Номер на жалба: 16850/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото на Кънчев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

       Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska), председател,
       Здравка Калайджиева,
       Джулия Лафранк (Julia Laffranque), съдии,
       и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 31 януари 2011 г.,

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 16850/04) срещу Република България, подадена пред Съда на 28 април 2004 г. от българския гражданин г-н Иван Илиев Кънчев (наричан по-нататък “жалбоподател”) на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-жа С. Стефанова и г-н К. Баков – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своя агент – г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.

3.  На 8 октомври 2008 г. председателят на Пето отделение решава да се изпрати уведомление за жалбата до правителството. Жалбата е разпределена на комитет от трима съдии в съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията.

ФАКТИТЕ

ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1968 г. и живее в град Пловдив.

А.  Първо наказателно производство срещу жалбоподателя

5.  На 4 октомври 1990 г. жалбоподателят и предполагаемият му съучастник Д.Е. са обвинени в опит за кражба на две кутии с шунка. Същия ден двамата са разпитани от следовател, който провежда разпит и на един свидетел. Още двама свидетели са разпитани на 22 май 1992 г.

6.  Предварителното разследване е приключено на 6 юли 1992 г. и преписката е изпратена на прокуратурата. Производството е спряно на 14 август 1992 г., тъй като органите на предварителното разследване не могли да открият и разпитат Д.Е.

7.  От 14 август 1992 г. до декември 1999 г. по делото няма никакво движение.

8.  През декември 1999 г. органите на предварителното разследване възобновяват работата по случая. На 7 ноември 2001 г. следствието възлага нова експертна оценка на стойността на откраднатите стоки. На 6 февруари и 4 юни 2002 г. отново е повдигнато обвинение срещу жалбоподателя за същото престъпление. Междувременно следователят провежда разпити на жалбоподателя и снема показания на свидетели.

9.  Следствието приключва на 23 август 2002 г. На 22 ноември 2002 г. е внесен обвинителен акт в Пловдивския районен съд. Съдът провежда шест заседания между ноември 2002 и февруари 2006 г. Едно от тях се отлага заради отсъствие на член на съдебния състав, а други три са отложени поради неявяване на свидетели. Две заседания се отлагат поради неявяване на жалбоподателя или на адвоката му.

10.  На 21 декември 2005 г. по искане на прокурора съдът прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя поради изтекла давност.

Б.  Второ наказателно производство срещу жалбоподателя

11.  На 8 юни 1992 г. жалбоподателят е разпитан от полицията във връзка с извършен предния ден опит за квалифицирана кражба на различни битови вещи и техника. Признава извършеното от него престъпление. Следствените органи снемат показанията на свидетели и изземват някои от крадените вещи.

12.  На 17 юли 1992 г. е образувано наказателно производство срещу жалбоподателя и предполагаемия му съучастник А.М.

13.  От 17 юли 1992 г. до 7 февруари 2002 г. по делото няма никакво развитие.

14.  На 7 февруари 2002 г. следствените органи разпитват свидетел. Между февруари и април 2002 г. органите на предварителното разследване провеждат разпити на няколко свидетели и възлагат експертна оценка на стойността на откраднатата битова техника. На 2 април 2002 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение и е разпитан. Предварителното разследване е приключено на 28 май 2003 г.

15.  На 8 юли 2003 г. е внесен обвинителен акт в Пловдивския районен съд. Първото заседание, насрочено за 2 март 2004 г., е отложено поради неявяване на жалбоподателя. След съдебно решение, с което е постановено задържането и довеждането му в съдебно заседание, жалбоподателят е задържан под стража на 17 март 2004 г.

16.  Съдът провежда ново заседание на 13 октомври 2004 г. На 11 януари 2005 г. съдът одобрява изготвеното между жалбоподателя и обвинението споразумение за решаване на делото, с което той се признава за виновен в извършването на престъплението, в което е обвинен, и е осъден на три месеца лишаване от свобода.

ПРАВОТО

I.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

17.  Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на двете наказателни производства срещу него е несъвместима с изискването за „разумен срок“, заложено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“

18.  Правителството не е изразило становище.

А.  Допустимост

19.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията и също, че не е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

20.  Подлежащият на разглеждане от Съда период не е започнал да тече през октомври 1990 г. за първото и през юни 1992 г. за второто наказателно производство, а едва на 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България. За да се определи обаче дали изминалото след тази дата време е разумно, е необходимо да се отчете на какъв етап са били производствата към този момент. Към посочената дата и двете наказателни производства са били висящи в досъдебната фаза на предварително разследване.

21.  Периодът е приключил на 21 декември 2005 г. за първото и на 11 януари 2005 г. за второто наказателно производство. Следователно първото производство е продължило приблизително тринадесет години и три месеца, а второто – приблизително дванадесет години и четири месеца за предварително разследване и една съдебна инстанция.

22.  Съдът припомня, че оценката дали продължителността на дадено производство е разумна трябва да се прави в светлината на обстоятелствата по делото и във връзка със следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и съответните държавни органи (вж., наред с други източници, решението по делото Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier and Sassi v. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕКПЧ 1999-II).

23. Съдът често установява нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които се повдигат сходни въпроси с тези в настоящото дело (вж., наред с други източници, решенията по делата Янков и Манчев срещу България (Yankov and Manchev v. Bulgaria), №№ 27207/04 и 15614/05, §§ 17-26, 22 октомври 2009 г. и Стефанов и Юруков срещу България (Stefanov and Yurukov v. Bulgaria), № 25382/04, § 17, 1 април 2010 г.). Настоящите случаи не са представлявали никаква правна и фактологическа сложност и с изключение на няколко месеца във второто производство (вж. параграфи 15 и 16 по-горе) изглежда, че няма значителни забавяния, дължащи се на жалбоподателя. Главната причина основателността на наказателните обвинения срещу него да не бъде решена толкова дълго е обстоятелството, че между септември 1992 и декември 1999 г. и между септември 1992 и февруари 2002 г. по производствата няма никакво развитие (вж. параграфи 7 и 13 по-горе). Правителството не е представило обяснение за тези паузи в досъдебната фаза.

24.  Като взе предвид гореизложените съображения и практиката си в този насока, Съдът счита, че в настоящия случай продължителността на всяко от двете наказателни производства е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

25.  Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

26.  Жалбоподателят се оплаква също от липсата на ефективно правно средство за защита против прекомерната продължителност на двете наказателни производства срещу него. Позовава се на член 13 от Конвенцията.

27.  Правителството не е изразило становище.

28.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.

29.  Съдът напомня, че член 13 гарантира наличие на ефикасно правно средство за защита пред съответните национални власти при твърдяно нарушение на изискването по член 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок (вж. решението по делото Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000-XI). Като се позовава на мотивите си по други дела срещу България, където е установено, че към момента на процесните факти и при сходни обстоятелства българското законодателство не е предвиждало ефикасно правно средство за защита (вж. напр. решението по делото на Мяшев срещу България (Myashev v. Bulgaria), № 43428/02, § 22, 8 януари 2009 г.), Съдът не вижда причина за различно заключение по настоящото дело.

30.  Съдът счита съответно, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А.  Вреди

32.  Жалбоподателят претендира обезщетение в размер на 30 000 евро за претърпени неимуществени вреди в резултат от прекомерната продължителност на двете наказателни производства срещу него и липсата на ефикасни вътрешноправни средства за защита в това отношение.

33.  Правителството оспорва исковата претенция.

34.  Съдът счита, че жалбоподателят несъмнено е претърпял известни неимуществени вреди в резултат от прекомерната продължителност на двете наказателни производства срещу него и липсата на ефикасни правни средства за защита в това отношение. Като взема предвид конкретните обстоятелства и присъдените в подобни случаи обезщетения, и решавайки по справедливост съгласно изискването по член 41, Съдът присъжда на жалбоподателя 4 000 евро плюс евентуално платимите върху тази сума налози.

Б.  Разноски

35.  Жалбоподателят претендира също 4 130 евро за адвокатски възнаграждения за производството пред Съда и 190 евро за други разходи, в това число превод на становищата, пощенски разходи и канцеларски материали. Исковата претенция е подкрепена с договор с адвокатите му и отчет за отработеното време за петдесет и девет часа при часова ставка от 70 евро. Жалбоподателят моли присъдената по този иск сума за разноски да бъде платена директно на адвокатите му г-жа С. Стефанова и г-н К. Баков.

36.  Правителството оспорва исковите претенции като прекомерни.

37.  Съгласно практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на разходи и съдебни разноски единствено доколкото е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид информацията, с която разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от общо 600 евро за разноски по всички искания. Сумата следва да се плати по банков път в сметката на процесуалните представители на жалбоподателя – г-жа С. Стефанова и г-н К. Баков.

В.  Лихва за забава

38.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията заради продължителността на двете наказателни производства срещу жалбоподателя;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията поради липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита относно продължителността на двете наказателни производства;

4.  Постановява:

(а)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:

(i)  € 4 000 (четири хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози;

(ii)  € 600 (шестотин евро) за разноски плюс евентуално платимите налози, платими директно в банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателя;

(б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 24 февруари 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Стивън Филипс                                           Миряна Лазарова Трайковска
Заместник-секретар на Отделението                        Председател

Дата на постановяване: 24.2.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-103617