Номер на жалба: 34130/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 6) Изпълнително производство

По делото Стоянов и Табаков cрещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева,
          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 5 ноември 2013 г.,

постанови следното решение, взето на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 34130/04) срещу Република България, подадена на 16 септември 2004 г. пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от двама български граждани – г-н Валери Стоянов Стоянов и г-н Валентин Стоянов Табаков („жалбоподателите“)

2.  Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент – г-жа M. Коцева от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателите се жалват, в частност, на основание членове 6 и 13 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 от неизпълнението на постановени в тяхна полза съдебни решения и липсата на ефикасни вътрешноправни средства за защита, чрез които да поправят ситуацията.

4.  На 25 август 2011 г. жалбата е съобщена на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.   Жалбоподателите са родени съответно през 1962 и 1960 г. и живеят в Пазарджик.

A.  Съдебното производство във връзка с отправеното от жалбоподателите предложение за приватизация

1.  Подаденото от жалбоподателите предложение за приватизация

6.  И двамата жалбоподатели упражняват адвокатска професия и са вписани в Пазарджишката адвокатска колегия. От 28 април 1993 г. държат под наем офис от 17 м², намиращ се в сграда, собственост на общината, в центъра на Пазарджик (офис № 1).

7.  На 14 февруари 1996 г. жалбоподателите отправят до общината предложение за приватизация на офиса, в който са наематели. Предложението се основава на Закона от 1992 г. за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия („Закон за приватизация“). Разпоредбите на закона предвиждат, при определени условия, опростена приватизационна процедура в полза по-специално на наематели на публични имоти. Впоследствие жалбоподателите кандидатстват за приватизацията и на седем други офиса, разположени в същата сграда, които не влизат в предвидената за наематели опростена процедура. Първият жалбоподател е подал пред Съда жалба във връзка с тази процедура, регистрирана под номер 4168/11. Вътрешните процедури, отнасящи се до останалите седем офиса, не са посочени в настоящото решение, доколкото те засягат и офис № 1 (вж. също и параграф 65 по-долу).

8.  Тъй като не получават отговор на молбата си за приватизация на офис № 1, на 15 март 1996 г. жалбоподателите оспорват пред Пазарджишкия окръжен съд мълчаливия отказ на общинския съвет. С писмо от 19 юни 1996 г. общината информира съда, че граждани са подали заявление за реституция на сградата, в която се намира офисът, и че са внесли съдебна жалба срещу отказа на кмета да одобри искането им. На 17 февруари 1997 г. окръжният съд решава да спре гледането на делото на жалбоподателите на основание, че решаването му зависи от изхода на спора между общината и кандидатите за реституция.

2.  Съдебното производство във връзка със заявлението за реституция

9.  Делото във връзка със заявлението за реституция е регистрирано в съда през януари 1996 г. Между 1996 и 1997 г. са проведени осем съдебни заседания, четири от които са отложени поради здравословни проблеми на кандидатите за реституция или възпрепятстване на адвоката им, а едно поради пропуск на съда да определи размера на разноските по делото, които канидатите за реституция е трябвало да заплатят предварително.

10.  С решение от 17 февруари 1998 г. Пазарджишкият окръжен съд отхвърля съдебната жалба на основание, че не са налице условия за реституция. Решението е отменено на 29 септември 1998 г. от Върховния административен съд, който връща делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.

11.  Между декември 1998 и началото на 2001 г. са насрочени десет съдебни заседания. Две от тях са отложени на основание нередовни призовавания, четири – поради неявяване на назначеното от окръжния съд вещо лице и непредставяне от него на доклад от експертизата. Окръжният съд налага глоба на вещото лице. Две заседания по същество са проведени през юни и септември 1999 г. С постановление от 8 септември 2000 г. съдът обединява делото с друго, отнасящо се до втора жалба на кандидатите за реституция по отношение на същата сграда.

12.  Двамата жалбоподатели, които в качеството си на адвокати представляват общината в производството, внасят жалба по член 217a от Гражданския процесуален кодекс срещу неоправданото забавяне на делото. Не се посочва каква е съдбата на жалбата за продължителността на производството, но по време на съдебното заседание на 20 юни 2001 г. всички членове на съдебния състав, гледащ делото, си правят отвод на основание, че текстът на подадената от жалбоподателите жалба е прекалено критичен спрямо тях. Впоследствие се провеждат две заседания и делото е обявено за решаване на 5 декември 2001 г.

13.  С решение от 14 май 2002 г. окръжният съд отхвърля жалбата на кандидатите за реституция. Решението е потвърдено от Върховния административен съд на 24 юли 2003 г.

3.  Подновяване на делото във връзка с предложението за приватизация на жалбоподателите

14.  На 2 март 2004 г. жалбоподателите внасят в окръжния съд молба за подновяване на разглеждането на жалбата им срещу отхвърлянето на предложението за приватизация. С решение от 8 юли 2004 г. окръжният съд приема молбата. Съдът отменя мълчаливия отказ на общинския съвет и нарежда да му бъде върната преписката, за да се произнесе по предложението за приватизация, подадено от жалбоподателите, като вземе предвид мотивите от съдебното решение.

15.  Жалбоподателите подават касационна жалба. Те изтъкват, че въпросът за откриване или не на процедура за приватизация не е по преценка на административния орган и че съдът, след като е отменил отказа на общинския съвет, е трябвало да се произнесе по същество по молбата им и да разпореди откриване на процедура за приватизация, вместо да връща преписката на администрацията.

16.  С решение от 17 февруари 2005 г. Върховният административен съд отхвърля касационната жалба. Върховното съдилище приема, че в конкретния случай не се касае за случай на обвързана компетентност, при която съдът следва да се произнесе вместо администрацията. ВАС уточнява, че съгласно член 35, алинея 2 от Закона за приватизация съдебното решение за отмяна на отказа на общинския съвет задължава административния орган да открие процедура за приватизация в двумесечен срок и да предложи на жалбоподателите закупуване на въпросния офис.

Б.  Изпълнение на съдебното решение от 8 юли 2004 г.

1.  Опитите на жалбоподателите да накарат общината да изпълни съдебното решение

17.  С писма от 17 април и 25 април 2005 г. жалбоподателите молят общината да изпълни съдебното решение от 8 юли 2004 г. Те настояват офисът да им бъде продаден по цени от 1996 г., да им бъде дадена възможност за разсрочено плащане, платените наеми след датата на отправяне на предложението за приватизация да им бъдат възстановени и продажбата на част от земята, принадлежаща към сградата, бъде спряна, за да могат да получат идеална част от нея заедно с придобиването на офиса.

18.  С писмо от 26 юни 2007 г. жалбоподателите се обръщат отново към общината с питане кой пречи на изпълнението на постановеното в тяхна полза съдебно решение.

19.  С писмо от 29 март 2007 г. Агенцията за приватизация указва на Община Пазарджик действията, които последната следва да предприеме, за да провери дали откриването на процедура за приватизация на офис № 1 е възможно, или не. Агенцията уточнява, че общинският съвет може да открие такава процедура само ако офисът е обособим като отделен дял.

20.  На 26 юли 2007 г. общинският съвет в Пазарджик решава да открие процедура за приватизация на офис № 1 съгласно процедурата, предвидена в Закона за приватизация от 1992 г.

21.  С решение от 20 септември 2007 г. общинският съвет в Пазарджик посочва жалбоподателите за купувачи и определя условията за приватизация, по-точно покупната цена, определена на 8 500 лева (BGN) или 4 350 евро (EUR).

22.  Жалбоподателите подават съдебна жалба срещу решението. С решение от 20 март 2008 г. Пазарджишкият административен съд отхвърля аргументите на жалбоподателите, сочещи множество нередности от гледна точка на Закона за приватизация, и по-специално, че общинският съвет е трябвало да им предложи разсрочено плащане. Все пак, след като прави по своя инициатива проверка на законосъобразността на акта, съдът приема, че той не е надлежно мотивиран и се произнася за отмяната му на това основание.

23.  Жалбоподателите подават допълнителна жалба срещу съдебното решение в частта му, отнасяща се до разноските, която жалба е отхвърлена с решение на административния съд от 9 май 2008 г.

24.  Жалбоподателите подават касационна жалба срещу решението от 20 март 2008 г. С определение от 16 декември 2008 г. Върховният административен съд обявява жалбата за недопустима. Определението е отменено на 12 май 2009 г. от петчленен състав на същия съд, който връща касационната жалба за разглеждане.

25.  С решение от 8 януари 2010 г. Върховният административен съд отменя първото решение. Като се произнася по същество по жалбата, съдът, приема, че констатираната липса на мотиви се отнася само до частта от решението на общинския съвет, касаеща определянето на условията по сделката и одобряване на договора за продажба. Вследствие на това съдът постановява частична отмяна на решението от 20 септември 2007 г. на това основание.

2.  Започнатите от жалбоподателите изпълнителни производства

a)  Производство за изпълнение на съдебното решение от 8 юли 2004 г.

26.  Успоредно с гореспоменатото производство, на 7 април 2009 г. по искане на жалбоподателите е образувано изпълнително административно производство, вписано под номер 1065/2009 г.,  по член 267 и следващи от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) с оглед изпълнение на съдебното решение от 8 юли 2004 г. На 7 април 2009 г. натовареният с това производство съдебен изпълнител отправя официално предупреждение на общинския съвет в Пазарджик да изпълни съдебното решение. Общинският съвет обжалва предупреждението, но жалбата му е отхвърлена от административния съд на 18 ноември 2009 г.

27.  През март и април 2010 г. жалбоподателите искат на три пъти от съдебния изпълнител да наложи на председателя на общинския съвет глоба на основание член 290 от АПК. На 11 април 2010 г. съдебният изпълнител отказва да наложи глоба с мотива, че общинският съвет е колективен орган, на който не може да бъде налагана подобна мярка, и че кметът, а не председателят на общинския съвет е този, който трябва да сезира съвета с предложение за откриване на процедура за приватизация и следователно да изпълни съдебното решение от 8 юли 2004 г. Жалбата, подадена от жалбоподателите срещу решението по член 294 от АПК, е отхвърлена от административния съд на 15 юни 2010 г. Съдът приема, че не се налага да решава кой орган е длъжен да сезира общинския съвет, тъй като изпълнението на съдебното решение е задължение на общинския съвет като цяло, а не на сезиращия орган; ето защо председателят на общинския съвет не може да бъде глобен.

28.  След нова молба от страна на жалбоподателите, с решение от 22 юни 2010 г. съдебният изпълнител налага на кмета на Пазарджик глоба в размер на 100 BGN (51 EUR), дължима ежеседмично до изпълнение на съдебното решение. След оспорване от страна на кмета решението е отменено от административния съд на 1 октомври 2010 г. на основание, че изпълнението на решението не може да бъде осъществено чрез сезиране от страна на кмета на общинския съвет и че следователно на кмета не може да бъде налагана глоба.

б)  Производство за изпълнение на решението от 8 януари 2010 г.

29.  През април 2010 г. е образувано второ изпълненително производство, № 1082/2010, срещу общинския съвет в Пазарджик във връзка с изпълнението на решението от 8 януари 2010 г. (параграф 25 по-горе). На 15 април 2010 г., а след това и на 20 май 2010 г. съдебен изпълнител изпраща официално предупреждение на кмета на града да изпълни решението. С постановление от 22 юни 2010 г. съдебният изпълнител налага на кмета парична санкция от 100 BGN седмично до изпълнението на решението. След жалба на кмета постановлението е отменено с решение на административния съд от 4 октомври 2010 г. на основание, че компетентен да се произнесе по молбата за приватизация на жалбоподателите, в изпълнение на решението от 8 януари 2010 г., е общинският съвет, а не кметът, и че на последния не може да бъде наложена парична санкция по член 290 АПК.

в)  Други жалби на жалбоподателите във връзка с изпълнителните производства

30.  На 2 април 2012 г. жалбоподателите се обръщат към Пазарджишкия окръжен съд с оплакване срещу пасивността на съдебния изпълнител и липсата на взети мерки по двете изпълнителни производства. С писмо от 9 април 2012 г. заместник-председателят на съда констатира, че действително никаква мярка не е извършена в продължение на дълъг период от време и информира жалбоподателите, че с преписката е натоварен друг съдебен изпълнител.

31.  На 1 ноември 2012 г. жалбоподателите сезират Пазарджишкия административен съд с официална жалба срещу бездействието на съдебния изпълнител в съответствие с член 294 от АПК, на основание, че той е пропуснал да наложи глоба на председателя на общинския съвет в Пазарджик. По искане на жалбоподателите всички съдии от съда се самоотвеждат и делото е прехвърлено на Пловдивския административен съд. С окончателно решение от 30 януари 2013 г. Пловдивският административен съд отхвърля жалбата, като приема, че не може да се налага глоба на председателя на общинския съвет, доколкото компетентен да изпълни решението от 8 януари 2010 г. е общинският съвет, който е колективен орган. Съдът отбелязва същевременно, че последният е предприел мерки за изпълнение на решението, по-точно като е създал специална комисия.

32.  От друга страна, първият жалбоподател сезира Пазарджишкия административен съд с искане за налагане на административна санкция на кмета и на председателя на общинския съвет в Пазарджик, съгласно член 304 от АПК, за неизпълнение на решението от 8 януари 2010 г. С постановление от 12 октомври 2010 г. съдът отказва да наложи санкция на основание, че решението от 8 януари 2010 г. е разрешило спора по същество и не съдържа разпореждане административният орган да се произнесе наново. Подадената от първия жалбоподател жалба е отхвърлена на 20 октомври 2010 г. на основание, че отказът за налагане на санкция не подлежи на оспорване.

3.  Подадените от жалбоподателите искове за вреди

a)  Искове за вреди срещу общината за неизпълнение на съдебното решение от 8 юли 2004 г.

33.  На 21 януари 2009 г. първият жалбоподател предявява иск за вреди срещу община Пазарджик на основание, че бездействието на органите й във връзка с изпълнението на съдебното решение от 8 юли 2004 г. му е нанесло имуществени и неимуществени вреди. Искът се отнася за периода след 21 юли 2006 г., датата, от която принципът за отговорност на администрацията става приложим и по отношение на общините след изменението на Закона за отговорността на държавата и общините от 1988 г.

34.  Що се отнася до имуществените вреди, жалбоподателят претендира, че ако офисът му е бил продаден от общината в изпълнение на съдебното решение от 8 юли 2004 г., той е нямало да плаща наеми. С решение от 30 април 2009 г. Пазарджишкият административен съд отхвърля иска, що се отнася до имуществените вреди, като приема, че не се установява никакъв незаконен акт, действие или бездействие на администрацията. От друга страна, платеният от жалбоподателя наем не е резултат от акт, действие или бездействие на орган, изпълняващ административни функции, а е уговорен в рамките на договор за наем, сключен между заинтересованото лице и общината. Касационната жалба на жалбоподателя срещу съдебното решение е отхвърлена с решение от 1 март 2010 г.

35.  Що се отнася до твърдяната неимуществена вреда, искът на жалбоподателя на 11 февруари 2009 г. първоначално е обявен за недопустим на основание, че исковата молба не е заведена в срок. Впоследствие определението е отменено на 7 май 2009 г. от Върховния административен съд, който преценява, че молбата е редовно подадена.

36.  С решение от 29 юни 2009 г. искът за имуществени вреди също е отхвърлен. Съдът приема, че изразът „незаконосъобразно действие“ се отнася до пропуск на административния орган да извърши фактическо действие, а не до юридически акт, и следователно е неприложим към решението на общинския съвет за откриване или неоткриване на процедура за приватизация. Съдът отбелязва освен това, че общината е изпълнила съдебното решение от 8 юли 2004 г. с решенията си от 26 юли и 20 септември 2007 г. за откриване на процедура за приватизация.

37.  С решение от 31 май 2010 г. Върховният административен съд отхвърля касационната жалба на първия жалбоподател и потвърждава първото съдебното решение, като променя мотивите. Съдът отбелязва, че съдебното решение е изпълнено с откриването на процедура за приватизация на 26 юли 2007 г., но приема, че при всички обстоятелства Законът за отговорността на държавата и общините не може да се приложи, доколкото член 294 от АПК предвижда специфично правно средство за защита, когато се касае за изпълнение на административни актове и съдебни решения по административни дела (вж. параграф 57 по-долу).

38.  Вторият жалбоподател също предявява граждански иск за вреди срещу общината в Пазарджик за неизпълнение на съдебното решение от 8 юли 2004 г. Молбата му отначало е отхвърлена с решение на административния съд от 9 юли 2009 г. на основание, че отговорност може да бъде търсена само при пропуск на администрацията да извърши фактическо действие, за което е задължена, а не при юридически акт. Съдебното решение впоследствие е отменено на 12 май 2010 г. от Върховния административен съд, който връща делото за ново разглеждане по същество. С решение от 27 юли 2010 г. Пазарджишкият административен съд отхвърля иска на основание, че изтъкваното бездействие касае изпълнението на съдебно решение и че жалбоподателят разполага следователно със специфичните правни средства за защита, предвидени в член 294 от АПК. Съдебното решение е потвърдено от Върховния административен съд на 11 февруари 2011 г.

б)  Гражданският иск за вреди във връзка с бездействието на съдебния изпълнител

39.  През 2011 г. вторият жалбоподател предявява друг иск за вреди, в който поддържа, че пасивността на съдебния изпълнител по изпълнително производство № 1065/2009 г. му е причинила неимуществени вреди. Тъй като жалбоподателят навежда общото гражданско право, а не Административнопроцесуалния кодекс, се налага съдилищата да се произнесат първо по компетентността на гражданските или административните съдилища и с постановление от 29 февруари 2012 г. колегия от съдии от Върховния административен съд и Върховния касационен съд отсъжда, че компетентни са административните съдилища. Що се отнася до основателността на иска, с окончателно решение от 30 май 2013 г. Върховният административен съд приема, че е необходимо искът да се разгледа от гледна точка на отговорността на публичното лице при незаконно принудително изпълнение, както е предвидено в член 299 от АПК (вж. параграф 63 по-долу), и обявява иска за недопустим на основание, че жалбоподателят не е получил предварително съдебна констатация за незаконосъобразността на спорните действия или бездействия на съдебния изпълнител в приложение на членове 294 и следващи от АПК. Съдът према, че прилагането на процедурата е необходима предпоставка за завеждането на граждански иск за вреди срещу държавата във връзка с действията на съдебния изпълнител.

в)  Граждански иск за вреди във връзка с решението от 20 септември 2007 г.

40.  От друга страна, през 2010 г. жалбоподателите подават два иска за отговорност срещу общината, в които настояват да бъдат поправени неимуществените вреди, произтичащи от незаконосъобразното решение на общинския съвет от 20 септември 2007 г. (за продажба на помещението на жалбоподателите и определяне на условията за приватизация), частично отменено с решението от 8 януари 2010 г. Пазарджишкият административен съд признава жалбата на първия жалбоподател и с решение от 4 юни 2010 г. му присъжда цялата претендирана сума, т.е. 6 000 BGN (3 062 EUR). Съдът приема, че незконосъобразното решение на администрацията е осуетило придобиването на офиса, на което жалбоподателят е имал право по силата на съдебното решение от 8 юли 2004 г., причинявайки му по този начин неимуществени вреди. Съдебното решение е потвърдено от Върховния административен съд на 16 май 2011 г. С решение от 8 юли 2010 г. Пазарджишкият административен съд признава частично иска на втория жалбоподател и му присъжда 1 000 BGN (510 EUR). Съдебното решение е потвърдено от Върховния административен съд на 28 март 2011 г.

4.  Други отнасящи се към делото събития

41.  С решение от 26 март 2009 г. общинският съвет в Пазарджик решава да отмени решенията, взети на 26 юли 2007 г. и 20 септември 2007 г. и отнасящи се до откриването на процедура за приватизация на офис № 1, както и до откриването на процедура за приватизация на седем други офиса в същата сграда. Към тази дата съдебното производство, касаещо решението от 20 септември 2007 г. за продажба на офис № 1 на жалбоподателите, е висящо (параграфи 21 – 25 по-горе). Жалбоподателите и останалите засегнати лица подават жалба срещу решението. Със съдебно решение от 17 юли 2009 г. Пазарджишкият административен съд уважава жалбата и отменя решението от 26 март 2009 г. на основание, че общинският съвет няма право да отменя по такъв начин решения, които е взел и които са влезли в сила, било поради липсата на обжалване, било защото са потвърдени от съда. Съдебното решение е потвърдено от Върховния административен съд на 25 юни 2010 г.

42.  След това производство жалбоподателите предявяват два иска за вреди срещу община Пазарджик, в които настояват да бъдат обезщетени за неимуществените вреди, произтичащи от незаконосъобразното решение на общинския съвет от 26 март 2009 г., отменено със съдебно решение от 25 юни 2010 г. Със съдебно решение от 7 октомври 2010 г. Пазарджишкият административен съд признава частично иска на първия жалбоподател и му присъжда 1 000 BGN (510 EUR) за претърпени неимуществени вреди. Със съдебно решение от 25 ноември 2010  г. (потвърдено от Върховния административен съд на 28 април 2011 г.) съдът уважава и иска на втория жалбоподател и му присъжда 4 000 BGN (2 041 EUR) на това основание.

43.  От друга страна, през декември 2010 г. Община Пазарджик внася в административния съд искане да бъдат обявени за недействителни горепосочните решения на общинския съвет от 26 юли 2007 г. и 20 септември 2007 г. Посоченото от общината основание за нищожност е фактът, че въпросните офиси не се явяват отделни дялове, които да могат да бъдат поотделно преотстъпвани в съответствие със Закона за устройство на територията. Пазарджишкият административен съд отхвърля жалбата с решение от 7 октомври 2011 г., потвърдено от Върховния административен съд на 15 юни 2012 г.

44.  Съгласно последната информация, предоставена от жалбоподателите през октомври 2013 г., общинският съвет в Пазарджик е решил цялата сграда, в която се намира офис № 1, да бъде обявена за продажба чрез търг. Не е видно към датата на настоящото решение подобна продажба да се е състояла.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

A.  Закон за приватизация

45.  Законът от 1992 г. за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия („Закон за приватизация“), отменен през 2002 г., урежда различните форми на преобразуване на публичната собственост и преминаването й в частни ръце.

46.  В член 3 от този закон е посочен компетентният да вземе решение за приватизация орган в зависимост от вида на подлежащите на приватизация активи. За предприятията, дяловете от дружества или имоти, които се използват със стопански цели, собственост на общините, компетентен орган е общинският съвет (алинея 4).

47.  Законът предвижда, в член 35 и следващи, привилегировано право на придобиване на определени публични имоти от страна на наематели на въпросните имоти при следните условия:

Член 35

(1)  Държавни и общински предприятия и обособени техни части се изкупуват без търг или конкурс, според оценката им, от:

(...)

2.  Наематели и арендатори с договори, сключени след 15 октомври 1990 г., но не по-късно от 15 октомври 1993 г., ако назависимо от срока, за който е сключен съответният договор, наемното отношение съществува към датата на подаване на предложението за приватизация.

(2)  (в редакцията в сила от 11 април 1998 г.)  При наличие на влязло в сила съдебно решение за отмяна на изричен или мълчалив отказ за откриване на процедура за приватизация по алинея (...) 1(2) от настоящия член, органът по член 3 е длъжен в двумесечен срок от датата на влизане в сила на съдебното решение да открие процедура за приватизация, да извърши необходимите действия по предприватизационната подготовка и да го предложи за изкупуване на правоимащите.

(...)

Член 38

(1)  Органът по член 3 отказва предложението за приватизация, направено от лицата по член 35, когато се нарушават изискванията на този закон, на годишната програма за приватизация (...).

(2)  Отказът или непроизнасянето в сроковете (...) могат да се обжалват по реда на Закона за административното производство. (...)

(...)

48.  Законът за приватизацията и следприватизационния контрол от 2002 г. наследява Закона от 1992 г. Съгласно параграф 17 (3) от заключителните и преходни разпоредби на закона от 2002 г., Законът от 1992 г. остава приложим в случаите, когато към датата на влизане в сила на Закона от 2002 г. отказът за приватизация по реда на чл. 35 от Закона от 1992 г. е внесен за разглеждане от съд вследствие на подадена съдебна жалба.

Б.  Съдебен контрол на административни актове

49.  Законът за административното производство от 1979 г., понастоящем отменен, регламентира издаването, изпълнението и обжалването на административни актове. От 12 юли 2006 г. въпросната материя се урежда от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Частта от кодекса, уреждаща средствата за обжалване, е в сила от 1 март 2007 г.

50.  Съгласно тези текстове административни актове, както и откази за издаване на акт, могат, освен по изключение, да се обжалват по административен и по съдебен ред. Липсата на решение в предвидения срок се счита за негласно решение за отхвърляне.

51.  При подаване на съдебна жалба, когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган, съдът решава делото по същество – т.е. като се произнася по правата на жалбоподателя, а не единствено по законосъобразността на оспорвания акт. Когато въпросът е предоставен на преценката на административния орган или когато поради естеството на акта съдът не може да реши спора по същество, последният отменя административния акт (или негласното решение за отхвърляне) и изпраща преписката на компетентния административен орган, с указания по тълкуването и прилагането на закона (член 42, алинеи 2 и 3 от Закона за административното производство и член 173, алинеи 1 и 2 от АПК).

52.  Съгласно АПК съдът не се ограничава само до обсъждане на основанията за отмяна, посочени от оспорващия, a е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да разгледа по своя инициатива законосъобразността на всички основания за отмяна на акта (член 168 във връзка с член 146).

В.  Изпълнение на административни актове и постановени съдебни решения по административни дела

1.  Разпоредби по реда на глава 17 от АПК

53.  Глава 17 от АПК (членове 267 до 301) урежда изпълнението на административни актове и съдебни решения по административни дела. Главата е приложима по отношение изпълнението на непарични задължения, тъй като паричните вземания се изпълняват в съответствие с производствата по реда на Данъчния процесуален кодекс или Гражданския процесуален кодекс в зависимост от вида на въпросните вземания (член 269 от АПК).

54.  Когато изпълнението на акта или решението се дължи от частно лице, съответният административен орган е натоварен с изпълнението (член 271 от АПК). Когато изпълнението се дължи от публично лице, съдебният изпълнител от съответния съдебен район е компетентен за изпълнението.

55.  Когато изпълнението се отнася до задължение за извършване на определено действие, съгласно член 290 при виновно неизпълнение от страна на администрацията съдебният изпълнител може да наложи на отговорното длъжностно лице глоба от 50 до 1 200 BGN (25 до 612 EUR) седмично, до изпълнението. Когато задълженият да изпълни решението орган е колективен, глоби не се налагат на членовете, гласували за изпълнението.

56.  Решението за налагане на глоба подлежи на обжалване пред административен съд.

57.  Съгласно член 294 на обжалване подлежат постановленията, действията или бездействията на органа по изпълнението (административен орган или съдебен изпълнител в зависимост от случая, вж. параграф 54 по-горе). Ако реши да отмени решение или действие или да обяви дадено действие за незаконосъобразно, съдът може да постанови необходимите мерки, по-точно да задължи администрацията да извърши въпросното действие в определен срок. Решението на съда е окончателно.

2.  Други отнасящи се към делото разпоредби на АПК

58.  Член 304 от АПК предвижда, че извън хипотезите по реда на глава 17, длъжностно лице, което не изпълни задължение, произтичащо от влязъл в сила съдебен акт, се наказва с административна санкция под формата на глоба от 200 до 2 000 BGN. При повторно неизпълнение се налага  глоба по 500 BGN за всяка седмица до изпълнението. Санкцията се налага с постановление на председателя на съответния административен съд и може да бъде оспорена пред състав от трима съдии от същия съд (член 306).

59.  Наред с това член 250 от АПК предвижда възможност за сезиране на административния съд по реда на бързото производство с цел прекратяване на неоправдано действие на административен орган или длъжностно лице, което не се основава на административен акт или закон. Член 256 предвижда подобна възможност при неизпълнение от административен орган на действие, което е длъжен да извърши по закон. Съдът може да задължи в такъв случай административния орган да извърши въпросното действие в определен срок. Става въпрос единствено за фактическо действие, а не например за издаване на административен акт (реш. № 1508 от 4.02.2009 г. по а. х. д. № 10712/ 2008, ВАС, II отд.). От друга страна, в съответствие със съдебната практика на Върховния административен съд тази възможност за оспорване е неприложима, когато задължението произтича от съдебно решение (реш. № 8067 от 1.07.2008 г. по а. х. д. № 4643/2008, ВАС, IV отд.).

Г.  Отговорност за вреди на администрацията

60.  След влизане в сила на изменението от 12 юли 2006 г. Законът за отговорността за вреди на държавата и общините от 1988 г. предполага вече, че държавата и общините са отговорни за имуществени и неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи или длъжностни лица, упражняващи административни функции (член 1, алинея 1). Подвеждането под отговорност не изисква установяване дали вредите са виновно причинени от отговорното длъжностно лице (член 4).

61.  Отговорността на публичния орган за незаконен административен акт може да бъде търсена, след като актът бъде отменен в рамките на предварително производство. Искът за отмяна и гражданският иск за вреди могат да бъдат предявени и едновременно (член 204, алинея 2 от АПК). Незаконосъобразният характер на дадено действие или бездействие се установява в рамките на гражданския иск за вреди (член 204, алинея 4 от АПК).

62.  Съдебната практика понякога приема, че е възможно да бъде потърсена отговорност от публичен орган, съгласно член 1, алинея 1, при забавяне или неизпълнение на влязло в сила съдебно решение, по-точно в ситуации, подобни на тази в конкретния случай, когато след отмяна по съдебен ред на отказ на административен орган да открие процедура за приватизация, въпросният орган трябва да изпълни съдебно решение за откриване на такава процедура (реш. № 7088 от 31.05.2010 г. по а. д. № 12358/2009 г. ВАС, потвърждаващо реш. № 1075 от 10.11.2008 г. по а. д. № 6339/2007, адм. съд София; реш. от 27.04.2009 г. по гр. д. № 71/2009 г., ОС Разград). В други случаи съдилищата приемат, че отговорност от публичното лице не може да се търси в подобен случай, тъй като заинтересованите лица трябва да продължат изпълнението със средствата, предвидени в членове 290 и 294 от АПК (реш. № 4730 от 15.08.2012 г. по а. д. № 9471/2010, адм. съд София), или също така, че отговорност от публичното лице може да се търси само за фактически действия или бездействия, а не за неприет юридически акт (реш. № 1706 от 3.02.2011 г. по а. д. № 9953/2010, ВАС; опр. № 7877 oт 7.06.2013 г. по а. д. 7001/2013, ВАС).

63.  От друга страна, член 299 от АПК предвижда специфичен случай на отговорност за публичното лице при вреди, причинени на физически или юридически лица от незаконно принудително изпълнение на административен акт или съдебно решение. Държавата е отговорна, когато административният орган по изпълнението е държавен, а когато органът е общински, отговорност носят общините. Според съдебната практика, за да бъде търсена отговорност от публичното лице в този случай, незаконосъобразността на действието или бездействието на органа по изпълнението траябва да е установена преди предявяването на гражданския иск за вреди по реда на обжалването по член 294 и следващи от АПК (вж. параграф 57 по-горе) (опр. № 3384 от 13.03.2009 г. по а. д. № 2864/2009 г., ВАС, опр. № 691 от 15.01.2009 г. по а. д. № 15380/2008, ВАС).

Д.  Жалба срещу прекомерната продължителност на производствата пред съда

64.  Член 217a от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. предвижда, в сила от 16 юли 1999 г., че страните по гражданско производство могат да предявят жалба пред председателя на горестоящия съд срещу прекомерната продължителност на производството (жалба за бавност). Указанията на председателя относно мерките, които сезираният с делото съд следва да вземе, имат задължителен характер. В случай на констатирано забавяне на производството, той може да предложи на дисциплинарна колегия на Висшия съдебен съвет да наложи дисциплинарни наказания. Въпросната разпоредба е приложима и по отношение на административни производства съгласно член 45 от Закона за административното производство. Тя е възпроизведена по сходен начин в член 255 от новия Граждански процесуален кодекс, в сила от 1 март 2008 г.

ПРАВОТО

I.  ОТНОСНО ПРЕДМЕТА НА НАСТОЯЩАТА ЖАЛБА

65.  Съдът отбелязва, че успоредно с молбата за приватизация на офис № 1, чиито наематели са и който е предмет на настоящата жалба, жалбоподателите са внесли и предложение за приватизация на други седем офиса в същата сграда. Представените пред Съда оплаквания във връзка с тази процедура са вписани като нова жалба под № 4168/11 (виж параграф 7 по-горе). Следователно бележките на страните, които касаят обстоятелства и аргументи, свързани с тази друга процедура за приватизация, няма да бъдат разгледани от Съда в рамките на настоящата жалба.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 ПОРАДИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПОСТАНОВЕНИТЕ СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ

66.  Жалбоподателите изтъкват неизпълнението на постановените в тяхна полза и влезли в сила съдебни решения. Те се позовават на член 6 § 1 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1, които гласят следното в частта си, отнасяща се към делото:

Член 6 § 1

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (...), има право на (...) гледане на неговото дело (...) от (...) съд (...).“

Член 1 от Протокол № 1

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. (...)“

A.  Допустимост

1.   Относно качеството на жертва на жалбоподателите

67.  Правителството поддържа, че жалбоподателите са загубили качеството си на жертва на твърдяните нарушения по смисъла на член 34 от Конвенцията, доколкото са получили обезщетение за претърпените вреди от неизпълнението на постановените в тяхна полза решения и от отмяната по съдебен ред на приетите от общината актове.

68.  Жалбоподателите отговарят, че съдебните решения, постановени в тяхна полза, все още не са изпълнени и че те не разполагат с ефективни правни средства за защита в тази ситуация.

69.  Съдът припомня, че съгласно практиката му дадено решение или мярка, постановени в полза на жалбоподател, по принцип не са достатъчни да му отнемат качеството „жертва“, освен когато националните власти са признали изрично или по същество, а след това и поправили нарушението на Конвенцията (вж., наред с други, Бурдов срещу Русия (Bourdov c. Russie) (№ 2), № 33509/04, § 56, 15 януари 2009). В конкретния случай на жалбоподателите е присъдено обезщетение за претърпяната вреда в резултат от приетите от общинския съвет две решения, оказали се незаконосъобразни и впоследствие отменени след подадените от заинтересованите лица жалби. Става въпрос по-специално за частичната отмяна на решението от 20 септември 2007 г. за определяне условията за продажба на офис № 1 на жалбоподателите, както и за отмяната на решението от 26 март 2009 г. за оттегляне на предходните решения във връзка с приватизацията на офисите (параграфи 40 и 42 по-горе).

70.  Съдът отбелязва, че ако въпросните производства и изложените от жалбоподателите вреди са в известна степен свързани с неизпълнението на постановените в тяхна полза съдебни решения, отговорността на публичното лице в случая е свързана с отмяната на незаконосъобразните административни актове и неизпълнението на съдебните решения; нещо повече, така постановените съдебни решения нe съдържат признаване, изрично или по същество, на оплакванията на жалбоподателите от неизпълнението. Исковете за вреди, подадени от заинтересованите лица на това последно основание, впрочем, са отхвърлени от съдилищата (параграфи 33 – 39 по-горе). При тези обстоятелства Съдът счита, че в конкретния случай липсва достатъчно признание за твърдяните от жалбоподателите нарушения и следователно те не са загубили качеството си на жертва на тези нарушения. Следователно е редно възражението на Правителството в това отношение да бъде отхвърлено.

2.  Относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита

71.  Правителството повдига и възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То излага, че член 290 от АПК предвижда възможността съдебен изпълнител, натоварен с изпълнително производство на съдебно решение, да наложи глоба на органа, длъжен да изпълни решението, докато последният направи това. Правителството прибавя, че съгласно член 294 от АПК отказът на съдебен изпълнител да предприеме мерки за изпълнение може да бъде оспорен и че съдът е в състояние да задължи съдебния изпълнител да предприеме мерките. Правителството се позовава също така на член 304 от АПК, който предвижда налагане на глоба на длъжностни лица, които не изпълнят задължение, произтичащо от съдебно решение, както и на членове 250 и 256 от АПК, регламентиращи възможността за оспорване пред съд на действие на административен орган, което не се основава на административен акт или закон, както и на неизпълнение на действие, което административният орган е длъжен да изпълни по закон.

72.  Жалбоподателите отговарят, че единствената предвидена във вътрешното право възможност да принудят администрацията да изпълни съдебните решения, постановени в тяхна полза, е механизмът на глобата по член 290 от АПК, оказал се в края на краищата неефективен, тъй като глобите, наложени от съдебния изпълнител на кмета и на председателя на общинския съвет накрая са отменени от административния съд. Жалбоподателите твърдят, че никаква друга изпълнителна мярка не е възможна в тяхната ситуация, което прави неработеща възможността за оспорване пред съд на действията или бездействията на съдебния изпълнител (член 294 от АПК). По същия начин членове 250, 256 и 304 биха били неприложими от гледна точка на възприетите от съдилищата мотиви по различните образувани пред тях производства.

73.  Съдът констатира, че така повдигнатото възражение е по същество тясно свързано с оплакването на жалбоподателите, основано на член 13 от Конвенцията, що се отнася до липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита. Следователно е редно то да бъде присъединено към разглеждането на оплакването, основано на член 13.

3.  Заключение относно допустимостта

74.  Съдът констатира, от друга страна, че оплакванията очевидно не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и не са недопустими на други основания. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими.

Б.  По същество

1.  Становища на страните

75.  Жалбоподателите се оплакват от продължителното неизпълнение от страна на общинските власти в Пазарджик на постановените в тяхна полза съдебни решения. Те твърдят, че със съдебното решение от 8 юли 2004 г. е признато правото им да придобият офис № 1 в рамките на опростена процедура за приватизация и че администрацията следователно е била длъжна да открие такава процедура в двумесечен срок, като им отправи покана за закупуване. Въпреки това общинските власти остават пасивни и показват липса на воля да изпълнят съдебното решение. Изправени пред бездействието на общината, жалбоподателите искат образуване на изпълнително производство, но и чрез него не постигат изпълнение. Общинските власти, от друга страна, приемат незаконосъобразни актове и се налага жалбоподателите да ги атакуват в съда, което забавя още повече изпълнението на съдебните решения.

76.  Правителството повтаря първоначално повдигнатите аргументи, а именно, че жалбоподателите не могат да претендират, че са жертви на твърдяните нарушения и че разполагат с ефикасни вътрешноправни средства за защита, за да поправят спорната ситуация. То счита освен това, че с приемането на двете решения от 26 юли и 20 септември 2007 г. общината е изпълнила съдебното решение от 8 юли 2004 г. Правителството подчертава накрая, че жалбоподателите все още са настанени във въпросния офис и не са понесли никаква вреда от ситуацията, която излагат.

2.  Преценката на Съда

77.  Съдът припомня, че неизпълнението или прекомерното забавяне на изпълнението от договаряща държава на влязло в сила съдебно решение, постановено срещу нея, може да съставлява нарушение на правото на правния субект на съд, гарантирано от член 6 от Конвенцията (Хорнсби срещу Гърция (Hornsby c. Grèce), 19 март 1997, § 40, Сборник 1997‑II, Бурдов срещу Русия (Bourdov c. Russie), № 59498/00, § 34, ЕСПЧ 2002‑III, и Калинкин и други срещу Русия (Kalinkin et autres c. Russie), № 16967/10, № 37115/08, № 52141/09, № 57394/09, № 57400/09, № 2437/10, № 3102/10, № 12850/10, № 13683/10, № 19012/10, № 19401/10, № 20789/10, № 22933/10, № 25167/10, № 26583/10, № 26820/10, № 26884/10, № 28970/10, № 29857/10, № 49975/10 и № 56205/10, § 41, 17 април 2012). Неизпълнението на съдебно решение може, наред с другото, да накърни правото на правния субект на зачитане на притежанията му, когато постановеното в негова полза съдебно решение поражда вземане, което може да бъде определено като „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 (Бурдов, горецитирано, § 40).

78.  За да прецени дали е спазено изискването за изпълнение в разумен срок, Съдът взема предвид сложността на производството, поведението на страните, както и предметът на решението за изпълнение (Калинкин, горецитирано, § 42).

79.  В конкретния случай с решение от 8 юли 2004 г. административният съд отменя отказа на общинския съвет в Пазарджик да одобри предложение за приватизация на помещение, отправено от жалбоподателите. В решението на Върховния административен съд от 17 февруари 2005 г., потвърдил съдебното решение, изрично се посочва – и това обстоятелство не предизвиква спор между страните, – че отмяната на отказа задължава административния орган да открие процедура за приватизация и да покани жалбоподателите да закупят помещението. Спазването на член 6 в конкретния случай изисква следователно осъществяване на тези актове от административния орган (вж. Басарба ООД срещу България, № 77660/01, § 32, 7 януари 2010, и Попниколов срещу България, № 30388/02, § 29, 25 март 2010).

80.  От друга страна, както Съдът вече е приемал по сходни дела, признаването от съда на правото на жалбоподателите да им бъде предложено закупуване на помещението при преференциални условия, има имуществена стойност, която заинтересованите лица са могли да очакват на законно основание да се реализира и която се явява следователно „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 (Басарба ООД, §§ 42 – 44, и Попниколов, § 40, горецитирани). Продължителното неизпълнение на постановените вътрешни решения следователно също се явява вмешателство в правото, гарантирано от член 1 от Протокол № 1.

81.  Съдът отбелязва, че към днешна дата на жалбоподателите не е направено валидно предложение за придобиване на помещението в изпълнение на съдебното решение от 8 юли 2004 г. Следователно Съдът трябва да определи дали ситуацията е довела до нарушение на горепосочените разпоредби от Конвенцията.

82.  Съдът отбелязва, че първоначално на общината са й необходими близо две години и половина, за да открие процедура за приватизация и да отправи покана за придобиване до жалбоподателите, което е направено с двете решения – от 26 юли 2007 г. и 20 септември 2007 г. Така приетите решения, за които би могло да се приеме, че с тях администрацията е изпълнила съдебното решение от 8 юли 2004 г., все пак не са изпълнени, защото вследствие на подадената от жалбоподателите жалба със съдебно решение от 8 януари 2010 г. е частично отменено решението от 20 септември 2007 г. поради липса на основание (параграфи 21 – 25 по-горе). Съдът отбелязва, че като оспорват решението, което по принцип е в тяхна полза, жалбоподателите допринасят отчасти за сроковете, необходими за разглеждането на техните жалби, и е трябвало да съзнават, че започването на подобно производство ще доведе до забавяне на изпълнението на постановеното в тяхна полза съдебно решение. Все пак те не могат да бъдат упрекнати за това, че въпросното решение се оказва неиздържано и е отменено от компетентните съдилища. Налага се и изводът, че след решението от 8 януари 2010 г. администрацията е била длъжна да приеме ново решение, отговарящо на констатациите на съдебното решение. Но това не е направено и до днес, въпреки предприетите от жалбоподателите постъпки.

83.  Заинтересованите лица искат образуване на изпълнително производство и налагане на глоба на различните общински органи, но без резултат.

84.  Съдът отбелязва освен това, че общинските власти в Пазарджик не само пропускат да предприемат необходимите действия за изпълнение на решенията, постановени в полза на жалбоподателите, но че демонстрират и особена липса на желание да го направят. Така например през 2009 г. общинският съвет в Пазарджик решава да отмени собствените си решения от 26 юли и 20 септември 2007 г., признаващи правото на жалбоподателите на приватизация на помещението. След като жалбоподателите постигат отмяна на решението за оттегляне на решенията, общината се опитва да ги обяви по съдебен ред за нищожни. Макар и вътрешните съдилища да признават вината на общината и дори да присъждат обезщетение за вреди на жалбоподателите (параграфr 41 – 43 по-горе), налага се констатацията, че действията на общинския съвет довеждат до напълно неоправданото забавяне на изпълнението на решенията, постановени в полза на жалбоподателите, както и че последните си остават неизпълнени и към момента на настоящото решение.

85.  Като има предвид горното, Съдът счита, че вътрешните съдебни решения, постановени в полза на жалбоподателите срещу публичните органи и влезли в сила, не са изпълнени в разумен срок, и то без да е налице разумно основание. От което следва, че в конкретния случай е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията и на член 1 от Протокол № 1.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 6 § 1 И ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

86.  Жалбоподателите се жалват от липсата на ефикасни вътрешноправни средства за защита, които да им позволят да поправят изтъкваното нарушение на член 6 от Конвенцията и на член 1 от Протокол № 1. Те се позовават на член 13 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (...) Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

A.  Становища на страните

87.  Правителството поддържа, че жалбоподателите са разполагали с ефикасни правни средства за защита. То уточнява, че заинтересованите лица са подали няколко иска за обезщетение и че са им присъдени обезщетения за претърпените вреди от забавянето на изпълнението и от отменените по съдебен ред актове на административния орган. То добавя, че жалбоподателите са разполагали и с други правни средства за защита, като например предвидената в член 290 от АПК възможност да поискат налагане на глоба на длъжностните лица, отговорни за изпълнението на решението, докато го изпълнят. Правителството уточнява, че когато става въпрос за колективен орган, глобата се налага само на членовете, отговорни за неизпълнението. Жалбата по член 294 от АПК позволява оспорване на актове или бездействие на съдебния изпълнител, натоварен с изпълнителното производство, и в тези рамки съдът може да задължи съдебния изпълнител да предприеме подходящите мерки. Правителството се позовава също така на член 304 от АПК, който предвижда налагане на глоба на длъжностни лица, неизпълнили задължение, произтичащо от съдебно решение, както и на членове 250 и 256 от АПК, които позволяват да бъде поискано по реда на бързото производство прекратяване на незаконосъобразно действие на административен орган или изпълнение на действие, което последният е длъжен да изпълни.

88.  Жалбоподателите поддържат, че не разполагат с ефикасни правни средства за защита, които да им позволят да поправят ситуацията, която излагат. Те заявяват, че единственото средство, което би могло a priori да принуди администрацията да изпълни постановените в тяхна полза съдебни решения, е механизмът на паричната санкция, предвиден в член 290 от АПК, който в края на краищата се оказва неефикасен, тъй като глобите, наложени от съдебния изпълнител на кмета и на председателя на общинския съвет, са отменени от административния съд. Те считат, наред с това, че членовете на общинския съвет не са „длъжностни лица“ по смисъла на въпросната разпоредба и че не би могло да им се налага глоба. Жалбоподателите твърдят, че никаква друга изпълнителна мярка не е възможна в тяхната ситуация, което прави неработеща възможността, предвидена в член 294 от АПК, да оспорят в съда действията или бездействията на съдебния изпълнител. По същия начин неприложими са и членове 250 и 256, тъй като от гледна точка на възприетите от съдилищата мотиви по различните дела, заведени от тях, законът не посочва ясно кой е в тяхната ситуация компетентният орган да извърши „действията“, чието бездействие те да могат да оспорят. Що се отнася до член 304 от АПК, той не касае изпълнението на съдебните решения, както личи от текста на разпоредбата и от постановеното по техния случай решение.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

89.  Съдът отбелязва, че оплакването е свързано с разгледаните по-горе оплаквания и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

a)  Общи принципи

90.  Съдът припомня, че член 13 изисква от държавата да въведе вътрешноправно средство за защита, даващо възможност да се разгледа съдържанието на „защитимо оплакване“, основано на Конвенцията, и предлагащо подходящо обезщетение. Обхватът на задълженията по член 13 за договарящите държави варира в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя и ефикасността на правното средство по смисъла на член 13 не зависи от гарантираността на благоприятен изход за заинтересованото лице. Подобно правно средство за защита все пак трябва да бъде ефективно, както на практика, така и на теория, т.е. да е в състояние да възпрепятства появата или продължаването на нарушение, както и да предлага подходящо обезщетение за всяко вече станало нарушение. Наред с това съвкупност от вътрешноправни средства за защита може да изпълни изискванията на член 13, дори и когато всяко средство поотделно не може да постигне това (вж., наред с други, Бурдов (№ 2), горецитирано, §§ 96 – 97, 15 януари 2009).

91.  Що се отнася по-специално до делата за неизпълнение на съдебни решения, постановени срещу публични органи, Съдът е приемал, че правно средство, насочено към предотвратяване на нарушение и гарантиране навременното изпълнение на съдебни решения, е по принцип едно от най-полезните (Бурдов (№ 2), горецитирано, § 98, Юрии Николаевич Иванов срещу Украйна (Yuriy Nikolayevich Ivanov c. Ukraine), № 40450/04, § 65, ЕСПЧ 2009‑... (откъси)). Все пак на лице, в чиято полза е постановено съдебно решение срещу държавата, не се налага по принцип да прибягва до подобно производство: прилагането на решението е на първо място задължение на публичните органи, които следва да използват всички способи, достъпни в националното право, за да ускорят изпълнението и така да предотвратят нарушаване на Конвенцията (пак там).

92.  Държавите могат също така да решат да създадат само едно правно средство за обезщетяване, без това да означава, че то е неефикасно. Щом подобна система бъде въведена във вътрешния правен мир, Съдът следва да остави на държавата голяма свобода за преценка, за да може тя да организира правното средство в съответствие със собствената си правна система, с традициите си и с нивото на живот в страната. Съдът все пак е длъжен да провери дали начинът, по който се тълкува и прилага вътрешното право, води до последици, съответстващи на принципите на Конвенцията, така както са тълкувани в собствената му практика (Бурдов (№ 2), горецитирано, § 99, Юрий Николаевич Иванов, горецитирано, § 65). Съдът е определил някои основни критерии, позволяващи да се провери ефикасността на подобни правни средства за обезщетяване (пак там):

– искът за обезщетение следва да бъде решен в разумен срок;

– обезщетението следва да бъде бързо изплатено по принцип не по-късно от шест месеца от датата, от която решението за присъждане на сумата подлежи на изпълнение;

– процесуалните норми, регламентиращи иска за обезщетение, следва да съответстват на принципите за справедливост, гарантирани от член 6 на Конвенцията;

– нормите, отнасящи се до съдебните разноски, не трябва да създават прекомерна тежест за спорещата страна, чийто иск е основателен;

– размерът на обезщетенията не трябва да е недостатъчен в сравнение с присъдените от Съда суми по сходни дела.

93.  По отношение на последния критерий Съдът е уточнявал, че националният съд е очевидно по-добре поставен, за да се произнася по наличието и обхвата на твърдяното имуществено увреждане. Същото не е валидно, когато става въпрос за неимуществени вреди. Както по отношение на прекомерния срок на съдебното производство, и тук съществува солидна презумпция, макар и оборима, че прекомерният срок на изпълнение от публичните власти на постановено срещу тях съдебно решение нанася неимуществени вреди (Бурдов (№ 2), горецитирано, § 100).

б)  Приложение на тези принципи към настоящето дело

94.  В конкретния случай, като има предвид констатацията за нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията и на член 1 от Протокол № 1, до която стигна по-горе, Съдът счита, че жалбоподателите са разполагали със защитимо оплакване за целите на член 13. Съдът отбелязва, че Административнопроцесуалният кодекс (АПК), влязъл в сила през 2006 г., съдържа множество разпоредби, касаещи изпълнението на решения по административни дела, и че Законът за отговорността на държавата предвижда отговорност на администрацията за незаконосъобразно действие или бездействие. Ето защо Съдът ще разгледа дали едно или повече от предвидените там средства се явяват ефективно правно средство за защита по смисъла на член 13 от Конвенцията.

i.  Административно изпълнително производство

95.  Член 267 и следващи от АПК гласят, че притежаващият съдебно решение, постановено срещу административен орган, може да поиска от съдебен изпълнител образуване на изпълненително производство. В този случай съдебният изпълнител приканва администрацията да изпълни съдебното решение и може да наложи глоби на длъжностните лица, виновни за неизпълнението (член 290 от АПК). Актове, действия и бездействия на съдебния изпълнител подлежат на обжалване пред съд; ако съдът уважи жалбата, той задължава съдебния изпълнител да извърши въпросния акт в определен срок (членове 294 – 298 АПК).