ЕВРОПЕЙСКИ СЪД

ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

НЕШЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(жалба № 40897/98)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

28 октомври 2004 г.

 Настоящото решение става окончателно при условията на чл. 44, т. 2 от Конвенцията. То подлежи на редакторски корекции.

Единствените автентични текстове на решенията на Европейския съд по правата на човека са текстовете на английски и френски език. Преводът на български език няма официален характер и не обвързва Съвета на Европа и неговите органи – б. ред.

Преводът е извършен от фондация „Български адвокати за правата на човека“ и е предоставен на министерство на правосъдието за безвъзмездно ползване.

По делото Нешев срещу България 

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение) в състав:

Г-н Г. Рес, Председател

Г-н И. Кабрал Барето,

Г-н Л. Кафлиш,

Г-н Б. Зюпанчич,

Г-н Дж. Хедиган,

Г-жа М. Цаца-Николовска,

Г-жа С. Ботушарова, съдии 

и г-н В. Бергер, секретар на отделение,

след обсъждане в закрити заседания, проведени на 13 март 2003 г. и 7 октомври 2004 г., постанови следното решение, прието на последната посочена дата: 

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 40897/98) срещу Република България, подадена на 3 декември 1997 г. до Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”) съгласно предишния чл. 25 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Тодор Ненчев Нешев (“жалбоподателят”). 

2. Жалбоподателят е представляван от г-н М. Екимджиев, адвокат, практикуващ в гр. Пловдив. Българското правителство (“правителството”) е представлявано от своите агенти г-жа В. Джиджева и г-жа М. Коцева от Министерство на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди, че не е имал достъп до съд за определяне на правата му в контекста на трудов спор. 

4. Жалбата е внесена за разглеждане в Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол № 11 към Конвенцията (чл. 5, т. 2 от Протокол № 11). 

5. Жалбата е била разпределена за разглеждане на Трето отделение на съда (правило 52, т. 1 от Правилата на Съда). В рамките на това отделение, съгласно изискванията на правило 26, т. 1, е бил сформиран съставът, разгледал делото (чл. 27, т. 1 от Конвенцията).

6. С решение от 13 март 2003 г. Съдът е обявил жалбата за частично допустима.

7. На 21 май 2003 г. жалбоподателят е оспорил представителната власт на агента на правителството, като е твърдял пропуски в националното законодателство. Съдът е отхвърлил възражението. 

ФАКТИТЕ

І. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО СЛУЧАЯ

8. Жалбоподателят е роден през 1953 г. и живее в Пловдив. Той работел като стрелочник в Български държавни железници. На 15 август 1995 г. бил уволнен дисциплинарно. 

9. На 5 февруари 1996 г. жалбоподателят предявил иск за незаконно уволнение срещу бившия си работодател пред Пловдивския районен съд.

10. На 12 март 1996 г. Районният съд изслушал жалбоподателя и адвоката му и прекратил делото, като постановил, че уволнението на жалбоподателя не подлежи на съдебен контрол. Определението се позовавало на чл. 9, ал. 3 от Указ № 9 от 06.01.1981 г. и на практиката на Върховния съд, според която дисциплинарно уволнените работници или служители от Български държавни железници могат да оспорват уволнението си само пред висшестоящия административен орган, но не и пред съда. 

11. На 18 март 1996 г. жалбоподателят обжалвал определението на Районния съд пред Пловдивския окръжен съд. Той изтъкнал, че Указ № 9 бил в противоречие с чл. 6 от Конвенцията. Позовал се и на едно изменение на Кодекса на труда от 1993 г., като твърдял, че с него на съдилищата се давало правото да разглеждат всички искове за незаконно уволнение, независимо от разпоредбите на Указ № 9.

12. С определение от 8 април 1996 г. Окръжният съд в закрито заседание отхвърлил жалбата на жалбоподателя с мотивите, че съгласно Указ № 9 не бил възможен съдебен контрол върху уволнението на жалбоподателя.

13. Определението на Окръжния съд не било постановено публично и не било съобщено на жалбоподателя.

14. На 4 юни 1996 г. съдията-докладчик изпратил преписката в деловодството на Окръжния съд, където било направено отбелязване в описната книга.

15. На 5 юни 1996 г. преписката била изпратена до Районния съд и било направено отбелязване и в неговата описна книга.

16. На 13 юни 1996 г. жалбоподателят подал молба до Върховния административен съд за преглед по реда на надзора.

17. Страните по делото били редовно призовани, но не се явили на заседанието. 

18. На 18 юли 1997 г. в закрито съдебно заседание Върховният административен съд върнал молбата за преглед като просрочена. Съдът приел, че определението на окръжния съд е влязло в сила на 8 април 1996 г. и двумесечният срок за подаване на молба за преглед по реда на надзора бил изтекъл на 8 юни 1996 г., а молбата била подадена на 13 юни 1996 г.

II. ПРИЛОЖИМО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

1. Правен режим на работниците и служителите в държавните железници и жалби срещу уволнение

19. През разглеждания период Указ № 9 от 6 януари 1981 г. е предвиждал специален правен режим за работниците и служителите в държавните железници. 

Те имали звания, носели униформи и били строго обвързани йерархично и дисциплинарно под контрола на Министерството на транспорта. Указ № 9 регламентирал специфични правила относно работата в държавните железници. Кодексът на труда имал субсидиарно приложение.

20. Член 9 от Указа, в сила през разглеждания период и до февруари 1997 г. предвиждал, inter alia, че споровете за незаконно уволнение на служители на държавните железници се обжалват само по административен ред. Поради това, до август 1996 г. практиката на съдилищата била да отхвърля искове за незаконно уволнение на работници и служители от железопътния транспорт. 

21. С определение от 19 август 1996 г., отклонявайки се от досегашната си практика, Върховният административен съд постановил, че забраната за съдебен контрол в Указ № 9 следва да се счита отменена, считано от 1 март 1993 г. – датата на влизане в сила на изменението на Кодекса на труда (опр. № 641 от 19.8.1996 г., Бюлетин на ВС, кн. 10-1996 г., стр. 17). 

22. В крайна сметка относимата част на чл. 9 от Указ № 9 била обявена за противоконституционна и противоречаща на чл. 6 от Конвенцията с решение на Конституционния съд от 18 февруари 1997 г. Според Конституционния съд, освобождаването от работа не може да бъде изключено от съдебен контрол, като се има предвид фактът, че правото на труд е едно от основните конституционни права (реш. № 5 от 18.2.1997 г. по конст. дело № 25/96 г. на КС на РБ, Държавен вестник, бр. 20/1997 г.).

23. През ноември 2000 г. била отменена и останалата част на Указ № 9, с което отпаднал специалният правен режим на работниците и служителите в държавните железници. 

2.  Уведомяване за определения и решения в разглеждания период

24. Съгласно Гражданско-процесуалния кодекс в редакцията му към разглеждания период, страните били уведомявани единствено за съдебните решения и за някои определения на първоинстанционния съд.

25. Страните не били уведомявани за решенията и определенията на второинстанционния съд, независимо че повечето от тях подлежали на преглед по реда на надзора в законоустановени срокове пред Върховния съд (който по-късно бил разделен на Върховен административен съд и Върховен касационен съд).

26. Поради това, ако второинстанционните дела били решавани в закрити заседания (което било правило при обжалването на определения), страните можели да разберат дали техните дела са решени чрез периодични проверки в срочната книга на съответния съд. 

27. Член 226 от Гражданско-процесуалния кодекс в редакцията му през разглеждания период предвиждал, че молба за преглед по реда на надзора може да се подаде в двумесечен срок от влизане в сила на оспорваното определение. По това време решенията и определенията на второинстанционните съдилища влизали в сила на датата на постановяването им (oпр. 3022-95-III).

28. Според жалбоподателя, въпреки това съдилищата нормално отчитали двумесечния срок от датата, на която второинстанционните решения или определения били вписвани в съответните деловодни книги. Страните не сочат релевантна съдебна практика. 

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

І. По твърдението за нарушение на чл. 6, т. 1 от Конвенцията  

29. Жалбоподателят се оплаква, че не е имал достъп до съд, за да оспори законността на уволнението си. Той се позовава на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, който в относимата си част предвижда: 

“Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения … има право на … гледане на неговото дело … от … съд …”

A. Приложимост на чл. 6, т. 1 

30. Жалбоподателят обширно е обосновал твърдението си, че чл. 6 е приложим въпреки конкретните правни норми, регламентиращи работата в Български държавни железници през разглеждания период. Правителството не е коментирало. 

31. Доколкото жалбоподателят е работел за държавна организация, необходимо е да се прецени, дали неговото уволнение засяга негови “граждански” права по смисъла на чл. 6, т. 1 

32. Въз основа на информацията, с която разполага, Съдът не смята, че задълженията и отговорностите на жалбоподателя като стрелочник са били подобни на тези, които “характеризират специфичната дейност на държавната администрация … като носителка на държавната власт, натоварена със защитата на генералните интереси на държавата или на други публични структури” (виж решението Пелгрен срещу Франция). Следователно, спорът по неговото уволнение засяга “гражданските” права и задължения на жалбоподателят по смисъла на чл. 6, т. 1.

33. Следователно, чл. 6, т. 1 е приложим. 

Б.  Съответствие с чл. 6, т. 1

34. Според жалбоподателя, съдилищата е трябвало да спрат производството по неговото дело и да отправят питане до Конституционния съд относно конституционносъобразността на Указ № 9, който препятствал достъпа му до съд.

35. Правителството твърди, че по това време законодателството не е предвиждало съдебен контрол по трудови спорове с Български държавни железници и решението на Конституционния съд от 18 февруари 1997 г. не е имало обратно действие. Следователно, в случая на жалбоподателя съдилищата са постъпили правилно. Правителството подчертава, че ако жалбоподателят бе подал своевременно молба за преглед по реда на надзора, той би могъл да достигне до благоприятен изход, тъй като междувременно съответната част от Указ № 9 била отменена. 

36. Съдът отбелязва, че по времето, когато Районният и Окръжният съдилища са оставили без уважение жалбите на жалбоподателя, и поне до август 1996 г., чл. 9 от Указ № 9 според тълкуването на националните съдилища е препятствал достъпа до съд при прекратяване на трудов договор с БДЖ (виж §§ 9-15 и 19-22 по-горе).

37. През февруари 1997 г., по времето когато производството по молбата на жалбоподателя за преглед по реда на надзора било висящо пред Върховния административен съд, Конституционният Съд прогласил чл. 9 от Указ № 9 за противоконституционен и противоречащ на Конвенцията (виж §§ 16-18 и 22 по-горе). Следователно, правителството правилно е посочило, че ако Върховният административен съд бе приел, че молбата на жалбоподателя е подадена в срок, е било много вероятно да отмени определенията на по-нисшите съдилища и да им укаже да разгледат законосъобразността на уволнението на жалбоподателя, така както това е било предвидено в националния закон след февруари 1997 г. При тези обстоятелства, Съдът трябва да прецени, дали жалбоподателят е бил отговорен за факта, че молбата му за преглед по реда на надзора е била върната като просрочена. 

38. В решението си по допустимостта от 31 март 2003 г. по настоящото дело Съдът вече е постановил, че мотивите на Върховния административен съд да върне молбата на жалбоподателя за преглед по реда на надзора като подадена след срока за обжалване са в противоречие с принципа за правна сигурност. Съответната част от решението на Съда гласи:

“Съдът отбелязва, че определението на Окръжния съд от 8 април 1996 г. е било постановено в закрито заседание и не е било връчено. За жалбоподателя е било невъзможно да научи за него преди 4 юни 1996 г., когато определението е било отбелязано в описната книга на Окръжния съд. Нещо повече, тъй като жалбоподателят никога не е бил уведомяван за това, кога ще се разгледа неговото дело от Окръжния съд, той е можел да научи за отбелязването единствено като поеме сам инициативата да посещава периодично съда и да проверява деловодните книги. Очевидно, не е разумно да се очаква, че той може да прави това всеки ден. 

Въпреки тези безспорни факти и без да установи датата, на която определението на Окръжния съд е било отбелязано и датата, на която жалбоподателят е проверил в описната книга, Върховният административен съд е отказал да разгледа молбата за преглед като подадена повече от два месеца след 8 август 1996 г. – датата, на която определението на Окръжния съд е било постановено в закрито заседание. 

Съдът намира, че един такъв подход, при който срокът за подаване на жалба срещу съдебен акт тече, без засегнатата страна да има възможност да научи за съществуването на акта, е в противоречие с принципа за правна сигурност. Съдът припомня, че сроковете по принцип представляват едно законосъобразно процесуално ограничение на достъпа до съд, но тълкуване, което не отчита съответните фактически обстоятелства, може да доведе до нарушаване на Конвенцията (виж, mutatis mutandis, Шишков срещу България, § 84 и Мирагал Есколано и други срещу Испания, §§ 33-39).

Молбата на жалбоподателя за преглед по реда на надзора е била подадена на 13 юни 1996 г., няколко дни след 4 юни 1996 г., на която дата е станало възможно да научи за определението по неговото дело, като направи справка в описната книга. 

Следователно, жалбоподателят най-сериозно се е опитал да се възползва от правното средство, с което е разполагал през разглеждания период – молба за преглед по реда на надзора пред ВАС …”

39. Така Съдът намира, че жалбоподателят не е отговорен за процедурна грешка. 

40. На него му е бил отказан достъп до съд по силата на разпоредбите на националното законодателство – чл. 9 от Указ № 9, а след отмяната на този член от Конституционния съд през февруари 1997 г. – поради погрешния подход, приложен от ВАС при постановяването на определението му от 18 юли 1997 г.

41. Следователно чл. 6, т. 1 от Конвенцията е бил нарушен.

II.  Приложение на чл. 41 от Конвенцията 

42. Чл. 41 от Конвенцията гласи: “Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея, и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”

А. Вреди

43.  Жалбоподателят претендира 6000 евро за претърпени от него неимуществени вреди, като твърди, че му е било отказано правосъдие и че е преживял сериозни трудности, защото си е загубил работата.

44. Правителството счита, че тази сума е прекомерна и цитира български дела, по които Съдът е присъждал по-малки обезщетения.

45. Съдът не може да разсъждава относно това дали уволнението на жалбоподателя е щяло да бъде отменено, ако делото беше разгледано от съд. Въпреки това, жалбоподателят би трябвало да е претърпял неимуществени вреди в резултат на нарушението на правото му на достъп до съд. Решавайки по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение в размер на 1 000 евро за неимуществени вреди. 

Б. Такси и разноски

46. Жалбоподателят претендира 2 615 евро за 53 часа и 30 минути правна работа, включително 15 часа работа по вътрешното производство, 12 от които при часова ставка 50 евро и три – при 30 евро. Останалите часове, претендирани за работа по производството в Страсбург, са при часова ставка 50 евро. Жалбоподателят е представил споразумение за възнаграждение между него и адвоката му и график на употребените работни часове. 

47. Жалбоподателят претендира и 213 евро за разноски за превод на 28 страници текст, копирни услуги, пощенски и други разходи. Представил е копия от пощенските разписки. 

48. Жалбоподателят е помолил сумите, които Съдът ще му присъди по този параграф, да се изплатят директно на неговия пълномощник – г-н М. Екимджиев.

49. Правителството е заявило, inter alia, че претенциите за възнаграждение за труд по вътрешното производство следва да бъдат отхвърлени като неотносими към настоящото дело.

50.  Съдът намира, че разноските, направени от жалбоподателя в опита му да получи достъп до национален съд са били необходими и относими към оплакванията му по Конвенцията. Въпреки това е наложително намаление с оглед на факта, че част от оплакванията му пред Съда са били обявени за недопустими. Съдът отбелязва също така, че претенциите за разходи за превод не са били подкрепени от съответни документи. 

51. Решавайки по справедливост, Съдът присъжда 2 000 евро за хонорари и разноски.

В. Лихва за забава

52. Съдът намира за подходящо лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка, завишена с три пункта.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Реши, че е бил нарушен чл. 6, т. 1 от Конвенцията;

2.  Реши, че:

а) държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно съгласно чл. 44, т. 2 от Конвенцията, следните суми, конвертирани в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 1 000 (хиляда) евро като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които да се изплатят на жалбоподателя;

(ii) 2 000 (две хиляди) евро за направените разноски, които да бъдат изплатени на пълномощника на жалбоподателя – г-н М. Екимджиев;

(iii) всеки данък, който може да бъде дължим върху посочените суми;

б) от изтичането на горепосочения тримесечен срок до окончателното изплащане, върху горните суми се дължи проста лихва в размер на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка, завишена с три пункта.

 

3. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и обявено в писмен вид на 28 октомври 2004 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилата на Съда.

Винсент Бергер Георг Рес

Секретар                 Председател

Превод: София Разбойникова

Редакция: Даниела Екимова