Номер на жалба: 27061/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-5) Обезщетение

По делото на Николай Герджиков срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева, съдии,
          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 6 март 2012 година,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 27061/04) срещу Република България, подадена в Съда на 15 юли 2004 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българския гражданин г-н Николай Герджиков („жалбоподателя“).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-жа E. Недева, адвокат в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент, г-жа M. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  На 12 март 2009 г. жалбата е съобщена на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1980 г. и живее в Пловдив.

5.  На 19 януари 2004 г. при операция срещу търговия с наркотици в Пловдив полицията арестува лице на име M.T. Малко след арестуването на последния жалбоподателят се обажда на M.T. по мобилния му телефон и му обяснява, че познава човек, който би могъл да им продаде канабис. По инициатива на полицаите M.T. определя среща на жалбоподателя.

6.  На мястото на срещата полицаите арестуват жалбоподателя и го отвеждат в РПУ. След разпитите той приема да сътрудничи на полицията и на 20 януари 2004 г. посочва на полицаите тайник, намиращ се недалече от мястото на срещата от предишната вечер. Полицаите откриват в него три пакетчета канабис.

7.  На 23 януари 2004 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение от разследващ за незаконно придобиване, притежаване и съхраняване на 23,96 грама канабис. Прокуратурата поисква от Пловдивския окръжен съд да му определи мярка задържане под стража.

8.  На 26 януари 2004 г. заинтересованото лице се явява пред Пловдивския окръжен съд. По време на заседанието адвокатът му поддържа, че заинтересованото лице е с чисто съдебно минало, има постоянна работа и възнамерява да продължи да учи. Той поисква клиентът му да бъде освободен под гаранция.

9.  Окръжният съд все пак решава да определи мярка задържане под стража на заинтересованото лице. Той констатира, че в събраните доказателства, включително в самопризнанията на жалбоподателя, се съдържат подозрения, че последният е придобил и притежавал канабис. Тежестта на предвиденото наказание – минимум десет години лишаване от свобода, и голямото количество канабис сочели, че е налице опасност жалбоподателят да извърши нови престъпления, въпреки чистото си съдебно минало.

10.  Жалбоподателят обжалва решението пред Пловдивския апелативен съд, като добавя към първоначално изложените аргументи и здравословни притеснения. С решение от 3 февруари 2004 г. апелативният съд потвърждава мярката задържане под стража на същото основание като първа инстанция. Той приема също така, че здравословните проблеми на жалбоподателя не са несъвместими със задържането му под стража.

11.  На 6 април 2004 г. Пловдивският окръжен съд разглежда молба за освобождаване от жалбоподателя. Пред съда адвокатът на заинтересованото лице оспорва непоклатимостта на доказателствата срещу клиента му: те не доказват, че намереният от полицията канабис е притежание на жалбоподателя. Нещо повече, заинтересованото лице е с чисто съдебно минало, не е наркодилър и има постояннен адрес и постоянна работа.

12.  След заседанието окръжният съд отхвърля молбата за освобождаване. Той констатира, че в показанията на разпитаните свидетели и останалите събрани доказателства се съдържат подозрения, че жалбоподателят е придобил и притежавал наркотик. От друга страна, налице била опасност той да се укрие от правосъдието или да извърши нови престъпления, което се виждало от тежестта на деянието, в което се обвинявал, количеството намерен наркотик и факта, че жалбоподателят бил наркоман. Според съда добрите лични характеристики на заинтересованото лице и фактът, че разследването било на път да приключи не оправдават отпадането на мярката задържане под стража.

13.  Решението е потвърдено на 13 април 2004 г. от Пловдивския апелативен съд на основание липса на нови обстоятелства, оправдаващи пускането на свобода на жалбоподателя.

14.  На 10 май 2004 г. жалбоподателят е изправен на съд пред Пловдивския окръжен съд за незаконно придобиване, притежаване и съхраняване на 23,96 грама канабис.

15.  По време на съдебното заседание на 7 юли 2004 г. жалбоподателят се обявява за невинен и моли окръжния съд да го освободи под гаранция. Изтъква факта, че е задържан повече от шест месеца, че съдът междувременно е събрал всички необходими доказателства и че има чисто съдебно минало.

16.  Съдът отхвърля молбата му на на основание липса на нови обстоятелства, оправдаващи освобождаването на жалбоподателя. Що се отнася до продължителността на задържането, тя не била прекомерна предвид тежестта на деянието, в което се обвинявал, и бързият ход на наказателното производство. Съдът не разглежда въпроса дали са налице приемливи основания за подозиране на жалбоподателя в извършването на престъпление.

17.  С решение от 28 юли 2004 г. Пловдивският окръжен съд оправдава жалбоподателя и го пуска на свобода. Решението е потвърдено от Пловдивския апелативен съд.

18.  С решение от 13 октомври 2005 г. Върховният касационен съд обезсилва решението на втората инстанция и връща делото на апелативния съд за ново разглеждане. На 17 ноември 2005 г. апелативният съд осъжда жалбоподателя условно на една година лишаване от свобода. Решението е потвърдено на последна инстанция с решение на Върховния касационен съд от 15 август 2006 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

19.  Приложимото вътрешно право, отнасящо се до определянето на мярка за неотклонение задържане под стража, и обхвата на контрол на законосъобразността на задържането са резюмирани в следните решения на Съда: Добрев срещу България (Dobrev c. Bulgarie), № 55389/00, §§ 32-35, 10 август 2006 г.; Йорданов срещу България (Yordanov c. Bulgarie), № 56856/00, §§ 21-24, 10 август 2006 г. и Бочев срещу България (Botchev c. Bulgarie), № 73481/01, § 36, 13 ноември 2008 г.

20.  Разпоредбите на Наказателния кодекс, отнасящи се до търговията с наркотици, са резюмирани в решение Георгиева срещу България (Georgieva c. Bulgarie), № 16085/02, §§ 18-20, 3 юли 2008 г.

21.  Кратък обзор на вътрешното право и на практиката на съдилищата във връзка с исковете за обезщетение за незаконно задържане се намира в решенията Рашид срещу България (Rashid c. Bulgarie) (№ 2), № 74792/01, §§ 40-43, 5 юни 2008 г., и Бочев, горецитирано, §§ 37-39.

ПРАВОТО

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

22.  Жалбоподателят се жалва от ограничения обхват на контрола, упражняван от вътрешните съдилища върху законосъобразността на задържането му. Той привежда член 5 § 4 от Конвенцията, който гласи следното :

„Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

23.  Заинтересованото лице твърди, че вътрешните съдилища не са разгледали всички аспекти на законосъобразността на задържането му: те не са отчели всички обстоятелства в полза на освобождаването му и след изправянето му на съд са отказали да разгледат въпроса дали все още са налице приемливи основания за подозирането му в извършване на престъпление.

24.  Правителството се противопоставя на този довод. То отбелязва, че всички молби за освобождаване на жалбоподателя са били разгледани от вътрешните съдилища, които нашироко са мотивирали решенията си да оставят заинтересованото лице в ареста. Вътрешните съдилища са отчели всички относими към делото обстоятелства и са осъществили ефективен контрол върху законосъобразността на задържането на заинтересованото лице.

A.  Допустимост

25.  Съдът констатира, че оплакването очевидно не е необосновано от гледна точка на член 35 § 3 (a) от Конвенцията. Съдът отбелязва, от друга страна, че то не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

26.  Съдът припомня, че съгласно член 5 § 4 от Конвенцията арестуваните или лишените от свобода имат право на преглед на спазването на процесуалните и материалноправни изисквания, необходими за „законосъобразността“ по смисъла на Конвенцията, на тяхното лишаване от свобода. Въпросният член изисква от съдилищата, сезирани с молба за освобождаване, наред с другото да разгледат въпроса дали са налице приемливи основания за подозиране на задържания в извършване на престъпление (вж., наред с много други, Йечиус срещу Литва (Ječius c. Lituanie), № 34578/97, § 100, ЕСПЧ 2000‑IX ; Грауслис срещу Литва (Grauslys c. Lituanie), № 36743/97, § 53, 10 октомври 2000 г.).

27.  Съдът вече е имал повод в миналото да констатира неспазването на това изискване от българските съдилища поради вътрешните съдебна практика и законодателство, забраняващи на съдиите да анализират събраните доказателства, когато са сезирани с молба за освобождаване след изправянето пред съда на съответното лице (вж. Николова срещу България (Nikolova c. Bulgarie) [ГК], № 31195/96, §§ 59 et 61, ЕСПЧ 1999-II; Илийков срещу България (Ilijkov c. Bulgarie), № 33977/96, §§ 95-98, 26 юли 2001 г. и Бочев срещу България (Botchev c. Bulgarie), № 73481/01, § 66, 13 ноември 2008 г.).

28.  Съдът констатира същия недостатък в процедурата за контрол на законосъобразността на задържането и по настоящето дело: окръжният съд, сезиран с молба за освобождаване от жалбоподателя след изправянето му на съд, не е потърсил да установи дали са били налице приемливи основания за подозиране на заинтересованото лице в извършване на престъпление (вж. параграфи 15 и 16 по-горе). Както Съдът подчертава в решенията си Илийков, горецитирано, §§ 95 до 98, и Бочев, горецитирано, § 66, където подробно е разгледал въпроса, желанието да се гарантира безпристрастността на съдията по наказателното производство не е в състояние да оправдае подобно ограничаване на обхвата на контрола, упражняван от съдилищата върху правомерността на мярката задържане под стража. Съдът препотвърждава тази си констатация в поредица от решения срещу България (вж., например, Христов срещу България (Hristov c. Bulgarie), № 35436/97, § 117, 31 юли 2003 г.; И.И. срещу България (I.I. c. Bulgarie), № 44082/98, §§ 104 и 105, 9 юни 2005 г.; Корийски срещу България (Koriyski c. Bulgarie), № 19257/03, § 45, 26 ноември 2009 г.). Съдът не вижда причина да стига до различно заключение по настоящето дело.

29.  В заключение, след като е приложил постоянната си съдебната практика, Съдът счита, че горепосочените елементи са достатъчни, за да се заключи, че по отношение на жалбоподателя не е осъществен контрол на всички аспекти на законосъобразността на задържането му, както това се изисква от член 5 § 4 от Конвенцията. Ето защо Съдът не счита за необходимо да разглежда останалите аргументи, представени от заинтересованото лице.

30.  Следователно налице е нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31.  Като навежда член 13 от Конвенцията, жалбоподателят се жалва, че не е разполагал с вътрешноправни средства за защита, с които да поправи претърпените вреди от нарушението на правото му, гарантирано от член 5 § 4. Съдът счита, че оплакването следва да бъде разгледано от гледна точка на член 5 § 5 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.“

32.  Правителството не е представило бележки по тази точка.

A.  Допустимост

33.  Съдът констатира, че оплакването очевидно не е необосновано от гледна точка на член 35 § 3 (a) от Конвенцията. Съдът отбелязва, от друга страна, че то не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

34.  Съдът припомня на първо място, че вече е направил заключение по настоящето дело за нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията поради неразглеждане от окръжния съд на въпроса дали са били налице приемливи основания за подозиране на жалбоподателя в извършване на престъпление (вж. параграфи 26 – 30 по-горе). От което следва, че член 5 § 5 е приложим.

35.  В решението си Бочев, горецитирано, § 77, Съдът е разгледал въпроса дали вътрешното право е предлагало на жалбоподателя възможност да получи обезщетение за същото нарушение на член 5 § 4 като констатираното по настоящото дело. Съдът е направил извода, че граждански иск по член 2 (1) от Закона за отговорността на държавата не е можел да предостави на жалбоподателя подобно обезщетение, защото съдилищата, разгледали молбите му за освобождаване, са заключили, че поддържането на мярката задържане под стража е отговаряло на вътрешното право. Член 2 (2) от въпросния закон също не е можел да се приложи, тъй като заинтересованото лице в края на краищата е било признато за виновно и осъдено от наказателните съдилища. Съдът е установил също така, че българското право не е предлагало никаква друга възможност за обезщетяване за вреди, понесени в резултат на незаконосъобразно задържане.

36.  Съдът счита, че положението на жалбоподателя по настоящето дело е идентично с това на жалбоподателя по делото Бочев, горецитирано: вътрешните съдилища, разгледали молбите му за освобождаване, са приели, че мярката задържане под стража е правомерна от гледна точка на вътрешното право (вж( параграфи 8 – 16 по-горе) и той е бил признат за виновен за деянието, за което се е обвинявал, и осъден на лишаване от свобода (вж. параграф 18 по-горе). Съдът отбелязва също така, че Правителството не е привело никаква друга разпоредба на вътрешното право, която би позволила на жалбоподателя да постигне поправяне на понесената вреда от нарушението на правото му, гарантирано по член 5 § 4 от Конвенцията. Съдът не вижда следователно никаква причина по тази точка да стига до различно заключение от вече формулираното в решението Бочев, горецитирано.

37.  Следователно налице е нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ОСТАНАЛИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

38.  Жалбоподателят твърди, че презумпцията за невинност не е била спазена от вътрешните съдилища, тъй като те са заключили, че фактът, че той е наркоман, сочи за риск от извършване на нови престъпления. Жалбоподателят се жалва от липсата на вътрешноправни средства за защита, които да му позволят да получи поправяне на вредите в конкретната ситуация.

39.  Като изхожда от съвкупността елементи, с които разполага, и в рамките на своята компетентност да разглежда изложените твърдения, Съдът не отбелязва никакво видимо нарушение на гарантираните от Конвенцията или Протоколите към нея права и свободи. От което следва, че тази част от жалбата е очевидно необоснована и следва да бъде отхвърлена на основание  член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

IV.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

40.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

41.  Жалбоподателят претендира за 7 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.

42.  Правителството счита, че претендираната сума е прекомерна.

43.  Съдът счита, че жалбоподателят е понесъл определена неимуществена вреда в резултат на установените нарушения на правата му, гарантирани от член 5 §§ 4 и 5 от Конвенцията. Като се произнася по справедливост, в съответствие с член 41 от Конвенцията Съдът счита за редно да присъди на жалбоподателя 3 000 EUR за неимуществени вреди.

Б.  Разноски

44.  Жалбоподателят претендира също така за сумата от 4 208 EUR за разходи и разноски, направени пред вътрешните съдилища и пред Съда. Той представя в доказателство бележка за платени хонорар и разноски и пощенски разписки. Заинтересованото лице моли присъдената сума на това основание да бъде преведена по банковата сметка на неговия представител.

45.  Правителството счита, че исканата сума за разходи и разноски е преувеличена и приканва Съда да я намали.

46.  Според практиката на Съда на жалбоподателя могат да бъдат възстановени разходи и съдебни разноски само доколкото последните са понесени действително, необходими са и са разумни по своя размер. В конкретния случай като има предвид представените му документи и собствената си практика, Съдът счита за разумно да присъди сумата 2 000 EUR за всички направени разходи, която да се преведе по сметката на представителя на жалбоподателя.

C.  Лихва за забава

47.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията, основани на член 5 §§ 4 и 5 от Конвенцията, и за недопустима по отношение на останалата част;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията;

4.  Постановява

a)  че ответната държава следва да изплати на жалбоподателя в рамките на три месеца следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:

i)  3 000 EUR (три хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;

ii)  2 000 EUR (две хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за разходи и разноски, които да се преведат по сметката на неговия представител;

б)  че от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 27 март 2012 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                   Пейви Хирвеле         Заместник-секретар     Председател

Дата на постановяване: 27.3.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-109899