Номер на жалба: 44330/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-1-F) Екстрадиране

По делото Хаджиев с/у България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:

          Инета Зимеле (Ineta Ziemele), Председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
          Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva),
          Пол Махони (Paul Mahoney),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,

        и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито съвещание, проведено на 13 май 2014 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№. 44330/07) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от гражданин на Туркменистан и Русия, г-н Аннадурди Карлиевич Хаджиев („жалбоподателят“), на 28 септември 2007.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-жа M. Илиева, адвокат, практикуващ в София и от Българския хелзинкски комитет. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своите представители, г-жа М. Димова и г-н В. Обретенов от Министерството на правосъдието.

3.  Руското правителство, след като е било информирано за правото си да се намеси по делото (член 36, ал. 1 от Конвенцията и Правило 44 ал. 1 от Правилника на Съда), не се възползва от тази възможност.

4.  Жалбоподателят твърди, по-специално, че второто му задържане в очакване на екстрадиция, е било незаконно и произволно.

5. На 21 февруари 2011 г. жалбата е била съобщена на Правителството.

ПО ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

A. Предварителна информация

6. В периода между 5 август 1992 г. и 15 август 1998 г. жалбоподателят е работил като заместник-председател на Централната банка на Туркменистан. През 2000 г. той става член на политическото движение „Ватан“, което до голяма степен критикува политическия режим в Туркменистан.

7. През октомври 2001 г. жалбоподателят, жена му и децата се преместват в България. Жалбоподателят създава свой собствен бизнес в областта на развитието на строителството и получава постоянно пребиваване. През 2003 г. той става основател и изпълнителен член на Туркменистанска хелзинкска фондация – организация, която е основана във Варна и се занимава със защитата на правата на човека в Туркменистан.

8. Оказва се, че поради политическата му дейност, членове на семейството на жалбоподателя са били подложени на преследване в Туркменистан. През 2006 г. сестра му е била измъчван и убита в затвора.

9. На 10 март 2004 г. българските власти предоставят хуманитарен статут на жалбоподателя по Закона за убежището и бежанците от 2002 г.

Б.  Първи набор от процедури по екстрадиране и произтичащото от това обезщетение за вреди

1.  Производство по екстрадиране и задържането на жалбоподателя в изчакване на екстрадиция

10. На 22 октомври 2002 г. туркменските власти обвиняват жалбоподателя в неправомерно присвояване на публични средства в размер на 40 млн. щатски долара (USD). За престъплението се твърди, че е извършено между 25 юли и 3 септември 2002 г. Според обвиненията жалбоподателят е действал в качеството си на длъжностно лице в Централната банка на Туркменистан и заедно с неговите съучастници са използвали стандартната система за междубанкови плащания, SWIFT, за да прехвърлят незаконно горепосочената сума от банката в Туркменистан към банки в Германия, Латвия, Руската федерация и Хонг Конг. На 10 февруари 2003 г. към тези обвинения бива прибавено друго обвинение за подправяне на документи. Във връзка с тези обвинения, туркменският прокурор също така нарежда задържането на жалбоподателя.

11. Тъй като по това време жалбоподателят е пребивавал в България, на 22 октомври 2002 г. Прокурорската служба на Туркменистан подава искане до българските власти за неговата екстрадиция.

12. Във връзка с молбата за екстрадиция, на 4 декември 2002 г. жалбоподателят е бил задържан за двадесет и четири часа по силата на полицейска заповед. Жалбоподателят иска съдебно преразглеждане на заповедта и на 5 декември 2002 г. Варненският окръжен съд я отменя. Съдът постановява, че заповедта е сгрешена, тъй като в нея не се  посочва никакво правно основание за задържането на жалбоподателя. На 18 юни 2003 г. Върховният административен съд потвърждава решението на по-долната инстанция.

13. При освобождаването му от полицейското задържане на 5 декември 2002 г. на жалбоподателя е връчено постановление на прокурора, което нарежда задържането му в продължение на седемдесет и два часа във връзка с производството по екстрадиция. Постановлението се позовава на Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. („Кодекса от 1974 г.“) и член 65 от Договора между Република България и бившия СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела от 1975 г. („Договорът от 1975 г.“),

14. На 6 декември 2002 г. Варненският окръжен съд удължава задържането на жалбоподателя за период от тридесет дни, въз основа на член 68 от Договора от 1975 г. По жалба на жалбоподателя, с решение от 17 декември 2002 г. Варненският апелативен съд отменя заповедта за задържане и жалбоподателят е освободен под гаранция.

15. На 23 януари 2003 г. прокурорът внася за разглеждане молбата за екстрадиция пред Варненския окръжен съд.

16. В окончателно решение от 22 май 2003 г. Варненският окръжен съд отхвърля молбата за екстрадиция. Съдът прилага Договора от 1975 г. и съответните разпоредби на Кодекса от 1974 г. Съдът установява, по-специално, че в периода, за който се твърди, че е извършил престъплението, жалбоподателят не е бил нает на работа в банката, не може да е действал в качеството си на служител там и не е могъл да е използвал SWIFT мрежата за извършване на оспорваните сделки. По-нататък съдът установява, че наказателното производство срещу жалбоподателя е свързано с политическата му дейност и искането за екстрадиция е направено с цел преследване и наказание на жалбоподателя за политическите му убеждения. Съдът също така специално се позовава на потенциално нарушение на член 3 от Конвенцията при евентуална екстрадиция на жалбоподателя.

17. Решението на съда не е обжалвано и е влязло в сила на 30 май 2003 година.

2.  Производство по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Закона от 1988 г.)

18. На 17 септември 2003 г. жалбоподателят подава искове за обезщетение за вреди в размер на 100 000 български лева (BGN), (равностойността на приблизително 51 000 евро (EUR)), съгласно Закона от 1988 г. до Варненския окръжен съд срещу полицията и Главна прокуратура. Жалбоподателят твърди, че в резултат на действията на полицията и органите на прокуратурата, по-специално, във връзка с петнадесет-дневния период на задържане и с производството по екстрадиция, е претърпял неимуществени вреди. С решение от 17 септември 2004 г. Съдът отхвърля всички искове.

19. При обжалване, с решение от 12 януари 2005 г. Варненският апелативен съд уважава жалбата на жалбоподателя срещу Главна прокуратура за незаконен арест и отхвърля останалата част от исканията. С решение от 21 юни 2006 г. Върховният касационен съд обезсилва съдебното решение по отношение на уважения иск срещу Главна прокуратура и връща делото на по-ниската инстанция, като на този етап посочва, че искът следва да са насочени срещу прокуратурата като цяло. Съдът потвърждава останалата част от решението, с окончателно влизане в сила.

20. С решение от 2 октомври 2006 г. Варненският апелативен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя срещу Прокуратурата. Съдът също така издава заповед по отношение на една от жалбите срещу полицията, решението за която е влязло в сила съгласно постановление на Върховния касационен съд от 21 юни 2006 година.

21. При обжалване, с окончателно решение от 14 ноември 2007 г. Върховният касационен съд отхвърля искането на жалбоподателя срещу Прокуратурата за обезщетение за незаконно задържане. Съдът констатира, че Прокуратурата е действала в съответствие с международните задължения на държавата. Съдът отбелязва, че прокурорът е бил задължен да действа по силата на член 65 от Договора, който, по мнението на съда, дава възможност за принудително задържане в случай на искане за екстрадиция. Съдът също така постановява, че задържането на жалбоподателя не попада в обхвата на Закона от 1988 г., тъй като не е било разпоредено от прокурора, а произтича от международните задължения на държавата. Що се отнася до жалбата срещу полицията, Съдът отменя тази част от решението на Апелативния съд. Той постановява също, че в отменената си част решението е предмет на по-нататъшно разглеждане от петчленен състав на Върховния касационен съд.

22. Жалбата на жалбоподателя срещу това постановление е отхвърлена като недопустима на 22 юли 2008 г. от петчленен състав на Върховния касационен съд. Съдът е приел, че решението на Върховния касационен съд от 14 ноември 2007 г., е влязло в сила в своята цялост в момента на издаване.

23. По отношение на производството, жалбоподателят е осъден да заплати държавна такса в размер на 8000 лева (равностойността на приблизително 4100 EUR).

В.  Наказателно производство срещу жалбоподателя

24. Междувременно, в заповед от 11 септември 2003 г. прокурор от Варненската прокуратура отправя обвинения срещу жалбоподателя за пране на пари, за което се предполага, че е извършено във Варна в периода между декември 2001 г. и ноември 2002 г. Жалбоподателят е бил обвинен, по-специално, в това, че е прехвърлил значителна сума пари, придобити в резултат на престъпно поведение, по банкова сметка в Дубай на 21 ноември 2002 г. Предполагаемото престъпно поведение е присвояване на 40 млн. щатски долара от Централната банка на Туркменистан в периода между 25 юли и 3 септември 2002 г. с помощта на стандартната система за междубанкови плащания SWIFT, т.е. това е същото закононарушение, заради което екстрадицията е била отказана няколко месеца по-рано (виж параграф 16 по-горе).

25. На 26 януари 2004 г. прокурорът прекратява производството поради липса на доказателства. Прокурорът установява, както и съда по екстрадирането, че тъй като в периода между 25 юли и 3 септември 2002 г. жалбоподателят не е работил в Централната банка на Туркменистан (по това време той вече пребивава в България), той не би могъл да използва системата за междубанкови плащания SWIFT и че е обективно невъзможно той да е извършил посоченото престъпление. По този начин не е имало достатъчно доказателства, че въпросната сума е била придобита в резултат на престъпно поведение и наказателното производство за пране на пари трябва да се преустанови.

26. По жалба на жалбоподателя, с решение от 16 февруари 2004 г. Варненският окръжен съд изменя заповедта на прокуратурата и прекратява производството тъй като престъпление не е било извършено. Съдът установява, въз основа на констатациите на прокурора, както и въз основа на решението за искане за екстрадиция, че по време на предполагаемото престъпно поведение по силата на което се предполага, че сумата е получена, жалбоподателят не е бил нает на работа в Централната банка на Туркменистан и следователно не би могъл да е извършил престъплението. Съдът основава своите заключения също така и на констатациите на Съда по екстрадиция, а именно, че обвиненията срещу жалбоподателя са били политически мотивирани и са насочени към неговото преследване.

Г.  Втори набор документи при производството по екстрадиция

1.  Производство по екстрадиция

27. На 28 февруари 2006 г. от Интерпол Ашхабад, очевидно по молба на туркменските власти, съобщават чрез червено известие, че жалбоподателят е издирван от туркменските власти. Според червеното известие жалбоподателят е обвинен в присвояване на 40 млн. щатски долара, присвоени в периода между 25 юли и на 3 септември 2002 г. В известието също така се споменава същата заповед за арест, издадена от властите в Туркменистан през 2002 година.

28. На 19 февруари 2007 г. Националната полицейска служба информира Върховна касационна прокуратура, че жалбоподателят е бил арестуван. На 20 февруари 2007 г. прокурор от тази прокуратура нарежда временно задържане на жалбоподателя въз основа на член 65 от Договора от 1975 г. във връзка с член 13 (5) от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест („Законът от 2005 г.“), и дава инструкции за това как да се процедира по случая.

29. На 9 март 2007 г. Върховната касационна прокуратура получава искане за екстрадиция от страна на властите в Туркменистан чрез посредничеството на Интерпол. Искането се позовава на обвиненията, повдигнати срещу жалбоподателя на 22 октомври 2002 г. и на 10 февруари 2003 г., които са били предмет на първото искане за екстрадиция, а именно, че в периода между 25 юли и 3 септември 2002 г. жалбоподателят е присвоил 40 млн. щатски долара. Искането не съдържа никаква нова информация или доказателства във връзка с обвиненията.

30. На 29 март 2007 г. прокуратурата представя делото пред Варненския окръжен съд. Съдът отказва екстрадиция с решение от 12 април 2007 г. Въз основа на заключенията на разследващите органи и съда, в рамките на наказателното производство срещу жалбоподателя, Варненският окръжен съд е постановил, че предполагаемото престъпно поведение не съставлява престъпление по българския закон. Съгласно член 61 (г) от Договора от 1975 г. това обстоятелство представлява абсолютна процесуална пречка за екстрадиция. Съдът констатира още, че екстрадицията би нарушила член 3 от Конвенцията, тъй като на жалбоподателя е бил предоставен хуманитарен статут, политическата обстановка в Туркменистан не се е променила, и живота и здравето на жалбоподателя ще бъдат изложени на риск, ако той бъде екстрадиран. Тези обстоятелства също представляват процесуални пречки за екстрадиране съгласно член 7 (4) и (5) от Закона от 2005 година.

31. В окончателно постановление от 3 май 2007 г. Варненският апелативен  съд потвърждава решението на долната инстанция. Съдът заявява, че молбата за екстрадиция е била идентична с онази, разглеждана през 2003 г. По нататък съдът също така приема, че решението от 22 май 2003 г. за отказ за екстрадиция е задължаващо по отношение на всички физически и юридически лица и органи. С оглед на това и без да се навлиза в неговата същност, съдът заявява, че случаят не може да се преразгледа.

2.  Задържане в очакване на екстрадицията на жалбоподателя

32. На 19 февруари 2007 г. жалбоподателят е бил задържан под стража за двадесет и четири часа по силата на полицейска заповед за задържането му във връзка с евентуалната му екстрадиция. На следващата сутрин той е бил освободен.

33. По-късно същия ден адвокатът на жалбоподателя получава постановление на прокурора, което нарежда предварителното задържане на жалбоподателя съгласно Договора от 1975 г. (виж параграфи 49-50 по-долу), до получаване на официалната молба за екстрадирането му. Постановлението се позовава на наложителността на ситуацията, рискът жалбоподателя да се укрие и заповедта за арест, издадена от властите в Туркменистан през 2002 година.

34. Жалбоподателят е бил призован да се яви в полицейското управление. В същия ден той е бил задържан.

35. На 22 февруари 2007 г. жалбоподателят е бил изправен пред Варненския окръжен съд. Той твърди, че задържането му е било незаконно, тъй като произтича от същата молба за екстрадиция и че наказателното производство срещу него в България е било прекратено през 2004 г. с мотива, че не е било извършено престъпление. Съдът потвърждава подробностите на наказателното обвинение срещу жалбоподателя и подчертава неговата сериозност. Той отбеляза също, че заповед за арест е издадена от властите на Туркменистан през 2002 г. Въз основа на това, съдът заключава, че е налице реална опасност жалбоподателят да се укрие или да извърши друго престъпление. Съдът също така постановява, че не е обвързан от предходния отказ за екстрадиция и е приел, че не е имало доказателства, че жалбоподателят е бил преследван в Туркменистан по повод политическите му възгледи. В резултат на това съдът нарежда предварителното задържане на жалбоподателя за срок от четиридесет дни съгласно член 13 (7) от Закона от 2005 г..

36. По жалба на жалбоподателя, с решение от 27 февруари 2007 г. Варненският апелативен съд потвърждава заповедта за задържане. Съдът заявява, че не би могъл да преразгледа това дали са събрани достатъчно доказателства, за да се докаже вината на жалбоподателя, или дали предполагаемото престъпление е идентично с това, разгледано по време на производството по екстрадиция през 2003 г. Въпреки това, по мнение на съда, фактът, че жалбоподателят е издирван от Интерпол, е бил достатъчен, за да оправдае задържането му. В резултат на това, съдът потвърждава решението на Окръжния съд.

37. На неуточнена дата жалбоподателят отново поисква съдебно преразглеждане на задържането му. Както и преди, той обръща внимание на идентичността на двете обвинения. На 21 март 2007 г. окръжният съд отхвърля искането, като посочва, че жалбоподателят не е успял да покаже никакви нови факти, които биха могли да оправдаят освобождаването му и, в допълнение, няма доказателства, които да оборят заключението, че е налице реална опасност жалбоподателят да се укрие или да извърши друго престъпление.

38. Междувременно, на 9 март 2007 г. властите в Туркменистан изпращат искане за екстрадиция и прокурорът внася молба до Варненския окръжен съд за задържането на жалбоподателя за периода на производството по екстрадиция. С решение от 30 март 2007 г. съдът удължава задържането на жалбоподателя за хода на производството по екстрадиция. Съдът е приел, че с оглед на тежестта на закононарушението, има реална опасност той да се укрие или да извърши друго престъпление.

39. По време на изслушване на 3 април 2007 г. Варненският апелативен съд разглежда жалбите срещу решенията на 21 и 30 март 2007 г. Съдът потвърждава заповедта за задържане на жалбоподателя. Съдът заявява, позовавайки се на член 14 от Закона от 2005 г. и Договора от 1975 г., че задържането на жалбоподателя е било задължително за хода на производството по екстрадиция. Съдът отново отхвърля доводите на жалбоподателя, че съдът вече е разглеждал идентична молба за екстрадиция.

40. Нито прокурорът, нито съдът разглеждат въпроса дали екстрадицията е възможна, както се изисква по силата на член 65 от Договора за 1975 г. (виж параграф 49 по-долу).

41. Жалбоподателят е освободен на 12 април 2007 г., след като Варненският окръжен съд отказва екстрадиция.

3.  Условия по време на задържането на жалбоподателя

42. Жалбоподателят твърди, че по време на задържането му в очакване на екстрадиция, той бил настанен в килия в затвор във Варна, който бил малък и пренаселен. Имал е право да напуска килията си три пъти на ден и за половин час разходка навън. Килията не била оборудвана с тоалетна и мивка и затворниците трябвало да използват кофа. Хигиената в тоалетните, вентилацията и отоплението били на ниско ниво. Храната била с лошо качество.

43. Жалбоподателят по-нататък твърди, че е трябвало да прекара известно време в килия във Варненския окръжен съд, в очакване на изслушванията. Той твърди, че килията в съда била много студена и влажна, и че в резултат на това здравето му значително се е влошило. Според него медицинското лечение в затвора е било неадекватно.

Д.  По-нататъшни развития

44.  На 15 септември 2007 г. Държавната агенция за бежанците предоставя статут на бежанец на жалбоподателя. Агенцията основава решението си на ситуацията в Туркменистан, политическата дейност на жалбоподателя, както и на двете отхвърлени молби за екстрадиране.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

A. Производство по екстрадиция

45. Производството по екстрадиция между България и Туркменистан се урежда от Договора между Народна Република България и бившия СССР за правна помощ и граждански, семейни и наказателни дела от 1975 г. („Договора от 1975 г.“), който се счита за приложим за Туркменистан, очевидно по силата на Алматинската декларация от 21 декември 1991 г., чрез която е създадена Общността на независимите държави и гарантира изпълнението, наред с другото, от страна на Туркменистан, на международните задължения, произтичащи от договорите и споразуменията с бившия СССР.

46. В допълнение към това, по време на първата молба за екстрадиция, Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. („Кодекса от 1974 г.“), членове 435-441, регулира по-подробно условията и процедурата, които трябва да се следват в случай на екстрадиция. По време на второто искане екстрадицията и Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест от 2005 г. („Законът от 2005 г.“) заменят съответните разпоредби на Кодекса от 1974 г., член 4 (1) от Закона от 2005 г. предвижда, че когато Република България е страна по международен договор, Законът от 2005 г. допълва въпросния договор по отношение на неуредените въпроси.

47. Съгласно съответните разпоредби, екстрадиция се допуска само когато деянията съставляват закононарушения по българския закон и по закона на молещата държава, които са престъпления по силата на законодателството както на Република България, така и на молещата държава (член 60, ал. 2 от Договора и чл. 5 (1) от Закона от 2005 г.). Екстрадиция следва да бъде отказана, по-специално, когато е произнесена присъда или наказателното производство е било прекратено в замолената държава (член 61 (г) от Договора) и по отношение, наред с другото, на физически лица, които са получили убежище (чл. 6 (1) (2) от Закона от 2005 г.). Екстрадиция следва също да не се допуска, когато тя има за цел преследване или наказание на лицето въз основа, наред с другото, на политически убеждения, както и ако, когато бъде екстрадирано, лицето ще бъде подложено на жестоко, нечовешко или унизително отношение, или ако не са гарантирани правата му, свързани с наказателното производство, (чл. 7 (4) и (5) от Закона от 2005 г.).

48. Молба за екстрадиция се подава от компетентен орган на молещата държава или от Интерпол до Министерството на правосъдието (чл. 9 (1) и (2) от Закона от 2005 г.). След като молбата е получена, същата трябва да бъде изпратена до Върховната касационна прокуратура. Върховната касационна прокуратура изпраща молбата за екстрадиция до компетентната окръжна прокуратура, която представя делото пред съответния окръжен съд (чл. 12 и 14 от Закона от 2005 г.).

Б.  Задържане в очакване на екстрадиция

1.  Задържане след получаване на молба за екстрадиция

49. Съгласно член 65 от Договора от 1975 г., който, както бе обяснено по-горе, има превес над Закона от 2005 г., след получаване на молба за екстрадиция, замолената държава трябва да предприеме незабавни мерки за арестуване на лицето, с изключение на случаите, когато екстрадицията не може да се извърши в рамките на Договора от 1975 г. Разпоредбите на Закона от 2005 г. са по-строги и гласят, че след като молбата за екстрадиция бъде изпратена до Върховната касационна прокуратура, прокурорът трябва да нареди задържането на лицето за срок от седемдесет и два часа (чл. 14 (2) от Закона от 2005 г.).

50. След като окръжният прокурор получава документите по екстрадицията, той внася искане пред съответния окръжен съд за задържане на лицето, а окръжният съд го разглежда незабавно (чл. 14 (4) (4) от Закона от 2005 г.). Няма специфични правила, които регулират предпоставките за задържане в очакване на екстрадиция. Член 66 от Закона от 2005 г., се позовава в общи линии на Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г., по отношение на неуредените въпроси. Изглежда, че по правило съдът проверява единствено дали има висящо производство за екстрадиция, както и дали е налице опасност лицето да се укрие (опр. № 256 от 10.12.2013 г. по в.ч.н.д. № 1175/2013 на Апелативен съд-София, Наказателна колегия; опр. от 27.9.2013 г. по н.д. № 900/2013 г. на Окръжен съд-Бургас; опр. № 7 от 13.01.2009 г. на Апелативен съд-София по в.н.ч.д. № 12/2009, НО, 3-ти с-в; опр. № 253 от 2.06.2011 г. на Окръжен съд-Пазарджик по ч.н.д. № 348/2011). Решението на окръжия съд може да се обжалва пред съответния апелативен съд (чл. 15(3) от Закона от 2005 г.).

2.  Предварително задържане

51. При неотложни обстоятелства, молещата държава може да поиска от Върховната касационна прокуратура да разпореди предварително задържане на лицето, преди подаването на молбата за екстрадиране (член 67, ал. 1 от Договора от 1975 г. и чл. 13 (1) от Закона от 2005 г.). Искането за временно задържане следва да съдържа, наред с другото, информация за предполагаемото престъпление (член 67 от Договора от 1975 г. и член 13 (1) и (2) от Закона от 2005 г.).

52. Що се отнася до това дали прокурорът има правото да разпореди такова задържане, текстовете на двата документа се различават. Съгласно член 67, ал. 1 от Договора, органите могат да разпоредят задържане на лицето, докато Законът от 2005 г. предвижда, че в тази ситуация Върховната касационна прокуратура разпорежда задържане на лицето и изпраща преписката по екстрадицията на съответната окръжна прокуратура (член 13 (5)). Окръжният прокурор след това внася искането за временно задържане под стража на жалбоподателя пред съответния окръжен съд. Съдът може да разпореди задържане или да приложи друга ограничителна мярка (член 13 (7)). Съгласно член 68 от Договора, задържане може да се нареди за не повече от тридесет дни. Законът от 2005 г. предвижда максимален четиридесет-дневен период на задържане. Лицето може да поиска отмяна на заповедта за задържане в рамките на този период (член 13 (10)).

В.  Отговорността на държавата за вреди, причинени на частни лица

53. Общите правила от Закона за непозволено увреждане са изложени в членове 45 до 54 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. ("Законът от 1950 г."). Член 45 (1) гласи, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Специфичните правила, регламентиращи отговорността на държавата за вреди, са изложени в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („Законът от 1988 г.“). Член 2 от Закона от 1988 г. предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда във връзка, наред с другото, с незаконно задържане, ако заповедта за задържане е била отменена поради липса на законно основание. Според съдебната практика на Върховния касационен съд, отговорността на разследващите органи, прокуратурата и съда може да възникне само по отношение на изчерпателно изброените случаи в член 2 от Закона от 1988 г., а не по общите правила, свързани с непозволеното увреждане (реш. № 1370 от 16.12.1992 г. по гр.д. № 1181/92, IV г.о., Тълк. реш. № 3 от 22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/ 2004, ОСГК на ВКС).

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

I. ПРЕДПОЛАГАЕМО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54. Жалбоподателят се оплаква, че второто му задържане в очакване на екстрадиция (считано от 19 февруари 2007 г. до 12 април 2007 г.) е било незаконно и произволно. Той се позовава на член 5, ал. 1 (е) от Конвенцията, която, доколкото е уместно, гласи следното:

“1. Всеки човек има право на свобода и сигурност на личността. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:

(е) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция.”

A. Допустимост

55. Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал съответните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е успял да внесе иск за непозволено увреждане срещу органите на българската прокуратурата и съдилищата съгласно чл. 45 от Закона за  задълженията и договорите от 1950 г. Правителството също така твърди, че той е можел да заведе иск за непозволено увреждане срещу властите в Туркменистан.

56. Жалбоподателят оспорва това твърдение. Той твърди, че Законът от 1950 г. не е приложим спрямо исковете срещу публичните органи за непозволено увреждане, както и че иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. не би имал шанс за успех, тъй като задържането му не е било незаконно съгласно вътрешното право.

57. Съдът отбелязва, че, в съответствие с вътрешната съдебна практика, съдебните органи са отговорни само по отношение на изчерпателно изброените случаи в член 2 от Закона от 1988 г., а не съгласно общите правила за завеждане на иск за непозволено увреждане (виж параграф 53 по-горе). Законът от 1950 г. не изглежда приложим към положението на жалбоподателя, а твърдението на правителството, че жалбоподателят е можел да внесе иск за обезщетение по този закон, не е обосновано чрез каквато и да е препратка към съдебната практика. Що се отнася до иска по реда на Закона от 1988 г., по отношение на който правителството не е направило възражение, изглежда, че този закон също не е приложим, тъй като, за да може да се ангажира държавна отговорност, заповедта за задържане трябва да бъде отменена като незаконосъобразна, което в случая не се е случило. На последно място, що се отнася до иска за непозволено увреждане срещу властите в Туркменистан, правителството не определя правната основа, на която може да бъде ангажирана отговорността на Туркменистан. Възражението на правителството, следователно, трябва да бъде отхвърлено.

58. Освен това Съдът счита, че жалбата не е явно неоснователна по смисъла на член 35, ал. 3 (а) от Конвенцията или недопустима по други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  Основания

1.  Становища на страните

59. Правителството твърди, че предварителното задържане на жалбоподателя, което е преминало в задържане в очакване на резултата от производството по екстрадиция, е продиктувано от задълженията на българската държава, поети по силата на Договора от 1975 г. и са в съответствие с приложимото законодателство, Закона от 2005 година. По мнение на правителството, задържането, разпоредено от прокурора за период от седемдесет и два часа, е било задължително по силата на Закона за 2005 година. Националните съдилища са оценили необходимостта от задържането и са взели под внимание доводите на жалбоподателя. Правителството още така твърди, че националните власти правилно са приложили националното  законодателство, което съдържа достатъчни гаранции срещу произвол. На последно място, правителството заявява, че единственият орган, компетентен да реши дали молбата за екстрадиция е била идентична с по-стара такава, е бил съдът, който разглежда молбата за екстрадиция. Такава оценка е била възможна едва в края на производството по екстрадиция.

60. Жалбоподателят твърди, че по силата на Договора от 1975 г. и на Закона от 2005 г. задържането му в очакване на екстрадиция не е било задължително. Властите са били в положение да решат дали да го задържат или не. Въпреки това, като не взимат предвид доводите му относно идентичността на двете молби за екстрадиция и на резултатите от преустановеното наказателно производство срещу него, властите са действали произволно. Жалбоподателят също така заявява, че подходът на властите може да е предизвикал редица от молби за екстрадиция от страна на туркменските власти, и, съответно, за неговото повторно задържане, което само по себе си е било репресивна мярка и средство за неговото гонение заради политическа дейност. На последно място, жалбоподателят посочва, че тъй като винаги е сътрудничел на властите и не е демонстрирал намерение да се укрие, националният съд е можел и е трябвало да наложи по-малко ограничителна мярка, както е сторил при първото производство по екстрадиция.

2.  Оценката на съда

61.  Чрез член 5 от Конвенцията се отстоява основно човешко право, а именно защитата на индивида срещу произволна намеса от страна на държавата в правото на свобода на индивида. Букви (а) до (е) на член 5, ал. 1 съдържат изчерпателен списък на допустимите основания, съгласно които лицата могат да бъдат лишавани от свобода, като никой случай на лишаване от свобода няма да се счита за законен, освен ако не е част от някое от изброените основания. Едно от изключенията, съдържащи се в точка (е) позволява на държавата да контролира свободата на чужденците в контекста на имиграцията (виж, като последните органи, Саади с/у Обединеното кралство [GC], №. 13229/03, ал. 43 , ЕСПЧ 2008-... и А. и др. с/у Обединеното кралство [GC], №. 3455/05, алинеи 162-63 от 19 февруари 2009 г.).

62. В настоящия случай задържането на жалбоподателя е разпоредено в рамките на процедура за екстрадирането му, която по принцип попада в едно от допустимите основания от член 5, ал. 1, а именно, буква (е).

63. Съдът също така напомня, че всяко лишаване от свобода трябва да бъде „законно“. Когато „законността“ на задържането е под съмнение, включително по въпроса дали е била спазена „процедурата, предвидена от закона“, Конвенцията ни препраща основно към националното право и определя, като минимум, задължението за спазване на основните и процедурни правила на този закон, но в допълнение изисква всяко лишаване от свобода да бъде в съответствие с целта на член 5, която е да защитава индивида от произвол (виж, наред с други органи, Амуур с/у Франция, от 25 юни 1996 г., ал. 50, Доклади за присъди и решения 1996-III. Абдолкани и Каримния с/у Турция, № 30471/08, ал. 130, от 22 септември 2009 г.; и Насрулойев с/у Русия, № 656/06, ал. 70, от 11 октомври 2007 г.). От това следва, че Съдът може и трябва да упражнява определена власт и да прецени дали този закон е бил спазен (виж Бенам с/у Обединеното кралство, от 10 юни 1996 г., ал. 41, Доклади 1996-III, и Стийл и др. с/у Обединеното кралство, от 23 септември 1998 г., ал. 56, Доклади 1998-VII).

64.  В тази връзка съдът отбелязва, че на няколко пъти задържането на жалбоподателя е разгледано от вътрешните съдилища, които го приемат от опасения, че той може да се укрие и както и поради сериозността на обвиненията. Съдът отбелязва, че на първо място националните власти, и особено съдилищата, трябва да тълкуват и прилагат вътрешното право, дори и в областите, в които Конвенцията „включва“ правилата на този закон: националните власти, предвид същината на проблема, които са специално квалифицирани за уреждане на проблемите, възникващи във връзка с това (вж Kemmache с/у Франция (№ 3) на 24 ноември 1994 г., ал. 37, серия A №. 296-C). Също така, член 5, ал. 1 (е) не налага виждането, че е разумно да се счита за необходимо задържането на лице, срещу което се предприемат действия с цел депортиране, например за да се предотврати извършване на закононарушение или бягство (вж. Čonka с/у Белгия, № 51564/99, ал. 38, ЕСПЧ 2002-I).

65. Съдът отбелязва обаче, че втората молба за екстрадиция на жалбоподателя до Туркменистан, подадена през 2007 г., се основава на точно същите обвинения като първата молба и че от страна на туркменските власти не е предоставена никаква нова информация (виж параграф 29 по-горе). Единствената разлика между първата и втората молба е датата, на която са изпратени до българските власти. Заповедта за задържането на жалбоподателя от 22 октомври 2002 г., издадена от органите на Туркменистан, е идентична. В тази връзка, не може да се пренебрегне фактът, че първата молба за екстрадиция е отхвърлена с окончателно съдебно решение през май 2003 г. с мотива, че жалбоподателят не би могъл да е извършил предполагаемото нарушение и че наказателното производство срещу него в Туркменистан е било внесено с цел преследване поради политическата му дейност (виж параграф 16 по-горе). Освен това, по силата на член 65 от Договора от 1975 г., основният правен инструмент, уреждащ екстрадицията и задържането на жалбоподателя (виж параграф 46 по-горе), замолената държава може да предприеме мерки за задържането на съответното лице, освен в случаите, когато екстрадицията не е възможна. Съдът отбелязва, че по силата на член 61 (г) от този Договор, ако наказателното производство за същото престъпление е било внесено в замолената страна и ако същото бъде прекратено, то това обстоятелство представлява пречка за екстрадиция. В случая на жалбоподателя, наказателното производство е било внесено в България във връзка със същите факти и е било прекратено на 16 февруари 2004 г. с мотива, че не е извършено закононарушение.

66.  Всичко това показва, че при втората молба за екстрадиране на жалбоподателя през 2007 г., са били налице сериозни индикации, че екстрадицията ще бъде отказана по силата на член 61 (г) от Договора от 1975 г. По мнение на Съда, когато властите получават молбата за екстрадиция на 9 март 2007 г. и трябвало да решат дали да удължат срока на задържането на жалбоподателя или не, те са били задължени от тези разпоредби да се преценят дали екстрадицията би била възможна. Въпреки това, изглежда, че нито прокуратурата, нито съответните съдилища са направили такава преценка. Съдът намира, че фактът, че не са успели да направят тази оценка, не е в съответствие с изискванията за законосъобразност и с целите на член 5 от Конвенцията за защита на лицата срещу произвол.

67. Освен това, основавайки се на казус разглеждан на два пъти досега от българските власти – веднъж в хода на производството при първата молба за екстрадиция и още веднъж в хода на българското наказателното производство срещу жалбоподателя – изглежда, че второто производство по екстрадиция е било още от самото начало лишено от всякаква цел. Следователно задържането на жалбоподателя с оглед на неговата екстрадиция не е оправдано от самото начало. В резултат на това, не може да се счита, че задържането е наложено с оглед на екстрадирането му и по този начин да се приема за основателно по силата на член 5, ал. 1 (е) от Конвенцията.

68. Следователно е налице нарушение на член 5. ал. 1 от Конвенцията.

II. ДРУГИ ПРЕДПОЛАГАЕМИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

69.  Жалбоподателят, в своята жалба, също така се позовава на член 3 относно условията при второто му задържане, по силата на член 5, алинеи 1 и 5 – че първото му задържане в очакване на екстрадиция е било незаконно и че властите не са успели да му предоставят обезщетение, както и на основание на член 6, ал. 1, според която високия размер на държавна такса при производството по реда на Закона от 1988 г. е възпрепятствала правото му на достъп до съда.

70. Съдът е разгледал тези оплаквания, както са представени от заявителя. Въпреки това, в светлината на всички материали, с които съдът разполага, и доколкото същината на жалбата е в рамките на неговата компетентност, Съдът констатира, че ситуацията не разкрива никаква проява на нарушаване на правата и свободите, изложени в Конвенцията или нейните Протоколи.

71. От това следва, че тази част от жалбата следва да бъде отхвърлена като явно необоснована, в съответствие с член 35 ал. 3 (а) и ал. 4 от Конвенцията.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

72.  Член 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и, ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”

A. Обезщетение

73.  Жалбоподателят претендира за 2650 евро (EUR) за неимуществени вреди, претърпени в резултат на второто му задържане в очакване на екстрадиция.

74.   Правителството оспорва това искане като прекомерно.

75. Съдът счита, че жалбоподателят вероятно е изпитал тревожност и неудовлетвореност в резултат на установеното нарушение. Съответно, като отсъжда по справедливост, съдът му присъжда цялата поискана сума, а именно 2650 EUR.

Б.  Такси и разноски

76.  Жалбоподателят има претенции и за 2050 евро за адвокатски хонорари за четиридесет и един часа работа за законните му представители, в размер на 50 евро на час. Той е представил договор за законово представителство и график за изработените часове и настоява всяка сума, присъдена по тази глава, да бъде пряко платима на неговият законов представител, Български хелзинкски комитет.

77. Правителството оспорва това искане като прекомерно.

78. Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че същите са били действително направени и необходими и са били в разумен размер. В конкретния случай, като се имат предвид документите, с които съдът разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1000 евро за покриване на разходите по всички глави, които трябва да бъдат платени директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет.

В.  Лихва за забава

79.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с лихвения процент по заеми на Европейската централна банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата по член 5, ал. 1 от Конвенцията относно задържането на жалбоподателя в очакване на екстрадиция за периода от 19 февруари до 12 април 2007 г. за допустима, а останалата част от жалбата – за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 5, ал. 1 от Конвенцията;

3.  Приема

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, ал. 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса към датата на плащането:

(i)  EUR 2650 (две хиляди шестстотин и петдесет евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат наложени по отношение на неимуществени вреди;

(ii)  EUR 1,000 (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени на жалбоподателя по отношение на такси и разноски, които да бъдат платени директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;

(б)  че считано от изтичането на гореспоменатите три месеца до разплащането, по горните суми следва да се дължи проста лихва в размер, равен на лихвения процент по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски език и оповестено в писмена форма на 3 юни 2014 г. съобразно правило 77, ал. 2 и ал. 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                              Инета Зимеле

Секретар                                                  Председател

Дата на постановяване: 3.6.2014 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-144351