Номер на жалба: 15013/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 2) Право на живот

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

ПО ДОПУСТИМОСТТА 

на жалба № 15013/04,

подадена от Светла Желязкова ТОДОРОВА и 
Вили Тодоров ТОДОРОВ срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 29 юни 2010 г. като камара в състав:

          Пеер Лоренцен (Peer Lorenzen), председател,

          Ренате Йегер (Renate Jaeger),

          Райт Марусте (Rait Maruste),

          Изабел Беро-Льофевър (Isabelle Berro-Lefèvre),

          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),

          Здравка Калайджиева,

          Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska), съдии,

          и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на Отделението,

предвид горепосочената жалба, подадена на 20 април 2004 г.,

предвид бележките, направени от Правителството,

след обсъждане в закрито заседание постанови следното решение.

ФАКТИТЕ

Жалбоподателите, г-жа Светла Желязкова Тодорова и г-н Вили Тодоров Тодоров, неин съпруг, са български граждани, родени съответно през 1958 и 1953 г. и живеещи в Бургас. Те се представляват пред Съда от г-н Г. Митрев, адвокат в София. Българското превителство („Правителството”) се представлява от своите агенти – г-жа М. Димова и г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.

A.  Обстоятелства по делото

1. Смъртта на господин Диян Тодоров

На 14 март 2002 г., около 14 часа, синът на жалбоподателите, г-н Диян Тодоров, 23-годишен, е арестуван при обир на местопрестъплението от полицейски патрул. Отведен е в I РПУ в гр. Бургас, където е обискиран и разпитан.

С постановление, издадено същия ден, г-н Диян Тодоров е задържан за 24 часа, считано от 17:30 часа. Затворен е в килия на първия етаж на полицейското управление.

Към 23 часа старши сержант Р. А. открива безжизненото тяло на задържания, в седнало положение на пейка в килията, с шнур, затегнат около врата му и завързан за напречна метална греда, разположена на около 1,20 метра от пода. Извиканият от полицаите екип на Бърза помощ пристига на място и прави напразни опити да реанимира младежа. Смъртта на г-н Диян Тодоров е констатирана малко по-късно.

2. Разследването на смъртта на г-н Диян Тодоров

На 14 март 2002 г., в 23:00 часа, полицейски служител информира военния следовател за смъртта на задържания. Военният следовател отива в полицейското управление и между 00:15 и 01:05 часа извършва оглед в присъствието на трима полицаи и съдебен лекар. След огледа трупът на младежа е преместен в Съдебна медицина за аутопсия.

С постановление от 15 март 2002 г. военният следовател образува наказателно производство срещу неизвестен извършител. Предварителното следствие цели изясняване на обстоятелствата около смъртта на г-н Диян Тодоров. Същия ден е извършен допълнителен оглед на килията в полицейското управление и съдебен лекар прави аутопсия на трупа. В своето заключение той отбелязва липсата на каквото и да външно нараняване по трупа, с изключение на резка от обесването на врата и няколко стари белега на лявата китка. Аутопсията разкрива също наличие на кръв, изпълнила вътрешните органи, и оток на белите дробове и мозъка. Съдебният лекар заключава, че смъртта е настъпила вследствие на мозъчния оток, предизвикан от обесването.

Следователят назначава биохимичен анализ на кръвна проба, взета от трупа. Химиците заключават, че липсват каквито и да е следи от следните химически вещества: алкалоиди, барбитурати, фенотиазини, имипрамини, бензодиазепини или друг лекарствен продукт на азотна основа.

Между 19 март и 10 май 2002 г. следователят разпитва тримата полицаи, намирали се в I РПУ във вечерта на инцидента, лекаря от Бърза помощ, опитал се да реанимира младежа, единия от полицаите, арестували младежа, двамата жалбоподатели, брата и приятелката на г-н Диян Тодоров.

Следователят назначава психиатрична експертиза post mortem. Психиатърът основава заключенията си на данни за личността на младежа, взети от показанията на разпитаните свидетели и от материалите по делото. В доклада си той уточнява, че г-н Диян Тодоров не е страдал от психични заболявания. Според вещото лице в деня на арестуването му младежът се е намирал вероятно в състояние на остра стресова реакция и предвид миналото му на наркозависим вероятно е бил в криза на абстиненция. Специалистът заключава, че способността за разсъждение на г-н Диян Тодоров вероятно е била нарушена, което е улеснило вземането на решение да пристъпи към фаталното действие.

Следователят събира документни доказателства за арестуването на сина на жалбоподателите.

На 9 септември 2002 г. той изпраща преписката на сливенския военен прокурор с мнение за прекратяване на наказателното производство срещу неизвестен извършител, тъй като в хода на разследването не е установено извършено престъпление.

На 7 октомври 2002 г. сливенският военен прокурор връща преписката на следователя за доразследване. Той нарежда да се провери дали младежът е претърсен и дали полицаите са взели всички необходими мерки, за да му отнемат предметите, които биха му позволили да се самонарани или самоубие. Доразследването е извършено между 10 октомври 2002 и 29 януари 2003 г. Разследващият разпитва редица свидетели на ареста на г-н Диян Тодоров – полицаите, които са го заловили и отвели в полицейското управление, и членовете на екипа на Бърза помощ; събрани са и документни доказателства. Преписката е изпратена отново на военния прокурор.

С постановление от 10 юли 2003 г. сливенският военен прокурор решава да прекрати наказателното преследване. Въз основа на доказателствата, събрани в хода на следствието, той установява, че г-н Диян Тодоров се е обесил с шнура на своя анорак, което е довело до мозъчен оток, станал пряка причина за смъртта според резултатите от аутопсията. Прокурорът отбелязва, че според резултатите от биохимичната експертиза г-н Диян Тодоров не е бил под влияние на алкохол или наркотици. Той отбелязва също, че психиатърът е посочил, че задържаният, който е наркоман, вероятно е изпаднал в криза на абстиненция и че макар и г-н Диян Тодоров да не е проявявал склонност към самоубийство, арестуването му вероятно е предизвикало остра стресова реакция, улеснила преминаването към действие. Прокурорът отхвърля версията за евентуално участие в случилото се на полицаите, арестували, разпитали и надзиравали г-н Диян Тодоров по време на задържането му. Той отбелязва, че материалите по делото свидетелстват за отсъствие на каквото и да е физическо или словесно насилие и на каквато и да е подбуда към самоубийство от страна на полицаите. Прокурорът подчертава, че макар нищо в поведението на задържания да не е подсказвало на полицаите, че лицето възнамерява да се самоубие, като предпазна мярка те са му отнели колана и връзките на обувките. Прокурорът заключава, че полицаите биха отнели и шнура на анорака, ако го бяха видели.

Жалбоподателите оспорват постановлението пред Сливенския военен съд. Те поддържат, че полицаите не са взели всички необходими мерки за осигуряване безопасността на техния син. Жалбоподателите твърдят по-точно, че няма изготвен протокол, доказващ, че задържаният е претърсен и че са му отнети коланът и връзките на обувките. Освен това полицаите не са забелязали шнура на анорака му. Жалбоподателите оспорват и резултатите от аутопсията и искат да се направи тройна медицинска експертиза и хистологичен анализ на проби, взети от белега от обесването, за да се установи дали той не се е появил post mortem. Те изтъкват, че аутопсията е извършена преди да е дадено разрешение от страна на следователя и че трупът на сина им е погребан без разрешение на прокурора. Според жалбоподателите тезата, че синът им е бил в състояние на абстиненция, е само предположение на психиатъра, непотвърдено от никакво доказателство. Те настояват да се направи възстановка с манекен, за да се види правдоподобно ли е подобен шнур да предизвка смърт чрез удушаване на сина им в седнало положение. Жалбоподателите искат също да се установят и разпитат редица свидетели на ареста на сина им, както и лица, намирали се в полицейското управление вечерта на смъртта му.

На 14 август 2003 г. Сливенският военен съд отменя постановлението на военния прокурор. Съдът заключава, че разследването не е позволило да се установи дали г-н Диян Тодоров е претърсен преди задържането му, кой точно му е отнел колана и връзките на обувките, къде са оставени на съхранение въпросните вещи и защо полицаите не са съставили протокол. Съдът отбелязва също, че разследването не дава отговор на въпроса дали е имало други задържани в полицейското управление едновременно с младежа и дали други лица, намирали се в управлението същата вечер, са могли да бъдат в контакт със задържания. Делото е върнато в досъдебна фаза за доразследване.

След връщането на делото военният следовател разпитва отново полицаите, арестували младежа, както и тези, намирали се в полицейското управление в деня на инцидента, за да установи дали задържаният е претърсен и дали са взети необходимите мерки за предотвратяване на самоубийството му. На 29 септември 2003 г. делото е изпратено на военния прокурор с препоръка за прекратяване на наказателното преследване.

С постановление от 9 октомври 2003 г. сливенският военният прокурор прекратява наказателното производство. Въз основа на събраните доказателства той приема за установено, че г-н Диян Тодоров се е обесил с шнура на своя анорак. Отбелязва, че полицаите, арестували и надзиравали младежа след задържането му, са взели всички мерки, които е можело разумно да се приемат за необходими за осигуряване безопасността на задържания, че полицаите са му отнели колана и връзките на обувките, преди да го затворят в ареста, но че не са видели шнура на анорака му и че нищо в поведението на младежа в деня на инцидента не е позволявало да се предположи, че той възнамерява да се самоубие. Прокурорът приема, че следователят е събрал показанията на всички свидетели, имащи отношение към случая: същата вечер не е имало други задържани в полицейското управление и единствените лица, контактували с г-н Диян Тодоров преди смъртта му, са полицаите, вече разпитани от следователя.

Жалбоподателите получават препис от постановлението на 20 октомври 2003 г.. Те не го обжалват пред Сливенския военен съд.

Б. Приложимо вътрешно право

Член 388 от стария Наказателно-процесуален кодекс (отменен през 2006 г.), в сила към времето на обстоятелствата, гласи, че наказателни дела, по които обвиняеми са полицаи, са от компетентността на военните съдилища. Досъдебното производство по такива дела се води от военни прокурори и следователи.

Съгласно член 21, алинея 1, точка 1 и член 237, алинея 1, точка 1 от същия кодекс прокурорът може да прекрати наказателното производство, когато извършеното деяние не съставлява престъпление. Препис от постановлението на прокурора за прекратяването на наказателното производство се изпраща на заинтересованите лица, които имат възможност да го обжалват пред съответния първоинстанционен съд в седемдневен срок, считано от получаването на преписа от постановлението (член 237, алинея 3 от същия кодекс). Съдът е длъжен да установи дали постановлението е достатъчно мотивирано и дали решението за прекратяване на съдебното преследване е взето в съответствие с вътрешноправните процесуални и метериалноправни норми (член 237, алинея 4 от кодекса). Той може да потвърди постановлението на прокуратурата, да го измени или да го отмени, като върне делото за доразследване с указание към органите на предварителното следствие да проведат необходимите следствени действия (член 237, алинея 5). Решението на първоинстанционния съд не подлежи на обжалване пред по-горен съд.

ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

Като изтъкват член 2 от Конвенцията, жалбоподателите се жалват от неефективността на разследването, проведено във връзка със смъртта на сина им, и оспорват заключението на органите на досъдебното производство за липса на каквото и да е участие на полицаите в събитията, свързани със смъртта на младежа. Като се позовават на същия член, те твърдят, че полицаите, арестували, разпитали и надзиравали сина им по време на задържането, не са взели необходимите мерки за опазване на живота му.

ПРАВОТО

Жалбоподателите се жалват от неефективността на разследването за смъртта на сина им и оспорват резултатите от него. Те твърдят също, че полицаите, участвали в ареста, разпита и надзираването на младежа не са взели необходимите мерки за предотвратяване на самоубийството му по време на задържането. Заинтересованите лица се позовават на член 2 от Конвенцията, който гласи следното в частта си, отнасяща се към дадения случай:

„Правото на живот на всеки се защищава от закона.  (...).”

Правителството е на мнение, че жалбоподателите не са изчерпали всички правни средства за защита, предоставени им от вътрешното законодателство, за да поправят твърдяните нарушения на член 2 на Конвенцията. То отбелязва, че те не са обжалвали пред вътрешните съдилища, по член 237, алинея 3 от стария НПК, постановлението за прекратяване на производството от 9 октомври 2003 г. Не са завели и граждански иск за вреди в съответствие с приложимите в случая разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Жалбоподателите не представят бележки относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита.

Съдът припомня, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, предвидено в член 35 § 1 от Конвенцията, налага на жалбоподателте задължението да използват на първо място средствата, които са нормално налични и достатъчни във вътрешния правен мир, за да получат обезщетение за твърдяните от тях нарушения. Въпросните средства следва да съществуват в достатъчна степен на сигурност, на практика както и на теория, без да им липсват търсените ефективност и достъпност (вж., наред с много други, Салман cрещу Турция (Salman c. Turquie) [ГК], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000-VII, и Илхан cрещу Турция (İlhan c. Turquie) [ГК], № 22277/93, § 58, ЕСПЧ 2000-VII).

Съдът припомня освен това, че е задължение на Правителството, отправящо възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства, да убеди Съда, че средството, което цитира, е било ефективно и налично както на теория, така и на практика по времето на деянието. След като това бъде направено, задължение на жалбоподателя е да докаже, че изтъкнатото от правителството средство наистина е било използвано или че, независимо по каква причина, то не е било нито адекватно, нито ефективно от гледна точка на обстоятелствата по делото, или още, че специфични обстоятелства са го освобождавали от задължението да го упражни (Акдивар и други cрещу Турция (Akdivar et autres c. Turquie), 16 септември 1996, § 68, Сборник с постановления и решения: 1996-1V).

В конкретния случай Съдът отбелязва, че Правителството ответник споменава две различни правни средства за защита, които жалбоподателите са пропуснали да изчерпят – предвиденото в член 237, алинея 3 от стария НПК и завеждането на граждански иск за вреди срещу държавата. Съдът счита за целесъобразно да разгледа първо въпроса дали правното средство, предвидено в стария НПК, може да се разглежда като достатъчно достъпно и ефективно от гледна точка на конкретното дело.

Съдът отбелязва, че член 237, алинея 3 от въпросния Кодекс позволява на заинтересованите лица да обжалват постановлението на прокуратурата за прекратяване на производството пред първоинстанционен съд. Жалбата може да бъде подадена в седемдневен срок от получаването на препис от постановлението на прокуратурата, без това да е обвързано с каквото и да е предварително разрешение от страна на съдебните или административни органи.

Съдът отбелязва след това, че сезираният с подобна жалба съд е длъжен да се произнесе както върху основателността на заключенията на прокуратурата, така и върху съответствието на обжалваното постановление с вътрешните материалноправни и процесуални норми. Констатирането от съда на пропуск в наказателното производство може да доведе до връщане на делото в досъдебна фаза и първоинстанционният съд може да разпореди на органите на досъдебното производство да осъществят необходимите следствени действия. Съдът заключава от това, че въпросното правно средство за защита е достатъчно достъпно и ефективно на теория за жалбоподателите и че упражнявайки го, те са можели да повдигнат оплакванията си, основани на материалноправния и процесуален аспект на член 2 от Конвенцията.

Що се отнася до достъпността и ефективността на практика на въпросното правно средство, Съдът отбелязва, че жалбоподателите в действителност веднъж са използвали възможността, предоставена им от член 237, алинея 3 от стария НПК, да оспорят първото постановление на прокуратурата за прекратяване на производството от 10 юли 2003 г. В резултат на жалбата им делото е върнато за доразследване. Те получават препис от последното постановление на прокуратурата за прекратяване на производството от 20 октомври 2003 г. и имат възможност да го обжалват пред Сливенския военен съд до 27 октомври 2003 г. Налага се изводът, че те не са упражнили правото си да поискат отмяна на това последно постановление на военната прокуратура.

Съдът отбелязва, че жалбоподателите не излагат никакъв аргумент, за да докажат, че вътрешноправното средство за защита по член 237, алинея 3 от стария НПК не би било достатъчно ефективно в техния случай и не посочват никакво особено обстоятелство, освобождаващо ги от упражняването на въпросното средство. От друга страна, Съдът отбелязва, че въпросното наказателно производство не е съществено забавено и не страда от други недостатъци, позволяващи да се заключи, че жалбата срещу постановлението за прекратяване от 9 октомври 2003 г., издадено от военния прокурор, би била по начало обречена на неуспех или лишена от всякакво основание.

Тези факти са достатъчни на Съда, за да заключи, че заинтересованите лица не са изчерпали вътрешноправното средство за защита по член 237, алинея 3 от стария Наказателно-процесуален кодекс, което е било, както на теория, така и на практика, достатъчно достъпно и ефективно за поправяне на твърдяните от тях нарушения на член 2 от Конвенцията. Като изхожда от тази констатация и при отсъствието на информация от страна на жалбоподателите дали са завели дело за обезщетение срещу държавата, Съдът не се счита длъжен да разглежда in abstracto дали подобен граждански иск би бил вътрешноправно средство за защита, подлежащо на изчерпване по настоящото дело, както твърди Правителството.

Ето защо Съдът е на мнение, че е редно настоящата жалба да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита в съответствие с член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

По тези причини Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Клаудия Вестердик                                                            Пеер Лоренцен
       Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 29.6.2010 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-99980