Номер на жалба: 37124/10

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6-2) Презумпция за невинност, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-1-c) Обосновано подозрение, (Чл. 5-3) Продължителност на задържане преди делото, (Чл. 5-4) Преглед на законосъобразността на задържане, (Чл. 5-5) Обезщетение

По делото Тони Костадинов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), Председател,
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva),
          Пол Махоуни (Paul Mahoney),
          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek) съдии,
          и на Франсоаз Еленс-Пасос (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 6 януари 2014 г,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 37124/10) срещу Република България, чрез която, гражданинът на тази държава, г-н Тони Иванов Костадинов (жалбоподателят), сезира Съда на 10 юни 2010 г. съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ( Конвенцията ).

2.  Жалбоподателят е представляван от г-жа Е. Недева, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство ( Правителството ) е представлявано от правителствения агент, г-жа Й. Стоянова, от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че е бил арестуван, въпреки липсата на достатъчно данни, за да бъде заподозрян в извършването на закононарушение, че неговото задържане е продължило извън всеки разумен срок, че не е могъл ефективно да оспори законосъобразността и необходимостта на своето задържане и че не е имал възможност да получи обезщетение за претърпяната поради това вреда. Също така твърди, че презумпцията за неговата невиновност е била поставена под съмнение поради изказванията на изпълняващия по време на събитията функцията министър на вътрешните работи.

4.  На 29 януари 2013 г., Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

1)                I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Ищецът е роден през 1960 г. и живее във Враца.

6.  Преди събитията по настоящия случай, ищецът е служил дълги години в Националната полиция. В периода между 2005 г. и септември 2009 г., той последователно е заемал поста началник на две полицейски управления, в Козлодуй и Бяла Слатина.

a)                 A.  Задържане на ищеца и разглеждане на молбите му за освобождаване

7.  На 19 декември 2009 г., жалбоподателят е арестуван от полицията по подозрения, че е участвал в престъпна група, подозирана в извършване на обири в различни населени места на територията на страната.

8.  На 21 декември 2009 ч., следовател от следствената служба към Окръжна прокуратура на Пловдив обвинява ищеца в участие, в качеството му на държавен служител, в организирането на престъпна група в периода между април и декември 2009 г., престъпление наказуемо по чл. 321, алинея 3 от Наказателния кодекс (НК по-долу). Обвинителният акт изброява по-специално: фамилия, презиме и имена на останалите девет члена на групата, както и ЕГН-тата им; седемте града и села където вероятно групата е действала, а именно Пловдив, София, Хасково, Меричлери, Троян, Козлодуй и Труд; като основната престъпна дейност на групата е била по-специално взломни кражби .

9.  На 22 декември 2009 г., на двама предполагаеми членове на въпросната група, включително жалбоподателя, са повдигнати обвинения от Окръжния съд на Пловдив. Адвокатите на деветима от заподозрените, включително тези на жалбоподателя, оспорват местната подсъдност на Окръжен съд - Пловдив, с мотива че разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК по-долу), определят разглеждането на въпроса за мярката за неотклонение като подсъдна на съдилищата от друг район на страната. Окръжният съд отхвърля това възражение за неправилна местна подсъдност като се позовава на разпоредбите на чл. 36, чл. 194 и чл. 195 на НПК.

10.  Двамата адвокати на жалбоподателя поддържат пред Окръжния съд тезата, че доказателствата, представени срещу техния клиент, по-специално веществено доказателствено средство, изготвено въз основа на  подслушване на телефона и показанията на двамата анонимни свидетели, са недопустими и недостатъчни за да обосноват неговото задържане под стража. Те се позовават също така на Решенията Илийков срещу България, № 33977/96, 26 юли 2001 г., и Данов срещу България, № 56796/00, 26 октомври 2006 г., постановени от Съда. Много обстоятелства показват че няма риск техният клиент да се укрие от правосъдието или да извърши друго закононарушение, ако остане на свобода: неговото съдебно минало е чисто; радва се на добра репутация; има добре устроено жилище; има здравословни проблеми и членовете на семейството му се нуждаят от неговата финансова подкрепа.

11.  С определение, постановено във въпросното съдебно заседание, Окръжният съд решава временно да постанови задържането под стража на десетте заподозрени лица. Като се позовава на доказателствата, събрани по време на следствието - показанията на анонимните свидетели, документните и веществени доказателства, доказателствените средства, изготвени въз основа на подслушани телефонни разговори между заподозрените лица - съдът определя, че съществуват обосновани причини да се подозира, че всички заподозрени лица са били част от организирана престъпна група, извършила множество взломни кражби в много различни градове и в села, в продължение на няколко месеца. Относно жалбоподателя, съдът отбелязва, че е заподозрян в участие в подготовката на тези кражби, както и че е действал с  въпросната престъпна организация в качеството си на полицейски служител. Съдът счита, че съществува риск от извършване на нови престъпления от страна на всички заподозрени лица, включително жалбоподателя, предвид тежестта на деяния, в които са обвинени, начина на действие на предполагаемата престъпна група, периода и теритотиалния обхват на нейната дейност. Относно жалбоподателя, съдът счита също, че чистото съдебно минало, неговото семейно, лично и професионално положение и здравословното му състояние не са достатъчни за да обосноват налагането на по-лека мярка за неотклонение спрямо него.

12.  На 29 декември 2009 г., произнасяйки се по жалбата на жалбоподателя, Пловдивският апелативен съд потвърждава определението на по-долния съд  като потвърждава мотивите му. Апелативният съд взема също така предвид факта, че жалбоподателят е бил полицейски служител, което с оглед на другите събрани доказателства, по-специално подслушванията на телефонни разговори, извършени по време на следствието, само по себе си би навело на съществуването на риск от по-нататъшни нарушения. От друга страна, той счита, че по силата на чл. 41, алинея 2 на НПК, съдилищата в Пловдив имат необходимата териториална компетентност, за да постановят задържането на всички заподозрени: две от най-тежките престъпления, в които предполагаемите участници са обвинени са били извършени в този регион на страната.

13.  На 19 март 2010 г., Окръжният съд отхвърля първата молба за изменение на мярката за неотклонение на жалбоподателя, който подава въззивна жалба.

14.  На 24 март 2010 г., адвокатът на жалбоподателя отива в деловодството на Апелативния съд и преглежда вещественото доказателствено средство, изготвено въз основа на телефонните подслушвания, приложени към преписката. Тя иска да си води записки, но съдебният секретар й обяснява, че поради класифицирания характер на тази информация, всяка ръкописна бележка по тези документи трябва да бъде вписана в специален дневник, регистриран и съхраняван в деловодството на съда. Тя добавя, че записките, които евентуално би могла да направи, могат да й бъдат изпратени в нейната кантора, ако води регистър на класифицирана информация и има служител, който отговаря за съхранението на такъв вид документи.

15.  В съдебното заседание от 25 март 2010 г., адвокатката на жалбоподателя декларира пред Пловдивския апелативен съд, че се е запознала с всички документи по преписката. Тя поддържа, че събраните доказателства не могат да дадат достатъчно основание за заключението, че нейният клиент вероятно е извършил въпросните престъпления. Също така, тя поддържа, че не съществува никакъв риск нейният клиент да избяга или да извърши нови престъпления.

16.  С решение, постановено същия ден, Апелативният съд потвърждава решението на по-долната инстанция. Той счита, че подозренията за извършване на престъпление по отношение на жалбоподателя продължават да са налице. В тази връзка, той отбелязва, че следствените органи междувременно са събрали допълнителни доказателства, по-специално показания на няколко свидетели, потвърждаващи вече приложените такива към преписката. Той отбелязва, че рискът от извършване на нови престъпления продължава да е налице: според Апелативния съд, фактът, че ищецът е под заплаха от тежко наказание лишаване от свобода, навежда на мисълта, че той може да извърши нови престъпления, дори да се опита да попречи на хода на следствието. Апелативният съд установява, че криминалното разследване по делото е водено с изискваното особено старание, тъй като са осъществени и планирани много нови следствени действия. Той прави заключението, че срокът на задържане на жалбоподателя не превишава разумния такъв.

17.  На 16 април 2010 г., жалбоподателят внася нова жалба пред Окръжният съд на Пловдив с цел освобождаване. Той иска и получава отвода на съдия М.Б., разглеждал двете предишни жалби.

18.  На 23 април 2010 г., адвокатът на жалбоподателя отива в деловодството на Окръжния съд и преглежда вещественото доказателствено средство, изготвено въз основа на телефонните подслушвания, приложени към преписката. Когато тя пожелава да си води записки, съдебният секретар отговаря, че поради класифицирания характер на информацията по делото, това може да бъде извършено само в дневник, регистриран и съхраняван в деловодството на съда.

19.  Същият ден, в 13:30 ч., Окръжният съд разглежда молбата за освобождаване на жалбоподателя. Адвокатът на пострадалия, повдига оспорва невъзможността свободно да си води записки по документите, приложени към преписката. Тя възразява срещу допустимостта и относимостта на подслушваните телефонни разговори и на свидетелските показания на различни полицейски служители с разглеждането на законосъобразността на задържането на нейния клиент. Тя поддържа, че няма никакво основание да се счита, че нейният клиент може да извърши други престъпления, ако го пуснат на свобода. Другите двама представители на жалбоподателя пледират, че не е необходимо той да продължава да бъде задържан.

20.  С решение от същия ден, Окръжният съд отхвърля молбата за освобождаване на жалбоподателя. Той счита, че подозренията спрямо жалбоподателя са основани на свидетелските показания на определен брой полицейски служители и на подслушваните телефонни разговори с един от другите заподозрени.  Той добавя, че високата степен на опасност на престъпленията, в които е обвинен и с оглед заеманата от жалбоподателя длъжност  по време на събитията, е налице реална опасност за повторно извършване на нови престъпления.

21.  Жалбоподателят подава въззивна жалба. Той иска и получава отвода на съдия В.С. с основанието, че тя е участвала в разглеждането от Апелативния съд на неговите две предишни жалби за пускането му на свобода.

22.  На заседанието на Апелативния съд от 4 май 2010 г., защитата на жалбоподателя повтаря вече изложените пред Окръжния съд доводи. С решение, постановено същия ден, Апелативният съд отхвърля молбата за освобождаване. Той отбелязва по този повод, че участието на един и същ съдия в състава, определен да се произнесе по предходните молби за освобождаване на ищеца, не обосновава само по себе си отвода на този съдия. Той посочва, че не съществува никакъв признак за предубеденост на членовете на съдебния състав. После, той счита, че доказателствата, събрани по време на следствието, по-специално показанията на двамата полицейски служители и прихванатите разговори между ищеца и единия от неговите предполагаеми съучастници, са достатъчно показателни, за да се заподозре, че заинтересованото лице е участник в организирана престъпна група. Той добавя, че се касае за допустими и относими доказателствени елементи по делото. Той добавя, че са налице достатъчно индикации за риск от извършване на нови престъпления продължава: жалбоподателят е под угроза от налагането на наказание лишаване от свобода; дейността на групата предполагаеми престъпници е широкомащабна; действията, за които са подведени под отговорност са били извършени с особено постоянство; в качеството си на полицейски служител, жалбоподателят редовно е контактувал с един от другите заподозрени, който е бил пряко ангажиран в кражбите, в които е обвинена групата. Апелативният съд в крайна сметка добавя, че положителните данни за жалбподателя, неговото семейно положение и финансови трудности не са достатъчни, за да обосноват по-лека мярка спрямо него.  

23.  Междувременно, адвокатът на жалбоподателя се е оплакал на председателите на Окръжен съд и Апелативен съд - Пловдив за невъзможността свободно да си води записки по съдържанието на вещественото доказателствено средство, изготвено въз основа на телефонните подслушвания. С две писма от 23 и 26 април 2010 г., председателите на двете съдилища й отговарят, че се касае за мерки, наложени от Закона за защита на класифицираната информация, че е имала пълен достъп до въпросните документи и е можела да си води записки в специални дневници, съхранявани в съответните деловодства на юрисдикциите. Следователно, не е била възпрепятствана по никакъв начин да подготви защитата на своя клиент. От друга страна, е съществувала възможността да й бъдат изпратят нейните записки в адвокатската й кантора, ако води секретен регистър на информацията и има служител, отговарящ за съхранението на такъв вид документи.

24.  На 17 юни 2010 г., адвокатът на жалбоподателя иска от областния прокурор да освободи нейният клиент под гаранция. Тя изтъква, че предвид напредналият етап на наказателното производство, не съществува никаква опасност от бягство или от извършване на нови престъпления от негова страна.

25.  С постановление от 23 юни 2010 г., окръжният прокурор на Пловдив приема това искане поради следните мотиви:

« В светлината на резултатите от проведеното до тук разследване, следва дасе приеме, че са налице обосновани подозрения срещу обвиняемия Костадинов, че е извършил престъпленията, за които е наказателно преследван. Все пак, след шест месеца задържане, през които обвиненият е изтърпял най-строгата мярка на процесуална принуда, наличието на тези подозрения не е достатъчно. Трябва също така, да продължава да е налице опасност от избягване на правосъдие или от извършване на нови престъпления. Предвид чистото съдебно минало на обвиняемия, степента на неговото участие в наказуемите  деяния (той е предавал на обвиняемия А. информацията, която е знаел в качеството си на служител, все пак, без да участва пряко в извършването на криминални посегателства над собствеността), предвид напредналия стадий на разследването (...), на което не е могъл да повлияе отрицателно, както и на установеното местоживеене, социалния статус и положителният личен профил на обвиняемия, е уместно да се приеме, че опасността от избягване  на правосъдие и извършване на нови престъпления от негова страна вече не съществува. (...) »

26.  Прокурорът налага на жалбоподателя гаранция от 1 000 лева (около 511 евро). Пострадалият е освободен на същия ден, след плащането на тази сума.

b)                 Б.  Изказването на министъра на вътрешните работи

27.  На 20 декември 2009 г., или на следващият ден след ареста на ищеца, главният комисар на полицията в Пловдив и министъра на вътрешните работи дават пресконференция по повод ареста на пострадалия и неговите предполагаеми съучастници. При откриването на пресконференцията на журналистите е съобщено, че Тони Костадинов, бивш началник на полицейското управление в Бяла Слатина, е бил арестуван за участие в банда, извършила обири на различни банки и офиси на предприятия. министърът на вътрешните работи се изказва по следния начин:

« Тони Костадинов си е сътрудничил [с крадците] и е предоставял информация за клона на Централна кооперативна банка в Козлодуй, който е бил обран през изминалия август и откъдето са изчезнали 80 000 лева, също както и на други учреждения в Мизия. (...) Той е проявил такава арогантност, като точно преди своя рожден ден, е посочил с пръст едно учреждение в Мизия, казвайки: « Хайде, побързайте, зарадвайте ме с нещо. »

28.  Пресконференцията е била широко отразена в медиите, а изказването на министъра, публикувано на следващия ден в печатната пресат.

29.  На 5 март 2010 г., министърът на вътрешните работи дава интервю за предаването « Панорама » по първа програма на Българската Национална Телевизия. Водещият му задава много въпроси по актуални политически и съдебни теми. Отговаряйки на серия въпроси, свързани с отношенията между неговото министерство и съдебната власт, министърът прави следното изказване относно съдилищата в Пловдив:

« (...) С.Т. е брилянтен съдия и трябва да Ви кажа, че по отношение на лицата, задържани в Пловдив, сме по-спокойни що се отнася до съдебните решения. (...) Там, където сме допуснали недостатъци, приемаме решенията на съдилищата за обективни и продължаваме да работим без да [им] пречим (...) »

c)                 В.  Наказателното производство водено срещу жалбоподателя

30.  На 17 декември 2010 г., Окръжната прокуратура на Пловдив съставя обвинителен акт и изпраща ищеца и неговите предполагаеми съучастници да бъдат съдени пред Окръжния съд на Пловдив. Заинтересованото лице е осъдено на основание чл. 321 на НК, за участие в организирана престъпна група и на основание чл. 387, алинея 2 на НК, за нарушаване на служебните си задължения като е действал като информатор на лица,  замесени в извършването на престъпления, както и че не е информирал своите висшестоящи за контактите си с лицата, занимаващи се с престъпна дейност.

31.  Окръжният съд разглежда наказателното дело в периода между март 2011 г. и май 2012 г. На заседанието от 14 май 2012 г., окръжният прокурор заявява, че не поддържа повече обвинението, повдигнато срещу ищеца, за участие в организирана престъпна група,. Съществената част от неговата пледоария е следната:

« Не поддържам повече обвинението за участие в организирана престъпна група срещу обвиняемия Тони Костадинов (...). Не бяха събрани доказателства в тази насока и аз не поддържам вече това обвинение. Установено е, че Тони Костадинов се е свързал единствено с обвиняемия А. (...) Това, което е важно в този случай е степента на познаване дейността на организираната група и степента на участие на обвиняемия в дейността на тази група. (...) За да поддържам обвинението в участие в престъпна група, трябва обвиняемият Костадинов да е разполагал със съответната информация или да е участвал в извършването на конкретно престъпно действие, извършено от другите обвиняеми. Не бих могъл да си позволя да поддържам тази част на обвинението, имайки предвид че Костадинов е потвърдил, че е поддържал лични контакти единствено с обвиняемия А. и че съдържанието на техните разговори не доказва, че обвиняемият Костадинов е бил в течение на престъпните дейности на обвиняемия А. (...) »

32.  Въпреки това прокурорът продължава да поддържа обвиненията за нарушаване на служебните задължения срещу ищеца.

33.  С присъда от 19 май 2012 г., Окръжният съд на Пловдив оправдава ищеца по обвиненията за участие в организирана престъпна група и че е предоставял информация на предполагаемия лидер на въпросната престъпна банда. Заинтересованото лице е признато за виновно за нарушавани на служебните си задължения: той не е информирал своите висшестоящи за редовни контакти с лицата, замесени в престъпни дейности. Окръжният съд налага на жалбоподателя административнонаказание: той е осъден да заплати глоба от 500 лева (равностойни на около 250 евро).

34.  Трима от другите подсъдими са признати за виновни за участие в организирана престъпна група. Трима други обвиняеми са признати за виновни за участие в взломна кражба.

35.  Прокуратурата внася протестбез да оспорва, все пак, оправдателната присъда на жалбоподателя по обвиненията за участие в организирана престъпна група. Жалбподателят подава въззивна жалба като оспорва своята присъда за нарушаване на професионалните задължения на служител на реда.

36.  С присъда от 11 февруари 2013 г., Пловдивският апелативният съд оправдава ищеца по всички обвинения. Прокуратурата обжалва пред Касационния съд.

37.  Според информацията, налична в базата публични данни на Върховният касационен съд, www.vks.bg/vks_p03.htm, с решение от 24 януари 2014 г., Върховният касационен съд отменя присъдата на Апелативния съд и му връща наказателното дело за ново разглеждане.

2)                II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

a)                 A.  Временно задържане и жалби за освобождаване

38.  Чл. 63, алинея 1 от НПК предвижда възможността за налагане на мярка за неотклонение задържане под стража на обвиняем, когато съществуват основателни предположения, че е извършил престъпление и ако съществува реален риск той да избегне правосъдие или да извърши други престъпления. Задържането под стража се постановява от първоинстанционния съд при провеждането на публично заседание в присъствието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник (чл. 64, ал. 1 и ал. 3, от НПК).

39.  Съгласно чл. 36, ал. 1 на НПК, териториално компетентен да разгледа това дело е съдът, по мястото на извършване на престъплението. Чл. 41, ал. 1 от същия кодекс позволява обединяването на свързаните наказателни дела, които се разглеждат от един съд. В този случай, компетентен е по-висшия съд  или този, в чиято юрисдикция е извършено най-тежкото престъпление. (чл. 41, ал. 2 от НПК).

40.  Лицето с наложена мярка за неотклонение задържане под стража може по всяко време да подаде жалба за изменението й пред първоинстанционния съд, който следва да я разгледа в открито съдебно заседание, в присъствието на прокурора, обвиняемия и неговия защитник (чл. 65, ал. 1 и ал. 3, от НПК). Решението на първоинстанционния съд може да бъде обжалвано пред по-горен съд (чл. 65, ал. 7, на НПК).

41.  Съгласно чл. 63, ал. 6, на НПК, прокурорът може да реши да освободи задържаното лице, ако прецени, че няма опасност от извършване на нови престъпления или избягване на отговорност.

b)                 Б.  Достъп до класифицирана информация в рамките на наказателното производство

42.  Съгласно чл. 39, ал. 3, т. 3 от Закона за защита на класифицираната информация, съдиите, прокурорите, следователите и адвокатите имат служебен достъп до секретната информация, съдържаща се в преписката по делото, по която работят при спазване на принципа « необходимост да се знае ». Същото правило се прилага за всяко частно лице дотолкова, доколкото достъпът до класифицирана информация се явява необходим за упражняване на неговото конституционно право на защита (чл. 39a от Закона), по-специално в рамките на наказателно производство.

43.  Съгласно чл. 107 от Правилника за прилагане на Закона за защита на класифицираната информация, ръкописните бележки или записки, съдържащи класифицирана информация, се записват в работни тетрадки или бележници, които са надлежно подвързани, с поредно номерирани листове и заведени на отчет в регистратурата или деловодството на организацията, съхраняваща тези документи.;

c)                 В.  Презумпция за невиновност

44.  Съгласно чл. 31, ал. 3 от Конституцията и чл. 16 от НПК, обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.

45.  Чл. 147 от НК, криминализиращ клеветата, гласи както следва:

« (1) Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с обществено порицание.

(2) Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.

46.  Чл. 148, ал. 2, от НК предвижда глоба от пет хиляди до петнадесет хиляди лева и обществено порицание, ако клеветата е нанесена публично, разпространена чрез медии или извършена от длъжностно лице по повод изпълнение на функциите му.

47.  По смисъла на чл. 161 от НК, клеветата не е престъпление от общ характер. Наказателното преследване по този пункт трябва да бъде възбудено чрез подаване на тъжба, от пострадалия направо пред съда. Тъжбата може да е придружена от иск за вреди (чл. 84, ал. 1, от НПК).

d)                 Г.  Закон за отговорността на държавата

48.  Относимите разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, такива каквито са били в  сила до месец декември 2012 г., както и съдебната практика на националните съдилища са обобщени в решенията Kанджов срещу България, № 68294/01, §§ 35-39, 6 ноември 2008 г. и Бочев срещу България, № 73481/01, §§ 37-39, 13 ноември 2008 г.

49.  На 23 юли 2012 г. проектозакон, изменящ Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, е внесен от Министерският съвет в Народното събрание. Съществената част на мотивите на проекта гласи:

« Анализът на решенията, постановени от Европейският съд по правата на човека (Съдът) срещу България показва наличието на повторяеми нарушения поради липса на вътрешноправни средства за защита, позволяващи защитата на засегнатите лица. По-специално, става въпрос за създаване на вътрешноправно средство за защита, позволяващо на засегнатите лица да получат обезщетение за претърпяната вреда поради нарушение на едно от правата, гарантирани от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията), извършено от държавата, нейните органи или служители. Официалната констатация, направена от Съда, липсата на такива средства в българското законодателство налага установяването им посредством разширяване сферата на приложение на Закона за отговорността на държавата и общините във връзка с вредата (Закона за отговорността на държавата и общините за вреди). По този начин, предишният подход на закона, състоящ се в ангажиране отговорността на държавата при обстоятелствата, изброени изчерпателно и даващ основание за възприемане на многобройни решения за нарушение срещу България, е отменен.

Поради тези причини, е предложено в Закона да бъдат внесени следните изменения:

1.  Предложените поправки на чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 на Закона дават възможност за получаване на обезщетение за нарушаване правата, гарантирани от чл. 5 от Конвенцията. Съществуват редица решения на Съда в Страсбург, в които държавата е осъдена за липса на наличие на право на обезщетяване или за закъснение при явяването пред компетентен съд във връзка с разглеждането на необходимостта от мярка за съдебен контрол. Съдилищата ще определят дали, с разпореждането на задържане съобразно националното законодателство, компетентните органи са нарушили параграфи  2-4 на чл. 5: информация на разбираем език за причините за ареста, бързо явяване пред съда и разглеждане на задържането в разумен срок, право за оспорване законността на задържането и т.н.

Всяко задържане, което противоречи на критериите на чл. 5 от Конвенцията трябва да ангажира отговорността на държавата.

Разглеждайки разпоредбите на Закона за отговорността на държавата в светлината на чл. 5 § 5 от Конвенцията, Съдът установява, че когато задържането е разпоредено съобразно изискванията на Наказателно-процесуалния кодекс, чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, не може да се приложи и правото на обезщетение не е осигурено от никоя друга разпоредба на националното законодателство – « По силата на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, лицето което е временно задържано може да поиска обезщетение само, ако задържането е анулирано поради « липса на законно основание ». Изглежда, този последен израз се отнася до « незаконността » с оглед на законодателството (решения Янков, Белчев,, Хамънов).

Като пример, по делото Стоичков, Съдът установява, че: « Предвид това, че задържането на ищеца не противоречи на националното законодателство, той няма право на обезщетение по силата на Закона за отговорността на държавата и общините от вреди, защото чл. 2 на закона предвижда обезщетение само когато задържането е било « незаконно » (параграф 74 на решението).

Прякото позоваване на разпоредбите на Конвенцията има за цел да се избегне ограничителното приложение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди единствено в този вид случаи, изброени изчерпателно от Закона и даващи възможност на компетентния съд да прецени действията на националните органи според критерия на Конвенцията и юриспруденцията на Съда, тъй като хипотезите, свързани с приложението могат да бъдат различни и разнообразни. »

50.  Проектозаконът е приет от Народното събрание и на 11 декември 2012 г., разпоредбата на чл. 2 на въпросният закон, претърпяла наскоро поправка, е публикувана в Държавен вестник. По съществи този член занапред е следния:

Член 2

« (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: 

1.  задържане под стража (...) или домашен арест, когато са били отменени, (...)както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък "Конвенцията"; ;

2.  нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на Конвенцията (...) »

ЗАКОНЪТ

3)                I.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Жалбоподателят твърди, че е бил арестуван въпреки липсата на всякакво подозрение срещу него за извършване на престъпление, че неговото задържане е продължило прекалено дълго, че не е могъл да оспори законосъобразността и необходимостта на своето задържане в рамките на ефективното производство и че е бил лишен от всякаква възможност за получаване на компенсация за претърпяната вреда. Той се позовава на чл. 5 §§ 1, 3, 4 и 5 от Конвенцията, със следния текст в приложимата си част:

« 1.  Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

(...)

c)  законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

(...)

3.  Всеки арестуван или лишен от свобода, в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на настоящия член (...) има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване при гледането на неговото дело в съда. (...)

4.  Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

5.  Всяко лице, арестувано или лишено от свобода, в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение. »

a)                 A.  Допустимост

i)          1.  Становища на страните

(1)               a)  Правителството

52.  Правителството поддържа, на първо място, че тази част от жалбата е внесена преждевременно. То изтъква в тази връзка, че наказателното производство срещу пострадалия си остава висящо пред националните юрисдикции.

53.  На второ място, Правителството се обосновава с неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То се позовава на новият текст на чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, който е можел да позволи на ищеца да получи признаване на твърдените нарушения на неговите права, гарантирани в чл. 5 от Конвенцията, както и обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди.

54.  Правителството признава, че новият текст на разпоредбите е влязъл в сила след подаването на настоящата жалба. То отбелязва общия принцип, че Съдът оценява ефективността и достъпността на вътрешноправното средство за защита към датата на подаване на жалбата. Все пак, съдебната практика на Съда предвижда също изключение от това правило, като например, наличието на особени обстоятелства като установяването от страна на Съда на системен проблем в национално законодателство и последващото въвеждане на ново вътрешноправно средство за защита, позволяващо обезвреда на същият вид нарушения на Конвенцията в подобни случаи (Latak срещу Полша (решение за допустимост), № 52070/08, 12 октомври 2010 г.).

55.  Правителството счита, че в дадения случай съществуват обстоятелства, оправдаващи приложението на това изключение. От една страна, наказателното производство срещу жалбоподателя не е приключило още, а от друга, поправката на разпоредбата на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди цели категорично да приведе националното законодателство в съответствие със стандартите, установени от съдебната практика на Съда и да предложи на българските граждани достатъчно ефективно вътрешноправно средство за защита, за да поправи твърдените нарушения на чл. 5 от Конвенцията.

(2)               b)  Жалбоподателя

56.  Жалбоподателят приканва Съда да отхвърли възражението за недопустимост на Правителството, поради преждевременното подаване на жалбата. Отбелязва, че наказателното производство срещу заинтересованото лице няма никакво отношение към допустимостта на неговите  оплаквания по чл. 5, които са свързани със задържането му под стража, а не с изхода от наказателното преследване.

57.  Жалбоподателят счита, че възражението за неизчерпването на вътрешноправните средства за защита, също трябва да бъде отхвърлено. Той отбелязва, че иск за обезщетение за вреди въз основа на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди не може да бъде считан за достатъчно ефективно средство за защита в случая. По-специално, по силата на постоянната съдебна практика на българските съдилища, един такъв иск е обусловен от изрично и предварително признаване от страна на наказателния съд, че задържането под стража е незаконосъобразно с оглед на националното законодателство или че то е в нарушение на други негови права, гарантирани от чл. 5 от Конвенцията. Освен това, не съществува никакво съдебно решение позволяващо да се направи заключението, че гражданският съд, разглеждащ един такъв иск, може да търси установяване по самостоятелен начин, дали въпросното задържане е било съобразно с националното законодателство и с разпоредбите на чл. 5 от Конвенцията.

58.  В случая, както законосъобразността, така и необходимостта от задържането на ищеца, са били разглеждани много пъти от наказателните съдилища. В нито един момент, задържането под стража не е било оспорено от националните съдилища. По този начин, при липса на благоприятно за жалбоподателя решение в рамките на производствата по обжалване на задържането под стража, всеки иск за обезщетение за вреди съобразно Закона за отговорността на държавата би бил обречен на неуспех.

59.  Това средство за защита е неефективно на практика, тъй като националната съдебна практика възпроизвежда формален подход към доказването от ищците на претърпяната неимуществена вреда, защото съдилищата не желаят да присъждат значителни суми, които биха били платими от консолидирания бюджет на съдебната власт, тъй като не съществува никаква възможност за принудително изпълнение на съдебно решение срещу държавните органи.

60.  В заключение, жалбоподателят счита, че в случая не е налице причина за прилагане на изключение от правилото, съгласно което изчерпването на вътрешноправните средства за защита се оценява към момента на подаване на жалбата. Не съществува никакво съдебно решение доказващо, че новият текст на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди би бил приложим и би направил признаването за нарушение на чл. 5 възможно, както и получаването на компенсация в случаи, подобни на тези на жалбоподателя.

ii)        2.  Оценка на Съда

61.  Съдът счита за уместно първо да определи, дали правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е било спазено в този даден случай.

62.  Той припомня, че правилото, формулирано в чл. 35 § 1 от Конвенцията налага на жалбоподателите задължението на първо място да използват средствата - обичайно налични и достатъчни в националния правен ред на тяхната страна, които да им позволят да получат обезвреда на твърдените от тях нарушения. Въпросните средства трябва да са налични в достатъчна сигурна степен, на практика, както и на теория, без което им липсват изискуемите ефективност и достъпност (виж между много други, Salman срещу Турция [Общ кодекс], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000‑VII, и Ilhan срещу Турция [Общ кодекс], № 22277/93, § 58, ЕСПЧ 2000‑VII).

63.  Задължение на Правителството е, позовавайки се на неизчерпването, да убеди Съда, че средството, което то предлага, е ефективно и налично, както на теория, така и на практика. След като веднъж това се докаже,  именно жалбоподателят трябва да докаже, че средството посочено от Правителството наистина е било използвано и че, поради някаква причина, не е било нито адекватно, нито ефективно предвид фактите по делото или нещо повече, че някои особени обстоятелства са го освободили от задължението да го упражни (Akdivar и други срещу Турция, 16 септември 1996 г., § 68, Сборник с постановления и решения 1996‑IV).

64.  Изчерпването на вътрешноправните средства за защита се оценява, по общо правило, към датата на подаване на жалбата пред Съда (Baumann срещу Франция, № 33592/96, § 47, ЕСПЧ 2001‑V (откъси)). Все пак, това правило не е без изключения, които могат да бъдат обосновани от особените обстоятелства на всеки даден случай. Съдът се е отклонил от това общо правило по дела относно прекомерно продължителни производства, (Brusco срещу Италия (решение за допустимост), № 69789/01, ЕСПЧ 2001‑IX; Nogolica срещу Хърватия (решение за допустимост), № 77784/01, ЕСПЧ 2002‑VIII; Andrasik и други срещу Словакия (дек.), № 57984/00, № 60237/00, № 60242/00, № 60679/00, № 60680/00, № 68563/01 и № 60226/00, ЕСПЧ 2002‑IX ; Балакчиев и други срещу България (решение за допустимост), № 65187/10, § 83, 18 юни 2013 г.), по дела относно неадекватни условия на задържане (Latak, цитиран по-горе, §§ 80‑82 ; Lominski срещу Полша (решение за допустимост), № 33502/09, §§ 71-73, 12 октомври 2010 г. ; Stella и други срещу Италия (решение за допустимост), № 49169/09, §§ 42-45, 16 септември 2014 г.), или освен това по дела относно правото на защита на собствеността (Demopoulos и други срещу Турция (решение за допустимост) [Общ кодекс], № 46113/99, № 3843/02, № 13751/02, № 13466/03, № 10200/04, № 14163/04, № 19993/04 и № 21819/04, §§ 87 и 88, 1 март 2010 ч.). В тези дела, припомняйки вторичния характер на ролята му като последен гарант на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията, Съдът отчита повторяемия характер на твърдените нарушения, установеното наличие на системни проблеми в правото или практиката на национално ниво, и на създаването, по инициатива на Правителството, на средства за защита, които могат да подобрят това положение.

65.  Съдът отбелязва, че настоящата жалба е подадена на 10 юни 2010 г. По това време, ищецът е бил задържан, като всички съдилища, разгледали неговите жалби за освобождаване са счели, че продължаването на неговото задържане е било законосъобразно и оправдано, а наказателното производство срещу него е била висяща пред първоинстанционния съд (параграфи 9-24 и 30 по-горе).

66.  По повод на други сходни дела срещу България, Съдът е установявал, че иск за обезщетение за вреди на основание чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, в предходната му версия, в сила през юни 2010 г., не давал никакъв шанс за успех при обстоятелствата, описани по-горе. В частност, чл. 2, ал. 1 от Закона е изисквал предварителното признаване на незаконосъобразността на задържането от съдилищата, отговарящи за разглеждането на молбите за освобождаване на правоимащите и разпоредбата на чл. 2, ал. 2 е предвиждала присъждането на обезщетение за незаконосъобразно задържане, когато обвиненият е бил оправдан или наказателното преследване срещу него е било прекратено (виж, между другите, Данов срещу България, № 56796/00, § 50, 26 октомври 2006 г.; Бочев срещу България, № 73481/01, §§ 37, 38 и 77, 13 ноември 2008 г.; Светослав Христов срещу България, № 36794/03, §§ 62 и 63, 13 януари 2011 г.). Предвид тази юриспруденция и специфичните обстоятелства в дадения случай, Съдът счита, че иск за обезщетение за вреди по силата на чл. 2, от Закона за отговорността на държавата, в предходната му редакция, не представлява ефективно вътрешноправно средство за защита към датата 10 юни 2010 г. и че по това време, жалбоподателят не е бил длъжен да го упражни преди подаването на своята жалба.

67.  Все пак, Съдът констатира, че от подаването на настоящата жалба, е имало значителни промени, както в положението на ищеца, така и на ниво приложимо национално законодателство. Задържането на ищеца е приключило на 23 юни 2010 г., когато той е бил освободен под гаранция по решение на Окръжна прокуратура (параграфи 25 и 26 по-горе). На 23 юли 2012 г., Министерският съвет внася в Народното събрание проектозакон изменящ разпоредбите на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, който изрично цели да коригира установената липса на ефективни вътрешноправни средства за защита при твърдени нарушения на чл. 5 §§ 1-4 от Конвенцията (параграф 49 по-горе). Този проектозакон е приет и новият текст на чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата влиза в сила през декември 2012 г. (параграф 50 по-горе). Така възниква въпроса, дали в случая има основание да се приложи изключението от правилото, според което изчерпването на вътрешноправните средства за защита се оценява към момента на подаване на жалбата (виж параграф 64 по-горе).

68.  Основната цел на измененията на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата  от 2012 г., такава каквато е изложена и в мотивите на проектозакона (параграф 49 по-горе), е да се отговори на многобройните решения на Съда, установяващи нарушение на чл. 5 от Конвенцията като се създаде съответното вътрешноправно средство за защита, позволяващо на лицата, които твърдят, че има нарушение на техните права, гарантирани от същия този член, да  получат официално признаване на това нарушение от съда, и, при необходимост, парично обезщетение за претърпяната вреда. В такъв случай, става въпрос за компенсаторно средство за защита, което не може, само по себе си, да сложи край на една продължаваща ситуация, несъвместима с разпоредбите на чл. 5, например, да преустанови задържането, постановено при липсата на обосновани подозрения, или да доведе до освобождаване на лице, чието задържане превишава разумния срок. Все пак, Съдът не изключва, че в подобен род случаи, като настоящия, където спорното положение, даващо основание за жалба по чл. 5 вече е приключило, това ново вътрешноправно средство за защита може да се окаже достатъчно ефективно, за да компенсира на ниво национално законодателство вредните последици от това нарушение.

69.  Поправката на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата показва наличието на воля в българските изпълнителни и законодателни институции да осигурят на лицата, които се намират под юрисдикцията на българската държава, ефективно възползване от правата, гарантирани от чл. 5 от Конвенцията, както и реализиране на правните инструменти, позволяващи им да защитят ефективно своите интереси на национално ниво. Въпреки това Съдът счита, че предвид настоящото състояние на съдебната практика на българските съдилища по прилагането на Закона за отговорността на държавата и на новата формулировка на чл. 2, ал. 1 от него, ефективността на това ново средство за защита в бъдеще ще зависи от насоката, която ще вземе съдебната практика по неговото прилагане от националните съдилища. Съдът припомня, че наред с други елементи, при оценката на ефективността на ново компенсаторно средство за защита и прилагане на изключение от правилото за оценка на изчерпване на вътрешноправните средства към момента на подаване на жалбата, е и на пример съдебната практика на националните съдилища по прилагане на това ново средство (виж, mutatis mutandis, Latak, цитирано по-горе, §§ 80‑82 ; Lominski, цитирано по-горе, §§ 70-73).

70.  Вярно е, че периодът от влизането в сила на тази разпоредба през месец декември 2012 г, не е достатъчно дълъг, за да позволи постановяването на достатъчна и постоянна съдебна практика на националните съдилища. Една такава юриспруденция трябва да разясни някои ключови моменти по прилагането на новото средство за защита, като например: въпросът за това, дали установяването на нарушение на член 5 от Конвенцията трябва да бъде направено от същия съд, компетентен да се произнесе по присъждането  на парично обезщетение и дали да е в рамките на същото производство; какъв ще е началния момент при давностния срок по иска за обезщетение; какви ще бъдат по-конкретно критериите, прилагани от компетентните съдилища, за да констатират нарушение на чл. 5 от Конвенцията;  с каква тежест ще се ползват ползват аргументите на наказателните съдилища, разгледали законосъобразността и необходимостта от задържане на правоимащия в рамките на производството по официалното признаване на нарушението на Конвенцията и присъждането на обезщетение. Нужно е да се констатира, че Правителството, което според юриспруденцията на Съда, трябва да докаже ефективността средство за защита, на което се позовава (виж параграф 63 по-горе), не представя никакво съдебно решение, което прилага чл. 2, ал. 1 на закона, след изменението. Освен това, Съдът отбелязва, че въпросната законодателна промяна не предвижда по категоричен начин приложението на това ново средство в случаи като настоящия, при който фактите даващи основание за твърдените нарушения на чл. 5 предшестват влизането в сила на новия текст на чл. 2, ал. 1 от Закона. При тези обстоятелства, Съдът счита, че понастоящем не разполага с достатъчно елементи, които да му позволят да констатира ефективността на новото средство за защита, установено от чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата. Той счита също така, че няма основание, в дадения случай, да се отклони от правилото, което му налага оценка на изчерпването на вътрешноправните средства за защита към момента на подаването на жалбата.

71.  Предвид доводите, изложени по-горе, Съдът счита, че е уместно да отхвърли възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, направено от правителството с оглед на чл. 35 § 1 от Конвенцията.

72.  Съдът държи да подчертае, че горното заключение се отнася само за конкретните обстоятелства по настоящото дело и че с нищо не предoпределя изхода на други дела, по жалби с оплаквания по чл. 5, които може да бъдат разгледани в бъдеще. Той просто отбелязва, че появата на съдебната практика на националните съдилища по прилагане на чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата, в съответствие със стандартите, изработени в неговата практика по чл. 5, ще бъде важен фактор за оценка на изчерпването на вътрешноправните средства за защита при този вид жалби.

73. Също така, Правителството твърди, че тази част от жалбата е била внесена преждевременно, най-вече предвид факта, че наказателното производство срещу жалбоподателя остава висящо (параграф 52 по-горе). Съдът счита, от своя страна, че наказателното производство водено срещу жалбоподателя цели да установи, дали е имало основание да се ангажира неговата наказателна отговорност във връзка с обвиненията за участие в организирането престъпна група и във връзка с неспазване на служебните задължения (параграф 30 по-горе). Той счита, че евентуалната осъдителна или  оправдателна присъда на жалбоподателя в рамките на това производство, не е  относима към оплакванията му по  чл. 5 от Конвенцията. В тази връзка, е уместно да се отхвърли това друго възражение за недопустимост, повдигнато от Правителството.

74.  Съдът счита, освен това, че тази част от жалбата явно не е неоснователна, по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че той не вижда никакъв друг мотив за недопустимост. В тази връзка е уместно тя да бъде обявена за допустима.

b)                 Б.  По съществото

i)          1.  Оплакване по чл. 5 § 1 от Конвенцията

75.  Позовавайки се на чл. 5 § 1 c) от Конвенцията, жалбоподателят твърди, че е бил арестуван и задържан, въпреки липсата на всякаква основателна причина да бъде заподозрян в извършването на престъпление. Жалбоподателят твърди, че доказателствата, приети от окръжният съд , които навеждат на заключението, че вероятно е участвал в дейността на престъпна група, не са относими и достатъчни, за да се обоснове едно такова заключение.

76.  Правителството изразява становище, че решението на съдилищата за задържане под стража на жалбоподателя почива върху наличието на обосновани съображения, навеждащи към подозрение за извършване на престъпления. Това заключение на съдилищата е изчерпателно обосновано и почива върху достатъчно убедителни доказателства, събрани по време на предварителното производство.

77.  Съдът припомня, че арестуването и задържането, в приложното поле на чл. 5 § 1 c) следва, освен на други, да почиват на обосновани съображения да се подозира, че заинтересованото лице е извършило престъпление. « Обосноваността на подозренията » съставлява основен елемент на защита, предложена от чл. 5 § 1 c) срещу произволно лишаване от свобода. Наличието на обосновани подозрения предполага съществуването на факти или сведения, които могат да убедят страничен и обективен наблюдател, че даденото лице може да е извършило престъплението (Fox, Campbell и Hartley срещу Великобритания, 30 август 1990 г., § 32, серия A № 182). Все пак, фактите пораждащи подозренията не трябва да бъдат от такова ниво като тези, необходими за обосноваването на присъда или дори за повдигането на обвинение, което става в следваща фаза на наказателното производство (виж, между други, Murray срещу Великобритания, 28 октомври 1994 г., § 55, серия A № 300‑A ; Erdagos срещу Турция, 22 октомври 1997 г., § 51, Сборник с постановления и решения 1997‑VI).

78.  Като се обръща към фактите по настоящото дело, Съдът установява, че жалбоподателят е бил арестуван на 19 декември 2009 г. по подозрения за принадлежност към престъпна група (параграф 7 по-горе). Съдилищата, които постановяват задържането под стража и които разглеждат неговите молби за освобождаване, правят заключението, че има обосновани съображения да подозират, че е участвал в същата тази организирана престъпна група: те се основават на показанията на известен брой свидетели, включително полицаи, както и на съдържанието на засечените телефонни разговори между жалбоподателя и един от другите предполагаеми основни членове на престъпната група (параграфи 11, 16, 20 и 22 по-горе). Съдът счита, че тези фактически данни наистина се анализират като сведения, които могат да убедят неутрален и обективен наблюдател, в етапа на предварителното следствие по делото, че вероятно жалбоподателят е и е бил част от престъпна група, предоставяйки информация на нейните други предполагаеми членове

79.  Съдът продължава да има предвид, че прокуратурата се отказва от същото това обвинение срещу жалбоподателя - участие в организирана престъпна група, в етапа на разглеждане на делото от първоинстанционния съд (параграф 31 по-горе) поради недостатъчни доказателства. Впрочем, Съдът припомня, че този факт не би могъл да постави под съмнение наличието на обосновани подозрения срещу жалбоподателя в етапа на предварителното разследване (виж параграф 77 in fine с референциите).

80.  Тези елементи са достатъчни на Съда, за да направи заключението, че не е имало нарушение на чл. 5 § 1 c) от Конвенцията в дадения случай.

ii)        2.  Оплакване по чл. 5 § 3 от Конвенцията

81. Жалбоподателят счита, че срокът на неговото задържане е превишил границите на разумното. Той твърди по-специално, че няма обосновани съображения да бъде подозиран в принадлежност към организирана престъпна група и че съдилищата се позовават единствено на сериозността на деянията, в които го обвиняват, за да продължат задържането му под стража, което не е приемлива и достатъчна причина с оглед постоянната съдебна практика на Съда.

82.  Правителството счита, че продължителното задържане на жалбоподателя е напълно оправдано. Същият е бил освободен в момента, когато националните власти установяват, че няма опасност от извършване на нови престъпления и избягване на правосъдието.

83.  Съдът припомня, че според постоянната съдебна практика по прилагане на чл. 5 § 3, наличието на обосновани подозрения спрямо арестуваното лице за извършване на престъпление е задължително условие sine qua non за правилността на продължаване на задържането му. Все пак, след известно време, то не е достатъчно. В този случай, Съдът трябва да установи дали другите мотиви, приети от съдебните власти, са продължавали да налагат лишаването от свобода. Ако те се окажат « основателни » и « достатъчни », той проверява допълнително, дали компетентните национални власти са положили « особено старание » при провеждането на производството (виж, между други, Labita срещу Италия [Общ кодекс], № 26772/95, §§ 152‑153, ЕСПЧ 2000‑IV).

84.  Жалбоподателят е задържан на 19 декември 2009 г. и е освободен под гаранция на 23 юни 2010 г. Следователно, неговото задържане е продължило шест месеца и четири дни.

85.  Що се отнася до първото условие за правомерност на задържането, поставено от чл. 5 § 3, Съдът препраща към своята официална констатация по-горе относно наличието на обосновани съображения да се подозира, че жалбоподателят принадлежи към организирана престъпна група (параграф 78 по-горе). В светлината на всички относими обстоятелства  по случая, той намира, че това подозрение е продължило да съществува в целия период на задържане на жалбоподателя. Той счита, че отказът от обвиненията за принадлежност към организирана престъпна група от страна на окръжната прокуратура на по-късен етап от наказателното производство не променя по никакъв начин наличието на тези подозрения по време на предварителното производство (параграф 79 по-горе).

86.  Правилността на задържането под стража на жалбоподателя е разглеждана много пъти от пловдивските съдилища. Същите са счели, че продължава да съществува опасност от извършване на нови престъпления от страна на жалбоподателя, позовавайки се на следните обстоятелства: тежестта на деяния, за които е повдигнато обвинение, начина на действие по време на престъпленията, за които е повдигнато обвинение на предполагаемите членове на въпросната група, продължителния срок и големият териториален обхват на действие на групата, както и качеството на държавен служител на ищеца в момента на извършване на деяния, в които е обвинен (виж параграфи 11, 12, 16, 20 и 22 по-горе). Съдът счита, че това са относими обстоятелства, доказващи наличието на повишен риск от извършване на нови престъпления и че последните са били достатъчно в дадения случай, за да оправдаят продължителното задържане на жалбоподателя.

87.  Съдът намира също така, че наказателното производство не е било безпричинно забавено от властите. Оказва се, че следствените органи са работили активно по наказателното дело по време на задържането на жалбоподателя и са се опитали да съберат повече доказателства за установяване на фактите по случая (виж параграф 16 по-горе).

88.  Тези елементи са достатъчни за Съда, за да установи, че задържането на жалбоподателя, продължило шест месеца и четири дни, е напълно оправдано. Следователно, не е имало нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

iii)      3.  Оплакване по чл. 5 § 4 от Конвенцията

89.  Жалбоподателят твърди, че не е могъл да оспори по ефективен начин законосъобразността и необходимостта на своето задържане. Според него, последвалото производство по случая, не е гарантирало безпристрастността и независимостта на съдиите, разглеждали молбите за пускане на свобода. Същите магистрати са имали възможност да разглеждат много последователни жалби на същия обвиняем и така да си съставят предварително мнение относно необходимостта  от неговото задържане. Пловдивските съдилища не са били териториално компетентни да разглеждат въпросите, свързани с мярката за неотклонение на обвиняемите. Някои изказвания на изпълняващия длъжността Министър на вътрешните работи по това време, навяват на мисълта, че пловдивските съдилища са имали предварителна нагласа да се произнесат в полза на обвинението. Жалбоподателят се оплаква забраната, наложена на неговите представители да си водят записки за съдържанието на някои веществени доказателства, приложени  към преписката по наказателното дело. В заключение, той твърди, че националните съдилища не са взели предвид всички обстоятелства в подкрепа на неговото освобождаване.

90.  Правителството се оспорва на тезата на жалбоподателя. То изтъква, че производството по оспорване на задържането под стража на заинтересованото лице е гарантирало на последния цялата гама от процесуални права, необходими за защитата на неговите законни права и интереси. По-специално, производството е протекло пред съдилищата в рамките на състезателно производство, жалбоподателят е получил съдействие от адвокат, който предварително се е запознал с всички документи по преписката, съдилищата са разгледали всички относими документи по дадения случай, решенията на съда от първа инстанция са можели да бъдат обжалвани пред въззивна такава.

91.  Съдът припомня, че чл. 5 § 4 от Конвенцията предоставя на всяко арестувано или задържано лице правото да подаде жалба относно спазването на процесуалните и материални изисквания за « законосъобразност » – по смисъла на чл. 5 § 1 от Конвенцията - за своето лишаване от свобода. Ако производството по чл. 5 § 4 не следва винаги да е придружено от гаранции, идентични на тези, изисквани от чл. 6 във връзка с граждански и наказателни процеси – тъй като двете разпоредби преследват различни цели (Reinprecht срещу Австрия, № 67175/01, § 39, ЕСПЧ 2005‑XII) –, то то трябва да има характера на съдебно производство  и да дава гаранции съответни на естеството на въпросното лишаване от свобода (D.N срещу Швейцария [Общ кодекс], № 27154/95, § 41, ЕСПЧ 2001‑III). По-специално, процес по жалба срещу задържане трябва да бъде в състезателен и да гарантира равнопоставеността на аргументите между страните, а именно, прокурорът и задържаното лице (Николова срещу България [Общ кодекс], № 31195/96, § 58, ЕСПЧ 1999‑II). Националното законодателство може да изпълни това изискване по различни начини, но подходът, който то възприема трябва да гарантира, че насрещната страна е информирана за внасянето на становища и че тя има реална възможност да ги обсъди (Lietzow срещу Германия, № 24479/94, § 44, ЕСПЧ 2001‑I). За да определи дали производство по чл. 5 § 4 предлага необходимите гаранции, трябва да се вземе предвид особеното естество на обстоятелствата, при които то протича  (Megyeri срещу Германия, 12 май 1992 г., § 22, серия A № 237‑A). По-специално, равнопоставеността на доводите не е осигурена, ако на адвокатът е отказан достъп до документите по делото, които са от основно значение за ефективното оспорване законосъобразността на задържането на неговия клиент (виж, между други, Lamy срещу Белгия, 30 март 1989 г., § 29, серия A № 151, Николова, цитирано по-горе, § 58, Schöps срещу Германия, № 25116/94, § 44, ЕСПЧ 2001-I, Lietzow, цитирано по-горе, § 44, и Mooren срещу Германия [GC], № 11364/03, § 124, 9 юли 2009 г., et Ceviz срещу Турция, № 8140/08, § 41, 17 юли 2012 г.). Що се отнася до самото естество на производството по чл. 5 § 4, Съдът припомня, че компетентният съд трябва да провери едновременно дали процесуалните правила на националното законодателство се спазват и основателността на подозренията мотивиращи арестуването, както и законосъобразността на преследваната с това цел, а след това и със задържането под стража (Brogan и други срещу Великобритания, 29 ноември 1988 г., § 65, серия A № 145‑B).

92.  Жалбоподателят оспорва на първо място липсата на независимост и пристрастността на пловдивските съдилища, разглеждали молбите муза освобождаване. Той споменава, по-конкретно, три обстоятелства, които в неговите очи, хвърлят съмнение относно безпристрастността и независимостта на магистратите от Пловдив: фактът, че наказателното дело е гледано в нарушение на вътрешните правила, регламентиращи териториалната компетентност на съдилищата, възможността един и същ магистрат да пристъпи към разглеждане на неколкократни жалби на заинтересованото лице, изказванията на Министъра на вътрешните работи пред медиите, че е бил по-спокоен когато наказателните дела са разглеждани в Пловдив.

93.  Съдът установява от своя страна, че първият от тези доводи е наведен пред националните съдилища по време на първото явяване на жалбоподателя пред съдията, натоварен с произнасянето по задържането му под стража (параграф 9 по-горе). Националните съдилища отхвърлят това възражение на жалбоподателя с мотива, че правилата за териториална компетентност, позволяващи им да разглеждат наказателното дело на жалбоподателя и на неговите съобвиняеми, тъй като две от най-тежките криминални деяния, за които съобвиняемите са подсъдими са станали в пловдивска област (виж параграф 12 in fine по-горе). Съдът счита, че това заключение на съдилищата не е нито произволно, нито лишено от обосновка. Наказателното производство по делото е водено срещу десет заподозрени лица, заради различни криминални деяния, извършвани за дълъг период от време и в много населени места, включително в пловдивска област (параграф 8 по-горе). В тази връзка, Съдът счита, че разглеждането на законосъобразността и необходимостта от мерки за задържане на съобвиняемите от пловдивските съдилища, с оглед приложението на правилата от националното законодателство, регламентиращи териториалната компетентност на наказателните съдилища не може да бъде считано, в дадения случай, за признак за взимане на страна срещу заинтересованото лице.  

94.  Относно вторият довод на заинтересованото лице, свързан с факта, че същите съдии са разглеждали поредица от негови молби за пускане на свобода, Съдът счита, че това не е признак, доказващ сам по себе си взимане на страна от магистратите, призовани да се произнесат по жалбите за освобождаване на същия заподозрян. Той припомня, в това отношение, че причините обосновали първоначалното задържане на даден заподозрян могат да се развият с времето и че, в този смисъл, изискването за излагане на « относими и достатъчни » доводи за продължаване на задържането е основна гаранция срещу произвол и пристрастност на съдиите. Съдът препраща към своето заключение по чл. 5 § 3 (параграф 86 по-горе), според което пловдивските съдилища са привели достатъчно относими и убедителни доводи, за да обосноват продължаване задържането на заинтересованото лице.

95.  Жалбоподателят споменава също така изказването на министъра на вътрешните работи по време на интервю по Националната телевизия от 5 март 2010 г., което би могло да хвърли съмнение относно независимостта на пловдивските съдилища  спрямо полицията. Съдът от своя страна отбелязва, че това изказване на министъра (виж параграф 29 по-горе) е доста неясно, предвид това че, не е ясно дали то се отнася лично за съдия С.Т. или за всички съдии от пловдивските съдилища. Също така, не е ясно за кои производства се отнася изказването - за тези по мерките за неотклонение или за тези по същество. Съдът не счита, че въпросното изказване на министъра на вътрешните работи, само по себе си и, в контекста на разговора, воден от водещия на въпросното предаване може да бъде тълкувано като признак за зависимост и пристрастност на всички наказателни съдии от различни инстанции в Пловдив..

96.  След това, жалбоподателят се оплаква, че неговите защитници не са имали възможност да си водят бележки по вещественото доказателствено средство, изготвено въз основа на телефонните подслушвания, съдържащи се в наказателната преписка, което би го поставило в позиция на явен ущърб по отношение на другата страна по производството, прокуратурата.  

97.  Съдът държи да подчертае, на първо място, че защитата на ищеца е имала свободен достъп ди всички документи по наказателната преписка в помещенията на деловодството на Окръжен съд и Апелативен съд - Пловдив, неговите адвокати са разглеждали тези документи много пъти и са оспорвали относимостта на информацията, която съдържат, по повод продължаването на задържането на техния клиент (параграфи 14, 15, 18 и 19 по-горе).

98.  Вярно е, че възможността за водене на записки е била подчинена на специална процедура, именно поради поверителния характер на информацията по делото: записките на адвоката е трябвало да бъдат записани в специален дневник, съхраняван в деловодството на компетентния съд (виж параграфи 14, 18 и 43 по-горе). Нужно е да се отбележи, че жалбоподателя не уточнява дали адвокатите са използвали тази възможност. Освен това, според отговорите на председателите на въпросните съдилища, изпратени до една от адвокатките на жалбоподателя, дори е съществувала възможност, нейните записки да й бъдат изпратени в нейната кантора, ако си е водила регистър на класифицираната информация и е имала служител, отговарящ за съхранението на такъв вид документи (виж параграф 23 in fine по-горе). Жалбоподателят не уточнява дали неговата адвокатка е изпълнила тези условия и дали е подала молба за изпращането на тези документи в нейния кабинет. С оглед тези обстоятелства, Съдът счита, че жалбоподателят не е доказал, че е бил поставен в положение на явен ущърб спрямо прокуратурата що се отнася до разглеждането и достъпът до основни документи по наказателната преписка. В тази връзка, той счита, че правилото за равнопоставеност на страните не е било нарушено в дадения случай.

99.  В заключение, жалбоподателят оспорва ограничения обхват на контрола, упражняван от националните съдилища по законосъобразността и необходимостта от неговото задържане. Той поддържа, че съдилищата не са взели предвид всички обстоятелства в подкрепа на неговото освобождаване.

100.  Съдът установява, че съдилищата сезирани с поредицата от молби за освобождаване, подадени от жалбоподателя, обследват както наличието на обосновани подозрения, че той е извършил престъпление, така и наличието на опасност от бягство или от извършването на нови престъпления (параграфи 11-22 по-горе). Те също така отговарят на възраженията, на жалбоподателя за взимане на страна от националните съдилища, за липсата на териториална компетенция на пловдивските съдилища за разглеждане на неговото дело, за здравословното му състояние и за неговото лично и семейно положение (ibidem). С оглед на установеното, Съдът счита, че основните въпроси, свързани със законосъобразността и необходимостта от задържане са били засегнати в рамките на разглеждането на жалбите за освобождаване на пострадалия. Съдилищата са постановили напълно обосновани и лишени от произвол решения.

101.  Елементите, изложени по-горе са достатъчни за Съда, за да направи заключението, че жалбите за освобождаване, упражнени от жалбоподателя са съобразни на стандартите, зададени в чл. 5 § 4. Следователно, няма нарушение на тази разпоредба от Конвенцията.

iv)      4.  Оплакване по чл. 5 § 5 от Конвенцията

102.  В заключение, жалбоподателят се оплаква, че не е имал право на обезщетение по смисъла на чл. 5 § 5 от Конвенцията.

103.  Съдът припомня, че параграф 5 от чл. 5 гарантира изпълнимо право на обезщетение единствено на жертвите на арест или задържане, извършени при условия, различни от тези на чл. 5 (Benham срещу Великобритания, 10 юни 1996 г., § 50, Сборник с постановления и решения 1996‑III). След като установява липса на нарушение на чл. 5 §§ 1, 3 и 4 по случая, той прави заключението, че чл. 5 § 5 не може да бъде приложен.

104.  Следователно няма нарушение на чл. 5 § 5 от Конвенцията.

4)                II.  ПО ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

105.  Жалбподателят твърди, че изказването на министъра на вътрешните работи е нарушило неговото право на презумпция за невиновност, гарантирано от чл. 6 § 2 от Конвенцията, чиито прочит е следния:

«  Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона. »

a)                 A.  По допустимостта

106.  Правителството твърди, на първо място, че тази жалба е внесена преждевременно, тъй като наказателното производство срещу заинтересованото лице е още висящо. На второ място, то отбелязва, че жалбподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита, по-специално, не е инициирал производство за клевета срещу министъра на вътрешните работи по реда на чл. 147 и чл. 148 от Наказателния кодекс.  

107.  Жалбоподателят отговаря, че тъжбата за клевета не би имала никакъв разумен шанс за успех и че това не е ефективно вътрешноправно средство за защита при изказването на министъра на вътрешните работи накърняващо презумпцията за невиновност. Жалбоподателят поддържа, че неговата жалба не е била подадена преждевременно.

108.  Съдът вече е имал повод да се произнесе по същите тези възражения за недопустимост, повдигнати в рамките на подобно дело срещу България. В своето неотдавнашно решение Гуцанови срещу България, № 34529/10, §§ 172-180, ЕСПЧ 2013 г., той отхвърля възраженията за недопустимост, поддържани от Правителството. Съдът счита, на първо място, че жалбоподателят не е бил длъжен да чака края на наказателното производство срещу него, за да потърси защита от изказването на Министъра на вътрешните работи, поставящо под въпрос неговата презумпция за невиновност (ibidem, § 176). След това, той установява, че ефективността на тъжбата за клевета при обстоятелства подобни на тези по настоящото дело, не е доказана: съществува, по-специално, несигурност на ниво национална съдебна практика и национална правна доктрина относно разпределяне на доказателствената тежест при такъв вид дела (ibidem, § 179).

109.  Съдът счита, че същите съображения могат да се приложат по настоящото дело и че Правителството не е внесло никакъв нов елемент, който да му позволи да направи заключението, че тъжбата за клевета е представлявала ефективно вътрешноправно средство за защита в дадения случай. Следователно, уместно е, възраженията за недопустимост на Правителството да бъдат отхвърлени.

110.  От друга страна, Съдът счита, че жалбата по чл. 6 § 2 очевидно не е неоснователна, по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно, уместно е да бъде обявена за допустима.

b)                 Б. По съществото

i)          1.  Тези на страните

111.  Жалбоподателят твърди, че изказването на министъра на вътрешните работи по време на пресконференция, състояла се на 20 декември 2009 г., е накърнило презумпцията на неговата невиновност. Изразите, които този високопоставен политик употребява, посочват недвусмислено ищеца като един от влиятелните членовете на престъпна група.

112.  Правителството отбелязва, че оспорваното изказване на министъра на вътрешните работи е имало за цел само да информира обществеността относно напредъкът по разследването в наказателно дело засягащо организираното престъпление. То по никакъв начин не поставя под въпрос предполагаемата невиновност на жалбоподателя. От друга страна, предвид принципа за разделение на властите, съдиите са независими от министъра на вътрешните работи и последният не е могъл да повлияе на техните решения, което се доказва с оправдателната присъда на жалбоподателя, постановена от Апелативния съд.

ii)        2.  Оценка на Съда

113.  Съдът припомня, че презумпцията за невиновност, утвърдена от вторият параграф на чл. 6 е част от елементите на един справедлив наказателен процес (виж между други, Алън срещу Обединеното кралство [Общ кодекс], № 25424/09, § 93, 12 юли 2013 г.). Тя се оказва нарушена, ако официално изявление относно обвиняем придава чувството, че той е виновен, докато неговата вина предварително не е била законно установена. Достатъчно е дори обосновка на магистрат да навява на мисълта, че счита предварително заинтересованото лице за виновно, дори и без формално да се обоснове. В този контекст, изборът на термини, придобива особено значение, когато са използвани от представители на държавата в изявления, които се правят преди дадено лице да е било съдено и признато за виновно за престъпление (виж между много други, Daktaras срещу Литва, № 42095/98, § 41, ЕСПЧ 2000‑X). Това което, все пак, е от значение, е истинският смисъл на спорните изявления, предвид особените обстоятелства при които са били формулирани (Y.B и други срещу Турция, № 48173/99 и № 48319/99, § 44, 28 октомври 2004 г.).

114.  Трябва да бъде направено разграничение между решенията и изявленията, придаващи чувството, че въпросното лице е виновно и тези, които се ограничават с описанието на състояние на подозрение. Първите нарушават презумпцията за невиновност, докато вторите се считат за съобразни със смисъла на чл. 6 от Конвенцията  (виж, между други, Marzianо срещу Италия, № 45313/99, § 31, 28 ноември 2002 г.).

115.  От друга страна, накърняването на презумпцията за невиновност може да дойде не само от съдия, но също и от други обществени власти: Председател на Народното събрание (Butkevicius срещу Литва, № 48297/99, §§ 49, 50, 53, ЕСПЧ 2002‑II (откъси)), прокурор (виж решение Daktaras цитирано по-горе, § 44); министър на вътрешните работи или полицейските служители (Allenet de Ribemont срещу Франция, 10 февруари 1995 г., §§ 37 и 41, серия A № 308).

116.  Съгласно фактите по случая, Съдът установява, че на 20 декември 2009 г., главният комисар на пловдивската полиция и министърът на вътрешните работи дават пресконференция по повод на проведената предишната вечер операция по задържането на жалбоподателя и неговите предполагаеми съучастници. В началото на тази пресконференция, самоличността на жалбоподателя е разкрита и е подчертано, че е бивш началник на полицейското управление в Бяла Слатина и че е задържан за участие в група, занимаваща се с взломни кражби(параграф 27 по-горе). След това, министърът продължава със следното изказване: « Тони Костадинов е сътрудничил и е предоставял информация за клона на Централна Кооперативна Банка в Козлодуй, обран през изминалия август, откъдето са изчезнали  80 000 лева, както и за други учреждения в Мизия. (...) Той е проявил такава арогантност като точно преди своя рожден ден, посочил с пръст едно учреждение в Мизия и казал: « Хайде, побързайте, зарадвайте ме с нещо. ».

117.  Съдът счита, че въпросната пресконференция се е състояла на следващия ден след задържането на жалбоподателя и преди всяко явяване на последния в съд (виж параграфи 7 и 9 по-горе). Изказването на министъра е било широко отразено от медиите. Пресконференцията е била специално във връзка с операцията по разбиване на група от предполагаеми лица, занимаващи се с взломни кражби. Съдът счита, че при тези особени обстоятелства и предвид позицията му на действащ високопоставен служител в правителството, министърът на вътрешните работи е бил длъжен да вземе необходимите предохранителни мерки, за да избегне всяко объркване във връзка с влиянието, което може да окаже неговото изказване за провеждането и резултатите от операцията.  

118.  То счита, че оспорваното изказване е нещо повече от обикновено съобщаване на информация. По-специално, изречението « Тони Костадинов е сътрудничил и е предоставял информация за клона на Централна Кооперативна Банка в Козлодуй, обран през изминалия август, откъдето са изчезнали  80 000 лева, както и за други учреждения в Мизия. » показва недвусмислено, че жалбоподателят е бил важен източник на информация за предполагаемите лица, занимаващи се с взломни кражби и че е сътрудничил активно на престъпна група, извършила въоръжени нападения на банки и различни търговски учреждения. Колкото до изречението « точно преди своя рожден ден, посочил с пръст едно учреждение в Мизия и казал: « Хайде, побързайте, зарадвайте ме с нещо. », Съдът счита, че то навява у слушателите мисълта, че жалбоподателят подбужда лицата, занимаващи се с взломни кражби да ограбят някои магазини и да участват в разпределянето на така получените незаконни печалби. Предвид краткият промеждутък от време, изтекло от арестуването на ищеца и интересът, демонстриран от медиите по отношение на това наказателно дело, Съдът счита, че това изказване на министъра е могло да създаде в широката общественост впечатлението, че заинтересованото лице е било сред най-влиятелните членове на престъпна група, извършила множество обири.

119.  Съдът припомня в тази връзка, че липсата на умисъл за нанасяне вреда на презумпцията за невиновност не изключва официалната констатация за нарушение на чл. 6 § 2 от Конвенцията. В тази връзка, той прави заключението, че изказването на министъра на вътрешните работи е накърнило презумпцията за невиновновст на ищеца.

120.  Следователно е имало нарушение на чл. 6 § 2 от Конвенцията.

5)                III.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

121.  Според текста на чл. 41 от Конвенцията,

« Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна. »

a)                 A.  Вреди

122.  Ищецът претендира за 20 000 евро (EUR) за неимуществени вреда, която е претърпял.

123.  Правителството счита, че претендираната сума за неимуществена вреда е прекомерна.

124.  Съдът счита, че ищецът е претърпял известна неимуществена вреда поради нарушаването на неговото право на презумпция за невиновност. Като се произнася по справедливост, както му го налага чл. 41 от Конвенцията, той счита, че има основание да му се даде сумата от 3 600 EUR за неимуществена вреда.

b)                 Б.  Разходи и разноски

125.  Жалбоподателят иска също 3 541 евро (EUR) за разходи и разноски, свързани със Съда. Той иска отпуснатата сума да бъде преведена директно на неговия представител г-жа Емилия Недева.

126.  Правителството счита, че тази претенция е прекомерна и неоснователна.

127.  Според практиката на Съда, жалбоподателят може да получи изплащане на своите разходи и разноски, само доколкото бъде установен техният реален, необходим и разумен размер. По дадения случай и предвид документите, с които разполага и своята практика, Съдът счита, че сумата от 1 500 евро (EUR) е разумна за производството пред Съда и я присъжда на жалбоподателя като сумата трябва директно да бъде внесена по банковата сметка на представителя на ищеца.

c)                 В.  Лихви за забава

128.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че няма нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията;

3.  ЗаявяваПостановява, че няма нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията;

4.  Постановява, че няма нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията;

5.  Постановява, че няма нарушение на чл. 5 § 5 от Конвенцията;

6.  Постановява, че има нарушение на чл. 6 § 2 от Конвенцията;

7.  Постановява

a)  че държавата-ответник трябва да заплати на ищеца в срок от три месеца от датата, на която решението става окончателно по чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които следва да бъдат превърнати във валутата на държавата-ответник по курса, приложим към датата на плащането:

i)  3 600 EUR (три хиляди и шестстотин евро), плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена, за неимуществени вреди;

ii)  1 500 EUR (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена, за разходи и разноски по производството, които да бъдат внесени директно по банковата сметка на представителя на ищеца, г-жа Е. Недева;  

b)  че след изтичането на горепосочените три месеца до изплащането на определените суми, върху тях се начислява проста лихва, равна на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на неизпълнение, увеличена с три процентни пункта;

8.  Отхвърля иска за справедливо обезщетение за остатъка.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 27 януари 2015 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Еленс-Пасос                                                   Гуидо Раймонди  Секретар на отделението     Председател

Дата на постановяване: 27.1.2015 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-151067