Номер на жалба: 29381/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-5) Обезщетение

По делото „Стойчев срещу България”,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Райт Марусте  (Rait Maruste), председател,
          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
          Здравка Калайджиева, съдии,
          и Стивън Филипс  (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 30 ноември 2010 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 29381/04) срещу Република България, подадена на 30 юли 2004 г. пред Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Стилиян Георгиев Стойчев (“жалбоподателят”).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н К. Дончев, адвокат в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3.  На 2 февруари 2009 г. председателят на Пето отделение решава да съобщи на Правителството за оплакванията по член 5 §§ 1 е), 4 и 5, както и по член 8. На основание разпоредбите на Протокол № 14 делото се възлага на Комитет от трима съдии.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1963 г. и живее в Дриново.

5.  На 4 март 1999 г. в 18 часа той е задържан от полицията по сигнал на майка му, че многократно я е заплашвал с убийство, както и че вече е била обект на агресивни действия от негова страна.

6.  Жалбоподателят е уведомен за заповедта за арест, за мотивите за задържането му, както и за правото му на адвокат.

7.  На 5 март 1999 г. е настанен в психиатрична болница в изпълнение на постановление на районния прокурор по силата на член 185 от Наказателно-процесуалния кодекс. Прокурорът е постановил да се направят психиатрични прегледи и изследвания с цел установяване на необходимостта от задължително лечение съгласно член 36 от Закона за народното здраве. В постановлението е указано, че съществува реален риск заинтересованото лице да извърши тежко престъпление, от което следва да се вземат спешни превантивни мерки, включително задължителен психиатричен преглед.

8.  На жалбоподателя са направени прегледи и изследвания. Психиатричната експертиза е изготвена на 2 април 1999 г. Според нея заинтересованото лице страда от разстройство на личността, но здравословното му състояние не налага настаняване в болница за задължително психиатрично лечение.

9.  Жалбоподателят излиза от болницата на 7 април 1999 г.

10.  На неуточнена дата през 2001 г. жалбоподателят предявява иск за обезщетение за вреди и пропуснати ползи пред районния съд срещу полицията и прокуратурата. Той твърди, че арестът му на 4 март 1999 г. и настаняването му в психиатрична болница са били неправомерни и иска обезщетение за претърпените вреди.

11.  С решение от 26 октомври 2001 г. районният съд отхвърля иска. Жалбоподателят обжалва. С решение от 27 май 2002 г. апелативният съд потвърждава решението на първата инстанция. Жалбоподателят подава касационна жалба. С решение от 15 март 2004 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на апелативния съд.

12.  От една страна, съдилищата считат, че жалбоподателят не е подал иск за оспорване законността на ареста от полицията, нито срещу решението на прокурора за настаняване в психиатрична болница, което е условие за търсене на отговорност от властите. От друга страна, относно мерките за задължително настаняване и лечение в болница, съдилищата считат, че отговорността на държавата може да бъде ангажирана само ако те са постановени от съда, а не от прокуратурата. Освен това с назначаването на психиатрична експертиза прокурорът не постановява задължително лечение и не превишава правомощията, предоставени му по силата на член 185 от Наказателно-процесуалния кодекс, а именно да вземе всички необходими мерки, за да се предотврати извършването на престъпление.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО  ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Наказателно-процесуален кодекс (НПК) от 1974 г.

13.  По силата на член 185 от НПК (разпоредбата е отменена на 30 май 2003 г.), приложим към момента на фактите, прокурорът е длъжен да вземе всички необходими мерки, за да се предотврати извършването на предполагаемо престъпление.

14.  В допълнение член 181 от НПК от 1974 г. предвижда възможност за обжалване на прокурорските постановления пред висшестоящия прокурор. Приложимото право не разрешава обжалване на прокурорско постановление за настаняване в психиатрична болница пред съда.

Б.  Закон за народното здраве от 1973 г.

15.  Съгласно член 36, алинеи 3 – 6 във връзка с членове 59 – 62 от същия закон, приложим към момента на фактите, лице с психично разстройство може да бъде подложено на задължително лечение по решение на районния съд.

16.  Съдебното производство се образува по инициатива на районния прокурор, който се задължава да проведе предварително разследване, за да определи необходимостта от такова производство. За целта прокурорът приканва съответното лице да се подложи на психиатричен преглед.

17.  При отказ на заинтересованото лице, прокурорът може да постанови принудителното му настаняване в психиатрично лечебно заведение за експертиза (член 61 от закона). Максималната продължителност е тридесет дни, като в изключителни случаи може да се продължи до три месеца.

В.  Закон за здравето от 2004 г.

18.  Този закон отменя Закона за народното здраве от 1973 г. и влиза в сила на 1 януари 2005 г. Съгласно членове 146 – 164 задължителното настаняване и лечение в психиатрично лечебно заведение на лицата с психични разстройства се извършва по решение на районния съд. Съдът е единственият, който има право да назначи съдебно-психиатрична експертиза и, при необходимост, нейното стационарно провеждане, след изслушване в открито заседание на заинтересованото лице, подпомагано и консултирано от психиатър.

Г.  Отговорност на държавата за вреди

19.  Законът за отговорността на държавата от 1988 г. (заменен съответно от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 2006 г.), и в частност член 1, предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи при или по повод изпълнение на административна дейност. Член 2-1 от същия закон постановява, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от задържане под стража, като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени поради липса на законно основание.

20.  Освен това член 2-4 от същия закон постановява, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от съда при прилагане на принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени като необосновани.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 1 е) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

21.  Жалбоподателят се оплаква от неправомерно и произволно лишаване от свобода във връзка с неговото настаняване в психиатрична болница от 5 март 1999 г. до 7 април 1999 г. Той се позовава на член 5 § 1 д):

„Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

(...)

е) законосъобразно лишаване от свобода (...) на душевноболни лица (...)”

22.  Правителството се противопоставя на това становище. То повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателят не е оспорил, на основание член 181 от ГПК 1974 г., постановлението на районния прокурор от 5 март 1999 г. пред висшестоящия прокурор

A.  Допустимост

23.  Съдът констатира, че възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита е тясно свързано с оплакването по член 5 § 4 за наличието на вътрешноправни средства за оспорване законността на настаняването на жалбоподателя в психиатрична болница. Ето защо то следва да се разгледа по същество в светлината на тази разпоредба. Съдът констатира, че тази част от жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва освен това, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

24.  Съдът констатира, че жалбоподателят е бил настанен в психиатрична болница против волята му от 5 март 1999 г. до 7 април 1999 г. в изпълнение на решение на районния прокурор. Според Съда този факт представлява „лишаване от свобода” по смисъла на член 5 § 1 от Конвенцията, което всъщност не ce оспорва от страните.

25.  Съдът припомня, че според изискванията на член 5 § 1 лишаването от свобода трябва да бъде правомерно, т.е. „законосъобразно”. В тази връзка Конвенцията препраща основно към националното законодателство, изисква спазването на материалноправните и процесуалните норми, както и съответствие на лишаването от свобода с целта на член 5 – защита на личността срещу риск от произвол (Винтерверп срещу Нидерландия (Winterwerp c. Pays-Bas), 24 октомври 1979 г., § 39, серия A,  № 33; Аертс срещу Белгия (Aerts c. Belgique), 30 юли 1998 г., § 46 ; Хътчисън Рейд срещу Обединеното кралство (Hutchison Reid c. Royaume-Uni), № 50272/99, § 47, ЕСПЧ 2003‑IV).

26.  Съгласно установената практика на Съда човек не може да бъде смятан за "душевноболен" и лишаван от свобода, освен ако не отговаря най-малко на следните три условия: първо, неговото психическо разстройство трябва да бъде установено по безспорен начин; второ, душевното разстройство трябва да бъде от такъв вид или в такава степен, че да изисква съдебно решение за задължително задържане; и трето, необходимостта от задържане зависи от продължителността на такова разстройство (вж. наред с други, Върбанов срещу България, № 31365/96, § 45, ЕСПЧ 2000‑X; Хътчисън Рейд срещу Обединеното кралство, цитирано по-горе, § 48).

27.  В известен брой дела срещу България Съдът е констатирал нарушения на член 5 § 1, тъй като по времето на фактите, включително до реформата от 1 януари 2005 г., българското право не е осигурявало необходимото равнище на защита от произвол, защото не е поставяло консултацията с лекар като предварително условие за настаняване в лечебно заведение за задължителни психиатрични изследвания (Върбанов срещу България, цитирано по-горе, §§ 50 – 53 ; Каяджиева срещу България, № 56272/00, §§ 33 – 41, 28 септември 2006 г.; Крушев срещу България, № 66535/01, §§ 41 и 44, 3 юли 2008 г.; Гецов срещу България, № 30105/03, §§ 20-24, 4 март 2010 г.).

28.  Съдът счита, че няма основание да се разграничи от това заключение, тъй като жалбоподателят е бил лишен от свобода от 5 март 2003 г. до 7 април 2003 г. в приложение на вътрешните разпоредби, които не осигуряват необходимото равнище на защита съгласно член 5 § 1. Съдът отбелязва, че въпреки някои негови поведенчески прояви, които до известна степен биха мотивирали принудителната мярка, жалбоподателят е бил настанен в психиатрично лечебно заведение по решение на прокурора на основание изявленията на майка му, без да се вземе предвид становището на лекар специалист за неговото състояние, дори и то да е базирано само на налични документални доказателства, тъй като самият закон не го е изисквал. Вярно е също така, че при арестуването на жалбоподателя той е бил отведен в психиатрична болница и е бил прегледан от лекари, но няма данни да е било потърсено тяхното мнение относно необходимостта от неговото задържане за изследване. Прокурорското решение вече е било взето (вж. Върбанов срещу България, цитирано по-горе, § 48 и Kаяджиева срещу България, цитирано по-горе, § 35).

29.  Съдът преценява, че няма доказателства за необходимост от настаняване на жалбоподателя в психиатрично лечебно заведение поради тежко състояние.

30. В този случай неговото принудително настаняване не представлява „законосъобразно лишаване от свобода” (...) на душевноболно лице” по смисъла на член 5 § 1 е) (Върбанов срещу България, цитирано по-горе, §§ 45 – 47; Р. Л. и М.-Ж. Д. срещу Франция (R.L. et (M.-J.D. c. France), цитирано по-горе, §§ 114-117).

31.  Следователно е налице нарушение на член 5 § 1 е).

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

32.  Жалбоподателят се оплаква от нарушение на правото му на ефективна правна защита пред съда, който да се произнесе по законосъобразността на неговото задържане. Той се позовава на член 5 § 4 от Конвенцията:

„Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.”

33.  Правителството оспорва това твърдение, като настоява, че жалбоподателят е трябвало да оспорва прокурорското постановление по йерархичен път.

A.  Допустимост

34.  Съдът констатира, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва освен това, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

35.  Съдът припомня, че член 5 § 4 гарантира на всяко лице, лишено от свобода, правото да иска от съда да осъществи преглед за законосъобразността на задържането му не само от гледна точка на вътрешното законодателство, но и от гледна точка на Конвенцията. Този съд трябва да бъде независим от изпълнителната власт и от партиите. Той трябва също така да осигурява основни гаранции за прилагането на съдебна процедура, адаптирани към вида на въпросното лишаване от свобода. (Върбанов срещу България, цитирано по-горе, § 58 ; Хътчисън Рейд срещу Обединеното кралство, цитирано по-горе, §§ 63 – 65).

36.  В някои случаи съдебният надзор може да се упражнява в процеса на решението за постановяване задържане, ако то се приема от орган, който конституира "съд" по смисъла на член 5 § 4 от Конвенцията. Ако процедурата на компетентния орган, постановяващ задържането, не осигурява такива гаранции, държавата трябва да се обърне към втори орган, който дава всички гаранции за провеждане на съдебна процедура (Върбанов срещу България, цитирано по-горе, пак там).

37.  Съдът отбеляза в тази връзка, че задържането на жалбоподателя е било постановено от районния прокурор, който впоследствие е страна в съдебното производство срещу настаняването на жалбоподателя в психиатрично лечебно заведение, от което следва, че прокурорът не е бил независим и безпристрастен съгласно изискванията на член 5 § 4 (параграф 16 по-горе; Върбанов срещу България, цитирано по-горе, § 60). Освен това процесът на взимане на решение от този орган не е бил придружен с процедурни гаранции. Вътрешното законодателство не е предвиждало възможност за обжалване на такова постановление за настаняване в психиатрична болница пред висшестоящия прокурор (Тодев срещу България, № 31036/02, § 39, 22 май 2008 г.).

38.  Следователно Съдът отхвърля възражението, повдигнато от Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, и стига до заключението, че е налице нарушение на член  5 § 4 от Конвенцията във връзка с правото на всеки задържан или лишен от свобода да обжалва законосъобразността на задържането си, тъй като необходимият съдебен надзор не е бил включен в първоначалното решение за настаняване на жалбоподателя в психиатрична болница, нито е имало възможност за обжалване.

39.  Следователно е налице нарушение на член 5 § 4.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

40.  Жалбоподателят се оплаква от липсата на право на обжалване, което би му позволило да получи обезщетение на основание на член 5 §§ 1 е) и 4. Той се позовава на член 5 § 5 от Конвенцията:

„Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.”

41.  Правителството твърди, че жалбоподателят е имал възможност да получи обезщетение по силата на Закона за отговорността на държавата за вреди.

42.  Съдът отбелязва, че настаняването на жалбоподателя в психиатрична болница е извършено в нарушение на член 5 §§ 1 е) и 4 от Конвенцията (параграфи 31 и 39 по-горе), като в случая е приложим и параграф 5 от тази разпоредба, постановяващ наличието на изпълняемо право на обезщетение на жалбоподателя, което да се гарантира от вътрешното законодателство.

43.  Относно установеното нарушение на член 5 § 1 е) Съдът отбелязва, че разпоредбата на член 2-1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предвижда право на обезщетение в случай на арест, „отменен, поради липса на законно основание”, и се отнася за неправомерното задържане съгласно вътрешното право (параграф 19 по-горе). В този случай прокурорското постановление за настаняване в психиатрична болница от 5 март 1999 г. е законосъобразно, от което следва, че жалбоподателят няма право на обезщетение, каквато е и констатацията на съдилищата (параграф 12 по-горе; вж. също и: Божилов срещу България, № 45114/98, §§ 80 – 81, 22 декември 2004 г., Стоичков срещу България, № 9808/02, § 74, 24 март 2005 г. и  Христова срещу България, № 60859/00, § 137, 7 декември 2006 г.). Освен това правото на обезщетение, предвидено в член 2-4 на въпросния закон, е приложимо само при принудително лечение по съдебно, а не прокурорско постановление (параграф 20 по-горе). Това се потвърждава и от съдилищата, които са разгледали подадените жалби за обезщетение (параграф 12 по-горе). Правителство също констатира, че тази разпоредба не е приложима в случая.

44.  Тъй като липсата на право на обжалване не е незаконна според българското право, жалбоподателят не може да се възползва от възможността за обезщетение при нарушение на член 5 § 4, предоставена от гореспоменатия закон.

45.  Следователно е налице нарушение на член 5 § 5.

IV.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

46.  Жалбоподателят се оплаква от посегателство върху неприкосновеността на личния му живот поради настаняването му психиатричната болница за задължителни медицински изследвания. Той се позовава на член 8 от Конвенцията:

„ 1. Всеки има право на неприкосновеност на (...) личния живог.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

A.  Допустимост

47.  Съдът констатира, че тази част от жалбата не я явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Той отбелязва освен това, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

48.  Като взима предвид заключението, че е налице нарушение на член 5 § 1 е), Съдът счита, че не следва жалбата да се разглежда отделно по член 8 от Конвенцията.

V.  ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

49.  Позовавайки се на член 5 §§ 1, 2 и 3, жалбоподателят се оплаква от неправомерното си задържане от полицията от 4 до 5 март 1999 г., от липсата на информация за съответните причини, както и от отсъствието на преводач пред съдията по време на лишаването му от свобода.

50.  Относно тази част на жалбата, като взима предвид цялата налична информация и доколкото е компетентен да се произнесе по направените твърдения, Съдът не установява никакви външни признаци за нарушаване на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията или Протоколите към нея. Следователно тази част от жалбата е явно необоснована и Съдът я отхвърля съгласно член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

VI.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Съгласно член 41 от Конвенцията:

 „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

52.  Жалбоподателят претендира 40 000 ЕВРО (EUR) за понесени неимуществени вреди.

53.  Правителството оспорва тези претенции.

54.  Съдът постановява изплащането на сумата от 4 000 EUR справедливо обезщетение за понесени неимуществени вреди.

Б.  Разноски

55.  Жалбоподателят претендира също така 5 000 щатски долара (USD) и 100 лева (BGN) за разноски по производството пред Съда.

56.  Правителството оспорва тези претенции.

57.  Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказал, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. Като взима предвид цялата налична информация и горепосочените критерии, Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от 600 EUR за разноски.

В.  Лихва за забава

58.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява за допустима жалбата по отношение на  оплакванията по член 5 §§ 1 е), 4 и 5, както и по член 8, във връзка с настаняването на жалбоподателя в психиатрична болница от 5 март 1999 г. до 7 април 1999 г., и за недопустима в останалата й част;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 1 е) от Конвенцията;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията;

4.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията;

5.  Постановява, че не следва да се разглежда отделно жалбата по член 8 от Конвенцията;

6.  Постановява:

a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението влезе в сила съгласно член  44 § 2 от Конвенцията, следните суми в левова равностойност по курс към датата на плащането:

i.  4 000 EUR (четири хиляди евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими;

ii.  600 EUR (шестстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума;

б)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

7.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на  21 декември 2010 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Стивън Филипс                                                            Райт Марусте
   Заместник-секретар                                                          Председател

Дата на постановяване: 21.12.2010 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-102402