Номер на жалба: 24720/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото на Хаджиниколов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Лех Гарлицки (Lech Garlicki), председател,
          Здравка Калайджиева,
          Небойша Вучинич (Nebojša Vučinić), съдии,
          и Лорънс Ърли (Lawrence Early), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 5 юли 2011 г.,

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 24720/04) срещу Република България, подадена пред Съда на 29 юни 2004 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”) от българския гражданин г-н Христо Николов Хаджиниколов (наричан по-нататък “жалбоподател”).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева – адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своите агенти – г-жа С. Атанасова, г-н В. Обретенов и г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  На 9 юли 2009 г. председателят на Четвърто отделение решава да се изпрати уведомление за жалбата до правителството.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1943 г. и живее в Пловдив.

А.  Гражданското дело

5.  В периода между 2 ноември 1993 г. и 11 август 1995 г. жалбоподателят е работил за консорциум от четири дружества. Тъй като не бил получил пълния размер на трудовите си възнаграждения и парично обезщетение за неизползвания си платен годишен отпуск, на 27 октомври 1995 г. завежда гражданско дело против едно от дружествата в консорциума.

6.  В периода между 5 март 1996 г. и 4 юни 1997 г. изглежда са проведени най-малко четири съдебни заседания и са възложени две съдебни експертизи.

7.  На 4 юни 1997 г. по искане на жалбоподателя останалите три дружества са конституирани като ответници в производството.

8.  В периода между 4 юни 1997 г. и 18 ноември 1998 г. изглежда са проведени най-малко пет съдебни заседания.

9.  С решение на Софийски градски съд от 5 януари 1999 г. искът на жалбоподателя е уважен частично. Решението не е обжалвано и влиза в сила.

Б.  Изпълнителното производство

10.  На неуточнена дата след 5 януари 1999 г. жалбоподателят подава заявление за издаване на изпълнителен лист, който е издаден на 26 февруари 1999 г. Жалбоподателят твърди, че е узнал за това обстоятелство на 22 юли 1999 г. На същата дата подава молба за образуване на изпълнително дело относно парично вземане.

11.  На 25 август 1999 г. съдебният изпълнител изпраща покана за доброволно изпълнение, с която приканва длъжниците да заплатят доброволно задължението си съгласно изпълнителния лист. На 27 януари 2000 г. жалбоподателят подава молба до съдебния изпълнител с искане да бъдат предприети изпълнителни действия за събиране на дълга. На 28 януари 2000 г. съдебният изпълнител налага запор върху банковите сметки на длъжниците.

12.  На 2 декември 2001 г. жалбоподателят подава молба с искане да бъде присъединен като взискател по други две изпълнителни дела срещу същите длъжници, което е одобрено на 11 декември. На 15 април 2002 г. е предложено разпределение на вземанията на различните взискатели, в резултат от което жалбоподателят приема разсрочване на плащането.

13.  На 16 април 2004 г. жалбоподателят отново подава молба до съдебния изпълнител с искане да предприеме изпълнителни действия по събиране на дължимите му се суми. На 19 април 2004 г. съдебният изпълнител налага запор върху банковите сметки на длъжниците.

14.  Не е видно в периодите между 17 януари 2000 г. и 2 декември 2001 г., между 2 декември 2001 г. и 15 април 2002 г., и между 15 април 2002 г. и 16 април 2004 г. жалбоподателят да е искал предприемане на други изпълнителни действия или съдебният изпълнител да е предприемал такива действия.

15.  На 8 ноември 2004 г. жалбоподателят подава молба с искане за присъединяване на неговото изпълнително производство с няколко други изпълнителни дела срещу същите длъжници. На 9 ноември 2004 г. съдебният изпълнител изисква преписките по тези производства. Страните не са уведомили Съда дали въпросните изпълнения са били присъединени.

16.  На 12 август 2005 г. жалбоподателят подава молба с искане за изчисляване на размера на дължимата лихва. На 16 септември назначено от съдебния изпълнител вещо лице предава изчислението на дълга по изпълнителния лист. Според заключението на вещото лице дължимите суми плюс лихвата възлизат на 40 834,17 щатски долара и 55 лева.

17.  На 8 ноември 2005 г. жалбоподателят сключва извънсъдебно споразумение с консорциума, съгласно което приема да получи сумата от 33 000 щатски долара, равни на 54 484,96 лева, и поема задължението да поиска прекратяване на изпълнителното производство, веднага щом получи така договорената сума.

18.  На неуточнена дата скоро след това жалбоподателят получава горепосочената сума и изпълнителното производство е прекратено.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

А.  Жалба за бавност

19.  След допълнение от 16 юли 1999 г. член 217а на отменения през 2008 г. Граждански процесуален кодекс от 1952 г. (наричан по-нататък „ГПК“) e предвиждал страните по граждански дела да могат да подават жалба до по-горния по степен съд, когато разглеждането на делото или постановяването на решение се забавело необосновано (наричана по-нататък “жалба за бавност”). Председателят на по-горния по степен съд e имал правомощия да издава задължителни указания по действията, които трябвало да извърши съдът, срещу който била подадена жалбата. Тази процедура не била приложима за изпълнителни производства.

Б.  Изпълнително производство

20.  Член 323 от ГПК предвиждал, че изпълнителното производство може да се образува по молба на взискателя на основание представен валиден изпълнителен лист или друг подлежащ на изпълнение акт. Взискателят бил длъжен да укаже в молбата си срещу кои притежания на длъжника (банкови сметки, недвижими имоти и т.н.) би искал да бъде насочено изпълнението (член 323 § 3). В хода на производството взискателят можел да посочва и други имоти на длъжника, срещу които да бъдат насочени изпълнителните действия за удовлетворение на неговото вземане. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратявало (член 330 § 1 „д“).

21.  Член 332 § 1 от ГПК предвиждал страните по изпълнението да могат да подават жалби срещу действията на съдебния изпълнител или срещу отказа му да извърши искано изпълнително действие. До 2002 г. тези жалби се разглеждали от районните съдилища, а след това – от окръжните съдилища по мястото на изпълнението (член 333 § 1). Препис от жалбата се връчвала на другата страна (член 333 § 2), която можела да подаде писмени възражения (член 333 § 3). Съответният съд разглеждал подадените от страните жалби в закрито заседание, освен когато трябвало да се изслушат свидетели или вещи лица (член 334 § 1), и трябвало да обяви решението с мотивите най-късно в 30-дневен срок от постъпване на жалбата в съда (член 334 § 4). До 12 ноември 2002 г. решенията на районните съдилища подлежали на обжалване пред окръжните съдилища (член 335 § 2, отменен на 12 ноември 2002 г.).

ПРАВОТО

I.  ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ

22.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал всички налични вътрешноправни средства за защита, тъй като не бил подал жалба за бавност по член 217а от ГПК и жалба срещу действията или бездействията на съдебния изпълнител по член 332 от ГПК.

23.  Жалбоподателят твърди, че жалбата за бавност е могла да се използва единствено за необосновано забавяне на съдебно производство и не е представлявала ефикасно вътрешноправно средство за защита, което е трябвало да бъде изчерпано, тъй като не е могла да предотврати продължаване на нарушението, нито да доведе до парично обезщетение за забавянето.

24.  Относно жалбата по член 332 от ГПК жалбоподателят твърди, че това средство за съдебна защита не е било ефикасно в неговия случай, тъй като оплакването му касае мудност (бездействие) от страна на съдебния изпълнител, докато текстът на тази разпоредба и практиката на националните съдилища предполагат, че жалба е могло да се подава единствено срещу неправилни действия или отказ за извършване на искани изпълнителни действия, но не и просто срещу бездействие. В подкрепа на тези твърдения жалбоподателят представя преписи от осем решения на Върховния касационен съд или на окръжни съдилища, в четири от които съдът е постановил, че на обжалване подлежат само изпълнителни действия или отказ да се предприемат конкретни действия, за които се счита, че пряко засягат изпълнението.

А.  Жалба за бавност

25.  Съдът намира, че както изтъква жалбоподателят, жалбата за бавност е могла да се използва единствено срещу забавяне в съдебната фаза на производството при гледането на делото от Софийски градски съд. Съдът отбелязва обаче, че тази мярка е въведена с допълнение към ГПК от юли 1999 г., докато съдебната фаза на производството е приключила на 5 януари 1999 г. От това следва, че към момента на настъпване на фактите по делото жалбата за бавност не е била средство за съдебна защита на разположение на жалбоподателя и следователно не е представлявала ефективно вътрешноправно средство за защита, което трябва да е било изчерпано по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията. Затова възражението на правителството в този смисъл се отхвърля.

Б.  Жалба по член 332 от ГПК

26.  Съдът счита, че въпросът за използване на жалбата по член 332 от ГПК е неразделно свързан със съществото на оплакванията на жалбоподателя по член 6 § 1 и член 1 от Протокол № 1 относно продължителното неизпълнение на съдебното решение от 5 януари 1999 г., затова присъединява това възражение към съществото на горепосочените оплаквания.

II.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 И ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 ОТНОСНО ПРОДЪЛЖИТЕЛНОТО НЕИЗПЪЛНЕНИЕ

27.  Жалбоподателят се оплаква, че продължителната невъзможност да получи дължимото му се заплащане съгласно влязлото в сила съдебно решение от 5 януари 1999 г. е нарушила правата му по член 1 от Протокол № 1. Съдът счита, че това оплакване следва да бъде разгледано в контекста на член 6 § 1 и член 1 от Протокол № 1.

Член 6 § 1 гласи следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на справедливо ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“

Член 1 от Протокол № 1 гласи следното:

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

28.  Правителството не е депозирало становища по съществото на оплакването.

29. Съдът припомня, че „правото на достъп до съд“, намерило израз в текста на член 6, включва изпълнението на влязло в сила задължително съдебно решение (вж. решенията на Съда по делата Хорнсби срещу Гърция (Hornsby v. Greece) от 19 март 1997 г., § 40, Сборник с решения (Reports of Judgments and Decisions) 1997‑II и Бурдов срещу Русия (Burdov v. Russia), № 59498/00, § 34, ЕСПЧ 2002-III). Съдът отбелязва също, че отговорността на държавата за изпълнение на съдебно решение срещу частно лице се ограничава до участието на държавните органи в процедурите по принудително изпълнение (вж. решението по делото Фуклев срещу Украйна (Fuklev v. Ukraine), № 71186/01, § 67, 7 юни 2005 г.). Държавата не може да бъде държана отговорна за евентуално неизпълнение на съдебно решение поради несъстоятелност на длъжника, освен ако и доколкото неизпълнението е по вина на националните власти, например поради техни грешки или забавяне в изпълнителното производство (вж. с необходимите промени делото на Омаста срещу Словакия (Omasta v. Slovakia) (реш.), № 40221/98, 10 декември 2002 г.). Държавата обаче е длъжна да организира система за изпълнение на съдебни решения, която да е ефективна както по закон, така и на практика, и да осигурява съдебно изпълнение без неоправдано забавяне (вж. посоченото по-горе дело Фуклев, § 84). Когато държавните органи са задължени да предприемат действия за изпълнение на съдебно решение и не го сторят, бездействието им може да ангажира отговорността на държавата по силата на член 6 § 1 от Конвенцията (вж. решението по делото Сколо срещу Италия (Scollo v. Italy), 28 септември 1995 г., § 44, серия A № 315‑C).

30.  Съдът отбелязва, че в настоящия случай съдебният спор е бил между две частни лица, както и че съгласно вътрешното законодателство взискателите са задължени да проявяват инициатива в хода на изпълнителното производство. Затова те трябва не само да подадат молба за започване на изпълнителното производство, но и да посочат срещу кои притежания на длъжника да бъде насочено изпълнението и периодично да изискват извършване на конкретни изпълнителни действия. Отсъствието на иницатива и дължима грижа от страна на взискателите може да доведе до прекратяване на изпълнението, ако в продължение на две години не бъде поискано извършване на изпълнителни действия (вж. параграф 20 по-горе). Съдът припомня, че спечелилата дадено дело страна може да бъде задължена да предприеме определени процедурни действия и да прояви известно усърдие, за да бъде събран присъденият със съдебно решение дълг (вж. делата Бурдов срещу Русия (№ 2) (Burdov v. Russia (no. 2)), № 33509/04, § 69, ЕСПЧ 2009‑..., Трейял срещу Естония (Treial v. Estonia) (реш.), № 48129/99, 28 ноември 2000 г. и Топчиов срещу Румъния (Topciov v. Romania) (реш.), № 17369/02, 15 юни 2006 г.).

31.  В настоящия случай е видно, че в продължение на дълги периоди от време жалбоподателят не е действал достатъчно усърдно и не е предприел всички действия за изпълнение на съдебното решение от 1999 г. Изглежда например, че в продължение на около година и десет месеца между 17 януари 2000 г. и 2 декември 2001 г., две години между 15 април 2002 г. и 16 април 2004 г., и седем месеца от април до ноември 2004 г. (вж. параграф 14 по-горе) жалбоподателят не е поискал извършване на изпълнителни действия, не е искал информация за хода на изпълнителното производство и не е насочил вниманието на съдебния изпълнител към твърдяното бездействие, ако е съзнавал, че е съществувала такава пасивност.

32.  Съдът отбелязва също, че всеки път, когато жалбоподателят е подавал молба до съдебния изпълнител, последният е реагирал незабавно или в кратък срок. Така например молбите на жалбоподателя за предприемане на изпълнителни действия за събиране на вземанията му от 27 януари 2000 г. и 16 април 2004 г. са били разгледани съответно на 28 януари 2000 г. и 19 април 2004 г., когато съдебният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на длъжниците (вж. параграфи 11 и 13 по-горе), а молбите да бъде присъединен като взискател по други изпълнителни дела от 2 декември 2001 г. и 8 ноември 2004 г. са били разгледани съответно на 11 декември 2001 г. и 9 ноември 2004 г. (вж. параграфи 12 и 15 по-горе). Искането на жалбоподателя за изчисление на дължимата лихва също е било изпълнено без забавяне (вж. параграф 16 по-горе).

33.  С оглед на гореизложеното Съдът счита, че жалбоподателят не е действал усърдно и с дължимата грижа, за да осигури изпълнението на съдебното решение, и че държавата не е нарушила задължението си да предприеме адекватни мерки в това отношение (срв. делата Кипрова срещу Чешката република (Ciprova v. The Czech Republic) (реш.), № 33273/03, 22 март 2005 г., Топчиов, посочено по-горе и Османов срещу Азербайджан (Osmanov v. Azerbaijan) (реш.), № 4582/06, 17 септември 2009 г.; вж. за разлика от това решенията по делата Руяну срещу Румъния (Ruianu v. Romania), № 34647/97, §§ 72-73, 17 юни 2003 г. и Чеботари и други срещу Молдова (Cebotari and Others v. Moldova), №№ 37763/04 и др., § 49, 27 януари 2009 г.).

34.  Като взе предвид гореизложеното, Съдът не намира за необходимо да разглежда дали при обстоятелствата по настоящото дело жалбата по член 332 от ГПК е била ефикасно средство за съдебна защита.

35.  От това следва, че тези оплаквания са явно необосновани и трябва да се отхвърлят като недопустими в съответствие с член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

III.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ОТНОСНО ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО

36.  Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на съдебното производство е била несъвместима с изискването за „разумен срок“, заложено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“

37.  Правителството не е изразило становище.

38.  Съдът припомня, че съдебното и изпълнителното производства са първи и втори етап от цялостния процес на съдопроизводството (вж. решението по делото Скордино срещу Италия (№ 1) (Scordino v. Italy (no. 1)) [ГК], № 36813/97, § 197, ЕСПЧ 2006‑V). Затова изпълнението на влязло в сила съдебно решение не трябва да се разглежда отделно от гледането на делото в съда, а двете производства трябва да се разглеждат в тяхната цялост (вж., наред с много други примери, решенията по делата Естима Жоржи срещу Португалия (Estima Jorge v. Portugal), 21 април 1998 г., § 35, Сборник с решения (Reports of Judgments and Decisions) 1998-II; Сика срещу Словакия (Sika v. Slovakia), № 2132/02, §§ 24‑27, 13 юни 2006 г. и Иван Панченко срещу Украйна (Ivan Panchenko v. Ukraine), № 10911/05, § 55, 10 декември 2009 г.).

39.  Съдът отбелязва, че разглеждането на делото на жалбоподателя от националните съдилища е продължило от 27 октомври 1995 г. до 5 януари 1999 г. (вж. параграфи 5 и 9 по-горе), когато Софийски градски съд се е произнесъл в негова полза. Следователно продължителността на производството в съдебната фаза е три години, два месеца и десет дни пред една съдебна инстанция.

40.  Изпълнителното производство е продължило от 22 юли 1999 г. до 8 ноември 2005 г., когато жалбоподателят е сключил извънсъдебно споразумение и изпълнителното производство е било прекратено (вж. параграфи 10, 17 и 18 по-горе). Следователно тази фаза е продължила шест години, три месеца и деветнадесет дни. Общата продължителност на съдопроизводството е била съответно девет години, пет месеца и двадесет и девет дни.

А.  Допустимост

41.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията и също, че не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

42.  Съдът припомня, че преценката дали продължителността на съдебното производство е разумна трябва да се прави в контекста на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните държавни органи, и правния интерес на жалбоподателя в съдебния спор (вж. наред с много други източници решението по дело Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕКПЧ 2000-VII).

43.  Съдът отбелязва, че съдебната фаза на производството е продължила три години и два месеца пред една съдебна инстанция. Изисквало се е особено внимание и дължима грижа, тъй като делото е касаело трудовоправен спор и по-специално неизплатени заплати (вж. решението по делото на Руотоло срещу Италия (Ruotolo v. Italy), 27 февруари 1992 г., § 17, серия A № 230‑D). Жалбоподателят не носи отговорност за някакви значителни забавяния. Предвид правния интерес в съдебното производство продължителността му изглежда прекомерна.

44.  Изпълнителната фаза е продължила около шест години и три месеца. Съдът вече установи по-горе, че забавянето се дължи в известна степен на жалбоподателя (вж. параграфи 14 и 31). Освен това държавата не можи да носи отговорност за забавяния, причинени от действията или неплатежоспособността на длъжниците. Затова продължителността на този срок не изглежда прекомерна.

45.  С оглед на гореизложените съображения и като взе предвид практиката си в този насока, забавянията в съдебната фаза по вина на органите на съдебната власт и правния интерес на жалбоподателя, Съдът счита, че продължителността на съдебното производство в настоящия случай е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

IV.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

46.  Жалбоподателят се оплаква по смисъла на член 13 от Конвенцията, че не е разполагал с ефикасно вътрешноправно средство относно продължителността на производството. Член 13 гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

47.  Правителството не е изразило становище по въпроса.

48.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.

49.  Съдът припомня, че член 13 гарантира наличието на ефикасно правно средство за защита пред съответните национални власти в случай на вероятно основателно твърдение за нарушение на изискването по член 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок (вж. решението по дело Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, §§ 156, ЕСПЧ 2000-XI). Вътрешноправното средство за защита е ефикасно, ако предотвратява твърдяното нарушение или неговото продължаване, или предоставя адекватно удовлетворение за всяко вече извършено нарушение (пак там, § 158 и делото Мифсуд срещу Франция (Mifsud v. France) (реш.) [ГК], № 57220/00, § 17, ЕСПЧ 2002‑VIII).

50.  В конкретния случай Съдът се позовава на констатацията си, че при обстоятелствата по настоящото дело „жалбата за бавност“ не е представлявала правно средство, което трябва да бъде изчерпано (вж. параграф 25 по-горе). От това следва, че тя не може да се счита за ефикасно вътрешноправно средство за защита по смисъла на член 13 от Конвенцията. Освен това, що се отнася до мерките за компенсаторно удовлетворение, Съдът не е установил в българското законодателство да съществува възможност за получаване на обезщетение или друго удовлетворение за прекомерната продължителност на съдебните производства (вж. напр. решението по делото на Рачеви срещу България, № 47877/99, §§ 96-104, 23 септември 2004 г.). Съдът не вижда причина за различно заключение по настоящото дело.

51.  Поради това Съдът счита, че в настоящия случай е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

V.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

52.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А.  Вреди

53.  Жалбоподателят претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на 16 509,08 евро заради претърпяната загуба на приходи в резултат от забавеното плащане и инфлацията в страната. Претендира и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16 000 евро заради претърпените угнетеност, отчаяние и тревожност вследствие от прекомерната продължителност на съдопроизводството и липсата на ефикасни правни мерки за защита в това отношение, както и 15 000 евро заради твърдяните нарушения на член 6 § 1 и член 1 от Протокол № 1 относно изпълнителното производство.

54.  Правителството оспорва исковите претенции като прекомерни и изтъква, че няма причинно-следствена връзка между имуществените вреди и твърдените нарушения на Конвенцията.

55.  Съдът отбелязва, че по настоящото дело справедливо обезщетение може да бъде постановено единствено въз основа на нарушенията на член 6 § 1 и член 13 от Конвенцията относно продължителността на съдебното производство. Съдът не открива причинно-следствена връзка между установените нарушения и твърдените имуществени вреди и затова отхвърля тази искова претенция. От друга страна Съдът счита, че жалбоподателят несъмнено е претърпял неимуществени вреди вследствие от нарушенията на правата му по горепосочените разпоредби. Решавайки по справедливост, Съдът му присъжда 1 600 евро на това основание.

Б.  Разноски

56.  Жалбоподателят претендира също 2 672,38 евро за разноски, извършени във връзка с производството пред Съда. Тази сума включва 2 450 евро за адвокатски възнаграждения, 30 евро такси за експертното становище относно претендираните имуществени вреди, 162,38 евро разходи за превод и 30 евро за пощенски разходи и канцеларски материали. Жалбоподателят е представил споразумение с процесуалните си представители и отчет за отработеното време за 35 часа при часова ставка от 70 евро. Представил е и договор за преводачески услуги. Жалбоподателят моли 300 евро от разходите за адвокатски възнаграждения да бъдат възстановени на него, а сумата от 2 150 евро да бъде платена директно в банковата сметка на процесуалните му представители. Иска също сумата от 30 евро (таксите за експертното становище) да бъде платена на него, 30 евро да бъдат платени директно по банковата сметка на процесуалните му представители, а 162,38 евро (разходите за превод) да бъдат платени по банковата сметка на адвокатската им кантора.

57.  Правителството оспорва исковите претенции.

58.  Като взе предвид документите, с които разполага, и съдебната си практика, Съдът счита за справедливо да присъди сумата от 600 евро за всички разходи по горните искове, от които 330 евро да бъдат платени на жалбоподателя, а 270 евро да бъдат платени директно в банковата сметка на процесуалните му представители.

В.  Лихва за забава

59.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява за допустимо оплакването досежно прекомерната продължителност на съдебното производство и липсата на ефикасни правни мерки за защита в това отношение, а останалата част от жалбата – за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията заради прекомерната продължителност на съдебното производство;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с член 6 § 1 заради прекомерната продължителност на съдебното производство;

4.  Постановява:

(а)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:

(i)  € 1 600 (хиляда и шестстотин евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози;

(ii)  € 600 (шестстотин евро) за разноски плюс евентуално дължимите от жалбоподателя налози, от които 270 евро да бъдат платени директно в банковата сметка на процесуалните му представители;

(б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от исковата претенция на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 26 юли 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Лорънс Ърли                                                                     Лех Гарлицки
       Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 26.7.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-105805