ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА 

 

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

 

 

 

НЕНКОВА-ЛАЛОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 35745/05 г.)

  

 

РЕШЕНИЕ

 

 

 

СТРАСБУРГ

 

11 декември 2012 г.

 

ОКОНЧАТЕЛНО

 

29/04/2013 г.

 

Това решение е окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал.2 от Конвенцията, но може да претърпи редакционни промени.

По делото на Ненкова-Лалова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Здравка Калайджиева,

          Пол Махоуни (Paul Mahoney),

          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,

          и Лорънс Ърли (Lawrence Early), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 20 ноември 2012 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 35745/05 г.) срещу Република България, подадена на 21 септември 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българската гражданка г-жа Антоанета Александрова Ненкова-Лалова (“жалбоподателката”).

2. Жалбоподателката е представлявана от г-жа С. Маргаритова-Вучкова – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателката, която е радиожурналист, се оплаква по-специално от своето дисциплинарно уволнение, от твърдяна несправедливост и от продължителността на производството по съдебно обжалване на уволнението й.

4. На 17 декември 2009 г. Съдът (Пето отделение) решава да изпрати уведомление до правителството за оплакванията, свързани с твърдяната намеса в правото на жалбоподателката на свобода на изразяване на мнение и с продължителността на производството по обжалване на нейното уволнение. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

5. След реорганизацията на отделенията на Съда от 1 февруари 2011 г. жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение на Съда.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

A. Обстоятелства, предхождащи спора

6. Жалбоподателката е родена през 1961 г. и живее в град София. Тя е журналист по професия. В процесния период тя е служител на Българското национално радио („БНР”). Понастоящем работи за българската секция на „Дойче Веле”.

7. През съответния период жалбоподателката е редактор в програма „Христо Ботев” на БНР и член на екипа за актуални събития. Тя води седмичното радиопредаване „Добър ден”, което се излъчва всеки петък сутринта между 9 и 11 ч.

8. БНР е обществена медия, собственост на държавата. По това време неговото функциониране е регламентирано от Закона за радиото и телевизията от 1996 г. (вж. параграфи 32 – 35 по-долу).

Б.  Радиопредаването от 9 октомври 1998 г.

9. В понеделник, 5 октомври 1998 г., редколегията на програма „Христо Ботев” заседава, за да обсъди различни въпроси, свързани с предаванията, предназначени за излъчване през седмицата. Един от главните редактори на програмата, г-н A. M., представя пред редколегията предложение за предаването на жалбоподателката, планирано за излъчване на 9 октомври 1998 г. Предложението е то да включва дискусия с друг журналист, работещ като редактор в БНР – г-жа В. Н. Според протокола от заседанието редколегията „отхвърля предложения събеседник [г-жа В. Н.]. [Г-н А. М. е] против и иска вземане на решение на [редколегията].”

10. Сутринта на 9 октомври 1998 г., петък,  жалбоподателката води редовното си седмично предаване. Г-жа В. Н. и няколко други журналисти вземат участие в него. Те обсъждат редица журналистически разследвания, извършвани от тях. Разследванията касаят, наред с други неща, твърдения за неправомерни продажби на общинска земя, обвинения за корупция на държавни служители, както и предполагаемо финансиране на управляващата тогава политическа партия „Съюз на демократичните сили“ посредством неправомерно отклоняване на пари от митниците. Някои от дискутираните по време на предаването теми са подготвени от г-жа В. Н.

В.  Дисциплинарното уволнение на жалбоподателката

11. По-късно на същия ден, 9 октомври 1998 г., двама от главните редактори на програма „Христо Ботев”, г-н И. Р. и г-жа М. П., представят писмени обяснения за инцидента пред генералния директор на БНР. В обясненията си г-н И. Р. посочва, че редакционната колегия на програмата по време на заседанието си е решила г-жа В. Н. да не участва в предаването като водещ или събеседник, и че това решение е отбелязано в протокола и е подписано от членовете на колегията. В обяснението си г-жа М. П. посочва, че колегията е отхвърлила участието на г-жа В. Н. в предаването, както и че г-н А. М. е отбелязал несъгласието си с това и е поискал да се вземе решение по въпроса, което е направено чрез гласуване.

12. В същия ден г-н И. Р. и г-жа М. П. искат от жалбоподателката да представи писмени обяснения, не по-късно от 16:00 часа, защо не е спазила „решението на [редколегията] от 5 октомври [1998 г.], което не позволява участието на [г-жа В. Н.]” в предаването.

13. В отговора си, адресиран до г-н И. Р., жалбоподателката посочва, че г-жа В. Н. не е взела участие в предаването като събеседник, а като един от авторите, заедно с трима други журналисти. Тя продължава с уточнението, че участието на г-жа В. Н. като цяло е продължило сто и тринадесет минути.

14. Същия ден управителният съвет на БНР заседава, за да разгледа „техническата дисциплина” по време на предаването от 9 октомври 1998 г. Той установява, че като е позволила на г-жа В. Н. на практика да води предаването, жалбоподателката е нарушила решението на редколегията и седмичния график на програмата. Освен това управителният съвет установява, че г-жа В. Н. е взела участие в предаването в нарушение на решението на редколегията, че г-н Е. И., редактор на предаването, също е нарушил решението на редколегията и седмичната програма и че главните редактори, г-н A. M., г-н И. Р. и г-жа М. П., не са упражнили достатъчен контрол върху подготовката и воденето на предаването. Съветът решава на всички тях да наложи дисциплинарни наказания, които да бъдат определени в съответствие с различната им степен на вина. Той възлага изпълнението на решението си на генералния директор на БНР.

15. На 12 октомври 1998 г. генералният директор на БНР, позовавайки се на чл. 187, т. 3, 7 и 10, чл. 188, т. 3, чл. 190, ал. 1, т. 6 и чл. 330, ал. 2, т. 5 от Кодекса на труда от 1986 г. (вж. параграф 39 по-долу), уволнява дисциплинарно жалбоподателката. Посочените причини са, че тя е позволила г-жа В. Н. да води предаването вместо нея, като по този начин е нарушила техническите правила за водене на радиопрограми; нарушила е също правилата за координация на програмата; не е спазила решението на редколегията, с което се отхвърля предложението г-жа В. Н. да вземе участие в предаването; освен това е нарушила Правило 7 на програмата „Христо Ботев” и точка 1 на Заповед № 4 от 9 юни 1998 г. на директора на програмата (вж. параграфи 37 и 38 по-долу).

16. Генералният директор на БНР уволнява също г-жа В. Н. и г-н Е. И., като посочва сходни причини.

17. На 12 октомври 1998 г. по време на редовното понеделнишко заседание на редколегията на програма „Христо Ботев” г-н А. М. (вж. параграф 9 по-горе) връчва своята оставка, позовавайки се, наред с другото, на липсата на ясни правила за това кой може и кой не може да води радиопредаване.

18. Тези събития пораждат бурна реакция в медийната общност и предизвикват публикуването на редица статии, осъждащи това, което журналистите считат за неоправдана намеса в свободата на изразяване на мнение на техните колеги. В декларация от 14 октомври 1998 г. Съюзът на българските журналисти протестира срещу уволненията на жалбоподателката, г-жа В. Н. и г-н Е. И., заявявайки, че те са пример за „апетитите на чужди на журналистическата професия сили, които искат да й запушат устата”.

Г.  Позицията на Националния съвет за радио и телевизия

19. Националният съвет за радио и телевизия („НСРТ”) – главният медиен регулаторен орган в България (вж. параграф 36 по-долу), обсъжда гореописаните събития на заседанието си от 26 октомври 1998 г.

20. Той отбелязва, че в заповедите за уволнение не се цитират разпоредби от Закона за радиото и телевизията от 1996 г. и поради тази причина НСРТ не е в състояние да прецени дали радиопредаването е било в съответствие с тези разпоредби. Привидно става дума за чист трудовоправен спор, който може да бъде разгледан само от съда. Въпреки това НСРТ е компетентен да провери дали уволненията са в съответствие със Закона от 1996 г. и свободата на изразяване на мнение, която той гарантира.

21. Според НСРТ основната защита срещу посегателства върху свободата на изразяване на мнение в националните електронни медии е наличието на вътрешни правила и правилното им прилагане. НСРТ отбелязва, че на три от предишните си заседания той е обсъждал проекти на правилници, изготвени от управителния съвет на БНР, като е посочвал, че те не предвиждат никакъв механизъм, уреждащ функционирането на колективните органи на БНР и правата и задълженията на журналистите. Препоръката на НСРТ тези въпроси да бъдат решени не е взета под внимание. Липсата на подробни правила донякъде се компенсира от наличието на правила, уреждащи работата на отделните програми на БНР. Правилата на програма „Христо Ботев” обаче не посочват на коя законова разпоредба се основават и освен това датират отпреди създаването на Правилника на БНР, на който би трябвало да се базират. Тези правила не дефинират ясно компетенциите на журналистите в техните различни професионални качества като автори, водещи, редактори, репортери и други. Нито правилника на БНР, нито правилата на конкретните програми съдържат разпоредби относно правомощията на колективните органи – управителен съвет и редакционни колегии. Уволненията на жалбоподателката и двамата други журналисти са показателни за съществуването на объркване между административни и професионални органи, което прави възможна административната намеса в съдържанието на радиопредаванията. Правило 7 на програма „Христо Ботев” (вж. параграф 37 по-долу), цитирано в заповедите за уволнение, е пример за това, защото предвижда, че промени в съдържанието на предаванията могат да бъдат правени само с писмена заповед на съответния ръководител. Решението на редколегията от 5 октомври 1998 г. за това кой може и кой не може да бъде събеседник в предаването също е пример за това.

22. В заключение, НСРТ посочва, че не приема заместването на предварително предписаните правила за реда на функциониране на БНР с административни действия и санкции. Все пак това не означава, че НСРТ одобрява опитите на някои журналисти да се поставят над установените принципи на работа в националните медии.

Д.  Производство по обжалване на уволнението на жалбоподателката

23. На 1 март 1999 г. жалбоподателката завежда гражданско дело срещу БНР, като иска отмяна на заповедта за дисциплинарното й уволнение, възстановяване на предишната й работа и обезщетение за времето, през което поради уволнението е останала без работа. Тя твърди, наред с други неща, че нейното уволнение, свързано с предаването от 9 октомври 1998 г. и с изявленията, които г-жа В. Н. е направила по време на предаването, е в нарушение на чл. 39 от Конституцията, чл. 4 от Закона за радиото и телевизията от 1996 г. (вж. параграфи 31 и 33 по-долу) и чл. 10 от Конвенцията.

24. Софийски районен съд провежда съдебни заседания по делото на 2 юни, 29 септември, 3 ноември и 15 декември 1999 г. и 8 март, 14 април, 2 юни и 13 октомври 2000 г. Той изслушва редица свидетели, допуска като доказателство различни документи и приема няколко експертни доклада.

25. На 13 ноември 2000 г. Софийски районен съд признава уволнението на жалбоподателката за незаконно и го отменя, като частично уважава иска й за обезщетение за времето, през което поради уволнението е останала без работа, присъждайки й 578,06 лева плюс лихви, но отхвърля иска й за възстановяване на предишната работа. Той установява, че правилата на дисциплинарното производство са били нарушени, тъй като жалбоподателката не е била надлежно поканена да обясни действията си пред компетентен дисциплинарен орган. По-нататък той постановява, че в заповедта за уволнение на жалбоподателката не са посочени конкретни дисциплинарни нарушения, извършени от нея, освен неспазване на решението на редколегията от 5 октомври 1998 г. Протоколът от заседанието на редколегията обаче показва, че далеч не е ясно дали е било прието решение във връзка с участието на г-жа В. Н. в предаването. На последно място съдът намира, че въпреки задължението му по чл. 189 от Кодекса на труда от 1986 г. (вж. параграф 39 по-долу), БНР не е отчело дали сериозността на дисциплинарното наказание съответства на тежестта на нарушението на жалбоподателката. Заповедта за уволнение на жалбоподателката следователно е незаконна и следва да бъде отменена. Съответно, тя има право на обезщетение за времето, през което поради уволнението е останала без работа, плюс лихви. Въпреки това тя не може да бъде възстановена на предишната й работа, тъй като срокът на нейния трудов договор е изтекъл на 31 декември 1999 г., докато съдебното производство е било висящо.

26. На 22 ноември 2000 г. жалбоподателката подава жалба срещу съдебното решение в частта му, с която не е уважен иска й за възстановяване на предишната работа и частично е отхвърлен иска й за  обезщетение за времето, през което поради уволнението е останала без работа. На 19 декември 2000 г. БНР също обжалва и на 29 януари 2001 г. поправя жалбата си в съответствие с указанията на съда. Софийски градски съд  провежда две съдебни заседания. Първото се състои на 15 юни 2001 г. Второто, първоначално насрочено за 7 декември 2001 г., е отложено, тъй като на тази дата сградата на съда е отцепена от полицията заради бомбена заплаха, и се провежда на 8 май 2002 г.

27. На 9 юли 2002 г. Софийски градски съд отменя решението на първоинстанционния съд и отхвърля исковете на жалбоподателката. Той установява, че жалбоподателката е била надлежно поканена да даде обяснение от компетентния дисциплинарен орган – прекия й ръководител – преди налагането на наказанието. Съдът по-нататък посочва, че заповедта за уволнение на жалбоподателката е издадена в съответствие с приложимите изисквания, посочен е нарушителя, нарушението, наказанието и законовите разпоредби, на които то се основава. Освен това жалбоподателката наистина е извършила твърдяното дисциплинарно нарушение. Като е позволила на г-жа В. Н. на практика да води предаването за сто и тринадесет минути, жалбоподателката е нарушила не само трудовата дисциплина, но също така грубо е погазила основни правила за работа, като например спазването на решенията на редакционната колегия. Опитвайки се да представи г-жа В. Н. като „съавтор”, вместо като „събеседник”, тя се опитва да заобиколи решението на редакционната колегия. Съгласно Правило 7 на програма „Христо Ботев” (вж. параграф 37 по-долу) всякакви промени в съдържанието или в организирането на предавания, които вече са били одобрени, могат да се правят само с писмено решение на съответния ръководител. Ето защо, след като редколегията е одобрила предаването на 9 октомври 1998 г., жалбоподателката е трябвало да ги информира за планираното участие на г-жа В. Н. като съавтор. Тъй като не е направила това, тя грубо е нарушила правилата на програма „Христо Ботев” и съответно правилно е наказана с най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение.

28. На 17 септември 2002 г. жалбоподателката обжалва за законосъобразност. Тя повдига няколко въпроса, голяма част от които касаят твърдяните нарушения на правилата на дисциплинарното производство. Тя също така твърди, въз основа на редица доводи относно законосъобразността на решението на редколегията от 5 октомври 1998 г. и законосъобразността на заповедта за нейното уволнение, че тя не е извършила дисциплинарно нарушение. Един от тези аргументи е формулиран, както следва:

 „Пренебрегвайки ... доводите [ми] относно липсата на надлежно приети правила, уреждащи работата на програма „Христо Ботев” към момента на уволнението [ми], както и доводите относно незаконосъобразността на Правило 7 от Правилника [вж. параграф 37 по-долу] поради това, че то противоречи на чл. 4, т. 1 и 2 от Закона за радиото и телевизията [от 1996 г.], чл. 39 от Конституцията на Република България [вж. параграф 31 по-долу] и чл. 10 от [Конвенцията], [по-долустоящият] съд е достигнал до погрешното заключение, че [аз] съм нарушила Правило 7 от Правилника и че наказанието [ми] поради това е законосъобразно.”

29. След като на 21 февруари 2005 г. разглежда жалбата, с решение от 23 март 2005 г. (реш. № 346 от 23 март 2005 г. по гр. д. № 3642/2002 г., ВКС, ІІІ г. о.) Върховният касационен съд потвърждава решението на по-долната инстанция. Според него решението на този съд, че заповедта за уволнение на жалбоподателката е законосъобразна, съответства на доказателствата, които показват, че заповедта е издадена от компетентен орган на дисциплинарна власт в съответствие с приложимите процедурни правила и е надлежно мотивирана. По-нататък съдът постановява, че заповедта за уволнение на жалбоподателката е правилна. Като умишлено не се е съобразила с решението г-жа В. Н. да не участва в предаването, жалбоподателката е нарушила трудовата дисциплина по смисъла на Кодекса на труда от 1986 г. (вж. параграф 39 по-долу). Вярно е, че вътрешните правила на БНР не предвиждат съществуването на редакционна колегия, но не може да се пренебрегне факта, че на заседанието на 5 октомври 1998 г. са присъствали г-н И. Р. и г-жа М. П., и двамата натоварени с ръководни функции от страна на генералните директори на програма „Христо Ботев” и на БНР. Г-н И. Р. и г-жа М. П. са посочили, че не са съгласни с предвиденото участие на г-жа В. Н. в предаването на жалбоподателката. Въпреки че жалбоподателката е била наясно с това, тя е позволила на г-жа В. Н. да вземе участие в предаването й, като по този начин е нарушила трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 6 от Кодекса на труда от 1986 г. (вж. параграф 39 по-долу). Съдът по-нататък посочва, че жалбоподателката също така би следвало да е запозната със заповедите на генералните директори на БНР и на програма „Христо Ботев”, които са публични и са на разположение при поискване. На последно място съдът приема, че уволнението на жалбоподателката не е в противоречие с чл. 10 от Конвенцията, тъй като този член допуска лицензирането на дружества за радиопредаване. Ето защо нито буквата, нито духът на закона забраняват съществуването на разногласия между тези, които са натоварени със задачата да формулират програмата на радиото, и тези, които отговарят за текущите и оперативни въпроси. Същото се отнася и за чл. 39 от Конституцията и чл. 4 от Закона за радиото и телевизията от 1996 г. (вж. параграфи 31 и 33 по-долу).

Е.  Отмяна на уволнението на г-жа В. Н. и г-н Е. И.

30. Г-жа В. Н. и г-н Е. И., които са били уволнени дисциплинарно заедно с жалбоподателката (вж. параграф 16 по-горе), също оспорват по съдебен ред уволненията си. Уволнението на г-жа В. Н. в крайна сметка е отменено със съдебно решение, влязло в сила на 10 юли 2008 г.; уволнението на г-н Е. И. също е отменено.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A. Конституцията

31.  Приложимите разпоредби на Конституцията от 1991 г. гласят следното:

Чл. 39

„1. Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.  

2. Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.”

Чл. 40, ал. 1

“Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура.”

Чл. 41, ал. 1

„Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.”

Б.  Закон за радиото и телевизията от 1996 г.

32. През процесния период функционирането на БНР е уредено от Закона за радиото и телевизията от 1996 г. В края на ноември 1998 г. той е заменен от Закона за радиото и телевизията от 1998 г., който все още е в сила.

33. Чл. 4 от Закона от 1996 г. гласи, че създаването и разпространението на радиопрограми следва да се съобразява, наред с другото, с принципите на свободата на словото и плурализма при излагането на мнения.

34. Чл. 46, ал. 1 гласи, че БНР е публичноправна организация за  радиодейност с общонационално значение. То разпространява две национални програми и една програма, предназначена за чужбина (чл. 47, ал. 1). То е юридическо лице със седалище в София (чл. 46, ал. 2) и е независима организация; други органи и организации не могат да се намесват в дейността му, освен в предвидените от закон случаи (чл. 48). Неговите органи на управление са управителен съвет, програмен съвет и генерален директор (чл. 50, ал. 1).

35. Правилата за редакционните права и задължения на журналистите, работещи в БНР, се приемат от управителния съвет на БНР, след като се вземе становището на синдикалните журналистически организации в БНР (чл. 49, ал. 2). Правата на журналистите не могат да бъдат ограничавани поради политическата им принадлежност (чл. 49, ал. 1).

36. НСРТ е независим орган, отговарящ за защитата на свободата на изразяване на мнение, независимостта на радио- и телевизионните оператори и интересите на обществеността (чл. 8, ал. 2 от Закона от 1996 г.). Той е натоварен, наред с другото, да упражнява контрол върху дейността на радио- и телевизионните организации (чл. 15, т. 1), както и с избиране и освобождаване на генералния директор на БНР (чл. 15, т. 5).

В.  Правилник и вътрешни разпоредби на програма „Христо Ботев”

37. Правило 7 на програма „Христо Ботев” на БНР, в редакцията му, която е в сила към съответния момент, гласи, че всякакви промени в съдържанието, организацията или технологията на радиопредаванията могат да бъдат извършвани само със заповед на съответния ръководител.

38. Точка 1 от Заповед № 4 от 9 юни 1998 г. на директора на програма „Христо Ботев” гласи, че водещите на радиопредавания на живо трябва да се явяват не по-малко от двадесет минути по-рано със сценарий, подготвен предварително и с посочени времеви диапазон и връзка с външни източници (като мобилни радиостанции и телефони). Те трябва също така да запознаят тонрежисьора със сценария и организацията на предаването и да предоставят на редактора навременни и конкретни данни за необходимите промени.

Г.  Кодекс на труда от 1986 г.

39. Дисциплинарното наказване на служители е уредено в чл. 186  – 190 от Кодекса на труда от 1986 г.; чл. 192 – 198 определят приложимата процедура. Съгласно чл. 186 неизпълнението на трудовите задължения е нарушение на трудовата дисциплина. Чл. 187 определя неизчерпателен списък на такива нарушения, които могат да се състоят в неспазване на техническите и технологични правила (т. 3), неизпълнение на законни нареждания на работодателя (т. 7) или неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение (т. 10). Член 188 предвижда, че дисциплинарните наказания са забележка, предупреждение за уволнение и уволнение. При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя (чл. 189, ал. 1). Чл. 190, ал. 1, т. 6, в редакцията й, която е в сила към съответния момент (понастоящем чл. 190, ал. 1, т. 7), гласи, че един служител може да бъде дисциплинарно уволнен заради тежки нарушения на трудовата дисциплина. Чл. 330, ал. 2, т. 5, в редакцията й, която е в сила към съответния момент, гласи, че в случай на дисциплинарно уволнение, работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

40. Жалбоподателката се оплаква на основание чл. 10 от Конвенцията, че дисциплинарното й уволнение по привидно технически причини в действителност е санкция за начина, по който тя е изобличила корупционните практики по време на радопредаването си от 9 октомври 1998 г. Тя твърди, че уволнението й е незаконно, не преследва легитимна цел и не е необходимо в едно демократично общество.

41. Чл. 10 от Конвенцията гласи:

„1. Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.

2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.”

A. Становищата на страните

1.  Правителството

42. Правителството твърди, че случаят касае трудовоправен спор и уволнението на жалбоподателката е поради нарушаване на трудовата дисциплина, следователно не е налице намеса в нейната свобода на изразяване на мнение. То изтъква във връзка с това, че Съдът много пъти е постановявал, че не е негова задача да действа като апелативен съд по отношение на националните съдилища или да преразглежда по същество делата пред тези съдилища. Затова той не би могъл да преразгледа въпросите, свързани със законосъобразността на заповедта за уволнение на жалбоподателката.

43. При условията на евентуалност, правителството твърди, че намесата в правото на жалбоподателката на свобода на изразяване на мнение е предвидена от закона – чл. 330, ал. 2, т. 5 от Кодекса на труда от 1986 г. – и е въз основа на ясни и предвидими правила. Жалбоподателката е била наясно с решението на ръководството на БНР, но умишлено е избрала да го пренебрегне. Тя е трябвало да знае, че подобно поведение би могло да доведе до сериозни санкции. Поради това намесата е предвидена от закона и цели да защити репутацията и правата на другите.

44. Намесата също така е била необходима в едно демократично общество. Ясно е, че жалбоподателката е извършила дисциплинарно нарушение. Наказанието е пропорционално на тежестта на това нарушение. Жалбоподателката е разполагала с вътрешноправно средство за защита, позволяващо й да оспори по съдебен ред уволнението си, и тя се е възползвала от тази възможност. Важно е също така да се отбележи, че ръководството на БНР не е изразило несъгласие с темите, предназначени за включване в предаването на жалбоподателката, не се е опитало да забрани излъчването на каквито и да е материали, например тези, свързани с обвиненията в корупция и с митниците, и не е целяло да налага каквито и да било промени в сценария на предаването с цел да го цензурира. Предаването не е снето от ефир. Решението от 5 октомври 1998 г. на редколегията  забранява само предвиденото участие на г-жа В. Н. в предаването, по причини, които могат да бъдат изведени от последвалите обяснения на г-н И. Р. и г-жа М. П. до генералния директор на БНР, както и от позицията на НСРТ. БНР е национална медия, която има голям брой слушатели, традиции и авторитет и няма реални конкуренти в сферата на радиопублицистиката. Такава медия трябва да спазва определени вътрешни правила, наложени от нейното ръководство, и решенията относно съдържанието на нейните предавания не могат да бъдат вземани еднолично. Обратно на това, което жалбоподателката твърди, тя е била запозната с решението на редколегията, че г-жа В. Н. не може да участва в нейното предаване, което решение изглежда е прието след гласуване. Всичко това показва, че конфликтът между жалбоподателката и ръководството на БНР е по-скоро резултат от принципни различия, а не се отнася до журналистическите разследвания, проведени от г-жа В. Н. и тримата други журналисти. Жалбоподателката в действителност позволява г-жа В. Н. да води нейното предаване, като по този начин заобикаля решението на редакционната колегия. Това решение не може да се разглежда като форма на цензура, защото то не забранява обсъждането на каквито и да било теми и не внася съдържателни промени в предаването. Забраната се отнася само за г-жа В. Н., не за жалбоподателката или за другите журналисти, взели участие в журналистическите разследвания, обсъждани по време на предаването.

2.  Жалбоподателката

45. Жалбоподателката твърди, че нейното уволнение е резултат на излъчването в предаването й на резултатите от журналистически разследвания, които разкриват неприятни факти за управляващата по това време политическа партия. Налице е пряка причинно-следствена връзка между предаването й и последвалите дисциплинарни мерки срещу нея. Тези мерки нарушават свободата й на изразяване на мнение. Тя има правото да избере лицата, които да участват в предаването и не е нарушила техническите правила или седмичната програма, защото е получила съгласието на отговорния редактор, който е одобрил сценария на предаването, темите и участниците. Дисциплинарното й уволнение няма нищо общо с нарушенията, установени със заповедта на генералния директор на БНР, и последвалият спор е трудовоправен спор само привидно, а в действителност има дълбоко политически подтекст. Тази оценка се споделя от цялата журналистическа гилдия и е отразена в декларациите, направени от Съюза на българските журналисти и други организации. Дори Върховният касационен съд, като посочва в решението си по делото на жалбоподателката, че чл. 10 от Конвенцията допуска ограничения на упражняването на свободата на изразяване на мнение, признава, че уволнението на жалбоподателката е свързано с упражняване на свободата й на изразяване на мнение. Това уволнение е пряк резултат от упражняването на журналистическата професия на жалбоподателката и на оповестяването на неприятни факти за управляващата по това време политическа партия.

46. Жалбоподателката по-нататък твърди, че уволнението й не е предвидено от закона. В дисциплинарното производство срещу нея не са спазени изискванията на Кодекса на труда от 1986 г. – факт, който е установен от първоинстанционния съд, – защото тя не е била надлежно поканена да даде обяснения за поведението си, а лицата, взели участие в производството, не са били надлежно оправомощените дисциплинарни органи. Твърдените нарушения на дисциплината, които правителството споменава в становището си, не са предвидени в който и да е закон или вътрешно правило на БНР; те са нарушения на несъществуващи правила, издадени от органи, които по закон не са съществували. Видно от протокола от заседанието от 5 октомври 1998 г., редколегията не е решила официално да спре участието на г-жа В. Н. в предаването на жалбоподателката. Дори да бе имало такова официално решение, то би представлявало цензура и би било невалидно. НСРТ установява, че вътрешните правила на БНР не определят ясно правомощията на колективните му органи и че тези правила не идентифицират ясно ролите на различните лица, които участват в радиопредавания. Следователно не е налице ясно правно основание за ангажиране на отговорността на жалбоподателката.

47. Жалбоподателката оспорва също така и твърдението на правителството, че предприетите срещу нея мерки целят защита на репутацията и правата на другите. Не е ясно кои са тези други и от каква форма на защита се нуждаят. Цялото й предаване е посветено на информирането на обществеността за злоупотреби, извършени от лица, близки до управляващата по това време политическа партия. Обществеността има право да знае за продажбата на общински терени на по-ниски цени, за злоупотребите и отклоняването на средства в митниците и за странната реституция на първокласни имоти. Твърдението на правителството е просто доказателство за желанието на държавата да се намесва в свободното разпространение на информация от актуален обществен интерес. Жалбоподателката не е злоупотребила с нито един от интересите, защитени съгласно чл. 10, ал. 2 от Конвенцията, и следователно не е имало нужда да се вземат каквито и да е мерки срещу нея.

48. Накрая жалбоподателката твърди, че предприетите срещу нея мерки не са необходими в едно демократично общество. Противно на твърдението на правителството, не е налице официално решение на редакционната колегия – която така или иначе не е надлежно учредено тяло – за това кой трябва или не трябва да участва в предаването й, и не е имало гласуване по този въпрос, както е видно от протокола от заседанието на колегията. Представен пред първоинстанционния съд експертен доклад показва, че жалбоподателката е останала водещ на предаването.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

49. Доколкото правителството твърди, че случаят касае спор, който е чисто трудовоправен, и че уволнението на жалбоподателката не е довело до намеса в нейните права по чл. 10 от Конвенцията, Съдът счита, че този въпрос е тясно свързан със същността на жалбата по тази разпоредба и е по-уместно да бъде решен на етапа на разглеждане на жалбата по същество. Освен това Съдът счита, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

2.  По същество

50. В началото Съдът посочва, че статутът на жалбоподателката като служител на БНР не я лишава от защитата на чл. 10 от Конвенцията (вж. Маноле и други срещу Молдова (Manole and Others v. Moldova), № 13936/02, § 103, 17 септември 2009 г.). Точно обратното, предвид позицията на жалбоподателката като журналист, всяка намеса в свободата й на изразяване на мнение изисква строг контрол от страна на Съда. Въпреки това, за да определи дали правата на жалбоподателката по чл. 10 са нарушени, Съдът трябва първо да провери дали дисциплинарното й уволнение представлява намеса – под формата на „формално изискване, условие, ограничение или санкция” – в упражняването на свободата й на изразяване на мнение, или то спада към сферата на правото на трудова заетост, което не е предвидено в Конвенцията или в протоколите към нея. За да отговори на този въпрос, Съдът трябва да определи обхвата на мярката, като я постави в контекста на фактите по делото и на съответното законодателство (вж. Глазенап срещу Германия (Glasenapp v. Germany), 28 август 1986 г., § 50, серия А, № 104; Козйек срещу Германия (Kosiek v. Germany), 28 август 1986 г., § 36, серия А, № 105; Виле срещу Лихтенщайн (Wille v. Liechtenstein) [ГК], №28396/95, § 43, ЕСПЧ 1999-VII; Харабин срещу Словакия (Harabin v. Slovakia) (реш.), № 62584/00, 29 юни 2004 г.; и Ото срещу Германия (Otto v. Germany) (реш.), № 27574/02, 24 ноември 2005 г.).

51. Съдът счита, че посочените мотиви за уволнението на жалбоподателката следва да бъдат в центъра на вниманието му при извършване на описаната по-горе проверка. Предприетите срещу жалбоподателката мерки обаче трябва да се разглеждат и в светлината на последвалото производството, в което тя обжалва уволнението.

52. Съдът отбелязва първо, че уволнението на жалбоподателката се основава на обстоятелството, че тя не се е вслушала в решение на редакционната колегия, касаещо въпрос на вътрешна организация на БНР, а именно избора на служители на БНР, които да участват в радиопредаване и съответните им роли. Съдът отбелязва на второ място, че фокусът на последвалото съдебно производство е върху това, дали уволнението е съобразено с материалните и процесуални правила, уреждащи дисциплинарната отговорност на служителите. Жалбоподателката обаче формулира също така и довода, че нейното уволнение е в нарушение на правото й на свобода на изразяване на мнение и Върховният касационен съд разглежда този довод, макар и накратко (вж. по-горе параграфи 23, 28 и 29, в края).

53. Ето защо е под въпрос дали уволнението на жалбоподателката попада в сферата на трудовото право, или представлява намеса в правото й на свобода на изразяване на мнение. Независимо от това, Съдът е готов да се произнесе, приемайки, че чл. 10 от Конвенцията е приложим към фактите по делото, както и че уволнението на жалбоподателката представлява намеса в нейните права по тази разпоредба. Следователно трябва да се определи дали тази намеса е „предвидена от закона”, преследва една или повече легитимни цели съгласно ал. 2 и е „необходима в едно демократично общество”.

54. Съдът намира, че намесата е „предвидена от закона” – от съответните разпоредби на Кодекса на труда от 1986 г. (вж. параграф 15 по-горе). Доколкото жалбоподателката твърди, въз основа на констатациите на първоинстанционния съд, който разглежда жалбата й срещу нейното уволнение, че дисциплинарното производство срещу нея не е съобразено с процедурните изисквания, предвидени в този кодекс, Съдът отбелязва, че решението на този съд по-късно е отменено, в рамките на същото производство и без да е влязло в законова сила, от по-горестоящия съд на две инстанции, както и че тези по-горестоящи съдилища са установили, че дисциплинарното производство срещу жалбоподателката е в съответствие със съответните законови разпоредби (вж. параграфи 27 и 29 по-горе). Съдът отбелязва в тази връзка, че е задача преди всичко на националните съдилища да тълкуват и прилагат вътрешното право (вж., наред с много други източници, Торгейр Торгейрсон срещу Исландия (Thorgeir Thorgeirson), 25 юни 1992 г., § 58, серия А, № 239 и Касадо Кока срещу Испания (Casado Coca), 24 февруари 1994 г., § 43, серия А, № 285-A). Макар че Съдът може и трябва да има определена компетентност за преразглеждане относно този въпрос, тъй като неспазването на националното законодателство е свързано с нарушение на чл. 10 от Конвенцията, обхватът на неговата задача е обект на ограничения, присъщи на субсидиарния характер на Конвенцията, и той не може да поставя под въпрос начина, по който националните съдилища тълкуват и прилагат националното право, освен в случаи на грубо неспазване или произвол (вж. съответно, Вебер и Саравия срещу Германия (Weber and Saravia v. Germany) (реш.), № 54934/00, § 90, ЕСПЧ 2006-XI, и Горанова-Караенева срещу България (Goranova‑Karaeneva v. Bulgaria), № 12739/05, § 46, 8 март 2011 г.). Съдът не счита, че съдебните решения на Софийския градски съд и Върховния касационен съд са произволни. Противно на твърденията на жалбоподателката, тези съдилища обясняват, макар и накратко, защо считат, че тя е действала в нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на съответните разпоредби на Кодекса (вж. параграфи 27 и 29 по-горе), а и техните решения по този въпрос не могат да бъдат разглеждани като явно погрешни или произволни. С оглед на тези съображения Съдът заключава, че намесата е законосъобразна съгласно българското законодателство. Жалбоподателката не твърди, че съответните разпоредби на Кодекса на труда от 1986 г. не са достатъчно достъпни и предвидими.

55. Съдът по-нататък се увери, че мярката срещу жалбоподателката, доколкото е предназначена да гарантира, че предаванията на БНР са в съответствие с редакционните решения, взети от ръководните органи на радиото, в интерес са на слушателите и отговарят на изискванията за балансирана журналистика, каквато се очаква от една обществена медия, цели да защити правата на другите.

56. Остава да се установи дали намесата е „необходима в едно демократично общество”.

57. По-конкретно Съдът трябва да определи дали санкцията, наложена на жалбоподателката – дисциплинарно уволнение, – е пропорционална по отношение на обстоятелствата по делото. При разглеждането на този въпрос Съдът ще обърне специално внимание на причините, посочени за наказанието на жалбоподателката, контекста, в който е наложено това наказание, и „задълженията и отговорностите” на жалбоподателката като журналист в обществена медия. Съдът също така ще вземе предвид общите принципи на плурализма в аудиовизуалните медии, наскоро изложени в параграфи 95 – 102 от решението на Съда по делото Маноле и други (цитирано по-горе) и параграфи 34 – 129 от решението на Съда по делото Център Европа 7 ООД и Ди Стефано срещу Италия (Centro Europa 7 S.R.L. and di Stefano v. Italy) ([ГК], № 38433/09, ЕСПЧ 2012-...). Той също така ще вземе предвид правото на обществените медии да определят своята редакционна политика в съответствие с обществения интерес.

58. Отчитайки всички горепосочени фактори, Съдът намира, че уволнението на жалбоподателката не може да се разглежда като непропорционална мярка поради две причини.

59. На първо място, уволнението на жалбоподателката се основава на умишленото незачитане от нейна страна на редакционно решение, което засяга въпрос на вътрешна организация на БНР, а именно избора на служители на БНР, които да участват в радиопредаване (вж. параграфи 11 – 13 и 15 по-горе). И наистина, при предприемането на дисциплинарни действия срещу жалбоподателката управителният съвет на БНР и генералният директор на БНР обръщат специално внимание на факта, че тя на практика е позволила г-жа В. Н. да води предаването й вместо нея (вж. параграфи 14 и 15 по-горе). Нито редакционното решение, нито заповедта за уволнение на жалбоподателката споменават или налагат ограничения по отношение на темите, които да бъдат обсъдени по време на предаването й,  относно същностното съдържание или начина на представяне на излъчваната по време на предаването информация (обратното, mutatis mutandis, Пърсел и други срещу Ирландия (Purcell and Others v. Ireland), № 15404/89, Решение на Комисията от 16 април 1991 г., Решения и доклади 70, стр. 262; Брайнд и други срещу Обединеното кралство (Brind and Others v. the United Kingdom), № 18714/91, Решение на Комисията от 9 май 1994 г., недокладвано; и Фуентес Бобо срещу Испания (Fuentes Bobo v. Spain), № 39293/98, § 45, 29 февруари 2000 г.). Ето защо Съдът не може да се съгласи с жалбоподателката, че нейното уволнение цели да предотврати разпространяването на информация от обществен интерес. Поради това ситуацията по настоящото дело значително се различава от тази по делото Маноле и други (цитирано по-горе, §§ 104 – 106 и 112), по което Съдът е изправен пред ситуация, в която от обществена медия систематично се изисква да избягва някои теми, смятани за вредни за правителството, и да посвещава непропорционално голямо количество ефирно време на отчитане на действията на членове на управляващата политическа партия, с малко или никакво отразяване на действията и позициите на опозиционните партии. За разлика от това, по настоящото дело уволнението на жалбоподателката изглежда е резултат на неспазване от нейна страна на „задълженията и отговорностите й” като журналист, работещ в обществена медия. Качеството й на такъв журналист не й дава автоматично правото безконтролно да следва политика, която противоречи на тази, провеждана от работодателя й, да пренебрегва законните редакционни решения, взети от ръководството на БНР и целящи да гарантират балансирано излъчване по теми от обществен интерес, както и да има неограничен достъп до ефира на БНР. Нищо във фактите по настоящото дело не предполага, че решенията на ръководството на БНР във връзка с предаването на жалбоподателката са взети под натиск отвън, или че ръководството на БНР е обект на външна намеса.

60. На второ място, работодателите обикновено се радват на широка свобода на преценка при определянето на санкцията, която е най-подходяща за нарушения на трудовата дисциплината (вж., mutatis mutandis, Паломо Санчес и други срещу Испания (Palomo Sánchez and Others v. Spain) [ГК], № 28955/06, №28957/06, № 28959/06 и № 28964/06, § 75, ЕСПЧ 2011-...). В конкретния случай управителният съвет на БНР възлага това решение на генералния директор на БНР, като му дава указания да вземе предвид степента на вина на жалбоподателката (вж. по-горе параграф 14, в края). Генералният директор достига до заключението, че подходящото дисциплинарно наказание е уволнение (вж. параграф 15 по-горе). Неговото решение в това отношение е подложено на контрол от страна на националните съдилища. Първоинстанционният съд постановява, че той не е отчел дали сериозността на наказанието съответства на тежестта на нарушението на жалбоподателката (вж. параграф 25 по-горе). Въззивният и касационният съд постановяват обратното, а именно, че тежестта на дисциплинарното нарушение, извършено от жалбоподателката, е достатъчна, за да обоснове нейното уволнение (вж. параграфи 27 и 29 по-горе). Съдът от своя страна отбелязва, че е вярно, че дисциплинарното уволнение е тежка мярка (вж. Фуентес Бобо, цитирано по-горе, § 49). Не може обаче да се пренебрегне факта, че то е продиктувано от конкретни и умишлени действия от страна на жалбоподателката – допуснала на практика г-жа В. Н. да води предаването й вместо нея, оставяйки я да говори в продължение на сто и тринадесет минути от общо сто и двадесет (вж. параграфи 13 – 15 по-горе), – които показват, че нейният работодател не може да й има  доверие, че ще изпълнява добросъвестно задълженията си (обратното, Фогт срещу Германия (Vogt v. Germany), 26 септември 1995 г., § 60, серия А, № 323, и Виле срещу Лихтенщайн [ГК], № 28396/95, § 69, ЕСПЧ 1999-VII). Съдът вече е имал повод да постанови, макар и в различен контекст, че националните власти основателно могат да настояват, че трудовите отношения трябва да се основават на взаимно доверие (вж. Паломо Санчес и други, цитирано по-горе, § 76); това е валидно още повече, когато става въпрос за журналисти, работещи в обществени медии. Следва да се отбележи в тази връзка, че БНР като обществена медия носи отговорност за изявленията, направени в ефир (вж., mutatis mutandis, Радио Франс и други срещу Франция (Radio France and Others v. France), № 53984/00, § 24, ЕСПЧ 2004-II).

61. В заключение, Съдът не счита, че жалбоподателката е установила, че нейното уволнение цели да потисне свободата й на изразяване на мнение, вместо да е израз на възможността на обществена медия, която е неин работодател – БНР, да осигури необходимата дисциплина в своите предавания в съответствие със своите „задължения и отговорности” съгласно чл. 10 от Конвенцията.

62. Ето защо не е налице нарушение на тази разпоредба.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A. Твърдяно пристрастие на съдилищата

63. Жалбоподателката се оплаква на основание чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, че Софийски градски съд и Върховният касационен съд са пристрастни, защото са оценили доказателствата неправилно, очевидно погрешно са тълкували приложимото право, включително чл. 10 от Конвенцията, и не са подходили към делото като неутрални съдии, а вместо това са се стремили да оправдаят нейното уволнение.

64. Чл. 6, ал. 1 от Конвенцията гласи, доколкото е приложим:

„1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на справедливо ... гледане на неговото дело ... от независим и безпристрастен съд ...”

65. Съдът счита, че макар жалбоподателката да цели да формулира това оплакване като проблем, свързан с пристрастия, то на практика е искане за сезиране на четвърта инстанция. Нейната критика е насочена срещу начина, по който Софийски градски съд и Върховният касационен съд установяват фактите и тълкуват и прилагат закона. Съдът обаче не е апелативен съд по отношение на националните съдилища и не е негова роля да поправя фактическите и правни грешки, за които се твърди, че са извършени от тези съдилища (вж., наред с други, Румяна Иванова срещу България (Rumyana Ivanova v. Bulgaria), № 36207/03, § 39, 14 февруари 2008 г.). Съдът не счита, че съдебните решения на Софийски градски съд и Върховния касационен съд са произволни и припомня, че е задача най-вече на националните власти, и особено на съдилищата, да тълкуват и прилагат националното право (пак там, § 43).

66. Съдът също така отбелязва, че според неговата практика фактът, че някой съдия, разглеждайки делото, постанови съдебно решение срещу жалбоподателя, сам по себе си не представлява доказателство за пристрастност (вж. Софри и други срещу Италия (Sofri and Others v. Italy) (реш.), № 37235/97, ЕСПЧ 2003-VIII; Брачи срещу Италия (Bracci v. Italy), № 36822/02, § 52, 13 октомври 2005 г.; Превити срещу Италия (Previti v. Italy) (реш.), № 45291/06, § 258, 8 декември 2009 г.; и Петров срещу България (Petrov v. Bulgaria) (реш.), № 27103/04, 2 ноември 2010 г.). Софийски градски съд и Върховният касационен съд посочват мотиви в своите решения, и тези мотиви не разкриват пристрастие срещу жалбоподателката (обратното, Киприану срещу Кипър (Kyprianou v. Cyprus) [ГК], №73797/01, § 130, ЕСПЧ 2005-XIII).

67. Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

Б.  Продължителност на производството

68.  Жалбоподателката се оплаква по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията от продължителността на съдебното производство по обжалване на заповедта й за уволнение.

69.  Чл. 6, ал. 1 от Конвенцията гласи, доколкото е приложим:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на ... гледане на неговото дело ... в разумен срок ...”

70. Правителството твърди, че не е имало забавяне при разглеждането на делото на жалбоподателката от първоинстанционния и второинстанционния съд. Забавянето в производството пред Върховния касационен съд се дължи изцяло на големия брой висящи дела пред този съд по това време.

71. Жалбоподателката твърди, че производството по нейното дело е продължило по-дълго, отколкото е допустимо съгласно българското законодателство, в което са определени стриктни срокове за продължителността на производствата по трудовоправни спорове. Правителството не обяснява защо производството пред втората инстанция, която не е събрала никакви нови доказателства, е продължило повече от година и половина. Посочената  причина за забавянето пред Върховния касационен съд също не е валидна.

72. Съдът счита, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията или недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

73. Производството е продължило общо шест години и почти един месец за три съдебни инстанции. Не е налице отчетливо забавяне в производството пред първоинстанционния съд. Жалбоподателката критикува второинстанционния съд, че му е отнело повече от година и половина за постановяване на решение по делото. Съдът не е в състояние да се съгласи, че този период е прекомерен. Той отбелязва, че насроченото за 7 декември 2001 г. съдебно заседание е трябвало да бъде отложено поради бомбена заплаха, за която властите не могат да бъдат държани отговорни (вж. параграф 26 по-горе). Вярно е, че периодът на отлагане на делото – около шест месеца – е могъл да бъде по-кратък, но Съдът не счита, че това само по себе си прави продължителността на производството прекомерна. Съдът не счита също, че фактът, че националните съдилища не са спазили сроковете по националното законодателство относно продължителността на производствата по трудовоправни спорове, автоматично прави продължителността на производството прекомерна. Неспазването на сроковете, предписани от националното законодателство, само по себе не противоречи на изискването за „разумен срок” по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията (вж. Горанова-Караенева, цитирано по-горе, § 73, с по-нататъшни препратки). След като установи това, Съдът отбелязва, че по делото Николов и други срещу България (Nikolov and Others v. Bulgaria) (№ 44184/05, № 22250/06 и № 37182/07, §§ 37 – 42, 21 февруари 2012 г.) той наскоро е постановил, че забавяния от около две години в разглеждането на жалби за законосъобразност пред Върховния касационен съд в рамките на спор, по който жалбоподателите обжалват уволненията си, е в нарушение на изискването за разумен срок, тъй като в такива случаи властите дължат много високо ниво на старание с оглед правния интерес на жалбоподателите в спора. Съдът не вижда причина да се произнесе по различен начин по настоящото дело, в което на Върховния касационен съд е отнело почти две години и половина, за да се произнесе по жалбата за законосъобразност на жалбоподателката.

74. Ето защо е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

75. Жалбоподателката се оплаква на основание чл. 1 от Протокол № 1, че чрез отхвърляне на исковете й, които са уважени на първа инстанция от Софийски районен съд, Софийски градски съд и Върховният касационен съд са я лишили от обезщетението за времето, през което поради уволнението е останала без работа, на което обезщетение тя има право.

76.  Чл. 1 от Протокол № 1 гласи:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

77. Съдът отбелязва, че макар Софийски районен съд частично да е уважил исковете на жалбоподателката и да й е присъдил обезщетение за времето, през което поради уволнението е останала без работа, плюс лихва, неговото решение впоследствие е отменено от по-горестоящите съдилища в две инстанции, преди да е влязло в законова сила и в рамките на същото производство. Съдът, който има само ограничени правомощия да разглежда твърдения за фактически или правни грешки, допуснати от националните съдилища, не намира наличие на произвол в начина, по който тези по-горестоящи инстанции са решили делото на жалбоподателката. Решението на Софийски районен съд следователно не е основание за наличие на притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Копецки срещу Словакия (Kopecký v. Slovakia) [ГК], № 44912/98, § 59, ЕСПЧ 2004-IX). Съдебно решение, което не е окончателно, а подлежи на обжалване пред две висшестоящи инстанции, не може да се разглежда като пораждащо вземане, установено в достатъчна степен, за да подлежи на принудително изпълнение (вж. Гръцките рафинерии Стран и Стратис Андреадис срещу Гърция (Stran Greek Refineries and Stratis Andreadis v. Greece), 9 декември 1994 г., §§ 60 – 61, серия А, № 301-Б) .

78. От това следва, че оплакването е несъвместимо по предметна компетентност с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 4.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

79.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

80. Жалбоподателката претендира 10 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди. Тя твърди, че след нейното уволнение в продължение на две години не могла да си намери работа, като много от собствениците на медии не били склонни да я наемат, докато политическата партия, която тя е критикувала, все още била на власт, поради което тя изпаднала в социална изолация. Тя се почувствала несправедливо наказана за това, че изпълнявала дълга си на журналист. Продължителното съдебно производство по обжалване на уволнението й, с цялата произтичаща от него несигурност, допълнително допринесло за чувството й на безпомощност. Споменът за оспорваните събития и последвалия дълъг период на безработица все още я преследвал.

81. Жалбоподателката претендира също и 1 477 лева (BGN) (равностойността на 755,18 EUR) обезщетение за имуществени вреди. Тя твърди, че това е размера на присъденото й от Софийски районен съд обезщетение за времето, през което поради уволнението е останала без работа, плюс лихви.

82. Правителството твърди, че претенцията на жалбоподателката по отношение на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерна и че обезщетението, което би било постановено от Съда по този иск, не би следвало да надвишава сумите, присъдени по предходни подобни дела. То предоставя на Съда да определи по справедливост обезщетението за имуществени вреди.

83. Съдът отбелязва, че по настоящото дело присъждането на справедливо обезщетение може да се основава единствено на нарушението на изискването за разумен срок по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. Тъй като Съдът не намира причинно-следствена връзка между това нарушение и имуществените вреди, които жалбоподателката твърди, че е претърпяла, той не присъжда обезщетение по този иск. От друга страна, Съдът счита, че жалбоподателката би трябвало да е претърпяла някакви неимуществени вреди в резултат на нарушението, както и че тези вреди не могат да бъдат поправени единствено с установяването на нарушение. Присъждайки по справедливост, както се изисква по силата на чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда на жалбоподателката 585 евро, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума.

Б.  Разноски

84. Жалбоподателката иска възстановяване на 3 750 евро за адвокатски хонорар за шестдесет и два и половина часа работа на процесуалния й представител за производството пред Съда при часова ставка от 60 евро. Тя представя договор за процесуално представителство и отчет-график за изработените часове, и иска сумата, присъдена от Съда по този иск, да бъде платена директно на нейния процесуален представител. Жалбоподателката също така иска възстановяване на 280 лева за превод на документи и 40 лева за пощенски разходи. В подкрепа на тези твърдения тя представя договор за преводачески услуги и пощенски разписки.

85. Правителството твърди, че претенцията е прекомерна. То оспорва броя на часовете, прекарани от процесуалния представител на жалбоподателката в работа по делото, и предлага при преценката за размера на обезщетението Съдът да има предвид реалностите в България и предишната си практика.

86. Според практиката на Съда разноските, претендирани по силата на чл. 41 от Конвенцията, трябва да са били действително направени и необходими, и да са в разумен размер. При разглеждане на иска по отношение на разноските за производството пред него, Съдът не е обвързан от местни ставки или стандарти (вж. скорошното решение по делото Милева и други срещу България (Mileva and Others v. Bulgaria), № 43449/02 и № 21475/04, § 125, 25 ноември 2010 г.).

87. Като взе предвид материалите, с които разполага, горните съображения и факта, че по-голямата част от жалбата е обявена за недопустима, Съдът намира за разумно да присъди на жалбоподателката 500 евро за разноски за платения от нея адвокатски хонорар, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума. Сумата следва да бъде платена директно на процесуалния представител на жалбоподателката.

88. По отношение на иска за други разноски, Съдът, като отбелязва, че жалбоподателката е представила документи в подкрепа на иска си и че правителството не го оспорва, счита за разумно да присъди цялата сума, претендирана от жалбоподателката. Следователно, Съдът присъжда на жалбоподателката сумата от 320 лева, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума.

В.  Лихва за забава

89.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Обявява с мнозинство жалбата относно твърдяната намеса в правото на жалбоподателката на свобода на изразяване на мнение за допустима;

 

2.  Обявява единодушно жалбата относно продължителността на производството, в което жалбоподателката обжалва по съдебен ред уволнението си, за допустима, а останалата част от жалбата за недопустима;

 

3.  Постановява, с четири гласа на три, че не е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията;

 

4.  Постановява единодушно, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на производството, в което жалбоподателката обжалва по съдебен ред уволнението си;

 

5.  Постановява единодушно

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение съгласно чл. 44, ал. 2 от Конвенцията долупосочените суми, в левова равностойност към датата на плащането;

(i)  EUR 585 (петстотин осемдесет и пет евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателката върху тази сума;

(ii)  EUR 500 (петстотин евро) и BGR 320 (триста и двадесет лева) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателката върху тази сума, които да бъдат платени директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателката, г-жа С. Маргаритова-Вучкова;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

 

6.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

 

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 11 декември 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

         Лорънс Ърли                                                               Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

 

 

В съответствие с чл. 45, ал. 2 от Конвенцията и чл. 74, ал. 2 от Правилника на Съда към настоящото решение е приложено особеното мнение на съдии Цимеле, Николау и Бианку:

I.Z.
T.L.E.