Номер на жалба: 32455/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото „Росица Георгиева срещу България”,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), на заседание в състав:

          Лех Гарлицки, Председател,
          Здравка Калайджиева,
          Винсент А. Де Гаетано, съдии,
и Фатош Арачи, Заместник-секретар на отделението,

След като заседава при закрити врата на 14 юни 2011 г.,

постанови следното решение, прието на указаната по-горе дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е заведено по жалба (№ 32455/05) срещу Република България, подадена в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин, г-жа Росица Димитрова Георгиева („жалбоподателката“), на 1 август 2005 г.

2.  Жалбоподателката е представлявана от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от неговия Агент, г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  На 16 ноември 2009 г. Председателят на Пето отделение решава да уведоми Правителството относно жалбата. Съгласно Протокол № 14 към Конвенцията, жалбата е възложена на комисия от трима съдии.

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Фактите по делото, както са представени от жалбоподателката, могат да бъдат обобщени както следва.

5.  Жалбоподателката е родена през 1938 г. и живее в Хасково. През 1991 г. съпругът на жалбоподателката умира, като жена му и брат му са единствените му наследници.

A.  Първа фаза на производството по делба на имущество

6.  На 17 януари 1994 г. жалбоподателката завежда иск срещу брата на съпруга си в Районен съд – Хасково, с който иска делба на общото им наследство.

7.  Между март 1994 г. и февруари 1995 г. съдът провежда четири заседания. С решение от 13 февруари 1995 г. той разрешава делбата на втория етаж от къща, на гараж и на автомобил, определя делбените квоти на страните и нарежда използването на всички вещи да бъде предоставено на жалбоподателката за периода на производството. В същото решение съдът отхвърля иска за делба на първия етаж на същата къща, като установява, че първият етаж принадлежи единствено на ответника.

8.  Жалбоподателката подава жалба в Окръжен съд – Хасково, като твърди, наред с другото, че Районният съд е следвало да допусне делбата на първия етаж.

9.  С решение от 22 май 1995 г. Окръжният съд отхвърля решението на Районния съд в частта, която се отнася за делбата на къщата, обявява заседание по същество и назначава три вещи лица, които да изготвят доклад за определени аспекти на делбата на къщата.

10.  Между май 1995 г. и юни 1996 г. съдът провежда четири заседания, на които, по-специално, разглежда експертното заключение и изслушва вещите лица. С решение от 4 юни 1996 г. съдът допуска делбата само на втория етаж от къщата и определя квотите на страните.

11.  С решение от 19 декември 1996 г. Върховният касационен съд отхвърля последвалата жалба на жалбоподателката.

12.  На 21 април 1997 г. жалбоподателката внася молба за преразглеждане на делбеното производство пред Върховния касационен съд, която е отхвърлена с решение от 16 юни 1998 г.

13.  Във връзка с тази фаза на делбеното производство на 16 февруари 1999 г. жалбоподателката завежда установителен иск, като се иска установяването на престъпно поведение от страна на вещите лица, изразяващо се в това, че действайки непредпазливо, са представили неверни заключения пред съда (престъпление по член 291, ал. 2 от Наказателния кодекс). При установяване на такова поведение, жалбоподателката би могла да поиска преразглеждане на делото. След триинстанционно производство, с окончателно решение от 4 април 2006 г. Върховният касационен съд отхвърля иска.

Б.  Втора фаза на производството по делба на имущество

14.  Нито жалбоподателката, нито Правителството посочват датата, на която започва втората фаза от делбеното производство пред Районен съд – Хасково. Както изглежда от доводите на страните, това се случва не по-късно от 16 октомври 1998 г. До декември 2001 г. съдът насрочва девет заседания. Едно е отложено за събиране на допълнителни доказателства, три са отложени поради причини, свързани с вещите лица, а други две – поради причини, свързани с ответника. По време на някои от заседанията жалбоподателката отправя безуспешно искания към съда да спре производството, за да изчака изхода от производството, в което се иска установяването на престъпно поведение от страна на вещите лица.

15.  С решение от 5 декември 2001 г. Районният съд възлага втория етаж от къщата на жалбоподателката, възлага гаража на ответника и осъжда жалбоподателката да извърши плащане за уравняване на разликите в дела на ответника.

16.  Районният съд провежда допълнително заседание на 12 април 2002 г. по отношение на автомобила. С решение от 18 юни 2002 г. съдът постановява колата да бъде продадена на публична продан и определя квотите на страните в тази връзка.

17.  На 22 юли 2002 г. жалбоподателката подава жалба срещу двете решения пред Окръжен съд – Хасково. С определение от 31 октомври 2002 г. жалбата е върната на жалбоподателката, тъй като се твърди, че тя не е заплатила съдебната такса. По жалба на жалбоподателката, с окончателно решение от 26 юни 2003 г. Окръжният съд отменя определението и постановява продължаване на производството.

18.  По искане на жалбоподателката, на 25 февруари 2004 г. делбеното производство пред Окръжния съд е спряно, за да бъде изчакан изходът от производството, с което се иска обявяване на престъпно поведение от страна на вещите лица (вж. параграф 13 по-горе).

19.  На 2 ноември 2006 г. съдът възобновява делбеното производство. Между ноември 2006 г. и януари 2008 г. съдът провежда пет заседания. Съдът отлага делото три пъти поради причини, свързани с вещите лица.

20.  С решение от 28 януари 2008 г. Окръжният съд отменя решенията на долните инстанции и възлага втория етаж от къщата на жалбоподателката, а гаража с автомобила – на ответника.

21.  На 28 февруари 2008 г. жалбоподателката подава касационна жалба. На 10 март 2008 г. съдът осъжда жалбоподателката да заплати съдебната такса. Жалбоподателката не предоставя информация относно хода на производството между март 2008 г. и юли 2009 г. С окончателно решение от 5 януари 2010 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателката и потвърждава решението на съда от по-ниска инстанция.

22.  Междувременно, през април 2008 г. жалбоподателката внася друга молба за преразглеждане на делбеното производство в първата му фаза пред Върховния касационен съд, която е отхвърлена с окончателно решение от 24 юни 2009 г.

II.  РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО

23.  Към съответния момент производството по делба на имущество е уредено от членове 278 до 293a от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. То е в две фази. По време на първата фаза съдът трябва да установи броя и самоличността на съсобствениците и съсобственото имущество, което трябва да бъде поделено, както и квотите на всеки съсобственик (член 282, ал. 1). През втората фаза съдът извършва делбата, която би могла да бъде извършена чрез посочване на това кой елемент от имуществото към кой съсобственик отива (членове 287 и 289), или чрез публична продан на неделимо имущество и разпределяне на постъпленията от продажбата между съсобствениците (член 288, ал. 1).

24.  До юли 1999 г българското право не предвижда каквито и да било правни средства за защита във връзка с продължителността на гражданското производство. „Жалбата за бавност“ е въведена през юли 1999 г. по силата на член 217a от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., в сила до 2007 г. Съгласно това производство, страна в процеса, която се оплаква от бавно разглеждане на делото, следва да внесе жалба пред председателя на съда от по-горна инстанция. Последният има правото да издаде задължителни нареждания за бързо обработване на делото.

ПРАВНИ ИЗВОДИ

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

25.  Жалбоподателката се оплаква, че продължителността на производството е несъвместима с изискването за „разумен срок“, заложено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на ... гледане ... в разумен срок от ... съд...“

A.  Допустимост

26.  Правителството твърди, че жалбоподателката не е изчерпала наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е подала „жалба за бавност“ (вж. параграф 24 по-горе).

27.  Жалбоподателката отговаря, че тази жалба не е представлявала ефективно правно средство за защита, за да бъде изчерпана.

28.  Съдът винаги е посочвал, че „жалбата за бавност“ може да бъде ефективна, но че трябва да се отчитат конкретните обстоятелства по всяко дело (вж. Стефанова срещу България, № 58828/00, § 69, 11 януари 2007 г.).

29.  По настоящото дело Съдът отбелязва, че „жалбата за бавност“ е въведена едва през юли 1999 г. Поради това тя не е могла да бъде използвана по отношение на забавянията, настъпили преди тази дата (вж., наред с други, Джангозов срещу България, № 45950/99, § 52, 8 юли 2004 г.). Освен това, по отношение на периода след юли 1999 г. основният източник на забавяне е фактът, че съдилищата разглеждат делото в редица заседания (вж. параграфи 14 и 19 по-горе) и в един случай погрешно приемат, че жалбоподателката не е платила съдебната такса, дължима при обжалване (вж. параграф 17 по-горе). Не изглежда това положение да е можело да бъде поправено чрез „жалба за бавност“.

30.  С оглед на горното, при конкретните обстоятелства по делото, „жалбата за бавност“ не представлява ефективно правно средство за защита, което да бъде изчерпано по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията. С оглед на това възражението на Правителството се отхвърля.

31.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3, буква а) от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че то не е недопустимо на каквото и да било друго основание. Поради това то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По съществото

32.  Правителството оспорва иска на жалбоподателката. То поддържа по-специално, че със своето поведение тя е допринесла за общата продължителност на производството. Жалбоподателката твърди в отговор на това, че се е ангажирала в различни производство единствено за да защити своите права.

33.  Съдът отбелязва, че периодът, който трябва да бъде взет предвид, започва на 17 януари 1994 г., когато жалбоподателката завежда иск пред Окръжен съд – Хасково и приключва на 5 януари 2010 г. с окончателното решение на Върховния касационен съд. Така той продължава приблизително шестнадесет години за две фази на производство по делба на имущество, всяка от които протича на три инстанции.

34.  Съдът повтаря, че разумната продължителност на производството трябва да се преценява в контекста на обстоятелствата по делото и като се имат предвид следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателката и съответните органи и залога за жалбоподателката в спора (вж., наред с много други източници, Frydlender v. France [GC], no. 30979/96, § 43, ECHR 2000-VII).

35.  Съдът често е установявал нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които са повдигани въпроси, подобни на този по настоящото дело (вж. Камбуров срещу България, № 55350/00, 14 февруари 2008 г.; Хаджибакалов срещу България, № 58497/00, 8 юни 2006 г.). Съдът отбелязва, че отличителната характеристика на делото е, че съдебната фаза на производството по делба на имущество в България има две фази, през които съдилищата трябва, по правило, да разгледат повече въпроси, отколкото по един обикновен граждански иск. Така изглежда, че поради самия си характер тези производства могат да изискват повече време, отколкото едно типично гражданско дело (вж. Камбуров, цитирано по-горе, § 57). Това обаче не може да освободи властите от задължението им да разгледат делото в разумен срок.

36.  Що се отнася до поведението на властите, Съдът отбелязва, че част от забавянето настъпва поради броя на отлаганията по причини, свързани с вещи лица, по време на втората фаза от делбеното производство (вж. параграфи 14 и 19 по-горе); друга част от забавянето произтича от висящото състояние на жалбата на жалбоподателката пред Окръжен съд – Хасково поради погрешното допускане на съда, че жалбоподателката не е заплатила съдебна такса (вж. параграф 17 по-горе).

37.  Що се отнася до поведението на жалбоподателката, Съдът отбелязва, че то също е допринесло за общата продължителност. На два пъти жалбоподателката подава молби за преразглеждане, които са отхвърлени като необосновани. В продължение на много години тя се опитва да установи, както се оказва – неуспешно, престъпно поведение от страна на вещите лица. Жалбоподателката многократно иска спиране на производството и в резултат на това през февруари 2004 г. производството е спряно за период от две години и девет месеца (вж. параграфи 14 и 18 по-горе). Освен това жалбоподателката не предоставя каквато и да било информация по отношение на прекъсването между двете фази на делбеното производство, което по всяка вероятност е резултат от първата й молба за преразглеждане (вж. параграф 12 по-горе), и причините за това, че нейната касационна жалба по време на втората фаза на производството е висяща (вж. параграф 21 по-горе), и така – за период от приблизително три години и два месеца.

38.  Съдът осъзнава горепосоченото, както и сложността на производството, което по закон обхваща два етапа, всеки от които е триинстанционен, но счита, че тези обстоятелства сами по себе си не биха могли да обосноват факта, че производството продължава приблизително шестнадесет години.

39.  Поради това Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

Съответно налице е нарушение на член 6 § 1.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

40.  Жалбоподателката представя също така оплакване по член 13 от Конвенцията затова, че не е разполагала с ефективно вътрешноправно средство за защита срещу продължителността на производството.

41.  Правителството оспорва този довод.

42.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе оплакването и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.

43.  Съдът повтаря, че член 13 гарантира ефективно правно средство за защита пред национален орган за твърдяно нарушение на изискването по член 6 § 1 за разглеждане на делото в рамките на разумен срок (вж. Kudła v. Poland [GC], no. 30210/96, § 156, ECHR 2000-XI).

44.  Следователно Съдът трябва да реши дали, при конкретните обстоятелства по настоящото дело, в българското право са съществували ефективни правни средства за защита срещу продължителността на производството.

45.  Съдът се позовава на своята констатация, че при конкретните обстоятелства по настоящото дело „жалбата за бавност“ не представлява правно средство за защита, което да може да бъде изчерпано (вж. параграф 30 по-горе). Поради същите причини тя не може да се счита и за ефективно правно средство за защита по смисъла на член 13 от Конвенцията. Що се отнася до компенсаторните правни средства за защита, Съдът не е намерил за установено и че в българското право съществува възможността да бъде получено обезщетение или друга компенсация за прекомерно дълги производства (вж. например Рачеви срещу България, № 47877/99, §§ 96-104, 23 септември 2004 г.). Съдът не вижда причина да стигне до по-различно заключение по настоящото дело.

46.  Съответно, налице е нарушение на член 13 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛЕН 13 ВЪВ ВРЪЗКА С НЕГО

47.  Жалбоподателката се оплаква освен това, че продължителността на производството, от която тя се оплаква, е нарушила правото й на мирно ползване на нейната собственост, гарантирано от член 1 от Протокол № 1, и че тя не е разполагала с ефективно правно средство в тази връзка съгласно изискванията на член 13.

48.  Правителството оспорва този довод.

49.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с оплакването, разгледано по-горе, и поради това също трябва да бъде обявено за допустимо.

50.  С оглед на констатацията си по член 6 § 1 (вж. параграф 36 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да разглежда въпроса дали по настоящото дело е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 и член 13 във връзка с него (вж. Zanghì v. Italy, решение от 19 февруари 1991, Серия A no. 194-C, стр.47, § 23).

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

52.  Жалбоподателката претендира 8 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, претърпени в резултат от прекомерната продължителност на производството, и 3 000 за липсата на ефективни правни средства за защита във връзка с него.

53.  Правителството оспорва тези претенции.

54.  Съдът счита, че жалбоподателката сигурно е преживяла определени неимуществени вреди в резултат от прекомерната продължителност на производството и липсата на ефективни правни средства за защита в това отношение. Като взема предвид конкретните обстоятелства, включително поведението на жалбоподателката по време на производството и присъжданията, извършвани в подобни случаи, и като се произнася на справедлива основа, съгласно изискванията на член 41, Съдът присъжда на жалбоподателката EUR 3 000, плюс данъците, които може да бъдат начислени върху тази сума.

Б.  Разходи и разноски

55.  Жалбоподателката претендира и EUR 2 311 за адвокатски хонорар за производството пред Съда и EUR 42 за други разходи, включително пощенски, канцеларски материали и телефон. В подкрепа на тази претенция жалбоподателката представя договор със своя адвокат и график за тридесет и три часа при почасова ставка от EUR 70. Жалбоподателката иска сумата, присъдена за разходи и разноски по това перо, да бъде платена директно на нейния адвокат, г-н М. Екимджиев.

56.  Правителството оспорва тези искове като прекомерни.

57.  Съгласно практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на разходи и разноски единствено доколкото е доказано, че те са били действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, предвид притежаваната от Съда информация и гореспоменатите критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от EUR 600, покриваща разходи и разноски по всички пера. Тази сума трябва да бъде платена по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателката, г-н М. Екимджиев.

В.  Лихва за забава

58.  Съдът намира за уместно лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на гражданското производство;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията поради липсата на ефективно правно средство за защита срещу прекомерната продължителност на гражданското производство;

4.  Приема, че не е необходимо да разглежда оплакването по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и член 13 във връзка с него;

5.  Приема,

a)  че държавата ответник следва да плати на жалбоподателката, в срок от три месеца, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, който е в сила към датата на плащане:

(i)  EUR 3 000 (три хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горната сума, за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 600 (шестстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горната сума спрямо жалбоподателката, за разходи и разноски, платими директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателката.

б)  че от изтичането на посочения по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка през периода на просрочие, плюс три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 5 юли 2011 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Фатош Арачи                                                                     Лех Гарлицки
Заместник секретар на отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 5.7.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-105451