Права на човекаДело "РАШИД СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 47905/99
Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-1) Ред, предвиден от закона, (Чл. 5-3) Съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО РАШИД СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба no 47905/99)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
18 януари 2007 г.
Тава решение става окончателно при условията, определени в член 44 алинея 2 от Конвенцията. То може да бъде предмет на редакторска преработка.
По делото Рашид срещу България,
Европейският съд по правата на човека (пето отделение), заседаващ в състав :
P. LORENZEN, Председател,
S. BOTOUCHAROVA,
K. JUNGWIERT,
R. MARUSTE,
J. BORREGO BORREGO,
R. JAEGER,
M. VILLIGER, съдии,
и СРЕЩУ WESTERDIEK, секретар на отделението,
След съвещание в закрито заседание на 11 декември 2006 г.
Постановява следното решение, прието на горепосочената дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е заведено по жалба (№ 47905/99), отправена срещу Република България, от българския гражданин г-н Ерджан Рашид (“жалбоподателят”), който я е подал в Съда на 3 февруари 1999 г. г., на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”).
2. Жалбоподателят е представляван от г-н М. Екимджиев, адвокат в Пловдив. Българското правителство (“Правителството”) е представлявано от неговите агенти, г-жа М. Караджова и г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди по-конкретно, че е налице нарушение на правата му, гарантирани от чл. 3 и чл. 13 на Конвенцията, тъй като е бил малтретиран от служители на специалните служби на полицията, както и поради липсата на ефективнo разследване по случая. Освен това, той се оплаква от нередностите около неговото задържане на базата на член 5.
4. С решение от 13 октомври 2005 г. съставът обяви жалбата за частично допустима.
5. Жалбоподателят представи писмено становище по делото (чл. 59 § 1 от Правилника на Съда).
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
6. Жалбоподателят е роден през 1968 г. и живее в Кърджали. Той е собственик на няколко игрални зали и питейни заведения в Кърджали.
А. Събитията от 14 април 1997 г.
7. На 14 април 1997, към 6.30ч. маскирани полицаи влизат в жилището на жалбоподателят, за да го арестуват. Установено е, че са разбили вратата, за да влязат и са прибягнали до употребата на сила, но причините за действията им са оспорвани от страните.
8. След това, полицаите от националната дирекция за борба срещу организираната престъпност правят обиск на жилището, на офиса му и на едно от неговите заведения. Жалбоподателят е научил от медиите, че става въпрос за операция на службите за борба срещу организираната престъпност.
9. На същия ден жалбоподателят е приет в болница. На 17 април 1997 г., му е направен медицински преглед по нареждане на прокурора. В медицинското удостоверение е констатирано наличието на многобройни следи по тялото и главата на пациента: оток, контузия и кръвонасядане на бузата и лявото око, оток на носа, няколко кръвонасядания с овална форма по средата и в долната половина на гърба, по ръцете (най-голямото от които е с размер 19 на 9 см), по задните части и краката (най-голямото от които е с размер 21 на 10 см), както и няколко контузии по тялото (най-голямото от които е с размер 14 на 3 см по лявата пищялна кост) и една рана от 5 см на десния глезен. Също така е посочено, че жалбоподателят е получил мозъчно сътресение без загуба на съзнание.
Б. Повеждането на разследване за малтретиране
10. На 14 март 1999г. адвокатът на жалбоподателя внася жалба в прокуратурата, в която твърди, че срещу клиентът му е употребено насилие от полицаите по време на ареста и обиска в офиса му. Пловдивската военна прокуратура образува предварително производство.
11. На 4 август 1999г. министърът на вътрешните работи информира военния прокурор за съвместната операция, извършена от отряд на национална дирекция за борба с организираната престъпност, службата за борба с тероризма и районната полиция. След ареста на жалбоподателя, полицаите извършват обиск на жилището и заведението му. Окръжният прокурор на Кърджали е информиран за акцията.
12. Освен това, министърът отказва да посочи на следователя имената на лицата участвали при задържането на жалбоподателя, тъй като по силата на чл. 159, ал. 3 на Закона за Министерството на вътрешните работи, самоличността им се запазва в тайна.
13. На 6 октомври 1999г. по нареждане на военния прокурор започва провеждане на разследване за малтретиране.
14. На 1 ноември 1999г. жалбоподателят дава показания за ареста, извършен сутринта на 14 април 1997г. Той потвърждава, че по време на задържането му и няколко часа по-късно в офиса му е бил подложен на насилие от десетима с маскирани лица. Жалбоподателят твърди, че в следствие от нанесените удари е изпаднал в безсъзнание и се е съвзел няколко часа по-късно.
15. Жалбоподателят твърди, че не може да разпознае въпросните полицаи, тъй като били маскирани с качулки. Все пак той уточнява, че двама служители на Регионална дирекция на полицията са присъствали по време на ареста. Освен това окръжният прокурор на Кърджали бил по време на разпита, когато полицаите отново употребили насилие срещу него. Началникът на маскираните полицаи също дал показания.
16. На 12 ноември 1999г. окръжният прокурор на Кърджали дава показания. Той заявява, че пристигнал на мястото към 10 часа и е дал нареждане за обиск и конфискуване на доказателства от дома на жалбоподателя. Свидетелят отрича пред него да е упражнявано насилие над задържания. Все пак той забелязал, че жалбоподателят има оттоци по лицето. Един от полицаите, участващи при ареста го информирал, че задържаният притежавал огнестрелно оръжие и оказал съпротива, при което те били принудени да прибягнат до употреба на сила.
17. Прокурорът заявява, че жалбоподателят се оплакал от сърдечни смущения и бил откаран в болница.
18. Трима полицейски служители били разпитани, съответно на 17 ноември 1999г., 14 декември 1999г. и 17 февруари 2000г. Единият от тях бил част от отряда, участвал в задържането на жалбоподателя. Въпреки това той отрекъл да е присъствал в момента на ареста. Другите двама пристигат на мястото малко по-късно.
19. Свидетелите заявяват, че от други полицаи са научили, че по време на ареста, жалбоподателят бил въоръжен с пистолет, конфискуван от служителите на реда. Те свидетелстват, че арестът е извършен от силите на отряда за борба с организираната престъпност.
20. Личният охранител и сестрата на жалбоподателя също дават показания. Сестрата на задържания заявява, че няколко часа след ареста е видяла своя брат с подуто лице. Другият свидетел посочва, че са вечеряли заедно същата вечер и е изглеждал в добра форма.
21. На 16 декември 1999г. е наредено извършване на медицинска експертиза с цел установяване степента на нараняванията и причината за тях. Специалистите потвърждават, че нараняванията могат да бъдат придобити по начин и при обстоятелства, описани от жалбоподателя. Tе установяват, че част от тях са причинили временно влошаване на здравето на задържания.
22. На 19 януари 2000г. следователят, извършващ разследването изисква от службата за борба с организираната престъпност имената на лицата, участвали по време на ареста. С писмо от 26 януари 2000г., подписано от юрисконсулта на службата, той е информиран, че съгласно член 159, алинея 3 от закона за Министерство на вътрешните работи, службата не съхранява информация относно самоличността на тези хора. На 10 февруари 2000г. от там изпращат ново съобщение, в което посочват, че жалбоподателят е оказал съпротива по време на ареста и е бил въоръжен. Освен това, отричат полицаите от службата да са участвали при обиска и конфискуването на вещи от дома на задържания.
23. В следствие на отправено запитване към специализираната служба за разследване от 14 февруари 2000г., следователят е информиран, че арестът на жалбоподателя е бил заснет.
24. С постановление от 6 март 2000г., следователят предлага на прокурора да прекрати наказателното производство. Той изразил становището, че нараняванията на жалбоподателя са причинени от полицаите по време на ареста, които са били принудени да прибягнат до употреба на сила, за да овладеят задържания, отправил въоръжена заплаха. Следователят заявява, че твърденията на задържания, според които той е бил малтретиран преди ареста, се опровергават от показанията, дадени пред прокурора. Той е разгледал внимателно документираната операция, на която ясно се вижда как протича обиска и се доказва, че жалбоподателя, обратно на показанията му, не е бил малтретиран преди ареста и не се е стигало до загуба на съзнание.
25. С постановление от 7 април 2000г. военният прокурор слага край на наказателното производство, преценявайки, че събраните доказателства не позволяват да се заключи, че полицаите са действали в нарушение на закона. На 13 април 2000г. постановлението е прието от кабинета на военно-апелативния прокурор и делото е внесено във Военно-апелативния съд.
26. На 26 април 2000г. съдът отбелязва, че констатациите, според които полицаите от службата за борба с тероризма са били принудени да упражнят сила, защото жалбоподателят ги е заплашил с оръжие, не се подкрепят от документите по делото. В действителност никой от свидетелите не е видял задържания с оръжие. Що се отнася до писмото от службата за борба с тероризма, то не може да се приеме като валидно доказателство.
27. Въпреки това съдът приключва наказателното производство с мотивите, че е невъзможно да се разкрие самоличността на извършителите на ареста, тъй като службата не съхранява подобна информация.
В. Задържане и арест на жалбоподателя през юни 1999 г.
28. На 18 юни 1999г. жалбоподателят се явява в кметството на Кърджали с намерението да проведе разговор с областния управител. Съобщават му, че същият отсъства, но жалбоподателят го вижда в съседния кабинет. Тогава той произнася ругатни на висок глас, като обвинява областния управител в дискриминация към етническите малцинства. Няколко часа по-късно той е задържан и отведен в полицията.
29. На 19 юни 1999г. прокурор извършва разпит на жалбоподателя във връзка с обвинение за нарушаване на обществения ред, извършено в условията на рецидив, на основание член 325 алинея 4 от Наказателния кодекс. Със същото постановление жалбоподателят е задържан.
30. На 21 юни 1999г. адвокатът на задържания внася молба за отмяна на мярката за неотклонение “задържане под стража”.
31. На 5 юни 1999г. окръжният съд на Кърджали постановява освобождаване на задържания след внасяне на парична гаранция. Той решава, че задържането е неоснователно, най-вече поради факта, че повечето следствени действия вече са приключили и не съществува опасност обвиняемият да се укрие или да възпрепятства разследването.
32. Постановената парична гаранция е внесена същия следобед. В 17 часа адвокатите на задържания се явяват в следствената служба, където е отведен жалбоподателят след приключване на заседанието на съда, но не са допуснати, тъй като службата току що била затворила за посетители. Те се свързали със служител от следствената служба, който отказал в отсъствие на своя началник да изпълни искането за освобождаване. Към 19 часа подсъдимият е преместен в следствената служба в Пловдив, от където е освободен на следващия ден, 6 юли 1999г. в 16 часа.
II. ПРИЛОЖИМОТО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА
A. Употреба на сила от полицията
33. Чл. 78 от Закона за Министерството на вътрешните работи, в редакцията му към момента на събитията, гласи следното:
« (1) Полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства при изпълнение на служебните си функции само ако те не могат да бъдат осъществени по други начин, при:
(...)
2. задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган;
(...)
5. нападения срещу граждани и полицейски полицейски органи;
(...)
(2) Помощни средства са: белезници (...), палки (...). »
34. Съгласно чл. 79 от същия закон, полицейските органи прибягват до употреба на физическа сила след задължително предупреждение, с изключение на случаите на внезапно нападение.
35. Чл. Чл. 158 и 159 от закона уреждат правомощията на Специализирания отряд за борба срещу тероризма (СОБТ). Чл. 159 ал. 3 има следната формулировка:
« Самоличността на служителите от отряда при изпълнение на техните задължения се запазва в тайна. »
B. Задържане под стража
36. Чл. 152 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (НПК), в редакцията му в сила през юни 1999 г., предвижда, че мярка за неотклонение задържане под стража се взема за престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода.
37. Задържането се осъществява от прокурор или от следовател, със съгласието на прокурор.
38. Чл. 152a НПК предвижда правото на всички лица, спрямо които е взета мярка за неотклонение задържане под стража да обжалват определението на съда за вземане на мярката задържане под стража с искане за прекратяване на задържането. Съдът е задължен да се произнесе в срок от 3 дни, считано от датата на подаване на жалбата.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО
I. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 3 И ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
39. Жалбоподателят твърди, че отношението, на което е бил подложен в жилището си от страна на полицейските органи на 14 април 1997 г., представлява нечовешко и унизително отношение. От друга страна, той се оплаква от липса на ефикасно разледване на неговите твръдения, засягащи нанесените удари и наранявания.
40. Той се позовава на чл. 3 и чл. 13 т Конвенцията, които гласят:
Член 3
« Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. »
Член 13
« Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. »
A. Относно твърдяното малтретиране
1. Твърдения на страните
41. Правителството твърди, че полицейските органи са били принудени да прибягнат до употреба на физическа сила при задържането на жалбоподателя, тъй като той ги заплашил с оръжие. Използването на сила в този случай било необходимо и пропорционално.
42. Жалбоподателят оспорва това твърдение и подчертава, че протоколът на разследващите органи, съгласно който полицията била принудена да прибегне до употреба на физическа сила, защото той бил въоръжен, не е бил приет от Военно-апелативния съд. Правителството не е представило доказателства, които да водят до заключението, че той е притежавал някакво оръжие.
43. В допълнение, жалбоподателят твърди, че неговото медицинско удостоверение отбелязва съществуването на множество наранявания, които не са могли да бъдат причинени от обикновена употреба на физическа сила, противно на твърденията на правителството.
2. Преценката на Съда
44. Съдът припомня, че не се оспорва, че нараняванията на жалбоподателя са достатъчно тежки, за да се разглеждат в приложното поле на чл. 3 от Конвенцията. От друга страна, ако конкретните обстоятелства, при които жалбоподателя е бил наранен, са предмет на големи противоречия между страните, то безспорно е, че нараняванията са били причинени по време на или малко след неговото задържане.
45. Следователно, що се отнася до употребата на физическа сила по време на задържане, трябва да бъде припомнено, че на Съда се пада да установи дали използваната сила е била абсолютно необходима и пропорционална и дали държавата трябва да бъде отговорна за нанесените наранявания (Berliński срещу Полша, nos 27715/95 и 30209/96, § 64, 20 юни 2002 г.) За да отговори на този въпрос, Съдът държи сметка за причинените наранявания и за обстоятелствата, при които те са били причинени (R.L. и M.-J.D. срещу France, no 44568/98, § 68, 19 май 2004 г.).
46. От друга страна, в тежест на правителството е да представи подходящи доказателства за това, че употребата на физическа сила е била както пропорционална, така и необходима (вж. Rehbock срещу Словения, no 29462/95, §§ 72-76, също Ribitsch срещу Австрия, решение от 4 декември 1995 г., серия A no 336, стр. 25-26, § 34, и Altay срещу Турция, no 22279/93, § 54, 22 май 2001 г.).
47. В настоящото дело, правителството твърди, че служителите на специалните служби на полицията са използвали сила, за да неутрализират жалбоподателя, който бил въоръжен и е отказал да се подчини.
48. Съдът констатира, че военната прокуратура е приела липса на състав за престъпление, основавайки се на представените от полицията сведения, без да е разпитала участвалите в инцидента полицаи, чиято самоличност не е била разкрита. От друга страна, не става ясно дали в хода на разследването е бил съставен протокол за претърсване на жилището на жалбоподателя, какъвто протокол би послужил на властите при установяване на въпроса дали жалбоподателят наистина е притежавал огнестрелно оръжие.
49. Освен това, военно-апелативният съд, който е потвърдил липсата на състав на престъпление, не е приел заключенията на прокуратурата, констатирайки, че няма доказателства в подкрепа на версията, според която жалбоподателят е заплашил полицията с оръжие, тъй като единственият свидетел, който е видял жалбоподателя малко след неговото задържане е посочил, че той не е бил въоръжен.
50. Пред Съда правителството не представя доказателства в подкрепа на твърдението си, че жалбоподателят е бил въоръжен в момента на задържането.
51. От друга страна, Съдът напомня, че жалбоподателя не е бил задържан в рамките на случайно провеждаща се операция, която е можело да доведе до неочакван развой, при който полицията да е била принудена да действа без да е подготвена за него. Дори напротив, изглежда, че се отнася за предварително планирана операция, която включва специалните служби на полицията. Националните власти следователно са имали достатъчно време за да оценят евентуалните рискове и да вземат всички необходими мерки, за да подходят към задържането по такъв начин, че да сведат до минимум щетите за всички засегнати лица.
52. Следователно, жалбоподателят правилно отбелязва, че медицинското удостоверение показва многобройни наранявания и мозъчна контузия, които не могат да бъдат обяснени чрез обикновена употреба на сила, още повече, че те са били причинени по време на една a priori добре подготвена операция (вж. цит. Rehbock, § 72). Наистина, посочените кръвонасядания и контузиите изглеждат прекалено многобройни и значителни, за да съответстват на употреба от страна на полицаите на сила абсолютно необходима с оглед поведението на жалбоподателя, дори и ако се приеме версията на фактите, представена от правителството.
53. Поради липсата на други обстоятелства, позволяващи да се заключи, че употребата на сила е била предизвикана от поведението на жалбоподателя и поради тежкият характер на нараняванията, Съдът счита, че правителството не е представило убедителни или правдоподобни аргументи, които могат да оправдаят употребата на физическата сила.
54. Поради това е имало нарушение на чл. 3 в това отношение.
Б. Относно твърденията за неефективно разследване
1. Аргументи на страните
55. Правителството счита, че въпреки че лицата причинили телесните повреди на жалбоподателя не са били идентифицирани от органите на следствието, разследването е било ефективно, съгласно член 3.
56. Жалбоподателят твърди, че не се е стигнало до идентифициране и осъждане на отговорните лица, тъй като служителите от отдела за борба с тероризма имат право на анонимност според приложимия по случая закон. В тази връзка, той обвинява властите за това, че не са използвали процедурата за анонимни свидетели, за да разпитат полицаите, участвали в операцията.
57. Жалбоподателят счита, че е налице политика на отричане от страна на следствието, че полицейските служители са способни да употребят насилие спрямо задържаните лица, която затруднява възможността жертвите да получат обезщетение и да осъдят виновните лица.
2. Преценка на Съда
а) Приложими разпоредби
58. Съдът отбелязва, че жалбоподателят се позовава на чл. 3 и 13 в подкрепа на оплакването си относно неефективността на разследването по твърденията за малтретиране. Той припомня, че вече е разглеждал подобни жалби по прилагането на член 3 в други дела, заведени срещу България (вж. Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г.). Въпреки това, трябва да се отбележи, че процесуалният аспект на чл.3 се прилага когато Съдът не може да заключи, че е налице малтретиране, забранено от чл.3 поради факта, че властите не са реагирали по адекватен начин на оплакването на жалбоподателя (вж. Илхан срещу Турция, 22277/93, параграф 89-93, ЕСПЧ 2000-VII).
59. В случая не е така и жалбата следва да бъде разгледана съгласно чл.13 от Конвенцията.
б) По същество
60. Съдът установява, че понятието “ефективни правни средства за защита” налага задълбочено и ефективно разследване, когато дадено лице твърди, че е било жертва на насилие, докато е било задържано от държавни агенти (вж. решението Илхан, цитирано по-горе, § 97 като пример от изобилната юриспруденция).
61. Разследването трябва да е “ефективно” както на практика, така и юридически, и не трябва да бъде възпрепятствано без основание от действия или бездействия от страна на властите на държавата ответник (вж. Aydın срещу Turquie, 25 септември 1997 г., Reсрещу1997 VI, pp. 1895 et 1896, § 103). Разследването трябва да доведе до идентифицирането и наказването на виновните (вж. Aksoy срещу Turquie, 18 декември 1996 г., Reсрещу1996 VI, p. 2287, § 98). В противен случай, забраната на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание би била неефикасна на практика, и това би позволило на държавните служители да потъпкват правата на тези, които са под техен контрол, при пълна безнаказаност (вж. Labita срещу Italie [GC], no 26772/95, § 131, CEDH 2000 IV).
62. Съдът посочва, че в случая е имало разследване в следствие на жалбата, внесена от адвоката на жалбоподателя през март 1999 г.. Въпреки това, разследването поставя множество въпроси.
63. На първо място, трябва да се отбележи, че за военния следовател и прокуратурата е било невъзможно да разпитат полицаите, извършили ареста, поради многократния отказ на Министерството на вътрешните работи да разкрие тяхната самоличност (параграфи 12 и 22).
64. Съдът не смята за нужно да преценява съответствието на Закона за МВР с Конвенцията. Но е очевидно, че начинът, по който са били приложени неговите разпоредби в случая е довел до осигуряване на имунитет от наказателно преследване на отговорните лица. Не само, че те не са били разпитани като свидетели, но и военния съд е постановил прекратяване на производството като единствения посочен мотив е липсата на информация относно личността на лицата, поради което следствието не може да доведе до идентифицирането и наказването на виновните (параграф 27 по-горе).
65. Това обстоятелство е само по себе си тревожно. Освен това, Съдът вече е определил, че тази при ситуация има нарушение на Конвенцията (вж. mutais mutandis, Krastanov срещу България, no 50222/99, §§ 59 и 60, 30 септември 2004 г.)
66. Трябва да се добави и факта, че след като са информирани, че две години след събитията не са били запазени никакви данни относно самоличността на въпросните лица, компетентните власти не са положили усилия да идентифицират виновните.
67. По този въпрос Съдът констатира, че жалбоподателят е уведомил компетентните органи, че ръководителят на групата е свидетелствал в наказателното производство срещу него (параграф 15). Правителството не е представило обяснение относно пропуска на разследващите органи да разпитат въпросното лице, за да установят самоличността на другите членове на групата.
68. Освен това, Съдът счита, че разследващите органи не са търсили доказателства за това дали жалбоподателят наистина е бил въоръжен и дали оръжието е било иззето, както твърди службата на МВР. Те са се задоволили с писмо от страна на въпросния отдел, въпреки че твърденията, които съдържа, не са подкрепени с никакви доказателства – обстоятелство, констатирано и от апелативния военен съд (параграф 26).
69. Предвид горепосочените елементи, Съдът смята, че извършеното разследване не е задълбочено и ефективно, съгласно изискванията на чл. 13 от Конвенцията. Следователно, налице е нарушение на тази разпоредба.
II. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
70. Жалбоподателят се оплаква от това, че не е бил изправен своевременно пред съдия или друго длъжностно лице веднага след задържането му под стража на 19 юни 1999 г.. Освен това, той твърди, че задържането му след плащането на гаранция на 5 юли 1999 г. е неправомерно според вътрешното право и е несъвместимо с изискването за спазване на “реда предвиден от закона”, установено в член 5.1.
71. Жалбоподателят се позовава на член 5 от Конвенцията, чийто текст гласи, както следва, в относимите части:
“1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случай и по реда, предвидени от закона:
(...)
с) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление,
(...)
3. Всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1(с) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.”
А. Относно твърдяното нарушение на член 5 алинея 3
72. Жалбоподателят поддържа, че прокурорът, който е разпоредил задържането под стража на 19 юни 1999 г. не е длъжностно лице по смисъла на член 5.3.
73. Правителството не е представило становище по този въпрос.
74. Съдът припомня, че вече е констатирал в няколко случая, свързани с уредбата на задържането под стража, съществуваща в България към 1 януари 2000г., че нито следователите, пред които са привлечени като обвиняеми въпросните лица, нито прокурорите, които одобряват задържането под стража не могат да бъдат считани за “длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции” по смисъла на член 5.3 от Конвенцията (вж. Шишков срещу България, no 38822/97, §§ 52 54, 9 януари 2003 г.).
75. Настоящият случай засяга и едно задържане от преди 1 януари 2000г. Съдът препраща към своя анализ на приложимото право в делото Николова срещу България ([GC], no 31195/96, §§ 49 53, CEDH 1999 II) и констатира, че прокурорът, който е разпоредил задържането под стража на жалбоподателя не може да бъде считан за достатъчно независим и безпристрастен по смисъла на член 5.3, имайки предвид ролята му като разследващ орган и потенциалното му участие като страна в процеса.
76. Следователно, налице е нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на член 5.3 от Конвенцията.
Б. Относно твърдяното нарушение на член 5 алинея 1
77. Относно твърдението за незаконния характер на задържането на обвиняемия, правителството поддържа, че забавянето на изпълнението на разпореждането за пускането му на свобода се е дължало на факта, че адвокатите на заинтересованото лице са представили документ, удостоверяващ плащането на гаранцията извън работното време на окръжната следствена служба.
78. Съдът припомня, че ако известното забавяне на срока за изпълнение на решението за освобождаване често е неизбежно, то би трябвало да бъде максимално ограничено (вж. Quinn срещу Франция от 22 март 1995 г., серия A no 311, p. 17, § 42, и Giulia Manzoni срещу Италия, от 1 юли 1997 г., IV, p. 1191, § 25).
79. Той констатира, че в случая жалбоподателят е бил освободен 23 часа след като адвокатите са отишли на мястото, където е бил задържан с документа удостоверяващ плащането на гаранцията. Изпълнението на решението на съда е било забавено от една страна, поради факта, че компетентният служител е отсъствал, когато са се явили адвокатите на жалбоподателя и, от друга страна, поради факта, че последният е бил преместен в следствените служби в Пловдив на следващия ден.
80. Във връзка със това, трябва да се отбележи, че забавянето на изпълнението на решение за освобождаване, дължащо се на отсъствието на служител, отговорен за изпълнението на някои административни формалности не е основателно по смисъла на чл. 5.1 (вж. горепосоченото дело Labita, §§ 170-174). Още повече, преместването на жалбоподателя в следствените служби в Пловдив на следващия ден не може да бъде окачествено като необходима административна формалност за пускането му на свобода.
81. Предвид горепосоченото, Съдът счита, че задържането на жалбоподателя след плащането на гаранцията не съставлява начало на изпълнението на разпореждането за освобождаване. Освен това, то не се отнася до никоя от алинеите на член 5.
82. Оттук следва, че е налице нарушение на член 5.1.
III. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
83. Съгласно разпоредбата на член 41 от Конвенцията:
“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
84. Жалбоподателят претендира за 15 500 EUR (Петнадесет хиляди и петстотин евро) за неимуществени щети, които е претърпял. Той подчертава, стандартът на живот в България се е подобрил значително в последните години, което би трябвало да даде основание на Съда да преоцени към покачване сумите, присъждани в неговите решения.
85. Правителството приканва Съда да има предвид сумите, които са отсъждани по принцип в подобни случаи.
86. Като решава по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от 4 000 EUR (Четири хиляди евро) като обезщетение за нанесени неимуществени вреди.
B. Съдебни разноски
87. Жалбоподателят претендира заплащане на 5 258 евро за съдебни разноски във връзка с производството пред националните съдилища и пред Съда, 5 027 евро от които за адвокатски хонорар и 201 eвро за пощенски и преводачески разноски. Жалбоподателят представя споразумение между него и неговия адвокат относно хонорара, за 72.25 часа юридическа работа на адвокат, по часова ставка от 70 евро и фактури за преводаческите разходи. Жалбоподателят е поискал претендираните разноски да бъдат изплатени директно на неговия адвокат.
88. Правителството оспорва искания размер за адвокатски хонорар, който то счита за прекомерно както по отношение на количеството часове юридическа работа, така и по отношение на часовата ставка, която надхвърля обичайното адвокатско възнаграждение в България. То подчертава, че споразумението относно хонорара е било подписано повече от пет години след като адвокатът е поел неговата защита. Освен това, относно съдебните разноски във връзка с производството пред националните съдилища, правителството смята, че въпросната процедура не се отнася до уважените претенции и че при всички случаи, представеното споразумение не отговаря на изискванията за форма, предвидени от вътрешното законодателство.
89. Накрая, то отбелязва, че жалбоподателят не е представил фактури за пощенските разходи.
90. Съдът припомня, че когато установи нарушаване на Конвенцията, той може да присъди на жалбоподателите изплащането на съдебните разходи, свързани с производството пред националните съдилища, за да предотврати или да поправи горепосоченото нарушаване. Освен това трябва да е доказано, че разходите са направени действително и по необходимост, както и че са разумни в количествено отношение.
91. В конкретния случай, той отбелязва, че само една част от първоначално изложените доводи са обявени за допустими от Съда и че някои действия, предприети пред националните органи не са били необходими нито за установяването, нито за отстраняването на извършените нарушения.
92. Следователно, Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от 2 000 евро за съдебни разноски.
С. Лихва за забава
93. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва за заеми от Европейската централна банка, към която да се добавят 3 процента.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
1. Приема, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията;
2. Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;
3. Приема, че е налице нарушение на член 5.3 от Конвенцията;
4. Приема, че е налице нарушение на член 5.1 от Конвенцията;
5. Приема,
(a) че държавата ответник следва да плати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно съгласно член 44, ал. 2 от Конвенцията следните суми, които се изчисляват в български лева по курса на датата на изплащането им:
(i) 4 000 евро (четири хиляди евро) обезщетение за неимуществени вреди,
(ii) 2 000 евро (две хиляди евро) за съдебни разноски, платими по банковата сметка посочена от адвоката на жалбоподателя в България;
(iii) данъците, които евентуално се начисляват върху посочените суми;
(б) от изтичането на горепосочения тримесечен срок до изплащането на тези суми се дължи проста лихва, равна на пределната ставка по заеми от Европейската централна банка за периода на забавата, увеличена с 3 процента;
6. Отхвърля останалата част от исканията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Съставено на френски език и оповестено в писмен вид на 18 януари 2007 г., в съответствие с правило 77, алинеи 2 и 3 от Правилника на Съда.
Claudia WESTERDIEK
Секретар
Peer LORENZEN
Председател
Дата на постановяване: 18.1.2007 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-79115
