делото са минавали много месеци, а несъответствията не са били отстранявани своевременно. Властите не са изразили загриженост относно факта, че пропуските на следователите и прокурорите са довели до продължителното задържане на жалбоподателя под стража (вж. параграфи 17-22 по-горе).

110.  Съдът счита, че този подход е несъвместим с изискванията на член 5 § 3 от Конвенцията. Съдът припомня, че когато обвиняемите в наказателното производство са задържани под стража, властите трябва да проявяват особена грижа при воденето на производството и да свеждат забавянията до възможния минимум.

111.  Тъй като това не е сторено в настоящия случай, Съдът счита, че е налице нарушение на гарантираното от член 5 § 3 на Конвенцията право на жалбоподателя на гледане на делото му в разумен срок или на освобождаване преди гледането на делото му в съда.

В.  Оплакване по член 5 § 1 от Конвенцията относно задържането на жалбоподателя под стража в периода между 25 септември и 23 октомври 1997 г.

112.  Жалбоподателя изтъква, че задържането му след определението на районния съд за освобождаването му е било незаконно и в нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията.

113.  Правителството поддържа, че властите не са отговорни за закъснялото освобождаване на жалбоподателя. Според правителството жалбоподателят е допринесъл за проблема, тъй като в искането си за изменяване на мярката задържане под стража не е посочил предишния номер на наказателното дело срещу него. Тъй като администрацията на затвора е знаела за няколко следствени дела срещу жалбоподателя, не е било нелогично да се заключи, че определението на районния съд за изменяване на взетата мярка за неотклонение задържане под стража касае само едно от делата и че жалбоподателят трябва да остане задържан. Освен това жалбоподателят е изчакал 22 дни преди да се отнесе към съдебните власти.

114.  През юли 2004 г. в отговор на запитване от секретариата на Съда жалбоподателят информира Съда за решението на Софийския апелативен съд от 24 март 2004 г., с което му се присъжда обезщетение за незаконното му задържане под стража между 26 септември и 23 октомври 2004 г. Жалбоподателят посочва също, че е обжалвал и че делото е висящо пред Върховния касационен съд (вж. параграфи 78-81 по-горе). Препис от писмото на жалбоподателя е изпратено на правителството, но оттам не е представено становище.

115.  Съдът отбелязва, че правителството не е повдигнало възражение срещу статута на жалбоподателя на жертва на нарушение съгласно член 34 от Конвенцията след решението на Софийския апелативен съд от 24 март 2004 г. При тези обстоятелства и като отбелязва, че съдебното производство все още е висящо седем години след образуването му, Съдът ще продължи с разглеждането на делото от позицията, че жалбоподателят все още може да твърди, че е жертва на нарушение на член 5 § 1 във връзка с лишаването му от свобода между 25 септември и 23 октомври 1997 г.

116.  Според практиката на Съда единствено стеснителното тълкуване на установените в член 5 § 1 изключения от правото на свобода е съвместимо с целта на тази разпоредба да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода. Съдът е длъжен да разгледа особено внимателно и задълбочено оплакванията за забавено освобождаване на задържани лица. Ответното правителство е длъжно да представи подробен почасов отчет за относимите обстоятелства. Свързаните с освобождаването административни формалности не могат да оправдаят забавяне от повече от няколко часа (вж. решенията по посоченото по-горе дело Лабита, § 170 и по делата Джулия Манцони срещу Италия (Giulia Manzoni v. Italy), решение от 1 юли 1997, Доклади за присъди и решения (Reports of Judgments and Decisions) 1997‑IV и Николов срещу България, № 38884/97, §§ 80‑85, 30 януари 2003 г.).

117.  В настоящия случай е безспорно, че забавеното освобождаване се дължи на обстоятелството, че компетентните власти, като са забелязали, че в определението на районния съд за освобождаване на жалбоподателя е посочен номер на следствено дело, различен от номера в постановлението за задържането му от 1994 г., погрешно са заключили, че определението на съда не се отнася до постановлението от 1994 г. (вж. параграфи 70-74 по-горе).

118.  Съдът счита, че е било задължение на властите – в случая на администрацията на затвора и на прокуратурата, която осъществява контрола върху изпълнението на постановленията за задържане под стража, да проверят внимателно имало ли е валидни правни основания лишаването на жалбоподателя от свобода да продължи. Това не е било сторено и жалбоподателят е бил задържан незаконно още 28 дни, макар освобождаването му да било разпоредено от районния съд. Софийският апелативен съд е приел същия извод в решението си от 24 март 2004 г. (вж. параграфи 77-80 по-горе).

119.  Следователно е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията заради лишаването на жалбоподателя от свобода от 25 септември до 23 октомври 1997 г.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

120.  Жалбоподателят се оплаква, че две от подадените до съда жалби срещу задържането му (от март и април 1997 г.) не са били разгледани, а третата му жалба (подадена на 12 август 1997 г.) не е била разгледана бързо. Твърди, че така е бил лишен от ефикасно средство за съдебна защита срещу нарушенията на член 5 в неговия случай. Позовава се на член 5 и член 13 от Конвенцията.

121.  Съдът счита, че тези оплаквания трябва да се разгледат в контекста на член 5 § 4 от Конвенцията, който предвижда:

“Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.”

122.  Правителството посочва, че няма убедителни доказателства жалбоподателят да е подавал жалби през март и април 1997 г. и не представя становища по останалата част от оплакването.

123.  Според практиката на Съда член 5 § 4 от Конвенцията едновременно гарантира на задържаните или лишените от свобода правото да оспорят по съдебен ред законосъобразността на задържането си и прогласява правото им да получат в кратък срок след образуването на съдебно производство съдебно решение относно законосъобразността на задържането, а ако то се окаже неправомерно – да бъдат освободени (вж. решението по делото Барановски срещу Полша (Baranowski v. Poland) [ГК], № 28358/95, EСПЧ 2000‑III). Изискването на член 5 § 4 от Конвенцията за произнасяне „в кратък срок“ трябва да се определя в контекста на обстоятелствата във всеки конкретен случай подобно на клаузата за „разумен срок“ в член 5 § 3 и член 6 § 1 от Конвенцията (вж. решението по делото Г.Б. срещу Швейцария (G.B. v. Switzerland), № 27426/95, § 33, 30 ноември 2000 г.).

124.  В настоящия случай е безспорно, че подадената на 12 август 1997 г. жалба от жалбоподателя срещу задържането му е била разгледана едва на 25 септември 1997 г. – 44 дни по-късно (вж. параграфи 68 и 69 по-горе). Правителството не е представило обяснение за това прекомерно забавяне.

125.  При тези обстоятелства Съдът счита, че жалбата от 12 април 1997 г. не е разгледана в кратък срок, както се изисква от член 5 § 4 от Конвенцията. Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

126.  Предвид горните заключения Съдът не счита за необходимо да разглежда твърдението на жалбоподателя, че е подал жалби срещу задържането си още през март и април 1997 г.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 § 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

127.  Жалбоподателят твърди, че българското право не предвижда изпълняемо право на обезщетение в случаите на нарушения на член 5 от Конвенцията. Позовава се на алинея 5, която предвижда:

“Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има изпълняемо право на обезщетение.”

128.  Правителството не изразява становище.

129.  Задържането на жалбоподателя под стража е нарушило правата му по член 5 § 1, 3 и 4 от Конвенцията (вж. параграфи 96, 111, 119 и 125 по-горе). Следователно член 5 § 5 от Конвенцията е приложим.

130.  Съдът трябва следователно да установи дали българското законодателство е осигурило на жалбоподателя изпълняемо право на обезщетение за нарушенията на член 5 от Конвенцията в неговия случай.

131.  Тъй като на 25 септември 1997 г., когато е било постановено освобождаването на жалбоподателя, е настъпила промяна в правното му положение по вътрешното право и съответно във възможностите да получи обезщетение, въпросът за изпълняемото право на обезщетение трябва да се разгледа поотделно – във връзка с лишаването на жалбоподателя от свобода преди и след тази дата.

А.  Относно твърдението за липса на обезщетение за нарушенията по време на задържането на жалбоподателя до определението за освобождаването му от 25 септември 1997 г.

132.  През този период са били нарушени правото на жалбоподателя да бъде изправен своевременно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции (вж. параграф 96 по-горе), правото му на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на делото му в съда (вж. параграф 111 по-горе) и правото му да получи в кратък срок съдебно решение относно законосъобразността на лишаването му от свобода (вж. параграф 125 по-горе).

133.  Съгласно член 2т., 1 от ЗОДВПГ лице, което е било задържано под стража, включително и като мярка за неотклонение, може да предяви иск за обезщетение единствено ако задържането е отменено поради липса на законно основание. Този израз очевидно визира незаконосъобразност според вътрешното право. Доколкото може да се заключи от оскъдната известна съдебна практика по тази разпоредба, член 2, т. 1 се прилага единствено когато наказателното производство е прекратено поради недоказани обвинения или когато обвиняемият е оправдан (вж. параграфи 84-86 по-горе).

134.  В настоящия случай задържането на жалбоподателя под стража до определението на районния съд за освобождаването му от 25 септември 1997 г. не е било счетено от националните съдилища за незаконосъобразно. Жалбоподателят фактически е осъден по делото за дребни кражби (вж. параграфи 32, 36 и 69 по-горе). Според практиката на българските съдилища при тези обстоятелства не се полага обезщетение за вреди по член 2, т. 1 от ЗОДВПГ. Член 2, т. 2 от ЗОДВПГ също не е приложим (вж. параграфи 84-87 по-горе).

135.  Освен това Софийският апелативен съд е отбелязал по делото на жалбоподателя, че разглеждането на жалбата му от 12 август 1997 г. е било забавено в нарушение на вътрешното право, но е приел, че не е възникнало право на обезщетение по съответния закон (вж. параграф 79 по-горе).

136.  Съдът отбелязва също, че за разлика от делото на Н.С. срещу Италия (N.C. v. Italy) [ГК], № 24952/94, § 57, ЕСПЧ 2002‑X), присъденото на жалбоподателя обезщетение с решението на Софийския апелативен съд от 24 март 2004 г. се е отнасяло за различен период на лишаването му от свобода и поради това не представлява обезщетение за нарушенията на член 5 по време на задържането му под стража в досъдебното производство (вж. параграф 80 по-горе).

137.  Следователно Законът за отговорността на държавата за вреди не предоставя изпълняемо право на обезщетение за нарушенията на член 5, извършени по време на задържането на жалбоподателяпод стража в досъдебното производство преди определението на съда за освобождаването му. Освен това такова право не е гарантирано от друга разпоредба на българското законодателство (вж. параграф 88 по-горе).

138.  Затова Съдът намира, че българското право не е предоставило на жалбоподателя изпълняемо право на обезщетение съгласно изискването на член 5 § 5 от Конвенцията. Следователно е налице нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията.

Б.  Относно твърдението за липса на обезщетение за забавеното освобождаване на жалбоподателя

139.  Съдът отбелязва, че през март 2004 г., седем години след предявения от жалбоподателя през 1997 г. граждански иск, Софийският апелативен съд е осъдил съответните органи на наказателното преследване да заплатят на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди заради незаконното му задържане между 26 сeптември и 23 октомври 1997 г. Апелативният съд е приел, че обезщетението се дължи, тъй като жалбоподателят не се е възползвал от приспадането на срока на задържането от условната му присъда. Делото е все още висящо пред Върховния касационен съд (вж. параграфи 75‑81 по-горе).

140.  Тъй като производството пред националните съдилища все още е висящо, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда имало ли е самостоятелно нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията във връзка с иска на жалбоподателя за обезщетение заради забавянето на освобождаването му.

IV.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

141.  Жалбоподателят се оплаква, че наказателното производство срещу него е продължило прекомерно дълго и така е бил нарушен член 6 § 1 от Конвенцията. В съответната си част член 6 § 1 предвижда:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд...“

142.  Страните се позовават на становищата си по член 5 § 3 от Конвенцията. Правителството допълва, че по второто дело – за кражбите на икони и старинни предмети – жалбоподателят носи отговорност за забавянето на въззивното производство, тъй като през 2000 г. не е посочил адреса си.

А.  Относно твърдението за прекомерна продължителност на делото за дребни кражби

143.  Това производство е образувано на 26 октомври 1993 г., когато на жалбоподателя е повдигнато обвинение за някои от престъпленията, обединени впоследствие в едно дело. Приключило е на 12 юни 2000 г. Следователно общата продължителност на разглеждания период е шест години и седем и половина месеца. През този период делото е преминало през досъдебната фаза и е гледано от две съдебни инстанции (вж. параграфи 12-36 по-горе).

144.  При преценката си за продължителността на производството Съдът ще разгледа горепосочения период като цяло, като отчита обстоятелството, че делото съдържа множество обвинения и че началният момент за някои от тях не е през 1993 г., а през някоя от следващите години между 1993 и 1996, когато са били повдигнати допълнителни обвинения (вж. параграфи 12 и 13 по-горе).

145. Съдът приема становището на правителството, че делото се е отличавало с фактическа сложност. Повече от две години обаче са били изгубени в неколкократни връщания на делото на предварителното производство поради несъответствия в обвинителния акт и в изготвените от следователите и от прокурора материали (вж. параграфи 17-22 по-горе). Освен това поне някои от отлаганията на съдебното следствие са били по вина на съдебните органи, тъй като не са назначили служебен защитник навреме за съдебното заседание и не са осигурили явяването на свидетелите. Нито едно от забавянията не се е дължало на жалбоподателя (вж. параграфи 23-32 по-горе).

146.  Като взе предвид установените в практиката си критерии за преценка дали продължителността на производството е разумна (вж. наред с много други източници решението по делото Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier and Sassi v. France) [ГК], № 25444/94, ЕСПЧ 1999-ІІ), Съдът намира, че продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя поне за някои от обвиненията, обединени впоследствие в делото за дребни кражби, не отговаря на заложеното в член 6 § 1 от Конвенцията изискване за разумен срок. Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

Б.  Относно твърдението за прекомерна продължителност на делото за кражба на икони и старинни предмети

147.  Това производство е образувано през ноември 1992 г., когато на жалбоподателя е повдигнато обвинение за някои от престъпленията, обединени впоследствие в едно дело. Към март 2002 г. производството все още е висящо, като делото е върнато на досъдебното производство. Следователно общият период, който подлежи на разглеждане, е поне девет години и пет месеца (вж. параграфи 37-60 по-горе).

148.  При преценката си за продължителността на производството Съдът ще разгледа горепосочения период като цяло, като отчита обстоятелството, че делото съдържа множество обвинения и че началният момент за някои от тях не е през 1992 г., а през някоя от следващите години от 1993 до 1996, когато са били повдигнати последващите обвинения (вж. параграфи 37-39 по-горе).

149.  Съдът отбелязва, че делото се е отличавало с фактическа и правна сложност.

150.  Отговорност за прекомерните забавяния в досъдебното производство носят съответните органи на следствието и обвинението. Изглежда по-конкретно, че в периода между 1992 и 1996 г. делото не е напреднало много. Освен това приблизително година между април 1997 и март 1998 г. е преминала в поправяне на пропуски в следствието. Като цяло следствените действия са продължили повече от пет години, което само по себе си е прекомерно дълъг срок (вж. параграфи 37‑44 по-горе).

151.  Жалбоподателят носи отговорност за забавяне от около година по време на въззивното производство (декември 1999 – декември 2000 г.), тъй като не е посочил адреса си на съответните власти (вж. параграфи 54-56 по-горе).

152.  Като взема предвид посочените по-горе съответни критерии от практиката си (вж. параграф 146 по-горе) и като отбелязва, че следствието е продължило повече от пет години, а производството като цяло е продължило поне девет години и пет месеца, и че през март 2002 г. е започнало отново на етапа на предварителното производство, Съдът намира, че продължителността на делото срещу жалбоподателя поне за някои от обвиненията, обединени впоследствие в делото за кражба на икони и антикварни предмети, не отговаря на заложеното в член 6 § 1 от Конвенцията изискване за разумен срок. Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

V.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

153.  Жалбоподателят се оплаква, че не е разполагал с ефикасно правно средство за защита срещу прекомерната продължителност на наказателното производство срещу него и се позовава на член 13 от Конвенцията, който предвижда:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

154.  Правителството не изразява становище.

155.  Член 13 гарантира наличието на национално равнище на правно средство за прилагане по същество на защитените от Конвенцията права и свободи. Обхватът на задълженията на Βисокодоговарящите страни по член 13 варира в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя. Изискваното по член 13 средство за правна защита обаче трябва да е “ефикасно” както на практика, така и по закон (вж. решението по делото Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 157, ЕСПЧ 2000-XI).

156.  Средствата за правна защита, с които разполага страна по дадено съдебно производство пред националните съдилища, за да обжалва неговата продължителност, са “ефикасни” по смисъла на член 13, ако “предотвратява[т] твърдяното нарушение или неговото продължаване или предоставя[т] адекватно удовлетворение за всяко вече извършено нарушение” (вж. посоченото по-горе дело на Кудла, § 158). Следователно член 13 предлага алтернатива: средството се счита за “ефикасно”, ако може да се използва или за ускоряване на съдебните решения по случая, или за предоставяне на обжалващата страна на адекватно обезщетение за вече настъпилите закъснения (вж. делото Мифсуд срещу Франция (Mifsud v. France) (реш.) [ГК], № 57220/00, ЕСПЧ 2002‑VIII).

157.  Като взе предвид заключението си относно оплакванията на жалбоподателя по член 6 § 1 (вж. параграфи 146 и 152 по-горе), Съдът счита, че оплакванията са защитими. Следователно Съдът трябва да определи съществувало ли е по българското право правно средство за получаване на обезщетение за продължителността на съдебното производство при конкретните обстоятелства по настоящото дело.

158.  Съдът отбелязва, че през юни 2003 г. с допълнение към НПК – новия член 239a, е била въведена възможност обвиняемият да поиска делото му да бъде разгледано от съда, ако предварителното производство не е приключило в законоустановения срок (вж. параграф 83 по-горе). В настоящия случай обаче делото за дребни кражби срещу жалбоподателя е приключило през 2000 г., т.е. преди приемането на член 239a. Жалбоподателят не би могъл да се възползва от новото средство за съдебна защита за това дело (вж. параграф 36 по-горе). По отношение на делото за кражба на икони и старинни предмети, дори да се приеме, че след юни 2003 г. то все още е било във фазата на следствието и че жалбоподателят би могъл следователно да се възползва след тази дата от новата мярка за съдебна защита, всяко ускоряване на производството в този момент би било твърде закъсняло, за да се навакса натрупаното вече прекомерно забавяне (вж. параграфи 37-60 и 152 по-горе). При тези обстоятелства Съдът не счита за необходимо да се произнася на теория дали новият член 239a е ефикасно средство за защита за целите на член 13 от Конвенцията (вж. съответно решението по делото на Джангозов срещу България, № 45950/99, § 52, 8 юли 2004 г.).

159.  Както е приел Съдът в решението си по делото Османов и Юсеинов срещу България (№№ 54178/00 и 59901/00, §§ 38-42, 23 септември 2004 г.), към разглеждания момент по българското право не е съществувало формално средство за защита, с което би могло да се ускори решаването на правния спор относно основателността на наказателните обвинения срещу жалбоподателя. По-конкретно възможността за подаване на жалба до различните нива на органите на обвинението не може да се счита за ефикасно средство за защита, тъй като такива йерархични оплаквания целят да подтикнат съответните органи да упражнят дискрецията си, а не предоставят на обвиняемия правото от свое име да принуди държавата да упражни надзорните си правомощия (вж. делата Гибас срещу Полша (Gibas v. Poland), № 24559/94, Решение на Комисията от 6 септември 1995 г., Решения и доклади (Decisions and Reports) 82, стр. 76, на стр. 82, Кучар и Щис срещу Чешката република (Kuchař and Štis v. Czech Republic) (реш.), 37527/97, 23 май 2000 г., Хорват срещу Хърватия (Horvat v. Croatia), № 51585/99, §§ 47 и 64, ЕСПЧ 2001‑VIII и Хартман срещу Чешката република (Hartman v. Czech Republic), № 53341/99, § 66, ЕСПЧ 2003‑VIII (извадки)).

160.  Що се отнася до мерките за компенсаторно удовлетворение, Съдът не намира за доказано, че в българското законодателство съществува възможност да се получи обезщетение или друга обезвреда за прекомерно продължително съдопроизводство.

161.  Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят не е разполагал с вътрешноправно средство за защита, с което да може да приведе в изпълнение гарантираното от член 6 § 1 от Конвенцията право “на гледане на делото в разумен срок”.

VI.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

162.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

1.  Имуществени вреди

163.  Жалбоподателят претендира обезщетение в размер на 3 306 евро за пропуснати доходи от трудово правоотношение. Сумата е изчислена на базата на минималната работна заплата в България за периода от 5 август 1994 до 23 октомври 1997 г., когато жалбоподателят е бил лишен от свобода.

164.  Правителството възразява, като изтъква, че жалбоподателят не е изчерпал всички вътрешноправни средства, тъй като не е предявил иск за обезщетение на имуществени вреди по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Освен това срокът на задържане на жалбоподателя под стража е бил приспаднат от присъдата му. Правителството посочва още, че жалбоподателят не е доказал, че е работил и получавал доходи през времето, когато е бил на свобода.

165.  Съдът припомня, че член 41 от Конвенцията не изисква жалбоподателите да са изчерпали повторно всички вътрешноправни средства за защита, за да получат справедливо обезщетение, ако вече са го сторили безуспешно във връзка с с оплакванията си по същество. Текстът на тази разпоредба, доколкото се отнася до възможността за обезщетение по вътрешното право, установява правило, касаещо съществото на въпроса за справедливо обезщетение (вж. решенията по делата Де Вилде, Умс и Ферсип срещу Белгия (De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium) (член 50), решение от 10 март 1972 г., серия А № 14, стр. 8‑9, § 16 и А.Б. срещу Словакия (A.B. v. Slovakia), № 41784/98, § 78, 4 март 2003 г.). В тази връзка Съдът вече прие, че Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, не предвижда обезщетение за задържането на жалбоподателя под стража в досъдебното  производство поне до 25 септември 1997 г., когато е било постановено освобождаването му (вж. параграф 138 по-горе).

166.  Съдът обаче счита, че жалбоподателят не е доказал, че, ако разпоредбите на Конвенцията не бяха нарушени в неговия случай, той би имал доходи, равняващи се на минималната работна заплата или в друг размер. Не е доказал по-конкретно, че е работил преди или след задържането си или че е щял да работи, ако задържането му е било по-кратко. Поради това исковите му претенции за имуществени вреди се отхвърлят.

2.  Неимуществени вреди

167.  По тази позиция жалбоподателят претендира обезщетение в размер на 10 000 евро заради всички нарушения на Конвенцията в неговия случай. Твърди, че продължилото прекомерно дълго производство и незаконното му и неоснователно задържане при крайно лоши условия са му причинили безпокойство и страдание.

168.  Правителството твърди, че претендираната сума е прекомерна.

169.  Съдът счита, че жалбоподателят безсъмнено е претърпял безпокойство и страдание вследствие от продължителното му задържане под стража, закъснялото му освобождаване, прекомерната продължителност на наказателното производство и установените по настоящото дело други нарушения на гарантираните му от Конвенцията права. Съдът взема предвид факта, че Софийският апелативен съд, макар и седем години след подаване на жалбата му, е присъдил на жалбоподателя определена сума в обезщетение за едно от нарушенията. Решавайки по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя 4 000 евро за неимуществени вреди плюс евентуално дължимите налози.

Б.  Разноски

170.  Жалбоподателят претендира възстановяване на разходи в размер на 2 600 щатски долара за извършената от процесуалния му представител юридическа работа по производствата пред националните съдилища и пред Съда в Страсбург и 200 щ.д. за преводи и пощенски разходи. Представя препис от писмено споразумение за адвокатски хонорар от 8 март 2002 г. между него и адвоката му и платежни документи за сума, приблизително равна на 100 долара, заплатени за три пратки, изпратени по куриер.

171.  Правителството изтъква, че някои от адвокатските хонорари са били платени за дела пред националните съдилища без връзка с настоящото дело и че жалбоподателят не е представил копия от платежни документи за адвокатските хонорари в обичайната форма, използвана за съдебните производства пред националните съдилища.

172.  Съдът приема, че претендираните суми са за разходи, които са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. Съдебните дела пред национални съдилища, във връзка с които се претендира адвокатско възнаграждение, са производствата, които съставляват същността на настоящото дело.

173.  Като преизчисли претендираните суми в евро и като отчита колебанията в съответните обменни курсове, настъпили след датата на споразумението за адвокатски хонорар между жалбоподателя и процесуалния му представител, Съдът присъжда 3 000 евро за разходи и разноски плюс евентуално дължимите налози върху тази сума.

В.  Лихва за забава

174.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Приема, че е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията заради това, че жалбоподателят не е бил изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции;

2.  Приема, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя по член 5 § 3 от Конвенцията на гледане на делото му в разумен срок или на освобождаване преди гледането на делото му в съда;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията заради това, че жалбоподателят е бил задържан незаконно под стража между 25 септември и 23 октомври1997 г.;

4.  Приема, че е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията заради това, че подадената от жалбоподателя на 12 август 1997 г. жалба срещу задържането му под стража не е била разгледана в кратък срок;

5.  Приема, че е налице нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията;

6.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията заради продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя;

7.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с член 6 § 1;

8.  Постановява:

(а)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок от влизането на решението в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:

(i)  EUR 4 000 (четири хиляди евро) за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 3 000 (три хиляди евро) за разноски;

(iii)  всички евентуално дължими налози върху тези суми;

(б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;

9.  Отхвърля останалата част от исковата претенция на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 22 декември 2004 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Сьорен Нилсен                                                                  Христос Розакис
Заместник-секретар                                                                Председател

Дата на постановяване: 22.12.2004 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-67897