Номер на жалба: 25451/07

Членове от Конвенцията: (П4-2) Свобода на придвижване-{Общо}, (П4-2-1) Свобода на придвижване, (П4-2-2) Свобода на напускане на държава

По делото на Наско Георгиев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет в състав:

       Георге Николау (George Nicolaou), председател,

       Здравка Калайджиева,

       Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,

       и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 12 ноември 2013 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 25451/07 г.) срещу Република България, подадена на 10 май 2007 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Наско Димитров Георгиев (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-жа В. Василева – адвокат, практикуващ в град Бургас. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3. На 14 януари 2011 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1970 г. и живее в град Бургас.

A. Наказателното производство срещу жалбоподателя (дело № 40/95)

5. В процесния период жалбоподателят е обвиняем в редица наказателни производства, касаещи различни престъпления, и е осъден в най-малко две от тях.

6. На 11 октомври 1994 г. жалбоподателят е отведен в полицейския участък в гр. Харманли по подозрение в извършване на квалифицирания състав на грабеж в съучастие с шест други лица. Наказателно производство по отношение на това деяние е образувано на неуточнена дата по дело № 40/95.

7. В 12 октомври 1994 г. жалбоподателят е обвинен в гореспоменатото престъпление и е задържан под стража.

8. На 13 декември 1994 г. той е обвинен също така в хулиганство и незаконно притежание на огнестрелно оръжие. Тези обвинения са изменени на 30 декември 1994 г.

9. На неуточнена дата в началото на 1995 г. делото е внесено в Хасковския окръжен съд.

10. Между май 1995 и ноември 1997 г. се провеждат най-малко десет съдебни заседания, девет от които се отлагат поради неявяване на някои от другите обвиняеми или техни процесуални представители.

11. Между ноември 1997 и март 2000 г. изглежда не се провеждат съдебни заседания, тъй като председателстващият съдия е в отпуск по болест. През този период жалбоподателят изпраща най-малко седем искания до Хасковския окръжен съд с молба да бъде насрочено съдебно заседание, но без успех.

12. Заседанията се възобновяват през март 2000 г. Оттогава до май 2005 г. съдът провежда най-малко деветнадесет заседания, четиринадесет от които се отлагат: едно по искане на жалбоподателя, две поради болест на съдията, а останалите заради отсъствието на някои от другите обвиняеми или процесуалните им представители.

13. В съдебното заседание от 20 септември 2005 г. съдебните заседатели в състава, разглеждащ делото, се сменят и производството трябва да започне отново, защото съставът не включва резервни съдебни заседатели.

14. Между септември 2005 и декември 2006 г. се провеждат най-малко осем заседания, като три от тях се отлагат поради отсъствие на  някои от другите обвиняеми или техни процесуални представители.

15. На 13 декември 2006 г. е сключено споразумение, което е одобрено от Хасковския окръжен съд. Жалбоподателят се признава за виновен за въоръжен грабеж квалифициран състав и притежание на огнестрелно оръжие. Той е осъден на осем месеца лишаване от свобода. След комбиниране на тази присъда с присъда, наложена в друго производство (дело № 72/93), съдът приема, че жалбоподателят трябва да излежи комбинирана присъда от шест години и шест месеца, и заключава, че жалбоподателят вече е излежал тази присъда.

Б.  Задържането на жалбоподателя

16. На 12 октомври 1994 г. следовател от Окръжна следствена служба – Хасково задържа жалбоподателя под стража.

17. На 30 декември 1994 г. жалбоподателят е освободен под гаранция, а на 8 февруари 1995 г. отново е задържан под стража.

18. На 26 април 1995 г. жалбоподателят е осъден на шест години и шест месеца лишаване от свобода по дело № 72/93. Той започва да излежава тази присъда.

19. На няколко пъти през 1995, 1997 и 1998 г. жалбоподателят иска задържането му под стража във връзка с дело № 40/95 да се замени с гаранция. Не е ясно колко от тези искания са разгледани от националните съдилища, но на 28 октомври 1998 г. Хасковският окръжен съд уважава едно от тях.

20. На няколко пъти жалбоподателят иска предсрочно освобождаване по дело № 72/93, но исканията му не са уважени.

21. На 3 юли 2000 г., след изтърпяване на присъдата по дело № 72/93 и платена гаранцията по дело № 40/95, жалбоподателят е освободен.

В.  Забрана за напускане на страната

1.  Забраните, наложени преди юли 2007 г.

22. Оказва се, че на жалбоподателя са наложени няколко забрани за напускане на страната във връзка с няколко наказателни производства срещу него. Не е ясно дали жалбоподателят някога е искал от компетентните органи да отменят тези забрани, или временно да му позволят да напусне страната.

23. От материалите по делото е видно, че три от тези забрани са вдигнати съответно на 13 декември 2006, 9 февруари 2007 и 15 юни 2007 г.

2.  Забраната, наложена през юли 2007 г.

24. Със заповед от 30 юли 2007 г., издадена на основание на чл. 76, т. 2 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. (вж. параграф 30 по-долу), директорът на Окръжна дирекция на полицията – Бургас, позовавайки се присъдите на жалбоподателя, му налага забрана да напуска страната и да получи международен паспорт в очакване на реабилитацията му по дело № 40/95.

25. Жалбоподателят обжалва заповедта по съдебен ред, като се аргументира, че налагането на забраната не е необходимо.

26. С решение от 8 януари 2008 г. Бургаският административен съд потвърждава заповедта. По същия начин се произнася и Върховният административен съд с окончателно решение от 30 юни 2008 г. (реш. № 7899 от 30 юни 2008 г. по адм. д. № 3390/2008 г., ВАС, V о.). Съдилищата постановяват, че тъй като жалбоподателят е осъден за няколко престъпления и все още не е реабилитиран, са изпълнени законовите изисквания за налагане на забраната. Освен това, тъй като тя е предназначена за поддържане на обществения ред, предотвратяване на престъпления и защита на правата и свободите на другите, забраната не е в нарушение на чл. 2 от Протокол № 4, който позволява свободното движение да бъде ограничавано в някои случаи. Накрая съдилищата посочват, че налагането на такава забрана е в рамките на правото на преценка на полицейските органи и че тяхната преценка не подлежи на съдебен контрол.

27. Междувременно, на 31 юли 2007 г., жалбоподателят иска от Хасковския окръжен съд да го реабилитира с оглед вдигане на забраната. Искането е отхвърлено както от Хасковския окръжен съд, така и от Пловдивския апелативен съд. Окончателното решение е постановено на 7 февруари 2008 г.

28. На 3 февруари 2009 г. жалбоподателят иска от директора на Окръжна дирекция на полицията – Бургас да вдигне забраната за пътуване, като се аргументира, че от 2000 г. насам той е спазващ закона гражданин и не е извършвал престъпление. Директорът вдига забраната на 18 февруари 2009 г.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

29. Приложимите разпоредби от националното законодателство относно правните средства за защита във връзка с продължителността на производството са обобщени в последните решения на Съда по делата Балакчиев и други срещу България ((реш.), № 65187/10, §§ 18 – 37, 18 юни 2013 г.) и Вълчева и Абрашев срещу България ((реш.), № 6194/11 и № 34887/11, §§ 47 – 66, 18 юни 2013 г.).

30. Приложимото вътрешно право относно забрана за пътуване на осъдени лица в очакване на тяхната реабилитация е посочено в решението на Съда по делото Налбантски срещу България (№ 30943/04, §§ 25 – 29, 10 февруари 2011 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 И ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A. Становищата на страните

31. Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на наказателното производство срещу него е несъвместима с изискването за „разумен срок”, предвидено в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, и че той не е разполагал с ефикасни правни средства за защита в това отношение, противно на изискването на чл. 13.

Приложимата част на чл. 6, ал. 1 гласи, както следва:

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно … основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на … гледане на неговото дело в разумен срок от … съд …”

Чл. 13 от Конвенцията гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

32.  Правителството оспорва това твърдение.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

33. След като Съдът приканва страните с писмо от 12 юли 2013 г. да представят допълнителни становища по отношение на въпросните оплаквания, по-специално във връзка с новите вътрешноправни средства за защита, свързани с продължителността на производството, въведени в българското законодателство през 2012 г., правителството посочва, че тези средства за защита са на разположение дори и за жалбоподатели, които вече са подали жалбите си в Съда, както е в конкретния случай, и се позовава на констатациите на Съда в последните решения по цитираните по-горе дела, например Вълчева и Абрашев.

34. Жалбоподателят твърди, че новите вътрешноправни средства за защита са приети едва след като той е подал жалбата си пред Съда. Освен това той заявява, че няма да бъде в състояние да използва тези правни средства за защита, тъй като преклузивният срок от шест месеца, предвиден в параграф осем от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за отговорността на държавата за вреди от 1988 г., е изтекъл в неговия случай.

35. Съдът припомня, че в последните си решения по делата Балакчиев и други, §§ 53 – 85, и Вълчева и Абрашев, §§ 92 – 124, и двете цитирани по-горе, е постановил, че въпросните правни средства за защита – по чл. 60а и следващите от Закона за съдебната власт от 2007 г. и чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. – могат да се разглеждат като ефикасни правни средства за защита по отношение на твърдяната необоснована продължителност на производството. Той е постановил още, че въпросните правни средства за защита трябва да бъдат изпробвани дори от жалбоподатели, които са подали жалбите си в Съда преди въвеждането им, както е настоящия случай.

36. От гореизложеното следва, че оплакването по чл. 6, ал. 1 относно продължителността на производството трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 1 и ал. 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

37. Що се отнася до оплакването по чл. 13 от Конвенцията, Съдът счита, че то е явно необосновано (вж. Вълчева и Абрашев, цитирано по-горе, §§ 128 – 129). Следователно трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 4 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

38. Жалбоподателят се оплаква от забраната за пътуване, която му е наложена в очакване на реабилитацията му. Той се позовава на чл. 2 от Протокол № 4, който, доколкото е приложим, гласи следното:

„… 2. Βсеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.

3. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. …”

A. Становищата на страните

39. Жалбоподателят посочва, че националните съдилища отказват да преразгледат оценката на полицейските органи относно необходимостта да му се забрани да напуска страната.

40. Според правителството забраната за пътуване е наложена след задълбочена оценка на всички относими фактори. Жалбоподателят не е успял да опровергае фактическите констатациите на властите в националното производство по отношение на забраната. Освен това Върховният административен съд е постановила, че забраната преследва легитимна цел. И последно, правителството обръща внимание на факта, че забраната е вдигната преди реабилитацията на жалбоподателя.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

41.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията, нито е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

42. Настоящото дело, което се отнася до забрана за пътуване, наложена на осъден и все още нереабилитиран престъпник, е почти идентично с делото Налбантски (цитирано по-горе), както и с по-скорошните дела Саркизов и други срещу България (№ 37981/06 и др., §§ 66 – 70, 17 април 2012 г.), Димитър Иванов срещу България ([Комитет], № 19418/07, §§ 36 – 38, 14 февруари 2012 г.), Милен Костов срещу България (№ 40026/07, § 17, 3 септември 2013 г.). Във всичките четири гореспоменати дела Съдът констатира нарушения на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията.

43. В настоящия случай, както и в посочените по-горе случаи, при вземането на решение за налагане на забрана за пътуване властите се позовават на присъдите на жалбоподателя и липсата на реабилитация, без да вземат под внимание индивидуалното му положение или да оценят пропорционалността на мярката. Както и в споменатите по-горе дела, тази ситуация не може да бъде поправена чрез производството по съдебно обжалване, защото съдилищата приемат, че те не биха могли да преразгледат начина, по който полицията е упражнила правото си на преценка, за да оцени необходимостта от налагане на забраната. Такъв ригиден и автоматичен подход не може да е съответствие със задължението, наложено от чл. 2 от Протокол № 4, да се гарантира, че всяка намеса в правото на дадено лице да напусне страната си, от самото начало и през цялата си продължителност, е оправдана и пропорционална с оглед на обстоятелствата (вж. Гочев срещу България, № 34383/03, § 50, 26 ноември 2009 г.).

44. Ето защо е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4.

III. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

45. Жалбоподателят се оплаква съгласно чл. 2 от Протокол № 4 от забраните да напуска страната, наложени преди 2007 г. Той също така се оплаква, като се позовава на чл. 5, ал. 3, 4 и 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 13 от Конвенцията, от лишаването му от свобода между 1994 г. и 2000 г.

46. Съдът разгледа подадените от жалбоподателя оплаквания. В светлината обаче на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, от които жалбоподателят се оплаква, са в рамките на неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват никаква проява на нарушаване на правата и свободите, изложени в Конвенцията или нейните Протоколи.

47. От това следва, че тази част от жалбата следва да се отхвърли като явно необоснована съгласно чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

48.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

49. Жалбоподателят претендира 39 000 евро (EUR) обезщетение за  неимуществените вреди, произтичащи от твърдяното нарушение на гаранцията за разумен срок, предоставена от Конвенцията, и 16 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от наложената му забрана за пътуване.

50. Правителството твърди, че претенцията е прекомерна.

51. Съдът отбелязва, че в настоящия случай присъждане на справедливо обезщетение може да се основава единствено на нарушението на чл. 2 от Протокол № 4. Той счита, че жалбоподателят сигурно е претърпял неимуществени вреди в резултат от нарушаване на правата му по тази разпоредба. Произнасяйки се по справедливост, както се изисква съгласно чл. 41, Съдът му присъжда 1 000 евро по този иск. Към тази сума следва да се добавят всички данъци, които могат да му бъдат наложени.

Б.  Разноски

52. Жалбоподателят претендира възстановяване на 2 800 евро, платени за адвокатски хонорар, и 80 евро, платени за пощенски и преводачески разходи, всички във връзка с производството пред Съда. В подкрепа на иска си той представя договор за процесуално представителство, пощенски разписки и фактура за разходи за превод.

53. Правителството твърди, че претендираните суми са прекомерни и приканва Съда да присъди обезщетение в съответствие с практиката си по чл. 41.

54. Като взе предвид документите, с които разполага, и своята установена практика, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателя 1 000 евро, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума.

В.  Лихва за забава

55.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява за допустима жалбата относно забраната за пътуване от юли 2007 г., а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията;

3.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 1 000 (хиляда евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii)  EUR 1 000 (хиляда евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 3 декември 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

                Фатош Арачи                                                     Георге Николау
Заместник-секретар на Отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 3.12.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-138583