ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

ДЕЛО „СТЕФАН ИЛИЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“

 

(Жалба № 53121/99)

 

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

10 май 2007 г.

  

ОКОНЧАТЕЛНО

 

 

10/08/2007г.

 

 

Това решение става окончателно при наличие на обстоятелствата, упоменати в чл. 44 § 2 на Конвенцията. Същото може да претърпи редакционни промени.

По делото Стефан Илиев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Камара в състав:

 

Г-н П. ЛОРЕНЦЕН [P. Lorenzen], председател,

Г-жа С. БОТУШАРОВА  [S. Botoucharova],

Г-н К. ЮНГВИРТ [K. Jungwiert],

Г-н Р. МАРУСТЕ [R. Maruste]

Г-н Х. БОРЕГО БОРЕГО [J. Borrego Borrego]

Г-жа Р. ЙЕГЕР [R. Jaeger],

Г-н М. ВИЛИДЖЪР [M. Villiger], съдии,

и г-жа К. ВЕСТЕРДИК [C. Westerdiek], секретар на отделението  

 

След като обсъди въпросите в закрито заседание, проведено на 10 април 2007 г., постановява следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (no. 53121/99) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-долу за краткост Конвенцията) от българския гражданин г-н Стефан Миланов Илиев, роден през 1924 г. и живеещ в София (наричан по-долу за краткост жалбоподател), на 12 май 1999 г.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-н И. Груйкин, адвокат, практикуващ в гр. София.

3.  Българското правителство (наричано по-долу за краткост Правителството) се представлява от своя агент, г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.

4.  Жалбоподателят твърди, че е бил подложен на нечовешко и унизително отнасяне в ръцете на полицията и че не е имало ефективно разследване на неговите оплаквания.

5.  С решение от 2 февруари 2006 г. Съдът обявява жалбата за частично допустима.

6.  Страните не представят по-нататъшни писмени становища по същество (чл. 59 § 1 от Правилника на Съда).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

A.  Задържането на жалбоподателя

7.  По време на обсъжданите събития жалбоподателят е на седемдесет и две години и в предишни периоди е страдал от туберкулоза поне три пъти.

8.  На 19 декември 1996 г. жалбоподателят посещава кафе-бар, където пие алкохол и се напива. На път за вкъщи към 18 часа той минава покрай сградата на Българската национална телевизия (БНТ), пред която има демонстрация. Жалбоподателят носи бутилка от бира, която или изтърва, или хвърля срещу сградата на БНТ. После отива в близко кафене.

9.  Двама полицаи, които осигуряват охрана пред БНТ, отиват при жалбоподателя в кафенето. Когато виждат, че е пиян, те го завеждат в стаята на охраната на БНТ.

10.  В отговор на молбата на жалбоподателя да го информират защо е задържан му се казва, че е задържан, защото смущава спокойствието и хвърля предмети към сградата на БНТ, искайки да счупи прозорците.

11.  Жалбоподателят е задържан в стаята на охраната на БНТ до 20 часа. След това е отведен  в Първо районно управление на МВР за разпит, но с оглед на пияното му състояние е изпратен в изтрезвителя към софийската полиция. Жалбоподателят пристига там към 21 часа и остава за през нощта.

12.  Жалбоподателят е предаден на полицията към 9 часа сутринта на следващия ден, 20 декември 1996 г., и е отведен в следствения отдел на Първо районно управление на МВР за разпит.

13.  Към 11.15 часа на 20 декември 1996 г. на жалбоподателя е връчено писмено предупреждение да не смущава реда, да пие внимателно и да не се съпротивлява на полицейски проверки. Жалбоподателят не приема връченото предупреждение.

14.  Жалбоподателят твърди, и Правителството не го оспорва, че е освободен от полицейското управление следобед на 20 декември 1996 г.

Б. Събитията по време на ареста на жалбоподателя

15.  Жалбоподателят твърди, че когато е задържан от двамата полицаи пред сградата на БНТ, вероятно е оказал известна съпротива, тъй като е смятал, че задържането му е неправилно. Той обаче смята, и Правителството не оспорва това, че, докато са го водили към стаята на охраната в БНТ, полицаите са го удряли няколко пъти с палка по ръцете, ритали по глезените и мушкали в гърба и в областта на бъбреците. Жалбоподателят заявява, че нараняванията му не са лекувани, нито наблюдавани от лекар, докато е бил задържан.

16.  В последващите си обяснения пред прокуратурата полицаите заявяват, че жалбоподателят е проявил известна агресия, когато са се опитали да го задържат, но не са използвали никакви специални мерки, за да го усмирят.

17.  След като е освободен на 20 декември 1996 г., жалбоподателят е прегледан от лекар и му е издадено съдебномедицинско свидетелство, относимата част от което гласи:

“Предварителни данни: [Пациентът] посочва, че на 19.12.1996 г. към 18 часа е бит от униформени полицаи.

Прегледът установи: От вътрешната страна на ръката, в областта на китката, е видима линейна контузия на кожата, тъмночервена на цвят, с размер 5х2 см. От вътрешната страна на китката на дясната ръка може да се види още една контузия с размер 4х2 см. От вътрешната страна на лявата ръка в областта на костта, свързваща палеца с дланта, има контузия и ожулване, произтичащи от почти успоредни драскотини, тъмночервени на цвят, изпъкващи над кожата около тях с размери3х2 см.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Прегледът [на пациента] установи: контузии и ожулвания по кожата на двете ръце.

Тези наранявания произтичат от удари с или в твърди тъпи предмети или предмети с тъпи ъгли, както и от страничния ефект от ударите, така че, [вземайки предвид] морфологичните им характеристики, нараняванията съответстват в разумна степен и биха могли да бъдат получени по начина и по времето, посочено от [пациента].

На пациента е причинена болка и страдание.”

18.  През 1998 г. жалбоподателят е получил лечение за болките в глезените и китките си.

В. Жалбите на жалбоподателя до властите

19.  На 13 януари 1997 г. жалбоподателят подава жалба до Главна прокуратура във връзка с побоя, нанесен му от полицаите на 19 декември 1996 г., и със задържането му. На неуточнена дата той е информиран, че жалбата му е изпратена в Софийската военно-окръжна прокуратура.

20.  На 21 март 1997 г. Софийската военно-окръжна прокуратура отказва да образува предварително производство поради липса на данни за извършено престъпление. Тя основава постановлението си на жалбата на жалбоподателя до властите и на обясненията на полицаите, които го арестуват, както и на дежурния полицай в изтрезвителя. Прокуратурата смята твърденията на жалбоподателя за необосновани и неподкрепени от никакви факти освен собствената му жалба. На неуточнена дата жалбоподателят обжалва прокурорското постановление.

21. С постановление от 17 декември 1997 г. Прокуратурата на въоръжените сили потвърждава решението на Софийската военно-окръжна прокуратура. Тя установява, че фактите по делото не налагат образуването на предварително производство. Постановлението от 17 декември 1997 г. гласи, inter alia, следното:

“От материалите [съдържащи се] по делото [може] да се заключи, че [жалбата] се отнася до насилственото задържане в отрезвителя на жалбоподателя [след като] е смутил обществения ред [докато е бил] пиян. Извършените проучвания не показват никакви незаконосъобразни действия [от страна] на полицията. Събраните данни показват, че е имало нарушаване на обществения ред – чупене на бутилки, хвърляне на предмети към сградата на [Българската национална] телевизия, и т.н. При тези обстоятелства правилно [от страна на Софийската военно-окръжна прокуратура] е отказано образуването на предварително производство.”

22.  Не е ясно дали на жалбоподателя е изпратено копие от постановлението на Прокуратурата на въоръжените сили.

23.  На 30 декември 1997 г. жалбоподателят подава жалба до Главна прокуратура, като твърди, че не е получил отговор на предишните си жалби.

24.  На неуточнена дата прокурор от Прокуратурата на въоръжените сили отговаря под формата на резолюция, която гласи, inter alia, следното:

“На 30 декември 1997 г. е подадена жалба [от жалбоподателя], който не е удовлетворен от постановленията на Прокуратурата на въоръжените сили и на Софийската военно-окръжна прокуратура.

Отхвърлям жалбата [на жалбоподателя], тъй като Прокуратурата на въоръжените сили вече се е произнесла по въпроса и няма необходимост тя да променя позицията си [изразена] в решението от 17 декември 1997 г.”

25.  Правителството твърди, че копие от резолюцията е изпратено на жалбоподателя на 14 януари 1998 г. Жалбоподателят обаче поддържа тезата, че никога не го е получавал и е разбрал за постановленията на Прокуратурата да не се образува предварително производство на 21 ноември 1998 г. На копията от постановленията, които жалбоподателят е предоставил на Съда, има ръкописна бележка с неговия почерк в този смисъл.

II.  ОТНОСИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.  Употреба на сила от страна на полицията

26.  Относимата част на чл. 40(1) от Закона за националната полиция в редакцията му през обсъждания период гласи:

“... полицейските органи могат да използват... сила... при изпълнение на служебните си функции само ако те не могат да бъдат осъществени по друг начин при:

1. противодействие или отказ  [на лице] да се изпълни законно разпореждане;

2. задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган;

...

5. нападения срещу граждани и полицейски органи;...”. 

27. Според чл. 41 (2) от Закона използването на сила следва да бъде пропорционално на, по-специално, обстановката и на личността на правонарушителя.

28.  Чл. 41 (3) от Закона вменява на полицейските органи задължението “по възможност да пазят здравето... на лицата, срещу които [физическата сила и помощните средства] са насочени”.

Б.  Задължение за разследване на случаи на малтретиране от страна на полицията

29.  Чл. 128, 129 и 130 от Наказателния кодекс криминализират причиняването на лека, средна и тежка телесна повреда на друго лице.

30.  Чл. 131 (1), т. 2 от Наказателния кодекс гласи, че, ако телесната повреда е причинена от лице от състава на полицията при или по повод изпълнение на службата или функцията му, това е квалифициран състав на деянието. Престъплението е от общ характер (чл. 161 от Наказателния кодекс).

31.  Според Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. в редакцията му през разглеждания период предварително производство за престъпления от общ характер се образува само с постановление на прокурор или следовател (чл. 192).

32.  Прокурорът или следователят следва да образуват предварително производство, когато получат информация, подкрепена от достатъчно доказателства, че би могло да е извършено престъпление (чл. 187 и 190 от Наказателно-процесуалния кодекс).

33.  През обсъждания период Наказателно-процесуалният кодекс гласи, че, ако информацията, подадена на властите, не е достатъчно подкрепена с доказателства, властите следва да извършат предварително проучване (проверка), за да установят дали образуването на предварително производство е оправдано (чл. 191).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

34.  Жалбоподателят се оплаква, позовавайки се на редица разпоредби от Конвенцията, че е бит от полицаите, докато е бил задържан на 19 декември 1996 г., и че е липсвало ефективно разследване от страна на властите на тези актове. Съдът констатира, че, като се имат предвид специфичните обстоятелства по настоящото дело, тези оплаквания следва да бъдат разгледани по чл. 3 от Конвенцията, който гласи следното:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

35.  На стадия по допустимостта Правителството не представя становище по съществото на оплакванията на жалбоподателя, а само повдига възражение, че не са били подадени навреме. В отговора си жалбоподателят се ограничава до това да даде становище по възражението на Правителството за недопустимост. Възражението на Правителството е отхвърлено от Съда (вж. решението по делото Iliev v. Bulgaria (dec.), no. 53121/99, 2 February 2006).

36.  Страните не представят по-нататъшни писмени становища (вж. пар. 6 по-горе).

A.  Материалноправен аспект: твърдение за нечовешко и унизително отнасяне

1.  Общи принципи

37.  Съдът подчертава, че чл. 3 от Конвенцията забранява по абсолютен начин изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне. Малтретирането следва да достигне минимално ниво на жестокост, за да попадне в обсега на чл. 3. Оценката за този минимум е относителна: тя зависи от всички обстоятелства по делото, като продължителността на малтретирането, физическите и психическите му последици, както и, в някои случаи, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. По отношение на лице, лишено от свобода, прибягването до физическа сила, която не се е оказала абсолютно необходима заради собственото му поведение, унижава човешкото достойнство и по принцип е нарушение на правото, уредено в чл. 3. Отнасянето се разглежда от Съда като „нечовешко”, когато, inter alia, то е предумишлено, прилага се в продължение на много часове и причинява или фактическо телесно увреждане, или силно физическо и психическо страдание, а е „унизително”, когато е способно да възбуди у жертвите чувство на страх, силна болка и малоценност, които могат да ги унизят и принизят. За да може наказание или отнасяне, свързано с него, да се сметнат за „нечовешки” и „унизителни”, страданието или унижението следва да отиват отвъд неизбежното страдание или унижение, свързани с дадена форма на законосъобразно отнасяне или наказание. Въпросът дали целта на отнасянето е била да унизи или принизи жертвата е по-нататъшен фактор, който следва да се вземе предвид, но отсъствието на такава цел не може категорично да изключи нарушение на чл. 3 (вж. решението по делото Labita v. Italy [GC], no. 26772/95, 6 April 2000, §§ 119-120, ECHR 2000-IV).

38.  При преценката на доказателствата Съдът обикновено прилага като стандарт за доказване „отвъд всякакво разумно съмнение” (вж. решението по делото Ireland v. the United Kingdom, judgment of 18 January 1978, Series A no. 25, pp. 64‑65, § 161). Такова доказване обаче може да произлезе от съвместното съществуване на достатъчно солидни, ясни и съзвучни изводи или на подобни неопровергани фактически презумпции. Когато обсъжданите събития са изцяло, или в голямата си част, в изключителната сфера на информация на властите, както е в случая на задържани лица под контрола на властите, съществуват сериозни фактически презумпции по отношение на нараняванията, претърпени по време на задържането. Действително, може да се счита, че властите носят тежестта на доказване и задължението да дадат удовлетворително и убедително обяснение (вж. решението по делото Salman v. Turkey [GC], no. 21986/93, § 100, ECHR 2000‑VII).

39.  По-специално, Съдът припомня, че, ако лице претърпи наранявания, докато е задържано или другояче контролирано от полицията, всяко такова нараняване поражда сериозна презумпция, че лицето е било малтретирано (вж. решението по делото Bursuc v. Romania, no. 42066/98, § 80, 12 October 2004). Задължение на държавата е да даде правдоподобно обяснение как са били причинени нараняванията и, ако не го направи, възниква ясен въпрос в светлината на чл. 3 от Конвенцията (вж. решенията по делата Selmouni v. France [GC], no. 25803/94, § 87, ECHR 1999‑V и Alsayed Allaham v. Greece, no. 25771/03, § 27, 18 January 2007).

2.  Приложение на принципите към настоящото дело

40.  По настоящото дело жалбоподателят претендира, че малтретирането, довело до нараняване, се е случило, след като е бил задържан от полицаи пред БНТ и докато са го водели към стаята на охраната (вж. пар. 15 по-горе). Съдът отбелязва в тази връзка твърдението на полицаите, че към момента на ареста не са използвали никакви специални мерки, за да усмирят жалбоподателя (вж. пар. 16 по-горе).

41.  Във всеки случай Съдът отбелязва, че Правителството не е оспорило версията на жалбоподателя за случилото се и не е предложило никакво друго обяснение за произхода на нараняванията (вж., в противоположен смисъл, решението по делото Klaas v. Germany, judgment of 22 September 1993, Series A no. 269, pp. 17‑18, §§ 29-30). Ето защо Съдът заключава, че Правителството не е доказало, че нараняванията на жалбоподателя са причинени по друг начин освен – цялостно, главно или частично – от отношението, понесено, докато е бил под контрола на полицаите (вж. решенията по делата Ribitsch v. Austria, judgment of 4 December 1995, Series A no. 336, p. 26, § 34 и Alsayed Allaham, цитирано по-горе, § 30).

42.  По-специално, малтретирането, от което се оплаква жалбоподателят, се състои от множество удари по ръцете от полицаите, които го задържат на 19 декември 1996 г., с тъпи предмети като палки и други предмети с подобна форма. В резултат на това са му причинени редица наранявания по ръцете, както личи от медицинското свидетелство от 20 декември 1996 г., и е подложен на лечение (вж. пар. 17-18 по-горе). В светлината на горното и в отсъствието на удовлетворително и убедително обяснение от страна на Правителството, Съдът е на мнение, че установените наранявания на жалбоподателя са в резултат на отнасяне, за което отговорност носи Правителството (вж., mutatis mutandis, решението по делото Toteva v. Bulgaria, no. 42027/98, § 56, 19 May 2004).

43.  Съдът обаче отбелязва, че жалбоподателят е бил пиян по време на обсъжданите събития и оказва някаква съпротива на полицаите, които го задържат (вж. пар. 9, 15 и 16 по-горе). Ето защо, може да се сметне за разумно, че полицаите са използвали известна физическа сила, за да осъществят задържането и да го усмирят. Съдът отбелязва също, че няма медицински доказателства за твърденията на жалбоподателя относно ритниците в глезените и ударите отзад в областта на бъбреците (вж. пар. 15 и 17 по-горе).

44.  Във всеки случай Съдът отбелязва, че нараняванията, претърпени от жалбоподателя, се ограничават само по ръцете му и степента на ожулване, установена при прегледа на 20 декември 1996 г., не е особено голяма или тежка. Ето защо Съдът не смята, като има предвид обстоятелствата по делото, че нараняванията са достатъчно сериозни, за да представляват нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 3 от Конвенцията.

45.  В тази връзка Съдът заключава, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в материалноправен аспект.

Б.  Процесуалноправен аспект: твърдение за липса на ефективно разследване

46.  Съдът подчертава, че, когато лице повдига защитима претенция, че е сериозно малтретирано от полицията в нарушение на чл. 3, тази разпоредба, във връзка с общото задължение на държавите по чл. 1 от Конвенцията да „... осигуряват  на  всяко  лице  под  тяхна юрисдикция  правата  и  свободите,  определени  в... тази Конвенция”, имплицитно изисква да се проведе ефективно официално разследване. Това разследване следва да може да доведе до разкриването и наказването на отговорните лица (вж. решенията по делата Assenov and Others v. Bulgaria, judgment of 28 October 1998, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VIII, p. 3290, § 102 и Labita [GC], цитирано по-горе, § 131).

47.  Съдът смята, че, взети заедно, оплакванията на жалбоподателя до прокуратурата, медицинските доказателства за нараняванията му и липсата на каквото и да било друго обяснение за тях, освен че са претърпени на 19 декември 1996 г. в ръцете на полицията, повдигат основателно подозрение, че нараняванията биха могли да са причинени от полицията, което изисква разследване от страна на властите в съответствие с изискванията на чл. 3 от Конвенцията.

48.  По настоящото дело обаче властите отказват да образуват предварително производство. Те са на мнение, че липсват доказателства за извършване на престъпление, въпреки медицинския преглед от 20 декември 1996 г., който удостоверява нараняванията по ръцете на жалбоподателя. Всъщност в постановленията си прокуратурата изобщо не се занимава с медицинските доказателства и достига до заключения, които се основават предимно на обясненията на полицаите, без въобще да прави преценка какво би било оправданието за който и да е от тях да удря жалбоподателя по ръцете с палка, или други предмети с подобна форма, по време на ареста му (вж. пар. 20, 21 и 24 по-горе).

49.  Поради тези причини не може да се смята, че е проведено ефективно разследване в отговор на защитимата претенция на жалбоподателя, че е претърпял наранявания в ръцете на полицията. Ето защо Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуалноправен аспект (вж., mutatis mutandis, решенията по делата Osman v. Bulgaria, no. 43233/98, §§ 72-79, 16 February 2006 и Tzekov v. Bulgaria, no. 45500/99, §§ 69-73, 23 February 2006).

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 

50.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите  към  нея  и  ако  вътрешното  право  на  съответната Βисокодоговаряща  страна  допуска  само  частично  обезщетение, Съдът,  ако  е  необходимо,  постановява  предоставянето  на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

51.  Жалбоподателят претендира за 30 000 евро неимуществени вреди за физическата и емоционална болка и страдание, причинени от нарушенията на правата му по Конвенцията. Той твърди, че в резултат на това е бил опозорен пред семейството си и общността и е бил под значителен стрес за дълъг период от време.

52.  Правителството не предоставя коментар по претенциите на жалбоподателя за обезщетение за неимуществени вреди.

53.  Съдът намира за разумно твърдението, че жалбоподателят е претърпял неимуществени вреди заради страданието и безсилието поради неадекватността на разследването на неговите оплаквания. Ето защо, отсъждайки по справедливост, Съдът присъжда сумата от 750 евро.

Б.  Разходи и разноски

54.  Жалбоподателят претендира за 1840 евро за 23 часа работа на адвоката му по делото пред Съда, при часова ставка от 80 евро. Той представя споразумение за изплащане на адвокатски хонорар с адвоката си и отчет по време за извършената работа.

55. Правителството не предоставя коментар по претенциите на жалбоподателя за разходи и разноски.

56.  Съдът подчертава, че според практиката му жалбоподателите имат право разходите и разноските им да бъдат възстановени само доколкото е доказано, че те са били действително направени, нужни и разумни като размер. Като отбелязва всички относими фактори, Съдът смята за разумно да присъди сумата от 500 евро за разходи и разноски, плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху тази сума.

В.  Лихва за забава

57.  Съдът счита за уместно лихвата за неизпълнение да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Приема с четири на три гласа, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в материалноправния му аспект;

 

2.  Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията заради липсата на ефективно разследване по оплакванията на жалбоподателя, че е претърпял наранявания в ръцете на полицията;

 

3.  Приема единодушно

 

(a)   че държавата-ответник следва да плати на жалбоподателя, в рамките на три месеца, след като настоящото решение стане окончателно по смисъла на чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми в български лева по обменния курс към деня на плащане:

 

(i) 750 (седемстотин и петдесет) евро обезщетение за неимуществени вреди;

 

(ii) 500 (петстотин) евро за разходи и разноски;

 

(iii) всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горните суми;

 

(б)  че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта;

 

4.  Отхвърля единодушно останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо удовлетворение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 10 май 2007 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Клаудия Вестердик                                                         Пер Лоренцен
             Секретар                                                                   Председател

 

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и чл. 74 § 2 от Правилника на Съда, към решението е приложено съвместното частично особено мнение на г-н Лоренцен, г-н Юнгвирт и г-н Марусте.

П.Л.
К.В.