Номер на жалба: 4374/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на кореспонденцията

По делото Халил Адем Хасан срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), Председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Здравка Калайджиева(Zdravka Kalaydjieva),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
          и Фатош Араджъ (Fatoş Aracı)секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 17 февруари 2015 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 4374/05) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от български гражданин, г-н Халил Адем Хасан ("жалбоподателя"), на 2 декември 2005 г.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствените агенти г-жа М. Димова и г-жа М. Коцева от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че условията на специалния режим, под който той е бил задържан, за да изтърпи присъдата си от доживотен затвор, представляват нечовешко и унизително отношение в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

4.  На 14 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1973 г. В момента той изтърпява присъда от доживотен затвор без право на замяна в Затвор Ловеч.

А. Гражданско производство за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ), произтичащо от твърдяно незаконно задържане (1991-95 г.)

6.  Жалбоподателят е осъден единадесет пъти в края на различни наказателни производства. През 2002 г. прокурорът прекратява други такива, погасени по давност, в които е бил задържан през различни периоди през 1991, 1992 и 1995 г.

7.  През август 2007 г. жалбоподателят предявява иск за обезщетение за твърдяното му незаконно задържането в хода на наказателното производство срещу него, което е прекратено поради изтичане на давност през 2002 г. (вижте параграф 6 по-горе). Неговият иск е отхвърлен на две съдебни нива през 2008 г. Като се позовава на т. 8 от Тълкувателно решение № 3 от 22 април 2004 на Върховния касационен съд (вижте параграф 43 по-долу), второинстанционният съд приема, че отговорност от държавата за вреди не може да бъде поемана, тъй като мерките и стъпките, предприети преди изтичането на давност, не може да се считат за незаконни по смисъла на ЗОДОВ.

Б. Режим и условията на задържане на жалбоподателя като затворник, осъден на доживотен затвор

8.  На 13 октомври 1999 г. жалбоподателят е арестуван по подозрение в грабеж и убийство и осъден да изтърпи кумулативно наказание от доживотен затвор без право на замяна на 26 октомври 2000 г.

9.  Жалбоподателят е задържан и изтърпява това наказание в затворите в Ловеч и Варна. Той е в Затвор Ловеч между 17 януари 2000 г. и 14 юни 2002 г., между 12 август 2005 г. и 20 декември 2006 г. и отново от 19 февруари 2009 г., където той продължава да бъде към момента на последната информация, която Съдът получава от Правителството през май 2011 г. Той е задържан в Затвор Варна от 14 юни 2002 г. и 12 август 2005 г. и отново между 20 декември 2006 г. и 19 февруари 2009 г.

1.  Режим на задържане

10.  В двата затвора и през целия този период жалбоподателят е поставен под "специален режим" и е държан в постоянно заключени килии с повишена сигурност.

11.  Жалбоподателят твърди, че понякога е трябвало да дели килията си в Затвор Варна с други лишени от свобода. Според Правителството той предимно е държан сам в килията си в Затвор Ловеч; то не предоставя информация по отношение на килията му в Затвор Варна.

2.  Санитарни помещения

(а) Тоалетни

12.  Според жалбоподателя килиите не са оборудвани с тоалетни или кранове и мивки. Позволява му се да използва общата тоалетната и да си мие ръцете три пъти на ден преди хранене. Трябвало е да използва пластмасова кофа, за да се облекчава в килията си по всяко друго време. Отделно от ежедневната му едночасова разходка на открито, това са единствените моменти, в които е пускан извън килията си.

13.  Правителството не оспорва това по отношение на периода преди есента на 2008 г., когато са извършени ремонти в крилото със специално ниво на сигурността в Затвор Ловеч и са поставени тоалетни и мивки във всяка една от килиите на затворниците, изтърпяващи присъди от доживотен затвор. По същия начин са сменени прозорците. Правителството не предоставя подробности по отношение на санитарните помещения в Затвор Варна. Като се позовава на чл. 71(2) от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г., според който лицата, поставени под специален режим, трябва да се държат в постоянно заключени килии и под засилен надзор, то обяснява, че условията на "специалния режим" не позволяват неограничен достъп до тоалетните помещения.

(б) Обща хигиена

14.  Жалбоподателят се оплаква, че му е разрешено да се къпе само веднъж на две седмици в Затвор Варна. Той освен това твърди, че хигиената в общите части е лоша, с плъхове в кухнята и тоалетната.

15.  Правителството не коментира условията в Затвор Варна, но отговаря, че килиите в Затвор Ловеч са били редовно почиствани. През периода между 31 май 2004 г. и 7 юни 2004 г. са били извършени три проверки в Затвор Ловеч от заместник-началника на затвора и медицинския персонал, които докладват за задоволително състояние на мястото. Правителството подчертава още, че на жалбоподателя е бил предоставян 0,2 кг. сапун за лична хигиена и 0,25 кг. сапун за да пере дрехите си всеки месец.

3.  Храна и лекарства

16.  Жалбоподателят твърди, че храната, сервирана в затворите, е с лошо качество, както и че килиите са твърде студени през зимата, твърде горещи през лятото, влажни и не се проветряват.

17.  Правителството отговаря, че храната е сертифицирана за добро качество и се приготвя и следи от квалифициран готвач. Седмичното меню се изготвя от готвача на затвора и се одобрява от началника на затвора, от медицинския персонал и от администратора на затвор. Осъдените на доживотен затвор получават храната си в килиите си. Когато жалбоподателят е отказал да яде свинско месо поради религиозните си убеждения, са му давани печени телешки колбаси с различни гарнитури. Осигурявани са му около 2 620 калории на ден.

18.  По-нататък жалбоподателят твърди, че медицинското обслужване е неудовлетворително. В тази връзка Правителството отговаря, че затворници, изтърпяващи доживотни присъди, са обект на периодични медицински прегледи, които се извършват в килиите им от съображения за сигурност. Ако те трябва да бъдат прегледани от външен медицински персонал, са отвеждани в медицинския център на затвора. Затворниците получават всякакви лекарства, от които имат нужда, от аптеката на затвора, и може да закупят различни лекарства от външни аптеки, когато е издадена рецепта. Всички случаи, изискващи спешна намеса, се третират незабавно.

4.  Трудови дейности

19.  Жалбоподателят твърди, че не му е предоставена никаква възможност за социални контакти или други трудови дейности, докато изтърпява присъдата си на доживотен затвор.

20.  Без да уточнява конкретен период от време, честота или продължителност, Правителството твърди, че на жалбоподателя е била дадена възможност да взема участие в културни и интелектуални дейности в Затвор Ловеч. Той е имал възможност да поръчва и да получава книги от библиотеката на затвора, които са носени в килията му. Той е можел да чете национален и два местни всекидневника. Правителството също така твърди, че жалбоподателят е можел да играе шах и да участва в конкурси за есе, организирани в затвора, до степента, до която режимът на изтърпяващите присъди от доживотен затвор позволява.

В. Първо производство за вреди по ЗОДОВ във връзка с условията на задържане

21.  На 27 октомври 2005 г. жалбоподателят предявява иск по ЗОДОВ, търсещ 25 000 лева като обезщетение за страданията и униженията, понесени през периода между 26 октомври 2000 г. и 26 октомври 2005 г. в резултат на лошите условия на задържане в затворите в Ловеч и Варна, както и в резултат на периодите на дисциплинарни наказания, налагани в килии без легла, спално бельо, маси и столове, за общо 40 дни през същия период.

22.  В решението си от 8 май 2006 г. съдът приема, че жалбоподателят, както и останалите лишени от свобода с доживотни присъди в рамките на "специален режим", е трябвало да използват кофи в килията за тоалетни нужди. Осъдените на доживотен затвор са били пускани от килиите си три пъти на ден, когато им е позволено да използват общите тоалетни и да измият кофите; през останалото време те трябва да се облекчават в килиите пред останалите лишени от свобода. Съдът заключава, че унижението да се налага да се използва кофа за физиологични нужди може да бъде оправдано само със съображения за сигурност. Тъй като Правителството не е успява да представи доказателства, че е имало реална и сериозна опасност за сигурността в случая на жалбоподателя, ограниченията, прилагани към достъпа му до тоалетна, са били прекомерни и отвъд тези, присъщи за лишаването от свобода. Съдът присъжда на жалбоподателя 200 лв. (около 100 евро) като обезщетение за вреди, претърпени в резултат на задържането в нечовешки и унизителни битови условия – липса на тоалетни помещения, легло, спално бельо, маса и стол, достъп на светлина и свеж въздух, причинени от бездействието на ответната страна в периода 26 октомври 2000 г. – 26 октомври 2005 г. От жалбоподателя е поискано да заплати съдебни такси в размер на 992лв. за останалата част от иска си.

23.  След обжалване от двете страни, на 28 декември 2006 г. Апелативен съд - Велико Търново отменя решението и отхвърля иска. Съдът по-конкретно установява, че "специалният режим" на жалбоподателя изисква повишени мерки за сигурност и постоянно заключени килии, което прави невъзможно да се позволи достъп до общата тоалетната през нощта. Въпреки това, жалбоподателят е имал достъп до тоалетна в определените периоди от време през деня, предоставени за това, и не е било установено надзирателите да са го възпрепятствали да посещава тоалетната тогава. Докато изтърпяването на такова наказание без съмнение се характеризира с негативни и неблагоприятни последици, обстоятелствата по делото не привличат отговорността на Министерството на правосъдието и затворническите власти по ЗОДОВ, тъй като изпълнението на наказанието не може да се счита за осъществяване на административни дейности или за незаконосъобразно действие или бездействие по смисъла на чл. 1 от този закон. Според въззивния съд отговорността на държавата за твърдяното страдание може да бъде привлечена пред други неуточнени органи и производства.

24.  В окончателно решение № 666/08 от 26 май 2008 г., постановено по дело № 1685/2008 г., Върховният касационен съд приема, че Министерството на правосъдието и затворническите власти са държавните органи, отговорни за изпълнението на присъди, и за това са отговорни по ЗОДОВ за всички вреди, причинени във връзка с това. Известно е, че условията в българските затвори не са в съответствие с европейските стандарти, но тези условия са едни и същи за всички лишени от свобода. Изпълнението на присъди само по себе си е придружено от значителни ограничения, свързани с лишаване от свобода и различните режими, особено от "специалния режим" в сравнение с останалите, и още повече при настаняването в изолационни килии като дисциплинарно наказание за нарушения. При разглеждането на тези оплаквания, съдилищата трябва да вземат предвид и постигнат необходимия баланс между забраната на изтезанията, нечовешко и унизително отношение, както е определено от Конституцията и съдебната практика на Европейския съд по правата на човека по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, и неизбежното страдание, присъщо на лишаването от свобода. Съдът признава унизителния ефект от използването на кофи в присъствието на други затворници, но също така взема предвид необходимостта да се гарантира сигурност и дисциплина в съответствие с изискванията на "специалния режим", изтърпяван в този отдел на затвора, както и личността и конкретното поведение на лишените от свобода. Опитвайки се да постигне този баланс в конкретния случай, Върховният касационен съд констатира, че страданието на жалбоподателя не надхвърля нивото на дължимо уважение към достойнството му и не изисква обезщетение.

Г. Второ производство за вреди по ЗОДОВ във връзка с условията на задържане

25.  На неуточнена дата през 2006 г. жалбоподателят завежда друго иск по ЗОДОВ, по който търси 11 000 лв обезщетение за вреди, претърпени в резултат на прилагането на "специалния режим", което го изключва от трудови, образователни, културни и спортни дейности през периодите 17 януари 2000 г. – 14 юни 2002 г. и 12 август 2005 г. – 20 декември 2006 г., когато той е в Затвор Ловеч; както и в периода 14 юни 2002 г. – 12 август 2005 г. и след 20 декември 2006 г., когато той е в Затвор Варна, и с изключение на времето от 14 юли 2002 г. до 12 август 2005 г., когато му е било разрешено да се среща с психолог и да участва в образователни дейности веднъж седмично, както и да играе тенис на маса в продължение на 45 минути в петъчните дни.

26.  С окончателно решение от 23 февруари 2009 г. Върховният касационен съд потвърждава констатациите на въззивния съд, с които се отхвърля иска на жалбоподателя. По-конкретно той отбеляза, че предходната съдебна инстанция (Апелативен съд - Велико Търново):

"... установява липсва на неправомерно поведение от представители на администрацията на затвора, довело до претърпяване на вреда от страна на жалбоподателя. Жалбоподателят изтърпява присъдата си в рамките на "специален режим" в съответствие с чл. 127б от Закона за изпълнение на наказанията от 1969 [ЗИН от 1969 г.]. Съгласно чл. 127г във връзка с чл. 127а от ЗИН от 1969 г., присъдата от доживотен затвор без замяна се изпълнява или в отделни затвори, или в специални отделения на редовните затвори. Съгласно чл. 167ж на правилника за прилагане на ЗИН от 1969 г., затворници се настаняват в постоянно заключени килии при повишени мерки за сигурност. Само след решение на комисията съгласно чл. 17 от ЗИН от 1969 г. тези затворници може да се настаняват в килии заедно със затворници, изтърпяващи различни присъди, и могат да вземат участие в съвместни спортни, трудови, образователни или други дейности. Предходната съдебна инстанция заключава въз основа на законодателството, посочено по-горе, че за администрацията на затворите в Ловеч и Варна не може да се каже, че е допуснала бездействие, като по този начин е причинила на жалбоподателя неимуществени вреди. Вярно е, че по време на въпросния период жалбоподателят не е участвал в трудови, образователни или спортни дейности. Това обаче се обяснява с вида на режим, при който той изтърпява присъдата си, а не с каквото и да било незаконосъобразно поведение от страна на администрацията на затвора. Жалбоподателят участва в индивидуални възпитателни дейности; било му е позволено да прекарва един час на ден на открито на място, обзаведено със спортно оборудване. От февруари 2007 г. му е разрешен допълнителен час за спорт. Освен това не е установено, че той е претърпял неимуществени вреди в резултат на липсата на трудови, спортни или културни дейности."

27.  ВКС заключава, че:

"...предходната съдебна инстанция правилно е приела, че не е установено незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора, противно на твърденията на жалбоподателя. За да се ангажира отговорността на Министерството на правосъдието по чл. 1 от ЗОДОВ за твърдяното бездействие на администрацията на затвора, е необходимо да се установи, че бездействието е незаконосъобразно, с други думи, че съществува задължение за действие и администрацията не го е изпълнила. Затворническият режим е предвиден в ЗИН от 1969 г. Според чл. 43 и 127а от ЗИН от 1969 г., както и чл. 167ж от правилника за прилагането му, лишените от свобода, поставени под "специален режим", задължително се настаняват отделно от останалата част от затворническата популация. Доказателствата в преписката не е показват, че администрацията на затвора е действала в нарушение на нормативната рамка за изпълнение на наказанието, наложено на жалбоподателя. Г-н Хасан се позовава на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и на други приложими международни документи. Въпреки това, събраните доказателства в неговия случай не показват, че той е бил подложен на унижение. Условията, при които той е държан в затвора, са в съответствие с нормативните изисквания, регламентиращи функционирането на местата за лишаване от свобода."

Д. Твърдяна намеса в кореспонденцията на жалбоподателя

28.  Жалбоподателят твърди, че докато е бил в Затвор Варна, цялата му входяща и изходяща кореспонденция с неговия адвокат е била предмет на проверка в съответствие с чл. 33(1)(в) от ЗИН от 1969 г.

29.  Той също така твърди, че администрацията на затвора не е доставила някои от писмата на майка му, защото са били написани на турски език. Той заявява още, че е можел да се обажда по телефона само на членове на семейство си, но не на адвоката си. Освен това той твърди, че посещенията при него на роднини и адвокати са провеждани в специални помещения в присъствието на служител на затвора.

Е. Твърдяно дискриминационно отношение

30.  Жалбоподателят, мюсюлманин от турски произход, твърди, че често е обиждан въз основа на етническия си произход и религиозни убеждения от затворническите власти във Варна и по-конкретно от Й.В., един от служителите на затвора. По-конкретно жалбоподателят твърди, че властите са се обръщали към него с "мръсен турчин", "циганин" и други етнически базирани обиди. Той представя декларации, направени от други затворници в подкрепа на неговите твърдения, отнасящи се до дискриминационни коментари.

31.  На неуточнена дата жалбоподателят подава жалба до районния прокурор за злоупотреба със служебно положение от страна на Й.В. във връзка с претърсване на килиите на лишените от свобода. Той също така заявява, че Й.В. е правил дискриминационни коментари срещу него. С окончателно определение от 23 февруари 2005 г. прокурор от Върховната касационна прокуратура отказва да образува наказателно производство срещу Й.В. за злоупотреба със служебно положение. Що се отнася до твърденията за дискриминационни обиди, прокурорът заявява, че те не са предмет на публично преследване и че следователно жалбоподателят е трябвало да внесе частна наказателна жалба пред съда.

32.  Между 2006 г. и 2008 г. жалбоподателят подава жалба успешно по реда на Закона за защита срещу дискриминацията на три пъти, твърдейки друг вид дискриминационно третиране в затвора. По-конкретно съдилищата констатират, че е бил жертва на дискриминация, като не му е давана храна без свинско месо, както се изисква от религиозните му убеждения; че е каран да поставя марки върху писмата си към държавните институции, като това не е било изисквано от затворници, които не изтърпяват доживотни присъди; и че е бил бръснат и косата му е била подстригвана в килията му, докато затворници с по-леки присъди са имали достъп до помещенията на бръснаря в затвора. Съдилищата нареждат на съответните органи да преустановят горните дискриминационни практики и, в контекста на неговото твърдение за незачитане на религиозните му убеждения, да му предоставят храна без свинско месо.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И МЕЖДУНАРОДНИ МАТЕРИАЛИ

А. Условия на задържане и кореспонденция в затвора

33.  Законът, отнасящ се до: (А) режимът на задържане на осъдени на доживотен затвор; и (б) искове на затворниците за обезщетение за вреди срещу властите, е изложен подробно в параграфи 51-152 на решението на Съда по Харакчиев и Толумов срещу България (№ 15018/11 и 61199/12, 8 юли 2014 г.).

34.  Законът, свързан с кореспонденцията на затворниците, е изложен в параграфи 153-156 от решението на Съда по, Харакчиев и Толумов, (цитирано по-горе).

35.  Съответните части от общите доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание ("КПИ") и от доклада му за посещенията му в България през 2010 г. и 2012 г., и двете включващи посещения на Затвор Варна, са изложени в параграфи 165-166 и параграфи 171-174 от решението на Съда по Харакчиев и Толумов (цитирано по-горе). В доклада си за своето посещение през април 2014 в България, публикуван на 29 януари 2015 г., КПИ повтаря предишните си заключения и препоръки по отношение на правната рамка и общото състояние на затворите в България, включително за режима и условията, приложими за осъдените на доживотен затвор. Той посочва по-конкретно, че режимът на осъдените на доживотен затвор в България трябва да бъде основно преразгледан, така че да включва структурирана програма от конструктивни и за предпочитане провеждани извън килията общи дейности, включително достъп до работа и образование. Педагозите и психолозите трябва да бъдат проактивни в работата с осъдените на доживотен затвор, за да ги насърчат да участват в тази програма и да се опитат да ги ангажират безопасно с други затворници поне през част от деня.

Б. Защита от дискриминация

1.  Обща забрана за дискриминация

36.  Чл. 4 от Закона за защита срещу дискриминацията от 2003 г., който влиза в сила на 1 януари 2004 г., забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна

2.  Комисия за защита от дискриминация

37.  Органът, който отговаря за гарантиране на спазването на закона и други наредби, съдържащи разпоредби за равно третиране, е Комисията за защита от дискриминация (чл. 40).

38.  Чл. 47 дава право на Комисията наред с другото да прави препоръки за приемане, отмяна или изменение на нормативни актове (ал. 8).

3.  Отговорност за актове на дискриминация

39.  Съгласно чл. 71(1) от закона, всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск, с който да поиска установяване на нарушението, осъждане на ответника или присъждане на обезщетение за вреди.

40.  Съгласно чл. 73 от ЗЗД, всяко лице, чиито права на равно третиране са засегнати от административен акт, издаден в нарушение на този или други закони, може да обжалва решението пред съда.

41.  Съгласно чл. 71(1) от ЗЗД, всяко лице, което е получило положително решение от страна на Комисията за защита от дискриминация и търси обезщетение за вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото му на равно третиране, произтичащо от този или други закони, може да предяви иск за обезщетение по общия ред срещу лицата или органите, които са причинили вредата. В случаите, когато вредите са причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди от 1988 г. (чл. 74(2)).

В. Приложими разпоредби на Административно-процесуалния кодекс от 2006 г.

42.  Чл. 250 § 1 от Административно-процесуалния кодекс от 2006 г. (АПК от 2006 г.), който влиза в сила на 1 март 2007 г., гласи, че всеки, който има правен интерес, може да иска прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона. Искането трябва да бъде направено до компетентния административен съд, който трябва да се заеме с него веднага и, след като направи необходимите разследвания, да се произнесе незабавно. Решението на съда подлежи на обжалване, което не спира изпълнението (чл. 254 §§ 1 и 2). В допълнение, чл. 290 от АПК от 2006 г. регламентира изпълнението на решения на административния съд по отношение на административно длъжностно лице, задължено със съдебно решение да предостави незаместимо задължение. Ако отговорното длъжностно лице не действа, съдебният изпълнител му/ѝ налага седмична изпълнителна глоба в размер на между 50 лв. и 1 200 лв. за толкова дълго време, докато действието остава недовършено. Решения, действия или бездействия на съдебен изпълнител могат да се обжалват пред административния съд (чл. 294 от АПК). Ако административния съд отмени решение или действие на съдебния изпълнител или обяви бездействието му/ѝ за незаконно, съдът или решава самия въпрос, или нарежда на съдебния изпълнител да действа в срок, който той определя за него. Също така, в съответствие с чл. 269, § 2 от АПК от 2006 г., паричните вземания се събират на базата на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., по който заповед за принудително изпълнение е условие за започване на производство за принудително изпълнение. Накрая, съгласно чл. 276, § 2 от АПК от 2006 г., принудителното изпълнение може да бъде започнато на базата на искане от лицето към съдебния изпълнител, придружено от копие на изпълнителното основание, което може да бъде окончателно съдебно решение в полза на лицето.

Г. Тълкувателно решение № 3 от 2004 г. на Върховния касационен съд

43.  ВКС постановява в т.8 от своето Тълкувателно решение № 3 от 22 април 2004г., че процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистиране по отношение на престъплението, не дават право на обезщетение, защото са били законни към момента. По-конкретно той приема, че: "...фактът, че давността, което изключва наказателната отговорност, е изтекла и че след това законодателят е решил, че наказателният характер на действията трябва да бъде заличен и че виновните извършители следва да бъдат изключени от наказателна отговорност и от последиците на осъждането, не им дава право на обезщетение за вреди, претърпени преди изтичане на давностния срок или преди амнистията."

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

44.  Жалбоподателят се оплаква, че условията, при които той изтърпява наказанието си в рамките на "специалния режим" в затворите в Ловеч и Варна, представляват отношение в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Чл. 3 от Конвенцията гласи следното:

"Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание."

45.  Правителството оспорва твърденията на жалбоподателя.

A.  Допустимост

46.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б. Основателност

1.  Становища на страните

47.  Жалбоподателят поддържа оплакванията си, че условията, при които е бил задържан в рамките на "специалния режим" в затворите в Ловеч и Варна, са нарушили правото му да не бъде подлаган на нечовешко или унизително отношение. Отделно от битовите аспекти на условията, за които той твърди, че са неадекватни, той подчертава, че основно е бил държан в изолация в килията му и не се е занимавал с никакви смислени дейности.

48.  Правителството твърди, че условията на "специалния режим", при които той е бил задържан в двата затвора, са били прилагани в съответствие с чл. 167г(1) от правилника за прилагане на ЗИН от 1969 г., и след това с чл. 213 от новоприетия правилник за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г. То също така представя подробни аргументи по отношение на битовите условия, в които жалбоподателят е бил задържан в Затвор Ловеч, но не и по отношение на условията в Затвор Варна. Що се отнася до Затвор Ловеч, то подчертава, че за употребата на кофи като тоалетна е установено от Съда, че е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията само в случаите, когато жалбоподателите е трябвало да се облекчават пред други лишени от свобода. Като се има предвид, че жалбоподателят по настоящото дело е бил затворен сам в килия под "специален режим" за почти целия период на задържането му, той не може да претендира да бъде засегнат от нарушение на чл. 3 в това отношение. То освен това твърди, че нарушение на чл. 3 от Конвенцията може да се установи само ако отношението, на което жалбоподателят е бил подложен, е достигнало минималното ниво на суровост. Това не е било така предвид факта, че властите не са се стремили към унижаване или принизяване на жалбоподателя, нито пък той е показал, че страданието му е достигнало отвъд неизбежното неудобството от изтърпяването на затворническа присъда. Това е вярно както по отношение на битовите условия, в които жалбоподателят е бил задържан, така и по отношение на ограниченията, които той трябва да изтърпи като част от "специалния режим".

2.  Преценка на Съда

49.  Съдът посочва приложимите общи принципи, установени в съдебната практика на Съда, в параграфи 199-202 от Харакчиев и Толумов, цитирани по-горе.

50.  По-конкретно по отношение на тоалетните в затворите, Съдът последователно  критикува ползването на кофи при липсата на тоалетни в килиите (вижте наред с други дела Кехайов срещу България, № 41035/98, § 71, 18 януари 2005 г.; И.И. срещу България, № 44082/98, § 75, 9 юни 2005 г.; Йовчев срещу България, №. 41211/98, § 134, 2 февруари 2006 г.; Йорданов срещу България, № 56856/00, § 94, 10 август 2006 г.; Добрев срещу България, № 55389/00, § 129, 10 август 2006 г.; Малечков срещу България, № 57830/00, § 140, 28 юни 2007 г.; Костадинов срещу България, № 55712/00, § 61, 7 февруари 2008 г.; Гавазов срещу България, № 54659/00, § 108, 6 март 2008 г.; Радков срещу България (№ 2), № 18382/05, §§ 48-49, 10 февруари 2011 г.; Шахънов срещу България, № 16391/05, § 53, 10 януари 2012 г.; Събев срещу България, № 27887/06, § 99, 28 май 2013 г.; и Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 211).

51.  По отношение на дейностите, предлагани на затворници, осъдени на доживотен затвор, Съдът отбелязва, че както по ЗИН от 1969 г., така и по ЗИНЗС от 2009 г., който го замества, след пет години лишаване от свобода в изпълнение на техните доживотни присъди, затворници могат да бъдат поставени от специална комисия при по-лек режим, ако са имали добро поведение (вижте Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 116). Веднъж поставен при по-лек режим, осъден на доживотен затвор може с решение на същата комисия въз основа на оценка на личността да се помещава с общата затворническа популация и да му се позволява да взема участие в общите трудови, обучителни, образователни дейности, спорт или други дейности (вижте Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 121).

52.  Що се отнася до последиците от изолацията върху личността на затворника, Съдът припомня, че всички форми на единична изолация без подходящото умствено и физическо стимулиране е вероятно в дългосрочен план да имта вредни последици, водещи до влошаване на умствените възможности и социални способности (вижте Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 204). Също така, автоматично разделяне на осъдените на доживотен затвор от останалата част от затворническата популация и един от друг, по-специално когато не са налични обширни дейности извън килията и стимули в килията, може само по себе си да повдигне въпрос по смисъла на чл. 3 от Конвенцията (вижте Savičs, цитирано по-горе, § 139), и изолацията трябва да бъде обоснована с конкретни съображения за сигурност (вижте Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 204, с допълнителни препратки към незадължителни юридически актове и многократния акцент в докладите на КПИ за нуждата да се оцени степента на опасност на осъдените на доживотен затвор за всеки отделен случай, като да няма оправдание за безразборно налагане на ограничения на всички затворници, подлежащи на специфичен вид присъда).

53.  Обратно към настоящето дело,  Съдът отбелязва, че не се оспорва, че жалбоподателят остава в постоянно заключена килия, изолиран от останалата част от затворническата популация, и е подложен на специални условия за сигурност в съответствие със "специалния режим", приложим към него през целия период след неговото лишаване от свобода през 2000 г. за изтърпяване на доживотната му присъда (вижте параграфи 8, 9 и 10 по-горе). Този режим не включва и не позволява смислени занимания и се счита за законен по смисъла на националното законодателство (вижте параграф 27 по-горе). Освен това, ограничените възможности за занимания на открито и разумни дейности са потвърдени от заключенията на националните съдилища по случая на жалбоподателя най-малко за периода до 2007 г. (вижте параграф 26 по-горе). Съдът припомня в тази връзка, че кратка продължителност на упражнения на открито, ограничена до един час на ден, е фактор, който допълнително утежнява положението на затворника, изолиран в килията си през останалата част от времето (вижте наред с други дела Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 208).

54.  В конкретния случай националните съдилища установяват, че от февруари 2007 г. на жалбоподателя е бил разрешен допълнителен час на ден за спорт (вижте параграф 26 по-горе). Отделно от това, от възможността му да получава книги и вестници от библиотеката на затвора в килията си, да играе шах и да участва в конкурсите за есе, доколкото "специалния режим" на постоянно заключени килии позволява, Правителството не показва, че съответните компетентни органи (по-конкретно специалните комисии, посочени в Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, §§ 116 and 121) са разглеждали възможностите за участие на жалбоподателя в други разумни дейности с други затворници. Действително Съдът не е информиран за каквато и да било периодична оценка на положението на жалбоподателя от специална комисия с цел да му се позволят някакви смислени дейности.

55.  Правителството не опитва да се позове на убедителни съображения за сигурност, които изискват изолацията на жалбоподателя, и не казва защо не е възможно да се преразгледа режимът му така, че да позволява адекватни възможности за контакт с хора и смислено занимание извън килията. Оказва се също така, че тази ситуация е до голяма степен в резултат на автоматичното прилагане на законовите разпоредби, регламентиращи затворническия режим на жалбоподателя. В неотдавнашното си решение по Харакчиев и Толумов (цитирано по-горе, §§ 203-09), Съдът приема, че такава автоматична изолация при прилагане на съответните разпоредби на ЗИН от 1969 г. и последващия ЗИНЗС от 2009 г. е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Той не вижда причина да приеме друго в настоящото дело.

56.  В допълнение, по отношение на битовите условия на задържане на жалбоподателя, Съдът отбелязва по-конкретно липсата на неограничен достъп до тоалетна за продължителен период от време и факта, че жалбоподателят няма друг избор, освен да се облекчава в кофа в килията си извън определените периоди от време, разрешени от администрацията на затвора за посещения на общата тоалетната. Съдът отбелязва, че Правителството приема това, че положението е такова преди есента на 2008 г., когато то съобщава, че ситуацията се е променила в Затвор Ловеч, като тоалетни и мивки са поставени в килиите на затворници с доживотни присъди (вижте параграф 13 по-горе). За отбелязване е, че Правителството твърди, че това обстоятелство не е принизяващо за жалбоподателя предвид факта, че той е сам в килията си. Съдът отбелязва обаче, че констатациите на националните съдилища потвърждават, че през периода, разглеждан във вътрешното производство, килиите са обитавани и от други затворници (вижте параграфи 22 и 24 по-горе).

57.  Освен това, въпреки че Правителството не прави изявления по отношение на условията в Затвор Варна, докладите на КПИ за двете му посещения при осъдени на доживотен затвор в Затвор Варна през 2010 г. и 2012 г. показват наред с други неща, че няма налични тоалетни в килиите на осъдените на доживотен затвор (вижте параграф 35 по-горе). На последните е позволено да напускат килиите си, за да използват общата тоалетна, три пъти на ден и трябва да се облекчават в кофи през останалата част от времето. Той отбелязва, че жалбоподателят е прехвърлен от Затвор Варна в Затвор Ловеч на 19 февруари 2009 г. и че до този момент той не се възползвал от килия, оборудвана с тоалетна и мивка, а трябва да използва кофа. Дори да се приеме, че за определени периоди от време жалбоподателят е настанен сам в килия, Съдът вече е постановил, че подлагането на задържания на продължителното неудобството да се облекчава в кофа не може да се счита за обосновано освен в специфични ситуации, при които допускането на посещения на тоалетната би създало конкретни и сериозни рискове за сигурността (вижте Малечков, цитирано по-горе, § 140). В настоящото дело Правителството не се позовава на такива рискове, за да обоснове необходимостта жалбоподателят да използва кофа, за да се облекчава през периода преди 19 ти февруари 2009 г.. При липса на конкретни доказателства, които да потвърдят или разсеят високата степен на опасност на жалбоподателя, така че да се оправдае продължителната необходимост от изолирането му в рамките на условията на задържане на "специалния режим", Съдът не може да се съгласи, че условията, в които е държан жалбоподателят, са съвместими с чл. 3 (вижте Манолов, цитирано по-горе, § 42).

58.  Като се има предвид кумулативния ефект на горните условия, независимо от това дали те произтичат от приложимата регулаторна рамка или от нейното практическо прилагане, както и периода на задържане на жалбоподателя – около дванадесет и половина години към настоящия момент, Съдът счита, че страданията и трудностите, понесени от него, превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и излизат извън минималния праг на суровост, който се изисква по чл. 3 от Конвенцията (вижте Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 212).

59.  При тези обстоятелства, дори и да се приеме, че твърденията на жалбоподателя на недостатъчно проветрение, отопление, хигиена, храна и медицински грижи в Затвор Ловеч не са доказани по безспорен начин, Съдът счита, че затворническият режим, при който той е бил задържан в двата затвора, разглеждан заедно с битовите условия за цялото му задържане в Затвор Варна и липсата на неограничен достъп до тоалетните в Затвор Ловеч преди 20 декември 2006 г., са достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение (вижте Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 213).

60.  Следователно е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 3

61.  Жалбоподателят се оплаква, че няма ефективни вътрешни правни средства за защита по отношение на оплакването му по силата на чл. 3 от Конвенцията във връзка с режима и условията на задържането му. Той се позовава на чл. 13 от Конвенцията, който гласи следното:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

A.  Допустимост

62.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б. Основателност

1.  А. Становища на страните

63.  Правителството твърди, че иск за обезщетение по ЗОДОВ е ефективно средство за защита, което жалбоподателят е използвал. Фактът, че националните съдилища не са присъдили обезщетение в хода на заведеното от него производство, е в резултат единствено на неговата неспособност да докаже, че е претърпял каквато и да било вреда.

64.  Жалбоподателят изтъква, че е предявил искове по ЗОДОВ, но те са били очевидно неуспешни.

2.  Преценка на Съда

65.  В установената си практика, Съда е приемал, че искове за обезщетение може да се разглеждат като ефективно вътрешно правно средство за защита по отношение на твърдени лоши условия на задържане, само ако жалбоподателят е бил освободен или поставен в условия, отговарящи на изискванията на чл. 3 (вижте Илиев и други срещу България, № 4473/02 и 34138/04, §§ 55-56 и 68, 10 февруари 2011 г.; Радков срещу България (№ 2), № 18382/05, §§ 53 и 58, 10 февруари 2011 г.; Йордан Петров срещу България, № 22926/04, §§ 171-72, 24 януари 2012 г.; Червенков срещу България, № 45358/04, §§ 55, 57 и 58, 27 ноември 2012 г.; Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, §§ 222-25; Манолов, цитирано по-горе, § 35). Както в делата, посочени по-горе, жалбоподателят все още е в затвора и не изглежда, че, освен по отношение на тоалетните или прозорците на килията, условията на задържането му – по-конкретно много ограничителният му затворнически режим – значително са се променили през последните години (вижте параграфи 10, 20, 26 и 27 по-горе). Иск за обезщетение на основание чл. 1 на ЗОДОВ следователно сам по себе си не в състояние да предостави адекватно облекчение на жалбоподателя. Освен това такъв иск, доколкото е насочен срещу условията на лишаване от свобода, които произтичат от затворническия режим, приложим за жалбоподателя, няма да има каквато и да било перспектива за успех предвид факта, че българските съдилища вече са отхвърляли такива искове въз основа на това, че такива условия не са незаконни по смисъла на националното право (вижте Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 226). Всъщност именно това се случи в едно от делата, заведени от жалбоподателя в търсене на обезщетение за условията и режима, при които е бил задържан (вижте параграфи 27-28 по-горе). Освен това изглежда, че образуваното от жалбоподателя производство включва отделно разглеждане на различните аспекти на положението му и поради тази причина не успява да вземе предвид дали техния кумулативен ефект върху него е в съответствие с чл. 3, така че да получи обезщетение, ако е уместно, както се изисква по силата на чл. 13 от Конвенцията.

66.  В светлината на гореизложеното, Съдът намира, че жалбоподателят не разполага с ефективно вътрешно правно средство за защита по отношение на оплакването си по чл. 3 от Конвенцията относно условията и режима, при които е бил задържан, за да изтърпи присъдата си от доживотен затвор. Следователно е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 14 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

67.  Жалбоподателят се оплаква, че е бил обект на дискриминация чрез унизителни и обидни расистки забележки, направени по негово отношение от надзирател в Затвор Варна. Той се позовава на чл. 14 от Конвенцията, който гласи следното:

"Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак."

68.  Правителството оспорва твърдението.

А. Становища на страните

69.  Правителството твърди, че иск по ЗЗД (вижте параграфи 36-41 по-горе) е ефективно средство за защита и че жалбоподателят не е успял да заведе такова производство във връзка с твърденията си, че е бил подложен на дискриминационните забележки.

70.  Жалбоподателят твърди, че иск по ЗЗД не е ефективно средство за защита, имайки предвид, че дори ако такъв иск е успешен в съда, няма възможност за задължителното му изпълнение, особено в частта му, в която съдът нарежда на административния орган да преустанови дискриминационното отношение. Той се позовава в подкрепа на несвързан случай, в който жертвата – лице, което не изтърпява затворническа присъда, успява да получи заповед за принудително изпълнение по отношение на присъждането на парично обезщетение, но не и по отношение на съдебното нареждане към административния орган да преустанови дискриминационното отношение.

Б. Преценка на Съда

71.  Съдът отбелязва, че чрез завеждане на иск по ЗЗД жалбоподателят може да търси резултат в три посоки, а именно: (а) признаване от страна на съда, че дискриминационно отношение се е случило; (б) заповед от съда към административния орган да прекрати такова отношение, когато е необходимо; и (в) присъждане на обезщетение (вижте параграфи 36-41 по-горе). Такъв механизъм следователно по принцип може да представлява ефективно средство за защита в случаите, когато лица се оплакват от дискриминационно отношение, и жалбоподателят не е успял да прибегне до нея в контекста на жалбата си за претърпяване на расистки унизителни обиди. След това Съдът отбелязва, че жалбоподателят се възползва от това средство за защита успешно на три пъти, когато завежда искове за дискриминация, оплаквайки се от друг тип дискриминационно отношение в затвора (вижте параграф 32 по-горе). Той получава окончателни съдебни решения в своя полза и не твърди, че което и да било от тях е останало изпълнено. Поради това Съдът счита за преждевременно оплакване за неефективно изпълнение на окончателно съдебно решение във връзка с твърденията за дискриминационни забележки, тъй като жалбоподателят не е получил такова решение.

72.  Съдът също така отбелязва, че в подкрепа на тезата си за неефективността на иск за дискриминация поради невъзможността му да бъде изпълнен, жалбоподателят подава до Съда единична заповед за принудително изпълнение, отнасящи се до вътрешно дело, заведено от трета страна. Не може да се каже, че един случай е представителен за общата практика. Съдът освен това отбелязва, че в съответствие с АПК от 2006 г., паричните вземания се събират на базата на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., по който заповед за принудително изпълнение е условие за започване на производство за принудително изпълнение (вижте параграф 42 по-горе). Не е ясно от информацията в досието дали лицето поисква от съда да издаде заповед по отношение на задължение на кмета да прекрати дискриминационното отношение и ако е така – какъв е отговорът на съда на това искане. Във всеки случай Съдът отбелязва, че принудителното изпълнение може да бъде започнато на базата на искане от лицето към съдебния изпълнител, придружено от копие на изпълнителното основание, което може да бъде окончателно съдебно решение в полза на лицето (вижте параграф 42 по-горе). Следователно заповед за принудително изпълнение не е абсолютна предпоставка за започване на изпълнително производство по административни дела по отношение на задължения, различни от парични плащания.

73.  Съдът отбелязва, че след като изпълнително производство е започнало по отношение на незаместимо действие, дължимо от административен орган, ако последният не предприеме действия, за да изпълни решението, съдебният изпълнител може да наложи на него или нея седмични глоби до изпълнението. Ако съдебният изпълнител не действа, жалбоподателят може да оспори това бездействие в съда (вижте параграф 42 по-горе). Следователно не може да се каже, че описаният по-горе механизъм е неефективен, особено без да е опитан.

74.  Вярно е, че не само административните, но и гражданските съдилища са склонни да разглеждат жалби за дискриминация по смисъла на ЗЗД и в граждански дела заповед за принудителното изпълнение се приема на теория и практика като условие за започване на принудително изпълнение. Съдът отбелязва, че в хипотетичен сценарий, при който частична заповед за принудително изпълнение е издадена след благоприятно решение на граждански съд по иск за дискриминация, предявен от жалбоподателя, в съответствие с вътрешното законодателство жалбоподателят ще разполага с 14 дни, за да оспори в съда заповедта, ако той счита, че е непълна (чл. 407 § 1 от ГПК).

75.  Накрая Съдът отбелязва, че по принцип е достъпно за жалбоподателя да предяви иск по чл. 250 от АПК от 2006 г., искайки от съдилищата забранително предписание срещу незаконно действие на затворническите власти (вижте параграф 42 по-горе).

76.  С оглед на гореизложеното Съдът намира, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешните правни средства за защита във връзка с оплакването си, че е подложен на дискриминационни обиди, както се изисква от чл. 35, § 1 от Конвенцията, и че това оплакване трябва да бъде отхвърлено в съответствие чл. 35, § 4.

IV.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

77.  Жалбоподателят се оплаква също, че затворническите власти са наблюдавали неговата кореспонденция систематично. Той се позовава на чл. 8 от Конвенцията, който гласи следното:

"1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот...

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

78.  Правителството твърди, че затворническите власти са наблюдавали кореспонденцията на жалбоподателя до 15 април 2009 г. Това е правено въз основа на съответния закон, а именно чл. 33(1)(в) от ЗИН от 1969 г. То твърди, че това не нарушава правото на жалбоподателя на личен живот, имайки предвид, че контролът на кореспонденцията му е извършван в съответствие с приложимото законодателство и прекратен, когато законът е отменен през 2009 г.

79.  Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

80.  Съдът припомня заключенията си по делото на Петров срещу България, № 15197/02, § 44, 22 май 2008 г., а именно че системното следене на кореспонденцията на затворниците, включително до и от техния адвокат, предвидено в чл. 33(1)(в) от ЗИН от 1969 г., не може да се счита за "необходимо в едно демократично общество" и е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията. В конкретния случай Правителството твърди, че кореспонденцията на жалбоподателя е била контролирана в съответствие със същата правна разпоредба, считано от времето, когато той е започнал да изтърпява доживотната си присъда през 2000 г., до 15 април 2009 г., когато проверката на писмата му е била прекратена. Съдът отбелязва, че освен позовавайки се на приложимото законодателство, Правителството не се опитва допълнително да обоснове наблюдението на кореспонденцията на жалбоподателя. Той също така отбелязва, че от февруари 2010 г. кореспонденцията на затворниците е била уредена с правилника за прилагане на ЗИНЗС от 2009 г. Той припомня в тази връзка, че не е намерил в своята предходна съдебна практика основание, на което да се предположи, че кореспонденцията на затворниците след февруари 2010 г. е системно следена и четена от затворническите власти (вижте Бочев срещу България, № 73481/01, § 94, 13 ноември 2008 г.; и Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 275).

81.  Съответно Съдът намира, че по отношение на периода между 2000 г., когато жалбоподателят започва да изтърпява доживотната си присъда, и 15 април 2009 г. е било налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на системно наблюдение на кореспонденцията на жалбоподателя.

V. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 В КОНТЕКСТА НА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ В ЗАТВОРА

82.  В допълнение, като се позовава на чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията, той се оплака, че не разполага с ефективно средство за защита, за да оспори наблюдението на неговата кореспонденция. Чл. 13 от Конвенцията гласи:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

83.  Съдът отбелязва, че наблюдението на кореспонденцията на жалбоподателя в затвора не е резултат от индивидуално решение на администрацията на затвора или друг орган, а е систематично и в пряк резултат от прилагането на изричната разпоредба на закона. Той припомня, че вече е приел, че чл. 13 от Конвенцията не стига дотам, че да гарантира средство за защита, позволяващо първичното законодателство на Високодоговаряща държава да се оспорва пред съответните национални власти на основание, че то е в противоречие с Конвенцията (вижте Петров, цитирано по-горе, § 65). От това следва, че оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

VI.  ДРУГИ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

А. Твърдени нарушения на чл. 1 от Протокол № 1

84.  По-нататък жалбоподателят претендира за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, тъй като националните съдилища в производството за обезщетение във връзка с неправомерното му задържане не му присъждат обезщетение (вижте параграф 7 по-горе). Чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията в относимите си части гласи:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

..."

85.  Съдът подчертава, че разпоредбата защитава "притежанията", които може да бъдат "съществуващи притежания" или активи, включително вземания, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че той или тя има поне "легитимно очакване" за получаване на право на собственост. Това обаче не гарантира правото на получаване на собственост (вижте J.A. Pye (Oxford) Ltd and J.A. Pye (Oxford) Land Ltd v. the United Kingdom [GC], № 44302/02, § 61, ЕСПЧ 2007-...; Kopecký v. Slovakia [GC], № 44912/98, § 35, ЕСПЧ 2004-IX). Освен това Съдът е постановил, че вземане, което е установено в достатъчна степен да подлежи на изпълнение, представлява "притежание" (вижте Stran Greek Refineries and Stratis Andreadis v. Greece, § 59; Burdov v. Russia, § 40; и Kotov v. Russia [GC], § 90).

86.  След това Съдът отбелязва, че искът на жалбоподателя за обезщетение не е удовлетворен от националните съдилища (вижте параграф 7 по-горе); следователно жалбоподателят не може да претендира, че е имал легитимно очакване да получи обезщетение за вредите, за които той твърди, че е претърпял. От това следва, че жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

Б. Твърдени нарушения в контекста на производството за обезщетение във връзка с твърдяното незаконно задържане

87.  По-нататък жалбоподателят се оплаква по чл. 6 § 2 и 13. Той твърди, като се позовава на тълкувателно решение на ВКС (вижте параграф 7 по-горе), че гражданският съд, който отказа през 2008 г. да му присъди обезщетение за минало предполагаемо незаконно задържане, е нарушил неговата презумпция за невиновност. Чл. 6 § 2 от Конвенцията гласи:

"Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона."

88.  Съдът отбелязва, че както изрично е посочено в условията на самия член, чл. 6 § 2 се прилага, когато лице е "обвинено в извършване на престъпление". Въпреки това, в съответствие с необходимостта да се гарантира, че правото, гарантирано от чл. 6, § 2 е практично и ефективно, презумпцията за невиновност има и друг аспект. Нейната основна цел в този втори аспект е да защитава лицата, които са били оправдани по наказателно обвинение или по отношение на които наказателното производство е било прекратено от това да бъдат третирани от държавни служители и органи, като че ли те са в действителност виновни за престъплението, в което са били обвинени (вижте Allen v. the United Kingdom [GC], № 25424/09, § 94, ЕСПЧ 2013). В тази връзка Съдът припомня, че когато наказателното производство приключи преди официалния обвинителен акт, независимо от основанието за прекратяването му, липсата на наказателна присъда на лице трябва по презумпцията за невиновност да бъде запазена в което и да било друго производство от всякакъв характер (вижте Vanjak v. Croatia, № 29889/04, § 41, 14 януари 2010 г.; Šikić v. Croatia, № 9143/08, § 47, 15 юли 2010 г.; Allen, цитирано по-горе, § 102, ЕСПЧ 2013 г.).

89.  С оглед на изложеното по-горе, като предполага, че чл. 6 § 2 е приложим за гражданското производство, в което жалбоподателят е поискал обезщетение за незаконно задържане по време на минало наказателно производство, прекратено поради изтичане на давност (вижте параграф 7 по-горе), Съдът счита, че само прилагането на правило, установено в тълкувателно решение, не може да се приравни с повдигане на съмнение за вината на жалбоподателя (за тълкувателното решение вижте параграф 43 по-горе). Това е особено валидно при липсата на каквато и да било обосновка в решението на националния съд, предполагаща или отричаща вината на жалбоподателя. Следователно оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

90.  По-нататък жалбоподателят се оплаква по чл. 14 във връзка с чл. 6 § 2 и чл. 1 от Протокол № 1, че съдилищата са го лишили от обезщетение в резултат на констатацията, че той няма право да получи такова, тъй като производството срещу него е прекратено поради изтичане на давност. Той твърди, че по този начин е жертва на дискриминация в сравнение с обвинени лица, чието наказателно производство е било прекратено на друго основание, което им позволява да получат обезщетение от държавата.

91.  Съдът припомня, че чл. 14 не забранява разлики в третирането, които се основават на обективна оценка на съществено различни фактически обстоятелства (вижтеZarb Adami v. Malta, № 17209/02, § 73, ЕСПЧ 2006‑VIII). След това той отбелязва, че производството срещу жалбоподателя е прекратено по давност, докато производствата срещу други обвиняеми са прекратени на други основания, например липса на доказателства, липса на престъпно поведение и т.н. Така разликата в третирането изглежда се основава на обективна и разумна оценка на съществено различни фактически обстоятелства. От това следва, че оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

В. Други твърдени нарушения

92.  Позовавайки се на чл. 14, жалбоподателят се оплаква, че затворническите власти не са успели да изпратят някои от неговите писма до майка му, защото са написани на турски език. Накрая той се оплаква на основание чл. 34 от Конвенцията, че намесата в кореспонденцията му с неговия адвокат, невъзможността за провеждане на телефонни разговори и присъствието на полицейски служител по време на срещите затрудняват подаването на жалба пред Съда.

93.  В светлината на материалите, представени пред него, Съдът намира, че твърденията на жалбоподателя са лишени от каквото и да било убедително потвърждение и като цяло са недоказани. Съответно те са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията и трябва да бъдат обявени за недопустими.

VII.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

94.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Обезщетение за вреди

95.  Жалбоподателят претендира за 55 000 евро по отношение на неимуществени вреди.

96.  Правителството счита, че претенцията е прекомерна и неоправдана.

97.  Съдът намира, че жалбоподателят трябва да е претърпял неимуществени вреди в резултат на нарушението на чл. 3 от Конвенцията по отношение на режима и условията на задържането му и на нарушението на чл. 13 във връзка с липсата на ефективно средство за защита в тази връзка, както и на нарушение на л. 8 от Конвенцията във връзка с наблюдението на неговата кореспонденция. Като се вземат предвид всички обстоятелства по делото и произнасяйки се на справедлива основа съгласно изискванията на чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда на жалбоподателя 4 000 евро по отношение на неимуществени вреди, плюс данъци, които могат да бъдат начислени върху тази сума (вижте по подобен начин Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 286).

Б. Разходи и разноски

98.  Жалбоподателят претендира също за 8 092 евро за разходи и разноски, от които 7 840 евро за правни такси, направени пред Съда, при часова ставка от 80 евро, 150 евро за пощенски и канцеларски разходи, и 102 евро за разходи за превод от български на френски език.

99.  Правителството твърди, че горната претенция е прекомерна и неоправдана.

100.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящото дело, като взема предвид материалите, с които разполага, и тези съображения, Съдът намира за разумно да присъди на жалбоподателя сумите от 1 000 евро за правни такси и 102 евро по отношение на разходи за превод, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени, да бъдат платени на законните му представители г-н М. Екимджиев и г-жа С. Стефанова. По отношение на претенциите за пощенски и офис консумативи, Съдът отбелязва, че жалбоподателят не е представил оправдателни документи, които показват, че той действително е направил тези разходи. При тези обстоятелства и с оглед разпоредбите на чл. 60 § 2 и § 3 от Правилника си, Съдът не присъжда нищо по тази част на иска.

В. Лихва за забава

101.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакванията относно условията, при които жалбоподателят изтърпява присъдата си на доживотен затвор, липсата на ефективно средство за защита в тази връзка и наблюдението на кореспонденцията му за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на режима и условията на задържане на жалбоподателя;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение на липсата на ефективно вътрешно правно средство за защита във връзка с режима и условията на задържане на жалбоподателя;

4.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на наблюдението на кореспонденцията на жалбоподателя;

5.  Приема

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 4 000 евро (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 1 102 (хиляда сто и две евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат изплатени директно на законните представители на жалбоподателя г-н М. Екимджиев и г-жа С. Стефанова;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 март 2015 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Fatoş Aracı (Фатош Араджъ)                             Guido Raimondi (Гуидо Раймонди)
Секретар на отделението                                                     Председател

Дата на постановяване: 10.3.2015 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-152777