Права на човекаДело "НАЧЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 27402/05
Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
НАЧЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 27402/05)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
21 декември 2010 г.
Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени
По делото на Начев срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Райт Марусте (Rait Maruste), председател,
Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
Здравка Калайджиева, съдии,
и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 30 ноември 2010 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 27402/05) срещу Република България, подадена на 20 юли 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от г-н Спас Стоилов Начев, български гражданин (“жалбоподателя”).
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа Е. Недева – адвокат, практикуващ в град Пловдив. Българското правителство („Правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието
3. На 15 юни 2009 г. председателят на Пето отделение реши да уведоми Правителството за жалбата. В съответствие с Протокол № 14 жалбата е разпределена за разглеждане на комитет от трима съдии.
ФАКТИТЕ
A. Предварителното разследване срещу жалбоподателя
4. На 22 март 1993 г. жалбоподателят, който по това време работи като въоръжена охрана на оранжерия, след спор с лицето С. Г., клиент на оранжерията, прострелва последния в гръдния кош в присъствието на голям брой свидетели.
5. Същия ден жалбоподателят отива в полицията, предава оръжието си и прави изявление за инцидента, като признава, че е прострелял С. Г. Оръжието е задържано от полицията като веществено доказателство.
6. На 29 март 1993 г. е образувано предварително разследване за причиняване на лека телесна повреда на С. Г. Очевидно жалбоподателят не е уведомен за образуваното срещу него наказателно производство. Същия ден обаче водещият следовател поисква жалбоподателят да подпише декларация за доходите и притежанията си. Това е необходимо в хода на мерките за обезпечаване на евентуален граждански иск, който С. Г. можел да заведе срещу жалбоподателя.
7. На 18 октомври 1993 г. по молба на С. Г. водещият следовател по делото е сменен.
8. В периода октомври 1993 – 9 февруари 1995 г. по делото не са предприети никави действия.
9. През февруари 1995 г. са разпитани С. Г. и няколко свидетели.
10. На 6 декември 1995 г. следователят иска от компетентните органи справка за правото на жалбоподателя да носи оръжие; тази информация му е представена на следващия ден.
11. В периода декември 1995 – декември 2002 г. по делото не са предприети никави действия.
12. На 17 декември 2002 г. е назначена съдебно-медицинска експертиза.
13. На 25 февруари 2003 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение за нанасяне на средна телесна повреда. Той е разпитан и са му представени заключенията от разследването.
14. На 25 април 2003 г. предявеното на жалбоподателя обвинение е изменено в опит за убийство.
15. В периода 25 април – 10 май 2003 г. са разпитани няколко свидетели и жалбоподателят.
Б. Съдебното производство срещу жалбоподателя
16. На 22 май 2003 г. е внесен обвинителен акт в Окръжен съд – Пазарджик и е насрочено съдебно заседание за 25 юни 2003 г.
17. На 24 юни 2003 г. С. Г. предявява граждански иск за вреди срещу жалбоподателя и фирмата „Оранжерии – Козарско“ АД.
18. С решение от 23 декември 2003 г. Окръжен съд – Пазарджик признава жалбоподателя за виновен в опит за убийство, осъжда го на 6 години затвор, както и да заплати на С. Г. сумата от 10 000 лева или 5 112 евро за вреди, плюс лихва, считано от 22 март 1993 г., както и разноските по делото. Съдът отхвърля гражданския иск срещу „Оранжерии – Козарско“ АД, тъй като не е установено, че фирмата е правоприемник на кооперация „Оранжерии Козарско“, която е била работодател на жалбоподателя към момента на инцидента.
19. При обжалване на решението Пловдивският апелативен съд частично изменя решението на долната инстанция, като намалява присъдата на жалбоподателя на 4 години затвор, а размера на присъденото обезщетение на 5 000 лева (или 2 556 евро), плюс лихва, считано от 22 март 1993 г. При определяне на намалената присъда на жалбоподателя съдът взима предвид редица фактори, включително значителния период от време между деянието и присъдата, доброто поведение на жалбоподателя и факта, че не е извършил други престъпления, както и семейното му положение. Съдът също така постановява, че жалбоподателят не е виновен за бавното наказателно производство, забавянето на което очевидно е по вина на властите.
20. При последващо обжалване с окончателно решение от 25 януари 2005 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на апелативния съд.
21. На 14 февруари 2005 г. жалбоподателят е отведен в затвора.
22. На 7 март 2006 г. на С. Г. е издаден изпълнителен лист, а на неуточнена дата е открито изпълнително производство срещу жалбоподателя.
23. На 26 април 2005 г. жалбоподателят е поканен да заплати сумата от 5 000 лева или 2 556 евро за вреди, 24 062 лева или 12 302 евро лихва и 540 лева или 276 евро адвокатски хонорар и други разноски по делото. От информацията по делото е видно, че към датата на последното съобщение до Съда от януари 2010 г. жалбоподателят не е изплатил изцяло тези суми.
24. На 20 декември 2007 г. жалбоподателят е освободен от затвора.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА
A. Правни средства за защита във връзка с продължителното наказателно производство
25. Разпоредбите на вътрешното право относно правни средства за защита при продължително наказателно производство са обобщени в параграфи 34 – 42 от решението на Съда по делото Атанасов и Овчаров срещу България, № 61596/00, 17 януари 2008 г.
Б. Мерки за обезпечаване на граждански искове в наказателното производство
26. Чл. 156 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), в сила в периода 1974 – 1999 г., предвижда следствените органи, прокуратурата и съдът да налагат обезпечителни мерки по отношение и на граждански искове срещу извършителя на престъплението.
27. Указ № 35 на Министерски съвет от 29 април 1997 г., в сила към разглеждания момент, предвижда, че финансовото положение на физическите лица се установява посредством удостоверения, издадени от работодателя, и декларации за дохода на лицето.
ПРАВОТО
28. Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на производството е несъвместима с изискването за „разумен срок“, постановено в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, който гласи следното:
“Βсяко лице, при решаването на ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд...”
A. Допустимост
29. Съдът отбелязва, че с решението си от 1 април 2004 г. Пловдивският апелативен съд, като се позовава между другото и на забавяне на производството по причина на властите, намалява присъдата на жалбоподателя (вж. параграф 19 по-горе). Следователно възниква въпросът дали жалбоподателят все още може да твърди, че е жертва на нарушение на правото на съдебен процес в разумен срок.
30. Съгласно практиката на Съда намаляването на присъдата на основание прекомерна продължителност на производството по принцип не лишава засегнатото лице от статута му на жертва, освен ако националните власти не са признали по достатъчно ясен начин, изрично или по същество, нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията и не са предоставили подходящо обезщетение (вж. измежду редица други източници Екле срещу Германия (Eckle v.
31. В настоящото дело Пловдивският апелативен съд отчита забавянето в производството, което видно е по вина на властите, и го взима предвид заедно с други смекчаващи вината обстоятелства, като намалява присъдата на жалбоподателя (вж. параграф 19 по-горе). Пловдивският апелативен съд обаче не се позовава на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, нито пък установява изрично или по същество продължителността на производството да е в нарушение на изискването за „разумен срок“. При тези обстоятелства Съдът не счита, че националните власти са признали достатъчно ясно нарушение на чл. 6, ал. 1 по отношение продължителността на производството. Съдът също така не е убеден, че властите са предоставили по ясен и измерим начин подходящо обезщетение, като са намалили присъдата на жалбоподателя, тъй като не е ясно в каква степен присъдата е намалена поради закъснения в повдигането на обвинения и в каква степен поради други смекчаващи вината обстоятелства (вж. параграф 19 по-горе и Шереметов, цитирано по-горе, § 34).
32. При тези обстоятелства не може да се приеме, че жалбоподателят е загубил статуса си на жертва по смисъла на чл. 34 от Конвенцията.
33. Освен това Съдът отбелязва, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3 от Конвенцията, нито е недопустимо на друго основание. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. Срок, който да се вземе под внимание
34. Правителството твърди, че за целите на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията наказателното производство е започнало едва на 25 февруари 2003 г., когато на жалбоподателя за първи път е предявено обвинение, и че подписването на декларация за доходите и притежанията на жалбоподателя не е достатъчно, за да се приеме, че срещу него е образувано наказателно производство. Правителството твърди, че производството е продължило около две години и следователно не е прекомерно като продължителност. Ето защо Правителството счита, че оплакванията на жалбоподателя следва да се отхвърлят като явно необосновани.
35. Жалбоподателят твърди, че най-ранният момент, когато е разбрал, че срещу него е образувано наказателно производство, е 22 март 1993 г., когато е предал оръжието си на полицията. През целия срок на производството оръжието е задържано като веществено доказателство. Освен това на 29 март 1993 г. жалбоподателят е трябвало да подпише декларация за доходите и притежанията си в съответствие със задължението на разследващите органи да обезпечат граждански искове срещу жалбоподателя.
36. Съдът подчертава, че в наказателни дела чл. 6 от Конвенцията намира приложение от момента, когато дадено лице е „обвинено“. Съгласно практиката на Съда изразът „обвинение“ по смисъла на чл. 6, ал. 1 следва да се тълкува със самостоятелно значение в контекста на Конвенцията, а не по аналогия с националното право. И ако „обвинение“ за целите на чл. 6, ал. 1 по принцип може да се определи като „официалното уведомление, предоставено на дадено лице от компетентен орган относно твърдение, че това лице е извършило престъпление“, в някои случаи то може да е под формата на други мерки, които да навеждат на подобно твърдение и които съществено засягат положението на заподозряното лице (вж. измежду редица други източници Девеер срещу Белгия (Deweer v.
37. В настоящото дело Съдът отбелязва, че въпреки че наказателното производство срещу жалбоподателя е образувано на 29 март 1993 г., очевидно той изобщо не е бил официално уведомен за това. При все това в деня на инцидента, 22 март 1993 г., жалбоподателят предава оръжието си на полицията. От този момент нататък то е държано като веществено доказателство. Жалбоподателят твърди, че по същото време той е направил изявление за инцидента и е признал, че е стрелял срещу С. Г. (вж. параграф 5 по-горе). Въпреки че страните не са представили копие от това изявление и не става ясно дали то е направено в писмен вид, под формата на протокол или устно, Съдът счита за естествено предаването на оръжието да е било придружено от някакво обяснение за естеството на инцидента, който е възникнал в присъствието на множество свидетели. Освен това на 29 март 1993 г. жалбоподателят е трябвало да подпише декларация за доходите и притежанията си (вж. параграф 6 по-горе), което не би било необходимо, ако не е образувано наказателно производство.
38. Като взема предвид тези факти и като прилага изложените по-горе принципи, Съдът установява, че в настоящия случай положението на жалбоподателя е било „съществено засегнато“ и той може да се приеме за обект на „обвинение“ от момента, в който е предал оръжието си на полицията или най-късно от момента, в който е подписал декларацията за доходите и притежанията си (вж. съответните препратки в решението по делото Янков и Манчев срещу България, жалби №№ 27207/04 и 15614/05, §§ 17 – 18 и §§ 23 – 24, 22 октомври 2009 г.). Следователно началният момент на срока, който следва да се вземе предвид, е септември 1993 г.
39. Този срок продължава до 25 януари 2005 г., когато Върховният касационен съд се произнася с окончателно решение. Следвателно срокът продължава около 11 години и 4 месеца за предварително разследване и разглеждане на делото на три инстанции.
Б. Разумен ли е срокът на производството
40. Съдът подчертва, че продължителността на производството се преценява в светлината на конкретните обстоятелства по делото и с оглед на следните критерии: фактическа и правна сложност на делото и поведение на страните (жалбоподателите и властите) (вж. между множество източници Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier and Sassi v.
41. Съдът често е установявал нарушения на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията в случаи, където се повдигат въпроси, сходни на този в настоящото дело (вж. между множество източници Янков и Манчев, цитирано по-горе, §§ 17 – 26 и Стефанов и Юруков срещу България, № 25382/04, § 17, 1 април 2010 г.). След като разгледа всички предоставени му материали, Съдът счита, че Правителството не е представило никакви факти или аргументи, които да убедят Съда да достигне до различен извод в настоящото дело. Съдът отбелязва по-специално, че основната причина за забавянето в настоящия случай е липсата на достатъчни действия в периода октомври 1993 – февруари 1999 г. (вж. параграф 8 по-горе) и декември 1995 – декември 2002 г., когато по делото на практика няма никакво движение (вж. параграф 11 по-горе).
42. Предвид гореизложените съображения и практиката си по този въпрос, както и общата продължителност на производството, Съдът счита, че в настоящия случай продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.
Следователно налице е нарушение на чл. 6, ал. 1.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
43. Жалбоподателят се оплаква също, че не е имал на разполжение вътрешноправни средства за защита по отношение прекомерната продължителност на производството срещу него. Той се позовава на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:
“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
44. Правителството не коментира.
45. Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя на основание чл. 13 не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3 от Конвенцията, нито е недопустимо на друго основание. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
46. Съдът подчертава, че чл. 13 гарантира ефективно вътрешноправно средство за защита пред национален орган за твърдяно нарушение на изискването по чл. 6, ал. 1 делото да бъде разгледано в разумен срок (вж. Кудла срещу Полша (Kudła v.
47. Ето защо налице е нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
III. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 И ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА
48. Жалбоподателят се оплаква също така на основание чл. 6, ал. 1 и чл. 1 от Протокол № 1, че размерът на вредите, които съдът е определил той да заплати на С. Г., е прекомерен и че в резултат от проточилото се производство и инфлацията в страната по това време, той следва да заплати лихва, чийто размер е пет пъти по-голям от размера на самото обезщетение за вреди.
49. Съдът разгледа останалите оплаквания на жалбоподателя, както му бяха представени. В светлината обаче на всички предоставени му материали и доколкото въпросите, предмет на оплакванията, са от неговата компетентност, Съдът счита, че те не разкриват нарушение на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията и Протоколите към нея.
50. Следователно тази част от жалбата следва да се отхвърли като явно необоснована съгласно чл. 35, ал. 3 и 4 от Конвенцията.
IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
51. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
52. Жалбоподателят претендира 8 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди и 15 290 евро обезщетение за имуществени вреди, които представляват размера на лихвата, която той е трябвало да изплати на С. Г.
53. Правителството оспорва тези претенции като прекомерни и твърди, че установяването на нарушение, в случай, че такова бъде установено, би било достатъчно справедливо обезщетение по смисъла на чл. 41 от Конвенцията.
54. Съдът счита, че жалбоподателят би трябвало да е претърпял неимуществени вреди в резултат от установеното нарушение (вж. параграфи 42 и 47 по-горе). Съдът също така приема, че жалбоподателят е претърпял и имуществени вреди с оглед на това, че отчасти поради прекомерно продължителното производство той е трябвало да заплати вреди в по-голям размер. Съдът обаче не може да спекулира какъв би бил точният размер на лихвата, която жалбоподателят би заплатил, ако производството бе проведено в разумен срок, и счита за уместно да присъди обща сума като справедливо обезщетение за неимуществени и имуществени вреди. С оглед на гореизложеното и като се произнася по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение в размер на 3 000 евро.
Б. Разноски
55. Жалбоподателят претендира също така 2 050 евро за адвокатски хонорар за производството пред Съда и 149 евро за други разноски като превод на становища, пощенски разходи и офис консумативи. В подкрепа на своята претенция жалбоподателят представя споразумение с адвоката си, почасова справка за 36,5 часа правна работа при ставка от 50 евро на час и разписки за пощенски разходи, като иска сумата, присъдена от Съда по този иск, да бъде платена директно на неговия процесуален представител.
56. Правителството оспорва тези претенции като прекомерни.
57. Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид материалите, с които разполага, и горните съображения, Съдът намира за разумно да присъди на жалбоподателя 600 евро общо за всички разноски. Сумата следва да бъде платена директно на процесуалния представител на жалбоподателя.
В. Лихва за забава
58. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява жалбата относно прекомерната продължителност на производството и липсата на вътрешноправни средства за защита в това отношение за допустима, а останалата част от жалбата за недопустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на производството;
3. Постановява, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по отношение липсата на ефективно правно средство за защита спрямо прекомерната продължителност на наказателното производство;
4. Постановява
a) ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:
(i) EUR 3 000 (три хиляди евро) за имуществени и неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума;
(ii) EUR 600 (шестстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, които да бъдат платени директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателя;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 21 декември 2010 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън Филипс Райт Марусте
Заместник-секретар на Отделението Председател
Дата на постановяване: 21.12.2010 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-102408
