Номер на жалба: 29713/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П4-2) Свобода на придвижване-{Общо}, (П4-2-3) Защита на обществения ред, (П4-2-3) Защита на правата и свободите на другите, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (П4-2-2) Свобода на напускане на държава, (П4-2-3) Необходимо в едно демократично общество

По делото на Стамос срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Здравка Калайджиева,

          Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano), съдии,

и Лорънс Ърли, секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 6 ноември 2012 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 29713/05 г.) срещу Република България, подадена на 22 юли 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Теодор Василиос Стамос (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-н В. Цонев – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-специално, че наложената му забрана за напускане на територията на България за период от две години поради нарушаване на имиграционните закони на Съединените американски щати е неоснователна; че тази забрана, която го възпрепятства да пътува до Съединените американски щати, където живеят майка му и брат му, представлява неоправдана намеса в правото му на зачитане на семейния му живот; както и че при разглеждане на жалбата му против забраната за пътуване съдилищата не са оценили нейната пропорционалност.

4. На 28 септември 2009 г. Съдът (Пето отделение) решава да изпрати уведомление до правителството. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

5. След реорганизацията на отделенията на Съда от 1 февруари 2011 г. жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение на Съда.

6. Като отбелязва, че жалбоподателят не е представил становище относно допустимостта или основателността на делото или иск за справедливо обезщетение в срока, определен от председателя на Пето отделение, на 2 август 2011 г. Секретариата на Съда изпраща на жалбоподателя препоръчано писмо, с което му разяснява текста на чл. 37, ал. 1, б. „а” от Конвенцията. Във факс от 4 ноември 2011 г., последван от писмо с пощенско клеймо от 4 ноември 2011 г., жалбоподателят заявява, че желае да поддържа жалбата си и че по-раншния му пропуск да представи становище или иск за справедливо обезщетение се дължи на проблем в комуникацията между него и процесуалния му представител.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

7. Жалбоподателят е роден през 1974 г. и живее в Шефилд, Великобритания, където се премества през февруари 2010 г.

8. През 1998 г. жалбоподателят, който е записан в университет в щата Мисури, влиза в Съединените американски щати със студентска виза. Той обаче по-късно изоставя следването си и се заема с платена работа. През януари 2000 г. властите, отчитайки факта, че по този начин той е нарушил условията на визата си, започват срещу него производство по депортиране. На 29 октомври 2003 г. той е депортиран в България.

9. Междувременно, през април 2000 г. майката на жалбоподателя се омъжва за американски гражданин. През май 2000 г. тя става постоянен жител на Съединените американски щати, а по-късно – гражданин на САЩ. Братът на жалбоподателя също пребивава постоянно в Съединените американски щати.

10. Със заповед от 29 октомври 2003 г. ръководителят на Служба „Гранична Полиция на българското Министерство на вътрешните работи, действайки на основание на чл. 76, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. (вж. параграф 17 по-долу) и вземайки предвид писмо от Дирекция „Международно сътрудничество” на МВР, към което е приложено писмо от посолството на Съединените американски щати, налага двугодишна забрана за пътуване на жалбоподателя, считано от 20 октомври 2003 г., и разпорежда на компетентните органи да отнемат паспорта му. В съответствие с това, на 4 ноември 2003 г. полицията в Бургас разпорежда на жалбоподателя да предаде паспорта си.

11. Жалбоподателят обжалва по съдебен ред заповедта, твърдейки, освен другото, че административните органи са допуснали грешка, като не са взели предвид личното му положение и са избрали да упражнят правото си на преценка против него.

12. На 11 май 2004 г. Софийски градски съд отхвърля жалбата. Той посочва, inter alia, че при издаването на заповедта властите са взели предвид всички релевантни факти, а именно, че жалбоподателят е депортиран и че българските власти са информирани за това. Причините за депортирането и личните обстоятелства на жалбоподателя са без значение, както и възможността му да получи друга виза, позволяваща му отново да влезе в Съединените американски щати. Заповедта е издадена в съответствие с целта на закона, която е да се попречи на българските граждани, които са нарушили имиграционните правила на чужди държави, да пътуват свободно.

13. Жалбоподателят обжалва за законосъобразност, повтаряйки аргумента си, че властите е трябвало да вземат под внимание неговите индивидуални обстоятелства.

14. С окончателно решение от 30 март 2005 г. (реш. № 2952 от 30 март 2005 г. по адм. д. № 6206/2004 г., ВАС, V о.) Върховният административен съд потвърждава решението на по-долустоящия съд. Той постановява, inter alia, че чл. 76, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. предоставя на властите право на преценка дали да наложат, или да се въздържат от налагане на оспорената мярка, и изборът им по този въпрос не подлежи на преразглеждане от съда. По делото на жалбоподателя властите са взели предвид всички релевантни обстоятелства и са установили, че мярката е необходима.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

15. Чл. 35, ал. 1 от Конституцията от 1991 г. предвижда, inter alia, че всеки има право да напуска страната и че това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

16. Чл. 33, ал. 1 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. (през октомври 2009 г. заглавието на закона е променено на Закон за българските лични документи) („Закона от 1998 г.”), предвижда, че всеки български гражданин има право да напуска страната и да се завръща в нея с паспорт или заместващ го документ. Съгласно чл. 33, ал. 3 това право не подлежи на ограничения, освен ако те са предвидени със закон и са необходими за защитата на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани.

17. Чл. 76, т. 6 от Закона, в първоначалната му редакция, гласи, че на български гражданин, който е бил експулсиран от друга държава за нарушения на паспортно-визовия режим, може да му бъде забранено да напуска България и да му бъде отнет издадения паспорт за срок от една година. Тази точка е изменена, считано от 31 март 2003 г., като е посочено, че забраната може да продължи две години.

18. В своята съдебна практика по тази разпоредба Върховният административен съд трайно е постановявал, че съдилищата не са компетентни да извършват преглед на това дали властите правилно са упражнили своето право на преценка, за да се оцени необходимостта от такава мярка; единственото нещо, което съдилищата следва да проверяват е дали е осъществено депортирането, независимо от неговите основания (вж. реш. № 10917 от 3 декември 2002 г. по адм. д. № 7044/2002 г., ВАС, V о.; реш. № 2365 от 14 март 2003 г. по адм. д. № 10736/2002 г., ВАС, V о.; реш. № 9652 от 22 ноември 2004 г. по адм. д. № 4636/2004 г., ВАС, V о.; реш. № 9653 от 22 ноември 2004 г. по адм. д. № 4637/2004 г., ВАС, V о.; реш. № 9654 от 22 ноември 2004 г. по адм. д. № 4635/2004 г., ВАС, V о.; реш. № 3497 от 18 април 2005 г. по адм. д. № 542/2005 г., ВАС, V о.; реш. № 94 от 5 януари 2006 г. по адм. д. № 5672/2005 г., ВАС, V о.; реш. № 5034 от 11 май 2006 г. по адм. д. № 9710/2005 г., ВАС, V о.; реш. № 5229 от 17 май 2006 г. по адм. д. № 535/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 5966 от 2 юни 2006 г. по адм. д. № 829/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 7176 от 28 юни 2006 г. по адм. д. № 3700/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 10919 от 6 ноември 2006 г. по адм. д. № 4522/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 12533 от 13 декември 2006 г. по адм. д. № 6522/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 12551 от 13 декември 2006 г. по адм. д. № 7065/2006 г., ВАС, V о.; и реш. № 1869 от 22 февруари 2007 г. по адм. д. № 9680/2006 г., ВАС, V о.).

19. На 21 август 2009 г. правителството внася в парламента законопроект за изменение и допълнение на Закона от 1998 г., който предлага, inter alia, да се отмени точка 6 на чл. 76. Парламентът приема законопроекта на 1 октомври 2009 г. и той влиза в сила на 20 октомври 2009 г. В последвалата си практика Върховният административен съд постановява, че отмяната не води автоматично до обезсилване на забраните за пътуване по чл. 76, наложени преди влизане в сила на отмяната на тази разпоредба (вж. реш. № 13819 от 17 ноември 2009 г. по адм. д. № 6999/2007 г., ВАС, ІІІ о.; реш. № 15106 от 10 декември 2009 г. по адм. д. № 7052/2009 г., ВАС, V о.; и реш. № 10449 от 13 август 2010 г. по адм. д. № 1609/2010 г., ВАС, VІІ о.). Въпросът е уреден с влизането в сила на параграф 5 от преходните и заключителни разпоредби на закон за последващо изменение на Закона от 1998 г. Този закон влиза в сила на 10 април 2010 г. и уточнява, че в тримесечен срок от влизането му в сила се прекратява действието на всички мерки, наложени на основание разпоредбите на отменения чл. 76, т. 6.

III. ПРИЛОЖИМИ СТАТИСТИЧЕСКИ ДАННИ

20. Според доклад, публикуван от Международното бюро по труда в серията Документи за международна миграция (August Gächter, The Ambiguities of Emigration: Bulgaria since 1988 [Август Гехтер, Неяснотите в емиграцията: България от 1988 г. насам], достъпен на http://www.ilo.org/public/english/protection/migrant/download/imp/imp39.pdf (посетен на 6 ноември 2012 г.)), общата емиграция от България между 1989 и 1998 г. възлиза на 747 000 души. 2 253 от тях емигрират в Швейцария, 124 383 в Германия, 32 978 в Гърция, 344 849 в Турция, и 6 307 в Съединените американски щати.

IV. ДРУГИ ПРИЛОЖИМИ МАТЕРИАЛИ

21. По силата на чл. 1, ал. 1, както и на приложението към Регламент (ЕО) № 2317/95 от 25 септември 1995 г., българските граждани са задължени да притежават виза, когато преминават външните граници на държавите-членки на Европейския съюз. Това е променено с чл. 1, ал. 2 и приложение II към Регламент (ЕО) № 539/2001 от 15 март 2001 г., съгласно които българските граждани се освобождават от изискването за виза за престой до три месеца.

22. Доклад, публикуван от Центъра за европейски политически изследвания (What about the Neighbours? The Impact of Schengen along the EU’s External Borders [Ами съседите? Влиянието на Шенген по външните граници на ЕС], CEPS Работен документ № 210 / октомври 2004 г., достъпен на http://aei.pitt.edu/6641/1/1171_210.pdf (посетен на 6 ноември 2012 г.)), отбелязва следното:

„В продължение на шест години Европейският съюз се постави в позиция да изисква значителни отстъпки по широк кръг от въпроси, свързани с границите и движението на хора, като цена за премахване на изискването за визи. В този период българското правителство и обществото като цяло започна да работи върху цялостна стратегия, насочена към окончателно освобождаване на българските граждани от изискването за визи.”

23. Документът продължава, като се позовава на Доклада на Европейската комисия от 2001 г., който води до премахването на визовите изисквания за български граждани (Доклад на Комисията до Съвета по отношение на България от гледна точка на приемането на регламент за определяне на списъка на третите страни, чиито граждани трябва да притежават виза, когато преминават външните граници, както и на тези, чиито граждани са освободени от това изискване, COM (2001 г.) 61 окончателен, 2 февруари 2001 г., Брюксел). Под заглавието „Наказания за незаконна емиграция в държавите-членки” този доклад отбелязва, че „съгласно [чл.] 76 [от Закона от 1998 г.] в редакцията, която е в сила [към онзи момент], забрана за напускане на страната за едногодишен период от време е [била] налагана на българските граждани, които са нарушили имиграционните закони на друга държава или са експулсирани от друга държава.” При разглеждане на последвалите законодателни стъпки, предприети от българските власти, в доклада се отбелязва, че „проект за изменение на [чл.] 76 предвижда удължаване на 2 години на срока на действие на забраната за напускане на страната, която [може да] се налага на българските граждани”. След като разгледа всички приложими законови разпоредби, докладът заключава, че „[от] информацията, предоставена от българските власти, службите на Комисията и от мисията към Комисията, става ясно, че България има на свое разположение необходимите правни инструменти, които да й позволят да се бори с незаконната имиграция ... от нейната територия”.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 4

24.  Жалбоподателят се оплаква по чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията, че забраната му да напуска територията на България е неоснователна и непропорционална.

25.  Чл. 2 от Протокол № 4 гласи, доколкото е приложим:

„...

2. Βсеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.

3. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

...”

26. Правителството твърди, че решенията, взети от административните органи и съдилищата по отношение на жалбоподателя, са законосъобразни и правилни. Посочените причини отговарят на изискванията на чл. 76, т. 6 от Закона от 1998 г. Забраната е предизвикана от писмо от посолството на Съединените американски щати. При тези обстоятелства, властите, при упражняване на правото си на преценка, правилно са установили, че мярката е необходима за постигане на целите на закона. Съдилищата имат право да упражняват контрол за законосъобразността на мярката, но не и за нейната необходимост, и те са приложили закона правилно. Накрая правителството посочва, че чл. 76, т. 6 е отменен през октомври 2009 г.

27. Жалбоподателят не представя становище.

28. Съдът счита, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията, нито е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

29. По същество Съдът започва с наблюдението, че настоящото дело повдига донякъде нов въпрос, тъй като Съдът до този момент не е имал възможност да разглежда забрани за пътуване, предназначени за предотвратяване на нарушения на местни или чуждестранни имиграционни закони. В предишни дела по чл. 2 от Протокол № 4, Съдът или бившата Европейска комисия по правата на човека са се занимавали с подобни забрани, наложени във връзка с висящи наказателни производства (вж. Шмид срещу Австрия (Schmidt v. Austria), № 10670/83, Решение на Комисията от 9 юли 1985 г. в Решения и доклади (РД) 44, стр. 195; Бауман срещу Франция (Baumann v. France), № 33592/96, ЕСПЧ 2001-V; Фьолдес и Фьолдесне Хайлик срещу Унгария (Földes and Földesné Hajlik v. Hungary), № 41463/02, ЕСПЧ 2006-XII; Сисанис срещу Румъния (Sissanis v. Romania), № 23468/02, 25 януари 2007 г.; Бесеньей срещу Унгария (Bessenyei v. Hungary), № 37509/06, 21 октомври 2008 г.; A. E. срещу Полша (A.E. v. Poland), № 14480/04, 31 март 2009 г.; Йордан Йорданов и други срещу България (Iordan Iordanov and Others v. Bulgaria), № 23530/02, 2 юли 2009 г.; Македонски срещу България (Makedonski v. Bulgaria), № 36036/04, 20 януари 2011 г.; Пфайфър срещу България (Pfeifer v. Bulgaria), № 24733/04, 17 февруари 2011 г.; Прешър срещу България (Prescher v. Bulgaria), №6767/04, 7 юни 2011 г.; и Miażdżyk срещу Полша, № 23592/07, 24 януари 2012 г.), изпълнение на присъди за извършени престъпления (вж. M. срещу Германия (M. v. Germany), № 10307/83, Решение на Комисията от 6 март 1984 г., ДР 37, стр. 113), липса на реабилитация по отношение на престъпления (вж. Налбантски срещу България (Nalbantski v. Bulgaria), № 30943/04, 10 февруари 2011 г.), в открито производство по несъстоятелност (вж. Луордо срещу Италия (Luordo v. Italy), № 32190/96, ЕСПЧ 2003-IX), отказ да се платят митнически санкции (вж. Напяло срещу Хърватия (Napijalo v. Croatia), № 66485/01, 13 ноември 2003 г.), неплащане на данъци (вж. Рийнер срещу България (Riener v. Bulgaria), № 46343/99, 23 май 2006 г.), неплащане на дългове към физически лица, произтичащи от съдебни решения (вж. Игнатов срещу България (Ignatov v. Bulgaria), № 50/02, 2 юли 2009 г. и Гочев срещу България (Gochev v. Bulgaria), № 34383/03, 26 ноември 2009 г.), узнаване на „държавни тайни” (вж. Бартик срещу Русия (Bartik v. Russia), № 55565/00, ЕСПЧ 2006-XV), неспазване на задълженията за военна служба (вж. Пелтонен срещу Финландия (Peltonen v. Finland), № 19583/92, Решение на Комисията от 20 февруари 1995 г., ДР 80 A, стр. 38, и Марангос срещу Кипър (Marangos v. Cyprus), № 31106/96, Решение на Комисията от 20 май 1997 г., непубликувано), психично заболяване, съчетано с липсата на мерки за подходящи грижи в страната по местоназначение (вж. Нордблад срещу Швеция (Nordblad v. Sweden), № 19076/91, Решение на Комисията от 13 октомври 1993 г., непубликувано), и съдебни заповеди, забраняващи непълнолетни лица да бъдат депортирани в чужди държави (вж. Ролдан Тексейра и други срещу Италия (Roldan Texeira and Others v. Italy) (реш.), № 40655/98, 26 октомври 2000 г., и Диаманте и Пеликиони срещу Сан Марино (Diamante and Pelliccioni v. San Marino), № 32250/08, 27 септември 2011 г.). Съдът счита, че независимо от разликите с тези дела, принципите, приложими към настоящото дело са същите.

30. Чл. 2, ал. 2 от Протокол № 4 гарантира правото на всяко лице да напуска пределите на всяка държава и да се отправя към всяка друга държава по негов избор, в която може да бъде допуснат. Забраната на жалбоподателя да напуска България несъмнено представлява намеса в това право. Очакваното отнемане на паспорта му също представлява такава намеса (вж. Пелтонен, на стр. 43; Бауман, §§ 62 – 63; Напяло, §§ 69 – 73, и Налбантски, § 61, всички цитирани по-горе). Поради това трябва да се определи дали тази намеса е „в съответствие със закона”, преследвала е една или повече от законните цели, изложени в чл. 2, ал. 3 от Протокол № 4, както и дали е била „необходима в едно демократично общество” за постигането на някоя от тези цели.

31. Намесата се основава на чл. 76, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. (вж. параграфи 10 и 17 по-горе), поради което е ясно, че има правно основание в националното законодателство. Жалбоподателят не претендира, че тя не е „в съответствие със закона” и Съдът не вижда причина да приеме, че тя не е в съответствие с това изискване.

32. Освен това от контекста, в който са приети и после са направени по-стриктни нормативните разпоредби, послужили за основание на мярката срещу жалбоподателя (вж. параграфи 21 – 23 по-горе), е видно, че те целят спиране и предотвратяване на нарушенията на имиграционните закони на други държави, и по този начин намаляване вероятността тези държави да откажат влизането на тяхна територия на други български граждани или да утежнят, или да откажат да облекчат визовия си режим по отношение на българските граждани. Дори Съдът да можеше да приеме, че намесата е преследвала законните цели на поддържане на обществения ред или защита на правата на другите, в настоящия случай не е необходимо да разглежда по-нататък този въпрос, тъй като, както е обяснено по-долу, ограниченията за пътуване не отговарят на теста да са „необходими в едно демократично общество” и на съдържащото се в този тест изискване за пропорционалност.

33. Съдът отбелязва, че забраната за пътуване, наложена на жалбоподателя не продължава много дълго – по закон нейната продължителност е точно две години (вж. параграф 17 по-горе). Това обаче не е основният проблем (обратното по делото Налбантски, цитирано по-горе, § 56): основният въпрос е дали изобщо е пропорционално автоматично да се забрани на жалбоподателя да пътува до всяка чужда държава, заради извършено от него нарушение на имиграционните закони на една конкретна държава.

34. Съдът не може да приеме една такава бланкетна и безразборна мярка за пропорционална. Нормалните последствия от сериозно нарушение на имиграционните закони на дадена страна би било съответния човек да бъде депортиран от тази държава и да му бъде забранено (от законите на тази държава) повторно да влиза на нейна територия за определен период от време. Жалбоподателят действително е претърпял такива последици в резултат на нарушаване условията на студентската му визата – той е депортиран от Съединените американски щати (вж. параграф 8 по-горе). Изглежда доста драконовско от страна на българската държава, която не може да се разглежда като пряко засегната от нарушението на жалбоподателя, да му попречи да пътува до всяка друга чужда държава за период от две години.

35. Освен това властите не са посочили никакви мотиви за тяхната заповед и очевидно не са счели за необходимо да изследват индивидуалното положение на жалбоподателя, а съдилищата по-късно приемат, че те не биха могли да преразгледат упражняването на правото на преценка на властите по този въпрос (за сравнение, mutatis mutandis, Рийнер, § 126; Гочев, § 54, и Налбантски, § 66, всички цитирани по-горе). По този начин, въпреки че съответната разпоредба им дава свобода на действие по отношение на налагането или не на съответната мярка, няма индикация, че при упражняване на правото си на преценка властите са взели предвид всички фактори, които са специфични за жалбоподателя, като тежестта на нарушението, довело до депортирането му от Съединените американски щати, риска той да извърши по-нататъшни нарушения на имиграционните правила на друга държава, семейното му положение, финансовото и личното му положение, както и дали има криминално досие. Съдът вече е постановявал, макар и в различен контекст, че такива общи и почти автоматични ограничения не могат да бъдат разглеждани като обосновани съгласно чл. 2 от Протокол № 4 (вж. Рийнер, §§ 127 – 128; Бартик, § 48; Гочев, §§ 53 и 57; и Налбантски, §§ 66 – 67, всички цитирани по -горе).

36. Вярно е, че по време на периода, предхождащ влизането в сила на законовата разпоредба, на която се основава заповедта, България се е превърнала в източник на мигранти (вж. параграф 20 по-горе), като при тези обстоятелства най-малкото може да се твърди, че българската държава е могла да сметне за необходимо, от съображения за международна общност и поради практически причини, да подпомага другите държави в прилагането на техните имиграционни правила и политики (вж. параграф 32 по-горе). Също така изглежда, че въпросната законова разпоредба е приета и впоследствие затегната (вж. параграф 17 по-горе) като част от пакет от мерки, предназначени да се разсеят страховете на, наред с другите, държавите-членки на Европейския съюз по отношение на нелегалната емиграция от България, както и че тя играе роля относно решението на Съюза от март 2001 г. българските граждани да бъдат освободени от изискването за виза за краткосрочно пребиваване (вж. параграфи 21 – 23 по-горе). Осем години след това, през 2009 г., когато нуждата от нея очевидно е намаляла, тази разпоредба е отменена (вж. параграф 19 по-горе). Въпреки това фактът, че законът, разрешаващ наложената мярка, е приет при тези обстоятелства, не го прави имунизиран от контрол по силата на Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Кепитъл Банк АД срещу България (Capital Bank AD v. Bulgaria), № 49429/99, §§ 110 – 111, 24 ноември 2005 г.). Нито наложената на жалбоподателя мярка може да бъде оправдана от факта, че е възможно да е продиктувана от такъв натиск (вж. параграф 10 по-горе), и ответната държава не може основателно да си позволи да се позове на такива причини, за да я обоснове (вж., mutatis mutandis, Нада срещу Швейцария (Nada v. Switzerland) [ГК], № 10593/08, § 196, ЕСПЧ 2012). Макар Съдът да може да приеме, че забраната за напускане на собствената страна, наложена във връзка с нарушения на имиграционните закони на друга държава, в някои наложителни ситуации може да е оправдана, той не счита, че автоматичното налагане на такава мярка без никаква връзка с конкретните обстоятелства на съответното лице може да се характеризира като необходима в едно демократично общество.

37. Следователно е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

38. Жалбоподателят се оплаква на основание чл. 8 от Конвенцията, че забраната за пътуване, която го е възпрепятствала да пътува до САЩ, където живеят майка му и брат му, представлява необоснована намеса в правото му на неприкосновеност на семейния живот.

39. Член 8 от Конвенцията предвижда, доколкото е приложим:

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот ...

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

40. Правителството твърди, че забраната за пътуване е наложена в съответствие със закона, и то на един възрастен човек, който е на тридесет години. Освен това възможността на жалбоподателя да се присъедини към майка си и брат си в Съединените американски щати не зависи от българските власти, а по-скоро от имиграционната политика на тази държава. На последно място, не е имало пречки роднините на жалбоподателя да го посещават в България.

41. Жалбоподателят не представя становище.

42. Съдът счита, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията, нито е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

43. Въпреки това, с оглед на установяването на нарушение на чл. 2 от Протокол № 4, Съдът не счита за необходимо да разглежда забраната за пътуване, наложена на жалбоподателя, също и по чл. 8 от Конвенцията (вж. Рийнер, § 134; A. E. срещу Полша, §§ 53 – 54; и Пфайфър, § 62, всички цитирани по-горе, и обратното по делото Илетмиш срещу Турция (İletmiş v. Turkey), № 29871/96, §§ 42 – 50, ЕСПЧ 2005-XII; и Пашаоглу срещу Турция (Paşaoğlu v. Turkey), № 8932/03, §§ 41 – 48, 8 юли 2008 г., по което дело Съдът разглежда забраната за пътуване в чужбина по чл. 8 от Конвенцията, а не по чл. 2 от Протокол № 4, защото този протокол е подписан, но не е ратифициран от Турция).

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

44.  Жалбоподателят се оплаква, че при разглеждане на жалбата му срещу забраната да пътува съдилищата не са осъществили преглед на пропорционалността на тази мярка.

45.  Съдът счита, че това оплакване следва да бъде разгледано по чл. 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

46.  В своето становище правителството не коментира това оплакване.

47.  Жалбоподателят не представя становище.

48.  Съдът счита, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията, нито е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

49. Когато има защитимо твърдение, че някакъв акт на държавните органи нарушава правото на дадено лице по чл. 2, ал. 2 от Протокол № 4, чл. 13 от Конвенцията изисква националната правна система да му предостави ефективна възможност за оспорване на въпросната мярка и за изследване на относимите данни с достатъчно процесуални гаранции и задълбоченост, като по този начин дава възможност на съответното лице да изложи всички доводи, които оказват влияние върху пропорционалността на мярката – в смисъла, който Конвенцията влага в тази дума (вж. Рийнер, §§ 138 и 142, и Пфайфър, § 67, и двете цитирани по-горе).

50. Като взе предвид своите констатации по отношение на забраната за пътуване, наложена на жалбоподателя, Съдът счита, че оплакването му по чл. 2, ал. 2 от Протокол № 4 е защитимо. Поради това следва да се определи дали той е разполагал с правно средство за защита, отговарящо на горните изисквания.

51. Главният въпрос тук изглежда е да се провери дали съдилищата са разгледали исканията на жалбоподателя и последвалите му жалби с достатъчна задълбоченост и с позоваване на факторите, свързани с обосноваността на забраната съгласно Конвенцията (вж. Пфайфър, цитирано по-горе, § 71). Както може да се види от техните решения (вж. параграфи 12 и 14 по-горе), съдилищата третират като ирелевантни доводите на жалбоподателя, атакуващи обосноваността на наложената мярка, занимавайки се единствено с формалната валидност на забраната и изрично постановявайки, че те не могат да контролират правото на властите по свое усмотрение да оценяват необходимостта от забраната – което е основният въпрос, повдигнат от жалбоподателя (вж. параграфи 11 и 13 по-горе ) и ключова част от съпоставката, изискуема съгласно чл. 2, ал. 3 от Протокол № 4. Процедура, която поради ограничения си предметен обхват на прегледа не създава възможност за разглеждане по същество на защитимото оплакване по Конвенцията, не може да отговори на изискванията на чл. 13 (вж. Рийнер, цитирано по-горе, §§ 142 – 143, и mutatis mutandis, Глас Надежда ЕООД и Анатоли Еленков срещу България (Glas Nadezhda EOOD and Anatoliy Elenkov v. Bulgaria), № 14134/02, §§ 69 – 70, 11 октомври 2007 г., и Ц. Г. и други срещу България (C.G. and Others v. Bulgaria), № 1365/07, § 62, 24 април 2008 г., с по-нататъшни препратки).

52. Следователно е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

53.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

54.  Жалбоподателят не е подал иск за справедливо обезщетение.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията;

3.  Постановява, че не е необходимо да разглежда оплакването по чл. 8 от Конвенцията;

4.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 27 ноември 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

         Лорънс Ърли                                                               Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 27.11.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-115160