Номер на жалба: 27240/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото на Румен Георгиев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Райт Марусте (Rait Maruste), председател,

          Марк Вилигер (Mark Villiger),

          Здравка Калайджиева, съдии,

и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

    след проведено закрито заседание на 21 септември 2010 г.,

    постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е заведено по жалба (№ 27240/04) срещу Република България, подадена на 14 юли 2004 г. в Европейския съд по правата на човека на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от българския гражданин г-н Румен Димитров Георгиев („жалбоподателя”).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов – адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („правителството”) се представлява от своите агенти – г-жа Н. Николова и г-н В. Обретенов от Министерството на правосъдието

3.  На 14 януари 2009 г. председателят на Пето отделение решава да уведоми правителството за жалбата. Жалбата е разпределена на комитет от трима съдии в съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1968 г. и живее в Пловдив.

5.  На 11 септември 1993 г. е образувано наказателно производство срещу неизвестен извършител за кражба на предмети със значима стойност от частен апартамент, извършена същия ден.

6.  На 22 септември 1993 г. жалбоподателят е разпитан във връзка с кражбата и признава, че е участвал в извършването й.

7.  На 20 октомври 1993 г.  е изготвен полицейски доклад във връзка с кражбата. Жалбоподателят е споменат като един от извършителите. На 26 октомври 1993 г. делото е изпратено на Пловдивската окръжна прокуратура.

8.  Очевидно след това делото остава без движение.

     9.  На 11 декември 1998 г. предварителното производство е трансформирано в дознание. След това до януари 2002 г. по случая отново не се извършват никакви действия.

10.   Между януари и август 2002 г. са извършени редица следствени действия.

11.   На 6 август 2002 г. жалбоподателят е обвинен в кражбата и е разпитан.

12.   Между август 2002 и февруари 2003 г. са извършени редица следствени действия.

13.   През март 2003 г. делото на жалбоподателя е внесено в Пловдивския районен съд. Първото заседание е проведено на 8 октомври 2003 г. и е отложено по молба на жалбоподателя.

14.   На 7 април 2004 г. Пловдивският районен съд одобрява споразумение за признаване на вина срещу по-лека присъда и жалбоподателят е осъден на три години лишаване от свобода.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

15.  С изменението от юни 2003 г. е въведен новият член 239а от
Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1974 г., който дава
възможност на обвиненото лице делото му да бъде гледано от съда, ако
разследването не е приключило в законоустановения срок (две
години за разследвания на сериозни престъпления и една година за
всички останали разследвания).

ПРАВОТО

I.  ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО

16.    Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал всички правни средства за защита, с които разполага, тъй като не е подал жалба пред националните органи срещу прекомерната продължителност на производството и не е задействал процедурата по член 239а от НПК (вж. параграф 15 по-горе).

     17.  В редица дела срещу България, в които се повдигат сходни въпроси с този в настоящото дело, Съдът е отхвърлил възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, установявайки, че преди юни 2003 г. българското законодателство не е предвиждало правни средства за защита на обвиняемите в наказателни производства, за да ускори определянето на обвиненията срещу тях (вж., наред с други източници, Османов и Юсеинов срещу България, №№ 54178/00 и 59901/00, §§ 38 – 40, 23 септември 2004 г.; Сиджимов срещу България, № 55057/00, § 41, 27 януари 2005 г.; Налбантова срещу България, № 38106/02, § 34, 27 септември 2007 г.) и след тази дата всяко ускоряване на производството не е могло да компенсира натрупалите се до юни 2003 г. забавяния (вж., с допълнителна препратка, Янков и Манчев срещу България, № 27207/04 и № 15614/05, §32, 22 октомври 2009 г.). Съдът не вижда причина да се отклонява от това заключение в настоящото дело. В допълнение, правителството не е посочило друга вътрешна процедура, по която жалбоподателят би могъл да се оплаче от продължителността на производството.

18.  Затова възражението на правителството за неизчерпване на наличните правни средства за защита се отхвърля.

19.  Съдът намира още, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията и не е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

20.  Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на
производството е несъвместима с изискването за „разумен срок",
предвидено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

"Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок от... съд..."

A.  Период, който се взима под внимание

21.  Правителството твърди, че за целите на член 6 от Конвенцията наказателното производство е започнало едва на 6 август 2002 г., когато жалбоподателят е бил привлечен като обвиняем. Затова според него производството е продължило около една година и осем месеца. Съответно, то счита, че оплакванията на жалбоподателя следва да бъдат отхвърлени като явно необосновани.

     22.  Съдът припомня, че по отношение на наказателни дела член 6 от Конвенцията е в сила от момента, в който едно лице бъде „обвинено”. Според практиката на Съда думата „обвинение” по смисъла на член 6 § 1 следва да се тълкува като имаща самостоятелно значение в контекста на Конвенцията, а не въз основа на значението й в националното право. И докато думата „обвинение” за целите на член 6 § 1 от Конвенцията може най-общо да бъде дефинирана като „официално уведомление, връчено на лице от компетентния орган по обвинението, за извършено наказателно престъпление”, в някои случаи тя може да може да включва и други измерения, които косвено загатват за подобно обвинение и които едновременно с това засягат съществено ситуацията на уличения (вж., наред с други източници, Девеер срещу Белгия (Deweer v. Belgium), 27 февруари 1980 г., § 46, Серия А № 35, Екле срещу Германия (Eckle v. Germany), 15 юли 1982 г., § 73, Серия А № 51 и Кориляно срещу Италия (Corigliano v. Italy), 10 декември 1982 г., § 34, Серия А № 57).

      23.  В настоящото дело наказателното производство във връзка с кражбата е заведено срещу неизвестен извършител на 11 септември 1993 г.; тогава жалбоподателят е разпитан и признава, че е участвал в извършването на кражбата на 22 септември 1993 г. (вж. параграфи 5 и 6 по-горе). В полицейския доклад за кражбата той е посочен като един от извършилите (вж. параграф 7 по-горе).

     24.  Като има предвид тези факти и прилагайки горепосочените принципи, Съдът намира, че в настоящото дело ситуацията на жалбоподателя е „съществено засегната” и той може да бъде считан за подлежащ на „обвинение” от момента, в който е разпитан от полицията и си признава за кражбата (вж., с допълнителна препратка, Янков и Манчев, цитирано по-горе, §§ 17 – 18 и §§ 23 – 24). Съответно началото на периода, който се взима под внимание, е 22 септември 1993 г.

25.  Периодът приключва на 7 април 2004 г., когато жалбоподателят сключва споразумение за признаване на вина срещу по-лека присъда с прокуратурата. Така че продължителността му е десет години, шест месеца и петнадесет дни за предварителното производство и една инстанция.

Б.  По същество

26.  Съдът припомня, че разумният характер на продължителността на едно производство се преценява в зависимост от обстоятелствата по делото и в съответствие със следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и на компетентните органи (вж., сред много други източници, Пелисие и Саси срещу Франция (Pelissier and Sassi v. France ) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-IL).

27. Съдът често е установявал нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които се повдигат сходни въпроси с този в настоящото дело (вж., сред много други източници, Османов и Юсеинов срещу България, цитирано по-горе, § 30, и Янков и Манчев, цитирано по-гореe, §§ 17-26). След като разгледа всички предоставени му материали, Съдът счита, че правителството не е изложило никакви факти или аргументи, с които би могло да убеди Съда да стигне до различно заключение в настоящия случай. По-конкретно Съдът отбелязва, че основният източник на забавяне в настоящото дело е липсата на активност от октомври 1993 до декември 1998 г. и от декември 1998 г. до януари 2002 г., когато по делото не са извършвани никакви действия (вж. параграфи 8, 9 и 10 по-горе).

28.  Във връзка с горното и като има предвид установената си практика по този въпрос, както и общата продължителност на производството, Съдът счита, че в конкретния случай продължителността на производството е прекомерна и не е спазено изискването за „разумен срок".

Следователно е налице нарушение на член 6 § 1.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

29.  Жалбоподателят се оплаква и от липсата на ефикасни правни средства за защита по отношение на необосновано дългото производство срещу него. Той се позовава на  член 13 от Конвенцията, който гласи:

“Всеки, чиито правя и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

30.  Правителството не е представило коментар.

31.  Съдът напомня, че член 13 от Конвенцията гарантира наличие на ефикасно правно средство за защита пред съответните национални власти при твърдяно нарушение на изискването по член 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок (вж. решението по делото Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000-XI). Той отбелязва, че често е установявал нарушения на член 13 от Конвенцията в случаи, засягащи подобни въпроси като този в настоящото дело (виж, с допълнителни позовавания, Мяшев, §§ 22 и 23, и Янков и Манчев, §§ 32-34, и двете цитирани по-горе). Затова не вижда причина за по-различно заключение по настоящото дело.

32.  Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

33.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

34.  Жалбоподателят претендира общо 13 000 евро (EUR) за неимуществени вреди.

35.  Правителството оспорва тази сума като прекомерна.

36.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е претърпял неимуществени вреди. Решавайки по справедливост и отчитайки всички обстоятелства по делото, той му присъжда на това основание 3000 евро.

Б.  Разноски

37.  Жалбоподателят претендира и 3150 евро за адвокатски
хонорар във връзка с производството пред Съда, както и 150 евро за пощенски разходи, включително за пощенски и офис материали. В подкрепа на претенцията си жалбоподателят представя договор за процесуално представителство и почасова справка за извършена правна работа при ставка ставка от 70 евро на час. Жалбоподателят иска сумата, присъдена му за разноски на това основание, да бъде платена директно на неговите адвокати – г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов.

38.  Правителството оспорва тези претенции като прекомерни.

39.  Съгласно практиката на Съда разноските на жалбоподател във връзка с производството подлежат на възстановяване само доколкото е доказано, че същите са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взема предвид документите, с които разполага, и посочените по-горе критерии, Съдът смята за целесъобразно да присъди сумата от 600 евро, покриваща разноските на всички основания, която да бъде изплатена директно по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

40. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на наказателното производство;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията поради липса на ефикасни правни средства за защита от прекомерната продължителност на производството;

4.  Постановява

a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок до три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44 §2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на изплащането им:

(i)  EUR 3000 (три хиляди) евро, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума, за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 600 (шестстотин евро), заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, за разноски, платими директно по банковата сметка на процесуалните му представители;

б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горните суми в размер, равен на пределния лихвен процент на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от исковата претенция на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 14 октомври 2010 г. в съответствие с чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Стивън Филипс                                                             Райт Марусте
Заместник-секретар на Отделението                                 Председател

Дата на постановяване: 14.10.2010 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-101141