Номер на жалба: 33606/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1-e) Душевноболни лица, (Чл. 5-4) Преглед от съд, (Чл. 5-5) Обезщетение

По делото на Кънева срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет, състоящ се от:

          Георге Николау (George Nicolaou), Председател,

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano), съдии,

          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 6 ноември 2012 г.

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 33606/05 г.) срещу Република България, подадена на 9 септември 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българската гражданка г-жа Величка Желева Кънева (“жалбоподателката”).

2. Жалбоподателката е представлявана от г-жа С. Разбойникова – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа Н. Николова от Министерството на правосъдието.

3. На 2 ноември 2010 г. Председателят на Пето отделение решава да изпрати на правителството уведомление за жалбата.

4. След реорганизацията на отделенията на Съда от 1 февруари 2011 г. жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение на Съда.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателката е родена през 1951 г. и живее в град Трявна.

A. Предистория

6. През 1999 г. отношенията между жалбоподателката и нейния партньор Н. Б. – местен полицай, се влошават и те се разделят.

7. На неуточнена дата през 2000 г. жалбоподателката подава молба до районния прокурор да образува наказателно производство срещу Н. Б. за физически и психически тормоз. С решение от 4 март 2002 г. молбата й е отхвърлена.

Б.  Първото настаняване на жалбоподателката в психиатрична болница

8. На 27 юли 2000 Г. И. и Д. М., които според жалбоподателката са приятели на Н. Б., подават жалби срещу нея до районния прокурор, заявявайки, че тя ги тормози, тъй като е психично болна. Прокурорът изпраща жалбите до полицията, за да съберат там сведения относно психическото състояние на жалбоподателката. Той дава указания по-специално да бъдат разпитани приятелите и семейството на жалбоподателката.

9. На 8 август 2000 г. полицията докладва на прокурора, че жалбоподателката следва да бъде подложена на принудително психиатрично лечение. На 28 септември 2000 г. районният прокурор назначава психиатричен преглед на жалбоподателката с оглед установяване на необходимост от започване на съдебно производство за принудителното й психиатрично лечение. Жалбоподателката твърди, че никога не е получавала призовка доброволно да се яви пред властите, за да се подложи на такъв преглед.

10. Сутринта на 4 октомври 2000 г. полицейски служител посещава жалбоподателката в дома й и иска явяването й в полицейския участък във връзка с нейната жалба срещу Н. Б. Жалбоподателката твърди, че когато пристига в полицейското управление, тя принудително е качена в линейка. Там й е връчена прокурорска заповед за задържането й в психиатрична клиника, за да се подложи на психиатричен преглед.

11. На същия ден жалбоподателката е отведена в Държавната психиатрична болница в Севлиево, където е държана в продължение на един месец за извършване на психиатричен преглед. Лекарите отбелязват, че според тях жалбоподателката страда от някои разстройства, но очевидно не много сериозни. Те не изразяват становище относно необходимостта от задържане на жалбоподателката. Жалбоподателката е изписана от болницата на 3 ноември 2000 г.

12. На 13 ноември 2000 г. прокурорът решава да не изисква настаняването на жалбоподателката за принудително психиатрично лечение, като отбелязва, че тя не страда от психическо заболяване.

13. На неуточнена дата през 2001 г. жалбоподателката подава жалба до Върховната касационна прокуратура, като твърди, че задържането й в психиатрична болница представлява злоупотреба със служебно положение от страна на районния прокурор. Жалбата е отнесена до окръжния прокурор, който я отхвърля на 22 април 2002 г. Той посочва по-специално, че действията на районния прокурор по отношение на задържането на жалбоподателката са законосъобразни.

В.  Второто настаняване на жалбоподателката в психиатрична болница

14. На 29 август 2001 г. Г. И. подава нова жалба до районния прокурор, твърдейки отново наличието на тормоз от страна на жалбоподателката. След ново полицейско разследване, на 20 септември 2001 г. районният прокурор разпорежда извършването на психиатричен преглед на жалбоподателката.

15. В писмо от 26 септември 2001 г. директорът на Държавната психиатрична болница в Севлиево изисква явяване на жалбоподателката, за да се подложи на психиатричен преглед. Жалбоподателката не отговаря на писмото.

16. На 23 януари 2002 г., когато жалбоподателката се явява пред местното полицейско управление, за да получи новия си документ за самоличност, тя е задържана и изпратена в Държавната психиатрична болница в Севлиево. Жалбоподателката е държана там в продължение на един месец за нов преглед. Лекарите отбелязват същите разстройства като в предишното си становище. Те не изразяват мнение относно необходимостта от задържане на жалбоподателката. Жалбоподателката е изписана от болницата на 22 февруари 2002 г.

17. С постановление от 25 февруари 2002 г. районният прокурор решава да не продължава с процедурата по искане за задължително настаняване на жалбоподателката, тъй като тя не страда от психическо заболяване.

18. По искане на жалбоподателката на 6 март 2002 г. експерти от Клиниката по съдебна психиатрия и психология в София издават доклад относно психическото й състояние. Те стигат до заключението, че жалбоподателката не страда от психическо заболяване. Експертите също така отбелязват, че задържането й в психиатрична болница значително я е травматизирало.

Г.  Производството срещу полицията и прокуратурата

19. На 7 май 2003 г., позовавайки се на Конвенцията, Българската конституция, чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г. (вж. раздела Приложимо вътрешно право, по-долу) и решенията на Съда по делата Върбанов срещу България (Varbanov v. Bulgaria) (№ 31365/96, ЕСПЧ 2000-X) и Кепенеров срещу България (Kepenerov v. Bulgaria) (№ 39269/98, 31 юли 2003 г.), жалбоподателката подава иск за обезщетение за вреди пред Районен съд – Дряново срещу полицията и прокуратурата. Жалбоподателката твърди по-специално, че първото й задържане е в нарушение на съответната процедура, тъй като тя не е била официално призована да се яви пред властите (вж. параграф 9 по-горе). Освен това, като се позовава на констатациите на Съда в посочените по-горе решения, тя твърди, че и двете задържания са незаконни по смисъла на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията, който има предимство пред вътрешното законодателство, в случай на противоречие с неговите разпоредби, както и че не е имала достъп до съд. Тя твърди също така, че действията на полицията и прокуратурата представляват намеса в правото й на добра репутация, в нарушение на Българската конституция и на чл. 8 от Конвенцията.

20. С решение от 13 февруари 2004 г. Районният съд уважава иска. Съдът констатира, че при задържането на жалбоподателката полицията е действала без писмена заповед и поради това – в нарушение на чл. 1 от Закона от 1988 г. Съдът също така обсъжда факта, че жалбоподателката не е имала възможност нейното задържане да се разгледа от съда. По-нататък съдът приема, че разпореждайки задържането на жалбоподателката, органите на прокуратурата са действали в нарушение на чл. 5 от Конвенцията. С оглед на това съдът присъжда обезщетение за понесените от жалбоподателката вреди.

21. Ответниците обжалват. С окончателно решение от 15 март 2005 г. Габровският окръжен съд отменя решението на по-долната инстанция и отхвърля иска на жалбоподателката. Що се отнася до иска срещу полицията, съдът посочва, че полицаите са действали правомерно и в изпълнение на нареждания на прокурора. По отношение действията на прокуратурата съдът установява, че те са законосъобразни. По-нататък съдът признава, че националното законодателство има недостатъци, тъй като не е предвиден съдебен контрол върху разпореждането на прокурора за принудителен психиатричен преглед. Въпреки това всички искове за обезщетение в тази връзка е следвало да бъдат заведени срещу държавата, а не срещу прокуратурата.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

22. Приложимото вътрешно право по отношение на настаняването в психиатрична болница по силата на прокурорско разпореждане, във вида, в който то е в сила към съответния момент и след законодателната реформа от 1 януари 2005 г., е обобщено в решението по делото Каяджиева срещу България (Kayadjieva v. Bulgaria) (№ 56272/00, §§ 17 – 19, 22, 23, 28 септември 2006 г.).

23. Чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г., който през юли 2006 г. е преименуван на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди („Закона от 1988 г.”), в редакцията му, която е в сила към момента на настъпване на фактите по настоящото дело, гласи, че държавата е отговорна за вредите, претърпени от граждани в резултат на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица, извършени при или по повод изпълнение на административна дейност. Чл. 1, ал. 2 гласи, че обезщетение за вреди от незаконни актове може да се иска след тяхното отменяване по съответния ред. Обаче, когато вредите са причинени от нищожен административен акт или от незаконно действие или бездействие, нищожността на акта, съответно незаконосъобразността на действието или бездействието, се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.

24. Чл. 2, ал. 1, т. 1 предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда чрез незаконно задържане под стража, при условие че то е отменено поради липса на законно основание.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

25. Жалбоподателката се оплаква, като се позовава на чл. 5, ал. 1, 4 и 5 и чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията, по отношение на задържането й на два пъти в психиатрична болница и твърдяната в тази връзка липса на правни средства за защита.

26. Съдът счита, че тези оплаквания следва да бъдат разгледани по чл. 5, ал. 1, 4 и 5 от Конвенцията, които, доколкото са приложими, гласят следното:

„1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

...

e) законосъобразно лишаване от свобода, с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници;

...

4. Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

5. Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.”

A. Допустимост

27. Правителството поддържа, че жалбата е недопустима, тъй като жалбоподателката не е спазила шестмесечния срок. То заявява по-специално, че претенцията по реда на Закона от 1988 г. не е в състояние да донесе обезвреда на жалбоподателката и да представлява поправяне по отношение на нейните оплаквания, следователно тя не е трябвало да прибягва към използването на тази система.

28. Жалбоподателката не представя становище по отношение на горното.

29. Съдът припомня, че в съответствие с чл. 35, ал. 1 от Конвенцията той може да разгледа даден въпрос в срок от шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция в процеса на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Когато е ясно от самото начало, че на разположение на жалбоподателя не е налице ефикасно правно средство за защита, срокът започва да тече от датата на постановяване на актовете или мерките, от които се оплаква жалбоподателя. Чл. 35, ал. 1 обаче не може да се тълкува по начин, който би изисквал от жалбоподателя да предяви жалба пред Съда, преди на национално равнище да е определена окончателна позиция по въпроса (вж. Павленко срещу Русия (Pavlenko v. Russia), № 42371/02, § 70, 1 април 2010 г.).

30. Съдът отбелязва, че жалбата е подадена на 9 септември 2005 г., няколко години след освобождаването на жалбоподателката. Въпреки това датата на подаването й е по-малко от шест месеца след датата, на която е приключило производството по Закона от 1988 г. (вж. параграф 21 по-горе).

31. В по-голямата част от делата срещу България, касаещи настаняване в психиатрично заведение по силата на разпореждане на прокурор, въпросът дали е спазен шестмесечния срок не представлява проблем, тъй като жалбоподателите са подали жалбите си в рамките на шест месеца след тяхното освобождаване (вж. Д. В. срещу България (D.V. v. Bulgaria), № 31365/96, Решение на Комисията от 16 април 1998 г.; и Каяджиева срещу България, № 56272/00, § 28, 28 септември 2006 г.) или след производството по обжалване пред по-горестоящия орган на полицията (вж. Кепенеров срещу България (Kepenerov v. Bulgaria) (реш.), № 39269/98, 12 септември 2002 г.). При липса на възражение на правителството в това отношение Съдът не е имал възможност да разгледа въпроса дали иск по Закона от 1988 г. може да поправи повдигнатите оплаквания. Трябва да се отбележи обаче, че по много подобното дело Стойчев срещу България (Stoychev v. Bulgaria) ([Комитет], № 29381/04, 30 ноември 2010 г.) жалбоподателят се е възползвал от възможността да предяви иск по реда на Закона от 1988 г. и Съдът изчислява шестмесечния срок, като започващ от датата на окончателното решение, постановено по това производство.

32. Според Съда по настоящото дело не е необходимо да се разглежда абстрактно въпроса дали Законът от 1988 г. може да се приеме като правно средство за защита, което следва да бъде  изчерпано с оглед на твърдяните нарушения на чл. 5. Основният въпрос е дали при конкретните обстоятелства е било разумно за жалбоподателката да предложи националният съд да упражни контрол за законосъобразност на задържането и да й присъди обезщетение за претърпените от нея вреди. По отношение на това трябва да се отбележи, че когато през 2003 г. жалбоподателката подава жалба срещу полицията и прокуратурата, тя се позовава, наред с другото, на чл. 1 от Закона от 1988 г., твърдейки, че са налице процесуални нарушения в националното производство, и поради това – незаконосъобразност на действията на полицията. Тя също така се позовава на чл. 5 от Конвенцията и на няколко съдебни решения срещу България (вж. параграф 19 по-горе). В тези решения Съдът, след като е разгледал подобни оплаквания, е постановил, че съответното национално законодателство не съответства на изискванията на Конвенцията, поради което задържане, разпоредено съгласно това законодателство, е незаконно по смисъла на чл. 5.

33. Съдът отбелязва, че националните съдилища, които се произнасят по иска по Закона от 1988 г., разглеждат фактите и съществото на оплакванията на жалбоподателката. Заслужава да се отбележи, че първоинстанционният съд уважава иска (вж. параграф 20 по-горе).

34. Поради това, както и в светлината на горните съображения, посоченото производство не може да се счете за неподходящо или погрешно (вж., обратното по делото Ферни срещу Обединеното кралство (Fernie v. the United Kingdom) (реш.), № 14881/04, 5 януари 2006 г.).

35. При тези обстоятелства решението в производството по Закона от 1988 г. е окончателното решение по смисъла на чл. 35, ал. 1 от Конвенцията. Ето защо, като отбелязва, че настоящата жалба е подадена по-малко от шест месеца след края на това производство, Съдът намира, че е спазен шестмесечният срок.

36. Следователно възражението на правителството се отхвърля.

37. По-нататък Съдът отбелязва, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията. Той посочва също, че те не са недопустими и на други основания. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими.

Б.  По същество

38. Правителството твърди, че с приемането на новия Закон за здравето през 2005 г. българското законодателство вече предвижда достатъчно гаранции за защита срещу твърдяните нарушения.

39. Жалбоподателката поддържа оплакванията си.

1.  Чл. 5, ал. 1

40. Съдът отбелязва, че жалбоподателката на два пъти е настанена в психиатрична болница в изпълнение на разпореждане на прокурора и против волята й: от 4 октомври до 3 ноември 2000 г. и от 23 януари до 22 февруари 2002 г. Не се спори между страните, че принудителното задържане на жалбоподателката в психиатрична болница представлява „лишаване от свобода” по смисъла на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията.

41. Съдът вече е установил, че българското законодателство, уреждащо въпроса на задържането, разпоредено от прокурор за целите на психиатричен преглед, във вида, в който то е в сила към съответния момент и до законодателната реформа от 1 януари 2005 г., има недостатъци, най-вече защото не изисква становище на медицински специалист (вж. Върбанов, цитирано по-горе, §§ 50 – 53; Каяджиева, цитирано по-горе, §§ 33 – 41; Крушев срещу България (Krushev v. Bulgaria), № 66535/01, §§ 41 и 44, 3 юли 2008 г.; Стойчев, цитирано по-горе, §§ 27 – 28).

42. Съдът не вижда причина да се разграничи от тази позиция по настоящото дело. Жалбоподателката на два пъти е задържана в психиатрично заведение по силата на прокурорско разпореждане без предварително медицинско заключение и в съответствие с правни разпоредби, които имат недостатъци. Оказва се също така, че предварителна преценка от психиатър е била възможна. Още повече, че не е имало индикация или твърдение делото да е включвало каквато и да е спешност.

43. При тези обстоятелства Съдът намира, че задържането на жалбоподателката в периода от 4 октомври до 3 ноември 2000 г. и от 23 януари до 22 февруари 2002 г. не е „законосъобразно лишаване от свобода ... на душевноболни лица” по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. „е”

44. Следователно налице е нарушение на чл. 5, ал. 1, б. „е”.

2.  Чл. 5, ал. 4

45. Както по редица подобни дела (вж. решенията по делата, цитирани в параграф 41 по-горе), така и по настоящото дело разпореждането на районния прокурор подлежи на обжалване единствено пред по-горестоящия прокурор, а не пред съда. Националното законодателство, което е в сила към съответния момент и както е тълкувано от националните съдилища по настоящото дело (вж. параграфи 20 и 21 по-горе), не предвижда съдебен контрол на настаняването в психиатрична болница. Следователно не може да се приеме, че жалбоподателката е разполагала със средство за защита, изискуемо съгласно чл. 5, ал. 4 от Конвенцията. Поради това необходимият съдебен контрол за законосъобразност не е включен нито при първоначалното решение за задържането на жалбоподателката, нито е осигурен чрез съществуващите възможности за обжалване.

46. Съответно, Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 4 от Конвенцията.

3.  Чл. 5, ал. 5

47. Съдът отбелязва, че по настоящото дело настаняването на жалбоподателката в психиатрична болница води до нарушение на чл. 5, ал. 1, б. „е” и ал. 4. От това следва, че чл. 5, ал. 5 е приложим.  Следователно Съдът трябва да установи дали българското законодателство предоставя на жалбоподателката изпълняемо право на обезщетение за нарушенията на чл. 5 в нейния случай.

48. Съдът отбелязва, че жалбоподателката подава иск по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Въпреки това Окръжният съд, действащ като последна инстанция, постановява, че действията на полицията и прокуратурата са законосъобразни, въпреки недостатъците в националното законодателство, и не присъжда обезщетение (вж. Стойчев, цитирано по-горе, §§ 43 – 44). Не е налице твърдение, че съществуват други правни средства за защита, за да се получи обезщетение.

49. Поради това Съдът намира, че българското законодателство не предоставя на жалбоподателката изпълняемо право на обезщетение, както се изисква по силата на чл. 5, ал. 5 от Конвенцията. Ето защо е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

50.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Обезщетение

51.  Жалбоподателката претендира 10 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди.

52.  Правителството оспорва този иск като прекомерен.

53. Съдът счита, че жалбоподателката трябва да е претърпяла чувство на тревога и дискомфорт в резултат на констатираните нарушения. Съответно, решавайки по справедливост, Съдът й присъжда обезщетение в размер на 5 500 евро.

Б.  Разноски

54. Жалбоподателката претендира 1 727,14 лева ((BGN) (883,30 евро (EUR)) за разноски, направени пред националните съдилища, от които 1 100 лева (562,60 евро) за разноски за правни услуги и 627,14 лева (320,70 евро) за съдебни такси и пътни разноски на адвокат за пътуванията за заседания в Дряново и Габрово. В подкрепа на искането си тя представя договор за процесуално представителство с адвоката си и свързаните с това разписки, в някои от които се посочва, че пътните разходи на адвоката са за сметка на Фондация „Български адвокати за човешки права”.

55. За производството пред Съда тя претендира 2 320 евро за правната работа на адвоката си и 40 евро за пощенски разходи, фотокопиране и канцеларски материали. В подкрепа на тези твърдения тя представя споразумение за изплащане на адвокатски хонорар между нея и адвоката й, почасов работен график, според който за целите на производството пред Съда адвокатът й я таксува за 29 часа при часова ставка от 80 евро, и съответните фактури.

56. Жалбоподателката иска присъдената сума за разноски да бъде преведена директно по банковата сметка на нейния процесуален представител.

57. Правителството оспорва тези претенции като прекомерни.

58. Според практиката на Съда жалбоподателката има право на възстановяване на разноски, само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими, и са в разумен размер. По настоящото дело, като взе предвид документите, с които разполага и горните критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 500 евро за всички разноски, която сума да бъде преведена директно по банковата сметка на г-жа С. Разбойникова.

В.  Лихва за забава

59.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1, б. „е” от Конвенцията;

3.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 4 от Конвенцията;

4.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 5 от Конвенцията;

5.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 5 500 (пет хиляди и петстотин евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii)  EUR 1 500 (хиляда и петстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума, които да бъдат преведени директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателката;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 13 ноември 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

               Фатош Арачи                                                      Георге Николау
Заместник-секретар на Отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 13.11.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-114515