Номер на жалба: 20688/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6-1) Равенство на страните, (Чл. 6) Дисциплинарно производство, (Чл. 6-1) Граждански права и задължения, (Чл. 6-1) Справедливо гледане, (Чл. 6-1) Публично гледане, (Чл. 6-2) Презумпция за невинност

По делото на Николова и Вандова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в сътав:

       Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

       Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

       Георге Николау (George Nicolaou),

       Леди Бианку (Ledi Bianku),

       Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),

       Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,

       Павлина Панова, съдия ad hoc,

       и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 26 ноември 2013 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 20688/04 г.) срещу Република България, подадена на 8 юни 2004 г. пред Съда, на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от две български гражданки – г-жа Стела Йорданова Николова и г-жа Йорданка Чанкова Вандова (“жалбоподателките”).

2. Първата жалбоподателка е представлявана от г-жа Й. Вандова (втората жалбоподателка) – адвокат, практикуващ в град София. Втората жалбоподателка е представлявана от г-н В. Василев – адвокат практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3. Първата жалбоподателка се оплаква от липсата на открито съдебно заседание в съдебното производство относно нейното уволнение и от факта, че решенията в това производство не са направени публично достояние. Тя твърди, че производството е несправедливо и че е налице нарушение на правото й да бъде считана за невинна. Втората жалбоподателка твърди, че процедурата за разрешение, която тя е била длъжна да премине, за да представлява първата жалбоподателка, нарушава правото й на неприкосновеност на личния живот.

4. На 2 февруари 2009 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

5. Поради самоотвод на съдия Калайджиева, избрана от квотата на България, на 3 април 2012 г. председателят на Отделението определя г-жа Павлина Панова да заеме нейното място в качеството на съдия ad hoc (чл. 26, ал. 4 от Конвенцията и чл. 29, ал. 1 от Правилника на Съда).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателките са родени съответно през 1962 и 1952 г. и живеят в град София.

A. Наказателното производство срещу първата жалбоподателка

7. Първата жалбоподателка е следовател в националната полиция с чин капитан. В процесния период тя работи в специализирания отдел, който се занимава с престъпления, свързани с интелектуална собственост в Областната дирекция на Министерство на вътрешните работи – София.

8. След информация от собственик на магазин, който отправя твърдения за подкупи и корупция на полицейски служители, се провежда предварително разследване. Жалбоподателката и един от нейните колеги са разследвани за престъпленията вземане на подкуп и възпрепятстване на правосъдието, извършени при изпълнение на служебните им задължения. На 19 декември 2001 г. първата жалбоподателка е арестувана и задържана под стража. Обвиненията срещу двете длъжностни лица са оповестени в пресата.

9. Втората жалбоподателка, която е член на Софийската адвокатска колегия, се съгласява да представлява първата жалбоподателка.

10. С решение от 4 март 2003 г. Софийският военен съд признава първата жалбоподателка за виновна по няколко обвинения в корупция и възпрепятстване на правосъдието и я осъжда на пет години лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000 лева (BGN). Съдът също така й налага забрана за заемане на длъжности в Министерството на вътрешните работи. Той оправдава първата жалбоподателка по едно от обвиненията, свързано с приемането на подкуп от 320 лева на 28 февруари 2001 г.

11. Първата жалбоподателка обжалва. С решение от 19 юни 2003 г. Софийският военно-апелативен съд отменя поради процедурни нарушения част от решението, в което жалбоподателката е призната за виновна, и връща делото на следствените органи. Тъй като прокуратурата не обжалва, оправдаването на жалбоподателката по едно от обвиненията влиза в сила.

12. На 28 януари 2004 г. прокуратурата отново внася делото за разглеждане в съда. На 5 февруари 2004 г. обаче съдията-докладчик връща делото за допълнително разследване. След последващо решение за внасяне на делото за разглеждане в съда от 10 май 2004 г. съдията-докладчик отново връща делото на прокуратурата.

13. Първата жалбоподателка подава молба по член 239a от  Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., като се оплаква от прекомерната продължителност на производството. Съгласно тази разпоредба съдията-докладчик връща делото на прокурора на 8 април 2005 г., като го информира, че той трябва в двумесечен срок или да внесе делото за разглеждане в съда, или да прекрати производството.

14. Прокурорът внася делото за разглеждане в съда на 8 юни 2005 г. На 16 юни 2005 г. обаче съдията-докладчик отново връща делото на прокуратурата, като й дава едномесечен срок за отстраняване на определени процесуални нарушения в обвинителния акт. С определение от 28 юли 2005 г. съдията-докладчик отбелязва, че делото не е било внесено за разглеждане в съда в определения срок и прекратява наказателното производство по чл. 239а от Наказателно-процесуалния кодекс.

Б.  Производство относно уволнението на първата жалбоподателка

15. След наказателното преследване на първата жалбоподателка  започва дисциплинарно производство срещу нея. В тази връзка тя лично дава свидетелски показания, представя писмени обяснения и е информирана за съдържанието на делото. По силата на заповед, издадена от министъра на вътрешните работи на 26 февруари 2002 г., първата жалбоподателка е освободена от поста си с мотива, че на 28 март 2001 г. е поискала и получила от лице, обект на разследване, сумата от 300 лева, в замяна на което се е съгласила да не провежда разследване и умишлено е пропуснала да попълни следственото дело, както е поискано от прокуратурата. Министърът смята, че действията й са в нарушение на професионалния й дълг, несъвместими са с добрите нрави, и с оглед на медийното отразяване, накърняват репутацията на службата, обосновавайки по този начин нейното уволнение в съответствие с чл. 239, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1999 г., който е в сила в процесния период.

16. На 11 март 2002 г. първата жалбоподателка обжалва по съдебен ред заповедта за уволнението си пред Върховния административен съд. Тя възлага на втората жалбоподателка, която е член на Софийската адвокатска колегия, да я представлява по делото.

17. На 2 април 2002 г. Министерството на вътрешните работи изпраща на Върховния административен съд документите, свързани с уволнението на жалбоподателката и иска делото да се разглежда при закрити врата с мотива, че някои от документите са класифицирани. След това искане делото във Върховния административен съд е класифицирано като „секретно“. От представените пред съда материали става ясно, че два документа от преписката са обозначени като „секретни“. Това са съобщение за произшествие, изпратено до отдела за човешки ресурси на Министерството на вътрешните работи, което докладва за повдигането на обвинение и задържането под стража на първата жалбоподателка, и справка за извършена проверка, изготвена през април 2001 г. в отдела, където работи първата жалбоподателка, която се отнася до организацията на отдела, членовете на персонала и методите на работа, броя и вида на висящите производства и отчетените проблеми и недостатъци.

18. На неуточнена дата втората жалбоподателка иска разрешение да се запознае с досието по делото, но не й се позволява с мотива, че то е класифицирано като секретно, а тя не е получила необходимото разрешение, за да се запознае с класифицираната информация (допуск, разрешение за достъп).

19. В съдебното заседание на 28 май 2002 г. втората жалбоподателка иска делото да бъде отложено, тъй като тя не е имала достъп до съдебното досие. Тя твърди, че само документи, съдържащи държавна тайна, могат да бъдат обозначени като „секретни“ и че естеството на случая е такова, че съдебното досие не съдържа информация от този вид. Според нея би трябвало тя да има достъп до него в качеството си на адвокат. Представителят на Министерството на вътрешните работи заявява, че макар да е вярно, че по силата на преходните разпоредби на новия Закон за защита на класифицираната информация, информацията, която досега се е считала като „секретна“, в бъдеще ще се счита за „поверителна“ (вж. параграф 40 по-долу), това не променя факта, че е необходимо разрешение за достъп до такава информация, както и че зависи от втората жалбоподателка да изиска такова разрешение. Върховният административен съд решава да отложи съдебното заседание.

20. Първата жалбоподателка се явява сама в съдебното заседание на 25 юни 2002 г., тъй като втората жалбоподателка решава да не изисква разрешение, защото не желае да бъде подложена на процедура по проучване от Национална служба „Сигурност“ на Министерство на вътрешните работи.

21. Първата жалбоподателка иска от Върховния административен съд да спре производството и да сезира Конституционния съд за произнасяне по въпроса дали разпоредбите, изискващи адвокати да се подлагат на процедура по проучване, за да им се разреши достъп до класифицирани документи, са в противоречие с Конституцията и чл. 6, ал. 3, б. „в“ от Конвенцията. Тя добавя, че в нейния случай органът, отговорен за вземането на решение относно искането за допуск, е ответната страна в производството.

22. С определение от същия ден Върховният административен съд отхвърля искането производството да бъде отложено или спряно. Той отбелязва в тази връзка, че процесуалният представител на първата жалбоподателка не е предприел никакви стъпки за получаване на допуск. Освен това съдът отбелязва, че класификацията на съдебното досие като секретно се извършва по искане на административните органи, които представят класифицирани документи, както и че тези искания произтичат от задълженията на властите по закон, а не от желанията на съда.

23. Първата жалбоподателка представя писмено становище, в което оспорва законосъобразността на решението за уволнението й на процесуални и материалноправни основания. Тя твърди по-специално, че тъй като решението се основава на деяния, които са обект на наказателно производство срещу нея, дисциплинарно наказание не може да й бъде наложено преди тя евентуално да бъде осъдена.

24. С решение от 25 юни 2003 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата на жалбоподателката и потвърждава решението за уволнението й.

25. Първата жалбоподателка обжалва за законосъобразност. Тя твърди, че процедурата по проучване, която нейният адвокат би трябвало да премине, за да получи допуск, представлява намеса в личния живот, която не може да се разглежда като обоснована съгласно чл. 8, ал. 2 от Конвенцията. Тя също така отбелязва, че съдебното досие не съдържа никаква информация, която би могла да се опише като държавна тайна. В допълнение, тя поддържа, че решението за разглеждане на делото при закрити врата е в нарушение на Конституцията и вътрешното законодателство, и се оплаква от факта, че не е подпомагана от адвокат.

26. Освен това жалбоподателката твърди, че случаят с корупцията, посочен в решението за уволнението й, е предмет на наказателно производство и че фактът, че не е изчакан резултатът от това производство преди тя да бъде дисциплинарно уволнена е равносилен на заобикаляне на закона. Тя твърди също, че са налице няколко други процедурни нарушения.

27. На 10 октомври 2003 г. се провежда съдебно заседание пред петчленния състав на Върховния административен съд, на което първата жалбоподателка се явява сама. Тя представя копие от решението на Военно-апелативния съд от 19 юни 2003 г., което отменя присъдата и връща делото за ново разследване (вж. параграф 11 по-горе).

28. С решение от 9 декември 2003 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата. Той отбелязва, че съдилищата не са компетентни да направят публично достояние документи, класифицирани като „секретни“ от страна на административния орган, който ги е представил. Той счита, че изискването адвокати, търсещи достъп до класифицирани документи, да се подложат на процедура по проучване е оправдано от гледна точка на чл. 8 от Конвенцията поради необходимостта да се защитят интереси, свързани с националната сигурност и обществения ред. Върховният административен съд отбелязва в тази връзка, че заседанието е отложено, така че втората жалбоподателка да може да кандидатства за допуск, но че тя не е сметнала за необходимо да го направи. Разглеждането на делото при закрити врата също така е оправдано поради поверителния характер на информацията, съдържаща се в съдебното досие. В заключение, Върховният административен съд постановява, че не е налице нарушение на процесуалните права на първата жалбоподателка.

29. По същество съдът счита, че деянията, в които е обвинена жалбоподателката, са установени в достатъчна степен и че министерството не е длъжно да изчака резултата от наказателното производство преди да наложи дисциплинарно наказание. Освен това той отбелязва, че решението на Софийския военен съд е отменено поради процедурни нарушения и не се поставят под въпрос констатациите на решението за уволнение на жалбоподателката или на решението на първата инстанция.

30. Тъй като делото е класифицирано, първата жалбоподателка първоначално не е в състояние да получи копие от съдебните решения, които не са публикувани на интернет страницата на Върховния административен съд. Тя  получава разрешение да се запознае с текста на решенията в секретариата на съда. Делото е декласифицирано на 6 юли 2009 г. поради изтичане на законоустановения петгодишен срок.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Закон за Министерство на вътрешните работи от 1997 г.

31. Чл. 234 и сл. от Закона за Министерство на вътрешните работи от 1997 г., който е отменен през 2006 г., урежда дисциплинарната отговорност на служители на министерството. Съгласно чл. 239 служителите са обект на дисциплинарно уволнение, ако, наред с други неща, са признати за виновни в извършването на престъпление след проведено наказателно производство, тяхното поведение е несъвместимо с морала или действията им увреждат репутацията на службата (чл. 239, ал. 1, т. 1 и 5). Тежки нарушения на служебната дисциплина, които са несъвместими с оставането на служба, също представляват основания за дисциплинарно уволнение (ал. 2).

32. Заповедта за освобождаване от служба може да се обжалва по съдебен ред (чл. 258 от Закона).

Б. Граждански процесуален кодекс от 1952 г.

33. Чл. 105, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., който впоследствие е отменен, посочва, че разглеждането на делата става в открито заседание, освен ако законът предвижда това да стане в закрито заседание.

34. Съгласно ал. 3 на същия член, ако поради обстоятелствата на делото публичното му разглеждане може да се окаже вредно за обществения интерес или ако тези обстоятелства се отнасят до интимния живот на страните, съдът служебно или по молба на някоя от страните постановява разглеждането на делото или извършването само на някои действия по него да стане при закрити врата. В такъв случай в съдебната зала се допускат страните, техните пълномощници, вещите лица и свидетелите, както и лицата, на които съдът разреши това.

35. Съгласно чл. 11 от Закона за Върховния административен съд от 1997 г., който е в сила към момента на събитията, разпоредбите на  Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. са приложими в производство пред Върховния административен съд.

В.   Закон за защита на класифицираната информация от 2002 г.

1.  Класифицирана информация

36. Съгласно чл. 1, ал. 3 от Закона, който влиза в сила на 4 май 2002 г., класифицирана информация е информацията, която представлява държавна тайна, служебна тайна или чуждестранна класифицирана информация.

37. Чл. 28 урежда различните нива на класификация. Информацията, която представлява държавна тайна попада под гриф за сигурност  „строго секретно”, „секретно” или „поверително”. Класификацията „за служебно ползване” се използва за информация, класифицирана като служебна тайна.

38. Класификацията „поверително” се прилага в случаите, когато нерегламентиран достъп би застрашил суверенитета, независимостта или териториалната цялост на Република България или нейната външна политика и международни отношения, свързани с националната сигурност, или би могъл да създаде опасност от възникване на вреди, или да причини такива вреди в областта на националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред.

39. Информацията се класифицира като „секретна” в случаите, когато нерегламентиран достъп би застрашил във висока степен суверенитета, независимостта или териториалната цялост на Република България или нейната външна политика и международни отношения, свързани с националната сигурност, или би могъл да създаде опасност от възникване на труднопоправими или големи вреди, или да причини такива вреди в областта на националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред.

40. Съгласно параграф 11 от преходните и заключителни разпоредби на Закона, нивото на класификация на информацията, досега категоризирана като „строго секретно от особена важност”, се счита, че съответства на новото ниво „строго секретно”; бившата категория „строго секретно” съответства на новата категория „секретно”, а бившата класификация „секретно” съответства на новата класификация „поверително”.

41. Грифът за сигурност се определя от лицето, което има право да подписва документа, съдържащ класифицирана информация или удостоверяващ наличието на класифицирана информация в материал, различен от този документ (чл. 31, ал. 1).

2.  Достъп до класифицирана информация

42. Никое лице не може да има достъп до информация, принадлежаща към едно от трите най-високи нива на класификация, освен ако това е необходимо за изпълнение на неговите служебни задължения или задачи. Достъп се разрешава след процедура по проучване на съответното лице и провеждане на съответното обучение (чл. 38).

43. Чл. 39 от Закона определя случаите, в които не се изисква проучване за надеждност. Председателят на Народното събрание, президентът на Република България и министър-председателят автоматично имат право на достъп до класифицирана информация (ал. 1). Министрите от правителството, главният секретар на Министерския съвет и народните представители имат автоматичен достъп до класифицирана информация, попадаща в кръга на тяхната компетентност на принципа „необходимост да се знае” (ал. 3). Съдиите от Конституционния съд, съдиите, прокурорите и следователите се освобождават от изискването за проучване по отношение на конкретното дело, което разглеждат на принципа „необходимост да се знае” (ал. 3, т. 3). Изменение, прието през юни 2004 г., разширява последната категория като включва и адвокати.

44. Новият чл. 39а, приет през октомври 2004 г., предвижда, че всяко лице има право на достъп до класифицирани документи без предварително разрешение, доколкото това е необходимо за осъществяване на неговото право на защита и въз основа на принципа „необходимост да се знае”.

45. Чл. 40 и следващите от Закона уреждат процедурата за издаване на разрешение за достъп. Видът на извършваното проучване зависи от нивото на класификация на информацията, до която се иска достъп (чл. 46). „Обикновено” проучване (за разлика от „разширено” или „специално” проучване) се прилага за заявления за достъп до информация, класифицирана като „поверителна”. Това е класификацията, приложима по силата на Закона за документите, включени в преписката по делото на първата жалбоподателка, независимо че те са с поставен гриф „секретно” преди влизането в сила на Закона през май 2002 г. (вж. параграф 40 по-горе).

46. „Обикновеното” проучване се извършва от служителя по сигурността на съответния субект – служител, специално назначен да управлява класифицирана информация в рамките на административната единица, който е отговорен за издаване или отказ на разрешение за достъп. Решението на служителя по сигурността на информацията не е необходимо да бъде мотивирано. При отказ на разрешение за достъп заинтересованото лице може да подаде жалба срещу административния акт до Националната комисия по сигурността на информацията. Комисията се състои от петима членове, назначени за срок от пет години от Министерски съвет, и е отговорна за политиката и мониторинга в областта на класифицираната информация. Решението на Комисията е окончателно (чл. 62 – 69).

47. Съгласно чл. 40 и 47 от Закона разрешение за достъп до информация, категоризирана като „поверителна”, може да се издаде на български граждани, навършили пълнолетие, които не са осъждани за престъпление от общ характер и които не са обект на висящо наказателно производство, не страдат от психическо заболяване и могат да се считат за надеждни, когато става въпрос за опазване на поверителна информация. Лицата следва да се считат за надеждни за тази цел при липсата на данни, разкриващи 1. даване на невярна информация от проучваното лице по време на проучването за надеждност; 2. наличие на обстоятелства, които ги правят уязвими на изнудване; 3. несъответствия между техните доходи и стандарта им на живот; 4. психично заболяване, което може да засегне тяхната способност да работят с класифицирана информация, или 5. зависимост от алкохол и наркотици (чл. 42).

48. Лицата, които са поискали разрешение за достъп, трябва да попълнят въпросника, съдържащ се в приложение 2 към Закона. За да получат достъп до информация, класифицирана като „поверителна” в рамките на „обикновено” проучване, те трябва да посочат:

- тяхното семейно положение, професия и месторабота, както и тези на техните съпрузи, родители, братя и сестри и деца на възраст над четиринадесет години;

- лицата, живеещи в домакинството им;

- адресите, на които те са живели през последните десет години;

- трудовата им заетост през последните десет години;

- тяхното ниво на образование;

- всички организации, към които принадлежат;

- всякакви дългове, каквито те или техните съпрузи могат да имат;

- всички присъди или висящи наказателни производства срещу тях;

- дали използват или са използвали наркотици, с подробности за това какъв тип и кога;

- дали консумират или са консумирали количества алкохол, водещи до загуба на съзнание или намалено съзнание, честотата на тези инциденти и лечението, на което са били подложени;

- дали вече са имали достъп до класифицирана информация в България, в друга държава или в международна организация;

- дали са прекарали повече от десет дни в чужбина след навършване на пълнолетие; дали някога са работили платена работа в чужбина;

- дали са разпитвани от властите на друга държава по въпроси, свързани с държавната сигурност или отбраната, и дали, доколкото им е известно, техните съпрузи или други членове на семейството са разпитвани по този начин.

49. В случая на „разширено” или „специално” проучване е необходима допълнителна информация, като например данни за всяко предишно психично заболяване, равнище на доходи и собственост на недвижими имоти или притежавани акции.

50. Лицата, които са поискали разрешение за достъп, се съгласяват предоставените от тях лични данни да бъдат събрани, обработени и да се съхраняват за целите на проучването. Органът по проучването може също така да поиска от тях да се подложат на медицински и психологически тестове и да представят резултатите (чл. 42, ал. 2).

51. Проучването се осъществява с писмено съгласие на заинтересованото лице, което може да оттегли съгласието си по всяко време, с което се приключва процедурата (чл. 43).

Г.  Наказателен кодекс

52.  Чл. 357, 358 и 359 от Наказателния кодекс предвиждат, че разкриването на държавна тайна или загубата на секретни документи е престъпление.

E. Гражданска отговорност на държавните органи за непозволено увреждане

53. Чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, причинени от разследващите органи или органите на прокуратурата и от съда във връзка, по-специално, с обвинения в престъпление, когато съответното лице впоследствие е оправдано или делото е прекратено, или когато присъдата впоследствие е отменена.

ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

54. В самото начало правителството твърди, че първата жалбоподателка не е изчерпала вътрешноправните средства за защита, тъй като тя е имала възможност след прекратяване на наказателното производство срещу нея да предяви иск за обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

55. Първата жалбоподателка отговаря, че обезщетението, което тя може да претендира по силата на този закон, не е свързано с оплакванията й в настоящата жалба, които касаят производство пред административните съдилища.

56. Съдът подчертава, че целта на чл. 35, ал. 1, който определя правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, е да предостави на договарящите страни възможността да предотвратят или да поправят твърдените нарушения срещу тях, преди тези твърдения да бъдат подадени до Съда. Независимо от това, единствените средства за защита, които чл. 35 изисква да са изчерпани, са тези, които са свързани с твърдените нарушения и в същото време са налични и достатъчни (вж., наред с много други източници, Скордино срещу Италия (Scordino v. Italy) (№ 1 [ГК], № 36813/97, §§ 141 – 142, ЕСПЧ 2006-V).

57. В настоящия случай Съдът отбелязва, че Законът за отговорността на държавата и общините за вреди наистина предвижда обезщетение, което следва да бъде присъдено на лица, оправдани след като им е повдигнато обвинение или производството срещу тях е прекратено (вж. параграф 53 по-горе). При все това тази възможност, изглежда, няма никаква връзка с оплакванията, повдигнати от първата жалбоподателка, които се отнасят до административното производство довело до нейното уволнение, а не до наказателното производство срещу нея. При тези обстоятелства правното средство за защита, посочено от правителството, не изглежда да представлява ефикасно средство за защита, което се изисква да бъде изчерпано по смисъла на чл. 35, ал. 1, и предварителното възражение на правителството трябва да бъде отхвърлено.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

58. Позовавайки се на чл. 6 от Конвенцията, първата жалбоподателка твърди, че някои от изискванията на тази разпоредба са нарушени в съдебното производство относно нейното уволнение. Чл. 6, ал. 1 в приложимите му части гласи:

„1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело … от … съд … Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.”

A. Обхват на жалбата пред Съда

59. Приложимостта на чл. 6 от Конвенцията не се оспорва от страните. Доколкото първата жалбоподателка твърди, че чл. 6 е приложим в наказателно-правния му аспект, и по-специално се позовава на чл. 6, ал. 3, б. „в”, Съдът отбелязва, че въпросното производство засяга нейното дисциплинарно уволнение. С оглед на естеството на деянията, които се твърди, че тя е извършила – а именно нарушения на дисциплината, тяхната класификация по вътрешното право и санкцията, която тя рискува да понесе и която й е наложена, Съдът счита, че въпросното производство не се отнася до „наказателно обвинение”, попадащо в обхвата на чл. 6 в наказателно-правния му аспект (вж. Дюран срещу Франция (Durand v. France) (реш.), № 10212/07, 31 януари 2012 г.).

60. Съдът подчертава също, че чл. 6, ал. 1 в гражданско-правния си аспект е приложим за производство, свързано с истински и сериозен спор за граждански права, за които най-малкото може да се твърди, че са признати от вътрешното право. Резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за въпросното право (вж., наред с много други източници, Булоа срещу Люксембург (Boulois v. Luxembourg) [ГК], № 37575/04, § 90, ЕСПЧ 2012).

61. В настоящия случай не се спори, че въпросното производство засяга истински и сериозен спор за право, което първата жалбоподателка има съгласно вътрешното право – правото да не бъде подложена на неправомерно уволнение – и че то е от директно решаващо значение за въпросното право.

62. Що се отнася до това дали това право е „гражданско” право по смисъла на чл. 6, ал. 1, с оглед на длъжността, заемана от жалбоподателката, Съдът подчертава, че според неговата съдебна практика споровете между държавата и нейните държавни служители по принцип попадат в обхвата на чл. 6, освен ако са изпълнени две кумулативни условия. На първо място, държавата в своето национално законодателство изрично да е изключила от достъп до съд длъжността или категорията на въпросния служител. На второ място, изключването да бъде обосновано от обективни причини в интерес на държавата (вж. Вилхо Ескелинен и други срещу Финландия (Vilho Eskelinen and Others v. Finland) [ГК], № 63235/00, § 62, ЕСПЧ 2007-IV).

63. Първото от тези условия не е изпълнено в настоящия случай, тъй като националното законодателство изрично предвижда съдебен контрол на решението за уволнение на длъжностно лице от МВР (вж. параграф 32 по-горе), а и жалбата, подадена от жалбоподателката, всъщност е разгледана от Върховния административен съд. От това следва, че чл. 6 е приложим в своя гражданско-правен аспект (вж. Йордан Йорданов и други срещу България (Iordan Iordanov and Others v. Bulgaria), № 23530/02, § 44, 2 юли 2009 г., и Цветкович срещу Сърбия (Cvetković v. Serbia), № 17271/04, § 38, 10 юни 2008 г.).

Б.  Липса на открито съдебно заседание

1.  Становищата на страните

64. Първата жалбоподателка се оплаква от липсата на открито съдебно заседание в рамките на съдебното производство по жалбата й срещу заповедта за нейното уволнение. Тя твърди, че класифицирането на производството като секретно не е оправдано в конкретния случай, тъй като документите по преписката не съдържат никаква информация относно националната сигурност. Тя твърди, че производството е класифицирано само защото Министерството на вътрешните работи – което освен това е ответник в производството – е решило да класифицира определени документи като „секретни”, а Върховният административен съд не е оценил правилно необходимостта да се класифицира делото и да го разгледа в закрито заседание. Поради това разглеждането на делото при закрити врата е в нарушение на действащото законодателство и на чл. 6 от Конвенцията. Според първата жалбоподателка обществеността по този начин е лишена от възможността да бъде информирана и да обсъди важни въпроси, засягащи обществото като цяло; тази ситуация има също и ефект на подкопаване на общественото доверие в съдебната система.

65. Правителството твърди, че класифицирането на делото като поверително и ограничаването на достъпа на обществеността до заседанията е решено от Върховния административен съд при упражняване на неограниченото му право на преценка по чл. 105, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс относно съществуването на причини, обосноваващи ограничаването на достъпа на обществеността до производството. В настоящия случай ограничението е оправдано от факта, че съдебното досие включва документи, съдържащи класифицирана информация. Според правителството то следователно е наложено в интерес на обществения ред и националната сигурност и не прави производството несправедливо.

2.  Преценката на Съда

(a)  Допустимост

66. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

(б)  По същество

67. Съдът подчертава, че публичният характер на производството представлява основен принцип, заложен в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. Той осигурява защита на страните по делото срещу тайно правораздаване без обществен контрол и така е един от начините, по които може да се поддържа доверието в съдилищата. Осигуряването на видимост на правораздаването допринася за постигане на целта на чл. 6, ал. 1, а именно – справедлив съдебен процес, който е един от основните принципи на всяко демократично общество (вж. Диене срещу Франция (Diennet v. France), 26 септември 1995 г., § 33, серия А, № 325-А; Б. и П. срещу Обединеното кралство (B. and P. v. the United Kingdom), № 36337/97 и № 35974/97, § 36, ЕСПЧ 2001-III; Олужич срещу Хърватия (Olujić v. Croatia), № 22330/05, § 70, 5 февруари 2009; и Мартини срещу Франция (Martinie  v. France) [ГК], № 58675/00, § 39, ЕСПЧ 2006-VI).

68. Чл. 6, ал. 1 обаче не забранява на съдилища да вземат решение с оглед особеностите на случая, с който са сезирани, да се отклонят от този принцип: в съответствие със самия текст на тази разпоредба „… пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието”; провеждането на производството, независимо дали изцяло или частично, при закрити врата трябва да бъде строго необходимо с оглед обстоятелствата по случая (вж Диене, § 34; Мартини, § 40; и ​​Олужич, § 71, всички цитирани по-горе).

69. Поради това Съдът е постановил, че „граждански” производства, които на въззивна и на първа инстанция се провеждат при закрити врата в съответствие с общия и абсолютен принцип, без съответната страна да е в състояние да поиска открито съдебно заседание, с мотива, че делото съдържа специални белези, не може по принцип да се считат за съвместими с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията (вж. Мартини, §§ 41 – 42, и Диене, § 34, и двете цитирани по-горе).

70. Все пак Съдът е постановил и че изключителни обстоятелства, свързани с естеството на въпросите, които ще бъдат разгледани от съда, по-специално в случаите на строго технически въпроси в контекста например на производства за социално осигуряване, могат да оправдаят липсата на открито съдебно заседание, доколкото специфичното естество на предмета на делото не прави обществения контрол необходим (вж. Лоренцети срещу Италия (Lorenzetti v. Italy), № 32075/09, § 32, 10 април 2012 г., и препратките, цитирани там).

71. В настоящия случай производството по отношение на първата жалбоподателка се провежда при закрити врата въпреки нейните възражения. Съдът следователно трябва да установи дали отстраняването на публиката може да се счита за обосновано в светлината на обстоятелствата по делото.

72. Съдът отбелязва в самото начало, че липсата на открито съдебно заседание по настоящото дело не произтича от общ и абсолютен принцип, обхващащ цяла категория дела, а от конкретно решение, взето от съда по искане на една от страните – Министерството на вътрешните работи – на основание, че някои от представените документи са класифицирани и с гриф „секретно” (вж. съответно Б. и П. срещу Обединеното кралство, посочено по-горе, § 40; виж също обратното по делото Мартини, цитирано по-горе, § 42; Диене, цитирано по-горе, § 34; и Бочелари и Рица срещу Италия (Bocellari and Rizza v. Italy), № 399/02, § 41, 13 ноември 2007 г., по което Съдът, установявайки нарушение на чл. 6, взема под внимание пълната невъзможност жалбоподателите да поискат открито съдебно заседание).

73. Първата жалбоподателка оспорва твърдението, че въпросните документи съдържат държавна тайна. В тази връзка Съдът счита, че като се има предвид естеството на въпросната информация – която се отнася по-специално до вътрешното функциониране на службата и използваните от полицията методи в борбата с престъпността (вж. параграф 17 по-горе), може да се каже, че властите по принцип имат законен интерес от запазване на нейната поверителност. Той не вижда доказателства в конкретния случай да се предположи, че класифицирането на разглежданите документи е извършено по произволен или неправилен начин, или с цел, различна от преследвания легитимен интерес (вж. Велке и Биалек срещу Полша (Welke and Białek v. Poland), № 15924/05, § 63, 1 март 2011 г.).

74. Съдът обаче вече е постановил, че самото наличие на класифицирана информация в материалите по делото не означава автоматично да се изключи публиката, без да се прецени необходимостта от разглеждане на делото при закрити врата, претеглена, от една страна, според принципа, че съдебните заседания трябва да се провеждат публично, и от друга страна, спрямо нуждата да се защити обществения ред и националната сигурност (вж. Белашев срещу Русия (Belashev v. Russia), № 28617/03, § 83, 4 декември 2008 г., и Велке и Биалек, цитирано по-горе, § 77). В съответствие с това, преди да изключат публиката от определено производство, съдилища трябва да преценят дали такова изключване е необходимо при конкретните обстоятелства с цел защита на обществения интерес, както и трябва ли да се ограничи мярката до това, което е строго необходимо, за да се постигне преследваната цел (вж. Белашев, цитирано по-горе, § 83).

75. По настоящото дело е вярно, както Съдът отбелязва по-горе, че провеждането на заседанията при закрити врата не е резултат от общ принцип, а от решение, взето от Върховния административен съд в конкретния случай на жалбоподателката. При все това Съдът не може да не отбележи, че Върховният административен съд основава решението си единствено на обстоятелството, че по делото се съдържат класифицирани документи. Той не отчита дали въпросните документи са свързани с предмета на спора и са абсолютно необходими, нито пък предвижда да вземе мерки за противодействие на последиците от липсата на открито съдебно заседание, например чрез ограничаване достъпа само до определени документи или провеждане само на някои от съдебните заседания при закрити врата, в степента, необходима за запазване на поверителността на въпросните документи (вж. Белашев, цитирано по-горе, § 84). Тази ситуация изглежда е резултат от автоматичното прилагане на правилата относно класификация на съдебните производства, по които дори само един от документите по преписката е класифициран. Съгласно националното законодателство компетентният съд не е длъжен да даде подробни и специфични причини за изключване на публиката в съответния случай (вж. обратното по делото Б. и П. срещу Обединеното кралство, посочено по-горе, § 40). При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че в конкретния случай е строго необходимо да се изключи публиката, за да се запази поверителността на въпросните документи.

76. На последно място, що се отнася до естеството на производството, фактор, който, както бе подчертано по-горе (вж. параграф 70), в някои случаи може да оправдае липсата на съдебно заседание или на открито съдебно заседание, Съдът не счита, че въпросите, които се обсъждат в разглежданото производство, а именно дисциплинарното наказание, наложено на полицейски служител за деяния, свързани с обвинения в корупция, са с подчертано технически характер и не изискват съдебно заседание, открито за обществен контрол (вж. Лоренцети, § 33, и Мартини, § 43, и двете цитирани по-горе).

77. С оглед на изложените по-горе съображения Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 поради липсата на открито съдебно заседание по време на въпросното производство.

В.  Липса на публичност на съдебните решения

78. Първата жалбоподателка се оплаква също от факта, че решенията на Върховния административен съд не са постановени публично и не са на разположение на обществеността.

79. Правителството повтаря твърденията, направени по отношение на открития характер на производството, и счита, че наложеното ограничение е оправдано в интерес на обществения ред и националната сигурност.

1.  Допустимост

80.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията. Освен това то не е недопустимо и на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

81. Съдът припомни по-горе, в контекста на провеждането на открито съдебно заседание, значението на публичния характер на съдебните производства за постигане на целта на чл. 6, а именно да се гарантира справедлив съдебен процес (вж. параграф 67 по-горе).

82. Независимо от факта, че в чл. 6, ал. 1 няма изрично предвидени ограничения, изискването за публично постановяване на решението се тълкува с известна степен на гъвкавост. Поради това Съдът счита, че във всеки случай формата на публичност на решението, уредена в националното законодателство на въпросната държава-членка, трябва да се преценява в светлината на особеностите на въпросното производство и чрез позоваване на предмета и целта на чл. 6, ал. 1 (вж. Прето и други срещу Италия (Pretto and Others v. Italy), 8 декември 1983 г., § 26, серия А, № 71; Б. и П. срещу Обединеното кралство, посочено по-горе, § 45; и Рякиб Бирюков срещу Русия (Ryakib Biryukov v. Russia), № 14810/02, § 32, ЕСПЧ 2008).

83. Съдът е постановил например, че не е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 по дело, по което пълният текст на съдебното решение е депозиран в деловодството на съда и е достъпен за всички (вж. Прето и други, цитирано по-горе, §§ 27 – 28), както и по дело, по което всяко заинтересовано лице може да се запознае с пълния текст на решенията на съответния съд, чиито най-важни решения са публикувани впоследствие в официална колекция (вж. Зутер срещу Швейцария (Sutter v. Switzerland), 22 февруари 1984 г., § 34, серия А, № 74). От друга страна, той е установил нарушение на тази разпоредба по дело, по което съдилищата – както в първоинстанционното производство, така и в производството по обжалване – са разгледали при закрити врата иск за обезщетение във връзка с незаконно задържане и не са постановили публично своите съдебни решения, а обществеността не е имала достъп до тези решения с други средства (вж. Вернер срещу Австрия (Werner v. Austria), 24 ноември 1997 г., §§ 56 – 60, Доклади за присъди и решения 1997-VII).

84. В настоящия случай Съдът отбелязва, че благодарение на класифицирането на делото на първата жалбоподателка като секретно, не само че Върховният административен съд го разглежда в закрито заседание (виж по-горе), но и решенията му не са постановени публично, не са на разположение в деловодството на съда или на неговия интернет сайт, нито пък първата жалбоподателка е получила копие. Делото не е разсекретено до изтичането на законоустановения срок през юли 2009 г., тоест повече от пет години след постановяване на окончателното решение на Върховния административен съд.

85. Съответно, решенията, постановени от Върховния административен съд по делото на жалбоподателката, не са постановени публично и са напълно недостъпни за обществеността в продължение на значителен период от време. Както Съдът вече е имал повод да постанови, когато дадено съдебно дело е свързано с работа с класифицирана информация, съществуват техники, които позволяват известна степен на публичен достъп до постановените решения, като същевременно се запази поверителността на чувствителната информация. Някои държави, страни по Конвенцията, са приели такива механизми, като са приели например да публикуват само диспозитива на решението (вж. Велке и Биалек, цитирано по-горе, § 84) или частично да класифицират тези решения (вж. А. и други срещу Обединеното кралство (A. and Others v. the United Kingdom) [ГК], № 3455/05, § 93, ЕСПЧ 2009). Съдът не е убеден, че в настоящия случай защитата на съдържащата се в преписката поверителна информация прави необходимо да се ограничи публикуването на решенията в тяхната цялост, още по-малко за такъв значителен период от време. Освен това, както Съдът отбелязва по-горе по темата за провеждането на открито съдебно заседание, ограниченията по отношение на публикуването на решението произтичат от автоматичната класификация на цялото съдебно досие като секретно, без националните съдилища да извършат оценка на необходимостта и пропорционалността на такава мярка в конкретния случай.

86. Следователно е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 поради факта, че решенията, постановени по настоящото дело, не са направени публично достояние.

Г. Справедливост на производството

1.  Становищата на страните

87. Първата жалбоподателка твърди още, че на Върховния административен съд му липсва независимост и безпристрастност при вземането на решение за класифициране на съдебното производство като поверително по искане на Министерството на вътрешните работи. Тя твърди, че принципът на равенство на страните също е нарушен. В тази връзка тя отбеляза, че нейният адвокат не е била в състояние да се запознае със съдебното досие, докато представителят на ответното министерство е имал достъп до документите в досието. Последният не е трябвало да иска разрешение за достъп до поверителна информация; нейният адвокат, междувременно, е насочена да се подложи на оценка на надеждността си, извършвана от службите на ответното министерство. Според първата жалбоподателка противната страна по този начин има нещо като право на вето върху избора й на адвокат. Освен това тя се позовава на чл. 6, ал. 3, б. „в” от Конвенцията, като се оплаква от невъзможност да бъде представлявана от избрания от нея адвокат.

88. Правителството твърди, че когато нейният представител е избрала да не поиска разрешение, първата жалбоподателка е могла да ангажира друг адвокат, който да защитава интересите й в производството.

2.  Преценката на Съда

89. Съдът отбелязва в самото начало, доколкото първата жалбоподателка се позовава на чл. 6, ал. 3, б. „в”, че тази разпоредба, според която „всяко лице, обвинено в извършване на престъпление [има право] ... да ... ползва адвокат по свой избор”, се прилага само за лица, „обвинени в извършване на престъпление”. Съдът е постановил по-горе (вж. параграф 59), че наказателно-правният аспект на чл. 6 не е приложим към разглежданото производство, което касае дисциплинарното уволнение на първата жалбоподателка, а не обвинение в извършване на престъпление. От това следва, че този аспект на жалбата е несъвместим ratione materiae (по предметна компетентност) с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” и трябва да бъде отхвърлен по силата на чл. 35, ал. 4. Тази констатация не освобождава Съда да вземе предвид този аспект на жалбата в разглеждането на справедливостта на производството от гледна точка на чл. 6, ал. 1.

90. Що се отнася до твърденията за липса на независимост и безпристрастност на Върховния административен съд, първата жалбоподателка изглежда основава оплакването си единствено на факта, че съдът уважава искането на другата страна за провеждане на съдебните заседания при закрити врата. Обаче сам по себе фактът, че съдът приема решение, неблагоприятно за жалбоподателката, не може да хвърли съмнение върху безпристрастността и независимостта на този съд; освен това Съдът не вижда доказателства, предполагащи, че на Върховния административен съд му липсва независимост и безпристрастност по настоящото дело. От това следва, че този аспект на жалбата е явно необоснован и трябва да бъде отхвърлен в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

91. Съдът подчертава, че принципът на равнопоставеност на страните, който е един от белезите на по-широкото понятие за справедлив съдебен процес, изисква „справедлив баланс между страните”: на всяка страна трябва да бъде осигурена разумна възможност да представи своята позиция при условия, които не я поставят в значително неблагоприятно положение спрямо противника й (вж. по-специално, Домбо Бехеер Б. В. срещу Нидерландия (Dombo Beheer B.V. v. the Netherlands), 27 октомври 1993 г., § 33, серия А, № 274, и Матиек срещу Полша (Matyjek v. Poland), № 38184/03, § 55, 24 април 2007 г.).

92. В настоящия случай първата жалбоподателка се оплаква от факта, че избраният от нея адвокат – втората жалбоподателка – не е имала достъп до съдебното досие, докато представителят на ответната страна – Министерството на вътрешните работи – е имал такъв достъп. Съдът отбелязва в тази връзка, че невъзможността втората жалбоподателка да се запознае с делото в конкретния случай произтича от нейния отказ да подаде искане за разрешение за достъп до класифицирана информация, каквото тя е трябвало да подаде с оглед на наличието на поверителни документи в досието. Както бе посочено по-горе, Съдът приема, че държавата може да има законни основания да ограничи достъпа до някои документи, особено когато те се отнасят до сигурността на държавата (вж. параграф 73 по-горе и решението по делото Турек срещу Словакия (Turek v. Slovakia), № 57986/00, § 115, ЕСПЧ 2006-II (извадки), и Велке и Биалек, цитирано по-горе, § 63). Необходимостта адвокатът да се подложи на проучване за надеждност преди да му бъде даден достъп до такава информация в контекста на съдебното производство, сама по себе си не нарушава принципа на равнопоставеност на страните или, по-общо, на справедливостта на производството. По-специално твърдението на първата жалбоподателка, че представителят на Министерството на вътрешните работи е имал достъп до съдебното досие, без да се налага да иска разрешение, не изглежда да се потвърждава от наличната информация на Съда. В Закона за защита на класифицираната информация се посочва, че с изключение на няколко висши държавни служители, всеки трябва да получи разрешение за достъп до поверителна информация, включително длъжностните лица, чиято работа изисква такъв достъп (вж. параграфи 42 и 43 по-горе). Няма нищо, което да показва, че тази процедура не е била спазена в конкретния случай, или че представителят на Министерството на вътрешните работи в съдебното производство не е имал такова разрешение.

93. Що се отнася до довода на първата жалбоподателка, че Министерството на вътрешните работи чрез процедурата на проучване за надеждност е в състояние да упражни „право на вето” върху избора й на адвокат, доколкото адвокатът на първата жалбоподателка не е поискала разрешение, няма нищо, което да предполага, че искането й би й било отказано, и следователно твърденията на жалбоподателката, изглежда, се основават на предположение. Освен това националното законодателство предвижда, че всеки отказ от страна на служителя по сигурността на министерството да издаде разрешение подлежи на обжалване пред Националната комисия по сигурността на информацията, специализиран независим орган на Министерството на вътрешните работи, който няма връзка със съдебното производство, което е в ход (вж. параграф 46 по-горе, в края).

94. По-нататък Съдът отбелязва, че когато нейният адвокат е отказала да се подложи на проучване за надеждност, първата жалбоподателка е могла да ангажира друг адвокат, ако желае да бъде подпомагана от такъв. Няма нищо в конкретния случай, което да показва какъвто и да е опит да се попречи на първата жалбоподателка в това отношение.

95. На последно място, Съдът отбелязва, че първата жалбоподателка, която се представлява сама след отказа на нейния адвокат да премине проучване за надеждност, не твърди, че тя не е имала достатъчен достъп до съдебното досие преди или след съдебните заседания, за да й позволи да подготви защитата си, или че другата страна е била поставена в по-благоприятно положение (вж. Велке и Биалек, цитирано по-горе, § 65, и за сравнение делото Матиек, цитирано по-горе, § 63).

96. С оглед на изложеното по-горе, оплакването относно твърдяната несправедливост на производството е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

97. Позовавайки се на чл. 6, ал. 2, първата жалбоподателка твърди, че решенията на националните съдилища, които потвърждават заповедта за уволнението й, представляват декларация за вина по отношение на престъплението корупция, описано в мотивите на решението за уволнение, макар нейната вина да не е установена в съответствие със закона – в рамките на наказателното производство. Чл. 6, ал. 2 гласи, както следва:

 “2. Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.”

98. Съдът припомня, че презумпцията за невиновност се нарушава, ако в съдебно решение или декларация от страна на длъжностно лице във връзка с лице, обвинено в извършване на престъпление, се отразява мнение, че то е виновно, преди да е доказана вината му в съответствие със закона. Достатъчно е, дори и при отсъствие на официална констатация, да има мотиви, които предполагат, че съдът гледа на обвиняемия като на виновен (вж., наред с други, Минели срещу Швейцария (Minelli v. Switzerland), 25 март 1983 г., § 37, серия А, № 62). Макар принципът на презумпцията за невиновност да е един от елементите на справедливия наказателен процес, изискуем съгласно чл. 6, ал. 1, той не е само процесуална гаранция в наказателното производство. Неговият обхват е по-широк и изисква нито един представител на държавата или държавен орган да не обявява едно лице за виновно в извършването на престъпление, преди неговата вина да е установена от съд (вж. Челик (Бозкурт) срещу Турция (Çelik (Bozkurt) v. Turkey), № 34388/05, § 29, 12 април 2011 г., и Муле срещу Франция (Moullet v. France) (реш.), № 27521/04, 13 септември 2007 г.).

99. В предишни дела, подобни на настоящото, Съдът е приел, че не е нито цел, нито търсен ефект на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 да възпрепятства властите, разполагащи с дисциплинарна власт да налагат санкции на държавен служител за деяния, за които му е повдигнато обвинение в извършване на престъпление, когато деянията са надлежно установени (вж. Муле, цитирано по-горе). Все пак ако вътрешното решение за дисциплинарно наказание съдържа изявление, което вменява наказателна отговорност на съответното лице, това може да повдигне въпрос, попадащ в приложното поле на чл. 6, ал. 2 от Конвенцията (вж. Челик (Бозкурт), цитирано по-горе, § 32).

100. В настоящия случай Съдът отбелязва, че първата жалбоподателка не е дисциплинарно уволнена, защото е извършила престъпление, а защото действията й, въпреки че съдържат също и всички белези на престъпление, представляват простъпка, свързана с работата й. Фактите са надлежно установени пред административните съдилища, които не базират решенията си на констатации, направени в рамките на наказателното производство, а жалбоподателката е имала възможност да оспори истинността на твърденията. Освен това нищо в констатациите или във формулировката на решенията на административните съдилища не изглежда да поставя под съмнение невинността на първата жалбоподателка или да предполага, че тя е виновна за престъпленията, в които е обвинена в рамките на наказателното производство. Нещо повече, Върховният административен съд се позовава на това производство само в отговор на твърденията на първата жалбоподателка, като заявява, че административният орган не е длъжен да изчака резултата от наказателното производство преди да наложи дисциплинарно наказание (вж. Хрдало срещу Хърватия (Hrdalo v. Croatia), № 23272/07, § 55, 27 септември 2011 г.; Муле, цитирано по-горе; Матос Динис срещу Португалия (Matos Dinis v. Portugal) (реш.), № 61213/08, §§ 42 – 45, 2 октомври 2012 г.; и обратното по делото Челик (Бозкурт), цитирано по-горе, § 35).

101. Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

102. Според втората жалбоподателка изискването да предостави лична информация, за да получи разрешение и да представлява ефективно клиента си в производството относно уволнението на последната, представлява нарушение на правото й на неприкосновеност на личния живот, защитено от чл. 8 от Конвенцията. Член 8, в приложимите му части, гласи:

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния … си живот …

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

A. Становищата на страните

103. Втората жалбоподателка твърди, че за да получи разрешение за достъп до класифицирана информация, така че да се запознае с делото и да вземе участие в заседанията пред Върховния административен съд, тя е била длъжна да попълни един много подробен въпросник, които съдържа разкриване на лична информация, отнасяща се до нея и до близките й лица. Тя твърди, че изискването или да разкрие тази информация, считана за лични данни за целите на Закона за защита на личните данни, или да бъде принудена да спре да представлява клиента си, представлява намеса в правото й на неприкосновеност на личния живот, която не е оправдана съгласно чл. 8, ал. 2. Тя отново подчертава, че решението на Върховния административен съд да класифицира делото като „секретно” не е оправдано в конкретния случай. Освен това тя твърди, че фактът, че разкриването на информация, която представлява държавна тайна, води до наказателна отговорност на въпросното лице, е достатъчна предпазна мярка срещу евентуална злоупотреба от страна на адвокати, както и че по тази причина задължението за попълване на съответния въпросник е безсмислено.

104. Правителството подчертава, че втората жалбоподателка е била свободна да избере дали да предостави исканата информация и е решила да не попълни въпросника. Според него в настоящия случай е постигнат справедлив баланс между зачитането на личния живот на индивида и изискванията, свързани със защитата на националната сигурност и обществения ред.

Б.  Преценката на Съда

105. Съдът подчертава, че събирането, съхранението и предоставянето на информация, свързана с „личния живот” на дадено лице попада в приложното поле на чл. 8 от Конвенцията (виж Леандър срещу Швеция (Leander v. Sweden), 26 март 1987 г., § 48, серия А, № 116, и Антунес Роша срещу Португалия (Antunes Rocha v. Portugal), № 64330/01, § 62, 31 май 2005 г.). Що се отнася до това дали в настоящия случай е имало намеса в правото на втората жалбоподателка на неприкосновеност на личния живот, като се има предвид, че, както се подчертава от правителството, тя в крайна сметка не е попълнила съответния въпросник и по този начин не е предоставила исканата информация по отношение на личния си живот, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда този въпрос, тъй като оплакването във всеки случай е недопустимо поради причините, изложени по-долу.

106. Съдът подчертава, че чл. 35, ал. 1 от Конвенцията изисква Съдът да разгледа въпроси, с които е сезиран, в рамките на шест месеца, считано от датата на окончателното решение на националната инстанция. Като общо правило шестмесечният срок започва да тече от окончателното решение в обичайния процес на изчерпване на вътрешноправните средства за защита, позволяващи предоставянето на ефективни и достатъчни средства за поправяне на оплакванията, повдигнати в жалбата. Когато обаче е ясно от самото начало, че не е налице ефикасно правно средство за защита на разположение на жалбоподателя, срокът започва да тече от датата на действията или мерките, от които той се оплаква, или от датата на узнаването на това действие или на неговия ефект или вреда за жалбоподателя (вж. Денис и други срещу Обединеното кралство (Dennis and Others v. the United Kingdom) (реш.), № 76573/01, 2 юли 2002 г., и Ненкаев и други срещу Русия (Nenkayev and Others v. Russia), № 13737/03, § 188, 28 май 2009 г.). Съдът добавя, че той може да се произнесе по съответствието с правилото за шестмесечния срок, дори когато правителството не е направило предварително възражение по него (виж Ненкаев и други, цитирано по-горе, пак там).

107. В настоящия случай, доколкото втората жалбоподателка се оплаква от задължението да попълни въпросник, за да получи необходимото разрешение да се запознае с делото на клиента си, Съдът отбелязва, че от фактите по делото е ясно, че Върховният административен съдът отлага съдебното заседание от 28 май 2002 г. по делото на първата жалбоподателка, така че адвокатът й – втората жалбоподателка – да може да кандидатства за необходимото разрешение. Когато втората жалбоподатека отказва да премине процедурата по проучване, на 25 юни 2002 г. Върховният административен съд решава да пристъпи към разглеждане на делото без участието на втората жалбоподателка (вж. параграфи 19 до 22 по-горе). Съдът отбелязва, че втората жалбоподателка изглежда счита, че в националното законодателство не съществува правно средство за защита по отношение на нейното оплакване във връзка с правото й на неприкосновеност на личния живот и не повдига това оплакване пред националните съдилища. Във всеки случай, гражданското производство относно уволнението на първата жалбоподателка не може да се счита за част от нормалния процес на изчерпване на вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването на втората жалбоподателка по чл. 8.

108. При тези обстоятелства Съдът счита, че въпросът за изискването втората жалбоподателка да попълни въпросника по сигурността е окончателно решен с определението на Върховния административен съд от 25 юни 2002 г., и като приема, че не е налице вътрешноправно средства за защита, което трябва да бъде изчерпано, шестмесечният срок започва да тече от тази дата. Следователно жалбата, подадена на 8 юни 2004 г., не е подадена в срока за това оплакване и то трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 1 и 4 от Конвенцията.

V.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

109.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

110. Първата жалбоподателка претендира 30 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на твърдените нарушения на Конвенцията.

111. Правителството счита, че претендираната сума е прекомерна.

112. Съдът счита, че първата жалбоподателка е претърпяла неимуществени вреди в резултат на нарушенията на чл. 6 от Конвенцията, които той е установил. В светлината на информацията, с която разполага, и произнасяйки се по справедливост, както се изисква по силата на чл. 41, Съдът присъжда на първата жалбоподателка 2 400 евро по този иск.

Б.  Разноски

113. Първата жалбоподателка претендира 3 150 евро за разноски, направени пред Съда, представляващи 3 000 евро за адвокатски хонорар, заплатен на адвоката й (втората жалбоподателка) и 150 евро за други разходи (пощенски, ксерокопия и др.). В подкрепа на твърдението си тя представя договор за процесуално представителство с адвоката си.

114. Правителството оспорва тези твърдения, като подчертава, че жалбоподателите не са представили фактури или разбивка на работата, която действително е извършена. То твърди, че сумата, присъдена от Съда трябва да бъде сведена до реалистично ниво.

115. Според практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид информацията, с която разполага, както и факта, че е обявил някои от оплакванията за недопустими, Съдът счита за разумно да присъди на първата жалбоподателка сумата от 1 000 евро.

В.  Лихва за забава

116.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява за допустима жалбата по чл. 6, ал. 1 по отношение на липсата на открито съдебно заседание и на факта, че въпросните съдебни решения не са направени публично достояние, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради липсата на открито съдебно заседание пред Върховния административен съд;

3.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради факта, че въпросните съдебни решения не са направени публично достояние;

4.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на първата жалбоподателка в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 2 400 (две хиляди и четиристотин евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii)  EUR 1 000 (хиляда евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от първата жалбоподателка върху тази сума;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено в писмен вид на 17 декември 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Франсоаз Елен-Пасо                                                       Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 17.12.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-139773