Номер на жалба: 41717/09

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 3) Ефикасно разследване

По делото Стоев и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като камара в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева,

          Пол Махоуни (Paul Mahoney)
          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии
          и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens‑Passos), секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 18 февруари 2014 г.

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№41717/09) срещу Република България, подадена на 10 юли 2009 г. пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от четирима български граждани – г-н Илия Маринов Стоев, г-н Любомир Николов Стоянов, г-н Костадин Петров Богданов и г-н Иван Димитров Вангелов („жалбоподателите“).

2.  Жалбоподателите се представляват от адвокат С. Каров, практикуващ в Бургас. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своите агенти – г-н В. Обретенов и г-жа В. Христова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че властите не са изпълнили задължението си да проведат ефективно разследване на агресията, чиито жертви са били жалбоподателите.

4.  На 16 април 2012 г. жалбата е съобщена на Правителството.

ФАКТИТЕ

1)                I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО СЛУЧАЯ

5.  Жалбоподателите са родени съответно през 1977, 1979, 1977 и 1979 г. и живеят в Бургас.

a)                  A.  Инцидентът на 5 декември 2000 г.

6.  На 5 декември 2000 г. четиримата жалбоподатели отиват с кола до едно изкуствено езеро, разположено близо до село Аспарухово, недалеч от Карнобат, с намерението да ловят риба с мрежа. В момента, в който се готвят да се качат на надуваема лодка, която носят със себе си, те са изненадани от пазач, въоръжен с ловна пушка.

7.  Мъжът насочва пушката си към жалбоподателите и им нарежда да излязат от водата и да легнат на земята. Малко след това идва и друг пазач. Първият пазач дава пушката на втория и го помолва да държи четиримата жалбоподатели на прицел. После взима една дървена тояга и нанася няколко удара на жалбоподателите, докато са на земята. След това нарежда на един от тях да свали акумулатора на колата им и да му го даде. Пазачът се сдобива също така с комплект инструменти, принадлежащи на жалбоподателите.

8.  Един час по-късно четирима души пристигат с кола на мястото на инцидента. Един от тях, изглежда отговорното лице, разпитва жалбоподателите и след като се уверява, че не са ловили риба с търговска цел, ги пуска да си тръгнат. Жалбоподателите остават лодката и мрежата си на мястото.

9.  На 7 декември 2000 г. жалбоподателите са прегледани от съдебен лекар, който констатира следните наранявания :

-        г-н Стоев: три драскотини на лицето и на лявата предмишница и счупване на улнарната кост на лявата предмишница, изискващо обездвижване за 60 дни;

-        г-н Стоянов: оток на пръстите на лявата ръка, кръвонасядане на дясната страна на седалището и спукване на тъпанчето на дясното ухо, изискващо хирургическа намеса под упойка;

-        г-н Вангелов: оток на главата и кръвонасядане от лявата страна на седалището;

-        г-н Богданов: три кръвонасядания на гърба и на дясната страна на седалището, оток на лявата предмишница.

10.  Лекарят стига до заключението, че нараняванията се дължат на удари с тъп предмет.

b)                 B.  Наказателното производство, проведено вследствие на инцидента

11.  На 10 декември 2000 г. жалбоподателите подават оплакване в полицията в Карнобат срещу пазачите, които са ги били. Те представят своята версия за фактите и издадените медицински свидетелства. На следващия ден е образувано дознание. Полицията идентифицира и разпитва двамата пазачи А. Н. и Й. Й. Последният съобщава, че е присъствал на случилото се, но нито е нанасял удари, нито е бил свидетел на нанасянето на такива.

12.  На 21 декември 2000 г. следственото дело е изпратено на районния прокурор в Карнобат, за да реши дали да образува наказателно преследване за нанасяне на средна телесна повреда –  престъпление по член 129 от Наказателния кодекс. Жалбоподателите подават молби да бъдат конституирани като тъжители и като граждански ищци, но молбите им видимо остават без последствия. Районният прокурор преценява, че фактите попълват състава на грабеж, престъпление по член 199 от Наказателния кодекс. След това преписката е изпратена на окръжната прокуратура в Бургас, от чиято компетентност е преследването на подобни престъпления.

13.  С постановление от 14 февруари 2001 г. окръжният прокурор, предвид събраните на този етап от разследването доказателства, констатира, че жалбоподателите са бити с тояга от А. Н. и принудени да лежат на земята в продължение на един час, докато Й. Й. ги заплашва с пушка. Едва след този епизод акумулаторът и инструментите на жалбоподателите са взети, като не изглежда насилието и заплахите да са били използвани, за да бъде улеснена кражбата на въпросните вещи. Вследствие на това окръжният прокурор решава, че не е уместно да образува наказателно производство за грабеж и изпраща преписката на районния прокурор за образуване на производство за евентуално извършените други престъпления – телесна повреда, кражба, заплаха за убийство.  Прокурорът посочва, че предвид сложността на делото разследването трябва да бъде проведено под формата на предварително производство. След обжалване от страна на жалбоподателите това постановление е потвърдено на 2 април 2001 г. от прокурора към апелативния съд в Бургас.

14.  С  постановление от 17 април 2001 г. районният прокурор в Карнобат образува предварително производство за заплаха за убийство, насилие, довело до средна телесна повреда, и кражба.

15.  Следователят пристъпва към ново изслушване на жалбоподателя (г-н Стоев) и двамата заподозрени. А. Н. отрича всякакво участие в събитията и обяснява, че не бил присъствал на мястото на инцидента на 5 декември 2000 г. Й. Й. се отказва от първоначалните си показания, дадени пред полицията, и също отрича каквото и да е било участие в събитията. Извършени са медицински експертизи. На 19 септември 2001 г. следователят организира очна ставка между г-н Стоев и А. Н. Г-н Стоев твърди, че А. Н. е присъствал на мястото на инцидента, но не е нанасял удари. А. Н. отрича да познава жалбоподателя и да е участвал в събитията.

16.  На 15 октомври 2001 г. районният прокурор решава да спре наказателното производство с мотива, че събраните доказателства не позволяват да се идентифицира извършителя на престъплението. Представителят на жалбоподателите оспорва това постановление пред Карнобатският районен съд, който с решение от 9 ноември 2001 г. отхвърля жалбата като преждевременна, тъй като такава молба може да се подаде едва след изтичането на тримесечен срок, считано от датата на прекъсване на наказателното производство. На 22 октомври 2001 г. прокурорът нарежда да бъдат извършени следствени действия за откриване извършителя на деянията.

17.  Видимо не е извършено нищо до 12 ноември 2002 г., когато представителят на жалбоподателите подава жалба до районния прокурор, за да се оплаче от отсъствието на следствени действия и да поиска възобновяване на разследването. На 20 ноември 2002 г. прокурорът отхвърля това искане. На 25 ноември 2002 г. жалбоподателите подават нова жалба срещу постановлението, с което прокурорът спира разследването. Районният съд уважава молбата им и разпорежда на прокуратурата да възобнови разследването.

18.  Собственичката на колата, пристигнала на мястото на инцидента, е идентифицирана и разпитана на 17 септември 2003 г. Тя заявява, че не си спомня кой е карал колата в деня на инцидента. Концесионерът на водоизточника също е разпитан и посочва, че пазач навремето е бил някой си Г. Г. Последният не е намерен на домашния му адрес, тъй като, по информация от кмета на селото му, се намирал в чужбина. Установено е също така, че нито Й. Й., нито З. В. са разполагали с разрешително за притежаване на огнестрелно оръжие. 

19.  През месец септември 2003 г. адвокатът на жалбоподателите се осведомява от районния прокурор за напредъка на разследването и иска да се запознае с документите по преписката. Прокурорът отхвърля това искане с мотива, че жалбоподателите не са конституирани като граждански ищци. Той уточнява, че жалбоподателите могат да бъдат конституирани като граждански ищци само при изпращане на случая в съда. След обжалване от страна на жалбоподателите това постановление е потвърдено от окръжния прокурор на 8 декември 2003 г. Последният преценява, че все пак жалбоподателите като жертви на престъпление имат право да участват в наказателното производство и да бъдат представлявани от адвокат, но представителят им може да се запознае с документите по преписката единствено след края на разследването. 

20.  В началото на 2005 г. са извършени разпознавания по снимки и жалбоподателите посочват някои от лицата, чиито снимки са им показани, като присъствали на мястото на инцидента.

21.  На 24 юли и след това на 2 август 2006 г. адвокатът на жалбоподателите се обръща към следствената служба в Бургас и към районната прокуратура в Карнобат, за да се оплаче, че предварителното производство няма развитие и да поиска да бъдат предприети всички необходими мерки за завършване на разследването.

22.  На 8 ноември 2006 г. главният прокурор разрешава да бъде удължен срока на следствието предвид сложността на делото. Организирано е разпознаване и г-н Стоев посочва З. Н. като извършител на удара по ръката му. Другите трима жалбоподатели и другите трима заподозрени не се явяват на призоваването на следователя.

23.  На 12 декември 2006 г. районният прокурор решава да спре разследването с мотива, че един от свидетелите очевидци на инцидента, Г. Г., се намира в чужбина. На 10 януари 2007 г., произнасяйки се по жалбата на жалбоподателите, районният съд отменя постановлението на прокуратурата от 12 декември 2006 г. с мотива, че няма достатъчно доказателства, че въпросният свидетел действително е извън страната.

24.  На 17 април 2007 г. районната прокуратура още веднъж спира разследването поради отсъствието на свидетеля Г. Г. Това решение е потвърдено на 5 септември 2007 г. от Карнобатския районен съд.

25.  През април 2009 г. прокурорът нарежда да бъде възобновено разследването предвид изтеклия период от повече от година от решението за спирането му. Жалбоподателите и двама заподозрени А. Н. и Й. Й. са призовани за разпознаване на 30 април 2009 г. Въпросния ден жалбоподателите се явяват пред полицейското управление, където срещат един от заподозрените, А. Н. Присъствието на пострадалите и на заподозрения на едно и също място преди идентифицирането представлява процесуална нередност и следователят взема решение да не предприема разпознаване. Тъй като другият заподозрян, Й. Й., е напуснал управлението без да предупреди, в този ден не е извършено никакво друго следствено действие.

26.  На 7 май 2009 г. адвокатът на жалбоподателите иска копие от няколко документа от наказателната преписка: постановленията на прокурорите, решенията на районния съд и молбите на жалбоподателите. На 25 май 2009 г. районният прокурор отхвърля това искане с мотива, че вътрешното законодателство не предвижда възможност пострадалите да получават копия от въпросните документи на този етап от производството. Това постановление е потвърдено на 6 юли 2009 г. от висшестоящия прокурор.

27.  Междувременно с постановление от 26 май 2009 г. районният прокурор разпорежда ново спиране на наказателното разследване поради отсъствието на свидетеля Г. Г., който се намирал в чужбина и чийто разпит бил от особена важност за установяване на фактите. На 16 юни 2009 г., произнасяйки се по жалбата на жалбоподателите, районният съд отменя постановлението на прокурора. Той отбелязва, че Г. Г. не е единственият свидетел очевидец на събитията. Заради отсъствието на този свидетел наказателното разследване вече е било спирано и съдът счита, че вътрешното законодателство не позволява второ спиране с един и същи мотив. Преписката е изпратена на районния прокурор.

28.  С постановление от 6 август 2009 г. районният прокурор разпорежда спиране на разследването с мотива, че събраните доказателства не позволяват идентифицирането на извършителите на деянието. След жалба от страна на жалбоподателите това решение е потвърдено на 2 септември 2009 г. от районния съд. Съдът констатира, че само нараняванията на г-н Стоев могат да бъдат квалифицирани като средна телесна повреда и че по времето на срещата с А. Н. г-н Стоев е заявил, че не той е извършителят на ударите, които са му били нанесени. По време на разпознаването по снимки четиримата жалбоподатели са посочили различни лица.

29.  С постановление от 7 октомври 2011 г. районният прокурор разпорежда да бъде възобновено разследването. Със същото постановление той констатира, че десетгодишният давностен срок на престъплението за нанасяне на средна телесна повреда е изтекъл и прекратява производството с този мотив. Той отбелязва, че след образуването на наказателното производство на 17 април 2001 г. производството е водено срещу неизвестен извършител и до изтичане на десетгодишния давностен срок не е повдигнато никакво обвинение.

2)                II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

30.  Наказателният кодекс обявява за престъпление причиняването другиму на лека, средна или тежка телесна повреда (членове 128 – 130). Съгласно член 129 от Наказателния кодекс причиняването на средна телесна повреда се наказва с лишаване от свобода до пет години. Средната телесна повреда е налице в случай на трайно отслабване на зрението или слуха; трайно затрудняване на речта, на движението на крайниците или на тялото, обезобразяване или деформация на част от тялото; постоянно разстройство на здравето, или разстройство на здравето, довело до опасност за живота. Телесни повреди, които не са тежки или средни, се квалифицират като леки. Това престъпление се наказва с лишаване от свобода до две години или пробация, когато е довело до влошаване на здравето; в останалите случаи причиняването на лека телесна повреда се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или  пробация (член 130).

31.  За по-голямата част от тежките престъпления, които подлежат на наказателно преследване по обвинителен акт, образуването на наказателно производство е от компетентността на прокурора (членове 192 и 411 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., в редакцията му към момента на събитията; членове 191 и 212 от новия Наказателно-процесуален кодекс, влязъл в сила на 29 април 2006 г.). Някои по-леки престъпления, като причиняването на лека телесна повреда, по принцип не се преследват с предявяване на обвинителен акт, а само от самия пострадал – по тъжба на пострадалия. В този случай пострадалият трябва да сезира съда в шестмесечен срок от узнаването на престъплението или от решението на прокурора за прекратяване на производството с мотива, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия; в противен случай тъжбата се обявява за недопустима (членове 56 – 57 от Кодекса от 1974 г.; членове 80 – 81 от Кодекса от 2006 г.).

32.  Съгласно член 171 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. предварително производство се провежда за по-тежките престъпления, изброени в тази разпоредба, както и за делата, които са от фактическа или правна сложност. В останалите случаи се провежда полицейско производство/дознание.

33.  Съгласно член 239, алинея 1 от Кодекса от 1974 г. прокурорът спира наказателното производство, ако извършителят на престъплението не е разкрит, както и при продължително отсъствие на единствен свидетел очевидец, чийто разпит е от изключително значение за установяване на фактите. Постановлението на прокурора подлежи на обжалване пред първоинстанционния съд след изтичане на тримесечен срок от издаването му (алинея 7 от същия член). Тази разпоредба е възпроизведена от член 244 на Кодекса от 2006 г., съгласно който постановленията за спиране на производството могат да бъдат обжалвани пред съда, без да се чака изтичането на тримесечния срок, наложен от предишния кодекс.

ПРАВОТО

3)                I.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

34.  Позовавайки се на членове  6 § 1, 13 и 34 от Конвенцията, жалбоподателите се оплакват от прекомерната продължителност и неефикасния характер на наказателното производство, проведено относно инцидента от 5 декември 2000 г. Съдът счита, че е подходящо да разгледа така формулираното оплакване с оглед на член 3 от Конвенцията, който гласи :

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

a)                 A.  Допустимост

35.  Правителството поддържа, че жалбоподателите не са изчерпили средствата за защита, които им предоставя вътрешното право. Според Правителството заинтересованите лица са можели да започнат наказателно преследване за нанасяне на лека телесна повреда по тъжба на пострадалия. Можели са също да предявят граждански иск за непозволено увреждане срещу съответните лица.

36.  Жалбоподателите отговарят, що се отнася до възможността за започване на наказателно преследване по тъжба на пострадалия за причиняване на лека телесна повреда, че дори и според следствените органи нанесените наранявания на г-н Стоев и г-н Стоянов съставляват престъпление за нанасяне на средна телесна повреда, което се преследва по обвинителен акт, както и присвояването чрез грабеж на вещите им. Колкото до възможността да бъде потърсена гражданска отговорност на нападателите, жалбоподателите считат, доколкото фактите съставляват престъпления, наказуеми от наказателното право, че компетентните власти са били тези, които е трябвало да предприемат адекватните следствени действия, а не самите жалбоподатели да преследват отговорните лица по гражданско-правен път.

37.  Съдът констатира, че възраженията на  Правителството са тясно свързани със съществото на оплакването относно спазването на позитивното задължение на властите да проведат ефективно разследване на твърденията за малтретиране на жалбоподателите. Ето защо той счита, че е подходящо да присъедини тези възражения към разглеждането на основателността на оплакването по член 3. Съдът констатира също така, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 а) от Конвенцията и не се недопустимо на друго основание. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

b)                 Б.  По същество

i)          1.  Становищата на страните

38.  Правителството поддържа, че единствено нанесената телесна повреда на г-н Стоев, който е бил с фрактура на предмишницата, е достатъчно тежка, за да попадне в приложното поле на член 3 от Конвенцията, докато понесените от останалите трима жалбоподатели наранявания не са сериозни и не достигат минималния праг на тежест, изискван от тази разпоредба. То счита също така, че властите са предприели всички необходими разследващи действия, така че да разяснят събитията, но разследването се е проточило поради отсъствието на един от свидетелите. Въпреки положените усилия от властите извършителите на деянията не са били идентифицирани със сигурност и поради тази причина не е повдигнато никакво обвинение.

39.  Жалбоподателите поддържат, че наказателното производство не е било ефикасно. Те подчертават, че разследването е било забавено значително от властите: преписката е била препращана между различните служби на прокуратурата, съществени действия като разпознаването на отговорните лица е било извършено години след събитията и властите са останали пасивни в продължение на дълги периоди под фалшиви претексти като отсъствието на свидетел. Те изтъкват факта, че не е повдигнато никакво обвинение, при положение, че потенциалните извършители са били идентифицирани, и се е стигнало до прекратяване на преследването поради погасяване по давност.

ii)        2.  Преценката на Съда

(1)               a)  Основни принципи

40.  Съдът припомня, че наложеното от член 1 на Конвенцията задължение на Високодоговарящите страни да гарантират на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени от Конвенцията, разгледано във връзка с член 3, изисква да се предприемат подходящите мерки, за да се попречи посочените лица да бъдат подложени на лошо отнасяне, включително от частни лица (А. срещу Обединеното кралство (A. c. Royaume-Uni), 23 септември 1998 г., § 22, Сборник решения, 1998-VI , М. Ч. срещу България, № 39272/98, § 149, ЕСПЧ 2003-XII, Шечич срещу Хърватия (Šečić c. Croatie), № 40116/02, § 52, 31 май 2007 г.).

41.  Съдът припомня, че за да попадне в приложното поле на член 3, лошото отношение трябва да достигне определен минимален праг на тежест. Преценката на този минимум е относителна и зависи от всички данни по случая и по-специално от продължителността на отношението, от неговите физически и психически ефекти, както и понякога от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Съдът е преценил такова отношение като „нечовешко“ именно защото е приложено с предварителен умисъл, продължило е часове и е причинило ако не действителни телесни повреди, то най-малкото силни физически и психически страдания, както и като „унизително“, защото естеството му е създало у жертвите чувство на страх, тревога и малоценност, способни да ги унижат (вж., наред с други източници, Лабита срещу Италия (Labita c. Italie) [ГК], № 26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000-IV).

42. Когато дадено лице твърди по защитим начин, че е било жертва на деяния, противоречащи на член 3, задължение за националните власти е да проведат ефективно официално разследване, което да  позволи установяване на фактите и идентифициране и наказване на отговорните лица, без значение в какво качество се явяват обвиняемите (Шечич, горецитирано, § 53, Николай Димитров срещу България, № 72663/01, § 68, 27 септември 2007 г. и Бисер Костов срещу България, № 32662/06, § 78, 10 януари 2012 г.).   

43.  Задължението да се проведе ефективно разследване е задължение за използване средства, а не за постигане на резултат: властите трябва да предприемат разумните мерки, с които разполагат, за да получат доказателства относно спорните факти. В този контекст е имплицитно и изискването за бързина и особено усърдие (Шечич, § 54 и Николай Димитров, § 69 и Бисер Костов, § 79, всички горецитирани).

(2)                   б)  Приложение на тези принципи в дадения случай

44.  В дадения случай жалбоподателите твърдят, че са били заплашени с огнестрелно оръжие, бити, накарани насила да лежат на земята и ограбени от група лица. От медицинските свидетелства е видно, че г-н Стоев е имал фрактура на ръката, г-н Стоянов е имал перфорация на тъпанчето, а другите двама жалбоподатели са понесли наранявания с по-малка тежест (параграф 9 по-горе). Предвид тези доказателства Съдът счита, че отношението, понесено от жалбоподателите, е достатъчно тежко, за да влезе в приложното поле на член 3 от Конвенцията. Следователно властите са имали задължението да проведат задълбочено и ефективно разследване относно твърденията на жалбоподателите.

45.  Съдът отбелязва, че властите са образували наказателно производство и са извършени някои следствени действия (параграфи 11, 15, 18, 20, 22 и 25 по-горе). Все пак продължителността на наказателното производство – повече от десет години – и завършекът му с погасяване по давност изглеждат обезпокоителни. В тази връзка съдът изтъква, че първоначално разследването се е забавило поради прехвърлянето на преписката между различните служби на прокуратурата (параграфи 12 – 14 по-горе).

46.  След това производството е спирано на няколко пъти с мотива, че извършителите не са идентифицирани, както и поради отсъствието на един свидетел, за когото се счита, че е абсолютно необходим за разследването. Съдът си дава сметка, че вътрешните власти, натоварени с разследването, най-добре могат да преценят фактите и доказателствата, с които разполагат, и се ползват от известна свобода на действие, за да решат дали доказателствата са достатъчни, или не, за да започнат наказателно преследване. Съдът приема също така, че в дадения случай установяването на фактите и на конкретните отговорности е можело да създаде затруднения поради недостатъчност на наличните доказателства и по-специално поради факта, че жалбоподателите не са идентифицирали със сигурност двете заподозрени лица като извършители на нанесените удари (параграф 28 по-горе). Все пак трябва да се отбележи, че по време на въпросните периоди компетентните власти не са демонстрирали старание и не са предприели нищо, за да идентифицират отговорните лица или да потърсят отсъстващия свидетел, и то въпреки исканията на жалбоподателите в тази връзка. Спиранията на разследването по този начин са довели до спиране развитието на производството в продължение на няколко години – от октомври 2001 до октомври 2002 г., от декември 2006 до април 2009 г. и от август 2009 до октомври 2011 г. – което е допринесло за погасяването по давност.

47.  Съдът изтъква също така, че някои основни следствени действия, като разпознавания по снимка и разпознаване с поемни лица, са били организирани години след събитията – съответно през 2005 и 2009 г., при положение, че двама от потенциалните нападатели са били идентифицирани от началото на производството. Това обстоятелство също доказва отсъствието на старание от страна на властите, като се има предвид, че с течение на времето спомените имат свойството да избледняват и ефикасността на такива действия намалява.

48.  Съдът изтъква също така, че въпреки че двама от потенциалните нападатели са били идентифицирани, разследването по време на цялото производство се е водело срещу неизвестен извършител, което именно е позволило преследването да бъде погасено по давност – в действителност при неповдигане на обвинение прокурорът е преценил, че в продължение на повече от десет години не е било извършено никакво следствено действие, което е можело да прекъсне давността (параграф 29 по-горе).

49.  Накратко, Съдът счита, че предвид отсъствието на старание от страна на следствените органи и продължителността на наказателното разследване, давността е погасена, а проведеното в дадения случай наказателно производство е неудовлетворително с оглед изискванията на член 3 от Конвенцията.

50.  В същото време Правителството поддържа, че жалбоподателите са разполагали с други правни възможности, които те не са използвали, но които са можели да удовлетворят процесуалните задължения, произтичащи от Конвенцията, като например започването на наказателно преследване за нанасяне на лека телесна повреда по тъжба на пострадалия или подаването на граждански иск за непозволено увреждане срещу нападателите (параграф 35 по-горе). Що се отнася до възможността да подадат иск за обезщетение срещу извършителите на нападението, Съдът отбелязва, че такъв иск, който може да доведе до изплащане на обезщетение, но не и до преследване на отговорните лица не би задоволил сам по себе си процесуалните задължения на държавата от гледна точка на член 3 в случай на умишлена употреба на насилие (вж. съответно Бисер Костов, горецитирано, § 72).

51.  Колкото до възможността жалбоподателите да започнат наказателно производство по тъжба на пострадалия за нанасяне на лека телесна повреда, Съдът счита, че едно такова производство по принцип би могло да позволи установяване на фактите, както и идентифициране и преследване на отговорните лица, и съответно да бъде преценено като удовлетворително за нуждите на член 3. Съдът отбелязва все пак, че въпросът за преценката на телесната повреда като лека или средна, който води до квалификация на престъплението съгласно българското законодателство (вж. параграф 30 по-горе), зависи от обстоятелствата на всеки отделен случай, може да не бъде лесен за решаване и при всяко положение е от компетентността на вътрешните власти. Той отбелязва, че в дадения случай следствените органи са провели наказателно разследване относно всички обстоятелства около инцидента на 5 декември 2000 г. и че са преценили, че потенциално извършените престъпления следва да бъдат преследвани чрез обвинителен акт (параграф 13 по-горе). Впрочем, властите не са предприели точна квалификация на престъпленията именно защото не е било повдигнато никакво обвинение и в нито един момент прокурорът не е преценил, че е подходящо да прекрати разследването с мотива, че престъпленията трябва да бъдат преследвани по тъжба на пострадалия, както се предвижда от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 31 по-горе). При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че възможността да се започне преследване за нанасяне на лека телесна повреда по тъжба на пострадалия е представлявала подходящо и приложимо средство за защита в дадения случай, от което жалбоподателите е трябвало да се възползват, за да имат достъп до ефективно разследване на твърденията им за малтретиране.

52.  При обстоятелствата в дадения случай не може да се приеме, че правните възможности, посочени от Правителството, са удовлетворяващи с оглед на процесуалните задължения на държавата. Следователно повдигнатото възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита трябва да бъде отхвърлено.

53.  Предвид изложеното дотук Съдът стига до заключението, че е налице нарушение на член 3 в неговия процесуален аспект.

4)                II.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54.  Съгласно чл.41 от Конвенцията:

 „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

a)                 A.  Вреди

55.  Г-н Богданов и г-н Вангелов претендират по 2000 евро (EUR) всеки за понесените от тях неимуществени вреди, докато г-н Стоев и г-н Стоянов, които считат, че са понесли по-тежка телесна повреда, претендират по 3500 EUR всеки на това основание.

56.  Правителството намира тези претенции за прекомерни.

57.  Съдът счита, че жалбоподателите безспорно са понесли неимуществени вреди вследствие на констатираното нарушение на член 3 и е уместно да им бъдат присъдени исканите суми на това основание.

b)                 B.  Разноски

58.  Жалбоподателите искат също така 1 350 EUR за разноски, направени пред вътрешните съдилища и пред Съда. Те представят споразумение за адвокатски хонорар, сключено с техния адвокат, за общата сума от 2 039 EUR, разпределени по следния начин: 767 EUR за адвокатски хонорар и разходи за придвижване на вътрешното производство, 1 050 EUR за адвокатски хонорар за производството пред Съда (35 часа правна работа при почасова ставка от 30 EUR) и 222 EUR за канцеларски разходи и превод. Жалбоподателите представят фактури за разходите за превод в общ размер от 153  лева (BGN) или 78 EUR.

59.  Правителството оспорва тези претенции. То изтъква, че жалбоподателите не са представили фактури за реално извършени разходи и счита, че при всяко положение посочените часове правна работа са прекомерни.

60.  Съгласно практиката на Съда всеки жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказал, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В дадения случай Съдът изтъква, че жалбоподателите не са представили никаква фактура, разходна бележка или подробен отчет за извършената работа, що се отнася до направените разходи в рамките на вътрешното производство. Следователно Съдът отхвърля техните претенции по тази точка. Що се отнася до производството пред Съда, той намира за установени разходите за превод в размер на 78 EUR и адвокатският хонорар в размер на 1 050 EUR, или общо 1 128 EUR, които присъжда солидарно на жалбоподателите.

c)                 C.  Лихва за забава

61.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Присъединява възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства към разглеждането по същество на оплакването по член 3 от Конвенцията;

2.  Обявява жалбата за допустима;

3.  Постановява че е налице нарушение на член 3 в неговия процесуален аспект и отхвърля възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства, повдигнато от Правителството;

4.  Постановява

a)  ответната държава да заплати в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:

i)  3 500 EUR (три хиляди и петстотин евро) на г-н Стоев, 3 500 EUR (три хиляди и петстотин евро) на г-н Стоянов, 2 000 EUR (две хиляди евро) на г-н Богданов и 2 000 EUR (две хиляди евро) на г-н Вангелов, плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;

ii)  1 128 EUR (хиляда сто двадесет и осем евро) плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателите, за разноски;

б)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 11 март 2014 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                            Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 11.3.2014 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-141566