Номер на жалба: 27887/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (Чл. 13) Ефикасни правни средства

По делото на Събев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Здравка Калайджиева,

          Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano), съдии,

          и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens‑Passos), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 7 май 2013 г.

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 27887/06 г.) срещу Република България, подадена на 6 юли 2006 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Мирослав Събев Събев (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-специално, че условията на задържането му в затвора в Ловеч са нечовешки и унизителни, че той не разполага с ефикасни правни средства за защита по отношение на неговите оплаквания от тези условия, както и че съдебните такси в производството за обезщетение за вреди, което той е завел срещу властите по отношение на условията на задържането му, са прекомерни.

4. На 21 септември 2009 г. председателят на Пето отделение решава да изпрати уведомление за жалбата до правителството. След реформата на отделенията на Съда от 1 февруари 2011 г. делото е прехвърлено на Четвърто отделение.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1966 г. Той излежава доживотна присъда без право на замяна в Ловешкия затвор.

A. Предистория

6. На 4 октомври 1993 г. жалбоподателят е задържан в предварителния арест в затвора в Бургас.

7. На 25 юли 1995 г. Бургаският окръжен съд признава жалбоподателя за виновен в убийство и грабеж и го осъжда на смърт. На 30 май 1997 г. тричленен състав на Върховния касационен съд потвърждава неговото осъждане и присъдата му. На 22 юли 1998 г. петчленен състав на Върховния касационен съд отхвърля молбата на жалбоподателя за преразглеждане. През това време жалбоподателят остава в затвора в Бургас.

8. След премахването на смъртното наказание през декември 1998 г., на 25 януари 1999 г. вицепрезидентът на Република България заменя присъдата на жалбоподателя с доживотен затвор без право на замяна. На 8 юли 1999 г. Бургаският окръжен съд разпорежда присъдата на жалбоподателя да бъде излежавана при така наречения „специален режим” (вж. параграф 41 по-долу).

Б.  Условия на задържането на жалбоподателя в Ловешкия затвор

9. На 15 юли 1999 г., когато разпореждането на Бургаския окръжен съд от 8 юли 1999 г. влиза в сила, жалбоподателят е преместен в затвора в Ловеч, където той остава. От тази дата насам той е настаняван в различни килии за различни периоди от време, всеки път с двама или трима други затворници.

10. Жалбоподателят твърди, че поради режима му на задържане той е подложен на изолация. Той твърди също така, че килията му, която споделя с трима други затворници, е с площ от десет квадратни метра. Затворниците са допускани да отидат до тоалетната и да се измият три пъти на ден за по десет-петнадесет минути всеки път. През останалото време те трябва да се облекчават в пластмасова кофа, тъй като килията не е оборудвана с тоалетни съоръжения или мивка.

11. Жалбоподателят също така твърди, че сервираната в затвора храна е с лошо качество и че е намирал насекоми и други неща в нея.

12. Свидетелите, изслушани в различните производства за обезщетение, образувани по искове на жалбоподателя, включително затворници, задържани в същия затвор (вж. параграфи 20, 26 и 35 по-долу), и кухненски персонал, заявяват, че през определени неуточнени периоди от време жалбоподателят няма достъп до вестници или книги и не му се разрешава да посещава параклиса на затвора, да ходи на концерти или да посещава курсове за реабилитация. Той няма достъп до столовата на затвора и храната му се сервира в неговата килия. Един затворник посочва, че за определен период от време в килията на жалбоподателя няма чист въздух или естествена светлина. Свидетелите също така потвърждават твърденията на жалбоподателя, че той има достъп до тоалетна и до течаща вода три пъти на ден, а през останалата част от времето трябва да използва пластмасова кофа. Кухненският персонал посочва, че храната, сервирана в Ловешкия затвор, отговаря на приложимите стандарти за качество.

13. На 21 април 2004 г. жалбоподателят подава жалба до началника на затвора относно условията на задържането му. Началникът отговаря, че с оглед режима на задържане на жалбоподателя не може да му бъде осигурен постоянен достъп до тоалетна, а на затворниците се разрешава достъп до общите тоалетни по няколко пъти на ден. Що се отнася до размера на килиите и тяхната пренаселеност, началникът признава, че това е проблем във всички български затвори и заявява, че администрацията на затвора в Ловеч се опитва да предостави препоръчваната минимална жилищна площ за всеки задържан. Той оспорва твърдението, че храната в затвора е с лошо качество.

14. Според доклад, изготвен от началника на затвора на 15 ноември 2009 г., жалбоподателят е задържан при така наречения „специален режим” (вж. параграф 41 по-долу). През по-голямата част от времето, прекарано от него в затвора в Ловеч, жалбоподателят е задържан в килия № 18, която е с размер 4 на 3,15 метра и има два прозореца. Първоначално затворниците имат достъп до тоалетна и течаща вода три пъти на ден, а след октомври 2005 г. – четири пъти на ден, в съответствие със съставен от началника график. През есента на 2008 г. в килиите на всички затворници с доживотна присъда са монтирани санитарни възли с течаща вода, а дограмата на прозорците е подменена с ПВЦ.

15. Началникът на затвора заявява още, че жалбоподателят има право да излиза на открито веднъж на ден в продължение на час, без да уточнява в кой времеви отрязък от деня става това; освен това има право да посещава библиотеката и да участва в литературни състезания и състезания по настолни игри (шах и дама). Той е получил награда в едно такова състезание. Според началника на затвора жалбоподателят има редовен достъп до вестници и списания. Той получава храна, приготвена в съответствие с приложимите регламенти и стандарти, както и всички други затворници. Жалбоподателят има достъп до медицинска помощ, която може да получи в килията си или в медицинското крило на затвора.

16. Началникът заявява също, че „специалният режим” на жалбоподателя все още не е променен на по-лек поради многобройните нарушения на дисциплината на затвора от негова страна.

17. Жалбоподателят не оспорва тези твърдения.

18. На Съда не е предоставена информация за условията на задържане на жалбоподателя след обновяването на Ловешкия затвор през есента на 2008 г. Жалбоподателят не предоставя информация и за режима, при които е поставен след ноември 2009 г.

В.  Искове за обезщетение за вреди, предявени от жалбоподателя

1.  Искът за обезщетение за вреди във връзка с периода между август 1999 и октомври 2004 г.

19. На 27 октомври 2004 г. жалбоподателят подава иск срещу Министерството на правосъдието съгласно чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди от 1988 г. („Закона от 1988 г.”; вж. параграф 61 по-долу). Той претендира 4 000 български лева (BGN) (2 045,17 евро (EUR)) като обезщетение за вреди по отношение на страданието и унижението, произтичащо от лошите условия на задържането му в затвора в Ловеч в периода между август 1999 и октомври 2004 г.

20. Съдиите, които разглеждат делото, посещават затвора и инспектират килиите, в които жалбоподателят е бил държан. Те също така изслушват свидетели, назначават експертизи и събират други доказателства.

21. На 8 юли 2005 г. Ловешкият районен съд частично уважава иска. Той постановява, позовавайки се на съдебната практика на настоящия Съд, че неспособността да се гарантира на затворниците достъп до санитарен възел и течаща вода представлява нечовешко отношение, което е несъвместимо с чл. 3 от Конвенцията и с националното законодателство. Той постановява, че използването на кофа за тоалетни нужди в килия с размери около десет квадратни метра – без достатъчна вентилация и в присъствието на други хора – накърнява човешкото достойнство и представлява сериозен риск за здравето. Съдът постановява още, че твърденията на жалбоподателя, че храната е с лошо качество и не отговаря на минималните стандарти, са необосновани, тъй като сервираната в затвора храна се приготвя в съответствие с изискванията на Министерство на здравеопазването и порциите са с препоръчителния размер.

22. При оценката на размера на вредите съдът отбелязва, че жалбоподателят не е посочил доколко е бил засегнат психологически и доколко е страдал морално в резултат от условията на задържането му. Произнасяйки се по справедливост, съдът присъжда на жалбоподателя 280 лева (143,16 евро) по отношение на неимуществени вреди за периода между август 1999 и октомври 2004 г., като установява, че искът за периода преди август 1999 г. е погасен по давност. Той прилага чл. 10, ал. 2 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 65 по-долу) и осъжда жалбоподателя да заплати 158,80 лева (81,19 евро) съдебни такси по отношение на отхвърлената част от иска му.

23. С окончателно решение от 6 януари 2006 г. Ловешкият окръжен съд потвърждава решението на първоинстанционния съд.

24. В посоченото по-горе производство жалбоподателят действа заедно със съищеца г-н Пламен Радков, който е задържан в същия затвор и за когото изходът на делото е подобен. Съдилищата разглеждат заедно исковете на жалбоподателя и на г-н Радков и постановените решения се отнасят и за двамата. В решение от 10 февруари 2011 г. настоящият Съд установи нарушение на чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията по отношение на условията на задържане на г-н Радков в Ловешкия затвор в периода между март 2000 и октомври 2004 г. и липсата на ефикасни правни средства за защита в това отношение (вж. Радков срещу България (№ 2), № 18382/05, §§ 45 – 56, 10 февруари 2011 г.).

2.  Искът за обезщетение за вреди във връзка с периода между октомври 1993 и септември 2004 г.

25. На 20 септември 2004 г. жалбоподателят подава друг иск срещу Министерството на правосъдието съгласно чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 61 по-долу). Той претендира 20 000 лева (10 225,84 евро) като обезщетение за вреди по отношение на страданията, претърпени в резултат от изолацията му в периода между октомври 1993 и септември 2004 г., първоначално като затворник осъден на смърт, а след това като затворник с доживотна присъда при „специален режим”.

26. Съдилищата изслушват свидетели, единият от които е задържан в затвора в Бургас, а останалите в затвора в Ловеч, и събират други доказателства.

27. На 14 април 2005 г. Ловешкият окръжен съд отхвърля иска, постановявайки, наред с другото, че „специалният режим”, прилаган спрямо жалбоподателя, е предвиден от закона и че условията на задържането му не представляват нечовешко и унизително отношение.

28. По жалба на жалбоподателя на 14 ноември 2005 г. Апелативният съд във Велико Търново отменя решението на по-долната инстанция. Той постановява, че жалбоподателят е държан в много строга изолация от октомври 1993 г. до септември 2004 г., първоначално като затворник, осъден на смърт, а след това при „специален режим”, приложим към доживотните затворници. Той установява също така, че по време на предварителното задържане на жалбоподателя в затвора в Бургас в килията му е нямало санитарен възел, но той е имал свободен достъп до тоалетните извън килията. От 1999 г. насам, когато жалбоподателят е преместен в затвора в Ловеч, той е споделял една килия с един или двама затворници и му се е разрешавало да използва тоалетните три пъти на ден; през останалото време той е трябвало да се облекчава в кофа в килията. Килията е имала само един прозорец, който постоянно е бил затворен, предотвратявайки притока на свеж въздух. Освен това до 2001 г. прозорецът е бил покрит с тънка щора, която не позволявала влизането на естествена светлина в килията. На жалбоподателя не са били давани никакви вестници. Съдът констатира, че нито една от посочените по-горе мерки не се изисква съгласно законодателството или правилата, уреждащи изпълнението на присъдите, и в частност – изискването затворниците с доживотна присъда да бъдат държани под повишен надзор (вж. параграф 41 по-долу). Тези условия се дължат на незаконни пропуски от страна на администрацията на затвора, представляват малтретиране и причиняват вреда на жалбоподателя.

29. Съдът нарежда на Министерството на правосъдието да заплати на жалбоподателя 2 000 лева (1 022,58 евро) като обезщетение за вреди. При оценката на размера на вредите съдът отбелязва, че в резултат от лошите условия на задържането му жалбоподателят е претърпял „отрицателни чувства, причинени от унижението и обидата”. Той обаче не е успял да докаже, че тези условия са засегнали неблагоприятно здравето му.

30. При обжалването с окончателно решение от 7 август 2007 г. (реш. № 330 от 7 август 2007 г. по гр. д. № 92/2006 г., ВКС) Върховният касационен съд потвърждава решението на по-долната инстанция.

31. Съдилищата осъждат жалбоподателя да заплати съдебни такси в размер на 1 080 лева (552,20 евро) по отношение на отхвърлената част от иска в съответствие с чл. 10, ал. 2 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 65 по-долу).

32. На 15 октомври 2007 г. жалбоподателят получава изпълнителен лист, а на 26 ноември 2007 г. иска плащане на присъдената му сума.

33. Тъй като не получава плащане, на 9 април 2009 г. жалбоподателят предявява иск пред Административен съд София-град, като иска от съда да нареди на Министерството на правосъдието да заплати сумите, дължими по силата на изпълнителния лист. По времето, когато жалбоподателят представя становището си по настоящото дело (25 март 2010 г.), производството – след спор между различни съдилища кой е компетентен да разгледа делото – все още е висящо на първа инстанция пред Административен съд София-град.

3.  Искът за обезщетение за вреди във връзка с периода между октомври 2004 и април 2006 г.

34. На 12 април 2006 г. жалбоподателят подава трети иск по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 61 по-долу). Той претендира 10 500 лева (5 368,56 евро) като обезщетение за вреди по отношение на страданието и унижението, причинени от лошите условия на задържането му в затвора в Ловеч в периода между октомври 2004 и април 2006 г.

35. Софийски градски съд изслушва свидетели и събира други доказателства.

36. На 28 декември 2007 г. Софийски градски съд установява, че през въпросния период от време килиите на жалбоподателя са нямали санитарен възел или достъп до течаща вода. На жалбоподателя се позволявало да излиза от килията си и да използва санитарен възел три или четири пъти на ден, а през останалата част от времето е бил длъжен да използва кофа. Съдът констатира, че тази практика е в нарушение на националното законодателство и на чл. 3 от Конвенцията. Той уважава частично иска на жалбоподателя, като разпорежда Министерството на правосъдието да му плати 750 лева (383,47 евро) като обезщетение за вреди. Той отбелязва, че на жалбоподателя е присъдено обезщетение в предишни две производства по отношение на периода преди октомври 2004 г. При оценката на размера на вредите съдът взема предвид продължителността на периода, през който жалбоподателят е живял в описаните по-горе условия (една година и пет месеца), тежестта на претърпените вреди, възрастта на жалбоподателя, както и липсата на постоянно или временно увреждане на здравето му в резултат от тези условия. Прилагайки чл. 10, ал. 2 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 65 по-долу), съдът осъжда жалбоподателя да заплати 390 лева (199,40 евро) за съдебни такси по отношение на отхвърлената част от иска му.

37. Жалбоподателят обжалва.

38. Както изглежда, на 9 април 2009 г. Софийски апелативен съд потвърждава решението на по-долната инстанция, що се отнася до присъденото обезщетение. Тъй като жалбоподателят не е представил копие от това решение, не е ясно дали съдът е отменил частта от решението, която касае съдебните такси (вж. параграфи 67 – 69 по-долу).

39. С решение от 6 декември 2010 г. (опр. № 1189 от 6 декември 2010 г. по гр. д. № 905/2010 г., ВКС, III г. о.) Върховният касационен съд отказва да допусне жалбата за законосъобразност и решението на Софийски апелативен съд от 9 април 2009 г. влиза в сила.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A. Режимът на затворниците, осъдени на доживотен затвор

1.  Съгласно Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г.

40. До юни 2009 г. режимът на затворниците, осъдени на доживотен затвор, е регулиран от чл. 127а – 127д от Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. („Закона от 1969 г.”), допълнен през 1995 г., когато е въведен доживотния затвор като форма на наказание, както и от Правилника за прилагане на закона. След изменението му от юни 2002 г. Законът изрично предвижда, че затворници, осъдени на доживотен затвор без замяна, ще бъдат поставени при същия режим като осъдените на лишаване от свобода (нов чл. 127г). Правилника за прилагане на закона е изменен в същия смисъл една година по-рано –  през юни 2001 г. (нов чл. 167в).

41. Чл. 127б, ал. 1 гласи, че при налагането на доживотна присъда, съдът трябва да определи поставянето на затворника под най-строг режим, така наречения „специален режим”. Лишените от свобода, поставени под този режим, трябва да бъдат държани в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана (чл. 56, ал. 1 и чл. 167г, ал. 1 от Правилника за прилагане на закона).

42. Чл. 127б, ал. 2 гласи, че ако осъденият има добро поведение и е изтърпял не по-малко от пет години от наложеното наказание, режимът му може да бъде изменен в по-лек. Времето, прекарано в предварителния арест, не е част от този петгодишен период (чл. 167г, ал. 2 от Правилника за прилагане на закона). Решението да се постави при по-лек режим затворник, осъден на доживотен затвор, след описаните по-горе изменения се взема от комисия, съставена от служители на затвора и различни други длъжностни лица (чл. 17). Съгласно чл. 58 решения на комисията могат да бъдат отменени от министъра на правосъдието по негова собствена инициатива или по молба на лишени от свобода, подадена чрез началника на затвора (чл. 65 от Правилника за прилагане на закона). След като вече са при по-лек режим, осъдените на доживотен затвор лица може при определени условия да бъдат поставени в общи помещения с останалите лишени от свобода (чл. 127б, ал. 4).

2.  Съгласно Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г.

43. През юни 2009 и февруари 2010 г. Закона от 1969 г. и Правилника за неговото прилагане са заменени съответно от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г. („Закона от 2009 г.”) и Правилника за прилагането му от 2 февруари 2010 г.

44. Чл. 61, ал. 1 от Закона от 2009 г. предвижда, че при издаването на присъда доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, съдът трябва да разпореди лицето да бъде поставено под „специален режим” (трите режима, приложими в затворите, са специален, строг и общ – чл. 65, ал. 2). По силата на чл. 71, ал. 2, лицата, поставени на специален режим, трябва да се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Чл. 71, ал. 3, допълнена през декември 2012 г. и влязла в сила на 1 януари 2013 г., предвижда, че лицата, осъдени на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна, поставени на строг режим, по подобен начин се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, освен ако не са налице условията по чл. 198, ал. 2 за настаняване в общи помещения с другите лишени от свобода. Според мотивите към законопроекта, представени пред Народното събрание, тази нова разпоредба е необходима, за да се предотвратят жалби от затворници с доживотни присъди, че са държани постоянно под ключ, въпреки че режимът им е променен от специален на строг (вж. параграфи 56 – 60 по-долу).

45. Чл. 197 – 199 са посветени специално на режима на осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна.

46. Чл. 197, ал. 1 предвижда, че наказанието доживотен затвор и доживотен затвор без замяна се изпълнява в отделни затвори, а при липса на такива затвори – в обособени отделения към другите затвори. Чл. 197, ал. 2 предвижда, че при липсата на специални разпоредби, приложими към режима на осъдените на доживотен затвор, за последните се прилагат разпоредбите, уреждащи други форми на лишаване от свобода.

47. Чл. 198, ал. 1 предвижда, че осъдените на доживотен затвор могат да бъдат поставени при по-лек режим, ако имат добро поведение и са изтърпели не по-малко от пет години от наложеното наказание. Съгласно чл. 198, ал. 2 осъдените на доживотен затвор могат да бъдат настанявани в общи помещения с останалите лишени от свобода и да вземат участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности с решение на комисията по изпълнение на наказанията, ако са поставени на строг режим и въз основа на оценка за тяхната личност. Тази комисия се състои от началника на затвора, представител на наблюдателната комисия, заместник-началника на затвора по режимно-охранителната дейност, ръководителя на направлението за социална и възпитателна работа и психолога на затвора (чл. 73, ал. 1). Тя заседава най-малко два пъти месечно (чл. 55, ал. 1 от Правилника за прилагане на закона).

48. Чл. 199, ал. 1 предвижда, че осъдените на доживотен затвор не се поставят на общ режим и нямат право на награди, които се ползват извън района на затвора. Чл. 199, ал. 2 предвижда, че лицата, осъдени на доживотен затвор, чиято присъда е заменена от съд на лишаване от свобода с фиксиран срок, могат да бъдат прехвърлени от затвора в затворническо общежитие от открит тип, където могат да бъдат поставени на общ или лек режим (приложим само в затворническите общежития от открит тип – чл. 65, ал. 3).

49. Режимът, приложим към осъдените на доживотен затвор, е уреден освен това от чл. 213 – 220 от Правилника за прилагане на Закона от 2009 г. Разпоредбите по отношение на лишените от свобода, изтърпяващи наказание доживотен затвор без замяна, са същите както за излежаващи присъда доживотен затвор (чл. 220 от Правилника за прилагане на закона).

50. Чл. 213 предвижда, че осъдените на доживотен затвор трябва да бъдат държани в отделни затвори или в отделения на другите затвори в обособени зони с повишена сигурност. Той също така предвижда, че осъдените на доживотен затвор трябва да бъдат държани в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, като участието им в колективни мероприятия е само с осъдени от същата категория.

51. Чл. 214 предвижда, че изолацията на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода трябва да се спазва и по време на конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи на напускане на помещението.

52. Чл. 216, ал. 1 предвижда, че осъдените на доживотен затвор могат да работят в помещенията, в които са настанени, или в специално оборудвани работни места при наличие на подходяща работа. Следва да се води отчетност на техните работни дни (чл. 216, ал. 2).

53. Чл. 217, който възпроизвежда чл. 198, ал. 2 от Закона (вж. параграф 47 по-горе), предвижда, че осъдените на доживотен затвор могат да бъдат настанявани в общи помещения с останалите лишени от свобода и да вземат участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности с решение на комисията по изпълнение на наказанията, ако са поставени на строг режим и въз основа на оценка за тяхната личност.

54. Чл. 218, който възпроизвежда чл. 198, ал. 1 от Закона (вж. параграф 47 по-горе), предвижда, че осъдените на доживотен затвор могат да бъдат поставени при по-лек режим, ако имат добро поведение и са изтърпели не по-малко от пет години от наложеното наказание (периодът на предварителното задържане под стража не се зачита).

55. Чл. 219, ал. 1, която възпроизвежда чл. 197, ал. 1 от Закона (вж. параграф 46 по-горе), предвижда, че за срок от пет години след влизане на присъдата в сила осъдените на доживотен затвор могат да се настаняват в специално обособено отделение в един от затворите или в отделен затвор, определени със заповед на министъра на правосъдието. През този период с осъдените на доживотен затвор работи специализиран екип от служители (чл. 219, ал. 2). След изтичане на срока и след цялостна оценка на осъдения се взема решение за настаняването му в друг затвор и условията, при които ще изтърпява наказанието (чл. 219, ал. 3 от Правилника за прилагане на закона).

3.  Жалбата срещу Правилника за прилагане на Закона от 2009 г.

56. През 2010 г. двама осъдени на доживотен затвор, задържани в Софийския затвор, подават жалба срещу чл. 213, 214 и 219 от Правилника за прилагане на Закона от 2009 г. Жалбоподателите твърдят, че те противоречат на разпоредбите на закона.

57. С решение от 28 март 2011 г. (вж. реш. № 4373 от 28 март 2011 г. по адм. д. № 10758/2010 г., ВАС, І о.) тричленен състав на Върховния административен съд уважава жалбата. Той установява, че министърът на правосъдието не е спазил процедурата за издаване на правилника. По-специално той не е публикувал проекта на нормативния акт на интернет страницата на Министерството, с оглед предоставянето му на разположение на обществеността и получаването на коментари, както се изисква съгласно чл. 26, ал. 2 от Закона за нормативните актове от 1973 г. Това е сериозен пропуск. Съставът постановява още, че чл. 213, доколкото изисква осъдените на доживотен затвор да се държат постоянно заключени, противоречи на чл. 197, ал. 1 от Закона за 2009 г. (вж. параграфи 46 и 50 по-горе). С чл. 213 се залага изискване, което не произтича от текста на закона, което е недопустимо за правилник за прилагане; такъв правилник може само да конкретизира начина, по който се прилага закона. Чл. 213 не може да се разглежда и като основаващ се на друг член от Закона от 2009 г. Останалата част от чл. 213, както и чл. 214 и 219 (вж. параграфи 50, 51 и 55 по-горе) не са в противоречие с разпоредбите на Закона от 2009 г.

58. По жалба на министъра с окончателно решение от 14 септември 2011 г. (вж. реш. № 11411 от 14 септември 2011 г. по адм. д. № 6341/2011 г., ВАС, петчл. с‑в) петчленен състав на Върховния административен съд отменя констатациите на тричленния състав. Той постановява, че пропускът на Министерството на правосъдието да публикува проекта на правилника на интернет страницата си не е съществено нарушение на процедурните правила. Постановява още, че чл. 213 не е в противоречие с разпоредбите на Закона от 2009 г.; той може да се разглежда като основаващ се на чл. 197, ал. 1 във връзка с чл. 71, ал. 1 от Закона (вж. параграф 44 по-горе). Последният член се прилага за всички затворници, поставени на специален режим, и изисква те да бъдат държани в отделни и постоянно заключени помещения.

59. Двама съдии от петчленния състав изразяват особено мнение, заявявайки, че пропускът на Министерството да публикува проекта на правилника на своята интернет страница е наистина сериозно нарушение, което e опорочило процедурата по приемането на правилника.

60. В резултат от отхвърлянето на тази жалба, два иска за обезщетение, предявени от същите осъдени на доживотен затвор лица по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 61 по-долу), основаващи се на твърдяното страдание, понесено от тях заради тежкия им режим, са отхвърлени от Върховния административен съд като недопустими (вж. опр. № 3355 от 7 март 2012 г. по адм. д. № 3154/2012 г., ВАС, петчл. с‑в, и опр. № 5065 от 6 април 2012 г. по адм. д. № 14339/ 2011 г., ВАС, петчл. с‑в). Съдът постановява, че тези искове могат да подадени само ако нормативния акт, срещу който са насочени, е отменен в предходно дело, което не е така.

Б.  Искове на затворници за обезщетение за вреди по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (Закон за отговорността на държавата и общините за вреди)

61. Чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Ако искът се отнася до административно решение (или нормативен акт, в зависимост от случая), той може да бъде предявен само ако решението е било надлежно отменено; ако искът се отнася до незаконосъобразно действие или бездействие, или решение, което е нищожно, незаконосъобразността може да се установи от съда, пред който е предявен искът за обезщетение (чл. 1, ал. 2 от Закона от 1988 г., заменен през юли 2006 г. от чл. 204, ал. 1, 3 и 4 от Административнопроцесуалния кодекс от 2005 г.).

62. От 2003 г. българските съдилища започват да присъждат обезщетение по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. на лица, които твърдят, че са претърпели неимуществени вреди в резултат от лоши материални условия на задържане (вж. националните решения, цитирани по делата: Христов срещу България (Hristov v. Bulgaria) (реш.), № 36794/03, 18 март 2008 г.; Кирилов срещу България, № 15158/02, §§ 43 – 48, 22 май 2008 г.; Шишманов срещу България, № 37449/02, §§ 58 – 62, 8 януари 2009 г.; Титови срещу България, № 3475/03, § 34, 25 юни 2009 г.; Симеонов срещу България (Simeonov v. Bulgaria), № 30122/03, §§ 43 – 47, 28 януари 2010 г.; Георгиев срещу България (реш.), № 27241/02, 18 май 2010 г.; Илиев и други срещу България, № 4473/02 и № 34138/04, § 11 и 15, 10 февруари 2011 г.; и Радков срещу България (Radkov v. Bulgaria) (№ 2), № 18382/05, § 14, 10 май 2011).

63. Въпреки това с окончателно решение от 23 февруари 2009 г. (виж реш. № 82 от 23 февруари 2009 г. по гр. д. № 6452/2007 г., ВКС, III г. о.) Върховният касационен съд отхвърля иск за обезщетение, предявен от осъден на доживотен затвор във връзка с това, че администрацията на затвора не му позволявала да се занимава с работа, образователни и културни дейности и спорт заедно с други затворници. Съдът постановява, че приложимият към осъдените на доживотен затвор специален режим, както и изискването те да бъдат изолирани от останалите лишени от свобода, правят тези дейности невъзможни. Съдът постановява още, че жалбоподателят е бил в състояние да се ангажира с индивидуални образователни дейности.

В.  Съдебните такси в производството по Закона от 1988 г.

64. Общото правило в гражданския процес в България е, че съдебната такса се заплаща от ищеца при подаване на иска (чл. 55 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., заменен на 1 март 2008 г. от чл. 73, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., и чл. 1 – 4 от Закона за държавните такси от 1951 г.). Таксата по отношение на парични искове е четири на сто от исканата сума (чл. 1 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси, заменен на 1 март 2008 г. от чл. 1 от Тарифата за таксите, събирани от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс). Ако искът е уважен изцяло или частично, ответникът следва да възстанови разходите на ищеца, включително съдебните такси, пропорционално на уважената част от иска.

65. Съгласно чл. 10, ал. 2 от Закона от 1988 г., в първоначалната му редакция, в производствата по Закона никакви съдебни такси или разноски не са дължими от ищеца при подаване на иска. Въпреки това, ако искът в крайна сметка бъде изцяло или частично отхвърлен, съдът ще разпореди на ищеца да заплати „дължимите съдебни такси и разноски”. Съдилищата тълкуват тази разпоредба в смисъл, че ищецът трябва да заплати такси, изчислени пропорционално на отхвърлената част от иска. В резултат, когато съдът установи, че искът за обезщетение за вреди по Закона е основателен, но прекомерен като размер, той разпорежда ответният държавния орган да заплати обезщетение на ищеца и в същото време разпорежда на ищеца да заплати съдебни такси в полза на държавния бюджет. Когато ищецът посочи твърде висока сума в исковата си молба, таксата може да надвишава сумата, която му е присъдена като обезщетение за вреди. Така общата финансова полза ще бъде за държавата, независимо от констатацията, че ищецът е претърпял вреда, която изисква присъждането на обезщетение по реда на Закона (вж. реш. № 1095 от 25 юли 2000 г. по гр. д. № 139/2000 г., ВКС, и реш. № 805 от 1 август 2005 г. по гр. д. № 56/2004 г., ВКС). Не са налице разпоредби, които предвиждат преценка на съда, и съображенията за справедливост не играят никаква роля при определянето на сумата на дължимите такси; тези такси са фиксирани в зависимост от сумите, посочени в исковата молба, дори и ако в хода на производството ищецът оттегли част от иска си (вж. тълк. реш. № 3 от 22 април 2004 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ВКС, ОСГК, т. 12).

66. След решението на настоящия Съд по делото Станков срещу България (№ 68490/01, 12 юли 2007 г.), съгласно което описаната по-горе – въз основа на фактите по делото – законово установена схема  води до нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, българското правителство внася в Народното събрание законопроект за изменение на Закона от 1988 г. Народното събрание приема законопроекта на 17 април 2008 г. и Законът за изменение на Закона от 1988 г. влиза в сила на 30 май 2008 г. Чл. 10, ал. 2 е изменен и сега касае единствено разноските. Съдебните такси в момента се регулират от новия допълнен чл. 9а, ал. 1, който предвижда фиксирана такса в размер, определен от правителството. Съгласно Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, в редакцията й към момента, таксата е 10 лева (5,11 евро) за производството пред първата инстанция, 5 лева (2,56 евро) за въззивното производство и 5 лева (2,56 евро) за касационното производство. За разлика от предишната схема, таксата се заплаща при подаване на иска (виж опр. № 12420 от 4 октомври 2011 г. по адм. д. № 12302/2011 г., ВАС, III о.).

67. Параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона от 1988 г. гласи, че новото правило за съдебните такси се прилага за производства, които не са приключили до момента на влизане в сила на новия чл. 9а, ал. 1, и че таксата се присъжда в края на производството за всяка съдебна инстанция.

68. В своята съдебна практика по параграф 9 Върховният касационен съд в някои случаи постановява, че новото правило за съдебните такси се прилага не само по отношение на таксите, събирани от касационния съд, след като правилото е влязло в сила, но също така и по отношение на таксите, начислявани от по-долните инстанции преди това, доколкото производството като цяло е било висящо, когато правилото е влязло в сила (вж. реш. № 974 от 7 ноември 2008 г. по гр. д. № 2980/2007 г., ВКС, I г. о.; опр. № 201 от 28 декември 2009 г. по гр. д. № 3270/2008 г., ВКС, I г. о.; и реш. № 54 от 22 февруари 2010 г. по гр. д. № 5217/2007 г., ВКС, I г. о.). По едно дело съдът даже отменя издаден по отношение на съдебните такси изпълнителен лист, преди новото правило да е влязло в сила (виж опр. № 28 от 10 януари 2012 г. по ч. гр. д. № 700/2011 г., ВКС, IV г. о.).

69. В други случаи обаче Върховният касационен съд постановява, че тъй като новото правило цитира приключването на производството „за всяка съдебна инстанция”, то не може да послужи като основание за намаляване на събираните от по-долните съдилища такси, преди да е влязло в сила (виж реш. № 158 от 15 април 2009 г. по гр. д. № 6217/2007 г., ВКС, I г. о., и реш. № 1410 от 24 април 2009 г. по гр. д. № 4946/2007 г., ВКС, I г. о.). По някои дела съдът приема, че преди да е влязло в сила, това правило не се прилага за събираните от по-долните съдилища такси, тъй като то няма обратно действие (вж. опр. № 34 от 6 март 2009 г. по гр. д. № 4149/2007 г., ВКС, ІІІ г. о., и опр. № 92 от 26 ноември 2008 г. по гр. д. № 4603/2008 г., ВКС, IV г. о.).

III. ДОКЛАДИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОМИТЕТ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ИЛИ НАКАЗАНИЕ („КПИ”)

70. КПИ е посетил само болницата на Ловешкия затвор (през 1995, 1999 и 2010 г.), но не и помещенията на самия затвор (вж. CPT/Inf (97) 1, CPT/Inf (2002) 1 и CPT/Inf (2012) 9). По време на посещенията си в други затвори в България КПИ отбелязва използването от затворниците на кофи за санитарни нужди. Определяйки тази практика като „неприемлива”, той препоръчва преустановяването й (вж. CPT/Inf (97) 1, § 122 и 125, във връзка със затвора в Стара Загора; CPT/Inf (2002) 1, § 103, отново във връзка със затвора в Стара Загора; CPT/Inf (2004) 21, §§ 79, 82, 84, 87 и 95, във връзка със затворите в Бургас и Плевен; CPT/Inf (2008) 11, §§ 73, 75, 85 и 90, във връзка със затворите в София и Сливен; и CPT/Inf (2012) 9, §§ 97, 101, 108, 110, 117 и 120, във връзка със затворите в Пловдив и Варна).

71. В докладите от посещенията си в България през 2006, 2008 и 2010 г. (CPT/Inf (2008) 11, § 102; CPT/Inf (2010) 29, § 78; и CPT/Inf (2012) 9, § 119) КПИ разглежда положението на осъдените на доживотен затвор лица в затворите в София, Пловдив, Плевен и Варна и изразява загриженост във връзка с нормативните и регулаторни разпоредби, изискващи тези затворници да бъдат систематично изолирани от останалите лишени от свобода за първоначален период от пет години (вж. параграф 41 по-горе). Той препоръчва преразглеждане на тези разпоредби, за да се гарантира, че изолирането на осъдените на доживотен затвор се основава на индивидуална оценка на риска и не се прилага по-дълго, отколкото е строго необходимо. Във връзка с Плевенския затвор КПИ в CPT/Inf (2008) 11, § 99 отбеляза следното:

„От 2004 г. Плевенският затвор започна „експеримент” за интегриране на някои осъдени на доживотен затвор сред останалите лишени от свобода По време на посещението през 2006 г. трима такива осъдени бяха настанени в помещение за затворници, изтърпяващи присъди при строг режим (и се очаква още един да бъде преместен там скоро). Те бяха настанени в помещение с размери около 22 [квадратни метра] с трима други затворници. Условията в помещението като цяло са адекватни (големи прозорци, различни мебели, елементи на персонализация). Един от осъдените работи като чистач, а другите двама от време на време изработват подаръчни торбички в килията. Вратите на килията са отворени през целия ден и осъдените на доживотен затвор се ползват със същите права като останалите затворници на строг режим. От разговори с други затворници и с персонала става ясно, че настаняването на осъдените на доживотен затвор в помещението не е предизвикало някакво особено недоволство или проблеми.”

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 3 И ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

72. Жалбоподателят твърди, че условията на задържането му в Ловешкия затвор и режима, под който е поставен там, са нечовешки и унизителни; че е получил недостатъчно обезщетение по отношение на това и че не разполага с ефикасно правно средство за защита по отношение на тези оплаквания. Той се позовава на чл. 3, чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1.

73. Съдът счита, че тези оплаквания следва да бъдат разгледани единствено по чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията.

74. Чл. 3 гласи:

 „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

75.  Чл. 13 гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

A. Становищата на страните

1.  Правителството

76. Правителството в предварителното си възражение твърди, че искът по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. е ефикасно правно средство за защита, което е на разположение на жалбоподателя. Във всеки случай страданието на жалбоподателя не достига минималното ниво на сериозност, което се изисква за прилагането на чл. 3 от Конвенцията, тъй като не отива отвъд неизбежния елемент на страдание в резултат от неговата присъда. Освен това след ремонта в Ловешкия затвор през есента на 2008 г. килиите на всички осъдени на доживотен затвор, включително тази на жалбоподателя, са оборудвани със санитарни възли и дограмата на всички прозорци е подменена.

77. Храната, която жалбоподателят получава, е с добро качество и е приготвена в съответствие с приложимите разпоредби. Той разполага с необходимата медицинска помощ и има достъп до интелектуални дейности: може да посещава библиотеката на затвора по график, изготвен от началника на затвора, може да взема книги в килията си и има редовен достъп до вестници. Той също така може да участва в литературни и други подобни конкурси, организирани от затвора, и да играе настолни игри като шах и дама.

78. Правителството посочва, че разпоредбите на Закона от 2009 г. напълно отговарят на европейските стандарти и предвиждат минимална жилищна площ от четири квадратни метра на затворник. Съответната част на Закона ще влезе в сила след приемането от правителството на програма за подобряване на условията в затворите.

79. Накрая правителството твърди, че иск по реда на Закона от 1988 г. е ефикасно правно средство за защита в случаи на лоши условия на задържане. То посочва редица дела, в които националните съдилища са присъдили обезщетение при такива обстоятелства, и изтъква, че на самия жалбоподател е присъдено такова обезщетение в заведеното от него производство.

2.  Жалбоподателят

80. Жалбоподателят твърди, че иск по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. не може да се разглежда като ефикасно правно средство за защита, особено в периода между 2002 и 2006 г. Той се позовава на няколко дела, датиращи от този период, в които съдилищата са отхвърлили искове по тази разпоредба във връзка с условията във Варненския затвор. Освен това не съществува механизъм за събирането на парични вземания по съдебни решения срещу държавни органи в случаите, когато тези органи откажат изпълнението им или го забавят. На последно място жалбоподателят твърди, че дори и след изменението от май 2008 г. на Закона от 1988 г. съдилищата продължават да разпореждат на ищците да заплащат такси за назначени от съда експертизи и съдебни такси от четири процента върху отхвърлената част от иска.

81. Жалбоподателят изтъква, че благоприятният резултат от трите производства, заведени от него на основание на чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г., не е достатъчен, за да го лиши от статута му на жертва, тъй като националните власти не са му предоставили достатъчно обезщетение. Той посочва, че в резултат от тези производства са му присъдени общо 3 030 лева (1 549,21 евро) като обезщетение за периода от октомври 1993 до април 2006 г., но същевременно той е осъден да заплати съдебните такси, възлизащи общо на 1 428,80 лева (730,53 евро). Освен това не е получил сумата, която му е присъдена във второто производство, и продължава да бъде задържан при същите условия.

82. Жалбоподателят също така твърди, че националните съдилища са установили, че условията на задържането му са обидни и унизителни. Материалните условия и строгият режим на задържане му причиняват ненужни трудности и страдания. Да бъдеш принуден да се облекчаваш в кофа в присъствието на съкилийниците си е унизително.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

a)  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

83. Въз основа на развитието на съдебната практика на българските съдилища след 2003 г. Съдът приема, че искът по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграфи 61 и 62 по-горе), доколкото той може да доведе до присъждане на обезщетение за лоши условия на задържане, по принцип е ефикасно правно средство за защита по отношение на такива условия, при условие че съответното лице е освободено или е поставено при съвместими с Конвенцията условия (вж. Илиев и други срещу България, № 4473/02 и № 34138/04, §§ 46, 50 и 54 – 56, 10 февруари 2011 г., и Радков (№ 2), цитирано по-горе, §§ 37 и 53). По-рано Съдът е достигнал до подобно заключение по отношение ефикасността на чисто компенсационни средства за защита в редица дела срещу Полша (вж. Норберт Сикорски срещу Полша (Norbert Sikorski v. Poland), № 17599/05, § 116, 22 октомври 2009 г.; Орховски срещу Полша (Orchowski v. Poland), № 17885/04, § 109, 22 октомври 2009 г.; Ломински срещу Полша (Łomiński v. Poland) (реш.), № 33502/09, §§ 68 – 76, 12 октомври 2010 г.; и Латак срещу Полша (Łatak v. Poland) (реш.), № 52070/08, §§ 77 – 85, 12 октомври 2010 г.). При все това в редица дела Съдът е установил, че искове по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. се оказват неефикасни заради неправомерно формалистичен подход на съдилищата при оценката на неимуществените вреди, претърпени от затворниците (вж. Йовчев срещу България, № 41211/98, § 146, 2 февруари 2006 г.; Илиев и други, цитирано по-горе, § 48; Радков (№ 2), цитирано по-горе, §§  38 – 39 и Шахънов срещу България, № 16391/05, § 41, 10 януари 2012 г.).

84. В конкретния случай жалбоподателят не е освободен. През есента на 2008 г. обаче са подобрени материалните условия, в които е задържан, в резултат от ремонтни работи в Ловешкия затвор, включващи инсталирането на санитарни възли в килиите на осъдените на доживотен затвор, както и подмяна на дограмата на прозорците (вж. параграф 14 по-горе, в края). Жалбоподателят не предоставя никаква информация относно материалните условия на задържането му след този момент (вж. параграф 18 по-горе). Що се отнася до последните, не е ясно дали след ноември 2009 г. жалбоподателят продължава да бъде задържан при специален режим; той не предоставя информация и по този въпрос (пак там). При тези обстоятелства Съдът ще продължи, приемайки, че жалбоподателят може да се счита за поставен при съвместими с Конвенцията условия (вж. Латак, цитирано по-горе, § 78; Радков (№ 2), цитирано по-горе, § 59; и Писаркевич и други срещу Полша (Pisarkiewicz and Others v. Poland) (реш.), № 222/05, 14 декември 2010 г.), както и че иск по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. по принцип може да се разглежда като ефикасно компенсаторно средство за защита по отношение условията на задържането му преди есента на 2008 г.

85. Съдът обаче не е убеден, че подобен иск би имал разумна перспектива за успех по отношение на някои аспекти от условията на лишаване от свобода на жалбоподателя – като неговата пълна изолация от останалите лишени от свобода лица в затвора и факта, че е държан в постоянно заключена килия, – които пряко произтичат от специалния режим, който му е наложен като осъден на доживотен затвор (вж., mutatis mutandis, Петьо Петков срещу България, № 32130/03, § 67, 7 януари 2010 г.). Вярно е, че във второто производство, заведено от жалбоподателя, Апелативният съд във Велико Търново засяга този въпрос. Този съд обаче, отклонявайки се може би малко от действителната претенция, представена пред него от жалбоподателя (вж. параграф 25 по-горе, и, mutatis mutandis, Шахънов, цитирано по-горе, § 39), не се е произнесъл в смисъл, че изискването осъдените на доживотен затвор да бъдат изолирани от останалите затворници в постоянно заключени помещения дава основание за иск за обезщетение за вреди по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. Той се ограничава до това да постанови, че изискването осъдените на доживотен затвор да бъдат под засилен надзор не оправдава оставянето им в мръсни и нехигиенични условия, лишавайки ги от безпрепятствен достъп до санитарен възел, както и от достъп до вестници (вж. параграф 28 по-горе). В допълнение следва да се отбележи, че Върховният касационен съд и Върховният административен съд отказват да допуснат искове по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. относно условията на задържане, които произтичат пряко от законови и регулаторни разпоредби, уреждащи „специалния режим” (вж. параграфи 27, 60 и 63 по-горе). Правителството не посочва съдебна практика в подкрепа на обратното (вж. Червенков срещу България, № 45358/04, § 56, 27 ноември 2012 г.). От това следва, че при конкретните обстоятелства на настоящото дело жалбоподателят не е бил длъжен да предяви нов иск по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. във връзка с периода след април 2006 г.

86. Следователно възражението на правителството трябва да бъде отхвърлено.

 б)  Статут на жертва

87. Правителството се позовава на факта, че на жалбоподателя е присъдено обезщетение по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г., твърдейки, че той вече не е жертва на твърдяното нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Жалбоподателят оспорва този аргумент.

88. Въпросът, дали жалбоподателят може да претендира, че е жертва, е от значение във всички етапи на производството по Конвенцията (вж., наред с други, Бурдов срещу Русия (Burdov v. Russia), № 59498/00, § 30, ЕСПЧ 2002-III). По същество това предполага последваща проверка на положението на жалбоподателя. Отделно решение или предприета от националните власти мярка, която е благоприятна за жалбоподателя, по принцип не са достатъчни, за да го лишат от статута на жертва, освен ако тези власти не са признали нарушението на Конвенцията и не са предоставили след това адекватна обезвреда за него (вж., наред с много други източници, Чиорап срещу Молдова (Ciorap v. Moldova) (№ 2), № 7481/06, § 18, 20 юли 2010 г.).

89. В настоящия случай националните съдилища признават, че част от условията на задържане на жалбоподателя в периода между август 1999 и април 2006 г. са нечовешки и унизителни, в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, и на тази основа му присъждат обезщетение. При все това не изглежда те да са разгледали всички оплаквания на жалбоподателя. Следователно признаването е само частично (вж., mutatis mutandis, Шахънов, цитирано по-горе, § 43).

90. Съдът също така трябва да определи дали присъденото на жалбоподателя обезщетение представлява адекватна обезвреда. Отбелязвайки, че той е завел три последователни иска за обезщетение във връзка с условията на задържането му в един и същи затвор и че е налице припокриване на някои от периодите, до които се отнасят тези твърдения, Съдът счита, че при анализирането на този въпрос може да извърши цялостна оценка на резултатите от трите производства.

91. Съдът отбелязва в тази връзка, че положението на жалбоподателя е много сходно с това на г-н Радков, който е съищец на жалбоподателя в първото производство. Съдът е установил по делото на г-н Радков, че присъденото му обезщетение в това производство не може да се разглежда като адекватна обезвреда по две причини. Първо, съдилищата, макар да признават, че условията на задържането на г-н Радков са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията и са продължили дълго време, му присъждат много по-малка сума, отколкото той претендира, на единственото основание, че не е представил доказателства за претърпени неимуществени вреди. Второ, присъденото обезщетение до голяма степен се компенсира от високите съдебни такси (вж. Радков (№ 2), цитирано по-горе, §§ 38 – 41).

92. Второто от тези съображения е приложимо и към делото на жалбоподателя. Въпреки че на последния са присъдени общо 3 030 лева (1 549,21 евро) като обезщетение за вреди, той е трябвало да заплати 1 628,80 лева (832,79 евро) за съдебните такси по отношение на отхвърлената част от иска му (вж. параграфи 22, 29, 31 и 36 по-горе), както се изисква от правилото, предвидено в чл. 10, ал. 2 от Закона от 1988 г. преди изменението му от май 2008 г. (вж. параграф 65 по-горе). Нетната стойност на присъденото обезщетение е 1 401,20 лева (716,42 евро). Като се има предвид, че тази сума би следвало да е компенсация за значителен период от време, Съдът намира, че тя е неразумно ниска (вж., mutatis mutandis, Радков (№ 2), цитирано по-горе, § 41).

93. Следва да се отбележи освен това, че по времето, когато жалбоподателят представя становището си по настоящото дело (25 март 2010 г.), той все още не е получил сумата, присъдена му във второто производството (вж. параграфи 32 и 33 по-горе). Правителството не представя никакво обяснение за продължаващия отказ на властите да платят тази сума.

94. От това следва, че на жалбоподателя не е осигурена подходяща обезвреда.

95. С оглед на горните съображения Съдът намира, че жалбоподателят все още може да се разглежда като жертва на твърдяното нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Поради това възражението на правителството трябва да бъде отхвърлено.

в)  Решението на Съда по допустимостта

96. Съдът намира, че оплакванията по чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” или недопустими на други основания. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими.

2.  По същество

a)  Чл. 3 от Конвенцията

97. Нова формулировка на общите принципи, отнасящи се до разглеждането на условията на задържане по чл. 3 от Конвенцията, може да бъде намерена в решенията на Съда по делата Орховски (цитирано по-горе, §§ 119 – 122 ), Норберт Шикорски (цитирано по-горе, §§ 126 – 131) и Кехайов срещу България (№ 41035/98, §§ 62 – 65, 18 януари 2005 г.). Принципите, уреждащи прилагането на тази разпоредба по отношение на режима и условията на задържане на осъдените на доживотен затвор лица, са обобщени наскоро в решението на Съда по делото Бабар Ахмад и други срещу Обединеното кралство (Babar Ahmad and Others v. the United Kingdom) (№ 24027/07, № 11949/08, № 36742/08, № 66911/09 и № 67354/09, § 200 – 214, 10 април 2012 г.). Съдът по-специално приема, че режимът, който изолира осъденото на доживотен затвор лице за дълъг период от време, в дългосрочен план е вероятно да има вредни последици, водещи до влошаване на умствените способности и социалните умения (вж. Йоргов срещу България, № 40653/98, §§ 83 – 84, 11 март 2004 г.), както и че този режим не може да се разглежда като оправдан, освен ако не е основан на подходящи съображения за сигурност, и не трябва да продължава след като опасността е отминала (вж. Бабар Ахмад и други, цитирано по-горе, §§ 207 – 211).

98. По настоящото дело периодът, който трябва да се вземе под внимание, започва през август 1999 г., когато жалбоподателя е преместен в затвора в Ловеч, и продължава най-малко до неуточнена дата през есента на 2008 г. (вж. параграфи 9 и 18 по-горе). Следователно продължителността му е около девет години. През това време жалбоподателят е поставен под така наречения „специален режим”, изискващ той да бъде държан непрекъснато в заключено помещение при засилен надзор (вж. параграф 41 по-горе). Според констатациите на националните съдилища най-малко до септември 2004 г. жалбоподателят е държан в много строга изолация, без достъп до занимания (вж. параграф 28 по-горе).

99. Националните съдилища са на мнение, че материалните условия на задържане на жалбоподателя – тоест, тези условия, които не произтичат пряко от „специалния режим” – са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията (вж. параграфи 21, 28 и 36 по-горе). Настоящият Съд от своя страна е установил нарушение на тази разпоредба по отношение условията на задържане в отделението за осъдени на доживотен затвор в затвора в Ловеч по делото Радков (№ 2) (цитирано по-горе, §§ 44 – 52). С оглед на това и като взема предвид кумулативния ефект на тези условия, независимо дали те произтичат от приложимата регулаторна рамка, или от практическото й прилагане – по-специално необходимостта жалбоподателят да прибягва до пластмасова кофа за санитарните си нужди и стриктната му изолация за дълъг период от време (за разлика от делото Петьо Петков, цитирано по-горе, §§ 53 – 55), Съдът счита, че страданията и трудностите, понесени от жалбоподателя превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и преминават над минималния праг на тежест, изискван по силата на чл. 3 от Конвенцията. Следва да се отбележи в тази връзка, че за разлика от положението на г-н Йоргов, чийто режим постепенно е облечен под формата на „експеримент” в Плевенския затвор през 2003 – 2004 г. (както благоприятно е коментирано от КПИ) – първоначално относно достъпа до санитарен възел, а след това и по отношение на изолацията от други затворници (вж. Йоргов срещу България (№ 2), № 36295/02, §§ 21 – 23 и 42, 2 септември 2010 г., както и параграф 71 по-горе, в края), жалбоподателят по настоящото дело остава изцяло под ограниченията на специалния режим през целия разглеждан период.

100. С оглед на това заключение Съдът не намира за необходимо да се изследва дали, както жалбоподателят твърди, храната, предоставяна в затвора в Ловеч, е с лошо качество и дали в съответния момент килията на жалбоподателя е била пренаселена.

101. Налице е нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

б)  Чл. 13 от Конвенцията

102. Съдът вече установи, че: а) иск по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. не може да се разглежда като ефикасно правно средство за защита, ако условията на задържане, от които жалбоподателят се оплаква, пряко произтичат от „специалния режим”, приложим към осъдените на доживотен затвор лица; и б) исковете за обезщетение, предявени от жалбоподателя, не са успели да му осигурят адекватна обезвреда (вж. параграфи 85 и 89 – 94 по-горе и, mutatis mutandis, Йовчев, цитирано по-горе, § 146, както и Славчо Костов срещу България, № 28674/03, §§ 60 – 65, 27 ноември 2008 г.). При тези обстоятелства и като отбелязва, че правителството не е посочило други правни средства – компенсаторни или други, които да са на разположение на жалбоподателя, Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

II. ОПЛАКВАНЕ, СВЪРЗАНО С ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

103. Жалбоподателят, позовавайки се на чл. 1 от Протокол № 1 и на чл. 13 от Конвенцията, се оплаква от прекомерните съдебни такси в производството за обезщетение за вреди срещу държавата и твърдяната липса на ефикасни правни средства за защита в това отношение. Той също така се оплаква на основание на чл. 14 от Конвенцията, че държавата неоснователно се възползва от системата за съдебни такси, приложима към такива искове. Той твърди, че присъденото му обезщетение по отношение условията на задържането му е много ниско и се обезсмисля от изискването да плати високи съдебни такси върху частта от иска му, която е отхвърлена от съдилищата.

104. Съдът счита, че оплакванията трябва да бъдат разгледани по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията – като оплакване относно ефективния достъп до съд (вж. Станков, цитирано по-горе, §§ 47 – 48).

105. Чл. 6, ал. 1 от Конвенцията предвижда, доколкото е приложим:

„Всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения … има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … съд …”

106. Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо. Въпреки това, с оглед на констатациите си по чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията, той не счита, че е необходимо да разглежда отново същите факти, позовавайки се този път на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

III. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

107. Накрая жалбоподателят се оплаква по чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията, че продължителността на първото производство за вреди, заведено от него, е необоснована и че той не разполага с ефикасно правно средство за защита в това отношение.

108. Съдът отбелязва, че въпросното производство започва на 16 август 2004 г. и приключва на 6 януари 2006 г. (вж. параграфи 19 и 23 по-горе). Следователно то продължава общо една година и почти пет месеца за две инстанции. При тези обстоятелства неговата продължителност не може да се счита за неразумна по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

109. Според установената практика на Съда чл. 13 от Конвенцията изисква осигуряването на вътрешноправно средство за защита, което да разгледа съдържанието на защитимо оплакване по Конвенцията и да предостави подходящо обезщетение (вж., наред с много други източници, Хаджикостова срещу България (№ 2), № 44987/98, § 49, 22 юли 2004 г., и Гаврил Йосифов срещу България, № 74012/01, § 67, 6 ноември 2008 г.). Като взе предвид заключението си в предходния параграф, Съдът не счита, че жалбоподателят има защитимо оплакване по отношение на продължителността на производството.

110. Следователно тази част от жалбата трябва да се отхвърли като явно необоснована съгласно чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

111.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

112. Жалбоподателят претендира 35 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, произтичащи от твърдяното нарушение на чл. 3 от Конвенцията, 5 000 евро за неимуществени вреди, произтичащи от твърдяното нарушение на чл. 13 от Конвенцията, и 5 000 евро за неимуществени вреди, произтичащи от твърдяното нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

113. Правителството оспорва претенциите като прекомерни.

114. Съдът счита, че жалбоподателят сигурно е претърпял неимуществени вреди, които са резултат от установените по делото нарушения на правата му. Като взе предвид всички обстоятелства и сумите, присъдени на жалбоподателя като обезщетение в националното производство, и произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя 6 000 евро, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума.

Б.  Разноски

115. Жалбоподателят иска възстановяване на 2 450 евро за хонорари за тридесет и пет часа правна работа на адвокатите му в производството пред Съда, при часова ставка от 70 евро. В подкрепа на този иск той представя договор за процесуално представителство и справка за отработените часове. Той претендира също така 25 евро за пощенски, канцеларски и копирни разходи и 177,55 евро за разходи за преводачески услуги. Той представя договор за процесуално представителство, справка за отработени часове и договор за преводачески услуги, подписани от името на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“. Той иска присъденото му от Съда обезщетение по отношение на адвокатски хонорар да бъде платено на процесуалните му представители – г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, а присъденото обезщетение по отношение на разходите за превод да бъде платено на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“.

116. Правителството счита, че претенциите са прекомерни, по-специално по отношение на часовата ставка, начислявана от адвокатите на жалбоподателя, и броя часове, които те твърдят, че са прекарали в работа по делото.

117. Според практиката на Съда, разноските, претендирани по силата на чл. 41 от Конвенцията, трябва да са били действително направени и необходими и да са в разумен размер. По настоящото дело, предвид информацията, с която разполага, и горепосочените критерии, и отбелязвайки, че част от жалбата е обявена за недопустима, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателя сумата от 1 500 евро за адвокатски хонорар, заедно с всички данъци, които могат да му бъдат наложени. Тази сума следва да се плати по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателя –  г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева.

118. Що се отнася до иска за други разходи, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е представил разходооправдателни документи само за сумата, платена за преводачески услуги (177,55 евро). Затова му присъжда тази сума, заедно с всички данъци, които могат да му бъдат наложени. Тя следва да бъде платена по банковата сметка на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“.

В.  Лихва за забава

119.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява за допустима жалбата относно а) условията и режима на задържане на жалбоподателя в затвора в Ловеч, б) наличието на ефикасно правно средство за защита в това отношение и в) системата за съдебни такси, приложена към производството за обезщетение за вреди, заведено от жалбоподателя, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията;

3.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

4.  Постановява, че делото не изисква отделно разглеждане по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

5.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 6 000 (шест хиляди евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii)  EUR 1 677,55 (хиляда шестстотин седемдесет и седем евро и петдесет и пет евроцента) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, EUR 1 500 (хиляда и петстотин евро) от които да бъдат платени по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателя, а останалата част – по банковата сметка на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 28 май 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Франсоаз Елен-Пасо                                                       Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 28.5.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-119954