Права на човекаДело "СИМЕОНОВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 21980/04
Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане, (Чл. 6-3-C) Защита чрез ползване на адвокат
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО СИМЕОНОВИ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 21980/04)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
20 октомври 2015 г.
Това решение ще стане окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Симеонови срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение),
заседаващ в състав:
Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), Председател,
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Пол Махоуни (Paul Mahoney),
Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),
Йонко Грозев (Yonko Grozev), съдии,
И Франсоаз Елен-Пасос (Françoise Elens-Passos), Секретар на отделението
След закрито заседание, проведено на 29 септември 2015 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата :
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 21980/04) срещу Република България, подадена в Съда на 8 юни 2004 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от трима български граждани, г-н Любен Филипов Симеонов, г-жа Нели Николова Симеонова и г-н Филип Любенов Симеонов.
2. Жалбоподателите са представлявани от г-жа С. Маргаритова-Вучкова. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.
3. С решение от 23 август 2011 г. жалбата е обявена за частично недопустима, като Съдът е отхвърлил оплакванията, формулирани от втория и третия жалбоподател, и част от оплакванията, повдигнати от първия жалбоподател — г-н Любен Филипов Симеонов („жалбоподателят“). Оплакванията на жалбоподателя, произтичащи от разпоредбата на чл. 3 относно отсъствието на медицински грижи в местата за лишаване от свобода, условията, при които е бил задържан и прекомерно строгия затворнически режим, както и жалбата по смисъла на чл. 6 § 1 във връзка с чл. 6 § 3 в) относно липсата на съдействие на адвокат през първите дни от задържането, са оповестени на Правителството. Освен това, по смисъла на чл. 29 § 1 от Конвенцията бе решено, че отделението ще се произнесе по същото време и относно допустимостта на делото и по същество на правния спор.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателят е роден през 1975 г. Към настоящия момент излежава наказание доживотен затвор в Затвора в гр. София.
A. Наказателно производство срещу жалбоподателя
5. На 2 юли 1999 г. две въоръжени лица нахлуват в бюро за обмяна на валута в гр. Бургас. Произвеждат се изстрели и двама служители са убити. Престъпниците бягат, вземайки известна сума пари.
6. Същия ден разследващите органи в Бургас образуват наказателно производсвто срещу неизвестен извършител Х за въоръжен грабеж и убийство.
7. На 3 октомври 1999 г. жалбоподателят, г-н Любен Симеонов, е задържан в гр. София от специализирана група на Министерството на вътрешните работи. Преместен е в Бургас.
8. На 4 октомври 1999 г. следовател в Бургас задържа жалбоподателя за двадесет и четири часа в 20 ч. Той е заподозрян, че е извършил въоръжен грабеж и две убийства на 2 юли 1999 г. в съучастие с лице с инициали А. С. На следващия ден задържането му е удължено с още три дни от прокурор от Окръжна прокуратура - Бургас.
9. Жалбоподателят твърди, че въпреки изричната му молба не му е било оказано съдействие от адвокат през първите три дни от неговото задържане. През това време ръководещите следствието лица са разпитали жалбоподателя относно въоръжения грабеж и двете убийства, извършени в Бургас на 2 юли 1999 г.
10. На 6 окомври 1999 г. следователят назначава служебен защитник на жалбоподателя. Същият ден в 12 ч. и в присъствието на своя служебно назначен адвокат, жалбоподателят формално е бил обвинен в извършването на въоръжения грабеж в обменното бюро в Бургас и в убийството на две лица, заради което е задържан. Той отказа да отговори на въпросите на следователя.
11. На 12 октомври 1999 г. жалбоподателят е разпитан в присъствието на двама адвокати, посочени от него. Той запазва мълчание.
12. На 21 октомври 1999 г., със съдействието на двама от адвокатите си, той прави самопризнанияа. Предполагаемият му съучастник А. С. също признава, извършването на престъпленията, в които е обвинен.
13. След това, лицата, ръководещи разследването, са събрали различни по вид доказателства — свидетелски показания, медицински, научни, веществени доказателства и документи.
14. На 4 януари 2000 г. жалбоподателят и А. С., подпомагани от своите защитници, се запознават с документите по разследването. Те оттеглят самопризнанията, които са направили, и техните адвокати молят клиентите им да бъдат разпитани отново.
15. На 16 февруари 2000 г. окръжният прокурор на Бургас връща делото на следователя за допълнително разследване. По-специално той го моли да извърши някои следствени действия и да повдигне нови официални обвинения на двамата заподозрени.
16. На 7 март 2000 г. на жалбоподателя е повдигнато и допълнително обвинение за противозаконно придобивене на огнестрелното оръжие, използвано по време на грабежа, извършен на 2 юли 1999 г. Същият ден двамата заподозрени са разпитани в присъствието на техните адвокати. В показанията си, жалбоподателят излага версията, според която въпросните грабеж и убийства са извършени от някой си В., ирански гражданин, подпомаган от друго непознато лице.
17. На 17 май 2000 г. Окръжната прокуратура изготвя обвинителен акт и дава под съд жалбоподателя и неговия предполагаем съучастник пред.
18. Окръжният съд разглежда наказателното дело между 25 юли 2000 г. и 14 юни 2001 г. В хода на процеса, жалбоподателят, който ползва адвокатска защита, поддържа тезата, че той и неговият вероятен съучастник действително са били в Бургас на 1 юли 1999 г. и са имали намерение да извършат грабеж в обменното бюро, но са размислили и са се прибрали в София същият ден.
19. На 14 юни 2001 г. Окръжен съд - Бургас се произнася с решение. Жалбоподателят е признат за виновен в извършване на въоръжения грабеж в обменното бюро в Бургас, придружено с убийството на две лица и е извършено в съучастие с А.С., както и за незаконното придобиване на пистолет и патрони за него. Окръжният съд му налага най-тежкото наказание, което българският Наказателен кодекс предвижда, а именно: доживотен затвор без замяна. В съответствие с чл. 127 б, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията, Окръжният съд постановява на жалбоподателя да бъде наложен „специален“ режим на изтърпяване на наказанието.
20. Въз основа на събраните доказателства в хода на предварителното разследване и на заседанието, Окръжният съд установява следните факти. Бившата приятелка на жалбоподателя, Д.К., започва работа като касиерка във въпросното обменно бюро през 1997 г., когато е имала интимна връзка с лицето. Там тя среща първата жертва, лице на име Н. Б., близък роднина на собственика и служител в същата фирма. През м. юни 1999 г. Д. К. се разделя с жалбоподателя и започва да живее заедно с Н. Б. в Бургас. Тогава жалбоподателят решава да убие Н. Б. и да открадне парите от касата на обменното бюро. Той се снабдява с пистолет „Макаров“, заглушител и муниции. Жалбоподателят убеждава един от своите приятели, А. С., да участва в грабежа. На 1 юли 1999 г. следобед, жалбоподателят и А. С. пристигат с автобус в Бургас. След това, отиват в сградата, където се намира обменното бюро, качват се на последния етаж и там прекарват нощта. На следващата сутрин, малко преди 9 часа, слизат на етажа, където се намира обменното бюро, и виждат, че Н. Б. е сам. А. С., който носи пистолета, нахлува в помещението и произвежда един изстрел от упор в лявото слепоочие на жертвата. Младият мъж умира на място. След това, двамата съучастници слагат парите, които откриват там, в сака, който носят. Междувременно въоръжената охрана от обменното бюро, лицето П. И., изтичва в помещението, където се намира първата жертва. А. С. стреля два пъти в негова посока и го прострелва в лицето. Пазачът е убит на място. А. С. и жалбоподателят излизат от сградата. След това, укриват оръжието от престъплението под контейнер за боклук, отървават се от дрехите, с които са били облечени, и скриват откраднатите пари. Малко по-късно двамата мъже карат лице нa име Е. Е., да им донесе парите, което той прави.
21. Жалбоподателят обжалва това решение. Той се оплака, че присъдата не е достатъчно мотивирана, че вината му не е доказана, че първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, че са налице множество нарушения в процесуалните и материалноправните правила на вътрешното право и че Окръжният съд не е бил безпристрастен.
22. Адвокатът на жалбоподателя иска отвод на всички съдии от Бургаския Апелативен съд. Той се аргументира с това, че медийното отразяване на наказателното дело е довело до създаването на обстановка на несигурност и враждебност по отношение на неговия клиент. Защитата иска да бъде призован допълнителен свидетел, да се проведе нов разпит на един от вече разпитаните от първоинстанционния съд свидетели, както и да се назначат няколко допълнителни експертизи. На 4 декември 2001 г. съдията-докладчик по наказателното дело, отхвърля исканията относно събирането на нови доказателства, тъй като не са относими към делото. Той отхвърля искането за отвод на съдиите от Апелативния съд поради липса на доказателства за пристрастност.
23. Апелативният съд разглежда наказателното дело между м. февруари и м. юли 2002 г. Съдът разпитва нов свидетел и приема допълнителните заключения от психиатричната експертиза относно психическото състояние на двамата обвиняеми.
24. На 6 август 2002 г. бургаският Апелативен съд потвърждава решението на първоинстанционния съд, като приема напълно неговите фактически и правни заключения. От събраните доказателства в хода на предварителното разследване и от тези, представени пред първоинстанционния съд,за пръв път пред Апелативния съд се установява, че двамата обвиняеми са планирали и извършили грабежа в обменното бюро и че двете жертви са били убити от А.С. Въпреки това, жалбоподателят е бил подбудител на тези престъпления и е предоставил оръжието, което неговият съучастник е използвал. Апелативният съд се позовава на показанията на множество свидетели, разпитани по време на разследването, на резултатите от балистичните, счетоводни, технически, медицински и психиатрични експертизи, както и на събраните веществени доказателства и документи.
25. Апелативният съд констатира, че първоначалните показания на обвиненяемите, които те са били снети в хода на предварителното разследване, се различават значително от показанията, които са дали пред първоинстанционния съд. От първите показания се потвърждава заключението за участието им в извършването на въпросните престъпления, докато вторите показания представят версия, според която ирански гражданин е извършил престъпленията. Апелативният съд счита за достоверни първите показания, дадени от обвиняемите в присъствието на техните адвокати пред следователя и след официалното повдиганатото им обвинение. Обвиняемите са били предупредени, че показанията им могат да бъдат използвани в съда за установяването на фактите, а предварителният им медицински преглед е установил липсата на каквито и да е следи от физическо насилие, което противоречи на твърдението на защитата, според което първото показание е било изтръгнато насилствено от жалбоподателя.
26. Апелативният съд разгледа версията за събитията, изложена от жалбоподателя, според която двойното убийство и грабежът са били извършени от лице на име В., ирански гражданин, като по това време жалбоподателят е бил на работното си място в София. От проверката на базата данни на Министерство на вътрешните работи се установи, че нито едно лице с ирански произход, с посоченото име, не е влизало на българска територия. Вярно е, че на 2 юли 1999 г. жалбоподателят е бил на работното си място в София. Въпреки това, той е работел като нощен охранител, а грабежът и убийствата са извършени рано сутринта, т.е. той е разполагал с необходимото време, за да измине разстоянието между Бургас и София и да се върне същата вечер на работното си място. Апелативният съд счита за неубедителни показанията на единствения свидетел, потвърждаващ версията за събитията, представена от жалбоподателя.
27. Апелативният съд констатира, че решението на Първоинстанционния съд не страда от никакви процесуални нарушения, изтъкнати от защитата. Фактическите и правни заключения на Окръжния съд не се основават само на признанията на подсъдимите, а на съвкупността от непротиворечиви доказателства, събрани в хода на наказателното производство. Жалбоподателят активно е участвал в процеса, неговите адвокати са формулирали множество искания, свързани с протичането на процеса и събирането на доказателства. Окръжният съд отговаря на всички тези искания и изцяло мотивира решенията си относно направените искания. Не е налице какъвто и да е признак за пристрастност от страна на съдиите, разгледали делото, и производството е било проведено по начин, гарантиращ интересите на страните.
28. Апелативният съд изключва от доказателствата показанието на един от свидетелите за неспазване на процесуалните правила, но счита, че това свидетелско показание не е от решаващо значение за фактическите и правни заключения по делото. В действителност, Окръжният съд е закъснял с постановяване на мотивите към присъдата. Въпреки това, защитата е могла да представи допълнително становище пред апелативната инстанция, след като е получила препис от мотивите.
29. Жалбоподателят подава касационна жалба и продължава да поддържа аргументите, които е представил пред Апелативния съд.
30. С решение от 17 декември 2003 г. Върховният касационен съд отхвърля касационната жалба на жалбоподателя. Върховната юрисдикиця счита, че нито едно от посочените от защитата обстоятелства не посочва наличието на пристрастност от страна на съдиите, които са разглеждали наказателното дело. Жалбоподателят е имал възможност да се защити по ефективен начин в хода на наказателното производство: той е представил оневиняващи доказателства и е оспорил доказателствата, в подкрепа на обвинението. Част от неговите искания, насочени към събирането на нови доказателства, са били приети от долустоящите съдилища, а техните откази да се съберат други доказателства, на които защитата се е позовавала, са добре мотивирани.
31. Потвърждавайки останалите мотиви на Апелативния съд, Върховният касационен съд е счел, че фактите са правилно установени, при точно прилагане на материалноправния и процесуалноправния закон и при неанрушаване правата на подсъдимия.
Б. Условия на задържане на жалбоподателя
32. Жалбоподателят е задържан в Центъра за временно лишаване от свобода в гр. Бургас между 5 октомври 1999 г. и 27 януари 2000 г., а след това между началото на месец март и 14 април 2000 г. Той е пребивавал в Затвора в гр. Бургас между 27 януари 2000 г. и началото на м. март 2000 г., а след това — между 14 април 2000 г. и 25 февруари 2004 г. На последната дата той е бил прехвърлен в Затвора в гр. София, където все още излежава наказанието си.
1. Центърът за временно лишаване от свобода в гр. Бургас
33. Жалбоподателят твърди, че е бил затворен в килия без прозорец, без тоалетна и без течаща вода. Мястото е било слабо проветреяемо и слабо осветено. Не е имал възможност да излиза на чист въздух. Достъпът до санитарното помещение е бил ограничен и определеното време за ползване на тоалетна на задържаните лица е било недостатъчно. Жалбоподателят твърди, че хигиената в мястото за лишаване от свобода е била в окаяно състояние. По-късно той е преместен в друга килия с други двама задържани лица. Той твърди, че задържаните лица е трябвало да се редуват да спят, тъй като е имало само едно легло в килията.
34. Според доклад на Главния директор на местата за лишаване от свобода, представен от Правителството, по това време във всяка килия на Центъра за временно лишаване от свобода в гр. Бургас е имало само една мебел – легло. Килиите не са имали прозорци и дневната светлина е навлизала през дупките на металните плочи, закрепени за вратите. Въпросното заведение е разполагало само с една тоалетна и обща баня и не е имало открито пространство, което да е отредено за задържаните лица. Според същия този доклад между 2002 г. и 2009 г. същото това място е било изцяло реновирано и пригодено по начин, който осигурява условия на задържане, зачитащи достойнството на задържаните лица.
2. Затворът в гр. Бургас
35. Жалбоподателят твърди, че килията му в Затвора в гр.Бургас е била с площ от 6 кв. м.. Той е разполагал с легло и метален шкаф. Не е имало нито течаща вода, нито тоалетна в неговата килия. Той е използвал пластмасова кофа за своите естествени нужди. Както всички задържани лица, той е можел да излиза от своята килия три пъти на ден за тридесет минути, за да изпразни кофата и напълни бутилката си с вода. Жалбоподателят представя в подкрепа на своите доказателства декларация на съобвиняемия А. С., който е бил задържан с него при същите условия в Затвора в гр.- Бургас. В допълнение на това жалбоподателят заявява, че е бил задължен да носи затворническа униформа, докато според вътрешния правилник на Затвора в гр. Бургас той е имал право да носи собствените си дрехи.
36. Жалбоподателят твърди, че в началото на престоя си в Затвора в гр. Бургас е бил лишен от възможността да прави физически упражнения на открито. Според декларацията на А. С. (параграф 35 по-горе), задържаните лица са можели да излизат на открито един път на всеки два дни за един час. Жалбоподателят не е бил включен в никаква организирана дейност в Затвора в гр. Бургас. Той на няколко пъти е молил администрацията на затвора да бъде включен в различните програми за обучение и професионални дейности и да бъде преместен в Затвора в гр. София, за да е по-близо до семейството си, но неговите искания не са били уважени.
37. Според доклад на директора на Затвора в гр. Бургас, представен от Правителството, жалбоподателят трудно се е адаптирал към правилата на затвора; неговото поведение по отношение на пазачите и затворническата администрация е било противоречащо на порядките и неуважително. Въпреки това, жалбоподателят се е ползвал с всички права, предоставени на лицата, лишени от свобода. Той е бил настанен и се е хранил според затворническите стандарти. Разполагал е ежедневно с време на открито и е имал свободен достъп до библиотеката на затвора. Няколко пъти се е консултирал с психолог и е имал няколко срещи с отговорника по дейностите в затвора.
3. Затворът в гр. София
38. След преместването му в Затвора в гр. София жалбоподателят е бил подложен на така наречения „специален“ затворнически режим, който се характеризира с почти пълно изолиране от останалата част от затворниците.
39. Жалбоподателят твърди, че в периода между месец февруари 2004 г. и лятото на 2006 г., той е бил затворен в килия с размери 4 x 2 метра, която споделял с друг затворник. Двете легла заемали по-голямата част от пода, като по този начин двамата задържани са разполагали със свободно пространство от 2 кв. м. Не е имало течаща вода в килията и затворниците са използвали кофа вместо тоалетна.
40. Жалбоподателят твърди, че е изкарвал по-голямата част от деня седнал на леглото си, тъй като не е имало свободно пространство в килията. Той е отнасял храната си в килията и е имал право да се разхожда в двора на затвора един път на ден за по един час. Достъпът му до библиотеката на затвора се е ограничавал до няколко минути, за да избере и вземе книга и след това незабавно е бил придружван до килията си. Имал е възможност да посещава параклиса на затвора два пъти годишно по време на Великденските и Коледните празници, но извън часовете на служба, за да не се среща с другите затворници.
41. Жалбоподателят твърди още, че до 2005 г. строго охраняваната част на затвора е била пренаселена и задържаните болни лица не са били отделени от другите затворници, което благоприятствало предаването на инфекциозни болести. Материалните условия се подобрили малко след като е приключила работата в това крило на затвора през 2005 г. и 2006 г. През месец декември 2008 г. затворническият режим на жалбоподателя е облекчен. Въпреки това, както всички останали затворници от неговата категория, той продължавал да бъде отделен от останалите затворници и килията му да бъде заключена през деня. През 2004 г. и 2005 г. той от време на време е работил в килията си, като е сгъвал пощенски пликове. От 2010 г. е имал възможност да посещава стая за занимания, където заедно с други доживотно осъдени затворници са можели да обсъждат и да четат книги.
42. Според доклад на директора на Затвора в гр. София от 11 октомври 2011 г. строго охраняваното крило на Затвора в гр. София е било изцяло реновирано през 2005 г. и 2006 г. Към датата, на която въпросният доклад е бил изготвен, жалбоподателят е бил затворен в индивидуална килия с площ от 7,7 кв. м., в която е имало легло, маса, шкаф, душ и лична тоалетна. В килията му е имало отопление, топла вода и е била добре осветена.
43. С изключение на ограниченията, свързани с режима за изтърпяване на наказанието, жалбоподателят е имал възможност да извършва дейностите, които се полагат и на другите задържани лица: възможност да работи, да посещава библиотеката или параклиса на затвора, да бъде посещаван от своите близки, да пише и получава писма. Освен това, е можел да се ползва от облекчения, отнасящи се до режима за изтърпяване на наказанието в съответствие с чл. 198 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, при условие, че получи положително становище от специализираната комисия, и с течение на времето да се присъедини към останалите затворници.
44. Освен това през 2010 г. жалбоподателят моли да бъдат отменени някои от разпоредбите на Правилника за прилагане на Закона относно условията за изпълнение на доживотната му присъда. Жалбата му е окончателно отхвърлена с решение от 14 септември 2011 г. на Върховния административен съд, който е преценил, че оспорваните разпоредби на Правилника за прилагане не противоречат на Закона относно местата за лишаване от свобода и че в правилника не са били налице нарушения, които могат да дадат основание за неговата отмяна.
В. Здравословното състояние на жалбоподателя и медицинските грижи, предоставяни в затвора
45. През месец юни 2001 г., докато е бил затворен в Затвора в гр. Бургас, жалбоподателят обявява гладна стачка, за да протестира срещу отказа на властите да го преместят в Затвора в гр. София. В хода на тези събития той е бил под наблюдение от лекарския екип на затвора. През месец юли 2001 г. здравословното му състояние се влошава и по инициатива на администрацията на затвора, е преместен в затворническата болница към Затвора в гр. София. След възстановяването си той се връща в Затвора в гр. Бургас.
46. На 26 октомври 2004 г. жалбоподателят е приет в болницата в Затвора в гр. София. От извършените медицински прегледи се установява, че страда от туберкулоза. Той е подложен на медицинско лечение в болницата до 15 ноември 2004 г. След това той иска от администрацията на затвора да му предостави възможност да прекарва повече време на открито, което му е отказано. Жалбоподателят твърди, че не е можел да спазва хранителен режим, адаптиран към здравословното му състояние, както по време на, така и след лечението, което му е било назначено в болницата на затвора.
47. Според доклада на директора на Затвора в гр. София от 11 октомври 2011 г. след престоя му в болницата на затвора през 2004 г. жалбоподателят редовно се е подлагал на медицински изследвания и контролни биологични анализи. Резултатите от тези последни изследвания, проведени през 2011 г., показат, че заболяването му не рецидивира.
48. През месеците август 2010 г. и януари 2011 г. жалбоподателят е хоспитализиран на два пъти поради главоболие и безсъние. Бил е изследван и са му извършени биологични анализи. Лекарите заключават, че се касае за хронично главоболие. Не се открива никакво сериозно усложнение. На жалбоподателя е назначено медикаментозно лечение и болките постепенно изчезват след престоя в болницата.
49. Според същия доклад жалбоподателят е ползвал няколко пъти услугите на стоматолога в затвора и на друг зъболекар, избран от неговите родители.
50. Освен това, според посочените по-горе доклади на директорите на Затвора в гр. София и Затвора в гр. Бургас, е внедрена система за превенция и откриване на туберкулоза в затворите, която включва, освен всичко друго, и профилактични изследвания, различни медицински прегледи в случай на подозирана инфекция и хоспитализация на затворниците в случай на доказано заболяване. Някои групи от лицата, лишени от свобода, като наркомани, серопозитивни, лица, прекарали туберкулоза и диабетно болни са обект на специално наблюдение от страна на лекарите в затвора.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Условия за изпълнение на доживотните наказания и компенсаторни средства за защита съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
51. Приложимото вътрешно право и практика относно режима за изпълнение на доживотните наказания и делата за обезщетение за нанесени вреди в резултат на лошите условия на задържане са обобщени в решение Харакчиев и Толумов срещу България, № 15018/11 и 61199/12, §§ 108-135 и §§ 136-146 съответно, ЕСПЧ 2014 г. (извлечения).
Б. Достъп до адвокат през първите дни на задържането
52. По силата на чл. 70, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи, отменен през 2006 г., всяко лице, задържано от полицията поради подозрение в извършването на престъпление, има правото на адвокатска защита от началото на своето задържане.
53. По силата на чл. 73, ал. 1 от стария Наказателно-процесуален кодекс защитникът може да участва в наказателното производство от момента на задържането или подвеждането под обвинение на заподозряното лице.
III. ДОКЛАДИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОМИТЕТ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ИЛИ НАКАЗАНИЕ (КПИ)
54. Центърът за временно задържане в гр. Бургас е посетен през 1999 г. от делегация на КПИ. Съответната част от доклада, публикуван след това посещение, гласи следното: (текстът е наличен само на английски език) :
« 73. Тъй като са изцяло същите като тези, наблюдавани при следствени арести по време на посещението на КПИ от 1995 г., докладът няма да описва подробно условията, наблюдавани в Областен център за задържане в гр. Бургас (15 килии, четиридесет задържани по време на посещението на делегацията), Следствен арест в гр. Несебър (5 килии, шест задържани по време на посещението) и Областен следствен арест в гр. Пловдив (32 килии, четиридесет и осем задържани по време на посещението). Споменавайки само някои от най-важните пропуски, тези институции са били пренаселени, зле оборудвани и мръсни, достъпът на задържаните до тоалетна/душ е бил проблематичен, нямало е достатъчно храна и питейна вода и е имало пълна липса на упражнения на открито и дейности извън килията. Като такива, условията остават много сериозно притеснение за КПИ. »
55. Затвора в гр.Бургас бе посетен от делегация на КПИ през м. април 2002 г. Съответната част на доклада, публикуван от делегацията, гласи следното:
« 93. По време на посещението, в Затвора в гр. Бургас има единадесет осъдени на доживотна присъда затворници (включително трима, чиито присъди не са потвърдени). Подобно на други части на институцията, отделeнието за осъдени на доживотен затвор е било наскоро реновирано. Поради отстраняването на капаци от прозорците на килиите, проветрението и достъпът на естествена светлина видимо са се подобрили. Доставено е ново оборудване за килиите и всяка килия (с размер 6 кв. м) е на път да бъде снабдена с легло, маса, стол, дъска за бележки и шкаф. (...)
95. (...) Достъпът до тоалетните на осъдените на доживотен затвор е бил ограничен до три пъти дневно. В други случаи, те е трябвало да използват кофа в своята килия. Вече направените в параграф 82 и 87 препоръки по отношение на достъпа до тоалетни помещения се прилагат в еднаква степен за осъдените на доживотен затвор.
96. (...) Осъдените на доживотен затвор посочват скорошни подобрения в техния режим, включващ, в Бургас, достъп до библиотека и развлекателни дейности (например телевизия, видео прожекции) (...). Освен това, (...) на въпросните лишени от свобода е била предоставена продуктивна/творческа работа, която могат да извършват в килиите си. На последно място, вече им е позволено да използват телефон. Всичко това са стъпки в правилната посока.
Въпреки това, осъдените на доживотен затвор се оплакват от липсата на възможности за общуване помежду си и с други затворници. Малкото време на разположение за взаимодействие лице в лице по време на ежедневните упражнения на открито (...) и развлекателни/спортни дейности не предлагат адекватна възможност за контакт с хора. (...)
По-общо казано, КПИ препоръчва на българските власти да продължат да развиват режима на осъдените на доживотен затвор в Затвора в гр. Бургас и Затвора в гр. Плевен, както и в други затвори в цяла България, като ги интегрират в основната затворническа популация, в съответствие с посочените по-горе изменения на Закона за изпълнение на наказанията. (...)
107. Както в Затвора в гр. Бургас, така и в Затвора в гр. Плевен има определен брой лишени от свобода, страдащи от туберкулоза. Положени са осезаеми усилия от съответните служби за здравеопазване за справяне с проблема въз основа на актуализираната "Работна програма за борба с туберкулозата в затворническата система", създадена от Министерството на правосъдието в сътрудничество с Министерството на здравеопазването.
В двете институции е стандартна практика затворници с активна туберкулоза да бъдат прехвърлени в Специализираната болница за активно лечение на лишени от свобода към Затвора в гр. Ловеч; след това, поддържащото лечение се извършва от съответните здравни служби. На делегацията на КПИ е казано,че в двата затвора има достатъчна наличност на медикаменти против туберкулоза. Въпреки това, изглежда, че вземането на медикаменти против туберкулоза и в двете институции не се следи на текуща база, както е предписано от стратегията DOTS за контрол на туберкулозата. КПИ би желал да получи коментарите на българските власти по този въпрос.
В по-общ план, информацията, получена от делегацията на КПИ при посещението през 2002 г., показва, че разпространението на туберкулозата в българската затворническа популацията е спаднало значително от 1999 г. насам. Това е положително развитие. КПИ насърчава българските власти да гарантират, че се поддържа бдителност по отношение на контрола на туберкулозата във всички наказателни институции, особено чрез адекватно наблюдение на затворническата популация и предоставяне на подходящи материални ресурси и обучение на здравния персонал. Контролът на туберкулозата следва да се извършва по последователен начин в цяла системата на затворите и в съответствие със стандартите, прилагани в общността извън тях. »
56. Затворът в гр.София бе посетен от делегация на комитета през м. септември 2006 г., през декември 2008 г. и през март и април 2014 г. Трите доклада от посещението са публикувани.
57. Съответната част от доклада от посещението през 2006 г. гласи следното:
« 101. Има 15 осъдени на доживотен затвор в Затвора в гр. София по време на посещението; двама са настанени с основната група затворници, а останалите са държани в обособено отделение в сектора, използвано за дисциплинарна изолация. Осъдените на доживотен затвор в обособеното отделение са настанени в единични килии с площ от 7.5 кв. м.; килиите имат малък прозорец с решетка, поставен твърде високо на стената, за да може да се гледа през него. Има включен санитарен възел, който намалява ограниченото пространство в килията; въпреки това, килиите осигурят подходящи условия за сън за един човек, при условие, че на тези затворници се предлага разнообразна програма от дейности извън килията през деня.
Въпреки това, за разлика от наблюдаваната в Плевен и Сливен ситуация, осъдените на доживотен затвор в Затвора в гр. София нямат комунални дейности. Те са заключени в килиите си с изключение на периодите на упражнения на открито (1,5 часа, както на останалата част от лишените от свобода в Затвора в гр. София), които всички освен четирима осъдени на доживотен затвор правят заедно. (...) Дейности в килията включват гледане на телевизия и четене на книги от библиотеката и ежедневник; допълнително, деветима осъдените на доживотен затвор работят в килиите си (правят торбички за подаръци). (...)
(...) Що се отнася до осъдените на доживотен затвор, които в момента са настанени в специални отделения, КПИ препоръчва на българските власти да продължат да развиват техния режим на дейности, по-специално чрез предоставяне на повече общи дейности (включително и достъп до работа и образование) и преразглеждане на политиката за дистанционно обучение и компютърни курсове. (...)
109. Медицинският преглед при приемане обикновено се провежда в деня на пристигане или на следващия ден, но има няколко изолирани случая на забавяне от няколко дни, което безспорно е отражение на недостатъчния брой на персонала. Освен това, по време на месеца, прекаран в приемното отделение, новопристигналите затворници са подложени на редица изследвания (включително за риск от самоубийство).
По отношение на скрининг за заразни болести, той варира в различните затвори. (...) В Затвора в гр. София проверка за ХИВ се извършва от неправителствена организация на доброволни начала. По отношение на скрининга за туберкулоза, мобилен рентгенов апарат се внася в затворите веднъж годишно и всички затворници се преглеждат. (...) »
58. Съответната част от доклада от посещението от 2008 г. гласи следното:
« 74. Както е посочено в параграф 68, по време на посещението има 18 осъдени на доживотен затвор в Затвора в гр. София. Трима от тях са интегрирани в общата затворническа популация, а останалата част са държани в обособено отделение (Група 1).
75. Материалните условия на задържане в отделението за осъдени на доживотен затвор са останали в общи линии непроменени от посещението през 2006 г. Монтирането на вътрешен санитарен възел в килиите с душ над тоалетната и достъп до топла вода през целия ден е положително развитие; в резултат на това обаче затворниците имат по-малко поводи да напускат килиите си и да си общуват с персонала.
Някои от осъдените на доживотен затвор имат свои собствени телевизионни приемници и конзоли за игри в килиите си. (...)
76. Що се отнася до дейностите, осезаема промяна от посещението за 2006 г. е влизането в експлоатация на социална стая ("клуб") в отделението на осъдените на доживотен затвор. Това добро съоръжение е декорирано в приятни светли тонове и обзаведено с библиотеки, маса за шах с два стола, по-голяма маса с пет стола, шкаф с игри, включително и табла, телевизор с DVD плейър и мивка. Осъдените на доживотен затвор са разделени в три подгрупи въз основа на общи интереси (игри на карти, шах, обсъждане на правни въпроси и т.н.) и на всяка група е позволено да използва социалната стаята в продължение на един час всеки делничен ден. В почивните дни присъстват само двама служители на затвора, поради което е трудно да се организират дейности.
Осъдените на доживотен затвор, които са склонни да работят (12 от 15 в отделението за осъдените на доживотен затвор) работят в килиите си същият вид работа на парче, както при посещението през 2006 г. (например поставяне на връзки на бутикови чанти).
Освен това упражнения на открито за час и половина на ден се предоставят на всички осъдени на доживотен затвор. Делегацията отбелязва, че е осигурен заслон в единия край на двора за упражнения.
Независимо от посоченото по-горе добре дошло въвеждане на социална стая, която увеличава времето, прекарано извън килиите и заедно с други затворници, дневният режим в отделението за осъдени на доживотен затвор остава монотонен. КПИ препоръчва на българските власти да се стремят към подобряване на програмата на дейностите, предоставяни на осъдените на доживотен затвор в Затвора в гр. София, ако е необходимо чрез увеличаване на персонала.
77. Персоналът на отделението за осъдени на доживотен затвор посочва, че двама от затворниците са в първите 5 години от доживотна си присъда и поради това са обект на определени ограничения за сигурност. Двамата осъдени на доживотен затвор се ескортират с белезници и не им е позволена телевизия. От директора зависи да се преразгледа използването на белезници, но няма срок за тяхното използване и няма редовен период на преразглеждане.
Както вече е посочено в доклада за посещението през 2006 г., КПИ счита, че не може да има никакво оправдание за заключването с белезници на затворник в подсигурена среда, при условие, че има подходящ надзор от персонала. Комитетът препоръчва на българските власти да преразгледат политиката на заключване с белезници на осъдени на доживотен затвор, когато са извън килията си.
78. КПИ в миналото е изразявало сериозните си опасения относно настоящите правни разпоредби, при които осъдените на доживотен затвор са системно подложени на строг и изолиран режим за първоначален период, постановен от съда, определящ присъдата, (т.е. 5 години). Този подход е в противоречие с общоприетия принцип, че престъпниците се изпращат в затвора като наказание, а не, за да получават наказание.
Комитетът не поставя под съмнение, че може да бъде необходимо за някои затворници да бъдат подложени, за определен период от време, на специален режим за сигурност. Въпреки това, решението, дали да се наложи такава мярка, трябва да бъде в ръцете на затворническите власти, да се основава на индивидуална оценка на риска и да се прилага само за кратък период от време. Специален режим за сигурност трябва да се разглежда като инструмент за управление на затвора, а не да бъде част от каталога на наказателни санкции, които да бъдат налагани от съдилищата.
В много страни осъдените на доживотен затвор не се разглеждат като задължително по-опасни от другите затворници; много от тях имат дългосрочен интерес от стабилна и безконфликтна среда. Следователно, подходът към управлението на осъдени на доживотен затвор трябва да се придвижва от индивидуална оценка на риска и нуждите, за да може решенията, засягащи сигурността, включително степента на контакт с други хора, да бъдат вземани индивидуално за всеки отделен случай.
Като се има предвид, че осъдените на доживотен затвор не трябва да бъдат систематично изолирани от останалите затворници, трябва да се създаде специална разпоредба, която да помогне на осъдените на доживотен затвор и други затворници с дългосрочни присъди да се справят с перспективата за много години в затвора. В тази връзка, следва да се направи позоваване на Правило 103.8 от Европейските правила за затворите, което гласи, че "трябва да се обърне особено внимание на осигуряването на подходящи планове на присъдите и режими за осъдените на доживотен затвор", като се вземат предвид принципите и нормите, определени в Препоръката на Съвета на Европа относно "управлението на затворници с доживотна или друга дългосрочна присъда от администрациите на затворите".
Съгласно българското законодателство, след първите 5 години от присъдата им, осъдените на доживотен затвор са допустими за разпределение в основната затворническа популация, ако са се държали добре и нямат дисциплинарни наказания. На практика, обаче, само малка част от осъдените на доживотен затвор (3 от 18 в Затвора в гр. София) са намерили своето място в основната група, някои след много години, прекарани в отделението за осъдени на доживотен затвор. КПИ приканва българските власти да надграждат върху успеха на "експеримента" за интегриране на някои осъдени на доживотен затвор в основната затворническа популация, което трябва да се разглежда като подходяща част от управлението на тази категория затворници и да бъде подкрепено чрез законодателни мерки.
По-общо, КПИ препоръчва на българските власти да преразгледат законовите разпоредби и практиката, свързани с третирането на осъдени на доживотен затвор в светлината на горните коментари. »
Докладът от 2008 г. не съдържа друга особена забележка относно проследяването и лечението на заразни болести в Затвора в гр. София, включително по отношение на туберкулозата.
59. Съответната част от доклада от посещението от 2014 г. гласи следното:
« 84. Положението на затворниците с доживотни присъди в България, разгледано от делегацията на КПИ в хода на посещението ѝ през 2014 г., показа, че малко – ако изобщо нещо – е било направено за подобряване на положението им в контекста на отдавнашните препоръки на Комитета. (...)
85. Всички посетени затвори разполагат със специално отделение с висока степен на сигурност, в което се настанява болшинството осъдени на доживотен затвор, като на останалата малка част се позволява да се интегрира в основната затворническа популация. По време на посещението има (...) 21 [осъдени на доживотен затвор] в Затвора в гр. София (15 в отделението с висока степен на сигурност – Група 1) (...). По време на посещението има (...) девет ["истински осъдени на доживотен затвор"] в Затвора в гр. София (...).
При липсата на промяна в законодателството относно критериите за промяна на режима на осъдените на доживотен затвор (въпреки многократните препоръки от КПИ в тази връзка), едва ли е изненадващо да се установи, че на много малка част от осъдените на доживотен затвор се позволява да общуват с други осъдени затворници (които не са с доживотни присъди). КПИ призовава българските власти да направят преглед на нормативната уредба с оглед на това, изолирането на осъдените на доживотен затвор да се основава на индивидуална оценка на риска и да се прилага не по- дълго, отколкото е абсолютно необходимо.
86. (...) Килиите на осъдените на доживотен затвор в Затвора в гр. София и Затвора в гр. Враца са по-големи (с площ между 8 и 9 кв. м.) и много от тях са използвани от по двама души.
Битовите условия варират в отделните килии на осъдени на доживотен затвор в различните затвори, но като цяло се характеризират с лошо състояние и нехигиеничност (плесен по стените, вода на пода и т.н.). Килиите в Затвора в гр. София разполагат с много лош достъп до естествена светлина, но изкуственото осветление е подходящо. (...)
87. Осъдените на доживотен затвор може да взимат душ два пъти седмично в четирите посетени затвори. С изключение на Затвора в гр. Бургас, всички килии на осъдените на доживотен затвор са оборудвани с (частично преградени) санитарни възли, състоящи се от тоалетна и мивка. (...) С положителното изключение на Затвора в гр. Враца, санитарните възли в килиите, както и общите душове, тоалетни и умивални като цяло са в толкова лошо състояние и толкова мръсни, колкото и във всички други посетени затвори. Освен това, ситуацията по отношение на тоалетните принадлежности и материалите за почистване е същата, както при останалите съответни затворнически популации.
88. В контекста на наблюденията в параграфи 86 и 87, КПИ призовава българските власти да предприемат следните мерки в посетените затвори по отношение на битовите условия в отделенията за осъдени на доживотен затвор:
- да се изведат от експлоатация всички единични килии, в които жилищната площ е по-малко от 6 кв. м., като се изключат санитарните възли в килиите; (...)
- да се ремонтират килиите на осъдените на доживотен затвор във всички затвори, като се обърне специално внимание на достъпа до естествена светлина в Затвора в гр. София; в хода на ремонтните работи, всички килии трябва да бъдат оборудвани с напълно преградени санитарни възли (т.е. с разделителна преграда до тавана); (...)
Тези препоръки се отнасят, mutatis mutandis, за всички килии, разположени в отделенията с висока степен на сигурност в Затвора в гр. Белене, Затвора в гр. Бургас, Затвора в гр. София и Затвора в гр. Враца, в това число дисциплинарните и изолационни килии.
Що се отнася до санитарните възли в килиите, общите тоалетни и помещения за миене и къпане в Затвора в гр. Белене, Затвора в гр. Бургас и Затвора в гр. София, и предоставянето на основни хигиенни продукти, както и материали за почистване на килиите, се прави препратка към препоръката в параграф 74 по-горе.
89. По отношение на дейностите, двама [осъдени на доживотен затвор работят] в Затвора в гр. София (...)
Що се отнася до други дейности, осъдените на доживотен затвор във всички посетени затвори разполагат с телевизионни и/или радио приемници в килиите си, както и с книги, вестници и (понякога) DVD плейъри и игрални конзоли. Осъдените на доживотен затвор в Затвора в гр. София имат право на час и половина дневно престой в общо помещение, което често не ползват, тъй като то е оборудвано единствено с маса и столове и няма какво да се прави там. (...)
90. Упражнения на открито са достъпни за (...) час и половина на ден в Затвор - София (...). В допълнение, в Затвора в гр. София и Затвора в гр. Враца осъдените на доживотен затвор разполагат с достъп до гимнастически салон за един час пет дни седмично.
91. КПИ все още е на мнение, че в България режимът на осъдените на доживотен затвор следва да бъде преразгледан основно, така че да включва структурирана програма за конструктивни и за предпочитане извън-килийни дейности; образователни работници и психолози трябва активно да работят с осъдените на доживотен затвор, за да ги насърчават да се включват в тази програма, както и да се стремят да им осигуряват безопасно общуване с другите затворници поне един път дневно.
Следователно, Комитетът повтаря препоръката си към българските власти да продължат да развиват режима за дейности на осъдените на доживотен затвор чрез осигуряване на повече колективни дейности (включително достъп до работа и образование). (...)
93. Като цяло, делегацията забеляза в посетените затвори, че мерките за сигурност по отношение на осъдените на доживотен затвор се прилагат въз основа на индивидуална оценка на риска; освен това, те редовно се преразглеждат с цел постепенно да се намали нивото на ограниченията, налагани на лишените от свобода. Делегацията е положително впечатлена от практиката, наблюдавана в Затвора в гр. Враца, където (по решение на директора) осъдените на доживотен затвор вече не са с белезници, когато се намират извън килиите си, освен когато се ескортират извън отделенията за задържане с висока степен на сигурност на затвора; освен това, надзирателите, които работят с осъдените на доживотен затвор, не носят палки. Също в (...) София, повечето осъдени на доживотен затвор вече не са с белезници, докато се придвижват в рамките на отделенията си. (...)
100. В миналото, Комитетът много пъти е подчертавал значението на първоначалния преглед на новопостъпилите затворници с цел да се предотврати разпространението на заразни болести, предотвратяване на самоубийства и за своевременно документиране на евентуални телесни наранявания.
Във всички посетени пенитенциарни институции, новопостъпилите затворници по принцип се преглеждат от медицински персонал в рамките на 24 часа от пристигането си. Въпреки това, има и някои изключения: затворници, постъпили в петък, обикновено не се преглеждат преди следващия понеделник; освен това, са установени забавяния до седем дни в (...) Затвора в гр. София .
В повечето от посетените институции, процесът на медицински преглед е с повърхностен характер (ако не и чиста формалност) и се състои просто от разговор с лишения от свобода и измерване на неговия пулс и кръвно налягане. Въпреки това, процедурата в Затвора в гр. Белене и Затвора в гр. Враца също така включва преглед за туберкулоза, докато в другите затвори такъв преглед се извършва единствено веднъж годишно и то не при постъпването; що се отнася до Поправителен дом Бойчиновци, прегледът за туберкулоза при постъпване не се извършва системно. Други изследвания (като напр. за HIV, хепатит B/C) могат да се извършват доброволно, но нито една от институциите не ги прилага като рутинна мярка. (...)
КПИ подчертава, че препоръчва да се вземат мерки за осигуряване на стриктно спазване на правилото, че всички затворници трябва да бъдат преглеждани от медицински служител незабавно при постъпването им, както е посочено в нормативната уредба. Медицинският преглед при приемане трябва да бъде щателен и да включва физически преглед. »
ОТ ПРАВНА СТРАНА
I. ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
60. Жалбоподателят твърди, че не е получил подходящите за здравословното му състояние медицински грижи, докато е бил лишен от свобода и се оплаква също така от материалните условия на задържане, и от затворническия режим, на който е бил подложен в Център за временно лишаване от свобода в гр. Бургас и в Затвора в гр. Бургас и Затвора в гр. София. Той се позовава на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:
Чл. 3
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“
A. Допустимост
1. Становища на страните
61. Правителството счита, че не са били изчерпани вътрешноправните средства за защита. Посочва, че жалбоподателят не е предявил иск за претърпени вреди, по силата на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с каквато правна възможност е разполагал. Касае се за иск, по който има добре утвърдена съдебната практика на вътрешните съдилища и предявяването му би позволило на жалбоподателя да получи признание за нарушаване на правото му да не бъде подложен на нечовешко и унизително отношение, и евентулано да бъде присъдено парично обезщетение.
62. Жалбоподателят счита, че иск за претърпени вреди по силата на чл. 1 от ЗОДОВ не е можел да се счита като ефективно средство за защита в неговия случай. В частност, той твърди, че се е касаело за иск, с изцяло компенсаторен характер, който не е можел да доведе до подобряване на материалните условия на задържането. Тези условия са останали непроменени между 1999 г. и 2005 г., когато администрацията на затвора е осъществила програма за ремонт на помещенията в отделението с повишени мерки за сигурност в Затвора в гр. София. Но дори и след това затворниците, изтърпяващи нказания доживотен затвор, са продължили да бъдат изолирани от останалата част от затворниците, и не са извършвали достатъчно дейности извън килиите си, което не може да се счита за ситуация, съвместима с чл. 3 от Конвенцията.
63. Жалбоподателят добавя, че до 2007 г. — дата, на която законодателят е въвел такса за завеждане на съдебен иск в размер на 10 лв., дължимата съдебна такса за завеждане на иск за претърпени вреди срещу държавата е била пропорционална на претенцията, формулирана от жалбоподателя, което се приравнява на несправедлива пречка за предявяване на подобен съдебен иск от затворниците. Освен това, присъдените от вътрешните съдилища суми за обезщетения в случаи като този на жалбоподателя, са били скромни.
64. Подобен иск е бил неефективен по отношение на ограничаващия затворнически режим на жалбоподателя, имайки предвид, че той произтича от действащите законови разпоредби и че прилагането му от администрацията на затвора не се счита за незаконно действие от съдилищата.
65. Искът за претърпени вреди не е можел да представлява ефективно средство за защита за твърдяната липса на адекватни медицински грижи, предоставяни в затвора, тъй като е съществувал постоянен риск от ново заразяване в затворническата среда. Освен това, жалбоподателят е бил лишен от адаптиран хранителен режим и му е било отказано да се увеличи дневния му престой на открито.
2. Преценка на Съда
a) По твърдяната липса на адекватни медицински грижи в мястото за лишаване от свобода
66. Жалбоподателят се оплаква, на първо място, от липсата на адекватни медицински грижи в мястото за лишаване от свобода.
67. Съдът припомня, че по силата на чл. 3 от Конвенцията държавата трябва да се погрижи за адекватното осигуряване на здравето и благосъстоянието на лицата, лишени от свобода, и по-специално чрез полагането на съответните медицински грижи (Mouisel срещу Франция, no 67263/01, § 40, ЕСПЧ 2002IX ; Farbtuhs срещу Латвия, no 4672/02, § 51, 2 декември 2004 г.).
68. Съдът не счита, че следва да разглежда възражението на правителството, че в настоящия случай не са изчерпани всички вътрешноправни средства за защита, тъй като счита, при всички положения смята, че тази жалба е недопустима поради изложените по-долу основания.
69. Съдът заявява, че жалбоподателят е бил поставен под лекарско наблюдение по време на гладната си стачка през м. юни и юли 2001 г. в Затвора в гр. Бургас. След известно време, той е бил хоспитализиран поради влошаване на здравословното му състояние и е бил върнат в Затвора в гр. Бургас след като напълно се е възстановил (параграф 45 по-горе).
70. През м. октомври 2004 г., т.е. осем месеца след преместването му в Затвор – София, той се е разболял от туберкулоза (параграф 46 по-горе). Той е приет в болницата към затвора, където е получил необходимото медицинско лечение, тъй като резултатите от редовните му контролни прегледи са показали, че заболяването не е рецидивирало (параграф 47 по-горе). Според докладите на затворническата администрация, които жалбоподателят не оспорва, в затвора той е бил под продължително лекарско наблюдение (ibidem).
71. През 2010 г. и 2011 г. той отново е бил хоспитализиран поради хронично главоболие и безсъние. Лекарите не са установили никакво сериозно усложнение и здравословното му състояние се подобрило след престоя му в болницата към затвора. Освен това, жалбоподателят редовно е ползвал услугите на двама зъболекари — този от затвора и този, избран от неговите близки (параграфи 48-49 по-горе).
72. В светлината на тези факти, Съдът не счита, че българските затворнически власти не са изпълнили задължението си да предоставят на жалбоподателя необходимите медицински грижи. Истина е, че жалбоподателят се е разболял от туберкулоза в затвора. Съдът обаче държи да припомни, че този факт не е достатъчен сам по себе си, за да се търси отговорност от държавата по силата на чл. 3 от Конвенцията, ако властите в затвора са предприели всички необходими мерки, за да осигурят на задържаното лице адекватно лечение (вж. измежду много други Alver срещу Естония, № 64812/01, § 54, 8 ноември 2005 г. ; Pitalev срещу Русия, № 34393/03, § 53, 30 юли 2009 г. ; Gladkiy срещу Русия, № 3242/03, § 88, 21 декември 2010 г.). Освен това, от данните по делото е видно, че жалбоподателят е бил на лечение в болницата към затвора, че е бил подложен на редовни и постоянни прегледи от страна на лекарите там и че от 2004 г. насам, заболяването му повече не е рецидивирало. Изглежда също така, че лечението в болницата и продължителните медицински грижи, които са били полагани за жалбоподателя, се вписват в рамките на политиката за превенция и лечение на туберкулоза в затворническа среда, прилагана от администрацията на затвора (вж. параграфи 50 и 57 по-горе). В допълнение, Съдът счита, че докладите относно посещенията на КПИ в Затвора в гр. София не съдържат особени критики по отношение на медикаментозното лечение или медицинското наблюдение на задържаните лица, болни от туберкулоза (вж. параграф 57 и 59 по-горе).
73. Въз основа на тези мотиви, Съдът счита, че настоящата жалба на жалбоподателя е явно неоснователна и следва да се отхвърли, като се приложи чл. 35 § 3 a) и § 4 от Конвенцията.
б) По отношение на материалните условия на задържане и затворническия режим, на който е бил подложен жалбоподателят
74. Жалбоподателят критикува материалните условия в Център за временно задържане в гр. Бургас и в Затвора в гр. Бургас и Затвора в гр. София. Оплаква се от затворническия режим, при който изтърпява доживотната си присъда.
75. Правителството се мотивира с неизчерпването на вътрешноправните средства за защитае. Посочва, че жалбоподателят е пропуснал да заведе иск за претърпени вреди по силата на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
76. Съдът припомня, че правилото, което чл. 35 § 1 от Конвенцията, налага на жалбоподателите задължението да използват на първо място наличните и достатъчни вътрешноправни средства за защита в правния ред на държавата, позволяващи им да получат обезщетение за нарушенията, които твърдят. Същите способи за защита следва да съществуват в достатъчна степен на сигурност, на практика, както и на теория, без което им липсват желаните достъпност и ефективност (вж. измежду много други Salman срещу Турция [GC], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000VII и İlhan срещу Турция [GC], no 22277/93, § 58, ЕСПЧ 2000-VII).
77. Правейки възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, Правителството следва да убеди Съда, че средството за защита, неприбягването до което вменява на жалбоподателя, е било ефективно и налично като на теория, така и на практика. Веднъж доказвайки това, тежестта на доказване преминава върху жалбоподателя, който следва да установи, че средството за защита, посочено от Правителството, действително е било използвано, или, че по някаква причина, този ред за защита не е бил нито подходящ, нито ефективен, като се имат предвид фактите по делото или че някои конкретни обстоятелства са го освободили от задължението да прибегне до посочения ред за защита (Akdivar и други срещу Турция, 16 септември 1996 г., § 68, Сборник с постановления и решения 1996-IV).
78. Според постоянната юрисприденция на Съда, способите за защита, имащи изцяло компенсаторен характер, както и искът за претърпени вреди, предвиден в чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, изтъкнат от Правителството, представляват ефективни вътрешноправни средства, които следва да бъдат предварително упражнени, в случай че съответното лице е било освободено от затвора след момента на твърдяното нарушение или поставено в условия, които отговарят на стандартите на Конвенцията (Harakchiev и Толумов, посочено по-горе, §§ 222-225).
79. Разглеждайки фактите по делото, Съдът отбелязва, че жалбоподателят все още се намира в Затвора в гр. София. С изключение на някои положителни промени в материалните условия на задържане, свързани в частност с квадратурата на килията и въведените санитарни удобства (вж. параграф 42 по-горе), той продължава да е подложен на силно ограничителен затворнически режим, който се характеризира с неговото изолиране от останалите затворници и с липсата на достатъчно дейности (вж. параграфи 41 и 59 по-горе). Като се има предвид, че вътрешните съдилища считат, че условията за изпълнение на доживотните наказания не противоречат на вътрешното законодателство, евентуален иск за пртърпени вреди, с правно основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди и критикуващ споменатите условия за изпълнение на наказанието, би бил лишен от всякакъв разумен шанс за успех (вж. Харакчиев и Толумов, посочено по-горе, §§ 142, 143 и 226). Освен това, жалбата, подадена от жалбоподателя срещу разпоредбите на Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията, които са от значение за определянето на условията за изпълнение на доживотната му присъда, е отхвърлена от административните съдилища с мотива, че тези разпоредби са в съответствие с нормативните актове от по-висш ранг (виж пар. 44 по-горе). От това произтича, че посочения от Правителството ред за защита не е в състояние да отстрани твърдяното нарушение на чл. 3.
80. Поради това, повдигнатото от правителството възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, следва да бъде отхвърлено.
81. Освен това, Съдът отбелязва, че настоящата жалба не е явно неоснователна по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че няма друго основание за недопустимост. Съответно, жалбата следва да бъде обявена за допустима.
B. Основателност
1. Становища на страните
a) Жалбоподателят
82. Жалбоподателят твърди, че е прекарал дълги години в три различни места за лишаване от свобода в много лоши материални условия: според неговите думи той е бил държан затворен в тесни килии в окаяно състояние, без санитарни удобства и при липсата на подходящи осветление, вентилация и хигиена.
83. Той уточнява, че тези материални условия допълват затворническия режим, по време на който той е бил постоянно изолиран от останалите затворници, като не са му били предлагани достатъчно дейности извън килията.
84. Жалбоподателят е на мнение, че пагубните ефекти от условията, при които е бил лишен от свобода и от затворническия режим, който е следвало да изтърпи, са надхвърлили прага на сериозност, необходим за прилагането на чл. 3 и че въз основа на този факт той е бил подложен на нечовешко и унизително отношение.
б) Правителството
85. Правителството оспорва тезата на жалбоподателя. Отбелязва, че с обстоятелството, че жалбоподателят е бил затворен във въпросните три места за лишаване от свобода, властите по никакъв начин не са имали намерение да го подложат на отношение, несъвместимо с чл. 3 от Конвенцията.
86. Правителството отбелязва, че заинтересованото лице към настоящия момент е затворено в килия с подходяща площ, добре мебелирана и разполагаща с всички необходими санитарни удобства. Ежедневно прекарва с време на открито и извършва други дейности измежду тези, които са налични в Затвора в гр.София: посещения на библиотеката, присъствие на религиозни служби, водене на кореспонденция.
87. Правителството счита, че в настоящия случай, прагът на суровост, необходим за прилагането на чл. 3 не е достигнат. Следователно приканва Съда да отхвърли жалбата на жалбоподателя в частта, която се основава на този член от Конвенцията.
2. Оценка на Съда
88. Съдът припомня, че според съдебната си практика, за да попадне в приложното поле на чл. 3 лошото отношение трябва да достигне минимален праг на суровост. Оценката на този минимум е по същество относителна; тя зависи от всички данни по делото и по-специално от продължителността на отношението и психическите и умствените му ефекти, както и, понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (вж. измежду много други решение Ирландия срещу Обединеното Кралство, 18 януари 1978 г. § 162, серия A № 25). Основният въпрос, който се поставя пред Съда по настоящото дело, е, дали материалните условия на задържането на жалбоподателя, комбинирани заедно с условията за изпълнение на доживотната му присъда, са надхвърлили прага на тежест, който се изисква за прилагането на чл. 3 от Конвенцията.
89. Жалбоподателят е лишен от свобода от м. октомври 1999 г. От тази дата насам той минава през три различни места за лишаване от свобода: Центъра за временно задържане в гр. Бургас, Затвора в гр. Бургас и Затвора в гр. София.
90. Съдът отчита, че страните постигат съгласие относно неадекватния характер на материалните условия на Център за временно настаняване - Бургас между м. октомври 1999 г. и м. април 2000 г. — периодът, през който жалбоподателят е бил лишен от свобода там (параграфи 33-34 по-горе). Докладът от посещението на КПИ от 1999 г. потвърждава тази констатация (параграф 54 по-горе).
91. След това, жалбоподателят е бил прехвърлен в Затвора в гр. Бургас, където е останал между 2000 г. и 2004 г. (вж. параграф 32 по-горе). В доклада си от посещението от 2002 г. делегацията на КПИ посочва, че секторът, предназначен за затворниците, изтръщяващи наказание доживотен затвор в Затвора в гр. Бургас, където е лежал жалбоподателят, е бил наскоро ремонтиран, че самостоятелните килии са били с площ 6 кв. м. и са имали подходяща вентилация и осветление. Основният проблем, констатиран от делегацията на КПИ, е бил ограниченият достъп до общите санитарни възли и използването на кофи за хигиенни нужди от затворниците (параграф 55 по-горе).
92. На 25 февруари 2004 г. жалбоподателят е бил прехвърлен в Затвора в гр. София, където продължава да изтършява наказанието си. Според докладите от посещенията през 2006 г., 2008 г. и 2014 г. на КПИ в това място за лишаване от свобода, всички килии в отделението с повишени мерки за сигурност в Затвора в гр. София са имали санитарни възли (параграфи 57-59 по-горе). Според представената информация от Правителството, тази част от затвора е била реновирана през 2005 г. и 2006 г. и жалбоподателят е бил преместен там в самостоятелна килия с подходяща площ (параграф 42 по-горе). Въпреки това, докладът от посещението на КПИ от 2014 г. отново потвърждава общото лошо състояние на отделението за затворници с доживотни присъди в Затвора в гр. София, липсата на естествена светлина и лошата хигиена на помещенията (виж параграф 59 по-горе).
93. Съдът установява, че през всички тези години условията за изпълнение на доживотната присъда на жалбоподателя, установени от затворническия режим, приложен спрямо него, са останали твърде ограничаващи. Жалбоподателят първоначално е бил поставен под т. нар. „специален“ затворнически режим: прекарвал е по двадесет и три часа затворен в килията си, като по-голямата част от времето — на леглото; достъпът му до библиотеката в затвора се е ограничавал до няколко минути, необходими да избере и вземе книга; можел е да посещава параклиса на затвора два пъти годишно със забрана да се среща с другите затворници (вж. параграфи 38 и 40 по-горе). През 2008 г. се е ползвал с облекчение на затворническия си режим (параграф 41 по-горе). Въпреки това килията му продължава да бъде заключена през деня и той продължава да бъде изолиран от останалата част от затворниците (ibidem). От последващите доклади на КПИ се установява, че отделението на затворниците с повишени мерки за сигурност в Затвора в гр. София имат много малко дейности извън килиите си и са изолирани от останалата част от затворниците (параграфи 57-59 по-горе).
94. С оглед на посочените по-горе съображения и по примера на констатациите в неотдавна постановеното решение Харакчиев и Толумов, посочено по-горе, §§ 203-214, Съдът счита, че лошите условия на задържане на жалбоподателят, заедно с ограничителния режим за изпълнение на наказанието доживотен затвор и продължителността на разглеждания период на лишаване от свобода, са подложили жалбоподателя на изпитание, надхвърлящо страданията, присъщи на изпълнението на наказание лишаване от свобода. Следователно, Съдът счита, че в този случай прагът на сериозност, необходим за прилагането на чл. 3 от Конвенцията, е бил надхвърлен. Жалбоподателят е бил поставен в продължаваща ситуация на непризнаване на правото му да не бъде подлаган на нечовешко и унизително отношение.
95. Следователно е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
96. В становището си от 12 април 2012 г. жалбоподателят се оплака, че не е разполагал с вътрешноправни средства за защита за отстраняване на нарушенията на чл. 3. Той се позовава на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:
Чл. 13
“Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (…) тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции“
97. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е формулирал две отделни оплаквания по смисъла на чл. 3 от Конвенцията: първото оплакване се отнася до липсата на адекватни медицински грижи, а второто — до материалните условия на задържането и режима на изтърпяване на наказанието.
98. По отношение на жалбата, отнасяща се до липсата на предоставени адекватни медицински грижи в мястото за лишаване от свобода, жалбоподателят пропуска да отбележи, че Съдът я е обявил за недопустима поради очевидна липса на основание. (вж. параграфи 66-73 по-горе). От това следва, че жалбоподателят не разполага със „защитимо оплакване“, което е необходимо условие, за да може да се оплаква от евентуално нарушение на чл. 13. Следователно жалбата в тази си част е явно неоснователна и следва да се отхвърли в приложение на чл. 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.
99. По отношение на другото оплакване, основаващо се на разпоредбите на чл. 13 във връзка с чл. 3, а именно липсата на вътрешноправни средства за защита за подобряване на условията на лишаване от свобода, Съдът отбелязва, че през 2010 г. жалбоподателят е оспорвал пред българските административни съдилища разпоредбите на правилника за приложение на Закона за изпълнение на наказанията, които управляват някои аспекти от ограничителния му режим на задържане. На 14 септември 2011 г жалбата му е отхвърлена от Върховния административен съд с окончателно съдебно решение. (виж параграф 44 по-горе). Като взе предвид обстоятелствата по случая, Съдът счита, че тази последна дата трябва да бъде приета за отправна точка на срока от шест месеца за подаването на жалбата, основаваща се на чл. 13 по отношение на лошите условия на задържане. Жалбоподателят, обаче, е подал тази жалба едва на 12 април 2012 г., или седем години и десет месеца след подаването на тези жалби по силата на чл. 3, разглеждани самостоятелно, и седем месеца след съответното окончателно решение на национално ниво. От това следва, че това оплаване е просорчоено и в тази част жалбата следва да бъде отхвърлена в приложение на чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 3 в) ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
100. Жалбоподателят твърди, че не е имал адвокатска защита през първите дни от своето задържане. В съображенията си от 12 април 2012 г. той се оплаква също така, че последващите срещи с адвокатите му в местата за задържане са се състояли в присъствието на следователя. Той се позовава на чл. 6 §§ 1 и 3 в), гласящ, както следва :
Чл. 6
« 1. Всяко лице има право на справедливо гледане на неговото дело (...) от съд (...), който ще вземе решение (...) при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него. (...)
3. Всяко обвинено лице има правото в частност на:
c) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор и, ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват. (...)»
A. Допустимост
101. Жалбоподателят се оплаква най-напред от това, че не имал адвокатска защита по време на първите дни от своето задържане. Съдът установява, че това оплакване не е явно неоснователно по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че не влиза в противоречие с какъвто и да е друг мотив на недопустимост. Следователно, следва да бъде обявена за допустима.
102. По отношение на другата жалба на жалбоподателя, а именно, че не е могъл да проведе поверителни разговори със своите адвокати по време на задържането си, Съдът счита, че това оплакване е било формулирано за първи път в становищата на жалбоподателя от 12 април 2012 г., а именно повече от дванадесет години след въпросните събития (вж. параграфи 10-16 по-горе) и осем години и четири месеца след края на наказателното преследване срещу жалбоподателя (вж. параграф 30 по-горе). Следователно, това оплакване епросрочено и следва да бъде отхвърлено, в приложение на чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
Б. Основателност
1. Становища на страните
103. Жалбоподателят твърди, че е бил задържан на 3 октомври 1999 г. в София и че на следващия ден е прехвърлен в Бургас. По време на първите три дни от задържането му, той е бил разпитван от полицаите в отсъствието на адвокат и въпреки изричните му искания да ползва адвокатска защита. На 6 октомври 1999 г. той е провел кратка среща със служебно назначен адвокат, точно преди да бъде обвинен в ограбването на обменно бюро, заедно с убийството на две лица.
104. Жалбоподателят припомня, че достъпът до адвокат е една от основните гаранции за провеждането на справедлив съдебен процес. В неговия случай, въпреки че първоначалните разпити, проведени от полицаите, не са част, от юридическа гледна точка, от воденото срещу него предварителното разследване, той твърди, че невъзможността да се срещне с адвокат през този първоначален период на своето задържане е накърнило правото му на защита и справедливостта на съдебния процес.
105. Правителството възразява на тезата на жалбоподателя. Отбелязва, че жалбоподателят е бил обвинен и разпитан за първи път на 6 октомври 1999 г. в присъствието на служебно назначен адвокат. През трите предходни дни няма извършени действия по разследването. Освен това, като се има предвид, че вътрешното законодателство гарантира достъпа до адвокат от момента на задържането, жалбоподателят е могъл да поиска да се свърже с адвокат по свой избор още преди 6 октомври 1999 г., което същият не е сметнал за необходимо да направи.
106. Още повече, в хода на първите два разпита, проведени на 6 и 12 октомври 1999 г., заинтересованото лице е запазило мълчание. Той е направил самопризнания едва на 21 октомври 1999 г., когато е бил подпомаган от адвокати, по негов избор. При тези обстоятелства, Правителството поддържа тезата, че фактът, че жалбоподателят не е бил има адвокатска защита през първите дни от своето задържане, не е накърнило правото му на ефективна защита в рамките на образуваното срещу него наказателно производство. Следователно, принципът за справедлив съдебен процес е спазен.
2. Оценката на Съда
107. Съдът припомня, че гаранциите от наказателноправен аспект, които чл. 6 предоставя и по-специално тези, които са посочени в ал. 3, могат да породят ефект дори и преди съдът да е сезиран по същество, ако и доколкото тяхното първоначално неспазване рискува тежко да компрометира справедливостта на процеса (Imbrioscia срещу Швейцария, 24 ноември 1993 г., § 36, серия A № 275).
108. Съдът е имал възможност няколко пъти да заяви, че правото на всеки обвиняем да получи ефективна адвокатска защита, при необходимост и служебно назначен, гарантирано от чл. 6 § 3 в), е част от основните елементи на справедливия процес (Poitrimol срещу Франция, 23 ноември 1993 г., § 34, серия A № 277-A, и Демебуков срещу България, № 68020/01, § 50, 28 февруари 2008 г.). Предвид това, чл. 6 § 3 в) оставя на договарящите държави възможността да изберат средствата, чрез които тяхната правна система да гарантира това право, като задачата на Съда се състои в преценката дали предоставения ред за защита, съвпада с изискванията за справедлив процес (Imbrioscia, посочено по-горе, § 38).
109. За да може правото на справедлив съдебен процес, предвидено в чл. 6 § 1, да остане достатъчно «конкретно и ефективно», трябва, като цяло, да се позволи достъпа на адвокат още по време на първия разпит на заподозряно лице от страна на полицията, освен ако не се докаже, на фона на особените обстоятелства по делото, че съществуват причини с императивен характер за ограничаването на това право. Дори когато, по изключение, императивни причини могат, да оправдаят отказа за допускане на адвокат, подобно ограничение — независимо от неговото основание — не трябва необосновано да накърнява правата, произтичащи за обвиняемия от чл. 6. По принцип, се нанася непоправима вреда на правото на защита, ако бъдат направени инкриминиращи изявления в хода на полицейски разпит, проведен без възможното присъствие на адвокат, и които се използват, за да се обоснове осъждане (Salduz срещу Турция [GC], № 36391/02, § 55, ЕСПЧ 2008 г.).
110. Освен това, Съдът заключи, че системната забрана, наложена на заподозрените лица, да имат достъп до адвокат по време на задържането под стража, която произтича от разпоредба на вътрешното законодателство, се приравнява на неизпълнение на изискванията на чл. 6 от Конвенцията, независимо от факта, че засегнатото лице е запазило мълчание по време на разпитите му (Dayanan срещу Турция, № 7377/03, § 33, 13 октомври 2009 г.).
111. Съдът счита, че веднага следва да направи разграничине между настоящото дело и горепосоченото дело Dayanan, доколкото, за разлика от турското законодателство, по времето на извършването на деянията, българското законодателство, отнасимо към делото, не поставя никакво ограничение на правото на задържаните лица да бъдат ползват адвокатска защита по техен избор, считано от момента на тяхното задържане. В действителност, чл.70, ал. 4 от отменения Закон за Министерство на вътрешните работи гарантира на жалбоподателя достъп до адвокат от момента на арестуването му от полицията на 3 октомври 1999 г. и чл. 73, ал. 1 от отменения Наказателнопроцесуален кодекс предоставя същата тази гаранция при задържането на заинтересованото лице, което е постановено, считано от 4 октомври 1999 г. от органите за предварително разследване (параграфи 52 и 53 по-горе). За тези правила не се прилага никакво изключение.
112. Страните не спорят, че жалбоподателят на практика не винаги се е възползвал от тази законова гаранция. Правителството поддържа тезата, че жалбоподателят не е поискал да ползва услугите на адвокат през този период (параграф 105 по-горе). Заинтересованото лице поддържа противното твърдение (параграф 103 по-горе). Съдът не е в състояние да опредили, дали фактът, че жалбоподателят не се е посъветвал с адвокат преди 6 октомври 1999 г., се дължи на собственото му пасивно поведение или, както изглежда, че твърди последния, поради недобросъвестното поведение на властите. Каквато и да е действителната ситуация, Съдът счита, че е уместно да разгледа, на фона на постоянната си съдебна практика и по-специално на принципите, посочени в присъдата му по горепосоченото дело Salduz, дали посоченият от жалбоподателя факт е нанесъл непоправима вреда на безпристрастността на наказателното производство в неговата цялост.
113. На първо място, Съдът счита, че нито един документ по делото не показва, че жалбоподателят е бил разпитан по време на трите дни от заддържането му в отсъствието на адвокат (вж., решение в обратния смисъл Salduz, посочено по-горе, § 14, и Adamkiewicz срещу Полша № 54729/00, § 87, 2 март 2010 г.). В действителност, всичките му разпити от органите, ръководещи воденото срещу жалбоподателя наказателното разследване, са извършени след произнасянето на официално обвинение срещу него на 6 октомври 1999 г. и в присъствието на адвокат (параграфи 10-12 и 16 по-горе). През първите три дни няма действия по разследването, които да засягат жалбоподателя, и които да са извършени, без той да е бил подпомаган от адвокат (виж, a contrario, Mehmet Şerif Öner срещу Турция, № 50356/08, § 21, 13 септември 2011 г.).
114. В хода на първите му разпити, проведени от следователя на 6 и 12 октомври 1999 г. в присъствието на адвокатите му, заинтересованото лице е запазило мълчание. То е направило самопризнания едва на 21 октомври 1999 г., дата, на която по време на разпита е било придружено от адвокат по негов избор (параграф 12 по-горе). Вярно е, че след това жалбоподателят е оттеглил първоначалните си показания, за да поддържа версия, според която престъпленията, в които е обвинен, са извършени от чужденец (параграфи 14, 16 и 25 по-горе). Независимо от този факт, Съдът счита, че жалбоподателят не би могъл да претендира, че не е знаел, към момента, когато е признал участието си в разследваното въоръжено нападение, че тези първоначални показания биха могли да се използват като доказателство в рамките на наказателното производство.
115. Всъщност, признанията на жалбоподателя са били счетени за достатъчно доказателство в рамките на делото срещу него. Все пак, трябва да се отбележи, че осъждането му не се е основавало само на тези самопризнания. Вътрешните съдилища са взели предвид и множество други доказателства, които потвърждават версията, според която именно той е организирал разследваното въоръжено нападение и е подтикнал съучастника си А.С. да стреля по двете жертви. В хода на делото срещу него, той е бил зашитаван от адвокати по негов избор. Той е успял да изложи версията си относно фактите, да представи доводи в полза на оправдателната си присъда и да постигне събирането на доказателства в полза на защитната теза. Вътрешните съдебни инстанции обстойно са мотивирали съдебните си решения (параграфи 18-31 по-горе).
116. Ето защо, Съдът счита, че фактът, че заинтересованото лице не е било подпомагано от адвокат по време на първите три дни от задържането му, не е навредил на правото му да се защитава по ефективен начин в рамките на наказателното преследване. Правото му да не допринася за собственото си обвиняване е било спазено и принципът за справедливост на наказателното производство в действителност е бил спазен. Следователно, не е налице нарушение на чл. 6 § 3 в) във връзка с чл. 6 § 1 от Конвенцията.
IV. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
117. Чл. 41 от Конвенцията гласи,
“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и, ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”
A. Обезщетение за вреди
118. Жалбоподателят претендира за 28 000 евро за неимуществени вреди, които той твърди, че е претърпял.
119. Правителството счита, че тази претенция е преувеличена.
120. Съдът счита, че жалбоподателят е понесъл неимуществена вреда поради лошите условия, в които се е намирал, на местата за лишаване от свобода, където е пребивавал, и затворническия режим, който е трябвало да понесе. За да определи размера на обезщетението, което следва да присъди, Съдът счита, че следва да вземе предвид дългия срок на задържане на жалбоподателя, неподходящите материални условия на трите места за лишаване от свобода в течение на всичките тези години и постоянното прилагане на затворнически режим, лишен от достатъчно възможности за контакти с хора и дейности извън килията. С оглед на горепосочените обстоятелства и като се отчита присъдения размер за нанесената морална щета при други подобни дела срещу България (вж. по-специално Харакчиев и Толумов, посочено по-горе, § 286), Съдът счита, че следва да присъди на жалбоподателя обезщетение от 8 000 евро на това основание.
Б. Разходи и разноски
121. Жалбоподателят претендира също така пред Съда за изплащането на 1 910 евро и 1 329 лева за направените разходи и съдебни разноски. Той моли сумата от 1 910 еврода бъде изплатена директно по банковата сметка на неговия представител — г-жа С. Маргаритова-Вучкова.
122. Правителството счита, че това искане е прекомерно и необосновано.
123. Според съдебната практика на Съда, един жалбоподател може да поиска възстановяване на разходите и съдебните му разноски само доколкото те са установени в действителност, необходимостта от тях и разумния характер на размера им. В настоящия случай, като има предвид документите, с които разполага, и съдебната си практика, Съдът счита, че претендираните суми за разходи и съдебни разноски са разумни и обосновани и ги присъжда на жалбоподателя. Също така, Съдът приема искането, с което се претендира, че сумата от 1 910 евро трябва да бъде изплатена директно по банковата сметка на представителя му, докато сумата от 679,50 евро (която съответства на 1 329 лева) трябва да се изплати по банковата сметка на жалбоподателя.
В. Лихва за забава
124. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с лихвения процент по заеми на Европейската централна банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата по чл. 3 от Конвенцията относно материалните условия за заддържане и затворническия режим на жалбоподотеля за допустима, а по отношение на жалбата по чл. 6 § 3 в) от Конвенцията във връзка с чл. 6 § 1, във връзка с липсата на достъп до адвокат през първите дни на задържането - за недопустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията;
3. Приема, че не е налице нарушение на чл. 6 § 3 в) във връзка с чл. 6 § 1 от Конвенцията;
4. Постановява
a) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, §2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането
i) 8 000 евро (осем хиляди евро), плюс всяка останала сума, която би могла да се дължи във вид на данък, за моралната щета;
ii) 2 589.50 евро (две хиляди петстотин осемдесет и девет евро и петдесет цента), плюс всяка останала сума, която би могла да се дължи във вид на данък от жалбоподателя, за разходите и съдебните разноски, от които 679.50 евро (шестстотин седемдесет и девет евро и петдесет цента), които следва да се платят директно по сметката на жалбоподателя, и 1 910 евро (хиляда деветстотин и десет евро), които следва да се платят по сметката на правния му представител;
б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на лихвения процент по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период, към която се добавят три процентни пункта;
5. Отхвърля искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.
Изготвено на френски език и оповестено в писмен вид на 20 октомври 2015 г., в съответствие с Правило 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Франсоаз Елен-Пасос, Гуидо Раймонди
Секретар на отделението Председател
Дата на постановяване: 20.10.2015 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-158024
