Номер на жалба: 24867/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 2) Право на живот, (Чл. 2-1) Ефикасно разследване

По делото на Филипови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Камара в състав:

          Инета Зимеле (Ineta Ziemele), председател,

          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),

          Здравка Калайджиева,

          Винсънт А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),
          Кшищоф Войтишек (Krzysztof Wojtyczek),  съдии,

          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

Заседавайки при закрити врати на 13 ноември 2012 г.,

Се произнесоха със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 24867/04 г.) срещу Република България, подадена на 1 юли 2004 г. пред Съда, на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  („Конвенцията“) от двама български граждани – г-жа Росица Христова Филипова и г-н Алберто Николаев Филипов („жалбоподателите“).

2.  Жалбоподателите са представлявани от г-н Г. Благоев, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от пълномощника г-жа Н. Николова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че техния съпруг и баща е бил неоправдано прострелян и убит от полицията. Те твърдят също така, че последвалото разследване по случая не е било ефективно.

4. На 13 ноември 2008 г. председателят на Пето отделение решил да изпрати уведомление за жалбата до правителството. Било решено също така жалбата да се разгледа по същество едновременно с разглеждането на нейната допустимост (член 29, алинея 1 от Конвенцията).

5. След реорганизацията на отделенията на Съда на 1 февруари 2011 г., жалбата е била прехвърлена на Четвърто отделение.

ПО ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

    6. Жалбоподателите са родени съответно през 1967 и 1994 г. и живеят в град София. Те са вдовицата и синът на г-н Николай Албертов Филипов, който е бил застрелян от полицай и е починал на 13 май 1999 г. Обстоятелствата около стрелбата са описани тук по-долу, като подробностите се основават на констатациите, направени от националните съдилища в последвалото наказателно производство срещу полицейския служител.

A. Събитията от 13 май 1999 г.

    7.  В началото на май 1999 г. софийската полиция, която е била уведомена, че г-н Филипов вероятно е участвал в три въоръжени грабежа в София, извършени в периода от месец март до месец май 1999 г., при които са откраднати микробуси „Мерцедес“, решила да започне операция, за да разследва случая. Те получили информация, че г-н Филипов има къща в с. Калугерово, в близост до град Правец. Около 16:00 часа на 13 май 1999 г. четирима полицейски служители от град София, включително старши сержант Я., пристигнали в полицейското управление в град Правец. Там те били информирани, че вероятно г-н Филипов се намира в къщата си, тъй като е пристигнал там с автомобила си. Те били информирани също така, че в двора на къщата е бил забелязан микробус „Мерцедес“. Петима полицейски служители с две коли потеглили към къщата. Там един от полицаите видял, че микробусът, паркиран в двора, съответства на един от тези, които са участвали в един от обирите. След като обсъдили плана си за действие, полицаите се разделили. Двама от тях се отправили обратно към полицейското управление на град Правец, за да докладват своите констатации, а останалите трима, включително и старши сержант Я., заели позиция на пътя, водещ до къщата на г-н Филипов, с намерението да извършват проверка на самоличността на водачите на преминаващите автомобили. Те си облекли бронирани жилетки с надпис „Полиция“.

8.  Според обясненията на полицаите, около 20:00 часа г-н Филипов минал с автомобил покрай тях и се насочил към село Калугерово. Те се качили в колата си и потеглили след него. След първия завой видели, че колата му е спряна от лявата страна на пътя с включен двигател. Те се приближили, спрели колата си пред тази на г-н Филипов, излезли, представили му се и го помолили да си покаже документите за самоличност. Той бързо потеглил с автомобила си. Полицейските служители се качили в колата си и започнали да го преследват. Старши сержант Я. шофирал, вторият полицай седял до него, а третият бил на задната седалка. Старши сержант Я. включил полицейските светлини и сирената, а полицаят от задната седалка многократно викал по мегафона „Полиция, отбий и спри!“. Г-н Филипов не изпълнил тази заповед. Според констатациите на Военно-апелативния съд (виж параграфи 37 и 46 по-долу), но не и според тези на Софийския военен съд (виж параграфи 35 и 43 по-долу), докато шофирал той размахвал малък двуцевен пистолет и го насочвал към полицаите. Третият полицай се опитал да се свърже по радиостанцията с полицейското управление, но не могъл, тъй като полицейската кола се намирала на място, на което имало радиочестотна сянка поради това, че пътят минавал през планински терен. В един момент старши сержант Я. извадил огнестрелното си оръжие, заредил го и изстрелял предупредителен изстрел във въздуха. Г-н Филипов продължил да шофира без да намали. Тогава полицаят, който бил на задната седалка, също извадил огнестрелното си оръжие и стрелял няколко пъти по автомобила на г-н Филипов, прицелвайки се в дясната страна на колата, за да не уцели г-н Филипов. Изстрелите предизвикали повреда на автомобила и от него започнал да излиза черен дим. Той забавил, обърнал се надясно и спрял край пътя, косо към него. Г-н Филипов изскочил от колата на пътя с гръб към полицаите. Старши сержант Я. спрял полицейската кола, отворил предната лява врата, извикал към г-н Филипов: „Легни, полиция!“ и стрелял по него от разстояние от около десет метра. В този момент другите двама полицаи излизали от колата. Според констатациите на Военно-апелативния съд (виж параграфи 37 и 46 по-долу), но не и според тези на Софийския военен съд (виж параграфи 35 и 43 по-долу), в този момент или малко преди това г-н Филипов извил горната част на тялото си и насочил пистолета си към полицаите. Куршумът уцелил г-н Филипов в долната част на гърба. Той паднал на земята, а другите двама полицаи се затичали към него и му сложили белезници. Старши сержант Я. след няколко опита успял да се свърже с полицейското управление по радиостанцията и помолил да бъде извикана линейка. Поне един от полицаите останал на местопроизшествието. Линейката пристигнала в около 20:30 часа и г-н Филипов бил откаран в спешното отделение на болницата в Ботевград, където дежурният лекар констатирал смъртта му. В дрехите му били открити пет пълнителя за двуцевен пистолет.

Б.  Наказателното производство срещу старши сержант Я.

1.  Предварителното разследване

9. Малко след инцидента, в 21:50 часа на 13 май 1999 г., бил извършен оглед на местопроизшествието от цивилен следовател. Огледът продължил до 23:10 часа. Направени били снимки и били събрани веществени доказателства – включително гилзи и двуцевен пистолет, за който се твърди, че бил носен от г-н Филипов. В протокола от огледа се казва, че пистолетът е намерен на разстояние от осемнадесет метра от края на пътя, под едно дърво.

10. На следващия ден, 14 май 1999 г., военен следовател започнал разследване на инцидента. Тримата полицаи дали писмени обяснения за случилото се. Тялото на г-н Филипов било инспектирано в болницата в Ботевград, като били снети пръстови отпечатъци и ацетонови натривки от дланите му.

11. Следователят изискал медицинския доклад, изготвен от съдебния патолог, който извършил аутопсията на тялото на г-н Филипов в 17:30 часа същия ден. В доклада си съдебният патолог установил, че смъртта е причинена от един изстрел, минал през стомаха. Входната рана е в близост до гръбначния стълб, а каналът на раната, показващ изправено положение на жертвата, е от задната към предната част, леко наляво и нагоре. Не било възможно да се определи разстоянието, от което е възпроизведен изстрела; това можело да се установи чрез изследване на дрехите, носени от г-н Филипов. При преминаване през тялото куршумът, наред с другите причинени щети, разкъсал централната вена на слабините, което причинило масивен вътрешен кръвоизлив и смърт. Смъртта не настъпила незабавно, но била бърза и неизбежна. Освен това имало и някои контузии на главата, тялото и крайниците на г-н Филипов. Те били причинени, докато той е бил все още жив и не са сред факторите, допринесли за неговата смърт. Повечето от тях можело да са резултат от падането му на земята след изстрела. Тези на левия крак били причинени от удари с тъп предмет, а белезите по китките му били причинени от белезници.

12. На 15 май 1999 г. следователят, отбелязвайки, че старши сержант Я. прострелял и убил г-н Филипов, му повдигнал обвинение за убийство по непредпазливост и го разпитал.

13. През следващите няколко дни следователите разпитали тримата полицаи и редица други свидетели и събрали други доказателства. Полицаите посочили, наред с други неща, че в момента, в който старши сержант Я. изстрелял фаталния изстрел, г-н Филипов бил обърнал дясното си рамо към тях и насочвал към тях пистолет.

14. На 25 май 1999 г. следователят, натоварен със случая, поискал вещо лице да определи, ако е възможно, дали двуцевният пистолет, за който се твърди, че е държан от г-н Филипов по време на инцидента, носи отпечатъците му. Той поискал друг експерт да извърши балистични тестове, трети експерт да определи разстоянието, от което е изстрелян фаталния изстрел, въз основа на следи от химикали по дрехите и ръцете на участниците, както и четвърти експерт да определи дали някои тъмни петна, открити на местопрестъплението съдържат човешка кръв. Експертите представили докладите си на 27 май и 16, 24 и 28 юни 1999 г. В доклада за пръстовите отпечатъци се посочва, че върху двуцевния пистолет няма разграничими пръстови отпечатъци. Балистичният доклад посочва, че деветмилиметровите пистолети на двама от полицаите, както и двуцевният пистолет са възпроизвели изстрели; че гилзата, намерена на местопрестъплението, е била изстреляна, когато е бил възпроизведен изстрел от един от полицейските пистолети; че куршумът, намерен по време на аутопсията на тялото на г-н Филипов, е изстрелян от деветмилиметров пистолет, но че не е възможно да се установи със сигурност неговата марка или модел, нито дали куршумът е бил част от на същия патрон като гилзата, намерена на местопрестъплението; че четирите куршума, намерени в колата на г-н Филипов са изстреляни от другия полицейски пистолет; и че боеприпасите за двуцевен пистолет са напълно функционални. Третият доклад сочи, че разстоянието, от което е бил изстрелян фаталния изстрел, не може да бъде установено. Четвъртият доклад сочи, че петната съдържат човешка кръв.

15.  На 23 септември 1999 г. следователят разпитал старши сержант Я. за втори път.

16.  На 30 септември 1999 г. следователят провел възстановка на събитията, за да провери твърденията на полицаите за тяхното местоположение спрямо г-н Филипов по време на инцидента.

17. На 12 и 21 октомври 1999 г. той назначил допълнителна физикохимична и балистична експертиза с оглед изясняване на позициите на г-н Филипов и старши сержант Я. един спрямо друг по време на изстрела и разстоянието между тях. Докладът бил завършен на 28 декември 1999 г.

18. На 29 октомври 1999 г. старши сержант Я. отново бил разпитан.

19. На 4 февруари 2000 г. следователят поискал допълнителен експертен доклад за това, дали е възможно г-н Филипов да е претърпял травмата си по начина, описан от тримата полицаи. Докладът бил завършен на 22 март 2000 г.

20. На 6 април 2000 г. първата жалбоподателка поискала да участва в производството като граждански ищец. Следователят уважил искането й на следващия ден.

21. На 25 април 2000 г. следователят, заключавайки, че старши сержант Я. е действал при самозащита, предложил на Софийската военна прокуратура да се прекрати разследването. На 26 юни 2000 г. прокуратурата приела това предложение. На 9 август 2000 г. Военно-апелативната прокуратура потвърдила прекратяването и в съответствие с приложимата тогава процедура (виж параграф 56 по-долу) препратила делото на Военно-апелативния съд за преглед. На 12 октомври 2000 г. този съд постановил, че заключенията на прокурорите са били основани на погрешна преценка на доказателствата, отменил прекратяването и върнал делото за допълнително разследване.

22. Делото било разпределено на нов следовател, който започнал да работи върху него на 12 януари 2001 г. В продължение на няколко дни през януари 2001 г. той разпитал различни свидетели, включително отново и тримата полицаи, и въз основа на тези разпити на 31 януари 2001 г. назначил допълнителна експертиза. През март 2001 г. той провел допълнителни разпити и очни ставки между старши сержант Я. и другите двама полицаи. Експертният доклад бил завършен на 29 март 2001 г.

23.  На 4 април 2001 г. следователят позволил на първия жалбоподател, подпомагана от нейния адвокат, да се запознае с материалите по делото.

24.  На 6 април 2001 г., заключавайки, че старши сержант Я. е действал при самозащита, следователят отново предложил да се прекрати разследването. На 4 май 2001 г. Софийската военна прокуратура се съгласила с предложението. Първият жалбоподател поискал съдебен контрол, което станало възможно съгласно неотдавнашно изменение на правилата на наказателното производство (виж параграф 57 по-долу). След разглеждане на делото в открито съдебно заседание на 8 юни 2001 г. Софийският военен съд отменил прекратяването, като приел, че прокуратурата и разследващите органи не са се съобразили с указанията, дадени в решението от 12 октомври 2000 г. (виж параграф 21 по-горе). След протест от страна на прокуратурата, на 1 ноември 2001 г. Военно-апелативният съд потвърдил решението на по-долната инстанция и дал указания на прокуратурата да извърши по-нататъшно разследване. След жалба от старши сержант Я., на 9 юли 2002 г. Върховният касационен съд потвърдил решенията на по-долните съдилища.

25. Следователят възобновил работата си по делото на 9 септември 2002 г. На 8 октомври 2002 г. той отново предложил да се прекрати разследването. На 18 октомври 2002 г. Софийската военна прокуратура не се съгласила и върнала делото за допълнително разследване.

26. След провеждане на допълнителен разпит и получаване на друг експертен доклад, на 14 декември 2002 г. следователят отново предложил да се прекрати разследването. На 18 декември 2002 г. Софийската военна прокуратура се съгласила с прекратяването. Жалбоподателите поискали съдебен контрол. След разглеждане на делото в открито съдебно заседание на 10 февруари 2003 г. Софийският военен съд отменил прекратяването. След като прегледал процесуалната историята на делото, той постановил, че прокуратурата и разследващите органи очевидно не са спазили указанията, дадени по време на предишните съдебни производства по обжалване за предприемането на по-нататъшни следствени действия. Прокуратурата и старши сержант Я. обжалвали, но след законово изменение, предвиждащо, че решенията на първоинстанционния съд за разглеждане на актове за прекратяване на предварителни производства са окончателни (виж края на параграф 57 по-долу), на 3 юни 2003 г. Военно-апелативният съд прекратил производството по обжалване.

27. На 18 юли 2003 г. старши сержант Я. поискал да се прекрати производството срещу него на основание на член 239а от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., разпоредба, приета през юни 2003 г., която позволява на лицата, обвинени в престъпления, да поискат да бъдат съдени или обвиненията срещу тях да бъдат оттеглени, ако разследването не е приключило в рамките на определен период от време (за повече информация виж Димитров и Хамънов срещу България, № 48059/2006 г. и № 2708/2009 г., параграфи 38-41, 10 май 2011 г.). На 25 юли 2003 г. съдът допуснал неговото искане и възложил на Софийската военна прокуратура да внесе обвинителен акт пред съда в рамките на два месеца или да прекрати производството.

28. На 16 септември 2003 г. следователят разпитал старши сержант Я. и другите двама полицаи и на 19 септември 2003 г. отново предложил да се прекрати разследването. На 2 октомври 2003 г. Софийската военна прокуратура приела това предложение. Жалбоподателите поискали съдебен контрол. След разглеждане на делото в закрито съдебно заседание, на 11 ноември 2003 г. Софийският военен съд отменил прекратяването.

29. На 18 ноември 2003 г. старши сержант Я. подал втора молба по цитирания тук по-горе член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. На 24 ноември 2003 г. съдът допуснал това искане и възложил на Софийската военна прокуратура да внесе обвинителен акт пред съда в рамките на два месеца или да прекрати производството.

30. На 16 януари 2004 г. Софийската военна прокуратура отново прекратила производството по делото, посочвайки същата причина, както по-рано, че старши сержант Я. е действал при самозащита.

31. На 20 февруари 2004 г. Софийският военен съд посочил, че срещу старши сержант Я. не е внесен обвинителен акт в рамките на определения двумесечен срок и прекратил наказателното производство срещу него. Въпреки това, разглеждайки молбата за съдебен контрол на постановлението на прокуратурата от 16 януари 2004 г., на 26 февруари 2004 г. съдът отменил прекратяването и върнал делото за допълнително разследване. След като прегледал процесуалната историята на делото, той посочил, че органите на прокуратурата демонстративно не са спазили задължителните указания, дадени по време на предишните процедури на съдебно обжалване.

32. След известно колебание дали производството може да бъде продължено, през ноември 2004 г. следователят възобновил работата си по делото. На 18 ноември 2004 г. той повдигнал обвинение на старши сержант Я., но на 30 ноември 2004 г. отново предложил да се прекрати разследването. Въпреки това на 8 декември 2004 г. прокуратурата внесла обвинителен акт срещу сержанта пред Софийския военен съд.

2.  Съдебната фаза на производството

33. На 28 декември 2004 г. съдия-докладчик в Софийския военен съд насрочил делото за съдебно заседание, което се състояло на 27 май 2005 г. В края на процеса съдът решил да върне делото на прокуратурата. Той отбелязал, че обвинителният акт срещу старши сержант Я. страда от редица пропуски и несъответствия: не уточнява доказателствата, за които се смята, че установяват различните елементи на предполагаемото престъпление; съдържа противоречиви твърдения за това дали старши сержантът е прострелял г-н Филипов в стомаха или в гърба, което е от съществено значение за правната квалификация на престъплението; съдържа противоречиви твърдения относно конкретното деяние, в което е бил обвинен старши сержанта; не посочва кои разпоредби от Закона за Министерство на вътрешните работи от 1997 г. са били нарушени от старши сержанта. Нито един от тези недостатъци не е поправен по време на съдебния процес, следователно е необходимо делото да бъде върнато на органите на прокуратурата за отстраняването им.

34. На 8 юли 2005 г. обвиненията срещу старши сержант Я. били изменени и той бил обвинен в убийство, извършено при превишаване на пределите на неизбежната отбрана. На 4 август 2005 г. следователят отново предложил производството да се прекрати, но на 23 август 2005 г. прокуратурата внесла обвинителен акт срещу сержанта пред Софийския военен съд. На 29 септември 2005 г. съдията-докладчик насрочил делото за съдебно заседание. Заседанието по делото се провело на 14 декември 2005 г.

35. С решение от същата дата Софийският военен съд оправдал старши сержант Я. и отхвърлил исковете за обезщетение, заведени от жалбоподателите срещу него и срещу полицията. Той постановил, че няма данни, че г-н Филипов се е опитал да атакува полицаите, когато сержантът е стрелял по него. В момента, в който е прострелян, той е бил с гръб към тях и няма логика да е атакувал тримата полицаи, предвид численото и оръжейното им превъзходство. Твърдението, че той се е опитал да атакува полицаите се основава единствено на техните показанията, чиято доказателствена стойност е по-малка, предвид очевидния им интерес да докажат, че са действали при самозащита. Показанията на двамата полицаи, които са придружавали старши сержант Я., са противоречиви и не съответстват на заключенията на медицинските експертизи. Те не са били потвърдени при възстановката, извършена по време на разследването. Върху двуцевния пистолет, намерен на местопрестъплението, не са намерени пръстови отпечатъци на г-н Филипов. Твърдението на единия от полицаите, че г-н Филипов го е хвърлил в канавката, не съответства на доклада от огледа на местопрестъплението, в който е отбелязано, че пистолетът е бил открит в тревата, на осемнадесет метра от мястото, където г-н Филипов е паднал на земята. Всичко това прави много съмнително твърдението, че г-н Филипов наистина е държал пистолет и го е насочвал към тримата полицаи. Тъй като не е имало нападение, не е имало и самозащита, и следователно не е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана. Прокуратурата обаче е предложила само това обвинение, което е оставило съда без друга алтернатива, освен да оправдае старши сержант Я. и да отхвърли исковете на гражданските ищци.

36. Както прокуратурата, така и жалбоподателите обжалвали. Военно-апелативният съд разгледал жалбата на 20 февруари 2006 г. Той не извършил повторен разпит на свидетели.

37. На 13 април 2006 г. Военно-апелативният съд потвърдил оправдателната присъда, но по различни причини. Той разкритикувал първоинстанционния съд за това, че не взел изцяло предвид показанията на полицаите по отношение на събитията, предшестващи фаталния изстрел, както и за това, че ги отхвърлил като ненадеждни. Той отбелязал, че и тримата полицаи са посочили, че г-н Филипов е размахвал пистолет по време на преследването с автомобила и го е насочвал към полицейската кола. Единият от тях дори е предупредил другите двама, че г-н Филипов е въоръжен. Когато спрели двата автомобила, г-н Филипов все още е държал пистолета и го е изхвърлил в момента, в който е бил уцелен от куршума на старши сержант Я. По време на последвалия оглед на местопрестъплението пистолетът е бил открит с патрони и в двете цеви. Още пет пълнителя за това оръжие са били открити в дрехите на г-н Филипов в болницата. Първоинстанционният съд не е успял да анализира в пълнота някои от тези обстоятелства или да отдаде необходимото значение на останалите. По-специално, той е отхвърлил изцяло твърденията на полицаите поради тяхната заинтересованост и се е позовал на липсата на пръстови отпечатъци върху пистолета, за да пренебрегне значението им за делото. Поради изложеното тук по-горе въззивният съд е трябвало да направи различни фактически констатации. Той е приел, че по време на преследването с автомобила г-н Филипов е размахвал пистолет и го е насочвал към полицаите. Той е продължил да държи оръжието след като е изскочил от автомобила си, обърнал се е към полицаите и е започнал да бяга. Полицаите са видели, че той е въоръжен и старши сержант Я. е стрелял по него от разстояние от около десет метра. Преди да падне на земята, г-н Филипов е успял да изхвърли пистолета. Повечето от тези факти могат да бъдат установени от показанията на полицаите, които не могат да бъдат отхвърлени като ненадеждни само защото полицаите ще бъдат засегнати от изхода на делото. Предвид липсата на други свидетели, са били необходими други доказателства, които да проверят достоверността на тези твърдения. Посоката на раната не ги е опровергала. Трябва да се има предвид, че г-н Филипов, опитвайки се да избяга, е побягнал, навел се е, завъртял се е, обърнал се е и е размахвал пистолет. Следователно не е било невъзможно да е бил изправен пред преследвачите си в един момент, а след това изведнъж да се е обърнал с гръб към тях или да се е навел напред. Констатацията на първоинстанционния съд, че е налице несъответствие между показанията на един от полицаите и протокола от огледа на местопрестъплението е била неоснователна. Почвата на мястото на инцидента е била разровена и покрита с трева. Независимо че полицаят и следователят, който по-късно е съставил протокола за оглед, са описали терена по различен начин, това не променя факта, че пистолетът е бил открит на осемнадесет метра от пътя. Протоколът посочва, че пистолетът е бил открит „под десния край на асфалтовата настилка“, което навежда на извода, че е бил под нивото на пътя. Малко вероятно е пистолетът да е бил поставен там преди или след стрелбата, особено като се има предвид, че боеприпаси за него по-късно са били открити в дрехите на г-н Филипов. Следователно липсата на негови пръстови отпечатъци върху пистолета не опровергава показанията на полицаите. Пръстите не винаги оставят отпечатъци върху обектите, които са докосвали. Балистичната и медицинската експертизи са достигнали до еднакви изводи относно разстоянието, от което е бил прострелян г-н Филипов.

38. При тези обстоятелства може да се приеме, че старши сержант Я. е действал при самозащита. Според съдебната практика на Върховния касационен съд такава защита е допустима винаги, когато е налице реална и непосредствена опасност от нападение, дори още преди то да се е материализирало. Налице са редица елементи, които показват, че такава опасност е съществувала. Г-н Филипов е бил заподозрян в извършването на тежки престъпления. След като е видял полицията, той се е опитал да избяга с автомобила си. По време на преследването той е размахвал пистолет и го е насочвал към полицаите. След като е изскочил от автомобила си, той все още е държал оръжието, размахвал го е и го е насочвал към полицаите. Затова е било очевидно, че той може във всеки един момент да стреля по тях. Ситуацията е била динамична и се е развивала бързо, така че е било възможно г-н Филипов да се е обърнал бързо в момента, когато старши сержант Я. е стрелял по него, и по този начин да е бил прострелян в гърба. Сержантът не е бил длъжен преди да стреля да изчака г-н Филипов отново да насочи пистолет към него. Самият факт, че човек, който току-що е показал агресивно поведение, държи оръжие, е бил достатъчно основание да се предположи, че той може да стреля.

39.  Прокуратурата е обжалвала за законосъобразност.

40. На 22 януари 2007 г. Върховният касационен съд отменил решението на Военно-апелативния съд (решение № 1120 от 22 януари 2007 г. по н. д. № 635/2006 г., ВКС, І н. о.). Той приел, че този съд е допуснал грешка в преценката на доказателствата, като е отдал прекомерно значение на някои от тях пред останалите. По-специално, той неоснователно е счел за надеждни показанията на тримата полицаи, за да установи основните факти. Затова Върховният касационен съд е счел за необходимо да върне делото на Военно-апелативния съд с указания да установи, в съответствие с правилата на доказване, как се е развило преследването преди стрелбата, как полицаите са възприели начина, по който г-н Филипов е размахвал пистолета, дали са го счели като заплаха, че може да го използва, какви са били точните движения на всички участници, след като двата автомобила са спрели, какви са били техните позиции един спрямо друг в момента на възпроизвеждане на изстрела, какъв точно е бил рискът за полицаите, дали г-н Филипов е отправял заплахи и ако е така, в кой момент, дали е било възможно за него да хвърли пистолета на разстояние от осемнадесет метра, и каква е причината за липсата на пръстови отпечатъци по пистолета.

41. При повторното разглеждане на делото Военно-апелативният съд, с решение от 22 май 2007 г., решил да върне делото на прокуратурата, за да й позволи да промени обвинението срещу старши сержант Я.

42. На 27 юни 2007 г. Софийската военна прокуратура повдигнала обвинение на старши сержант Я. за убийство при утежняващи вината обстоятелства. На 11 септември 2007 г. допуснали жалбоподателите и обвиняемия да се запознаят с материалите по делото и скоро след това привлекли сержанта под отговорност. Въпреки това на 1 октомври 2007 г. Софийският военен съд, като отбелязал, че обвинителният акт съдържа грешки, и че не е било проведено разследване на обстоятелствата, посочени в решението на Върховния касационен съд, върнал делото на прокуратурата.

43. През ноември 2007 г. прокуратурата провела допълнителни разпити и получила друг експертен доклад. Малко след това те повторно внесли обвинителния акт. След разглеждане на делото на 16 юни 2008 г., с решение от същата дата Софийският военен съд се произнесъл, че старши сержант Я. е виновен и го осъдил на шестнадесет години лишаване от свобода. Освен това той го осъдил, съвместно със Столична дирекция на полицията, да плати 100 000 лева, заедно с лихвите, на жалбоподателите като обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. Той в голяма степен достигнал до същите фактически констатации като тези в решението си от 14 декември 2005 г. (виж параграф 35 по-горе). Въз основа на това той достигал до извода, че старши сержант Я. е убил г-н Филипов умишлено.

44. Старши сержант Я. и Столичната дирекция на полицията обжалвали това решение.

45. Военно-апелативният съд разгледал въззивната жалба на 29 септември 2008 г. Той не извършил повторен разпит на свидетели.

46. С решение от същата дата Военно-апелативният съд отменил решението на Софийския военен съд, оправдал старши сержант Я. и отхвърлил исковете на жалбоподателите за обезщетение за вреди. Той постановил, че не е било доказано по безспорен начин, че старши сержант Я. не е действал при самозащита. Той разкритикувал начина, по който по-долната инстанция е анализирала доказателствата, считайки за погрешен най-вече подхода, по който е оценена достоверността на показанията на полицаите и начина, по който те са съпоставени с веществените доказателства. Не е имало причина да не се вярва на доказателствата, представени от двама полицаи, които са били очевидци на стрелбата, тъй като техните показания са последователни и пълни. Някои от показанията им са били дадени непосредствено след инцидента, което допълнително засилва тяхната достоверност. Тяхната стойност не е била опровергана, а напротив, била е потвърдена от веществените доказателства. Балистичният доклад е посочил, че пистолетът на г-н Филипов е бил в състояние да възпроизведе изстрел. Амуниции за този пистолет са били открити в дрехите на г-н Филипов, поради което е малко вероятно той да е бил подхвърлени на местопрестъплението. Медицинските експерти са заключили, че г-н Филипов е могъл да хвърли оръжието на разстояние от осемнадесет метра. Въз основа на наблюденията си относно канала на раната те са стигнали също така до заключението, че той е могъл да претърпи раната по начина, описан от полицаите. По време на динамичното преследване той е могъл да се обърне и да насочи пистолета си към полицаите, докато бяга. Липсата на пръстови отпечатъци по пистолета не е определяща и не може по категоричен начин да опровергае твърденията на двамата полицаи. Възстановката на събитията е донесла подобна информация. Въз основа на тези съображения съдът е счел за необходимо да направи нови фактически констатации. Позовавайки се на показанията на двамата полицаи, които са придружавали старши сержант Я., заключенията на различните експертизи, данните, получени по време на възстановката, както и други писмени доказателства, съдът приел за установено, че г-н Филипов е размахвал пистолет по време на преследването и че го е насочил към полицаите, след като изскочил от автомобила си. Виждайки тази заплаха, старши сержант Я. е стрелял по него. Според съда тази стъпка явно е била предприета при самозащита. В подкрепа на този извод, съдът е посочил мотиви, подобни на тези, които е изтъкнал при първото разглеждане на делото (виж параграф 38 по-горе). Той постановил:

„Всичко горепосочено показва, че [старши сержант Я.] е бил изправен пред реална опасност, предизвикана от факта, че към него бил действително и пряко насочен пистолет, способен да възпроизведе изстрел и зареден с използваеми амуниции; това е било достатъчна предпоставка за самозащита. Доктрината и съдебната практика по отношение на непосредствеността на нападението и на уместността на самозащитата не изискват нападението вече да е започнало да уврежда защитаващото се лице; те допускат наличието на самозащита, когато е налице реална и непосредствена опасност, че интересите на даден човек ще бъдат засегнати. ... Много е важно да се установи момента, в който опасността е станала непосредствена, защото от този момент възниква правото на самозащита. В своята съдебна практика Върховният съд многократно се е произнасял, че да се разглежда нападението като престъпление и да се приема, че е станало непосредствено, само когато деянието е започнало да се извършва, това би намалило ефективността на отбраната. Например, ако нападателят използва огнестрелно оръжие или нож, в случай, че се приеме горното съждение, то нападнатият няма да бъде в състояние да се защитава, преди огнестрелното оръжие да е било насочено към него или преди с ножа да е замахнато от близко разстояние. Тази гледна точка е погрешна и в много случаи би направила защитата невъзможна. Следователно трябва да се приеме, че нападението е непосредствено, не само когато то вече е започнало да причинява вреди, но също така когато е налице реална и непосредствена опасност, че държавни или обществени интереси, или личността или законните права на засегнатите лица ще бъдат увредени. Доктрината и съдебната практика сочат, че за да се предотврати значително увреждане на застрашените от такова нападение интереси, винаги е допустимо да се действа активно срещу нападателя. Това е така, дори и ако има и други начини за предотвратяване или отблъскване на нападението. В настоящия случай не е могло да се очаква полицейските служители да избегнат „усложнения“, като оставят нарушителя да продължи с неотслабваща сила незаконните си действия. Трябва също така да се има предвид, че по време на инцидента действията на полицаите са били законни и извършени в съответствие с разпоредбите на приложимия по това време Закон за Министерство на вътрешните работи [1997 г.], сега отменен, както и че не е имало злоупотреба с техните правомощия.

Фактите, установени при спазване на процедурните правила, водят до заключението, че във въпросната ситуация живота и здравето на [старши сержант Я.] са били пряко и непосредствено застрашени, и че той е бил в ситуация на самозащита. Полицаите са гонели човек, за който е известно, че е извършил тежки престъпления – грабежи. След като полицаите му се представили, лицето се опитало да избяга с автомобила си. По време на преследването той извадил пистолет и го насочил към тях. Той отказал да се подчини на полицаите, въпреки няколкото законни покани да го направи. След спирането на автомобила му, [г-н Филипов] отново отказал да се вслуша в заповедите на полицаите и вместо това се опитал да избяга като скочил от колата и насочил огнестрелно оръжие към [старши сержант Я.] и колегите му, които се намирали много близо до него. Имало реална и непосредствена опасност, че [г-н Филипов] може да застреля [старши сержант Я.] и другите полицаи. Самото изваждане на пистолет и насочването му към [старши сержанта] представлява незабавна, непосредствена и неоспорима заплаха от нападение. При тези обстоятелства било съвсем естествено, че [старши сержантът] е трябвало да стреля, за да защити себе си и колегите си. Той оценил правилно ситуацията и поведението му било в съответствие със законовите изисквания.

[Съдът] не е съгласен с твърдението на прокуратурата, че в делото се касае за превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Пределите на неизбежната отбрана са превишени, когато защитата явно не съответства не само на характера, но и на опасността на нападението. Оценката за липса на съответствие между нападението и защитата трябва да бъде направена, като се вземат предвид всички обстоятелства. В конкретния случай не е имало ясно изразено, безспорно и очевидно несъответствие между нападението и защитата, тъй като специфичните обстоятелства водят до законосъобразна защита на защитени интереси. Значението и характерът на интересите, застрашени от нападението, и тези, увредени от защитата, са идентични. Показанията на двамата очевидци водят до извода, че в момента, когато е бил застрелян, [г-н Филипов] е представлявал чрез поведението си реална и очевидна опасност от увреждане на живота или здравето на [старши сержант Я.] и колегите му, което наложило те да противодействат и да го неутрализират, като го застрелят. Върховният съд повече от веднъж е имал повод да посочи неправилността на становището, изразено в някои съдебни решения, че защитата не трябва да се стреми да засегне уязвимите места, където един изстрел би могъл да навреди на живота или здравето на нападателя. Законът не изисква това, тъй като то би намалило ефикасността на самозащитата. Както вече беше отбелязано, това, което има значение, е дали е налице очевидно несъответствие между нападението и защитата, а не мястото, в което е ранен нападателя. ...“

47.  Жалбоподателите обжалвали за законосъобразност.

48.  На 16 март 2009 г. Върховният касационен съд потвърдил оправдателната присъда (решение №  66 от 16 март 2009 г. по н. д. № 8/2009 г., ВКС, ІІІ н. о.). Той прегледал начина, по който Военно-апелативният съд е преценил доказателствата, и установил, че са анализирани в значителна дълбочина, и че Военно-апелативният съд е спазил задължението си да определи на базата на кои доказателствени средства е направил фактическите си констатации. Върховният касационен съд не е в състояние да замени със своите констатации тези на по-долната инстанция. Той единствено е компетентен да провери дали законът е бил правилно приложен към тях. Съдът продължава, както следва:

   „В рамките на тези параметри Върховният касационен съд счита, че заключението на апелативния съд, че деянието на [старши сержант Я.] е било  извършено при самозащита, е правилно.

   Член 12 от Наказателния кодекс позволява самозащита срещу всяко пряко и непосредствено общественоопасно и противоправно нападение, не само срещу личността или законните права на гражданите, но и срещу държавни или обществени интереси.

В настоящия случай фактът, че [г-н Филипов] е насочил към полицейските служители двуцевен пистолет, който е бил готов да стреля, представлява реална и непосредствена опасност за живота на старши сержант Я. и [двамата му колеги]. С оглед на това [старши сержантът] е предприел отбранителни действия, преди вредата да е могла да се реализира, като законно е упражнил правото си на самозащита. Нападението на [г-н Филипов] е било пряко и непосредствено водещо до реална опасност от увреждане на живота или здравето на полицаите, които го преследвали. Поради тази причина използването на огнестрелно оръжие от [старши сержант Я.] не попада извън приложното поле на тогавашния текст на член 80, алинея 1, точка 1 и точка 3 от Закона за Министерство на вътрешните работи [1997 г.] [виж параграф 50 по-долу], който определя обстоятелствата, при които полицията може да използва огнестрелно оръжие като крайна мярка: при самозащита и в случаи на заплаха за използване на огнестрелно оръжие.

Апелативният съд е анализирал доказателствата обективно и в дълбочина, при спазване на процедурните правила, и въз основа на фактическите си констатации е приложил правилно материалния закон, чрез обсъждане и отхвърляне на хипотезата на акт, попадащ в обхвата на член 12, алинея 2 от Наказателния кодекс [виж параграф 53 по-долу]. Той е мотивирал защо, като се вземат предвид характера и опасността на нападението, е приел, че отбраната не е надхвърлила това, което очевидно е било необходимо, за да се отблъсне реалната опасност за живота на полицаите. Ситуацията, както е възприемана от [старши сержант Я.], е изисквала от него да предприеме навременни и адекватни мерки за неутрализиране на непосредствената опасност за живота и здравето на полицейските служители, чрез нараняване на [г-н Филипов] с използването на огнестрелно оръжие. Поради тези причини действията на [старши сержант Я.] не са били общественоопасни – защитата срещу нападателя е била в рамките на необходимите предели“.

49.  По време на производството жалбоподателите са били представлявани от адвокат.

II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

A. Използване на огнестрелно оръжие от полицията

50.  Член 80 от Закона за Министерство на вътрешните работи от 1997 г., приложим към съответния момент гласи, доколкото е относимо:

   „ (1) Полицейските органи могат да използват оръжие като крайна мярка:  

1. при въоръжено нападение или заплаха с огнестрелно оръжие;

...

3. при неизбежна отбрана;  

4. след предупреждение при задържане на лице, извършващо или извършило престъпление от общ характер, ако то оказва съпротива или се опитва да избяга;

...  

(2) Полицейските органи при използване на оръжие са длъжни по възможност да пазят живота на лицето, срещу което е насочено, и да не застрашават живота и здравето на други лица.“

51.  Формулировката на член 74, алинея 1, точка 1 и 3 и алинея 2 от Закона за  Министерство на вътрешните работи от 2006 г., който е в сила в момента, повтаря дословно тази на член 80, алинея 1, точка 1 и 4 и алинея 2 от Закона от 1997 г.

52.  На 30 май 2012 г. Народното събрание е гласувало законопроект за изменение на член 74 от Закона от 2006 г.; изменението е влязло в сила на 1 юли 2012 г. Думите „като крайна мярка“ са заменени в член 74, алинея 1 с думите „само когато това е абсолютно необходимо“, а думите „са длъжни по възможност да пазят“ са заменени в член 74, алинея 2 с думите „са длъжни да направят всичко възможно да запазят“. Добавена е нова алинея 5 в член 74, която гласи: „Полицейските органи преустановяват употребата на оръжие незабавно след постигането на законната й цел“, както е добавена и нова алинея 6, която гласи: „Забранява се употребата на оръжие за задържане или предотвратяване бягството на лице, извършващо или извършило ненасилствено деяние, ако лицето не представлява опасност за живота и здравето на другиго“. Добавен е нов член 74а, който гласи: „Планирането и контролът на използването на физическа сила, помощни средства и оръжие от полицейските органи ... включва [предприемането на] мерки за постигане на законната цел при минимален риск за живота и здравето на гражданите“. В мотивите към законопроекта правителството посочва, наред с другото, необходимостта да приведе националното законодателство в пълно съответствие с приложимите международни стандарти и съдебната практика на Съда.

Б.  Приложими разпоредби на Наказателния кодекс

53.  Член 12 от Наказателния кодекс от 1968 г. предвижда като защита неизбежната отбрана. Съгласно алинея 1 на тази разпоредба, деяние, извършено при самозащита без причиняване на несъразмерно голяма вреда на нападателя не е престъпление. Прекомерна сила е използвана, ако защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението (алинея 2). Използването на прекомерна сила все пак не е наказуемо, ако е резултат от уплаха или смущение (към онзи момент алинея 3, сега алинея 4).

54. Член 12а, алинея 1 от Наказателния кодекс, добавена през август 1997 г., предвижда, че причиняването на вреди на лице при арестуването му за извършено престъпление не е общественоопасно, когато няма друг начин за неговото задържане и използваната сила е необходима и законосъобразна. Съгласно член 12а, алинея 2, използваната сила не е необходима, когато има явно несъответствие между характера на престъплението, извършено от задържаното лице, или когато причинената вреда е сама по себе си прекомерна и ненужна.

В.  Преглед на прекратяването на наказателното производство

55.  Съгласно член 237 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., в редакцията му преди 2000 г., прекратяването на наказателното производство може да бъде обжалвано пред по-горестоящия прокурор.

56. През януари 2000 г. този член е бил изменен, за да се предвиди система на автоматичен контрол на прекратяването: след прекратяване на наказателното производство прокурорът следва да изпрати делото и постановлението си на по-горестоящия прокурор, който може да потвърди, измени или да го отмени и да върне делото с конкретни указания (член 237, алинея 4, в редакцията си между януари 2000 и май 2001 г.). Ако потвърди постановлението, той следва да изпрати делото на съответния съд, който ще преразгледа въпроса в закрито съдебно заседание. Решението на съда е окончателно (член 237, алинея 9, в редакцията си между януари 2000 и май 2001 г.). Ако реши да отмени прекратяването, неговите указания относно прилагането на закона са задължителни (член 237, алинея 7, в редакцията си между януари 2000 и май 2001 г.). Не е имало разпоредба, която да задължава заинтересованите лица да бъдат уведомени за прекратяването.

57. След последваща ревизия на член 237 през май 2001 г. прекратяването е станало предмет на съдебен контрол по жалба на обвиняемия или пострадалия от твърдяното престъпление. Всеки един от тях може да оспори постановлението на прокурора пред съответния първоинстанционен съд. Съдът може да отмени постановлението изцяло или частично и да върне делото на прокурора със задължителни указания (член 237, алинея 3, в редакцията си след май 2001 г.). Определението на съда на свой ред подлежи на обжалване пред по-горния съд (член 344, алинея 1, в редакцията си между май 2001 и юни 2003 г.). Определението на по-горния съд може след това да се обжалва пред Върховния касационен съд за законосъобразност (член 349, алинея 5, в редакцията си между май 2001 и юни 2003 г.). Считано от 3 юни 2003 г., член 237 е изменен, а член 349, алинея 5 е отменена, след което вече не е възможно да се обжалва решението на първоинстанционния съд.

58. Съгласно Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г., който е влязъл в сила на 29 април 2006 г., постановлението на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство е обект на съдебен контрол от съответния първоинстанционен съд (член 243, алинея 3). Съдът разглежда делото в закрито заседание и се произнася по обосноваността и законосъобразността на прекратяването (член 243, алинея 4). Той може да потвърди постановлението на прокурора, да измени основанието за прекратяване или да отмени прекратяването и да върне делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона (член 243, алинея 5). Определението на съда може на свой ред да бъде обжалвано пред по-горния съд, чието решение е окончателно (член 243, алинея 6).

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

I. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

59.  Жалбоподателите представят оплаквания по отношение на убийството на г-н Филипов, както и по отношение на ефективността на последвалото разследване. Те се позовават на член 2 от Конвенцията, който гласи, доколкото е относимо:

„1. Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2. Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

a) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

b) при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода; ...“

A. Становища на страните

60. Правителството твърди, че използваната срещу г-н Филипов сила е строго пропорционална, тъй като полицейският служител, който го е застрелял е действал при самозащита. Стрелбата се е случила след преследване, по време на което г-н Филипов е размахвал огнестрелно оръжие. След като полицията успяла да принуди автомобила му да спре, той се опитал да избяга и насочил оръжието си към тях. Полицаят, който го е застрелял, е действал в разгара на момента, не се е прицелвал в сърцето или главата му и не е целял да го убие. Куршумът обаче за съжаление е разкъсал голям кръвоносен съд. Веднага след стрелбата полицията е извикала линейка. Поведението на г-н Филипов е изложило на сериозен риск живота на трима полицаи, а вероятно и този на минувачите. Той е бил въоръжен и опасен, и следователно е било необходимо да се неутрализира опасността, която той представлява.

61. Правителството твърди също така, че последвалото разследване е било ефективно. То е започнало незабавно и властите са работили усърдно по него. Те са предприели редица следствени действия, включително аутопсия и възстановка на събитията, и са събрали значителен брой веществени, експертни и други доказателства. Жалбоподателите са били държани в течение за развитието по делото и са имали възможност да защитят своите законни интереси. Разследването е довело до съдебно дело срещу полицая, който е застрелял г-н Филипов, в което жалбоподателите са взели участие. За да оправдаят полицая в крайна сметка, съдилищата са разгледали всички фактически и правни въпроси, поставени по делото.

62. Жалбоподателите твърдят, че Военно-апелативният съд неправилно е отменил присъдата на старши сержант Я. Веществените доказателства са показали, че г-н Филипов е бил прострелян в гърба. При тези обстоятелства не е възможно да е имало самозащита. Старши сержантът е използвал куршуми, чиято употреба е забранена. Той не е преценил правилно ситуацията и е убил г-н Филипов умишлено. Г-н Филипов не е имал предишни присъди. Наказателното производство срещу сержанта е отнело около десет години, за да приключи.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

63. Съдът счита, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35, алинея 3, буква „а“ от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

2.  По същество

64. Има основно две версии за начина, по който г-н Филипов е загубил живота си. Първата е, че старши сержант Я. го е застрелял без основание. Втората е, че полицаят е действал при самозащита, тъй като г-н Филипов се е опитвал да застреля него или неговите колеги. Софийският военен съд първоначално е приел първата версия (виж параграф 35 по-горе). При обжалването Военно-апелативният съд е приел втората версия (виж параграфи 37 и 38 по-горе). Решението му е било отменено от Върховния касационен съд, който е върнал делото с указания относно това как да се преценяват доказателствата (виж параграф 40 по-горе). Когато делото се гледа за втори път, Софийският военен съд отново се е придържал към първата версия, а Военно-апелативният съд още веднъж е приел втората версия (виж параграфи 43 и 46 по-горе). Върховният касационен съд, след като е разгледал начина, по който апелативният съд е преценил доказателствата, е потвърдил неговото решение (виж параграф 48 по-горе).

65. Съдът отбелязва, че той няма качеството на апелативен съд по отношение на националните съдилища (виж, наред с други, Корнелис срещу Нидерландия (Cornelis v. the Netherlands) (решение), № 994/2003 г., ЕСПЧ, 2004-V (извадки), и Стоянова-Цакова срещу България (Stoyanova‑Tsakova v. Bulgaria), № 17967/2003 г., параграф 26, 25 юни 2009 г.). Обикновено не е в неговата компетентност да замени със собствената си преценка на фактите тяхната (виж, наред с други, Клаас срещу Германия (Klaas v. Germany), 22 септември 1993 г., параграф 29, серия А, № 269, и Маринов срещу България (Marinov v. Bulgaria), №37770/2003 г., параграф 80, 30 септември 2010 г.). Вярно е, че оправдаването на полицая от наказателния съд, който е обвързан от презумпцията за невинност, не освобождава България от отговорността й по Конвенцията (виж Маринов, цитирано по-горе, параграф 80, позовавайки се на Рибич срещу Австрия (Ribitsch v. Austria), 4 декември 1995 г., параграф 34, серия А, № 336). Въпреки това Съдът не счита, че би било подходящо да се опитва да направи свои  констатации за фактите. Той е чувствителен по отношение на спомагателния характер на ролята си и признава, че трябва да бъде внимателен при поемането на ролята на установяващ фактите съд, освен когато това е неизбежно предвид обстоятелствата по конкретното дело (виж Голубева срещу Русия (Golubeva v. Russia), № 1062/2003 г., параграф 95, 17 декември 2009 г., позовавайки  е на Маккер срещу Обединеното кралство (McKerr v. the United Kingdom) (решение), № 28883/1995 г., 4 април 2000 г.). Затова той не е предложил да заеме позиция относно различните фактически констатации, направени от страна на националните съдилища.

66. По настоящото дело, когато националното производство е включвало разглеждане на делото от три съдебни инстанции, Съдът трябва по-скоро да провери дали националните власти са провели ефективно разследване на смъртта на г-н Филипов (виж съответно Маккер срещу Обединеното кралство, № 28883/1995 г., параграфи 116-121, ЕСПЧ 2001-III). Съдът трябва да определи дали при преценката на необходимостта от използваната срещу г-н Филипов сила може да се счита, че националните съдилища са поставили въпроса на внимателна проверка, изисквана по силата на член 2 от Конвенцията (виж Джулиани и Гаджио срещу Италия (Giuliani and Gaggio v. Italy) [ГО], № 23458/2002 г., параграф 306, ЕСПЧ 2011 ... (извадки), позовавайки се на Йонерилдъз срещу Турция (Öneryıldız v. Turkey) [ГО], № 48939/1999 г., параграф 96, ЕСПЧ 2004-XII). Съдът би искал да подчертае в тази връзка, че не е наказателен съд, както и че за да определи дали е налице нарушение на член 2, той не преценява наказателната отговорност на тези, които са пряко или косвено засегнати (виж Маккан и други срещу Обединеното кралство (McCann and Others v. the United Kingdom), 27 септември 1995 г., параграф 173, серия А, № 324), тъй като тази отговорност е различна от международно-правната отговорност по силата на Конвенцията, която се основава на собствените си разпоредби, които трябва да се тълкуват и прилагат на основата на целите на Конвенцията и в светлината на съответните принципи на международното право (виж Джулиани и Гаджио, цитирано по-горе, параграф 182, позовавайки се на Танли срещу Турция (Tanlı v. Turkey), № 26129/1995 г., параграф 111, ЕСПЧ 2001-III (извадки), и Авшар срещу Турция (Avşar v. Turkey), №25657/1994 г., параграф 284, ЕСПЧ 2001-VII (извадки)).

67. Принципите, регламентиращи задължението на държавата съгласно член 2 от Конвенцията да проведе ефективно разследване, когато някои лица са били убити в резултат на използването на сила от, освен другото, представители на държавата, са добре уредени в съдебната практика на Съда. Те наскоро бяха изложени подробно в параграфи 298-306 от решението на Голямото отделение по делото Джулиани и Гаджио (цитирано по-горе) и би било излишно да се повтарят тук.

68. Разследването по настоящото дело е започнало веднага след инцидента. Оглед на местопрестъплението е проведен няколко часа по-късно, а на следващия ден е извършена аутопсия на тялото на г-н Филипов. Полицаят, който е застрелял г-н Филипов, е обвинен на следващия ден. През следващите месеци разследващите органи са работили усърдно по случая. Те незабавно разпитали тримата полицаи, участвали в инцидента, както и различни други свидетели, провели допълнителни разпити, събрали други доказателства, получили редица експертни доклади и извършили възстановка на събитията и очни ставки между полицаите (виж параграфи 9-20 по-горе).

69. Въпреки това впоследствие, между октомври 2000 и септември 2005 г., делото е било блокирано от забавяния. Те се дължали главно на продължилото неспазване от страна на разследващите и прокурорски органи на указанията, дадени от съда в хода на производствата, в които тези съдилища разглеждали постановленията за прекратяване на производството, както на последвалата неспособност на органите на прокуратурата да представят правилно изготвен обвинителен акт срещу старши сержант Я. Друга причина е фактът, че поне един цикъл съдебни производства по обжалване, както е било възможно по онова време, е преминал целия път чак до Върховния касационен съд (виж параграфи 22-34 по-горе).

70. Тези забавяния в голямата си част се дължат на поведението на прокуратурата и разследващите органи. Тези органи явно и демонстративно, използвайки думите на Софийския военен съд, не спазили указанията на съдилищата след връщане на делото за допълнително разследване (виж параграфи 26 и 31 по-горе). Това е особено тревожно, тъй като е в състояние да лиши системата на съдебен контрол на прекратяването на наказателните производства от нейната ефективност. В скорошно дело, касаещо разследване на малтретиране от страна на частни лица, Съдът е изразил сериозни опасения относно такива практики (виж Бисер Костов срещу България, № 32662/2006 г., параграфи 82-83, 10 януари 2012 г.). Тези опасения се отнасят в още по-голяма степен за разследване на неправомерно поведение на полицията. Причиненото забавяне почти е довело до отхвърляне на обвиненията срещу старши сержант Я. на основание член 239а от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (виж параграфи 27, 29, 31 и 32 по-горе), ход на събитията, който сам по себе си е щял да доведе до това, че производството да бъде в разрез с процесуалните задължения на държавата-ответник съгласно член 2 (виж, наред с другото, Бисер Костов, цитирано по-горе, параграф 85). При тези обстоятелства, времето, което е отнело да завърши наказателното производство срещу полицейския служител, който е прострелял и убил г-н Филипов, не може да се разглежда като съвместимо със задължението на държавата по силата на член 2 от Конвенцията да гарантира, че разследванията на смъртни случаи в резултат на използването на сила от държавни служители се извършва с разумна бързина.

71. Вярно е, че забавянията, описани по-горе, не са довели до загуба на доказателства или други неотстраними дефекти, и не са възпрепятствали съдилищата от последващо разглеждане на делото. Както може да се види от изложените мотиви, всички съдебни инстанции са били в състояние да преразгледат доказателствата и да направят констатации относно хода на събитията, довели до убийството. Те се опитали да съгласуват противоречивите версии и да мотивират своите решения, с които осъждат, съответно оправдават старши сержант Я. (виж параграфи 35, 37, 38, 40, 43, 46 и 48 по-горе). Нещо повече, при оправдаването на старши сержанта Военно-апелативният съд е обяснил защо счита, че той не е превишил пределите на неизбежната отбрана (виж параграфи 38 и 46 по-горе), като Върховният касационен съд също е представил мотиви по този въпрос (виж параграф 48 по-горе).

72. Въпреки това, не може да се пренебрегне факта, че националното производство изглежда е било фокусирано единствено върху последните моменти от действията на г-н Филипов и тримата преследващи го полицаи. Съдът, от своя страна, е на мнение, че при оценката на необходимостта от използваната срещу г-н Филипов сила, националните органи е следвало да вземат предвид цялата последователност от събития, довели до последните моменти. Следва да се отбележи в тази връзка, че полицията очевидно е подготвила операцията срещу г-н Филипов на базата на информация, че той може да е участвал в три въоръжени грабежа (виж параграф 7 по-горе). Въпреки това, Съдът е поразен от очевидната липса на яснота по отношение на точната цел, която е трябвало да бъде постигната от тримата полицаи, заели позиция на пътя, водещ до къщата на г-н Филипов, от очевидната липса на инструкции как те е трябвало да реагират, когато установят контакт с г-н Филипов, в частност, инструкции, подчертавайки тяхната отговорност да се въздържат от използване на непропорционална сила в случай на употреба на оръжие (виж Влаеви срещу България, № 272/2005 г. и № 890/2005 г., параграф 79, 2 септември 2010 г.), както и от очевидната липса на резервен план в случай, че срещата с г-н Филипов не мине гладко. Фактът, че полицаите са носели бронирани жилетки показва, че те са допускали възможността за насилствен сблъсък (виж параграф 7 по-горе). Следователно не може да се каже, че полицията е попаднала в ситуация, в която е трябвало да реагира без никаква предварителна подготовка (за разлика от Макарацис срещу Гърция [ГО], № 50385/1999 г., параграф 69, ЕСПЧ 2004-XI). Вярно е, че събитията са се развили бързо, след като полицаите забелязали г-н Филипов в автомобила му и се опитали да го приближат (виж параграф 8 по-горе). Въпреки това не може да се пренебрегне факта, че преследвайки г-н Филипов, полицаите са прибягнали към използването на огнестрелни оръжия и са стреляли многократно от автомобила си, което, като се има предвид високата скорост, с която са се движили, едва ли може да счита, че не е представлявало риск за живота (виж съответно Цеков срещу България (Tzekov v. Bulgaria), № 45500/1999 г., параграф 64, 23 февруари 2006 г.). В допълнение, не е напълно ясно дали полицаите са обмисляли други начини за спиране на г-н Филипов. Не изглежда тези елементи да са били сериозно застъпени в анализите, направени от националните власти. Прочитът на решенията на Военно-апелативния съд и Върховния касационен съд (виж параграфи 46 и 48 по-горе), които е трябвало да разгледат делото въз основа на обвиненията, повдигнати от органите на прокуратурата, показва, че при оценката на необходимостта от използваната срещу г-н Филипов сила тези съдилища са фокусирали вниманието си върху последните мигове на преследването и са анализирали необходимостта от тази сила почти изцяло в контекста на момента на сблъсъка. Следователно наказателното производство срещу старши сержант Я. не може да се счита за проведено при спазване на процедурните задължения на държавата по силата на член 2 от Конвенцията (виж съответно Начова и други срещу България [ГО], № 43577/1998 и №43579/1998 г., параграф 114, ЕСПЧ 2005-VII). Разследването, което се изисква по силата на тази разпоредба, трябва да бъде достатъчно всеобхватно, за да позволи на властите да вземат предвид не само действията на държавните служители, които пряко са използвали смъртоносната сила, но и всички обстоятелства по случая, включително и такива въпроси като планирането и контрола на въпросната операция, когато това е необходимо, за да се определи дали държавата е спазила задължението си по член 2 да защитава живота (виж Ал Скеини и други срещу Обединеното кралство (Al‑Skeini and Others v. the United Kingdom) [ГО], № 55721/2007 г., параграф 163, ЕСПЧ 2011-...). Съдът не е информиран за наличието на някое друго производство за разглеждане на инцидента, в който г-н Филипов е загубил живота си.

73. Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

74.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

75.  Жалбоподателите не са представили иск за присъждане на справедливо обезщетение. Съответно Съдът счита, че няма причина да присъжда такова на основание на член 41 от Конвенцията.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на Член 2 от Конвенцията.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 4 декември 2012 г. в съответствие с член 77, алинея 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                     Инета Зимеле
Заместник секретар на Отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 4.12.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-114938