Номер на жалба: 52367/99

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 6-1) Граждански права и задължения

По делото на Михайлов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), заседаващ като камара в състав:

          Г-н    Х.Л. Розакис (C.L. Rozakis), председател,
          г-жа  С. Ботушарова,
          г-н    A. Kовлер (A. Kovler),
          г-жа  E. Щайнер (E. Steiner),
          г-н    K. Хaжиев (K. Hajiyev),
          г-н    Д. Шпилман (D. Spielmann),
          г-н    С.E. Йeбенс (S.E. Jebens), съдии,
          и г-н С. Кесада (S. Quesada), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 30 юни 2005 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 52367/99 г.) срещу Република България, подадена на 17 юни 1999 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от г-н Борис Костов Михайлов, роден през 1933 г. и живущ в град София (наричан по-нататък “жалбоподател”). Жалбоподателят е починал на 16 април 2001 г. На 21 октомври 2003 г. единствените му наследници – синът му г-н Костик Борисов Михайлов и дъщеря му г-ца Елеонора Борисова Михайлова, български граждани, родени съответно през 1957 и 1961 г. и живущи в град София, изразяват желание да продължат производството пред Съда от името на жалбоподателя.

2. Жалбоподателят и впоследствие неговите наследници са представлявани от г-н П. Богоев – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Пашева от Министерство на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди, че Върховният административен съд е отказал да разгледа неговата жалба срещу решението на специализираната лекарска комисия, с което му е отказана първа група инвалидност.

4.  Жалбата е разпределена за разглеждане на Първо отделение на Съда (чл. 52, ал. 1 от Правилника на Съда). Съгласно чл. 26, ал. 1 от Правилника на Съда в рамките на това отделение е конституиран състав, който да разгледа делото (чл. 27, ал. 1 от Конвенцията).

5.  С решение от 9 септември 2004 г. Съдът (Първо отделение) решава да отхвърли искането на правителството жалбата да се заличи от списъка на делата и обявява жалбата за допустима.

6.  Нито наследниците на жалбоподателя, нито правителството представят становище по съществото на делото.

7.  На 1 ноември 2004 г. Съдът променя състава на отделенията (чл. 25, ал. 1 от Правилника на Съда). Настоящото дело е разпределено за разглеждане от новосформираното Първо отделение (чл. 52, ал. 1 от Правилника на Съда).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

8.  С решение от 27 ноември 1989 г. Трудово-експертната лекарска комисия (“ТЕЛК” – вж. параграф 19 по-долу), специализирана за белодробни заболявания, поставя диагноза, че жалбоподателят страда от азбестоза и различни други заболявания и му определя втора група инвалидност. От този момент нататък на всеки две години жалбоподателят преминава медицински прегледи в ТЕЛК и всеки път диагнозата и степента на инвалидност се потвърждават.

9.  Явно поради влошеното здравословно състояние на жалбоподателя, с решение от 9 декември 1997 г. компетентната ТЕЛК преразглежда степента на инвалидност и определя първа група инвалидност без чужда помощ. По-късно, на 21 май 1998 г., друга ТЕЛК определя на жалбоподателя първа група инвалидност с чужда помощ.

10.  Главният експерт от Централната трудово-експертна лекарска комисия (“ЦТЕЛК” – вж. параграф 19 по-долу) към Министерство на здравеопазването обжалва горното решение. На 18 юни 1998 г. ЦТЕЛК отменя решенията на ТЕЛК от 9 декември 1997 г. и 21 май 1998 г. и на жалбоподателя отново е определена втора група инвалидност.

11.  Жалбоподателят обжалва това решение пред Върховния административен съд.

12.  На 6 октомври 1998 г. тричленен състав на съда обявява жалбата за недопустима. Той постановява, че обжалваното решение не подлежи на обжалване по съдебен ред съгласно чл. 23, б. „в” от Правилника за прилагане на Кодекса на труда от 1951 г., чл. 29a от Наредба № 36 на Министъра на народното здраве и чл. 11, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (вж. параграф 22 по-долу).

13.  Жалбоподателят обжалва пред петчленен състав на Върховния административен съд, като твърди, че отказът на тричленния състав да разгледа жалбата му противоречи на чл. 120, ал. 2 от Конституцията и чл. 6 от Конвенцията. Той твърди, че решението на ЦТЕЛК има пряко влияние върху размера на пенсията за инвалидност, която му е определена.

14.  Петчленният състав потвърждава решението на тричленния състав с окончателно решение от 1 март 1999 г., като постановява, че съгласно чл. 23, б. „в” от Правилника за прилагане на Кодекса на труда от 1951 г. решенията на ЦТЕЛК са окончателни и не подлежат на обжалване по съдебен ред.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Групи инвалидност

15.  Съгласно българското законодателство, което е в сила през процесния период, съществуват три групи инвалидност, определяни на основата на характера и протичането на заболяването, функционалното състояние на заболелия орган и организма като цяло, професионалната подготовка и изискванията, които професията предявява към организма (чл. 46, ал. 1 от Наредба № 36 за експертизата на трайната нетрудоспособност, издадена от Министъра на народното здраве през 1975 г. и заменена през юли 2000 г. с по-нов подзаконов нормативен акт). Първа група инвалидност се определя на лица, които поради здравословното си състояние са загубили напълно трудоспособността си за какъвто и да било труд, или на лица с трайни, невъзвратими и прогресиращи страдания по списък (чл. 52 от Наредбата); втора група инвалидност обхваща лица, които поради здравословното си състояние са загубили трудоспособността си както за своята професия, така и за каквато и да било друга, но могат да бъдат приспособени за труд при подходящи за здравословното им състояние условия, или лица с трайни, невъзвратими и прогресиращи страдания по цитирания по-горе списък (чл. 54 от Наредбата); третата група обхваща лица, които поради здравословното си състояние са променили или трябва да променят професията си с друга, с по-ниска квалификация, или пък са променили или трябва да променят условията на труд в същата професия (чл. 55 от Наредбата). Ако едно лице е трайно неработоспособно поради няколко заболявания, в експертното решение се записва група инвалидност поотделно за всеки вид заболяване, както и група инвалидност по съвкупност на всички заболявания (чл. 50 от Наредбата).

16.  Лицата с първа група инвалидност се разделят на две подкатегории: такива, които се нуждаят от чужда помощ, и такива, които не се нуждаят. Определянето на това кой се нуждае от такава помощ се извършва на основата на заключения относно потребността лицето от всекидневни систематични грижи, помощ или надзор (чл. 53 от Наредбата).

Б. Пенсионни права на лицата с определена група инвалидност

17.  Чл. 17 от Закона за пенсиите от 1957 г., който е в сила през процесния период, предвижда, че размерът на пенсията за инвалидност поради трудова злополука или професионално заболяване се определя в зависимост от групата инвалидност – лицата с първа група имат право на 70% от средномесечното им брутно трудово възнаграждение; тези с втора група – на 55%, а лицата с трета група – на 35%. Размерът на пенсията за инвалидност поради общо заболяване, която също се определя в зависимост от групата инвалидност, е съответно: 55%, 40% и 25% (чл. 20 от Закона за пенсиите от 1957 г.).

18.  Лица с първа група инвалидност с чужда помощ имат право в допълнение към получаваната пенсия на още 75% от размера на социалната пенсия (чл. 46, ал. 2 от Закона за пенсиите от 1957 г.).

В. ТЕЛК и ЦТЕЛК

19.  ТЕЛК и ЦТЕЛК са създадени на основание гореспоменатата Наредба № 36 и са на подчинение на Министерството на здравеопазването (чл. 2 и чл. 23 от Наредбата). ТЕЛК отговаря, наред с другото, за определяне на групата инвалидност (чл. 13 от Наредбата). ЦТЕЛК разглежда жалбите срещу решенията на ТЕЛК (чл. 21 от Наредбата).

20.  Председателите и членовете на комисиите, които са само лекари с призната клинична специалност (чл. 7a, ал. 5 от Наредбата), получават възнаграждение по трудови договори, подписани с кметовете на съответните общини, министъра на здравеопазването или медицинските директори на местните болници (чл. 7a, ал. 2 и 3 от Наредбата).

21.  Не са налице писмени правила, регулиращи процедурата пред комисиите. Наредба № 36 предвижда само, че комисиите процедират на базата на преглед на заинтересованото лице и медицински документи, като не съществуват разпоредби относно свидетелски показания или други доказателства. Не се провеждат открити заседания.

Г. Обжалване по съдебен ред на решенията на ТЕЛК и ЦТЕЛК

22.  Съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията всички „административни актове” подлежат на обжалване по съдебен ред, освен ако със закон е предвидено друго. Чл. 2 от Закона за административното производство („ЗАП”) определя „индивидуалните административни актове” като „актовете, издавани от [от държавните органи], с които се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказите за издаване на такива актове”. Съгласно чл. 33 и чл. 34 от ЗАП всички „административни актове” могат да се обжалват по отношение на тяхната законосъобразност и пред съда, освен тези, които са свързани със сигурността на страната, или за които със закон е предвидено, че не подлежат на обжалване по съдебен ред.

23.  Чл. 23, б. „в” от Правилника за прилагане на Кодекса на труда от 1951 г. предвижда, че решенията на ЦТЕЛК по жалби на лица с увреждания или на администрацията са окончателни. Същото предвиждат и чл. 29a от гореспоменатата Наредба № 36 и чл. 11, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите.

24.  Обратно на предишната си практика, с редица решения, постановени след докладваното решение от 4 февруари 1999 г., с което отменя решение на Софийски градски съд, обявяващо за недопустима жалба срещу решение на специализирана лекарска комисия, Върховният административен съд започва да допуска обжалване по съдебен сред на решения на специализирани лекарски комисии. Той се мотивира с това, че общото правило на чл. 120, ал. 2 от Конституцията гласи, че административните актове подлежат на обжалване по съдебен ред, освен ако обратното не е предвидено със закон. Решенията на комисиите засягат правата на гражданите и поради това те са административни актове по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията и чл. 2 от ЗАП. Тъй като изключването на обжалването по съдебен ред на решенията на комисиите е регламентирано в подзаконови нормативни актове, то е нищожно и решенията им подлежат на обжалване по съдебен ред. В много от тези свои решения съдът се е позовава на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, и в частност на изискването му за достъп до съд (опред. № 1580 от 4 февруари 1999 г. по адм. д. № 4869/1998 г., ВАС, І о.; опред. № 4491 от 6 август 1999 г. по адм. д. № 937/1999 г., ВАС, І о.; опред. № 446 от 1 февруари 2000 г. по адм. д. № 3513/1999 г., ВАС, І о.; опред. № 3450 от 30 май 2000 г. по адм. д. № 7347/1999 г, ВАС, І о.; реш. № 6475 от 3 юли 2002 г. по адм. д. № 2611/2002 г., ВАС, петчленен състав).

25.  Към настоящия момент чл. 112, ал. 1, т. 4 от Закона за здравето от 2004 г. предвижда, че решенията на Националната експертна лекарска комисия  (правоприемник на ЦТЕЛК) подлежат на обжалване по съдебен ред пред Софийски градски съд.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

26.  Жалбоподателят се оплаква на основание на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, че Върховният административен съд е отказал да разгледа жалбата му срещу решението на ЦТЕЛК, с което се отказва да му бъде определена първа група инвалидност.

27.  Чл. 6, ал. 1 предвижда, доколкото е приложим:

“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения .... има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”

A. Становищата на страните

28.  Правителството ограничава коментара си до твърдението, че жалбата е явно необоснована.

29.  Наследниците на жалбоподателя твърдят, че решението на ЦТЕЛК е решаващо за правото на жалбоподателя на пенсия, размерът на която пряко зависи от групата му инвалидност, и за правото му на добавка към пенсията, което също зависи от заключението на ЦТЕЛК относно необходимостта от чужда помощ. Позовавайки се на делата Фелдбруг срещу Нидерландия (Feldbrugge v. the Netherlands) (решение от 29 май 1986 г., Серия A № 99), Доймеланд срещу Германия (Deumeland v. Germany) (решение от 29 май 1986 г., Серия A № 100) и Франческо Ломбардо срещу Италия (Francesco Lombardo v. Italy) (решение от 26 ноември 1992 г., Серия A № 249‑A), наследниците на жалбоподателя твърдят, че осигурителните права, каквито са правата по настоящото дело, които не са обект на право на преценка на държавните власти, а се определят въз основа на съдържащи се в закона критерии, са граждански права по смисъла на чл. 6 от Конвенцията.

30. Наследниците на жалбоподателя твърдят още, че лекарските комисии не могат да се считат за съд по смисъла на чл. 6, ал. 1, защото те са регулирани от подзаконов нормативен акт – Наредба № 36 на министъра на здравеопазването и са част от изпълнителната власт. Председателите на ТЕЛК се назначават от кметовете или от министъра на здравеопазването, а членовете на ТЕЛК се назначават от медицинските директори на съответните болници. ЦТЕЛК е на подчинение на министъра на здравеопазването и се ръководи от директор, назначаван от министъра на здравеопазването.

31.  Освен това производството пред комисиите не е съпроводено от гаранциите, присъщи на съдебното производство. По-специално те могат служебно да събират доказателства. ЦТЕЛК решава единствено на базата на медицински документи, без дори да прегледа лицето, чиято група инвалидност определя. Също така комисиите не провеждат открити заседания. Те извършват медицински преглед на лицето и му позволяват да представя медицински документи, но не и да навежда доводи с цел да повлияе на решението им. Поради това единственият възможен начин дадено лице, преглеждано от комисиите, да се възползва от гаранциите на чл. 6, ал. 1 е да обжалва решението на комисиите пред съда. Върховният административен съд обаче изрично отказва да разгледа жалбата срещу решението на ЦТЕЛК, като по този начин лишава жалбоподателя от достъп до съд. Този отказ противоречи не само на Конвенцията, но и на вътрешното право, тъй като чл. 120, ал. 2 от Конституцията допуска ограничения на правото на обжалване по съдебен ред на административен акт само ако това е предвидено със закон, докато по настоящото дело Върховният административен съд обосновава отказа си с два подзаконови нормативни акта – Правилника за прилагане на Кодекса на труда от 1951 г. и Наредба № 36 на министъра на здравеопазването.

32.  На последно място наследниците на жалбоподателя твърдят, че отказът на Върховния административен съд да разгледа жалбата на жалбоподателя противоречи и на друг международен акт, по който България е страна от 1950 г. – Конвенция (№ 37) на Международната организация на труда относно осигуровката инвалидност (индустрия и др.).

Б. Преценката на Съда

33.  Най-напред Съдът подчертава, че неговата роля не е да разглежда грешки при прилагане на правото, които, както се твърди, са допуснати от националния съд (вж. Гарсия Руис срещу Испания (García Ruiz v. Spain) [ГК], № 30544/96, § 28, ECПЧ 1999‑I). Той също така не е компетентен да разглежда дали договарящите страни изпълняват други правни инструменти, различни от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и Протоколите към нея, дори ако други международни договори предоставят основание за това (вж. Зехналова и Зехнал срещу Чешката република (Zehnalová and Zehnal v. the Czech Republic) (реш.), № 38621/97, ECПЧ 2002‑V). Неговата компетентност по настоящото дело се ограничава до определяне дали обстоятелствата по процесното дело разкриват нарушение на Конвенцията, и по-конкретно на чл. 6, ал. 1 от същата.

1.  Приложимост на чл. 6, ал. 1

34.              Първият въпрос, който Съдът трябва да разгледа, е дали чл. 6, ал. 1 е приложим. Следователно той трябва да определи дали решението на ЦТЕЛК да откаже на жалбоподателя първа група инвалидност е от решаващо значение за негово гражданско право. В тази връзка Съдът отбелязва, че според българското законодателство, което е в сила през разглеждания период, размерът на пенсията за инвалидност е в пряка зависимост от групата инвалидност (вж. параграф 17 по-горе). Нещо повече, едно лице има или няма право на добавки към пенсията си в зависимост от това дали се нуждае от чужда помощ (вж. параграф 18 по-горе).  Поради това може да се заключи, че решението на ЦТЕЛК, оспорвано от жалбоподателя, е от решаващо значение за разглежданите права. Такова е и становището на Върховния административен съд, изразено в редица решения, постановени в периода 1999 – 2002 г. (вж. параграф 24 по-горе). Освен това Съдът отбелязва, че определянето на групата инвалидност се извършва на базата на конкретни критерии, съдържащи се в закона, и че очевидно ЦТЕЛК няма свобода на преценка в това отношение (вж. параграфи 15 и 16 по-горе). Също така е извън съмнение, че пенсията и свързаните с нея надбавки, които са от чисто икономическо естество, са граждански права по смисъла на чл. 6, ал. 1 (вж. Франческо Ломбардо, цитирано по-горе, стр. 26 – 27, § 17, Шулер-Цграген срещу Швейцария (Schuler‑Zgraggen v. Switzerland), решение от 24 юни 1993 г., Серия A № 263, стр. 17, § 46, и Маса срещу Италия (Massa v. Italy), решение от  24 август 1993 г., Серия A № 265‑Б, стр. 20, § 26). От това следва, че чл. 6, ал. 1 е приложим.

2.  Спазване на чл. 6, ал. 1

35.   Съгласно чл. 6, ал. 1 при решаването на правен спор относно граждански права и задължения е необходимо решенията на административните власти, неудовлетворяващи сами по себе си изискванията на този член, да подлежат на последващ контрол от съдебен орган, който има пълна юрисдикция (вж. Фишер срещу Австрия (Fischer v. Austria), решение от 26 април 1995 г., Серия A № 312, стр. 17, § 28).

36.  Поради това Съдът най-напред трябва да установи дали лекарските комисии – ТЕЛК и ЦТЕЛК – могат да бъдат считани за съд съгласно изискванията на чл. 6, ал. 1.

37.  Според установената практика на Съда, по смисъла на тази разпоредба съдът трябва да отговаря на редица изисквания – независимост, по-специално от изпълнителната власт, безпристрастност, мандатност на членовете си и гаранции, осигурявани от неговата процедура, – някои от които се появяват в текста на самия чл. 6, ал. 1 (вж. Белилос срещу Швейцария (Belilos v. Switzerland), решение от 29 април 1988 г., Серия A № 132, стр. 29, § 64, Демиколи срещу Малта (Demicoli v. Malta), решение от 27 август 1991 г., Серия A № 210, стр. 18, § 39, и Кипър срещу Турция (Cyprus v. Turkey) [ГК], № 25781/94, § 233, ECПЧ 2001‑IV).  В процесния случай Съдът отбелязва относно структурните гаранции, че комисиите са на подчинение на министъра на здравеопазването (вж. параграф 19 по-горе) и техните председатели и членове получават възнаграждения по трудови договори със съответните общини или Министерството на здравеопазването, като нямат срок на заемане на службата (вж. параграф 20 по-горе). По отношение на процедурните гаранции, изглежда, че комисиите нямат ясни процедурни правила (вж. H срещу Белгия (H v. Belgium), решение от 30 ноември 1987 г., Серия A № 127‑Б, стр. 35, § 53), не провеждат открити заседания и решават единствено на базата на медицинския преглед на заинтересованото лице и на медицински документи (вж. параграф 21 по-горе). Поради тези причини те не могат да бъдат считани за съд по смисъла на чл. 6, ал. 1.

38.  Следователно, за да бъде настоящата ситуация в съответствие с чл. 6, ал. 1, решенията на комисиите трябва да подлежат на преглед от съдебен орган, който има пълна юрисдикция. Съдът обаче отбелязва, че Върховният административен съд изрично отказва да разгледа жалбата на жалбоподателя срещу решението на ЦТЕЛК от 18 юни 1998 г., мотивирайки отказа си с разпоредбите на няколко подзаконови нормативни акта, които очевидно изключват обжалване по съдебен ред на такива решения (вж. параграфи 12, 14 и 22 по-горе). Нито съдът в мотивите си, нито правителството в своето становище се опитват да обосноват това ограничение на правото на жалбоподателя на достъп до съд, което накърнява самата същност на това право. В тази връзка следва да се отбележи, че само един месец по-късно Върховният административен съд променя съдебната си практика и започва да разглежда такива жалби, позовавайки се, наред с другото, на чл. 6, ал. 1 (вж. параграф 23 по-горе).

39.  Следователно е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 НА КОНВЕНЦИЯТА

40.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

41.  Наследниците на жалбоподателя претендират 5 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди, понесени от жалбоподателя в резултат от нарушението на чл. 6, ал. 1. Те твърдят, че ако на жалбоподателя е била определена първа група инвалидност съгласно приложимото законодателство, той е щял да има право на по-висока пенсия и на съответните надбавки. Освен това му е отказана възможността да представи случая си и да защити интересите си пред съд с пълна юрисдикция, което е било особено травмиращо с оглед на интереса му в производството.

42.  Правителството не представя становище.

43.  Съдът счита, че несъмнено жалбоподателят е понесъл неимуществени вреди вследствие нарушението, установено по настоящото дело (вж. Кутич срещу Хърватия (Kutić v. Croatia), № 48778/99, § 39, ECПЧ 2002‑II). В резултат, произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда 2 000 евро на жалбоподателя, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума, която трябва да се изплати на неговите син и дъщеря – г-н Костик Борисов Михайлов и г-ца Елеонора Борисова Михайлова, които са встъпили в производството от името на жалбоподателя.

Б.  Разноски

44.  Наследниците на жалбоподателя претендират 950 евро за деветнадесет часа правна работа по производството в Страсбург при часова ставка от 50 евро. Те представят договор за процесуално представителство между тях и адвоката им и отчет-график.

45.  Правителството не представя становище.

46.  Като отчита всички относими фактори, Съдът присъжда претендираната сума в пълен размер.

В. Лихва за забава

47.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

2.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на наследниците на жалбоподателя – г-н Костик Борисов Михайлов и г-ца Елеонора Борисова Михайлова, в срок от три месеца от датата, на която съдебното решение влезе в сила съгласно чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 2 000 (две хиляди евро) за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 950 (деветстотин и петдесет евро) за разноски;

(iii)  всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тези суми;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

3.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 21 юли 2005 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

              Сантяго Кесада                                                 Христос Рoзакис
Заместник-секретар на Отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 21.7.2005 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-69779