EВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА 

По делото на Стоянов-Кобуладзе срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),

          Здравка Калайджиева,

          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),

          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,

          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 4 март 2014 г.

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 25714/05 г.) срещу Република България, подадена на 7 юли 2005 г. пред Съда, на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския и грузински гражданин г-н Стелиан Кирилов Стоянов-Кобуладзе (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-жа Т. Тодорова – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент –  г-жа Н. Николова от Министерството на правосъдието.

3. Грузинското правителство, след като е информирано за правото си да бъде конституирано като страна в производството (чл. 36, ал. 1 от Конвенцията и чл. 44, ал. 1 от Правилника на Съда), не се възползва от тази възможност.

4. Жалбоподателят твърди, че е осъден в негово отсъствие, без да му бъде дадена възможност за възобновяване на производството.

5. На 3 март 2010 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството.

6. На 29 март 2011 г. Съдът заличава жалбата от списъка на делата в съответствие с чл. 37, ал. 1, б. „а” от Конвенцията. С решение от 23 август 2011 г. Съдът решава да я възстанови в списъка на делата в съответствие с чл. 37, ал. 2 от Конвенцията.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

A. Предистория

7.  Жалбоподателят е роден през 1963 г.

8. Осъждан е два пъти за измама – през 1986 и през 1987 г.

9. До 1992 г. жалбоподателят живее в град Габрово. От 27 май 1992 г. той живее в град София.

10. На 26 октомври 1993 г. жалбоподателят се регистрира като едноличен търговец, но до 1995 г. не е извършвал стопанска дейност През 1995 г., по-специално от 20 април до 17 май, на територията на гр. Варна и в качеството му на едноличен търговец, жалбоподателят развива квазибанкова дейност, като взема заеми от физически лица с обещанието да ги изплати със значителна лихва.

11. На 17 май 1995 г. жалбоподателят напуска България и се премества в Грузия, където през 1997 г. се жени за грузинска гражданка. Баща е на две деца.

Б.  Наказателното производство срещу жалбоподателя

12. На неуточнена дата през 1995 г., но след заминаването на жалбоподателя от страната, е образувано наказателно производство срещу него и негов съучастник по обвинение за измама в големи размери. Жалбоподателят е обявен за издирване за наказателно преследване на 12 юни 1995 г. Не е ясно какви мерки са предприели властите, за да открият местонахождението на жалбоподателя.

13. На неуточнена дата е внесен обвинителен акт във Варненския районен съд. Производството е проведено в отсъствието на жалбоподателя и неговия съучастник по силата на определение на съда, постановено в съдебно заседание от 30 септември 1996 г. По отношение на жалбоподателя е проведено задочно производство на основание на чл. 268, ал. 3, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., тъй като обвиняемият е извън страната и адресът му не е известен на властите (вж. параграф 25 по-долу). Жалбоподателят е представляван от назначен от съда адвокат.

14. С решение от 28 октомври 1996 г. Варненският районен съд признава жалбоподателя за виновен в измама и го осъжда на десет години лишаване от свобода. Съдът постановява, че между 20 април и 25 май 1995 г. жалбоподателят с негов съучастник са извършили измама в размер на 108 846 390 стари български лева (BGL) срещу 1 740 лица посредством създаване на компания, която работи като „финансова пирамида” и натрупва големи суми пари чрез заеми от населението. Някои от заемите са върнати на хората с голяма лихва, очевидно с цел набиране на популярност и привличане на повече вноски. По-голямата част от заемите обаче не са върнати.

15. Съдът основава решението си на свидетелски показания, редица експертни доклади, документи и други веществени доказателства. Решението не е обжалвано и то влиза в сила на 11 ноември 1996 г.

16. На 19 май 2004 г. Варненският районен съд унищожава съдебното досие.

В.  Арестът на жалбоподателя и последвалото искане за възобновяване на производството

17. На 22 октомври 2004 г. жалбоподателят е арестуван на българската граница и е отведен в затвора в Кремиковци, за да излежи присъдата си. На 5 ноември 2004 г. той изпраща молба до началника на затвора, с която иска да бъде третиран като грузински гражданин за срока на десетгодишната си присъда. Той изглежда смята, че третирането му като грузински гражданин ще улесни контакта с грузинското му семейство.

18. На 11 декември 2004 г. началникът на затвора издава бележка, която съдържа обяснение за причините за ареста на жалбоподателя. В отговор на писмо от жалбоподателя, очевидно изискващо информация за причините за задържането му, на 8 март 2005 г. прокурорът уведомява жалбоподателя още веднъж, че задържането му е разпоредено на основание, че е получил присъда от десет години лишаване от свобода.

19. Междувременно жалбоподателят прави опити за възобновяване на производството. На 17 февруари и 8 март 2005 г. той изпраща две искания в това отношение до Върховния касационен съд. В писмо от 28 март 2005 г. Върховният касационен съд връща исканията на жалбоподателя. Той го информира, че присъдата не може да бъде преразгледана, тъй като съдебното досие е унищожено след изтичането на съответния законоустановен срок.

20. На 4 април жалбоподателят подава молба прокурорът да поеме инициативата за възобновяване на наказателното производство срещу него. В писмо от 29 април 2005 г. прокурор от Върховна касационна прокуратура уведомява жалбоподателя, че делото е унищожено и също така, че възобновяване не може да се приложи в неговия случай.

21. На 1 юли 2005 г. жалбоподателят подава друга молба до Върховния касационен съд за възобновяване на делото и прекратяване изпълнението на присъдата му. През октомври 2005 г. жалбоподателят е информиран, че Върховният касационен съд е образувал производство за възобновяване на делото и че е насрочено съдебно заседание на 10 март 2006 г. С решение от 13 януари 2006 г. обаче Върховният касационен съд прекратява съдебното производство на основание, че делото е унищожено и следва за бъде започната процедура за неговото възстановяване. Съдът дава указания на Варненския районен съд да започне процедура за възстановяване на делото. Такава процедура се провежда между 17 февруари и 20 юни 2006 г., но очевидно без успех.

22. Оказва се, че на неуточнена дата производството по възобновяване започва отново и на 12 април 2007 г. Върховният касационен съд отхвърля искането на жалбоподателя за възобновяване на делото и прекратяване изпълнението на присъдата му като необосновано. Съдът постановява, че разпоредбите, изискващи възобновяване на наказателното производство, са въведени в българското законодателство на 1 януари 2000 г. Позовавайки се на принципа на правната сигурност, съдът приема, че възобновяването не е приложимо за дела, които са приключили преди тази дата. Съдът постановява още, че дори да се приеме, че е приложимо, наказателното производство не може да бъде възобновено, тъй като делото е необратимо унищожено.

23. Въпреки това съдът разглежда основателността на искането и отбелязва, че след рухването на финансовата му пирамида жалбоподателят напуска България и се мести в Грузия. По време на наказателното производство срещу него жалбоподателят живее в Грузия, там сключва брак през 1997 г. и дори взема името на съпругата си. Според съда с извършване на горното жалбоподателят показва намерението си да се укрие. Съдът постановява, че през 1995 и 1996 г. са образувани редица наказателни производства срещу физически лица, ангажирани с дейности, сходни с тези на жалбоподателя. Съдът приема, че жалбоподателят със сигурност знае, че е съден, защото този вид дела получават широко медийно отразяване и стават печално известни в страната; в допълнение, жалбоподателят заявява, че е бил в контакт с български длъжностни лица в Грузия. Поради това съдът заключава, че като не се явява пред властите по време на делото му, жалбоподателят се отказва от правото си да участва в наказателното производство срещу него.

24. Жалбоподателят е освободен от затвора на 31 март 2011 г., след като излежава шест години и пет месеца от присъдата си.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A. Разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия

25. В процесния период Наказателно-процесуалният кодекс от 1974 г. („НПК от 1974 г.”), който е в сила до 29 април 2006 г., позволява разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия, когато, inter alia, обвиняемият е извън страната и адресът му не е известен на властите (чл. 268, ал. 3, т. 1).

26. Възобновяване на наказателни дела, разгледани в отсъствието на подсъдимия, се разрешава, когато задочно осъденият не е знаел за наказателното преследване срещу него и подаде искане за възобновяване в едногодишен срок от узнаване на присъдата (чл. 362а, ал. 1). Тази разпоредба влиза в сила на 1 януари 2000 г. Новият Наказателно-процесуален кодекс от 2006 г., който е в сила от 29 април 2006 г., съдържа подобна разпоредба (чл. 423, ал. 1).

27. В процесния период преобладаващата съдебна практика на Върховния касационен съд позволява възобновяване не само на производства, проведени в отсъствието на подсъдимия, които приключват след влизането в сила на разпоредбата за въвеждане на правото на възобновяване, а именно 1 януари 2000 г., но също така и на производства, които приключват преди тази дата (вж. реш. № 723 от 23 януари 2004 г. на ВКС по н. д. № 582/2003 г., I н. о.; реш. № 348 от 26 юни 2000 г. на ВКС по н. д. № 258/2000 г., II н. о.).

Б.  Срокове за съхраняване на съдебните досиета и възстановяване на унищожени преписки

28. Приложимата част на чл. 82, ал. 1 и 2 от Наказателния кодекс от 1968 г. („НК”) предвижда, че наложеното наказание от три до десет години лишаване от свобода не се изпълнява, когато са изтекли десет години от влизане в сила на присъдата. Протичането на този давностен срок се прекъсва с всяко действие, извършено от компетентните органи за целите на изпълнение на присъдата (чл. 82, ал. 3 от НК). Независимо от такива прекъсвания, присъдата не може да се изпълни, ако са изминали петнадесет години от влизане в сила на съдебното решение (чл. 82, ал. 4 от НК).

29. По силата на чл. 91, ал. 4 от Наредба № 28 от 1995 г. за функциите на служителите в помощните звена и канцелариите на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища („Наредбата от 1995 г.”), която е в сила до 28 ноември 2004 г. и в процесния период, наказателните дела, по които присъдата не е приведена в изпълнение, се запазват в архивата  за срок, равен на срока на давността за изпълнение на наказанието. Новите разпоредби, които заместват горната, предвиждат същото (виж чл. 148, ал. 4 от Правилника за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и апелативните съдилища от 2004 г. и чл. 75, ал. 1, т. 5 от Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища от 2009 г.).

30. Чл. 14 от Наредбата от 1995 г. гласи, че ако някое дело бъде изгубено или унищожено преди изтичане на срока за пазенето му, то може да бъде възстановено по нареждане на председателя на съответния съд, действащ по своя собствена инициатива или по искане на една от страните. Това на практика се прави от административния секретар на съда, който събира всички свързани с делото документи, които се намират в съда, в други учреждения и в страните по делото. След като всички налични материали са събрани, съдът провежда открито съдебно заседание, за участие в което се призовават страните, и се произнася по възстановяването на делото. Определението на съда подлежи на обжалване пред по-горестоящия съд. Новите разпоредби, които заместват горните, са до голяма степен сходни (вж. чл. 74 от Правилника от 2004 г. и чл. 108 от Правилника от 2009 г.).

ПРАВОТО

I. ОБХВАТ НА ДЕЛОТО

31. На 3 март 2010 г. на правителството е изпратено уведомление за делото по чл. 5, ал. 2 и чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че след уведомлението жалбоподателят подава оплакване по чл. 5, ал. 1 от Конвенцията по отношение на задържането му в изпълнение на съдебната присъда. Като се има предвид, че това оплакване не е повдигнато преди уведомлението за настоящата жалба, то не е част от настоящото дело и Съдът не е необходимо да се произнася по него, както той е постановявал и по други дела (вж. Виговский срещу Украйна (Vigovskyy v. Ukraine), № 42318/02, § 14, 20 декември 2005 г.; Димитриу и Димитраче срещу Румъния (Dimitriu and Dumitrache v. Romania), № 35823/03, § 24, 20 януари 2009 г.; и Базяк срещу Латвия (Bazjaks v. Latvia), № 71572/01, § 70, 19 октомври 2010 г.).

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ ПО ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

32. Жалбоподателят се оплаква, че е осъден задочно и му е отказано повторно разглеждане на делото. Той се позовава на чл. 6, ал. 1 и ал. 3, букви „а”, „в” и „г” и чл. 13 от Конвенцията, но неговите оплаквания следва да бъдат разгледани единствено по чл. 6, ал. 1, приложимата част от който гласи:

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно … основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … съд …”

A. Допустимост

33. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

1.  Становищата на страните

34. Правителството твърди, че наказателното производство срещу жалбоподателя е било справедливо и той е бил представляван от назначен от съда адвокат. То твърди още, че правото на възобновяване на делото е въведено в българското законодателство през 2000 г. и е приложимо само за наказателни производства, които са приключили след тази дата. По-нататък правителството изтъква, че жалбоподателят се е отказал от правото си да участва в наказателното производство и умишлено се е опитал да избегне съдебен процес. То подчертава, че властите са се опитали да установят местонахождението на жалбоподателя, но без успех. Според правителството жалбоподателят очевидно се е укривал от властите, тъй като се е оженил за грузинска гражданка и е променил фамилното си име. Що се отнася до констатацията на Върховния касационен съд, базирана на твърденията на жалбоподателя, че е бил в контакт с български длъжностни лица в Грузия, правителството твърди, че няма информация в подкрепа на това заключение.

35. Жалбоподателят от своя страна твърди, че наказателното производство срещу него е несправедливо и присъдата се основава на недостатъчни косвени доказателства. Той твърди още, че никога не се е отказвал от правото си да се яви в съда и никога не се е опитвал да се укрие. На последно място той заявява, че неговото дело е унищожено несправедливо и в нарушение на съответните разпоредби.

2.  Преценката на Съда

36. Съдът отбелязва в самото начало, че макар и производствата, които се провеждат в отсъствие на обвиняемия, сами по себе си да не са несъвместими с чл. 6 от Конвенцията, отказ от правосъдие все пак безспорно е налице, когато осъденото задочно лице впоследствие няма възможност да получи от съда, който е разгледал делото му, ново решение по съществото на обвинението от законовата и фактическата му страна, в случай че не е установено, че се е отказало от правото си да се яви и да се защитава (вж. Сейдович срещу Италия (Sejdovic v. Italy) [ГК], № 56581/00, § 82, ЕСПЧ 2006-II, и Колоца срещу Италия (Colozza v. Italy), 12 февруари 1985 г., § 29, серия А, № 89) или че възнамерява да избегне съдебния процес (вж. Меденика срещу Швейцария (Medenica v. Switzerland), № 20491/92, § 55, ЕСПЧ 2001-VI). Конвенцията оставя на договарящите страни широка свобода на преценка по отношение избора на средства, гарантиращи съответствието на техните правни системи с изискванията на чл. 6. Задачата на Съда е да установи дали изискваният от Конвенцията резултат е постигнат. По-специално процесуалните средства, предоставени от националното законодателство и практика, трябва да бъдат доказано ефективни, когато лице, обвинено в престъпление, нито се е отказало от правото си да се яви и да се защитава, нито се е опитало да избегне съдебния процес (вж. Сомогий срещу Италия (Somogyi v. Italy), № 67972/01, § 67, ЕСПЧ 2004-IV).

37. Що се отнася до настоящото дело, Съдът отбелязва, че към момента на искането на жалбоподателя националното законодателство предвижда правото на възобновяване на производството, проведено в отсъствието на подсъдимия, и че жалбоподателят се е възползвал от тази възможност.

38. По-нататък Съдът отбелязва, че в настоящия случай националният съд отказва повторно разглеждане на делото, като се позовава на две основни причини. Първото правно основание е унищожаването на материалите по делото. В това отношение Съдът вече е постановил, че унищожаването на материалите по делото не е основателна причина за липса на повторно разглеждане (вж. Стоичков срещу България (Stoichkov v. Bulgaria), № 9808/02, § 57, 24 март 2005 г.). Съдът не вижда причина да се отклони от този подход в настоящия случай. В допълнение трябва да се отбележи, че делото е унищожено в нарушение на съответните национални разпоредби (вж. параграфи 29 – 30 по-горе).

39. Съдът отбелязва, че второто правно основание, изложено от Върховния касационен съд при отказа му да разпореди възобновяване на наказателното производство срещу жалбоподателя, е констатацията на съда, че жалбоподателят е избягал, или най-малкото се е отказал от правото си да участва в хода на производството (вж. параграф 23 по-горе). Съдът подчертава в тази връзка, че нито буквата, нито духът на чл. 6 от Конвенцията препятстват човек да се откаже по собствената си свободна воля, изрично или мълчаливо, от правото си на гаранции за справедлив съдебен процес (вж. Сейдович, цитирано по-горе, § 86). Въпреки това, за да бъде ефективен за целите на Конвенцията, отказът от правото на участие в съдебния процес трябва да бъде установен по недвусмислен начин и да се придружава от минимални гаранции, съразмерни на неговото значение.

40. Съдът отбелязва в тази връзка, че първият въпрос е дали жалбоподателят е бил официално уведомен за наказателното производство срещу него. Съдът вече е постановил, че уведомяването на дадено лице за наказателно преследване срещу него е правен акт от такова значение, че трябва да се извърши в съответствие с процесуалните и материалноправните изисквания, гарантиращи ефективното упражняване на правата на обвиняемия; неустановено и неофициално узнаване не е достатъчно (вж. Сейдович, цитирано по-горе, § 99; Стоянов срещу България, № 39206/07, § 34, 31 януари 2012 г.; и Кунов срещу България, № 24379/02, § 47, 23 май 2006 г.). Съдът отбелязва, че от страните не се оспорва, че жалбоподателят е напуснал страната преди началото на делото срещу него и че не е получил официално уведомление за наказателното производство, образувано срещу него, или за датата на делото. Съдът също така отбелязва в тази връзка, че правителството не предоставя никаква информация дали властите са действали усърдно и са положили достатъчни и адекватни усилия за проследяване на жалбоподателя и установяване местонахождението му, за да му съобщят за наказателното производство срещу него.

41. Освен това, при липсата на официално уведомление, Съдът не изключва възможността някои установени факти да са недвусмислена индикация, че обвиняемият е наясно за съществуването на наказателно производство срещу него, както и за характера и причините за обвинението, и че той не възнамерява да участва в съдебния процес или желае да избегне съдебно преследване (вж. Сейдович, цитирано по-горе, § 99, и Кунов, цитирано по-горе, § 46). В тази връзка Съдът трябва да определи дали такива факти са установени по настоящото дело. С оглед на това Съдът взема предвид твърдението на правителството и констатацията на Върховния касационен съд, че жалбоподателят е напуснал България, оженил се е за грузинска гражданка и е взел нейната фамилия. Освен това той отбелязва, че делата, свързани с „финансови пирамиди”, действително са привлекли широко медийно внимание и са били известни в страната по това време (вж. параграф 23 по-горе). При все това Съдът се позовава на констатациите си по делото Сейдович (цитирано по-горе, §§ 96 – 100) и изтъква, че самото отсъствие на жалбоподателя от обичайното му място на пребиваване, както и фактът, че той е непроследим, не означават непременно, че той е знаел за съдебния процес срещу него. Съдът също така не е убеден, че останалата част от посочените обстоятелства, а именно, че жалбоподателят се е оженил и е приел името на жена си, или че въпросните дела са били отразени от медиите в България, представляват факти, които са достатъчни, за да се установи, че жалбоподателят е знаел за наказателното производство срещу него. Що се отнася до твърдението на жалбоподателя, че е бил в контакт с български длъжностни лица в Грузия, и последвалото заключение на Върховния касационен съд, че той трябва да е бил наясно с делото срещу него, това твърдение е оспорено от самото правителство (вж. параграф 34 по-горе). Поради това Съдът не може да го приеме като факт, потвърждаващ извода, че жалбоподателят е знаел за делото срещу него.

42. Предвид всичко изложено по-горе Съдът е на мнение, че в конкретния случай не е доказано в достатъчна степен от ответното правителство, че жалбоподателят е знаел за образуваното разследване и за конкретните обвинения, повдигнати срещу него, което би могло да обоснове извода, че той се е отказал от правото си да участва в делото или че се е опитал да избегне правосъдието.

43. При тази ситуация, за да може производството, довело до осъждането му, да не представлява „отказ от правосъдие”, жалбоподателят би трябвало да има възможност то да бъде възобновено и основателността на обвиненията срещу него, както и евентуалното наказание, да бъдат определени в негово присъствие (вж. Стоичков, цитирано по-горе, § 57; Сейдович, цитирано по-горе, § 84; и Стоянов, цитирано по-горе, § 35). Върховният касационен съд обаче е отказал да възобнови производството, а не се твърди, че жалбоподателят е разполагал с някакви други възможности обвиненията срещу него да бъдат определени в негово присъствие (вж. Кунов, цитирано по-горе, § 53).

44. След като разгледа всичко посочено по-горе, Съдът заключава, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5, АЛ. 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

45. Жалбоподателят се оплаква, че не е бил информиран незабавно за причините за арестуването му в нарушение на чл. 5, ал. 2 от Конвенцията, който гласи следното:

„На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.”

46. Правителството твърди, че властите са информирали жалбоподателя за причините за задържането му по време на ареста му, като са му предоставили копие от съдебното решение. Правителството изтъква, че както може да се види от неговото писмо от 5 ноември 2004 г., жалбоподателят е бил наясно с факта, че е задържан въз основа на присъда, определяща лишаването му от свобода в продължение на десет години. Що се отнася до бележката, издадена от началника на затвора на 11 декември 2004 г., правителството посочва, че тази бележка е официално връчена на жалбоподателя, за да може той да удостовери причините за задържането си пред трети лица. В заключение, правителството твърди, че оплакването на жалбоподателя е необосновано.

47. В отговор жалбоподателят твърди, че към момента на арестуването му той е информиран в общи линии, че е осъден и има присъда, разпореждаща лишаването му от свобода, но не са му дадени подробности. Той не коментира уведомлението от 11 декември 2004 г. от началника на затвора, и твърди, че е получил официално уведомление за причините за неговия арест едва на 7 март 2005 г.

48. Съдът подчертава, че алинея 2 на чл. 5 съдържа гаранция, че всеки, който е арестуван, трябва да знае защо е лишен от свобода. Това е минимална гаранция срещу произволно третиране. Тази разпоредба е неразделна част от схемата за защита, предоставена от чл. 5: по силата на ал. 2 на всеки, който е арестуван, трябва да му се кажат с прости думи, които той може да разбере, а не на специализиран език, съществените правни и фактически основания за ареста му. Въпреки че тази информация трябва да се предостави „незабавно”, не е необходимо това да бъде направено изцяло от лицето, което го арестува, в самия момент на ареста. Дали съдържанието и навременността на предоставената информация са достатъчни се преценява във всеки отделен случай в зависимост от неговите особености (вж. Фокс, Кембъл и Хартли срещу Обединеното кралство (Fox, Campbell and Hartley v. the United Kingdom), 30 август 1990 г., § 40, серия А, № 182). Що се отнася до начина на съобщаването на причините за ареста, чл. 5, ал. 2 не изисква те да бъдат дадени в писмен вид на задържаното лице или по друг начин в определена форма (вж. Кейн срещу Кипър (Kane v. Cyprus) (реш.), № 33655/06, 13 септември 2011 г.; и X. срещу Германия, № 8098/77, Решение на Комисията от 13 декември 1978 г., ДР 16, стр. 111).

49. По отношение на настоящото дело Съдът отбелязва, че на 5 ноември 2004 г. жалбоподателят изпраща молба до началника на затвора, с която иска да бъде третиран като грузински гражданин по време на десетгодишния срок на лишаването му от свобода, както и че на 11 декември 2004 г. началникът на затвора издава бележка, с която информира жалбоподателя за причините за арестуването му. Съдът е на мнение, че при липса на ефикасно правно средство за защита самият акт на информиране на жалбоподателя поставя началото на шестмесечния срок по отношение на това оплакване. В конкретния случай жалбоподателят е информиран за причините за арестуването му най-късно на 11 декември 2004 г., а жалбата до Съда е подадена на 7 юли 2005 г., повече от шест месеца след това.

50. Следователно това оплакване е подадено извън срока и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 1 и ал. 4 от Конвенцията.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

52. Жалбоподателят претендира общата сума от 120 057 евро (EUR) като обезщетение за имуществени вреди. По-специално той претендира 70 215 евро за загубени доходи в периода между 22 ноември 2004 г. и 31 март 2011 г. Жалбоподателят също така твърди, че в резултат от задържането му той не е могъл да се яви, за да подпише договор за закупуване на имот, поради което е загубил 65 000 американски долара (USD, равняващи се на около 49 842 евро), платени на продавача предварително като гаранция.

53. Правителството оспорва тези претенции като прекомерни, несвързани с твърдяното нарушение и неподкрепени с никакви документи.

54. Съдът отбелязва, че частта на иска относно загубата на доходи не е подкрепена с никакви документи. Той отбелязва също така, че няма причинно-следствена връзка между установеното нарушение и претендираните имуществени вреди. Следователно не може да бъде присъдено обезщетение по отношение на тези суми и Съдът отхвърля иска.

55. По отношение на неимуществени вреди жалбоподателят претендира 75 600 евро. Съдът подчертава, че когато се установи нарушение на чл. 6, жалбоподателят трябва, доколкото е възможно, да бъде поставен в положението, в което той би се намирал, ако изискванията на тази разпоредба не бяха пренебрегнати, и че най-подходящата форма на обезщетение по принцип е повторното разглеждане на делото или възобновяването на производството, ако това бъде поискано (вж. Кунов, цитирано по-горе, §§ 58 – 59, с допълнителни препратки). В конкретния случай обаче се оказва, че възобновяването на производството е невъзможно (вж. параграф 22 по-горе). При тези обстоятелства Съдът счита, че на жалбоподателя трябва да бъде присъдено обезщетение в размер на 5 000 евро за безпокойството и безсилието, претърпени в резултат от установеното нарушение.

Б.  Разноски

56. Жалбоподателят претендира 292 евро за пътните разходи, свързани с пътувания на адвоката му от София до Варна, във връзка с производството за възстановяване на делото и 41 евро за пътни разходи за посещение на жалбоподателя в затвора. Той също така претендира 1 054 евро за адвокатски хонорар. В подкрепа на тези претенции жалбоподателят представя разписки за бензин и договор за процесуално представителство на стойност 300 български лева (BGN, равняващи се приблизително на 153 евро). Той претендира още 51 евро за пощенски разходи, 61 евро за разходи за превод и 2 500 евро за процесуално представителство пред Съда (при часова ставка от петдесет евро на час за петдесет часа работа). Представя разписки само за пощенските и преводаческите услуги.

57. Правителството твърди, че претенцията е прекомерна и не е подкрепена от съответните документи.

58. Според установената практика на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими и са в разумен размер. В настоящия случай Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 000 евро за разноски по всички искове.

В.  Лихва за забава

59.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява за допустима жалбата по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията относно справедливостта на наказателното производство срещу жалбоподателя, проведено в негово отсъствие, и последвалия отказ на националния съд да възобнови производството, а останалата част от жалбата за недопустима;

 

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

 

3.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя – в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията – долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 5 000 (пет хиляди евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii)  EUR 1 000 (хиляда евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

 

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 25 март 2014 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

               Фатош Арачи                                                        Инета Цимеле
Заместник-секретар на Отделението                                  Председател