Номер на жалба: 41064/05

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото на Хаджигеоргиеви срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение, състоящо се от:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), Председател,

          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Здравка Калайджиева,

          Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),

          Кшищоф Войтишек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
          и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), Секретар на Отделението,

След проведено закрито заседание на 25 юни 2013 г.,

Се произнесоха със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№41064/05 г.) срещу Република България, подадена на 27 октомври 2005 г. пред Съда, на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от трима български граждани – г-н Янко Крумов Хаджигеоргиев, г-н Димитър Крумов Хаджигеоргиев и г-н Иван Янков Хаджигеоргиев (“жалбоподателите”).

2.  Жалбоподателите са представлявани от г-н И. Груйкин, адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („Правителството”) е представлявано от своите агенти, г-жа В. Христова и г-жа М. Николова (впоследствие от г-жа М. Коцева) от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че властите незаконосъобразно са отказали да се съобразят с влязло в сила съдебно решение, с което им е възстановен отчужден преди това парцел земя от горския фонд.

4.  На 31 януари 2011 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството. Решено е също така жалбата да се разгледа по същество едновременно с разглеждането на нейната допустимост (член 29, алинея 1 от Конвенцията).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5. Жалбоподателите са родени съответно през 1951, 1959 и 1924 г. Първият жалбоподател живее в град София, а вторият жалбоподател живее в град Якоруда.

6. Третият жалбоподател, г-н Иван Янков Хаджигеоргиев, който също живеел в град Якоруда, е починал на 14 юли 2008 г.

7. Жалбоподателите са трима от наследниците на Яким и Назари Хаджигеоргиеви. Те твърдят, че имат право на 75% от наследството. Първият и вторият жалбоподатели са синове на починалия брат на третия жалбоподател.

8. През 1997 г. българският парламент приема Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд (виж параграф 28 по-долу).

9. На 30 юни 1999 г. един от наследниците на Яким и Назари Хаджигеоргиеви подава искане за реституция на 814 000 квадратни метра земя от горския фонд в района на град Якоруда. С решение от 9 юни 2000 г. компетентният орган – поземлената комисия в град Якоруда, отказва реституцията, тъй като не е убедена, че предците на жалбоподателите са притежавали въпросната гора.

10. Един от наследниците обжалва пред съда горепосоченото решение.

11. С решение от 14 юли 2000 г. Разложкият районен съд отменя решението на поземлената комисия и възстановява на наследниците на Яким и Назари Хаджигеоргиеви собствеността върху парцела земя от горския фонд. Той постановява въз основа на документи, като например „тугра” (нотариален акт) от 1898 г., издадена от органите на Османската империя, към която територията е принадлежала към онзи момент, както и документ на българските власти от 1910 г., удостоверяващ, че земята е призната като собственост на предците на Яким и Назари Хаджигеоргиеви и че последните са собственици на въпросната земя. Решението определя точните граници на реституирания парцел.

12. Горепосоченото съдебно решение не е обжалвано и е влязло в сила на 4 август 2000 г.

13. В изпълнение на това решение поземлената комисия с решение от 15 август 2000 г. признава и възстановява в реални граници правото на собственост на наследниците на Яким и Назари Хаджигеоргиеви. На 16 септември 2002 г. е издадена скица на имота.

14. В допълнение към разпоредбите на Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд (виж параграф 31 по-долу), предаването на владението на възстановената собственост следва да се извърши от поземлената комисия, заменена през 2002 г. от Службата по земеделие и гори, в присъствието на представител на местното лесничейство.

15. През септември 2000 г. вторият жалбоподател пише на поземлената комисия от името на всички наследници с искане те да влязат във владение на своя парцел земя от горския фонд.

16. През 2001 г. министърът на земеделието и горите подава искане за възобновяване на съдебното производство, описано в параграфи 10 – 12, поради наличието на нови доказателства, както и защото местното лесничейство не е взело участие в производството пред Разложкия районен съд.

17. С решение от 19 май 2002 г. тричленен състав на Върховния административен съд отхвърля искането като недопустимо. Съдът постановява, че министърът няма право да иска възобновяване, че искането е подадено след изтичане на срока и че доказателствата са същите като представените по време на реституционното производство. По подадената след това жалба петчленният състав на ВАС с окончателно решение от 30 юли 2002 г. потвърждава констатациите на тричленния състав.

18. Изглежда Службата по земеделие и гори отказва да предаде владението докато е висящо производството по възобновяване.

19. След приключване на това производство, на 20 декември 2002 г. вторият жалбоподател още веднъж подава искане да бъде изпълнено решението на Разложкия районен съд.

20. В писмо от 10 януари 2003 г. Службата по земеделие и гори информира втория жалбоподател, че предаването на владението ще се осъществи на 24 януари 2003 г. Това обаче не се случило.

21. След нови искания на втория жалбоподател да бъде изпълнено решението на Разложкия районен съд, на 22 май 2003 г. Службата по земеделие и гори поканва местното лесничейство да определи свой представител, който да присъства при предаване на владението.

22. В писмо от 19 септември 2003 г. до Службата по земеделие и гори лесничейството заявява, че смята въпросната земя за държавна собственост, както и че няма валидно основание за реституция. То посочва, че според документи от 1936 и 1942 г. въпросната земя е обявена за „яйлак” (турски термин за обозначаване на високопланинско пасище), по отношение на който заинтересованите страни имат само право на ползване. Въз основа на това лесничейството отказва да участва в предаване на владението, считайки подобно действие за незаконосъобразно.

23. На 4 ноември 2003 г. областният управител на Благоевград издава акт за обявяване на въпросния парцел за държавна собственост.

24. В писмо от 26 януари 2004 г. до Службата по земеделие и гори лесничейството отново отказва да участва в предаване на владението. Службата информира втория жалбоподател за този отказ в писмо от 5 февруари 2004 г. Тя заявява, че не е в състояние да предаде валидно владението в отсъствието на представител на лесничейството.

25. На 5 февруари 2004 г. вторият жалбоподател пише на лесничейството, като го информира, че решението на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г. е задължително за всички държавни органи.

26. На 22 март, 11 май и 16 юни 2004 г. вторият жалбоподател пише до Службата по земеделие и гори, като я приканва да изпълни решението на Разложкия районен съд. Не е ясно дали има някакво развитие след това.

27. Към момента на последното съобщение от страните (януари 2012 г.) решението все още не е изпълнено.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A. Закон за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд

28.   Законът за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд е приет през 1997 г. Той определя условията за реституция на горите, които са отчуждени през 1946 и следващите години.

29. Съгласно член 11 от закона, органите, компетентни да вземат решения за реституция, са съответните поземлените комисии, заменени през 2002 г. от Служби по земеделие и гори (след 2008 г. наречени Служби по земеделие). Това са държавни органи, чиито членове се назначават от министъра на земеделието.

30. Член 13 от Закона определя процедурата по възстановяване на собствеността. Исканията за възстановяване трябва да бъдат представени до 30 юни 1999 г. Съответната поземлена комисия следва да разгледа представените документи и да вземе решение в рамките на една година. Решенията й подлежат на обжалване пред съда, който е компетентен да разгледа основателността на искането.

31. Съгласно член 13, алинея 14 от Закона, въведен през 1999 г., в рамките на шест месеца от датата на влизане в сила на решението за възстановяване на правото на собственост поземлената комисия следва да извърши въвод във владение на въпросната земя от горския фонд на собствениците й. Това следва да бъде извършено в присъствието на представител на местното горско стопанство.

32 . Горските стопанства също са държавни органи.

33. Член 13а, алинея 1 от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд, въведен през 2001 г., гласи, че влязлото в сила решение за възстановяване на правото на собственост, придружено със скица на имота, валидно удостоверява правото на собственост върху недвижимия имот и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота.

34. Параграф 5 от преходните разпоредби на Закона, въведен през 1997 г., гласи, че правото на ползване на гори и земи от горския фонд, предоставено в определен момент, който е посочен в тази разпоредба, не подлежи на възстановяване.

Б.  Тълкувателно решение №5/2013 г.

35.  На 14 януари 2013 г. Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд постановява тълкувателно решение №5/2011 г., съгласно което, освен другото, съдебните решения за реституция по Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд имат задължителна сила за държавата и нейните органи и те не могат да искат преразглеждане на въпроса в ново съдебно производство.

36.  Общото събрание се мотивира, по-специално, че:

„В производството на пряко административно правораздаване, макар и да не се разрешава спор за собственост, [съответният съд] установява наличието на предпоставки за уважаване на реституционната претенция и по този въпрос съдебното решение обвързва със сила на присъдено нещо страните по делото. ... Органът, издал административния акт – в случая Службата по земеделие, има качеството на страна по делото, наред с оспорващия и всички заинтересовани лица. В качеството си на страна в това производство, което има състезателен характер ... Службата по земеделие може да ангажира доказателства за установяване на възприетите от нея факти, както и да обоснове изводите си за наличието на фактически основания за издаването на акта. ...

От изложеното до тук следва, че решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и органите й, стопанисващи [земите от държавния горски фонд].”

ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛЕН ВЪПРОС

37. Съдът отбелязва в самото начало, че жалбоподателят, г-н Иван Янков Хаджигеоргиев, е починал на 14 юли 2008 г. (виж параграф 6 по-горе) и че никой от неговите наследници или близки роднини, включително другите двама жалбоподатели, които са негови племенници, не са изразили желание да поддържат жалбата вместо него. Според практиката на Съда в такива случаи жалбата се заличава от списъка на делата (вж., наред с други, Лежер срещу Франция (Leger v. France) (заличено) [ГК], №19324/02 г., 30 март 2009 г., Шерер срещу Швейцария (Scherer v. Switzerland), 25 март 1994 г., параграфи 31 - 32, серия А, №287; Тевно срещу Франция (Thévenon v. France) (реш.), №2476/02 г., ЕСПЧ 2006-III). Съдът не вижда причина да прилага различен подход в конкретния случай. По-специално, той не счита, че зачитането на правата на човека изисква Съдът да продължи с разглеждането на жалбата на г-н Иван Янков Хаджигеоргиев (края на член 37, алинея 1 от Конвенцията).

38. Съответно, Съдът заличава жалбата от списъка на делата, доколкото се отнася до жалбоподателя г-н Иван Янков Хаджигеоргиев.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ №1

39. Първият и вторият жалбоподатели се оплакват на основание на член 1 от Протокол №1 и член 13 от Конвенцията, че не са могли да влязат във владение на имота си поради незаконосъобразен отказ на властите да се съобразят с влязлото в сила решение на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г.

40. Съдът е на мнение, че жалбата е най-подходящо да бъде разгледана единствено по член 1 от Протокол №1, който гласи следното:

 „Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

   Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

A. Становищата на страните

1.  Правителството

41. Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не са подали иск за вреди срещу държавата. Правителството счита, че подобно действие може да доведе до присъждане на подходящо обезщетение за претърпените вреди. В подкрепа на това си твърдение то се позовава на редица решения, постановени в различни ситуации по искове за вреди срещу държавни органи.

42. Правителството твърди на следващо място, че жалбоподателите е трябвало да предявят ревандикационен иск, негаторен иск или иск за определяне на границите на претендирания от тях парцел. То отбелязва, че в такива производства жалбоподателите са имали възможност да търсят съдебно разпореждане или други временни мерки.

43. Правителството счита също, че настоящата жалба не е подадена в срок, тъй като е депозирана повече от шест месеца след решението на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г. Правителството изтъква още, че през 2003 г. спорният парцел е обявен за държавна собственост.

44. Правителството твърди, че жалбоподателите не са имали право на реституция, защото земята, за която претендират, е била „яйлак”, по отношение на който техните предци са имали единствено право на ползване, а не право на собственост. Представени са няколко решения на националните съдилища, с които се отхвърлят искове за възстановяване на земя от същия тип. В допълнение, правителството се позовава на разпоредбата на параграф 5 от преходните разпоредби на Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд, която изключва възстановяването на права на ползване на гори и земи от горския фонд (виж параграф 34 по-горе). Поради това, считайки, че жалбоподателите не са имали право на реституция, правителството твърди, че член 1 от Протокол №1 е неприложим по настоящото дело. Правителството добавя, че властите не могат да възстановят на жалбоподателите права на собственост, каквито техните предци не са имали, и счита, че решението на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г. е нищожно. Правителството твърди също така, че решението на Разложкия районен съд не е установило окончателно правата на собственост на жалбоподателите.

2.  Жалбоподателите

45. Първият и вторият жалбоподатели оспорват горните доводи. На възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита те отговарят, че искът за вреди може да доведе само до плащането на обезщетение, но не може да бъде ефективно средство за защита, тъй като не би принудил властите да се съобразят с решението от 14 юли 2000 г. Първият и вторият жалбоподатели считат също, че е безсмислено да подават ревандикационен иск, негаторен иск или иск за определяне на границите на парцела, защото като резултат от тези действия те най-много биха постигнали постановяването на друго решение, което задължава властите да им предадат владението на парцела. Те обаче вече разполагат с издадено съдебно решение със същата правна сила, което властите отказват да спазят. Първият и вторият жалбоподатели считат, че са направили всичко в рамките на своите правомощия, за да достигнат до изпълнение на съдебното решение от 14 юли 2000 г.

46. Що се отнася до възражението на правителството, че жалбата е подадена след изтичане на срока, първият и вторият жалбоподатели сочат, че става дума за продължаващо нарушение, което продължава дори и след подаването на настоящата жалба в Съда.

47. По същество първият и вторият жалбоподатели твърдят, че са станали собственици на въпросния парцел съгласно решението на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г. и решението на поземлената комисия от 15 август 2000 г., взето в изпълнение на съдебното решение. Държавата обаче, чрез отказа си да се съобрази със съдебното решение и да им предаде владението на земята, възпрепятства упражняването на правото им на собственост.

48. Първият и вторият жалбоподатели оспорват довода на правителството, че техните предци не са имали право на собственост на въпросната земя, като сочат, че въпросът е бил решен окончателно от Разложкия районен съд в съдебно производство с участието на поземлената комисия, която е представлявала държавата и е могла да посочи доводите, изложени пред Съда от страна на правителството. Първият и вторият жалбоподатели считат, че предвид окончателното решение на районния съд, което е задължително за всички държавни органи, е недопустимо правителството да оспорва на този етап тяхното право на реституция.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

(a)  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

49. Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не са предявили иск за вреди срещу държавата. Освен това правителството е на мнение, че жалбоподателите са могли да предявят ревандикационен иск, негаторен иск или иск за определяне на границите на претендирания от тях парцел. Жалбоподателите оспорват тези доводи (виж параграфи 41, 42 и 45 по-горе).

50. Съдът припомня, че при подобни дела срещу България е отхвърлял възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, основаващо се на възможността да се предяви иск за вреди срещу държавата, приемайки, че компенсаторно правно средство за защита не може да осигури адекватна обезвреда в ситуация, когато властите следва да предприемат конкретни мерки за съобразяване с влязло в сила съдебно решение (вж. Мутишев и други срещу България (Mutishev and Others v. Bulgaria), №18967/03 г., параграф 104, 3 декември 2009 г., с допълнителни препратки). В допълнение, Съдът не е убеден, че е налице достатъчно добре развита практика на националните съдилища, свързана с въпросното правно средство за защита (пак там, параграф 105). Съдът е отхвърлил подобно възражение в редица други дела срещу България, касаещи забава при завършването на паралелен процес на реституция на земеделска земя (вж. Любомир Попов срещу България (Lyubomir Popov v. Bulgaria), №69855/01 г., параграфи 102 – 107, 7 януари 2010 г.; Василев и Дойчева срещу България (Vasilev and Doycheva v. Bulgaria), №14966/04 г., параграфи 26 - 30, 31 май 2012 г.; и Петкова и други срещу България (Petkova and Others v. Bulgaria), №19130/04 г., №17694/05 г. и №27777/06 г., 25 септември 2012 г.). Правителството не навежда доводи, които да убедят Съда да се отклони от подхода, възприет по посочените дела. По-специално, трябва да се отбележи, че националните съдебни решения, посочени от правителството (виж параграф 41 по-горе ) се отнасят до различни ситуации и не установят ефективността на иск за вреди при конкретните обстоятелства по дело като настоящото.

51. Що се отнася до довода, че жалбоподателите са могли да предявят ревандикационен иск, негаторен иск или иск за определяне на границите на претендирания от тях парцел, правителството не е посочило как някое от тези правни средства за защита ще отговори на оплакванията на жалбоподателите, които, както вече споменахме, се отнасят до продължаващия отказ на властите да се съобразят с решението на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г. По-специално, що се отнася до възможността за предявяване на ревандикационен иск, Съдът отбелязва, че жалбоподателите са могли да постигнат решение, предписващо властите да им предадат владението на спорния парцел. Въпреки това, както изтъкват първият и вторият жалбоподатели, решението от 14 юли 2000 г. вече е довело до такова задължение, но властите отказват да се съобразят с него. Съответно, Съдът не счита, че трябва да се очаква от жалбоподателите да се стремят да се снабдят с друго такова съдебно решение.

52. На последно място Съдът посочва, че в решението за справедливо обезщетение по сходното дело Мутишев и други е установил, че вътрешното законодателство не предвижда никакви средства за защита, позволяващи на жалбоподатели в положение, сходно на това на жалбоподателите по настоящото дело, да принудят властите да спазят влязло в сила решение на съда за определяне на обхвата на реституционните им права. Позовавайки се на член 46 от Конвенцията, Съдът е препоръчал на националните власти да въведат такива мерки (вж. Мутишев и други срещу България (справедливо обезщетение), №18967/03 г., параграфи 37 – 38, 28 февруари 2012 г.). Съдът не вижда причина по настоящото дело да се отклони от тези констатации. Поради това Съдът заключава, че първият и вторият жалбоподатели не са имали на разположение никакви ефективни правни средства за защита, за да получат адекватна обезвреда.

53. С оглед на гореизложеното Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

 (б)  Правилото за шестмесечния срок

54. Правителството твърди също, че жалбата е подадена след изтичане на предвидения в Конвенцията срок, тъй като е депозирана повече от шест месеца след решението на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г., тоест извън срока, предвиден в член 35, алинея 1 от Конвенцията. Първият и вторият жалбоподатели не са съгласни и посочват, че тяхното дело се отнася до продължаваща ситуация (виж параграфи 43 и 46 по-горе).

55. Съдът отбелязва, че окончателното решение за установяване на реституционните права на жалбоподателите действително е постановено на 14 юли 2000 г., повече от шест месеца преди подаването на настоящата жалба на 27 октомври 2005 г. Първият и вторият жалбоподатели обаче се оплакват не от въпросното съдебно решение, от чието съдържание те са удовлетворени, а от последващите действия на властите и тяхното продължаващо неизпълнение на същото съдебно решение.

56. Понятието „продължаваща ситуация” се отнася до състояние на нещата, при което има непрекъснати действия или бездействия на или от страна на държавата, които превръщат жалбоподателя в жертва (вж. Пости и Рако срещу Финландия (Posti and Rahko v. Finland), №27824/95 г., параграф 39, ЕСПЧ 2002-VII; и Ананиев и други срещу Русия (Ananyev and Others v. Russia), №4252/07 г. и № 60800/08 г., параграф 75, 10 януари 2012 г.). Съдът многократно е постановявал, че неизпълнението на влязло в сила съдебно решение от страна на властите поражда такава продължаваща ситуация (вж. Чауш Дриза срещу Албания (Çaush Driza v. Albania), №10810/05 г., параграф 60, 15 март 2011 г.; и Дадиани и Мачабели срещу Грузия (Dadiani and Machabeli v. Georgia), №8252/08 г., параграф 38, 12 юни 2012 г.).

57. Съответно, прилагайки този подход, Съдът намира, че настоящото дело също се отнася до продължаваща ситуация, която ще завърши само с изпълнение на решението от 14 юли 2000 г. Към момента на подаване на настоящата жалба това не е направено.

58. Правителството, както изглежда, твърди освен това, че жалбата е подадена извън шестмесечния срок, тъй като през 2003 г. парцелът, претендиран от жалбоподателите, е обявен за държавна собственост (виж параграфи 23 и 43 по-горе). Правителството обаче не е доказало, че решението за обявяване на имота за държавна собственост, което е взето от областния управител без участието на жалбоподателите, оказва влияние върху всички права, придобити от тях, или че заличава последиците от съдебното решение от 14 юли 2000 г. Съответно, този акт от 2003 г. не е от значение за изчисляването на шестмесечния срок.

59. От това следва, че настоящата жалба не е подадена след изтичане на срока по член 35, алинея 1 от Конвенцията.

 (в)  Заключение относно допустимостта

60.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35, алинея 3, точка „а” от Конвенцията. Той отбелязва също, че тя не е недопустима на други основания. Следователно жалбата, доколкото се отнася до оплакванията на първия и втория жалбоподатели, следва да бъде обявена за допустима.

2.  По същество

(a)  Приложимост на член 1 от Протокол №1

61. Съдът подчертава, че според съдебната му практика, жалбоподателят може да твърди, че е налице нарушение на член 1 от Протокол №1 само дотолкова, доколкото оспорваните решения са свързани с „притежания” по смисъла на тази разпоредба. „Притежания” са или „съществуващи притежания”, или активи, включително и искове, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че има поне „легитимно очакване” да получи възможност ефективно да се ползва от право на собственост (вж., наред с много други, Драон срещу Франция (Draon v. France) [ГК], №1513/03 г., параграф 65, 6 октомври 2005 г.).

62. Член 1 от Протокол №1 не може да се тълкува като налагащ общо задължение на договарящите държави да възстановяват собственост, която им е прехвърлена преди да са ратифицирали Конвенцията. Нито пък член 1 от Протокол №1 налага някакви ограничения върху свободата на договарящите държави да определят обхвата на собствеността, подлежаща на реституция, и да избират условията, при които са съгласни да се възстанови правото на собственост на бившите собственици. От друга страна, договаряща държава, която е ратифицирала Конвенцията, включително Протокол №1, след като вече е приела законодателство, предвиждащо пълно или частично възстановяване на собственост, конфискувана при предишния режим, то това законодателство може да се разглежда като създаващо ново право на собственост, защитено от член 1 от Протокол №1, за лицата, които отговарят на изискванията за придобиване на това право (вж. Копецки срещу Словакия (Kopecký v. Slovakia) [ГК], №44912/98 г., параграф 35, ЕСПЧ 2004-IX) .

63. Що се отнася до обстоятелствата по настоящото дело, Съдът отбелязва, че с решение от 14 юли 2000 г., което не е обжалвано и е влязло в сила, Разложкият районен съд възстановява на наследниците на наследодателите на жалбоподателите имот с площ 814 000 квадратни метра, представляващ земя от горския фонд (виж параграф 11 по-горе). Това е потвърдено от поземлената комисия в решението й от 15 август 2000 г. (виж параграф 13 по-горе). Съгласно националното законодателство реституционните права на първия и втория жалбоподатели не са предмет на по-нататъшно установяване и властите са длъжни да изпълнят съдебното решение от 14 юли 2000 г. и последващото решение, предоставящи на първия и втория жалбоподатели право на „притежания” по смисъла на член 1 от Протокол № 1 (виж параграфи 30 - 31 по-горе). Следователно член 1 от Протокол №1 е приложим (вж. Мутишев и други, цитирано по-горе, параграф 123).

 (б)  Спазване на член 1 от Протокол №1

64. Отказът на властите да изпълнят решението от 14 юли 2000 г., което установява реституционните права на първия и втория жалбоподатели, без съмнение представлява намеса в техните „притежания”.

65. Първото и най-важно изискване на член 1 от Протокол №1 е, че всяка намеса на държавните власти в мирното ползване на притежанията трябва да бъде законосъобразна: второто изречение на първата алинея разрешава лишаване от притежания само „съгласно условията, предвидени в закона”, а втората алинея признава, че държавите имат право да контролират ползването на притежанията чрез въвеждане на „закони”. Освен това върховенството на закона, който е един от основните принципи на демократичното общество, е въплътено във всички членове на Конвенцията (вж., наред с други, Ятридис срещу Гърция (Iatridis v. Greece) [ГК], №31107/96 г., параграф 58, ЕСПЧ 1999-II; и Zlínsat, spol. s r.o. срещу България, №57785/00 г., параграф 97, 15 юни 2006 г.).

66. Съдът е постановявал също, че административните органи нямат право на преценка по отношение на влязло в сила съдебно решение, нито могат да откажат да го изпълнят с мотива, че го считат за неправилно или незаконосъобразно (вж. Мутишев и други, цитирано по-горе, параграф 129; вж. също Манчева срещу България (Mancheva v. Bulgaria), №39609/98 г., параграф 59, 30 септември 2004 г.). Принципът на правната сигурност изисква, наред с другото, когато съдилищата са се произнесли окончателно по даден въпрос, тяхното решение да не се поставя под въпрос, освен поради съображения от съществено и непреодолимо естество (вж., съответно, Брумарешку срещу Румъни (Brumărescu v. Romania) [ГК], №28342/95 г., параграф 61, ЕСПЧ 1999-VII; и Рябик срещу Русия (Ryabykh v. Russia), №52854/99 г., параграф 52, ЕСПЧ 2003-IX).

67. По настоящото дело съдебното решение от 14 юли 2000 г. не е изпълнено изобщо и процедурата по реституция е останала незавършена. След първоначалния отказ на Службата по земеделие и гори да изпълни решението заради опита на министъра на земеделието да възобнови производството (виж параграфи 16 – 18 по-горе), в крайна сметка решението остава неизпълнено поради отказа на местното лесничейство да участва в предаване на владението на имота, в което предаване участието му е задължително (виж параграфи 21 – 24 и 31 по-горе). Изтъкнатите от лесничейството причини са, че то счита въпросния парцел за „яйлак” и следователно неподлежащ на реституция, че той е останал държавна собственост и че решението от 14 юли 2000 г. е неправилно (виж параграф 22 по-горе). Правителството в становищата си пред Съда също оспорва съдебното решение от 14 юли 2000 г., като навежда идентични доводи и смята, че първият и вторият жалбоподатели не са имали право на реституция (виж параграф 44 по-горе ).

68. Въпреки това Съдът отбелязва, че Разложкият районен съд, разглеждайки представените му от страните документи, е заключил, че предците на жалбоподателите са били действителни собственици на претендираната земя (виж параграф 11 по-горе). В хода на съдебното производство поземлената комисия не е посочила доводи относно категорията земя „яйлак”, нито са представени документите, посочени от лесничейството в писмото му от 19 септември 2003 г. (виж параграф 22 по-горе). Не е задача на настоящия Съд да предвиди до какво заключение биха достигнали националните юрисдикции, ако им бяха представени въпросните материали (вж. Мутишев и други, цитирано по-горе, параграф 134). Принципът на правната сигурност, както е тълкуван от Съда по подобни дела (виж параграф 66 по-горе), не позволява държавни органи, като например лесничейството, да откажат да изпълнят окончателни съдебни решения с мотива, че са неправилни; еднакво недопустимо е за тях да се позовават на нови доводи и документи на етапа на изпълнение на влязло в сила съдебно решение (вж. Мутишев и други, цитирано по-горе, параграф 134). Този принцип очевидно е взет предвид при отказа на националните съдилища за възобновяване на производството (виж параграф 17 по-горе).

69. Освен това Съдът отбелязва, че в своето тълкувателно решение от 14 януари 2013 г. Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен също съд заключава, че съдебните решения, установяващи реституционните права на жалбоподателите, са задължителни за всички държавни органи и последните не могат да оспорват техните заключения. Това е така, защото въпросните решения са резултат от състезателно съдебно производство, в което службите по земеделие (правоприемници на поземлените комисии и на службите по земеделие и гори) могат да навеждат всякакви относими доводи (виж параграфи 35 – 36 по-горе). Въпреки че тълкувателното решение е постановено дълго след спорните събития, то е показателно за състоянието на вътрешното право по това време.

70. Правителството не се позовава на други причини, за да оправдае продължаващото неизпълнение на съдебното решение от 14 юли 2000 г. Съответно, Съдът счита, че не са налице причини от съществено и непреодолимо естество, както се изисква от неговата практика (виж параграф 66 по-горе), които да оправдават това неизпълнение.

71. Горните съображения са достатъчни за Съда да достигне до заключението, че намесата в „притежанията” на първия и втория жалбоподатели противоречи на принципите на законност и правна сигурност.

72. Следователно, налице е нарушение на член 1 от Протокол №1 към Конвенцията .

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

73.  Член 41 от Конвенцията гласи следното:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

74. Първият и вторият жалбоподатели претендират следните суми като обезщетение:

 (а) 4 514 355 български лева (BGN), равняващи се на 2 308 153 евро (EUR) за пазарната стойност на целия парцел с площ 814 000 квадратни метра. В подкрепа на тази си претенция първият и вторият жалбоподатели представят експертна оценка, изготвена от назначен от тях експерт. Докладът от експертната оценка взема предвид фактори като повърхността на въпросния парцел, географското му местоположение, характера и качеството на горите (състоящи се от смърчови и борови дървета) и възможния доход от изсичане на дърветата;

 (б) 528 000 лева, равняващи се на 269 962 евро, за пропуснати ползи от използването на земята за периода 2000 – 2011 г. В подкрепа на тази си претенция първият и вторият жалбоподатели представят експертен доклад от 2005 г., изготвен в рамките на неуточнено вътрешно производство, който изчислява, че възможните приходи от продажба на дървесина за периода между 2000 и 2004 г. са 48 000 лева, равняващи се на 24 490 евро. В доклада се отбелязва все пак, че след 1997 г. не е имало производство на дървен материал от въпросната земя. Той посочва, че според съответните планове част от земята е определена да се използва за пасище;

 (в) 5 000 евро за всеки от тях за неимуществени вреди.

75. Правителството оспорва горните претенции. То прави неуточнено и общо изявление, съгласно което исковете за имуществени вреди са „спекулативни и недоказани”, а посочените вреди не са пряка и непосредствена последица от твърдените нарушения. Освен това то счита претенцията за неимуществени вреди за прекомерна.

76. Съдебно решение, в което Съдът установява нарушение на Конвенцията, налага на държавата-ответник правно задължение да сложи край на това нарушение и да поправи последиците по такъв начин, че да възстанови, доколкото е възможно, положението от преди нарушението. Договарящите страни по принцип са свободни да избират средствата, чрез които да се съобразят с решение, в което Съдът е установил нарушение. Ако естеството на нарушението позволява restitutio in integrum (възстановяване на предишното положение), държавата-ответник следва да го осъществи. Ако, от друга страна, националното право не позволява – или позволява само частично – поправяне на последиците от нарушението, член 41 дава възможност на Съда да предостави на увреденото лице такова обезщетение, каквото сметне за подходящо (вж. Папамихалопулос и други срещу Гърция (Papamichalopoulos and Others v. Greece) (член 50), 31 октомври 1995 г., параграф 34 , серия А, №330-B, и Брумарешку, цитирано по-горе, параграфи 19 – 20).

77. Съдът е на мнение, че в конкретния случай най-подходящата компенсация би била цялостно изпълнение на решението на Разложкия районен съд от 14 юли 2000 г., т.е. завършване на процеса по реституция и реално предаване на владението на въпросната земя  на първия и втория жалбоподатели в съответствие с техния наследствен дял, което ще ги постави, доколкото е възможно, в положение, еднакво на това, в което те биха се намирали, ако нямаше нарушение на член 1 от Протокол №1 (вж. Мутишев и други (справедливо обезщетение), цитирано по-горе, параграф 29). Както вече бе отбелязано (виж параграф 70 по-горе), изглежда, че не са налице валидни пречки за приключване на процеса по реституция.

78. С оглед на гореизложеното Съдът счита, че въпросът за прилагането на член 41, доколкото се отнася до обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, не е готов за решение (член 75, алинея 1 от Правилника на Съда). Съответно, Съдът запазва този въпрос и по-нататъшната процедура и приканва правителството и първия и втория жалбоподатели в срок от четири месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, алинея 2 от Конвенцията, да представят становищата си по въпроса и, по-специално, да информират Съда за всяко споразумение, което са постигнали, като се имат предвид съображенията в предходните параграфи.

Б.  Разноски

79. Първият и вторият жалбоподател претендират също и следните суми за разноски, направени пред Съда:

 (а) 800 евро за работата, извършена от адвоката им;

 (б) 185,75 лева, равняващи се на 95 евро, за пощенски разходи, и

 (в) 360 лева, равняващи се на 184 евро, за превод.

В подкрепа на тези си претенции първият и вторият жалбоподатели представят съответните разходооправдателни документи.

80. Правителството оспорва претенциите и ги смята за прекомерни.

81. Според практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими, и са в разумен размер. По настоящото дело, като се вземат предвид документите, с които разполага, както и горните критерии, Съдът присъжда претендираните суми в пълен размер, а именно общо 1 079 евро.

В.  Лихва за забава

82.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Решава да заличи жалбата от списъка на делата в частта й, която се отнася до жалбоподателя, г-н Иван Янков Хаджигеоргиев;

2.  Обявява жалбата за допустима в частта й, която се отнася до останалите двама жалбоподатели;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 1 от Протокол №1 към Конвенцията;

4.  Постановява, че въпросът за прилагането на член 41, доколкото се отнася до претенциите за имуществени и неимуществени вреди, не е готов за решаване;

съответно,
(а) запазва този въпрос;

(б) приканва правителството и първия и втория жалбоподатели да представят в срок от четири месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, алинея 2 от Конвенцията, писмените си становища по този въпрос и да уведомят Съда за всяко споразумение, което са постигнали;

(в) запазва по-нататъшната процедура и делегира на председателя на състава правото да организира същата при необходимост;

5.  Постановява

a) ответната държава да заплати на първия и втория жалбоподатели в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение, в съответствие с Член 44, алинея 2 от Конвенцията, сумата от 1 079 (хиляда седемдесет и девет) евро за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателите върху тази сума, в левова равностойност към датата на плащането;

б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 16 юли 2013 г., в съответствие с член 77, алинея 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Франсоаз Елен-Пасо                                                       Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 16.7.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-122363