ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

 

ГОЛЯМА КАМАРА

 

ДЕЛО СТАНЕВ срещу БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 36760/06)

 

 

РЕШЕНИЕ 

СТРАСБУРГ 

17 януари 2012 г.

  

 

Това решение е окончателно. То може да бъде предмет на редакторска преработка.

  

По делото Станев срещу България,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в голяма камара:

 

            Николас Браца, председател,
            г-н Жан-Пол Коста
            г-жа Франсоаз Тюлкенс
            г-н Жозеп Касадевал
            г-жа Нина Вайич
            г-н Дийн Шпилман
            г-н Лех Гарлицки
            г-н Ханлар Хаджиев
            г-н Eгберт Мийер
            г-жа Изабел Беро-Льофевр
            г-н Луис Лопес Гуера
            г-жа Миряна Лазарова Трайковска
            г-жа Здравка Калайджиева,
            г-жа Гана Юдкивска
            г-н Венсан А. де Гаетано
            г-жа Ангелика Нусбергер
            г-жа Юлия Лафранк, съдии,
            и г-н Венсан Берже, юрисконсулт,

След като заседава при закрити врата на 9 февруари и 7 декември 2011 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 36760/06) срещу Република България, подадена на 8 септември 2006 г. до Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин г-н Руси Косев Станев („жалбоподателят“).

2. Жалбоподателят, на когото е предоставена правна помощ, се представлява от адв. А. Генова, адвокат в София, от г-жа В. Лий и г-жа Л. Нелсон, юристи на Mental Disability Advocacy Center, неправителствена организация, установена в Будапеща. Българското правителство („Правителството“) се представлява от негови служители, г-жа Н. Николова и г-жа Р. Николова от министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят се оплаква, че е бил настанен в заведение за лица с психични разстройства и от невъзможността да получи разрешение да го напусне (член 5, параграф 1, 4 и 5 от Конвенцията). Позовавайки се на член 3, взет отделно и в комбинация с член 13, той се оплаква също така от условията на живот в това заведение. Той се оплаква също така от липсата на достъп до съд, за да поиска прекратяване на попечителството (член 6 от Конвенцията). Накрая жалбоподателят твърди, че ограниченията, произтичащи от режима на попечителството, включително настаняването в заведение, са нарушили правото му на зачитане на неговия личен живот по смисъла на член 8, взет отделно или в комбинация с член 13 от Конвенцията

4. Жалбата е разпределена на Пето отделение на Съда (член 52, параграф 1 от Правилника на Съда – „Правилникът“). На 29 юни 2010 г. след заседание относно въпросите за допустимост и тези по същество (член 54, параграф 3 от Правилника), проведено на 10 ноември 2009 г., тя е обявена за допустима от състав на това отделение в състав Пеер Лоренцен, председател, Ренате Йегер, Карел Юнгвирт, Райт Марусте, Изабел Беро-Льофевр, Миряна Лазарова Трайковска и Здравка Калайджиева, съдии, както и Клаудия Вестердик, секретар на отделението. На 14 септември 2010 г. състав на същото отделение с членове Пеер Лоренцен, председател, Ренате Йегер, Райт Марусте, Марк Вилигер, Изабел Беро-Льофевр, Миряна Лазарова Трайковска и Здравка Калайджиева, съдии, както и Клаудия Вестердик, секретар на отделението, се обяви за некомпетентен в полза на голямата камара, като никоя от страните не възрази (член 30 от Конвенцията и член 72 от Правилника).

5. Съставът на голямата камара беше определен в съответствие с член 26, параграф 4 и 5 от Правилника.

6. Както жалбоподателят, така и правителството представиха писмени становища по същество по делото.

7. Бяха получени също така становища от неправителствената организация Interights, получила от председателя разрешение за участие в писмената процедура (член 36, параграф 2 от Конвенцията и член 44, параграф 3 от Правилника).

8. На 9 февруари 2011 г. в Двореца на правата на човека в Страсбург се проведе публично заседание пред голямата камара (член 59 параграф 3 от Правилника).

 

Явиха се:

– за правителството
г-жа Н. Николова, министерство на правосъдието,
г-жа Р. Николова, министерство на правосъдието,           агенти;

 

– за жалбоподателя
г-жа А. Генова,                                                                адвокат
г-жа В. Лий
г-жа Л. Нелсон,                                                                съветници.

 

Съдът изслуша техните изявления. Жалбоподателят също присъства.

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

9. Жалбоподателят е роден в 1956 г. в Русе, където е живял до м. декември 2002 г. и където живеят също така неговата доведена сестра и втората съпруга на баща му, единствените му близки роднини. На 20 декември 1990 г. комисия от лекари по трудова медицина обявява жалбоподателя за нетрудоспособен. Според комисията поради поставената му през 1975 г. диагноза „шизофрения“ лицето е с 90% нетрудоспособност, но не се нуждаело от помощ. Поради това получава пенсия за инвалидност.

A. Поставяне на жалбоподателя под попечителство и настаняването му в социален дом за лица с психични разстройства

10. На неуточнена дата през 2000 г., по искане на двамата членове на семейството на жалбоподателя, окръжният прокурор на Русе моли Окръжния съд на този град да произнесе пълна юридическа неспособност на жалбоподателя. С решение от 20 ноември 2000 г., съдът обявява лицето за частично недееспособно с довода, че от 1975 г. то страда от шизофрения и че е нарушена способността му да управлява своите дела и интереси и да осъзнава последиците от своите действия. Съдът счита, че състоянието на жалбоподателя не е със сериозност, която да изисква обявяване на пълна недееспособност. В частност съдът констатира, че за периода от 1975 до 2000 г. лицето на няколко пъти е било настанявано в психиатрична болница. Съдът взема под внимание медицинска експертиза, извършена в рамките на производството, и изслушва жалбоподателя. От друга страна, според някои свидетелства, лицето е продало всичко, което е притежавало, извършвало е просия, харчело е всичките си пари за алкохол и е ставало агресивно, когато е пиело.

11. Това решение е потвърдено с решение, постановено на 12 април 2001 г. от Апелативния съд на Велико Търново, който жалбоподателят е сезирал, и след това съобщено на 7 юни 2001 г. на община Русе, с оглед тя да му назначи попечител.

12. Тъй като членовете на семейството на жалбоподателя отказват да поемат отговорността за попечителството, на 23 май 2002 г. общината назначава г-жа Р. П., общински служител, като попечител на жалбоподателя до 31 декември 2002 г.

13. На 29 май 2002 г. Р. П. иска от социалните служби на Русе жалбоподателят да бъде настанен в социален дом за лица с психични разстройства. Към формуляра за искането тя прилага набор от документи, сред които психиатрична диагноза. Социалните служби провеждат социално разследване, при което на 23 юли 2002 г. констатират, че лицето страда от шизофрения, че живее само в почти разрушена пристройка на къщата на доведената си сестра и че тя и втората съпруга на неговия баща са заявили, че не искат да поемат попечителството. Ето защо е било сметнато, че са налице достатъчно условия за настаняване в социален дом.

14. На 10 декември 2002 г. е сключен договор между Р. П. и дома за възрастни с психични разстройства близо до село Пастра („домът в Пастра“) в община Рила, заведение към Министерството на труда и социалната политика. Жалбоподателят не е информиран за този договор.

15. На същия ден жалбоподателят е откаран с линейка в дома в Пастра, на около 400 км от Русе. Пред съда той твърди, че не е получил обяснения относно причините и продължителността на своето настаняване, което правителството не оспорва.

16. На 14 декември 2002 г., по искане на директора на дома в Пастра, жалбоподателят е регистриран с адрес в община Рила. В удостоверението за местоживеене е посочено, че неговият адрес е бил променен с цел „постоянно задържане“. Според последните сведения, вписани в досието през февруари 2011 г., към този момент жалбоподателят продължава да е във въпросния дом.

17. На 9 септември 2005 г. адвокатът на жалбоподателя моли община Рила да назначи попечител на нейния клиент. С писмо от 16 септември 2005 г., тя е информирана, че на 2 февруари 2005 г. общината е решила да назначи за попечител на лицето директора на Социалния дом в Пастра.

Б. Престоят на жалбоподателя в дома в Пастра

1. Разпоредбите на договора за настаняване

18. В договора за настаняване, сключен на 10 декември 2002 г. между попечителката Р. П. и дома в Пастра (параграф 14 по-долу), не се посочва името на жалбоподателя. Според неговите разпоредби домът предоставя храна, дрехи, медицински услуги и отопление, и очевидно, подслон, срещу внасяне на определена от закона сума. Изглежда, че за да бъде платена тази сума, цялата пенсия за инвалидност на жалбоподателя е била прехвърлена на дома. Договорът предвижда, че 80% от тази сума трябва да бъдат предназначени за заплащане на предоставяните услуги, а останалите 20% остават за лични разходи. От досието е видно, че пенсията за инвалидност на жалбоподателя, след актуализацията й от 2008 г., възлиза на 130 лева. В договорът не е предвиден срок на предоставяне на въпросните услуги.

2. Описание на мястото

19. Домът в Пастра се намира в изолирана част на Рилския масив в Югозападна България. До него може да се стигне по черен път от село Пастра, което е на-близкото селище, разположено на 8 км.

20. Построено през 20-те години на миналия век, заведението се състои от три постройки и приема домуващи от мъжки пол, които са разпределени в зависимост от статуса на психичното им здраве. Според доклад на Агенцията за социално подпомагане, изготвен през април 2009 г., домът е приютявал седемдесет и три лица, едно лице е било хоспитализирано, а две са избягали. Двадесет и трима от домуващите са били под пълно запрещение, двама под ограничено запрещение, а останалите са имали пълна правна дееспособност. Всяка постройка разполага с двор, ограден с висока метална преграда. Жалбоподателят е бил настанен в блок 3 на заведението, предназначено за лица, чието здравно състояние е по-леко, и те са можели да се движат около дома и да отиват сами до съседното селото с предварително разрешение.

21. Според жалбоподателя домът е остарял, мръсен и рядко отопляван през зимата, поради което той и другите домуващи през зимата са били принудени да спят облечени с палтата си . Жалбоподателят е живеел в стая от 16 m² с други четири лица, а леглата практически са били разположени едно до друго. Той разполагал само с шкафче за дрехите си, но предпочитал през нощта да ги държи в леглото си от страх, че може да бъдат откраднати и подменени със стари дрехи. Всъщност домуващите не са имали лични дрехи, тъй като след изпиране не са им били връщани същите дрехи.

3. Хранене и хигиенни и здравни условия

22. Жалбоподателят твърди, че храната в дома е недостатъчна и лошокачествена. Той не можел да участва в избора на храната, нито в приготвянето й.

23. Достъп до банята се разрешавал веднъж седмично и тя е била нехигиенична и разнебитена. Тоалетните, нехигиенични и в много лошо състояние, били на двора и се състояли от дупки, изкопани в пръстта и покрити с разнебитени плоскости. За осем души имало само една тоалетна. Много рядко се давали хигиенни продукти.

4. Последно развитие

24. В своя писмен отговор пред Голямата камара правителството посочва, че в края на 2009 г. е бил извършен ремонт в обитаваната от жалбоподателя част, включително в санитарните помещения. Твърди се, че домът вече има централно отопление. В разнообразната храна редовно има плодове и зеленчуци, както и месо. Домуващите имат достъп до телевизия, книги и игри. Държавата ще достави дрехи на всички домуващи. Жалбоподателят не оспори тези твърдения.

5. Пътувания на жалбоподателя

25. Дирекцията на заведението е задържала документите за самоличност на жалбоподателя, който можел да излиза от дома само със специално разрешение на директора. Жалбоподателят редовно е ходел в село Пастра. Изглежда, че при тези посещения той помагал главно на селяните в домашния труд или правел услуги на ресторанта на селото.

26. Между 2002 и 2006 г. лицето се е връщало три пъти в Русе с разрешение за излизане. Продължителността на тези пътувания е била около десет дни. Пътните разноски възлизали на 60 лева, т.е. около 30 евро, сума, плащана на жалбоподателя от администрацията на дома.

27. При първите си два престоя в Русе жалбоподателят се върнал в Пастра преди да изтече срокът на разрешението му за излизане. Според изявление на директора на дома, направено пред прокуратурата на неопределена дата, лицето се е върнало по-рано, тъй като не е било в състояние да управлява своите финансови средства и не е имало жилище.

28. Третото излизане е било разрешено от 15 до 25 септември 2006 г. Тъй като лицето не се върнало на определената дата (13 октомври 2006 г.), директорът на дома е поискал с писмо до общинската полиция на Русе да го издири и да го изпрати в София, откъдето служителите на дома ще могат да го заведат до Пастра. На 19 октомври 2006 г. полицията на Русе е информирала директора, че е жалбоподателят е открит, но полицията не може да осигури прехвърлянето му, с довода, че не е била издадена заповед за издирване. Лицето е било заведено в дома на 31 октомври 2006 г., както изглежда, от служители на заведението.

6. Възможности за културни и развлекателни дейности

29. Лицето е имало достъп по телевизор, до няколко книги и шахматна дъска в обща зала на дома до 15 часа, тъй като след това я заключвали. Залата не е била отоплявана през зимата и домуващите стояли в нея облечени с палта, шапки и ръкавици. Не е можело да се упражнява никаква друга социална, културна или спортна дейност.

7. Кореспонденция

30. Жалбоподателят твърди, че персоналът на дома отказвал да му предоставя пощенски пликове за неговата кореспонденция и че тъй като не разполагал със собствени пари, не можел да си закупи такива. В действителност членовете на персонала искали от него да им дава листовете, за да ги сложат в плик и да ги изпратят по пощата вместо него.

8. Медицинско лечение

31. От медицинското удостоверение от 15 юни 2005 г. (параграф 37 по-долу) е видно, че от настаняването му в дома през 2002 г. жалбоподателят е бил подложен на антипсихотично лечение (с карбамазепин (600 мг)) под ежемесечно наблюдение на психиатър.

32. От друга страна, по време на заседанието представителите на жалбоподателя заявиха пред Голямата камара, че от 2006 г. техният клиент се намира в състояние на стабилна ремисия и че през последните години не му е провеждано никакво психиатрично лечение.

В. Оценката на социалните способности на жалбоподателя по време на неговия престой в Пастра и заключенията в психиатричния доклад, изготвен по искане на неговия адвокат

33. Веднъж годишно директорът и социалният асистент на дома изготвят доклади за оценка на поведението и социалните способности на жалбоподателя. Според тези доклади жалбоподателят е саможив, предпочита да остава сам, вместо да участва в дейностите на общността, отказва да си взема лекарствата и няма близки роднини, при които да отиде по време на разрешенията за излизане. Бил е в лоши отношения с доведената си сестра и всъщност не се знаело дали има жилище извън дома. В тези доклади се прави изводът, че е невъзможно за жалбоподателят да се ресоциализира, и се определя като цел придобиване от негова страна на способностите и знанията, необходими за ресоциализиране и, в дългосрочен план, за реинтеграция към семейството му. Изглежда, че на лицето никога не е било предложено лечение за тази цел.

34. От досието е видно, че през 2005 г. попечителят на жалбоподателя е поискал от общината да отпусне на социална помощ, с цел да се улесни социалната реинтеграция на лицето. Във връзка с това искане на 30 декември 2005 г. общинската дирекция „Социално подпомагане“ е направила социална оценка на жалбоподателя, в която се заключава, че жалбоподателят е нетрудоспособен дори в защитена среда, не се нуждае нито от обучение, нито от преквалификация и че при тези условия той има право на социална помощ за транспортни разноски, за преживяване и за лекарства. На 7 февруари 2007 г. общинската дирекция „Социално подпомагане“ е отпуснала на жалбоподателя месечна помощ от 16, 50 лева (около 8 евро). На 3 февруари 2009 г. тази сума е била променена на 19,50 лева (около 10 евро).

35. От друга страна, по инициатива на неговия адвокат, жалбоподателят е бил прегледан на 31 август от д-р В. С., психиатър, различен от онзи, който редовно е посещавал дома, както и от психолога г-жа И. А. В изготвения по този повод доклад се заключава, че диагнозата „шизофрения“, формулирана на 15 юни 2005 г. (параграф 37 по-долу) не е точна, тъй като пациентът не проявява всички симптоми на това заболяване. В него се посочва, че макар и лицето да е страдало от това заболяване в миналото, в момента на прегледа е показало не признаци на агресивност, а по-скоро на подозрителност и лека склонност към „вербална агресия“, че не е лекувано от тази болест между 2002 и 2006 г. и че здравният му статус се е стабилизирал в значителна степен. В доклада се уточнява, че не е открит никакъв риск от влошаване на психичното здраве на лицето и се посочва, че според мнението на директора на дома жалбоподателят може да се реинтегрира в обществото.

36. Според доклада престоят в дома в Пастра е изключително вреден за здравето на жалбоподателя и е желателно той да го напусне, в противен случай съществува опасност по време на престоя си да прояви „синдром на институционализация“. В доклада се добавя, че за психичното здраве и социалното развитие на лицето би било по-добре да му се даде възможност да се интегрира в живота в обществото с възможно най-малко ограничения и че единственият елемент за наблюдение е склонността му да злоупотребява с алкохол, която се е проявила преди 2002 г. Според експертите, които са прегледали жалбоподателя, поведението на едно зависимо от алкохола лице може да показва сходни характеристики с това на шизофреник; ето защо в случая на лицето следва да се проявява бдителност и да не се смесват двете заболявания.

Г. Направени от жалбоподателя опити за прекратяване на попечителството

37. На 25 ноември 2004 г. чрез своя адвокат жалбоподателят е помолил прокуратурата да внесе в районния съд искане за възстановяване на правната му дееспособност. На 2 март 2005 г. прокурорът е приканил дома в Пастра да му изпрати становището на лекар и други медицински удостоверения относно разстройствата, от които страда жалбоподателят, с цел евентуално предявяване на съдебен иск за възстановяване на правната дееспособност на лицето. Вследствие на това искане лицето е било настанено в психиатрична болница от 31 май до 15 юни 2005 г. за медицинска експертиза. Със сертификат, изготвен на последната дата, лекарите удостоверяват, че жалбоподателят проявява симптоми на шизофрения. Тъй като здравното му състояние не се е влошило от настаняването му в дома през 2002 г., режимът, на който е бил подложен, не е бил променен. От 2002 г. на лицето е провеждано поддържащо медицинско лечение под ежемесечен контрол на психиатър. Психологическият преглед е показал, че той е раздразнителен, напрегнат и недоверчив. Способността му за комуникация е слаба и не осъзнава своето заболяване. Казал е, че желае да напусне дома на всяка цена. Лекарите не се произнасят нито относно способностите му за интегриране, нито относно необходимостта той да бъде задържан в дома в Пастра.

38. На 10 август 2005 г. районният прокурор отказва да внесе иск за възстановяване на правната дееспособност с довода, че според лекарите, директора и социалния асистент на дома в Пастра лицето не може да се грижи за себе си самостоятелно и че този дом, където може да получи медицинско лечение, за него е най-добрата възможност за подслон. Адвокатът на жалбоподателя оспорва този отказ, твърдейки, че на нейния клиент трябва да се даде възможност да прецени сам дали е в негов интерес, като се имат предвид условията на живот в дома, да продължи да живее там или не. Тя уточнява, че принудителното продължаване на настаняването, представено под формата на предписание на грижи в интерес на пациента, на практика е равносилно на лишаване от свобода, което е недопустимо. Настаняването на някого в институция не може да бъде извършвано без съгласието на лицето. Съгласно действащото законодателство всяко лице, поставено под попечителство, е свободно да избира своето местоживеене със съгласието на попечителя. Следователно изборът на това местоживеене не попада под правомощията на прокуратурата. Въпреки тези оспорвания, отказът на районния прокурор е потвърден на 11 октомври 2005 г. от апелативния прокурор на Върховния касационен съд.

39. На 9 септември 2005 г., чрез своя адвокат, жалбоподателят иска от кмета на с. Рила да заведе иск за прекратяване на попечителството. С писмо от 16 септември 2005 г. кметът на с. Рила отхвърля това искане с довода, че подобен иск не е основателен, като се има предвид медицинското удостоверение от 15 юни 2005 г., мненията на директора и на социалния асистент и заключенията, до които е стигнала прокуратурата. На 28 септември 2005 г. адвокатът на жалбоподателя предявява иск в окръжния съд в Дупница на основание член 115 от Семейния кодекс (параграф 49 по-долу). В писмо от 7 октомври 2005 г. окръжният съд посочва, че тъй като е частично лишен от своята правна дееспособност, жалбоподателят трябва да представи пълномощно в надлежна форма, удостоверяващо, че неговият адвокат го представлява, и да посочи дали попечителят участва в процедурата. На неуточнена дата адвокатът на жалбоподателя внася копие на пълномощното, подписано от жалбоподателя. Тя поискала също така конституиране на попечителя като заинтересовано лице или определяне на особен представител. На 18 януари 2006 г. съдът провежда заседание, на което представителят на кмета на с. Рила оспорва валидността на пълномощното с довода, че то не е подписано от попечителя. Присъстващият на това заседание попечител заявява, че не оспорва иска на жалбоподателя, но че размерът на пенсията му не е достатъчен, за да покрие неговите потребности, и че поради това домът в Пастра е най-доброто решение за подслон за него.

40. Окръжният съд на Дупница постановява решението си на 10 март 2006 г. Относно допустимостта на иска, той преценява, че макар и упълномощен от жалбоподателя, неговият адвокат не може да пледира от негово име, поради това, че попечителят не е подписал пълномощното. Въпреки това съдът отсъжда, че одобрението на иска от страна на попечителя на открито заседание е валидирало всички процесуални документи на адвоката и че поради това искът е допустим. По съществото на делото съдът отхвърля искането, тъй като счита, че попечителят няма законен интерес да оспорва отказа на кмета, тъй като е можел сам и директно да внесе искане за отмяна на попечителството. Тъй като не подлежи на обжалване, това решение става окончателно.

41. И накрая, жалбоподателят твърди, че няколко пъти е искал устно от своя попечител да заведе иск за прекратяване на попечителството и да му разреши да напусне дома. Винаги обаче е получавал отказ.

II. ОТНОСИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Правен статут на лице, поставено под попечителство, и неговото представяне пред съдилищата

42. Съгласно член 5 от Закона за лицата и семейството от 9 август 1949 г. лицата, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение. В случай на пълно запрещение лицето се поставя под настойничество, докато ако запрещението е ограничено, лицето се поставя под попечителство. В съответствие с членове 4 и 5 от този закон лицата под попечителство могат да извършват правни действия само със съгласието на своите попечители, но могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Следователно попечителят не може сам да извършва правно действие, свързано с лице, поставено под ограничено запрещение. Ето защо договорите, подписани единствено от него, без съгласието на лицето, поставено под ограничено запрещение, са невалидни.

43. Съгласно член 16, втора алинея от Гражданския процесуален кодекс („ГПК“) поставените под пълно запрещение се представляват от техните настойници. Ограничено запретените извършват съдопроизводствените действия, но със съгласието на техните попечители. Следователно попечителите не изпълняват ролята на законни представители. Те не могат да действат от името на лице, поставено под попечителство, но могат да заявят своето съгласие или несъгласие с извършените от него действия (Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, София, 2006 г., стр. 171). В частност лицето, поставено под попечителство, може да упълномощи адвокат, при условие че пълномощното е подписано от попечителя (ibidem, стр. 173).

Б. Производство за поставяне под попечителство

44. Производството за поставяне под попечителство има две фази: постановяване на ограничено запрещение и назначаване на попечител.

1. Поставяне под ограничено запрещение от съдилищата

45. Първата фаза е съдебно производство, уредена преди с членове 275 до 277 от ГПК от 1952 г., които без да са променени, са станали членове 336 до 340 от новия ГКП от 2007 г. Поставяне на лице под ограничено запрещение може да бъде поискано от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това. Съдът се произнася след като изслуша съответното лице в открито съдебно заседание – или, ако това не е възможно, след като придобие непосредствено впечатление за неговото състояние – както и неговите близки. Ако тези показания се окажат недостатъчни, съдът пристъпва към събиране на други доказателства, като например медицинска експертиза. Според вътрешната съдебна практика подобна експертиза може да бъде разпоредена, когато нито един друг елемент от досието не позволява на съда за направи заключение, че искът за лишаване от правна дееспособност е неоснователен. (Решение на ВС № 1538 от 21.VIII.1961 г. по гр. д. № 5408/61 г; Решение на ВС № 593 от 4.III.1967 г. по гр. д. № 3218/1966 г.).

2. Назначаване на попечител от администрацията

46. Втората фаза е административна процедура по назначаването на попечител, която към момента на настъпване на фактите е описана в глава Х (членове 109 до 128) от Семейния кодекс („СК“) от 1985 г.; тези разпоредби, изменени в незначителна степен, са станали членове 153 до 174 от новия СК от 2009 г. Административната фаза се провежда от орган, наречен „орган по настойничество и по попечителство“, по-специално кметът на общината или определен от него общински служител.

47. Попечителят се назначава за предпочитане измежду членовете на семейството на съответното лице, които са способни на представляват по най-добър начин неговите интереси.

В. Контрол на дейността на попечителя и заместването му

48. Действията на попечителя са под контрола на органа по настойничество и по попечителство. В действителност, по искане на последния попечителят дава отчет за дейността си. Ако констатира нередности, органът изисква отстраняването им или нарежда спиране на въпросните действия (виж членове 126, алинея 2, и 125 от СК от 1985 г., и членове 170 и 171, алинеи 2 и 3, от СК от 2009 г.). Във вътрешното право не е ясно определен въпросът дали лице, поставено под попечителство, може само или чрез посредничеството на трето лице да внесе при кмета молба за прекратяване на дейността на попечителя.

49. Действията на кмета, в качеството му на орган по настойничеството и по попечителството, както и отказът да се учреди настойничество или попечителство или да се вземат други мерки, предвидени в СК, могат да се обжалват от заинтересованите лица или от прокурора пред районния съд, който решава въпроса по същество. Решението на районния съд не подлежи на обжалване (член 115 от СК от 1985 г.). Тази процедура дава възможност на близките роднини на молителя за смяна на попечителя в случай на конфликт на интереси (Решение на ВС № 1249 от 23.XII.1993 г. по гр. д. № 897/93 г). Съгласно вътрешната съдебна практика, лицето, което е напълно лишено от правна дееспособност, не фигурира сред „заинтересованите лица“, оправомощени да започнат въпросната процедура (Определение № 5771 от 11.06.2003 г. на ВАС по адм. д. № 9248/2002). Не съществува вътрешна съдебна практика, която да показва, че едно лице, частично лишено от правна дееспособност, е упълномощено да го прави.

50. Освен това органът по настойничество и по попечителство може по всяко време да замени попечител, който не изпълнява задълженията си (член 113 от СК от 1985 г.). Съгласно член 116 от СК от 1985 г. не може да бъде попечител лице, когато възникне противоречие между неговите интереси и интересите на поставения под настойничество. Член 123 от СК от 1985 г. предвижда назначаване на заместник-настойник, когато той е възпрепятстван да изпълнява задълженията си или възникне противоречие между неговите интереси и интересите на поставения под настойничество. В тези два случая органът по настойничество и по попечителство може да назначи и особен представител.

Г. Производство по отмяна на запрещението

51. Съгласно член 277 от ГКП от 1952 г. това производство е същото като производството по поставяне под попечителство. То е открито за лицата, оправомощени да поискат поставяне под попечителство, както и за органа по настойничество и по попечителство и за попечителя. Тази разпоредба фигурира в член 340 от ГКП от 2007 г. На 13 февруари 1980 г. пленарният състав на Върховния съд постановява решение (№ 5/79) с цел да се изяснят някои въпроси относно производството по поставяне под запрещение. Параграф 10 от това решение се отнася за производството по отмяната на запрещението и гласи следното:

„Производството по отменяването на запрещението е същото, както онова по допускането му. (членове 277 и 275, алинеи 1 и 2 от ГПК). В това производство се конституират като страни ответници лицата, които са поискали мярката или близките роднини. Няма пречки ответната страна в производството по поставяне под запрещение да поиска прекратяване на мярката, ако обстоятелствата са се променили.

Лицето, поставено под попечителство може, само или със съгласието на попечителя, да поиска отмяна на тази мярка. То може също така да поиска от органа по попечителството и настойничеството или от настойническия съвет да бъде внесен иск съгласно член 277 от ГПК пред районният съд, постановил поставянето му под запрещение. Тогава то трябва да обоснове своя интерес, представяйки медицинско удостоверение. В рамките на това действие, лицето ще има качеството на ищец. Когато попечителят на лицето, поставено под запрещение органът по настойничество и по попечителство или настойническият съвет на лицето, поставено под пълно запрещение, откажат да внесат иск за отмяна на запрещението, лицето поставено под запрещение, може да поиска от прокурора да го направи (Постановление № 5/79 от 13.II.1980 г., Пленум на ВС).“

52. От друга страна правителството внесе за обсъждане случай, при който по искане на попечителя е било образувано производство за преразглеждане на правния статут на лице, поставено под пълно запрещение, и настойничеството е било отменено (Решение № 1301 от 12.11.2008 г. на ВКС по гр. Д. № 5560/2007 г., V г.о.).

Д. Валидност на договорите, сключени от представителите на лица, поставени под запрещение

53. Съгласно член 26, алинея 2 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. договорите, които противоречат на закона или при които липсва съгласие, са нищожни.

54. Съгласно член 27 от същия закон договорите, сключени от представителите на недееспособни лица без спазване на изискванията, установени за тях, са унищожаеми. Нищожността може да се поиска при всеки случай, докато унищожимостта може да се поиска само чрез съдебен иск. Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност, считано от датата на отмяната на попечителството, ако не е назначен попечител. В останалите случаи този срок започва да тече от датата на назначаване на попечител (член 32, алинея 2, в комбинация с член 115, алинея 1, буква е) от този закон; вж. също така Решение на ВС № 668 от 14.III.1963 г. по гр. д. № 250/63 г., I г. о., Решение на Окръжен съд – Стара Загора от 2.2.2010 г. по т. д. № 381/2009 г. на I състав, Решение на Районен съд Стара Загора № 459 от 19.5.2009 г. по гр. д. № 1087/2008).

Е. Местоживеене на лицата, поставени под запрещение

55. Съгласно членове 120 и 122, алинея 3 от СК от 1985 г. поставеният под настойничество живее при настойника, освен ако важни причини налагат да живее другаде. Когато местоживеенето бъде променено без съгласието на настойника, той може да иска от районния съд да издаде заповед за връщането на поставения под настойничество в определеното му място на живеене. Съгласно член 163, алинеи 2 и 3 от СК от 2009 г. преди да се произнесе относно връщането на лицето, поставено под попечителство или настойничество, съдът е длъжен да го изслуша. Ако съдът констатира наличието на „важни причини“, той трябва да откаже да разпореди връщане и да информира за това незабавно общинската дирекция „Социално подпомагане“, за да може тя да вземе защитни мерки.

56. Разпореждането на окръжния съд подлежи на обжалване пред председателя на районния съд, без възможност за отлагане на изпълнението му.

Ж. Настаняване на частни лица, поставени под запрещение в домове за възрастни с психически разстройства

57. Съгласно Закона за социално подпомагане от 1998 г. право на социално подпомагане имат гражданите, които поради здравни и социални причини не могат сами чрез труда си и притежаваното от тях имущество или с помощта на задължените по закон да ги издържат лица да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности (член 2 от закона). Социалното подпомагане се изразява в предоставяне на помощи в пари и/или в натура и оказване на социални услуги, в това число настаняване в специализирани институции. Тези помощи се отпускат въз основа на индивидуална преценка на потребностите на заинтересованите и в съответствие с техните лични желания и избор (член 16, алинея 2).

58. Съгласно Правилника за прилагане на Закона от за социално подпомагане от 1998 г. (Правилник за прилагане на Закона за социално подпомагане), съществуват три категории „специализирани институции“ за предоставяне на социални услуги: 1) домове за деца: (домове за деца, лишени от родителска грижа, домове за деца с физически увреждания; домове за деца с умствена изостаналост; 2) домове за възрастни хора с увреждания (домове за възрастни хора с умствена изостаналост, домове за възрастни хора с психични разстройства, домове за възрастни хора с психични разстройства, домове за възрастни хора със сетивни нарушения, домове за възрастни хора с деменция и 3) домове за стари хора (член 36, алинея 3). Социални услуги в специализираните институции се предоставят след изчерпване на възможностите за извършване на услуги в общността (чл. 36, алинея 4 от правилника). Във вътрешното право настаняването в социален дом на частни лица, поставени под запрещение, не се квалифицира като задържане.

59. Също така съгласно Наредба № 4 за условията и реда за извършване на социални услуги, приета на 16 март 1999 г., Лицата над 18-годишна възраст с психични разстройства се настаняват в заведения за социални услуги, когато в домашна среда не могат да им бъдат осигурени специфичните за здравословното им състояние грижи (член 12, точка 4 и член 27 от наредбата). Член 33, алинея 1, точка 3 от наредбата изисква при постъпване в заведение, предоставящо социални услуги, представяне на медицинско удостоверение за психичното състояние на заинтересованото лице. Съгласно член 37, алинея 1, ползването на социални услуги се урежда с договор между заведението и нуждаещото се лице или неговия законен представител по образец, утвърден от министъра на труда и социалната политика. Лице, настанено в заведение за социални услуги, се премества или изписва: 1) по негово или на законния му представител желание, изразено с писмена молба до директора на заведението; 2) при промяна в психическото и/или физическо състояние, несъответстващо на профила на заведението; 3) когато месечната такса за ползваните социални услуги не е платена повече от един месец; 4) при системно неспазване разпоредбите на правилника за вътрешния ред на заведението; 5) при установена наркомания.

60. От друга страна в Закона за здравето от 2005 г., който заменя Закона за здравето от 1973 г., е предвидено задължително настаняване в психиатрична болница с цел медицинско лечение.

З. Назначаване на особен представител при противоречие на интересите

61. Съгласно член 16, алинея 6 от ГПК при противоречие на интересите между представляван и представител съдът назначава особен представител. Според вътрешната съдебна практика тази разпоредба се прилага в някои ситуации на противоречие на интереси между непълнолетен и неговия законен представител. Поради това изглежда, че липсата на назначаване на особен представител е съществено неспазване на правилата, уреждащи процедурата по установяване на бащинството (Решение на ВС № 297 от 15.04.1987 г. по гр. д. № 168/87 г., II г. о.), спорове между осиновяващи и биологични родители (Решение на ВС № 1381 от 10.05.1982 г. по гр. д. № 954/82 г., II г. о.) или за наследство (Решение № 643 от 27.07.2000 г. на ВКС по гр. д. № 27/2000 г., II г. о.; Определение на ОС – Велико Търново от 5.11.2008 г. по в. ч. гр. д. № 963/2008).

И. Отговорност на държавата за причинени вреди

62. Член 2, алинея 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г., с променено през 2006 г. заглавие, гласи, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от съдебно решение от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание.

63. Съгласно член 1, алинея 1 от същия закон държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

64. В известен брой решения, различни вътрешни правораздавателни органи са сметнали, че тази разпоредба е приложима за вредите, причинени на задържаните от лошите условия на затворническия живот или от неадекватността на медицинските грижи, предписани в затвора и са приели, когато е било уместно, частично или в цялост исканията за обезщетение на заинтересованите (реш. от 26.01.2004 г. по гр. д. № 959/2003, ВКС, IV г. о. и реш. № 330 от 7.08.2007 г. по гр. д. № 92/2006, ВКС, IV г. о.).

65. Няма съдебно решение, което да счита тази съдебна практика за приложима в случаите, за които се твърди, че в тези социални домове са налице лоши условия на живот.

66. От друга страна, от съдебната практика на вътрешните съдилища е видно, че член 1, алинея 1 от въпросния закон позволява на всяко лице, чието здраве се е влошило, с довода, че органите към министерството на здравеопазването не са изпълнили задължението си да му предоставят редовно лекарства, да потърси отговорност на администрацията и да бъде обезщетено (Решение № 211 от 27.05.2008 г. по гр. д. № 6087/2007, ВКС, V г. о.).

67. И накрая, държавата и нейните органи са подчинени на правилата на общото право за деликтната отговорност за другите вреди, например тези, причинени от смъртта на лице, поставено под настойничество, по време на неговото бягство от социален дом за възрастни, страдащи от изоставане в умственото развитие, с довода, че персоналът на дома не е изпълнил задължението си за постоянен надзор (Решение № 693 от 26.06.2009 г. по гр. д. № 8/2009, ВКС, III г. о.).

Й. Задържане от полицията, съгласно Закона за министерството на вътрешните работи от 2006 г.

68. В приложение на този закон полицейските органи могат да задържат лице, което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност (член 63, алинеи 1–3). Задържаното лице има право да обжалва пред съда законността на задържането. Съдът се произнася по жалбата незабавно (член 63, алинея 4).

69. От друга страна полицейските органи имат задължение, наред с другото, за издирване на безследно изчезналите лица (член 139, алинея 3).

К. Информация, представена от жалбоподателя относно издирването на лица, които са избягали от местен социален дом за възрастни с психически разстройства

70. Българският хелзинкски комитет е направил проучване в полицейските управления относно издирването на лица, които са избягали от домове от този вид. От него става ясно, че практиката не е еднаква. Някои полицейски служители са заявили, че когато служителите на такова заведение поискат от тях да открият избягало лице, те го издирват и завеждат в полицейското управление, след което информират за това дома. Други полицейски служители са обяснили, че издирват съответното лице, но тъй като нямат право да го задържат, предупреждават служителите на дома, които сами го отвеждат.

Л. Статистически данни, представени от жалбоподателя, относно съдебните процедури, свързани с поставяне под запрещение

71. За периода от януари 2002 до септември 2009 г. Българският хелзинкски комитет е събрал от осем районни съдилища статистически данни относно изхода на производствата по отмяна на запрещението. През този период под запрещение са поставени 677 лица, образувани са 36 производства от този вид, 10 от които са завършили с отмяна на мярката, 8 пълни запрещения са променени в ограничени запрещения, отхвърлени са 4 молби, седем производства са приключени от съдилищата, а другите дела са все още висящи.

III. ОТНОСИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ТЕКСТОВЕ

А. Конвенция за правата на хората с увреждания, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 13 декември 2006 г. (Резолюция A/RES/61/106)

72. Тази конвенция е в сила от 3 май 2008 г. Тя е подписана от България на 27 септември 2007 г., но все още не е ратифицирана. В относимите си части тя гласи:

Член 12

Равнопоставеност пред закона

„1. Държавите – страни по настоящата конвенция, потвърждават, че хората с увреждания имат право на признаване като равноправни индивиди пред закона.

2. Държавите – страни по настоящата конвенция, се задължават да признават правосубектността на хората с увреждания равноправно с всички останали във всички сфери на живота.

3. Държавите – страни по настоящата конвенция, се задължават да предприемат подходящи мерки за осигуряване достъп на хората с увреждания до необходимата им подкрепа за упражняване на тяхната правосубектност.

4. Държавите – страни по настоящата конвенция, се ангажират да гарантират, че всички мерки, отнасящи се до упражняването на правосубектността на хората с увреждания, съдържат в себе си подходящи и ефективни предпазни мерки срещу злоупотреба в съответствие с международното право в областта на човешките права. Подобни предпазни мерки следва да гарантират, че мерките, отнасящи се до упражняване на правосубектността на хората с увреждания зачитат правата, волята и предпочитанията на индивида, не позволяват конфликт на интереси или неправомерно влияние, че са пропорционални и пригодени към състоянието на индивида, че се прилагат за възможно най-кратък срок и подлежат на редовен преглед по реда на надзора от страна на компетентен, независим и безпристрастен съдебен орган. Предпазните мерки са пропорционални на степента, до която въпросните мерки засягат правата и интересите на индивида.

5. В съответствие с текста на настоящия член, държавите – страни по конвенцията, се задължават да предприемат подходящи и ефективни мерки за осигуряване на равните права на хората с увреждания да притежават и наследяват имущество, да контролират собствените си финансови дела и да имат равен достъп до банкови кредити, ипотеки и други форми на финансово кредитиране, като се задължават да защитават хората с увреждания от произволно отнемане на тяхното имущество.“

Член 14

Свобода и сигурност на личността

„1. Държавите – страни по настоящата конвенция гарантират, че хората с увреждания, равноправно с всички останали:

а) упражняват правото на свобода и сигурност на личността;

б) не са лишавани неправомерно и произволно от тяхната свобода, всяко лишаване от свобода е в съответствие със закона, като само по себе си наличието на увреждане в никакъв случай не бива да бъде основание за лишаването им от свобода.

2. Държавите – страни по настоящата конвенция, гарантират, че в случай, че лица с увреждания бъдат лишени от свобода в резултат на каквато и да било процедура, те ще имат право, равноправно с всички останали, на гаранции в съответствие с международното право в областта на човешките права, като с тях ще се отнасят в съответствие с целите и принципите на настоящата конвенция, включително чрез осигуряване на разумни улеснения.“

Б. Препоръка № R (99) 4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите за правна защита на недееспособните пълнолетни лица (приета на 23 февруари 1999 г.)

73. В относимите си части препоръката гласи:

Принцип 2 – Гъвкавост на правния отговор

„1. Мерките за защита и другите правни механизми, предназначени да гарантират защитата на личните и икономическите интереси на недееспособните пълнолетни лица следва да бъдат достатъчно широки и гъвкави, за да позволяват да се даде подходящ правен отговор на различните степени на недееспособност и на различните ситуации

(…)

4. Сред набора от предложените защитни мерки следва да фигурират, в подходящите случаи разпоредби, които не ограничават правната дееспособност на заинтересованите.“

Принцип 3 – Максимална защита на дееспособността

„1. Законодателната рамка, доколкото е възможно, следва да признава, че могат да съществуват различни степени на недееспособност и че недееспособността може да се променя във времето. Следователно една защитна мярка не следва автоматично да води до пълно ограничаване на правната дееспособност. Нейното ограничаване обаче трябва да е възможно, когато то изглежда очевидно необходимо за защитата на съответното лице.

2. В частност една защитна мярка не следва автоматично да лишава съответното лице от правото на глас, правото на разпореждане чрез завещание, правото да дава или не съгласието си за някаква намеса, свързана с неговото здраве или да взема всяко друго решение от лично естество по всяко време, доколкото му позволява неговата дееспособност. (…).“

Принцип 6 – Пропорционалност

„1. Когато е необходима защитна мярка, тя трябва да бъде пропорционална на степента на дееспособност на съответното лице и пригодена към специфичните обстоятелства и потребностите на това лице.“

2. Защитната мярка следва да ограничава правната дееспособност, правата и свободите на съответното лице само в необходимите граници, за да се постигне целта на интервенцията по отношение на това лице (...).“

Принцип 13 – Право на индивидуално изслушване

„Съответното лице следва да има право да бъде изслушано лично в рамките на всяка процедура, която може да окаже въздействие върху неговата правна дееспособност.“

Принцип 14 –Продължителност, преразглеждане и право на обжалване

„Защитните мерки следва, в рамките на възможното и посоченото, да бъдат с ограничена продължителност. Следва да се предвиди периодично преразглеждане.

(…)

3. Следва да се предвидят подходящи способи на обжалване.“

В. Доклади относно посещенията в България, извършени от Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание („КПИ“)

1. Доклад на КПИ относно посещението от 16 до 22 декември 2003 г., публикуван на 24 юни 2004 г.

74. В този доклад се излага състоянието на лицата, настанени от публичните власти в домове за лица с психични разстройства/изоставане в умственото развитие, заведения, които са подчинени на министерството на труда и социалната политика. Част II. 4 от този доклад е посветена на дома в Пастра.

75. КПИ е констатирал, че официалният капацитет на дома е за 105 лица: записани са били 92 домуващи от мъжки пол, 86 от които са присъствали по време на посещението. Двама домуващи са били избягали, а останалите са имали разрешение да отидат при семействата си. Около 90% от домуващите страдали от шизофрения, а останалите – от умствено изоставане. Повечето от тях били прекарали много години в заведението, като са излизали рядко.

76. Според констатациите на КПИ помещенията на дома в Пастра са в плачевно състояние, хигиенните условия – много лоши, а заведението е лошо отоплено.

77. По-специално в сградите не е имало течаща вода. Домуващите се миели със студена вода на двора и често били неизбръснати и мръсни. Банята, до която имали достъп веднъж седмично, била занемарена и разнебитена.

78. Тоалетните, също разположени на двора, били с разнебитен покрив и с две дупки, изкопани направо в земята. Инсталациите били в плачевно състояние и достъпът до тях – опасен. Освен това рядко имало основни хигиенни продукти.

79. В доклада се посочва, че храната е недостатъчна. Ежедневното хранене се състояло от три хранения дневно, от които 750 g хляб. Никога не се предлагали прясно мляко и яйца и рядко имало свежи плодове и зеленчуци. Не се вземали никакви мерки за специалните диети.

80. Единственото прилагано лечение в дома се състояло в даване на лекарства. Домуващите, считани за пациенти с хронични психични заболявания, които се нуждаят от поддържащо лечение, били регистрирани като външни пациенти на психиатър от Дупница. Психиатърът ходел в дома веднъж на две или три седмици, както и при повикване. Домуващите също можели да бъдат водени при психиатъра – който давал седмично дежурство в съседния на с. Рила град – ако се констатира промяна в психичното им състояние. Всички домуващи били подлагани на психиатричен преглед два пъти годишно, което давало възможност да се направи равносметка за медикаментозното им лечение и при необходимост то да се адаптира. Почти всички домуващи са вземали психиатрични лекарства, които били вписвани в специален картон и назначавани от медицинските сестри.

81. Освен назначаването на лекарства, не е била организирана никаква друга лечебна дейност за домуващите, които водели пасивен и монотонен живот.

82. КПИ е стигнал до извода, че тези условия са причина за положение, което може да бъде окачествено като нечовешко и унизително отнасяне. Той е поискал от българските власти спешно да заменят дома в Пастра. В отговора си от 13 февруари 2004 г. те са признали, че домът не е в съответствие с европейските норми по отношение на грижите. Те са посочили, че домът ще бъде затворен приоритетно и че домуващите ще бъдат преместени в други заведения.

83. Освен това в част II.7 от своя доклад КПИ е посочил, че в повечето случаи настаняването на лица с умствена изостаналост в специализирана институция представлява de facto лишаване от свобода. Следователно процедурата по настаняване трябва да бъде съпроводена с подходящи гаранции, като например извършване на обективна медицинска експертиза, по-специално психиатрична. От съществено значение е също така тези лица да имат право да завеждат дела, позволяващи на съдилищата бързо да постановяват решения относно законосъобразността на тяхното настаняване. КПИ е препоръчал това право да бъде гарантирано в България (параграф 52 от доклада).

2. Доклад на КПИ относно посещението му от 10 до 21 септември 2006 г., публикуван на 28 февруари 2008 г.

84. В този доклад КПИ отново препоръчва да се предвиди възможност за съдебен иск, позволяващ да се оспори законосъобразността на настаняването в социален дом (параграфи 176 и 177 от доклада).

85. КПИ препоръчва също така да бъдат положени усилия, за да се гарантира настаняването на домуващите в домовете за лица с психични разстройства и/или с умствено изоставане да бъде напълно в съответствие с буквата и духа на закона. В договора за предоставяне на социални услуги следва да се уточняват законните права на домуващите, по-специално възможностите за внасяне на жалби до външен орган. Освен това домуващите, които не са в състояние да разбират договорите, следва да получават подходяща помощ (параграф 178 от доклада).

86. И накрая, КПИ препоръчва на българските власти да вземат необходимите мерки, за да се избегнат конфликти на интереси, които възникват при назначаване на служител от социален дом като настойник или попечител на домуващ от същата институция (параграф 179 от доклада).

87. Освен това КПИ е провел ново посещение в дома в Пастра по време на периодичното си посещение в България през октомври 2010 г.

IV. СРАВНИТЕЛНО ПРАВО

А. Достъп до съд за искане на отмяна на запрещението

88. Според едно сравнително проучване на правото на двадесет държави-членки на Съвета на Европа изглежда, че в повечето случаи (Германия, Хърватия, Дания, Естония, Финландия, Франция, Гърция, Унгария, Люксембург, Монако, Полша, Португалия, Румъния, Словакия, Швеция, Швейцария и Турция) законодателствата предоставят на всички лица, поставени под запрещение, правото да се обръщат пряко към правораздавателните органи, за да поискат прекратяване на мярката.

89. В Украйна лице, поставено под ограничено запрещение, може само да внесе искане за отмяна на тази мярка; нещата стоят по друг начин за лице, което е поставено под пълно запрещение, но все пак то може да оспори пред съда всяко действие на своя настойник.

90. Съдебният иск за отмяна на запрещението не може да бъде внесен пряко от съответното лице нито в Латвия (където искането може да бъде внесено от прокурора или от настойническия съвет), нито в Ирландия.

Б. Настаняване в специализиран дом на лице, поставено под запрещение

91. Сравнително проучване на законодателството на двадесет държави – страни по Конвенцията показва, че в Европа не съществува хармонизиран подход относно режима за настаняване в специализиран дом на лица, поставени под запрещение, по-специално що се отнася до компетентния орган за приемане на решението за настаняване и гаранциите, които ползва съответното лице. Въпреки това може да се направи изводът, че в някои държави (Германия, Австрия, Естония, Финландия, Франция, Гърция, Полша, Португалия и Турция) решението за настаняване на лице против волята му в специализиран дом за дълъг период от време се взема и се одобрява пряко от съдията.

92. Други законодателства (Белгия, Дания, Унгария, Ирландия, Латвия, Люксембург, Монако и Обединеното кралство) разрешават на попечителя, близки роднини или администрацията, да вземат решение за настаняване в специализиран дом, без да е необходимо одобрението на съдията. От друга страна изглежда, че във всички споменати държави мярката за настаняване подлежи на съществени условия, по-специално относно здравното състояние на лицето, наличието на опасност или риск и/или издаването на медицински удостоверения. Освен това задължението за изслушване или допитване на съответното лице относно настаняването му, наличието на законов или съдебен срок за края или за преразглеждането на тази мярка, както и възможността за правна помощ фигурират сред гаранциите, предоставяни в много национални законодателства.

93. В някои държави (Германия, Естония, Гърция, Унгария, Ирландия, Латвия, Полша, Словакия, Швейцария и Турция) възможността за оспорване пред съдебен орган на първоначалното решение за настаняване се предоставя на съответното лице, без то да е длъжно да иска съгласието на своя настойник или попечител.

94. И накрая някои държави (Германия, Дания, Естония, Финландия, Гърция, Ирландия, Латвия, Полша, Швейцария и Турция) предоставят пряко на съответното лице правото периодично да завежда съдебен иск за оспорване на законосъобразността на продължаването на срока на мярката за настаняване.

95. От друга страна следва да се отбележи, че законодателството относно правната дееспособност или настаняването на лица в специализирана институция наскоро беше променено в много държави (Германия – 1992 г., Австрия – 2007 г., Дания – 2007 г., Естония – 2005 г., Финландия – 1999 г., Франция – 2007 г., Гърция – 1992 г., Унгария – 2004 г., Латвия – 2006 г., Полша – 2007 г., Обединеното кралство – 2005 г., Украйна – 2000 г.) или е в процес на промяна (Ирландия). Тези законодателни реформи имат за цел да засилят правната защита на лицата, поставени под запрещение, като им се предостави или право на пряк достъп до съд, за да се преразгледа техният статут, или допълнителни гаранции, когато те са настанени в специализирано заведение против волята им.

ПРАВНИ ИЗВОДИ

I. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5, параграф 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

96. Жалбоподателят счита, че настаняването му в дома в Пастра противоречи на член 5, параграф 1 от Конвенцията.

Тази разпоредба гласи:

„1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвидени от закона:

a) законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

б) законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно   решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

в) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление, или   когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да    извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

г) лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законосъобразно решение, за да се     осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с     цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;

д) законосъобразно лишаване от свобода, с цел да се предотврати разпространението на   инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници;

е) законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за       неговото депортиране или екстрадиране.

А. Предварителни забележки

97. Голямата камара посочва, че пред нея правителството твърди, че не са изчерпани вътрешните способи за обжалване, които е представило пред камарата, във връзка оплакването, изведено от член 5, параграф 1.

98. Това твърдение се основава на следните елементи. Първо, жалбоподателят е можел по всяко време да сезира лично съдията съгласно член 277 от ГПК, за да поиска възстановяване на правната му дееспособност и отмяната на попечителството е щяла да му даде възможност да напусне свободно дома. Второ, членовете на семейството му не са използвали възможността, предоставяна на някои от тях от членове 113 и 115 от СК, да поискат смяна на попечителя от органа по настойничеството и по попечителството. Според правителството в случай на отказ, те са можели да заведат иск в съд, който е щял да реши въпроса по същество и евентуално да назначи нов попечител, който е можел да анулира договора за настаняване. Освен това правителството твърди като цяло, че членовете на семейството на жалбоподателя също са можели да оспорят договора, сключен между попечителката Р.П. и дома в Пастра. И накрая то посочва, че самият жалбоподател е можел да поиска от органа по настойничество и по попечителство да назначи особен представител, с твърдението, че е възникнало противоречие между неговите интереси и интересите на попечителя, за да поиска напускане на дома и установяване на друг адрес (член 123, алинея 1 от СК).

99. Голямата камара подчертава, че в своето решение за допустимостта от 29 юни 2010 г. камарата е констатирала, че това изключение повдига въпроси, тясно свързани с въпросите, поставени от жалбата на жалбоподателя, във връзка с член 5, параграф 4, и следователно е решила да го прибави към разглеждането по същество на тази разпоредба.

100. Освен това, като има предвид, че въпросът дали в случая е имало „лишаване от свобода“ по смисъла на член 5, параграф 1, е тясно свързан с основателността на жалбата, изведена от тази разпоредба, камарата е прибавила и тази точка към разглеждането по същество. Голямата камара не вижда никаква причина да постави под съмнение заключенията на камарата в това отношение.

Б. Относно въпроса дали жалбоподателят е бил лишен от свобода по смисъла на член 5, параграф 1

1. Аргументи на страните

a) Жалбоподателят

101. Жалбоподателят твърди, че макар и националното законодателство да квалифицира като „доброволно“ настаняването в социален дом на лица с психични разстройства, неговото прехвърляне в дома в Пастра представлява лишаване от свобода. Той счита, че както в Решение по делото Щорк срещу Германия (№ 61603/00, ЕСПЧ 2005‑V), в случая са налице обективни и субективни елементи на задържане.

102. По отношение на естеството на мярката жалбоподателят счита, че да живее в дом, който е отдалечен и разположен в планински район, е равносилно на това да е физически изолиран от обществото. Той не е могъл да реши да тръгне по своя воля, тъй като без документи за самоличност и пари е щял да се изложи на риск да бъде бързо задържан от полицията при рутинни проверки, каквито много често се извършват в България.

103. Излизанията от дома са били подложени на разрешителен режим. Разстоянието от 420 км, което разделя дома от родния град на жалбоподателя, и невъзможността той да разполага с пенсията си за инвалидност, са го лишили от възможността да отиде до Русе повече от три пъти. Освен това лицето твърди, че много от молбите му за пътуване са били отхвърлени от администрацията на дома. Той добавя, че според практика, лишена от законова основа, домуващите, които не спазват срока на разрешенията си за излизане, се считат за бегълци и се издирват от полицията. Във връзка с това той твърди, че веднъж полицията го е задържала в Русе и че, въпреки че не го е завела отново в дома, фактът, че директорът е поискал издирването и прехвърлянето му, представлява сериозно ограничаване на неговото право на лична свобода. Той твърди, че е бил арестуван и държан от полицията, докато дойдат да го вземат служителите на дома, без да бъде информиран за причините, поради които го лишават от свобода. След като прехвърлянето му е било извършено принудителното, нямало значение, че е бил подсигурен от служителите на дома.

104. След това жалбоподателят подчертава, че мярката за настаняването му трае повече от осем години и че неговите надежди някога да напусне дома са напразни, тъй като решението трябва да бъде одобрено от попечителя.

105. По отношение на последиците от изпълнението на мярката за настаняване жалбоподателят изтъква строгостта на режима. Неговите занимания, грижи и придвижване са били обект на пълен и ефективен контрол от страна на служителите на дома. Той е бил характерен със стриктна ежедневна рутина, която го задължавала да става, да си ляга и да се храни в точно определени часове. Жалбоподателят не е имал никаква свобода по отношение на избора на своето облекло, приготвянето на храната му, участието в културни прояви или установяването на отношения с други лица, в това число интимни отношения, тъй като домът е бил предназначен само за мъже. Можел е да гледа телевизия само сутрин. Ето защо, неговият престой в дома е причинил сериозно влошаване на благосъстоянието му и е породил у него синдром на институционализация, тоест неспособност да се реинтегрира в обществото и да води нормален живот в него.

106. Що се отнася до субективния елемент, лицето счита, че неговият случай се различава от този, разгледан в делото Х.M. срещу Швейцария (№ 39187/98, ЕСПЧ 2002‑II), при който жалбоподателката е дала съгласие за настаняването й в социално заведение. В конкретния случай той самият не е давал подобно съгласие. Тогавашната му попечителка, г-жа Р. П. (параграф 12 по-горе), не се е допитала до него във връзка с настаняването му и впрочем той дори не я познавал; освен това той не е бил информиран за наличието на договора от 10 декември 2002 г. (параграф 14 по-горе), който не е подписвал. Тези обстоятелства навярно отразяват широко разпространена в България практика, според която, след като е лишено, макар и частично, от правната си дееспособност, лицето е считано за неспособно да изразява волята си. Впрочем от медицинските документи се вижда, че желанието на жалбоподателя да напусне дома е било разглеждано не като свободно изразена воля, а по-скоро като симптом на психичното му заболяване.

107. И накрая, в гореспоменатото дело Х.M. срещу Швейцария властите са обосновали своето решение за настаняване с подробен преглед, показващ, че условията на живот в дома на лицето са се влошили сериозно поради липса на сътрудничество от негова страна с организация за социално подпомагане. От друга страна на жалбоподателя не е била предлагана алтернативна социална помощ в домашни условия, която той не би отказал.

б) Правителството

108. В писмените си бележки пред камарата правителството приема, че обстоятелствата в случая се разглеждат като „лишаване от свобода“ по смисъла на член 5, параграф 1 от Конвенцията. Въпреки това, на заседанието и в производството пред Голямата камара то твърди, че член 5 не може да се приложи. Във връзка с това то посочва, че жалбоподателят не е настанен служебно в психиатрична болница от публичните власти по силата на Закона за здравето, а е настанен в дом за социално подпомагане по искане на неговата попечителка на основание на граждански договор и в съответствие с правилата на социалното подпомагане. Така, лицата, които се нуждаят от подпомагане, в това число онези с психични разстройства, биха могли да поискат пряко или чрез свои представители, да се възползват от социални или медицински услуги, съгласно Закона за социално подпомагане от 1998 г. (параграфи 57–60 по-горе). Домовете за възрастни с психични разстройства предлагат широка гама от услуги от този вид и настаняването в тези заведения не може да бъде считано за лишаване от свобода.

109. По отношение на конкретните обстоятелства в този случай правителството твърди, че жалбоподателят не е изразявал изрично и съзнателно несъгласието си с настаняването в дома и поради това не може да се направи заключение, че тази мярка има недоброволен характер. Освен това лицето е било свободно да напусне дома по всяко време.

110. От друга страна лицето е било насърчавано да работи според възможностите си в ресторанта на селото и на три пъти е ползвало разрешение за излизане. Двете му връщания от Русе преди изтичане на срока на разрешението (параграф 27 по-горе) се обясняват с липсата на жилище. Правителството подчертава освен това, че жалбоподателят не е бил връщан в дома от полицията. То признава, че през септември 2006 г. директорът е бил принуден да поиска от полицията да издири лицето, тъй като то не се върнало (параграф 38 по-горе). От делото Додов срещу България (№ 59548/00, 17 януари 2008 г.) обаче става ясно, че държавата има позитивно задължение да се грижи за настанените в социални домове лица. Според правителството постъпката на директора се вписва в рамките на това задължение за защита.

111. След това правителството подчертава, че жалбоподателят не е имал правна дееспособност и подкрепяща семейна среда, жилище или ресурси, достатъчни, за да води самостоятелен живот. Като се позовава във връзка с това на решенията Х.M. срещу Швейцария, споменато по-горе, и Нилсен срещу Дания (28 ноември 1988 г., серия A № 144), то счита, че настаняването на жалбоподателя е само защитна мярка, която е само в негов интерес и е адекватна реакция на извънредна социална и медицинска ситуация, която не може да бъде сметната за недоброволна.

в) Трета страна, встъпваща в процеса

112. Interights формулира следните общи бележки. Тя посочва, че е провела проучване относно практиките на настаняване в социални домове за лица с психични разстройства в страни от Централна и Източна Европа. Според заключенията от това изследване в повечето случаи въпросното настаняване се разглежда като ситуация, равносилна на лишаване от свобода de facto.

113. Социалните домове често са разположени в селски или труднодостъпни планински райони. Когато са в близост до градски селища, тези домове са обградени с високи огради и заключени. По принцип настанените лица могат да излизат само с изричното разрешение на директора на институцията за ограничен срок от време. В случай на неразрешено отсъствие полицията има правомощието да издирва и връща съответните лица. Същият режим на живот се прилага по същия начин за всички лица, без разлика на правния статут – дееспособни, недееспособни или частично дееспособни, което според Interights е решаващо. В действителност доброволният или недоброволен характер на настаняването по никакъв начин не е вземан под внимание.

114. Що се отнася до анализа на субективния аспект на настаняването, Interights счита, че съгласието на съответните лица изисква внимателно разглеждане. В действителност би следвало да се провери сериозно каква е истинската воля на тези лица, независимо от евентуалната им недееспособност, обявена в юридически план. Според Interights това е реалност в страните от Централна и Източна Европа, в която изправени пред избора да живеят или без подслон в пълна несигурност, или в относително сигурни условия, предоставяни от някакъв дом, недееспособните лица могат да изберат второто решение просто заради това, че държавата не им предлага алтернативни услуги за социално подпомагане. Не може обаче да се твърди, че тези лица се съгласяват доброволно с мярката за настаняване.

2. Преценка на Съда

а) Общи принципи

115. Съдът припомня, че между лишаване от свобода и ограничаване на свободата за движение съгласно член 2 от Протокол № 4 има разлика само по отношение на степен и сила, а не на естество и същност. Причисляването към едната или другата от тези категории понякога е трудно, тъй като в някои отделни случаи е въпрос само на преценка, но Съдът не може да избегне избор, от който зависи приложимостта или неприложимостта на член 5 (Гудзарди срещу Италия, 6 ноември 1980 г., параграф 92 и 93, серия А № 39). За да се разбере дали едно лице е било лишено от свобода, следва да се изхожда от конкретното му положение и да се вземе под внимание съвкупност от критерии, присъщи на неговия специфичен случай, като например видът, продължителността, последиците и начините на изпълнение на разглежданата мярка (Щорк, по-горе, параграф 71 и Гудзарди, по-горе, параграф 92).

116. В контекста на лишаването от свобода във връзка с психичното здраве Съдът смята, че едно лице може да бъде счетено за „задържано“ дори през периода, когато се е намирало в открито болнично отделение с възможността да отива редовно без придружители в необезопасените части на болницата и да излиза от нея без придружители (Ашингдейн срещу Обединеното кралство, 28 май 1985 г., параграф 42, серия А, № 93).

117. Освен това в областта на настаняването на лица, страдащи от психични разстройства, понятието „лишаване от свобода“ не включва само обективен аспект, по-специално затварянето на лице в ограничено пространство за немалък период от време. За дадено лице може да бъде счетено, че е било лишено от свобода – и това е субективен аспект – само ако не е изразило валидно съгласие да бъде затворено (Щорк, по-горе, параграф 74).

118. Съдът направи извода, че лишаване от свобода е налице по-специално при следните обстоятелства: a) когато жалбоподателят, поставен под пълно запрещение и настанен по искане на неговия законен представител в психиатрична болница, се е опитал безуспешно да я напусне (Щукатуров срещу Русия, № 44009/05, параграф 108, 27 март 2008 г.); б) когато жалбоподателката първоначално се е съгласила на престой в клиника, но впоследствие се е опитала да избяга (Щорк, по-горе, параграф 76); в) в случай, когато жалбоподателят е пълнолетен и неспособен да даде съгласието си за настаняване в психиатрична институция, но никога не се е опитал да я напусне (Х.Л. срещу Обединеното кралство, № 45508/99, параграфи 89–94, ЕСПЧ 2004‑IX).

119. Съдът е заявил също така, че правото на свобода заема твърде важно място в едно демократично общество, за може едно лице да загуби защитата на Конвенцията само защото е приело да бъде задържано (Де Вилде, Омс и Версип срещу Белгия, 18 юни 1971 г., параграфи 64–65, серия A № 12), по-специално когато никой не оспорва, че това лице е правно недееспособно да се съгласи или да се противопостави на предложената мярка (Х.Л. срещу Обединеното кралство, по-горе, параграф 90).

120. От друга страна Съдът е имал възможността да заяви, че първата фраза от член 5, параграф 1 следва да бъде разбирана като налагаща на държавата позитивно задължение да защитава свободата на хората под нейна юрисдикция. Ако това не се прави, би се получила доста голяма празнота в защитата срещу произволното задържане, което би било несъвместимо със значението на личната свобода в едно демократично общество. Следователно държавата е длъжна да предприема мерки, предоставящи ефективна защита на уязвимите лица, по-специално разумни мерки за предотвратяване на лишаването от свобода, за което властите са знаели или е трябвало да знаят (Щорк, по-горе, параграф 102). Ето защо, като взе предвид конкретните обстоятелства по тези дела, Съдът счете, че националните власти са отговорни за задържане, поискано от попечителя на жалбоподателя и извършено в психиатрична болница (Щукатуров, по-горе) и задържане в частна клиника (Щорк, по-горе).

б) Прилагане на тези принципи в случая

121. Съдът подчертава, че в случая не е необходимо да реши по принцип дали всяко настаняване на частно лице, поставено под запрещение в социално заведение, представлява „лишаване от свобода“ по смисъла на член 5, параграф 1. В някои случаи подобни настанявания стават по инициатива на семействата, които също участват в настойничеството или попечителството, и се основават на граждански договори, сключени с подходяща социална институция. Следователно в тези случаи ограничаването на свободата е в резултат на действия на частни лица, а ролята на властите се свежда до надзор. По настоящото дело Съдът не е призован да се произнесе относно задълженията на властите спрямо Конвенцията в такива ситуации.

122. Съдът констатира, че обстоятелствата по настоящото дело са особени. В действителност, нито един член на семейството на жалбоподателя не е бил включен в попечителството и функциите на попечителя са били поверени на държавен служител (г-жа Р. П.). Тя е преговаряла и е сключила договора за настаняване с дома в Пастра, без да установи контакт с жалбоподателя, с когото впрочем никога не се е срещала. Мярката за настаняване е била приложена от социалните служби, на които жалбоподателят също не е бил представен, в заведение, управлявано от държавата (параграфи 12–15 по-горе). Жалбоподателят не е бил питан относно избора, направен от неговата попечителка, при положение че е можел да изрази валидно мнение и неговото съгласие е било необходимо, съгласно Закона за лицата и семейството от 1949 г. (параграф 42 по-горе). При тези условия той не е бил преместен в дома в Пастра по свое искане или въз основа на доброволен частноправен договор за настаняване в социална институция с цел да получи помощ и защита. Съдът счита, че ограниченията, от които жалбоподателят се оплаква, са в резултат от различни действия, предприети от момента на искането за настаняване и през цялото време на изпълнение на мярката, от страна на публичните власти и институции, действащи чрез свои служители, а не от действия или инициативи на частни лица. Макар и в случая да няма индикации, че попечителката е действала недобросъвестно, тези елементи дават възможност да се направи разлика между настоящото дело и делото Нилсен (по-горе), в което майката на жалбоподателя, действайки добросъвестно, е поверила непълнолетния си син на психиатрична институция, което е накарало Съдът да сметне, че мярката произтича от упражняването на изключителните родителски права по отношение на дете, което е неспособно да изрази валидно мнение.

123. Ето защо следва да се приеме, че за настаняването са отговорни националните власти. Остава да се прецени дали ограниченията, произтичащи от тази мярка, могат да се разглеждат като „лишаване от свобода“ по смисъла на член 5.

124. По отношение на обективния аспект Съдът подчертава, че жалбоподателят е бил настанен в блок на дома, от който е можел да излиза, но припомня, че не е от решаващо значение да се установи дали сградата е била заключвана (Ашингдейн, по-горе, параграф 42). Вярно е, че лицето можело да ходи в най-близкото село, но това не променя факта, че тези излизания са били възможни само с изрично разрешение (параграф 25 по-горе). Освен това времето, прекарвано извън дома и местата, където жалбоподателят е можел да отиде, са били винаги контролирани и ограничени.

125. Съдът посочва също така, че между 2002 и 2006 г. на жалбоподателя е било разрешено на три пъти да отиде в Русе за краткосрочен престой (десетина дни) (параграфи 26–28 по горе). Съдът не може да прави догадки относно въпроса дали лицето е можело да го прави по-често, ако е искало това. Въпреки това той отбелязва, че решението за даване на подобни разрешения е било изцяло в правомощията на администрацията на дома, която е задържала документите за самоличност на жалбоподателя и е управлявала финансовите му средства, в това число транспортните разноски (параграфи 25–26 по-горе). Освен това според Съда местоположението на дома в планински и отдалечен от Русе район (на около 400 км) е правело пътуването трудно и скъпо, като се имат предвид доходите на жалбоподателя и способността му да организира своите пътувания.

126. Съдът счита, че този разрешителен режим и фактът, че администрацията е задържала документите за самоличност на жалбоподателя, са били сериозни ограничения на личната свобода на лицето.

127. Освен това e безспорно, че когато жалбоподателят не се е върнал след разрешението за излизане през 2006 г., администрацията на дома е поискала от полицията на Русе да го издири и върне (параграф 28 по-горе). Съдът може да приеме, че това действие произтича от отговорността, която администрацията на един дом за лица с психични увреждания носи по отношение на хората, които са настанени в него. Съдът отбелязва също така, че полицията не е осигурила прехвърлянето на жалбоподателя и че той не е доказал, че е бил задържан, докато пристигнат служителите на дома. Въпреки това, тъй като срокът на разрешението за излизане е бил изтекъл, представителите на дома са отвели жалбоподателя, без да се интересуват от желанията му.

128. Следователно, въпреки че жалбоподателят е могъл да извърши някои пътувания, горепосочените елементи карат Съда да смята, че противно на онова, което Правителството твърди, лицето се е намирало под постоянен контрол и не е било свободно да напусне дома без разрешение по всяко време, когато пожелае. Позовавайки се на горепосоченото дело Додов, Правителството твърди, че въпросните ограничения са били необходими с оглед на позитивните задължения на властите да защитят живота и здравето на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че във въпросното дело майката на жалбоподателя страда от болестта на Алцхаймер и че в следствие на това паметта и другите й умствени способности прогресивно са отслабвали, така че персоналът на дома за стари хора е бил инструктиран никога да не я оставя сама. В настоящия случай напротив, Правителството не е доказало, че здравното състояние на жалбоподателя го е поставяло в положение на непосредствена опасност или е налагало приемане на специални ограничения с цел да се защити неговият живот и физическата му неприкосновеност.

129. По отношение на времетраенето на мярката Съдът посочва, че то не е било фиксирано и следователно е неопределено, тъй като жалбоподателят е бил вписан в общинските регистри като лице с постоянен адрес в дома. Той продължава да живее там (повече от осем години). Този период от време е достатъчно дълъг, за да почувства напълно негативните последици от ограниченията, на които е подложен.

130. По отношение на субективния аспект на мярката е необходимо да се отбележи, че противно на изискванията на вътрешното право (параграф 42 по-горе), лицето не е било поканено да изрази своето мнение относно настаняването и не е дало експлицитно съгласието си във връзка с това. Въпреки това лицето е отведено с линейка в Пастра и е настанено в дом, без да бъде информирано за мотивите и времетраенето на мярката, предприета от служебно назначената му попечителка. Във връзка с това Съдът посочва, че има ситуации, при които волята на лице с нарушени умствени способности може да бъде валидно заместена с тази на трето лице, действащо в рамките на защитна мярка, и че понякога е трудно да се разбере каква е истинската воля или какви са предпочитанията на такова лице. Съдът обаче вече е имал възможността да се произнесе, че фактът, че едно лице е поставено под запрещение, не означава непременно, че то е неспособно да разбере какво е неговото състояние. (Щукатуров, по-горе, параграф108). В настоящия случай вътрешното право придава известна тежест на волята на лицето и изглежда, че то е разбирало добре какво е състоянието му. Съдът отбелязва, че най-късно още през 2004 г. жалбоподателят е изразил експлицитно своето желание да напусне дома в Пастра пред психиатри и в рамките на действия, които е предприел пред властите с цел отмяна на запрещението му и прекратяване на попечителството (параграфи 37–41 по-горе).

131. Тези елементи дават възможност да се направи разлика между настоящия случай и горепосоченото дело Х. М. срещу Швейцария, при което Съдът е направил извода за липса на лишаване от свобода, тъй като целта на мярката за настаняване е била единствено защита на интересите на жалбоподателката, която след като пристигнала в дома, е приела да остане в него. В това отношение Правителството не е доказало, че при пристигането си в Пастра или на по-късна дата жалбоподателят е приел да остане в дома. При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че лицето се е съгласило с настаняването или го е приело мълчаливо по-късно и по време на целия си престой.

132. С оглед на особените обстоятелства в настоящия случай и по-специално участието на властите в налагането и прилагането на настаняването на жалбоподателя, режима за излизане от дома, времетраенето на мярката и липсата на съгласие на лицето, Съдът установи, че разглежданата ситуация представлява лишаване на свобода по смисъла на член 5, параграф 1 от Конвенцията. Следователно тази разпоредба следва да се приложи.

В. Относно съвместимостта на настаняването на жалбоподателя в дома в Пастра с член 5, параграф 1

1. Аргументи на страните

a) Жалбоподателят

133. Жалбоподателят твърди, че тъй като не се е съгласил с настаняването и не е подписал договора, сключен между неговата попечителка и дома в Пастра, този договор е в противоречие със Закона за лицата и семейството. Той добавя, че не е бил информиран за съществуването на този договор в момента на настаняването и че дълго време след тази дата не е знаел за съществуването му. Той не е имал възможността да оспори този акт на своята попечителка. Въпреки че тя е била длъжна, съгласно член 126 от Семейния кодекс, да дава отчет за своята дейност пред органа по настойничество и по попечителство (кмета), последният не е имал правомощия да я санкционира. Във всеки случай не е бил изготвен нито един доклад относно жалбоподателя и неговите попечители не са били призовани да отговарят за тази нередност.

134. По-нататък жалбоподателят твърди, че настаняването му в дом за лица с психични разстройства не отговаря на нито един от мотивите, оправдаващи лишаването от свобода по смисъла на член 5. Тази мярка не може да бъде оправдана нито от нуждата от защита на обществената сигурност, нито от невъзможността за този, който е поставен под нея, да се установи извън институцията. Жалбоподателят привежда като доказателство факта, че директорът на дома е преценил, че той е способен да се интегрира в обществото и че са били направени усилия да го сближат със семейството му, но без успех. Следователно властите са обосновали решението си за настаняване с простата причина, че семейството на жалбоподателя не е склонно да се грижи за него и че той има нужда от социална помощ. Властите не са разгледали въпроса дали други, по-малко ограничителни мерки за личната свобода позволяват да се окаже необходимата помощ. Впрочем подобни мерки е могло да бъдат предвидени, тъй като българското законодателство предвижда широка гама от социални услуги, като например лично подпомагане, рехабилитационни центрове, специални помощи и пенсии. Следователно властите не са осигурили правилен баланс между социалните потребности на лицето и правото му на свобода. Би било неправилно и противоречащо на целта на член 5 едно задържане да се обоснове с чисто социални съображения.

135. В случай че Съдът сметне, че неговото настаняване произтича от приложното поле на член 5, параграф 1, буква е), който предвижда лишаване от свобода на душевноболни лица, жалбоподателят твърди, че националните власти не са изпълнили изискванията на тази разпоредба. В действителност при липсата на скорошна психиатрична експертиза, според него, било очевидно, че това настаняване не е имало за цел медицинско лечение и че то е било въз основа единствено на медицинските документи в рамките на производството, целящо поставяне под запрещение. Те били изготвени близо година и половина преди настаняването и с тях не се целяло единствено настаняване в заведение за лица с психични разстройства. Позовавайки се на Решението Върбанов срещу България (№ 31365/96, параграф 47, ЕСПЧ 2000‑X), жалбоподателят твърди, че е настанен в дома в Пастра без към този момент да е било оценено състоянието на психичното му здраве.

б) Правителството

136. Правителството счита, че настаняването на жалбоподателя е в съответствие с вътрешното право, тъй като попечителката е сключила договор, съгласно който лицето получава в свой интерес социални услуги. Следователно тя е действала в рамките на своите функции и изпълнила задължението си да защитава лицето, поставено под попечителство.

137. Като се има предвид, че единствената цел на настаняването е на жалбоподателя да се предоставят услуги от социално естество съгласно Закона за социалното подпомагане, а не да се извършва задължително медицинско лечение, Правителството счита, че тази мярка не се урежда от член 5, параграф 1, буква е) от Конвенцията. В това отношение властите са взели под внимание финансовото и семейно положение на жалбоподателя, а именно липсата на средства и на близък член на семейството, който може да му помага ежедневно.

138. Правителството уточнява в същото време, че лицето може при всички случаи да бъде сметнато за „душевноболно“ по смисъла на член 5, параграф 1, буква е). В действителност медицинската експертиза, изготвена в рамките на производството за поставяне под запрещение, проведено през 2000 г., показвала ясно, че жалбоподателят страда от душевно разстройство и следователно е било законно властите да го настанят в дом за лица, страдащи от такива заболявания. И накрая, като се позовава на Решението Ашингдейн (параграф 44 по-горе) Правителството твърди, че има логична връзка между посочения мотив за настаняването, а именно здравното състояние на лицето, и заведението, в което е било извършено настаняването. Ето защо, според него, спорната мярка не е в противоречие с член 5, параграф 1, буква е).

в) Трета страна, встъпваща в процеса

139. Като се основава на проучването, посочено в параграфи 112–114 по-горе, Interights твърди, че в страните от Централна и Източна Европа настаняването в социални домове на лица с психични разстройства се разглежда единствено от гледна точка на социалната защита и в рамките на договорното право. Тъй като вътрешното право не разглежда тези настанявания като форма на лишаване от свобода, процедурни гаранции по отношение на недоброволното затваряне на психично болни не са приложими.

140. Interights счита, че тези ситуации трябва да се разглеждат като близки с тази, разгледана по делото Х.Л. срещу Обединеното кралство, посочено по-горе. В него е поставен под въпрос режимът, според който теорията на необходимостта, дефинирана от общото право (common law) преди 2007 г. в Обединеното кралство, разрешава „неофициално“ задържане на запретени и кротки лица, страдащи от психични разстройства. Съдът обаче е преценил, че е фрапираща липсата на каквото и да било законодателство, определящо процедурата за прием и задържане на такива лица. Според него контрастът между тази липса на правила и широката палитра от гаранции, които съпровождат официалните психиатрични затваряния, съгласно законодателството относно психичното здраве, бил значителен. При липса на процедура за официален прием, посочваща кой може да я предложи, по какви причини и на какво основание, и при липса на определяне на времетраенето на задържането, лечението или грижите, здравните специалисти на болницата упражнявали пълен контрол над свободата и лечението на запретено и уязвимо лице, основавайки се единствено на своите клинични прегледи, извършвани тогава и както те преценят за добре. Без да поставя под съмнение добросъвестността на тези специалисти или да се съмнява, че те са действали във висшия интерес на жалбоподателя, Съдът е напомнил, че самата цел на процедурните гаранции е лицата да бъдат предпазени от грешни преценки и професионални грешки (Х.Л. срещу Обединеното кралство, по-горе параграфи 120–121).

141. Interights иска от Съда да се придържа към тази линия на съдебната практика и да установи, че в настоящия случай неофициалният характер на настаняването и продължителното задържане в социален дом е в противоречие с гаранциите в член 5 срещу неправомерността. Правораздавателните органи не са били включени на нито един етап от процедурата и нито един друг независим орган не е бил натоварен да контролира въпросните институции. Липсата на законодателство, съчетана с уязвимия характер на лицата с психични разстройства, улесняват злоупотребите по отношение на основните права при условия, когато надзорът е изключително ограничен.

142. По-нататък третата страна твърди, че в повечето случаи от този вид настаняването е автоматична мярка, тъй като са налице малко възможности за алтернативно социално подпомагане. В това отношение тя счита, че е необходимо на властите да се наложи ефективно задължение да въведат подходящи и по-малко ограничаващи личната свобода мерки, които при това могат да осигурят медицински грижи и социални услуги на лицата с психични разстройства. Става дума за прилагането на принципа, според който гарантираните от Конвенцията права следва да бъдат не теоретични и илюзорни, а конкретни и ефективни.

2. Преценка на Съда

a) Общи принципи

143. Съдът припомня, че член 5, параграф 1 на първо място изисква „законосъобразност“ на спорното задържане, включително спазването на законните способи. В това отношение Конвенцията препраща основно към националното законодателство и утвърждава задължението да се спазват съществените норми като процедура, но освен това изисква всяко лишаване на свобода да е в съответствие с целта на член 5: защита на хората от произвол (Херцегфалви срещу Австрия, септември 1992 г., параграф 63, серия A № 244). Освен това лишаването от свобода е толкова сериозна мярка, че тя е оправдана само когато други, по-малко строги мерки, са били сметнати и преценени като недостатъчни да защитят личния или обществен интерес, изискващ задържането. Следователно не е достатъчно лишаването от свобода да е в съответствие с националното право, а трябва да е необходимо при обстоятелствата в конкретния случай (Витолд Литва срещу Полша, № 26629/95, параграф 78, ЕСПЧ 2000‑III).

144. От друга страна букви а) до f) от член 5, параграф 1 съдържат изчерпателен списък на основанията, разрешаващи лишаването от свобода; подобна мярка не е законосъобразна, ако не произтича от едно от тези основания (ibidem, параграф 49, Саади срещу Обединеното кралство [GC], № 13229/03, параграф 43, 29 януари 2008 г., и Йендровяк срещу Германия, № 30060/04, параграф 31, 14 април 2011 г.).

145. По отношение на лишаването от свобода на лица с психични разстройства, едно лице може да се счита за „душевноболно“ и да бъде лишено от свобода само ако са налице поне три от следните условия: първо, нарушението на умствените му способности трябва да е установено по безспорен начин, второ, разстройството трябва да е с такъв характер и степен, че да оправдава затварянето; трето, затварянето не може да продължи законно, ако това разстройство вече не съществува (Винтерверп срещу Нидерландия, 24 октомври 1979 г., параграф 39, серия A № 33, Щукатуров, по-горе, параграф 114, и Върбанов, по-горе, параграф 45).

146. По отношение на посоченото по-горе второ условие задържането на лице с психични разстройства може да бъде наложено не само когато то има нужда, за да оздравее или да подобри състоянието си, от терапия, лекарства или друго клинично лечение, но и когато се окаже, че е необходимо да бъде наблюдавано, за да му се попречи например да се самонарани или да нарани други лица (Хъчисън Рейд срещу Обединеното кралства, № 50272/99, параграф 52, ЕСПЧ 2003‑IV).

147. Освен това Съдът припомня, че трябва да има някаква връзка, от една страна, между приведения мотив за разрешеното лишаване от свобода и, от друга страна, мястото и режима на задържането. По принцип „задържането“ на едно лице с психични увреждания ще бъде „законосъобразно“ съгласно член 5, параграф 1, буква е) само ако се извърши в болница, клиника или друго подходящо и оправомощено за целта заведение (Ашингдейн, по-горе, параграф 44, и Панкиевич срещу Полша, № 34151/04, параграфи 42–45, 12 февруари 2008 г.). Във връзка с горепосоченото адекватното лечение или режим по принцип не произтичат от член 5, параграф 1, буква е) (Ашингдейн, по-горе, параграф 44, и Хъчисън Рейд, по-горе, параграф 49).

б) Приложение на тези принципи в настоящия случай

148. За да прецени дали настаняването на жалбоподателя в дома в Пастра е било законосъобразно по смисъла на член 5, параграф 1, Съдът трябва да провери дали тази мярка е в съответствие с вътрешното право, дали влиза в приложното поле на едно от изключенията, свързани с личната свобода, предвидени в букви а) до f) от тази разпоредба и накрая дали тя е оправдана по отношение на едно от тези изключения.

149. В контекста на вътрешните относими текстове (параграфи 57–59 по-горе) Съдът посочва, че българското право разглежда настаняването в социална институция като задължителна мярка, налагана поради един от мотивите, изброени в букви а) до f) от член 5, параграф 1. Въпреки това, при особените обстоятелства в настоящия случай тази мярка е породила значителни ограничения на личната свобода, като е дала основание за лишаване от свобода против волята или желанията на жалбоподателя (параграфи 121–132 по-горе).

150. По отношение на спазването на законните средства Съдът посочва, че вътрешното право постановява, че попечителят няма правомощие да действа от името на лицето, поставено под попечителство. В действителност в случай на ограничено запрещение, договорите са валидни единствено когато са сключени заедно от попечителя и лицето, поставено под попечителство (параграф 42 по-горе). Ето защо Съдът стига до извода, че решението на попечителката Р. П. да постави жалбоподателя под попечителство в социален дом за лица с психични разстройства, без предварително да е получила съгласието му, не е законно по българското право. Само по себе си това заключение е достатъчно за да позволи на Съда да констатира, че лишаването от свобода на жалбоподателя е в противоречие с член 5.

151. Във всеки случай Съдът счита, че тази мярка не е била законосъобразна по смисъла на член 5, параграф 1 от Конвенцията, тъй като тя не е била оправдана по смисъла на букви а) до f) от тази разпоредба.

152. Жалбоподателят приема, че властите са действали главно в контекста на механизмите на социалното подпомагане (параграф 134 по-горе). Той счита обаче, че наложените ограничения представляват ограничаване на свободата, което не е предвидено в никое от изключенията от правилото за личната свобода, изброени в букви а) до f) от член 5, параграф 1. Правителството твърди, че настаняването е имало за цел единствено защитата на интереса на жалбоподателя да получава грижи от социален характер (параграфи 136–137 по-горе). То обаче уточнява, че ако Съдът реши да приложи член 5, параграф 1, тази мярка трябва да бъде разглеждана като съответстваща на буква е) от въпросната разпоредба, като се вземат предвид психичните разстройства, от които страда лицето (параграф 138 по-горе).

153. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е можел да претендира за социално подпомагане, тъй като не е имал жилище и е бил нетрудоспособен поради заболяването си. Съдът е на мнение, че при определени обстоятелства благосъстоянието на лице с психични увреждания може да е допълнителен фактор, който следва да се отчете, освен медицинските елементи при оценката на необходимостта от настаняване на това лице в институция. Въпреки това обективната нужда от жилище и социално подпомагане не трябва автоматично да води до налагане на мерки за лишаване от свобода. Според Съда всяка защитна мярка, доколкото е възможно, следва да отразява желанията на лицата, които са способни да изразяват волята си. Когато не се иска мнението на лицето, това може да доведе до ситуации на злоупотреби и да възпрепятства упражняването на правата на уязвимите лица; ето защо всяка мярка, взета без предварително допитване до съответното лице, по принцип изисква строго разглеждане.

154. Съдът е готов да приеме, че настаняването на жалбоподателя е било пряка последица от състоянието на психичното му здраве, от поставянето му под ограничено запрещение и от въвеждането на попечителството. В действителност около шест дни след назначаването й като попечителка, г-жа Р. П., без да познава лицето и без да се срещне с него, е решила въз основа на досието му да поиска от социалните служби настаняване на жалбоподателя в дом за лица с психични разстройства. От своя страна социалните служби също са се позовали на психичното здраве на жалбоподателя, когато са счели, че подобно искане следва да бъде уважено. За съда изглежда очевидно, че ако жалбоподателят не е бил поставен под запрещение поради психичното си заболяване, той е нямало да бъде лишен от свобода. Ето защо настоящото дело е необходимо да се разгледа в контекста на буква е) от член 5, параграф 1.

155. Остава да се установи дали настаняването на жалбоподателя отговаря на условията, изисквани от съдебната практика на Съда по отношение на задържането на лица с психични разстройства (вж. принципите, посочени в параграф 145 по-горе). Във връзка с това Съдът припомня, че на националните власти трябва да се признава известна свобода на преценка, когато се произнасят относно затварянето на лице като „душевноболно“, тъй като е преди всичко тяхна отговорност да преценят представените пред тях доказателства по даден случай; негова задача е да контролира техните решения в контекста на Конвенцията (Винтерверп, по-горе, параграф 40, и Луберти срещу Италия, 23 февруари 1984 г., параграф 27, серия A № 75).

156. Вярно е, че в настоящия случай в медицинската експертиза, извършена в рамките на производството за поставяне под запрещение, се посочват разстройства, от които страда жалбоподателят. Тази експертиза обаче е направена преди месец ноември 2000 г., а жалбоподателят е бил настанен в дома в Пастра на 10 декември 2002 г. (параграфи 10 и 14 по-горе). Следователно са изминали повече от две години между психиатричната експертиза, на която са се опрели властите, и мярката за настаняване, без попечителката да направи проверка за евентуална промяна в здравното състояние на жалбоподателя и без да се срещне или консултира с него. За разлика от Правителството (параграф 138 по-горе), Съдът счита, че този период от време е прекалено голям и че не може да се направи изводът, че едно медицинско становище, изготвено през 2000 г., отразява правдоподобно състоянието на психичното здраве на жалбоподателя по време на настаняването. Необходимо е освен това да се подчертае, че националните власти по закон не са били длъжни да наредят да се извърши психиатрична експертиза в момента на настаняването. Във връзка с това Правителството обяснява, че се прилагат разпоредбите на Закона за социално подпомагане, а не тези на Закона за здравето (параграфи 57–60 и 137 по-горе). Според Съда това не променя факта, че отсъствието на скорошна медицинска оценка би била достатъчна да се направи изводът, че настаняването на жалбоподателя не е било законосъобразно, съгласно член 5, параграф 1, буква е).

157. От съображения за изчерпателност Съдът посочва, че другите изисквания на буква е) от член 5, параграф 1 също не са изпълнени в настоящия случай. В действителност по отношение на нуждата да се обоснове настаняването със степента на разстройствата, Съдът подчертава, че медицинската експертиза от 2000 г. съвсем не е имала за цел да анализира въпроса дали здравето на жалбоподателя е изисквало настаняването му в дом за лица с психични разстройства, а само въпроса за правната му защита. Вярно е, че член 5, параграф 1, буква е) разрешава настаняването на лице с психични разстройства, без непременно да е предвидено лечение (Хъчисън Рейд, по-горе, параграф 52); подобна мярка обаче следва да бъде надлежно обоснована със сериозността на здравното състояние на лицето, за да се гарантира неговата защита или сигурността на други лица. В настоящия случай обаче не е установено, че жалбоподателят е опасен за себе си или за другите, по-специално поради психиатричното си заболяване; в това отношение само твърдението от някои свидетели, според което той ставал агресивен, когато пиел (параграф 10 по-горе), не е достатъчно. Властите също не съобщават за актове на насилие от страна на жалбоподателя по време на престоя му в дома в Пастра.

158. Съдът подчертава също така недостатъците на проверката дали продължават да са налице разстройствата, оправдаващи затварянето. В действителност въпреки че жалбоподателят е бил наблюдаван от психиатър (параграф 31 по-горе), това наблюдение не е имало за цел да се преценява редовно дали задържането в дома в Пастра продължава да е необходимо, съгласно член 5, параграф 1, буква е). В действителност подобна оценка не е била предвидена от относимото законодателство.

159. Във връзка с гореизложеното Съдът констатира, че настаняването на жалбоподателя не е било наредено „законосъобразно“ и че лишаването му от свобода не е оправдано от буква е) от член 5, параграф 1. От друга страна Правителството не е посочило нито един от другите мотиви, изброени в алинеи a) до f) от член 5, параграф 1, които в настоящия случай са можели да позволят спорното лишаване от свобода.

160. Следователно тази разпоредба е била нарушена.

II. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5, параграф 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

161. Жалбоподателят се оплаква, че не е успял да направи така, че съд да контролира законосъобразността на настаняването му в дома в Пастра.

Той привежда параграф 4 от член 5 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

А. Аргументи на страните

I. Жалбоподателят

162. Жалбоподателят твърди, че вътрешното право не предвижда специални за неговото положение искове, по-специално периодичен съдебен контрол на законосъобразността на настаняването в дом за хора с психични разстройства. Той добавя, че тъй като е бил смятан за неспособен да действа сам в юридически план, вътрешното право не му предлагало възможност да се обърне към съд, за да поиска разрешение да напусне дома в Пастра. Той посочва, че не можел също така да поиска анулиране на договора за настаняване, поради конфликта на интереси с неговия попечител, който същевременно изпълнявал функциите на директор на дома.

163. Освен това лицето уточнява, че не му е било разрешено да заведе дело, за да поиска откриване на процедура, предвидена в член 277 от ГПК (параграф 51 по-горе), и че това действие е щяло да има за предмет не проверка на законосъобразността на лишаването му от свобода, а единствено преразглеждане на условията, оправдаващи попечителството му.

164. От друга страна той твърди, че процедурата, предвидена в член 113 и 115 от СК (параграфи 49–50 по-горе), на теория дава на членовете на семейството му право да поискат от кмета смяна на попечителя или да се задължи кметът да анулира договора за настаняване в дома. Въпреки това за жалбоподателя се касаело за непряк и недостъпен иск, тъй като доведената му сестра и втората съпруга на баща му не били склонни да го заведат.

     2. Правителството

165. Правителството твърди, че тъй като целта на спорното настаняване е била да предоставя социални услуги, жалбоподателят е можел по всяко време па поиска анулиране на договора, без да е необходимо да ангажира съдилищата. Според Правителството, тъй като жалбоподателят твърди, че има конфликт на интереси със своя попечител, той е можел да се позове на член 123, алинея 1 от СК (параграф 50 по-горе) и да поиска от органа по настойничество и по попечителство да назначи особен представител, който след това е можел да даде съгласието си за промяна на местоживеенето.

166. От друга страна Правителството подчертава, че членовете на семейството на жалбоподателя не са използвали възможността, предоставяна на някои от тях от членове 113 и 115 от СК, да поискат от органа по настойничество и по попечителство смяна на попечителя или да оспорят действията му. То посочва, че в случай на отказ заинтересованите лица са можели да внесат иск в съд, който е щял да постанови решение по същество и евентуално да назначи нов попечител, който е можел да анулира договора за настаняване. Следователно, според Правителството, те са можели като цяло да оспорят договора между г-жа Р. П. и дома в Пастра.

167. И накрая Правителството счита, че действието за отмяна на запрещението (предвидено в член 277 от ГПК, параграф 51 по-горе) представлява обжалване по смисъла на член 5, параграф 4, тъй като в случай че се окаже, че здравното състояние на жалбоподателя се е подобрило в достатъчна степен и попечителството било отменено, лицето е можело свободно да напусне дома.

Б. Преценка на Съда

I. Основни принципи

168. Съдът припомня, че член 5, параграф 4 признава правото на всеки арестуван да обжалва законосъобразността на своето задържане, за да се контролира спазването на изискванията на процедурата по същество, необходими за „законосъобразността“, по смисъла на Конвенцията, на лишаването му от свобода. Понятието „законосъобразност“ следва да има същия смисъл в параграф 4 от член 5, както в параграф 1, така че едно задържано лице да има право да поиска проверка на „законосъобразността“ на задържането му в контекста не само на вътрешното право, но и на Конвенцията, на общите принципи, които тя постановява, и на целта на ограниченията, разрешени от член 5, параграф 1. Член 5, параграф 4 не гарантира право на съдебен контрол в такава степен, че да оправомощи компетентния съд да замести по всички аспекти на делото, в това число чисто конюнктурни съображения и своята собствена преценка, с тази на властта, която взема решението. Той изисква достатъчно голям контрол, за да се разшири за всяко от условията, необходими за „законосъобразността“ на задържането на лице във връзка с параграф 1 (E. срещу Норвегия, 29 август 1990 г., параграф 50, серия A № 181-A). „Правораздавателният орган“, натоварен с този контрол, не трябва да притежава само консултативни функции, а трябва да има правомощието да се „произнесе“ относно „законосъобразността“ на задържането и да нареди освобождаване в случай че задържането е неправомерно. (Ирландия срещу Обединеното кралство, 18 януари 1978 г., параграф 200, серия A № 25; Уикс срещу Обединеното кралство, 2 март 1987 т., параграф 61, серия A № 114; Чахал срещу Обединеното кралство, 15 ноември 1996 г., параграф 130, Recueil des arrêts et décisions 1996-V; A. и други срещу Обединеното кралство [GC], № 3455/05, параграф 202, 19 февруари 2009 г.).

169. Формите на съдебен контрол, които отговарят на изискванията на член 5, параграф 4, могат да варират в различните области и зависят от вида на въпросното лишаването от свобода. Не е задача на Съда да пита каква би могла да бъде най-подходящата система в разглежданата област (Щукатуров, по-горе, параграф 123).

170.Това не променя факта, че член 5, параграф 4 гарантира обжалване, което трябва да е достъпно за лицето и да дава възможност да се контролира спазването на условията, които трябва да се изпълнят, за да има, съгласно член 5, параграф 1 „законосъобразен арест“ на душевноболно лице (Ашингдейн, по-горе, параграф 52). Изискването на Конвенцията, според което лишаването от свобода подлежи на независим съдебен контрол е от съществена важност по отношение на целта, съобразена с логиката на член 5 от Конвенцията, а именно защита срещу незаконността. Тук става дума за защитата на физическата свобода на хората, както и за сигурността на индивида (Върбанов, по-горе параграф 58). В случай на задържане поради психично заболяване могат да бъдат наложени специални процедурни гаранции, за да бъдат предпазени онези, които поради психичните си разстройства не са напълно способни да действат в защита на своя интерес. (вж. Винтерверп, по-горе, параграф 60).

171. Сред принципите по отношение на „душевноболните“, които произтичат от съдебната практика на Съда относно член 5, параграф 4, фигурират по-специално следните:

a) в случай на задържане за неограничен или продължителен срок лицето по принцип има право, поне при липсата на периодичен и автоматичен съдебен контрол, да внася „на разумни интервали“ иск в съда, за да оспори „законосъобразността“ на своето затваряне по смисъла на Конвенцията;

б) член 5, параграф 4 изисква приложената процедура да има юридически характер и да предоставя на въпросното лице гаранции, съобразени с естеството на лишаването от свобода, от което той се оплаква; за да се определи дали една процедура предоставя достатъчни гаранции, трябва да се вземе предвид специфичното естество на обстоятелствата, при които тя протича;

в) съдебните производства, съгласно член 5, параграф 4, невинаги трябва да бъдат съпроводени с гаранции, еднакви с онези, предписани в член 6 параграф 1 за гражданските или наказателноправните спорове. Освен това лицето трябва да има достъп до съд и възможност да бъде изслушано лично или при необходимост чрез някаква форма на представителство (Мегиери срещу Германия,12 май 1992, параграф 22, серия A № 237‑A).

2. Прилагане на тези принципи в настоящия случай

172. Съдът отбелязва, че Правителството не е посочило нито едно вътрешно правно средство, което да дава на жалбоподателя възможност да оспори пряко законосъобразността на настаняването му в дома в Пастра и продължаването на тази мярка. Той констатира също така, че българските съдилища нито веднъж и под никаква форма не са участвали в настаняването на жалбоподателя и че националното законодателство не предвижда периодичен и автоматичен съдебен контрол на настаняването на хора в дом за лица с психични разстройства. Впрочем, тъй като настаняването на жалбоподателя не се признава като лишаване от свобода от българското право (параграф 58 по-горе), то не предвижда предявяване на иск за оспорване на законосъобразността на тази мярка като лишаване от свобода. От друга страна Съдът посочва, че съобразно с практиката на вътрешните съдилища, невалидността на договора за настаняване поради липса на съгласие е можело да бъде изтъкната пред съда единствено по инициатива на попечителя (параграф 54 по-горе).

173. Тъй като Правителството се позовава на производството за отмяна на запрещението, предвидено в член 277 от ГПК (параграф 167 по-горе), Съдът посочва, че това действие не е имало за цел да разгледа законосъобразността на настаняването на жалбоподателя per se, а правния му статут (параграфи 233–246, по-долу). Правителството след това се опира на механизмите за контрол на действията на попечителя (параграфи 165–166 по-горе). Съдът счита, че е необходимо да се провери дали тези искове са можели да доведат до правно разглеждане на законосъобразността на настаняването, както се изисква в член 5, параграф 4.

174. Във връзка с това Съдът посочва, че СК от 1985 г. е позволявал на членовете на семейството на лицето да оспорват действията на органа по настойничество и по попечителство, който на свой ред е трябвало да контролира действията на попечителя – включително договора за настаняване – и да го смени, ако не спазва задълженията си (параграфи 48–50 по-горе). Съдът обаче подчертава, че жалбоподателят не е имал пряк достъп до обжалване. Освен това нито едно от лицата, които на теория са оправомощени да ги упражняват, не е показало, че възнамерява да действа в интерес на г-н Станев, а последният не е можел да действа по собствена инициатива без тяхно съгласие.

175. Не е ясно дали жалбоподателят е можел да се обърне към кмета и да поиска от него да изиска обяснения от попечителя или да суспендира изпълнението на договора за настаняване поради невалидността му. Във всеки случай изглежда, че поради ограниченото му запрещение законът не му позволявал самостоятелно да атакува в съда действията на кмета (параграф 49 по-горе), обстоятелство, което Правителството не оспорва.

176. Същият извод се налага по отношение на възможността за жалбоподателя да поиска от кмета да замести временно попечителя му с особен представител, твърдейки, че е налице конфликт на интереси, и след това да поиска анулиране на договора за настаняване. Във връзка с това Съдът посочва, че кметът има правото да прецени дали е налице конфликт на интереси (параграф 50 по-горе). И накрая, изглежда, че жалбоподателят не е можел да оспори самостоятелно евентуален отказ на кмета пред съд, който да се произнесе по същество.

177. Ето защо Съдът установява, че споменатите от Правителството искове или са били недостъпни за жалбоподателя, или не са имали юридически характер. Освен това нито едно от тези средства не дава възможност пряко да се анализира настаняването на жалбоподателя в дома в Пастра по отношение на вътрешното право и на Конвенцията.

178. С оглед на тези сведения Съдът отхвърля възражението за неизчерпване на способите на обжалване, посочени от Правителството (параграф 97–99 по-горе) и заявява, че е налице нарушение на член 5, параграф 4 от Конвенцията.

III. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5, параграф 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

179. Жалбоподателят счита, че не е имал право на обезщетение за твърдяните нарушения на неговите права, гарантирани от член 5, параграфи 1 и 4 от Конвенцията.

Във връзка с това той се позовава на член 5, параграф 5 , който гласи:

„Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, се ползва с осигурено от правните процедури право на обезщетение.“

А. Аргументи на страните

180. Жалбоподателят счита, че случаите, в които неправомерно задържане може да даде основание за обезщетение, са изброени рестриктивно от закона от 1988 г. относно отговорността на държавата (параграфи 62–67 по-горе) и че неговото положение не попада в нито един от тях. Освен това той се оплаква от липсата на правно средство, за да поиска обезщетение за нарушаването на член 5, параграф 4.

181. Правителството твърди, че процедурата по обезщетяване, предвидена в горепосочения закон от 1998 г. е можела да бъде започната, ако настаняването в дома е било разгледано както лишено от правно основание. Тъй като е било преценено, че тази мярка е в съответствие с вътрешното право и с интересите на жалбоподателя, той не е могъл да започне въпросната процедура.

182. Съдът припомня, че е спазен член 5, параграф 5, тъй като може да се поиска обезщетение поради лишаване от свобода, извършено при условия, противоречащи на параграфи 1, 2, 3 или 4 (Васинк срещу Нидерландия, 27 септември 1990 г., параграф 38, серия A № 185-A, и Хутман и Меус срещу Белгия, № 22945/07, параграф 43, 17 март 2009 г.). Правото на обезщетение, посочено в параграф 5, следователно предполага, че е било установено нарушение на някой от тези параграфи от национална власт или от институциите на Конвенцията. Във връзка с това ефективното ползване на правото на обезщетение, гарантирано от последната разпоредба, трябва да бъде осигурено с достатъчна степен на сигурност (Чула срещу Италия, 22 февруари 1989 г., параграф 44, серия A № 148, Сакък и други срещу Турция, 26 ноември 1997 г., параграф 60, Recueil 1997‑VII, и Н.К. срещу Италия [GC], № 24952/94, параграф 49, ЕСПЧ 2002‑X).

183. Що се отнася до настоящия случай Съдът подчертава, че по отношение на констатацията му за нарушаване на параграфи 1 и 4 от член 5 е приложим параграф 5 от тази разпоредба. Следователно Съдът трябва да провери дали на вътрешно равнище лицето е разполагало с изпълнително право на обезщетение за понесената от него вреда преди настоящото решение и дали ще разполага с такова право след приемане на решението.

184. Във връзка с това Съдът припомня, че за да направи заключение, че има нарушение на член 5, параграф 5, трябва да бъде установено, че констатацията за нарушение на някой от другите параграфи от член 5 не е можела преди съответното решение на Съда и не може след това решение да даде основание за искане на обезщетение пред националните правораздавателни органи (Броган и други срещу Обединеното кралство, 29 ноември 1988 г., параграфи 66–67, серия A № 145‑B).

185. В контекста на тази съдебна практика Съдът счита, че първо трябва да се провери дали нарушението на член 5, параграфи 1 и 4, констатирано в настоящия случай, е можело да даде основание за право на обезщетение пред вътрешните съдилища преди произнасянето на настоящото решение.

186. Що се отнася до нарушението на член 5, параграф 1, Съдът подчертава, че член 2, алинея 1 от закона от 1988 г. относно отговорността на държавата предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от съдебно решение от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание (параграф 62 по-горе). Тук обаче случаят не е такъв. От досието е видно, че българските съдебни власти нито веднъж не са сметнали тази мярка за незаконосъобразна или противоречаща на член 5 от Конвенцията. Тезата на Правителството се състои впрочем в това, че настаняването на жалбоподателя е било в съответствие с вътрешното право. Ето защо Съдът е стигнал до извода, че жалбоподателят не може да иска никакво обезщетение, съгласно горепосочената разпоредба, тъй като националните власти не признават незаконността на настаняването.

187. Що се отнася до възможността за искане на обезщетение за вредите, причинени от незаконосъобразни актове на властите, съгласно член 1 от същия закон (параграф 63 по-горе), Съдът посочва, че Правителството не е представило вътрешно решение, показващо, че тази разпоредба е приложима при настанявания в социални домове за лица с психични увреждания въз основа на граждански договори.

188. Освен това, тъй като според българското право няма съдебен иск, позволяващ да се контролира законосъобразността на настаняването, жалбоподателят не е можел да посочи пред съда отговорността на държавата, за да получи обезщетение за нарушаване на член 5, параграф 4.

189. След това се поставя въпросът дали произнасянето на настоящото решение, заключаващо, че има нарушение на параграфи 1 и 4 от член 5, ще даде възможност на жалбоподателя да поиска обезщетение по българското право. Съдът посочва, че от относимото законодателство не става ясно, че е налице такъв иск; Правителството впрочем не е представило аргументи, доказващи противното.

190. Следователно не е доказано, че преди решението на Съда жалбоподателят е можел да се възползва от право на обезщетение, или че ще може да се възползва от такова право след произнасяне на решението за нарушение на член 5, параграфи 1 и 4.

191. Следователно е имало нарушение на член 5, параграф 5.

IV. ОТНОСНО ТВЪРДЯНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА, ВЗЕТ ОТДЕЛНО И В КОМБИНАЦИЯ С ЧЛЕН 13

192. Жалбоподателят се оплаква от лошите условия на живот в дома в Пастра, както и от липсата в българското право на ефикасни правни действия по отношение на тази вреда. Той се позовава на член 3, взет отделно и комбиниран с член 13 от Конвенцията. Тези разпоредби гласят следното:

Член 3

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

Член 13

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

А. Относно възражението, че не са изчерпани вътрешните средства за правна защита

193. В своя писмен отговор пред Голямата камара Правителството посочва за първи път, че не са изчерпани вътрешните средства за правна защита относно оплакването, изведено от член 3 от Конвенцията. То твърди, че жалбоподателят е можел да получи обезщетение за условията на живот, при които е живял в дома, като предяви иск съгласно Закона за отговорността на държавата от 1988 г.

194. Съдът припомня, че съгласно член 55 от своя Правилник, ако договарящата страна ответник възнамерява да повдигне възражение за недопустимост, тя трябва да го направи, доколкото естеството на възражението и обстоятелствата позволяват това, в представените от нея писмени или устни забележки относно допустимостта на жалбата (Н.К. срещу Италия, по-горе, параграф 44). Когато то е просрочено, по смисъла на този член, възражението, че не са изчерпани вътрешните средства за правна защита, попада в просрочие и затова следва да бъде отхвърлено (Великова срещу България, № 41488/98, параграф 57, ЕСПЧ 2000‑VI , и Танрибилир срещу Турция, № 21422/93, параграф 59, 16 ноември 2000 г.).

195. В настоящия случай Правителството не е изтъкнало обстоятелства, оправдаващи факта, че въпросното възражение не е било повдигнато във фазата на разглеждане на допустимостта на делото от страна на камарата

196. При тези условия Съдът констатира, че Правителството e изпаднало в просрочие за повдигане на въпросното възражение, което следователно трябва да бъде отхвърлено.

Б. относно оплакването по същество, изведено от член 3 от Конвенцията

1. Аргументи на страните

197. Жалбоподателят твърди, че лошите условия на живот в дома, по-специално недостигът на храна, плачевните хигиенни условия, липсата на отопление, принудителните медицински лечения, пренаселеността на стаите и липсата на терапевтични и културни дейности, представляват отношение, забранено от член 3.

198. Следва да се отбележи, че в 2004 г. Правителството вече е признало, че тези условия на живот не отговарят на европейските стандарти в тази област и се е ангажирало да извърши подобрения (параграф 82 по-горе). Тези условия обаче във всеки случай са останали непроменени до края на 2009 г.

199. В своите забележки пред камарата Правителството призна недостатъците в условията на живот в дома. То обясни, че недостигът на финансови средства, предоставяни за този вид заведения, е основната пречка за поддържането на необходимото минимално качество на живот. Освен това Правителството посочи, че след проверка, направена от Агенцията за социално подпомагане, властите са предвидили да затворят дома в Пастра и да вземат мерки за подобряване на условията на живот на домуващите в него. Според Правителството, тъй като условията на живот са еднакви за всички лица в дома и при липсата на намерение да се налага лошо отношение, жалбоподателят не е бил обект на унизително отношение.

200. Пред Голямата камара Правителството уточни, че през 2009 г. е бил направен ремонт в обитаваната от жалбоподателя част на дома (параграф 24 по-горе).

2. Преценка на Съда

а) Общи принципи

201. Член 3 утвърждава една от най-основните ценности на демократичните общества. Той забранява абсолютно категорично изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание, независимо от обстоятелствата и действията на жертвата (вж. освен това Кудла срещу Полша [GC], № 30210/96, параграф 90, ЕСПЧ 2000-XI, и Полторацки срещу Украйна, № 38812/97, параграф 130, ЕСПЧ 2003‑V).

202. За да попадне под действието на член 3 едно отношение трябва да достигне минимална степен на сериозност. Преценката на този минимум е относителна по същество; тя зависи от съвкупността от данни за причината и по-специално от естеството и контекста на отношението, на неговите начини на извършване, продължителността, физическите и психически последици от него, както понякога и от пола, възрастта и здравното състояние на жертвата (Kудла, по-горе, параграф 91, и Полторацки, по-горе, параграф 131).

203. Съдът е отсъдил, че е налице „нечовешко“ отношение по-специално с довода, че то е било прилагано с умисъл в продължение на часове и че са били причинени или телесни повреди, или силни физически или психически страдания (Лабита срещу Италия [GC], № 26772/95, параграф 120, ЕСПЧ 2000-IV). От друга страна Съдът е счел, че едно отношение е „унизително“, ако е внушавало на жертвите чувства на страх, тревожност и малоценност, които могат да ги унизят и опозорят и евентуално да пречупят физическата им или морална съпротива, или да ги накарат да действат против волята и съвестта си. (Ялох срещу Германия [GC], № 54810/00, параграф 68, ЕСПЧ 2006-IX). Във връзка с това въпросът дали целта на дадено отношение е да унизи или опозори жертвата, е фактор, който следва да се вземе под внимание, въпреки че липсата на такава цел не изключва констатацията за нарушение на член 3 (Пеерс срещу Гърция, № 28524/95, параграфи 67, 68 и 74, ЕСПЧ 2001-III, и Калашников срещу Русия, № 47095/99, параграф 95, ЕСПЧ 2002‑VI).

204. Наложените страдания и унижения във всеки случай трябва да надхвърлят тези, в които неизбежно се съдържа дадена форма на законно отношение или наказание. Мерките за лишаване от свобода обикновено се съпровождат от подобно страдание и унижение. Въпреки това не може да се смята, че лишаването от свобода само по себе си създава проблем във връзка с член 3 от Конвенцията. Тази разпоредба обаче налага на държавата да се увери, че всеки затворник е държан в условия, които са съвместими със зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката не подлагат лицето на отчаяние или на изпитание със сила, която надхвърля неизбежното равнище на страдание, присъщо на затварянето, и че по отношение на практическите изисквания на такава мярка, здравето на лицето е гарантирано по подходящ начин, по-специално чрез предписване на необходимите медицински грижи (Kудла, по-горе, параграфи 92–94).

205. Когато става дума за оценка на условията на едно лишаване от свобода във връзка с член 3 от Конвенцията, уместно е да се отчитат техните кумулативни въздействия и продължителността на мярката (Калашников, по-горе, параграфи 95 и 102, Keхайов срещу България, № 41035/98, параграф 64, 18 януари 2005 г., и Йовчев срещу България, № 41211/98, параграф 127, 2 февруари 2006 г.). Във връзка с това, освен материалните условия на задържането, важен фактор, който трябва да се вземе под внимание, е режимът на задържане. За да се прецени дали един ограничителен режим може да създаде проблем във връзка с член 3 в дадено дело, е необходимо да се вземат предвид особените условия в конкретния случай, строгостта на режима, неговата продължителност, целта, която се преследва с него и въздействията му върху съответното лице (Кехайов, по-горе, параграф 65).

в) Прилагане на тези принципи в настоящия случай

206. В настоящото дело Съдът вече констатира, че настаняването на жалбоподателя в дома в Пастра, чието вътрешно ръководство трябва да бъдат сметнато за отговорно, представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5 от Конвенцията (параграф 132 по-горе). От това следва, че в случая на жалбоподателя трябва да се приложи член 3. В действителност тази разпоредба забранява безчовечно и унизително отношение към лицата, които са в ръцете на властите. Съдът държи да подчертае, че забраната на лошото отношение, посочена в член 3, се прилага по същия начин за всички форми на лишаване от свобода, и по-специално без никаква разлика, основана на целта на обжалваната мярка; всъщност няма значение дали става дума за задържане, наредено в рамките на наказателен процес или за затваряне с цел предпазване на живота или здравето на лицето.

207. Съдът подчертава, че Правителството е посочило, че след 2009 г. сградата, обитавана от жалбоподателя, е била ремонтирана, което е довело до подобряване на условията на живот на лицето (параграф 200 по-горе); лицето не оспорва тези твърдения. Ето защо Съдът счита, че оплакването на жалбоподателя трябва да бъде разбирано така, както по отношение на периода от 2002 до 2009 г. Правителството не оспорва, че през този период условията на живот са били такива, каквито са описани от жалбоподателя и приема, че поради икономически причини в тях е имало недостатъци (параграфи 198–199 по-горе).

208. Съдът посочва, че макар и да живеел в стая с площ от 16 m² заедно с четири други лица, домуващият е разполагал с голяма свобода на движение вътре и извън заведението, което е обстоятелство, намаляващо отрицателните въздействие на едно ограничено пространство за нощуване. (Валасинас срещу Литва, № 44558/98, параграф 103, ЕСПЧ 2001‑VIII).

209. Въпреки това други аспекти на материалните условия на живот будят голяма тревога. В частност изглежда, че храната е била недостатъчна и лошокачествена. Сградата е била недобре отоплявана и през зимата жалбоподателят трябвало да си ляга с палто. Можел е да взема душ веднъж седмично в нехигиенична и занемарена баня. Тоалетните били в плачевно състояние и освен това ползването им било опасно, според констатациите на КПИ (параграфи 21, 22, 23, 78 и 79 по-горе). И накрая, след изпиране домът разменял дрехите на домуващите (параграф 21 по-горе), което можело да създаде у тях чувство за малоценност.

210. Съдът не може да остане равнодушен към факта, че жалбоподателят е бил изложен на всички тези условия за голям период от време от около седем години. Съдът не може също така да игнорира заключенията на КПИ, който след като е посетил мястото, е установил, че през този период условията на живот в дома са можели да бъдат описани като нечовешко и унизително отношение. Въпреки че се е запознало с тези заключения за периода 2002–2009 г., Правителството не е изпълнило своя ангажимент да затвори заведението (параграф 82 по-горе). Съдът счита, че липсата на финансови средства, изтъкнати от Правителството, не е съществен аргумент, за да оправдае задържането на жалбоподателя при посочените условия на живот (Полторацки, по-горе, параграф148).

211. Съдът обаче държи да уточни, че нищо не навежда на мисълта, че националните власти са имали намерение да налагат унизително отношение. Въпреки това, както е подчертано по-горе (параграф 203), липсата на такава цел не може да изключи окончателно констатацията за нарушение на член 3.

212. В заключение, въпреки че отбелязва подобренията, които изглежда са направени в дома в Пастра от 2009 г., Съдът счита, че разгледани в цялост условията на живот, на които е бил изложен жалбоподателят за около седем години, представляват унизително отношение.

213. Поради тази причина е налице нарушение на член 3 от Конвенцията.

В. Относно оплакването по същество, изведено от член 13 комбиниран с член 3

1. Аргументи на страните

214. Жалбоподателят счита, че не е имал достъп по никакво вътрешно правно средство, в това число за иск за обезщетение съгласно предвиденото в Закона за отговорността на държавата от 1988 г., без съгласието на своя попечител. По този повод той подчертава, че не е имал попечител в продължение на повече от две години, а именно за периода от освобождаването на г-жа Р. П. (31 декември 2002, параграф 12 по-горе) до назначаването на новия попечител на 2 февруари 2005 г. (параграф 17 по-горе). Освен това последният е изпълнявал и функциите на директор на дома. Ето защо жалбоподателят се е оказал в положение на конфликт на интереси с него по отношение на евентуален спор относно условията на живот в дома и не е можел да очаква от своя попечител да одобри твърденията му.

215. Според Правителството производството за отмяна на запрещението (параграф 51–52 по-горе) представлява правно средство, което би позволило на жалбоподателя да наложи преразглеждане на неговия статут и ако попечителството бъде прекратено, да напусне дома и да не понася повече условията на живот, от които се оплаква.

216. Правителството добавя, че жалбоподателят е можел да заведе иск, съгласно член 1 от Закона за отговорността на държавата (параграф 62–67 по-горе), пряко срещу лошите условия на живот в дома в Пастра.

2. Преценка на Съда

217. Съдът припомня постоянната си съдебна практика, според която член 13 гарантира наличието на вътрешни правни средства, позволяващи разглеждането на съдържанието на „защитима жалба“, на основата на Конвенцията и предоставяне на подходяща корекция. Договарящите държави имат известна свобода на преценка по отношение на начина за съобразяване със задълженията, които им налага тази разпоредба. Обхватът на задължението, произтичащо от член 13, варира в зависимост от естеството на оплакването, което жалбоподателят извлича от Конвенцията. Въпреки това правните средства, изисквани от член 13, трябва да бъдат „ефикасни“ на практика и юридически (МакГлинши и други срещу Обединеното кралство, № 50390/99, параграф 62, ЕСПЧ 2003‑V).

218. Когато, както в настоящия случай, Съдът констатира нарушение на член 3, по принцип трябва да е възможно обезщетение за моралните вреди, произтичащи от това нарушение, което да е част от въведения режим за обезщетяване (ibidem, параграф 63, и Йовчев, по-горе параграф 143).

219. В настоящия случай Съдът подчертава, че член 1, алинея 1 от Закона за отговорността на държавата от 1988 г. действително е бил тълкуван от вътрешните правораздавателни органи като приложим за вреди, понесени от задържаните в затвор поради лоши условия на задържане (параграфи 63–64 по-горе). Според Правителството обаче настаняването на жалбоподателя в дома в Пастра не се разглежда като задържане по вътрешното право (параграфи 108–111 по-горе). Ето защо лицето не е можело да получи обезщетение заради лошите условия на живот в този дом. Впрочем няма нито едно съдебно решение, според което тази разпоредба би била приложима за твърденията, свързани с лошите условия в социалните домове (параграф 65 по-горе) и Правителството не е представило аргументи, доказващи противното. С оглед на тези сведения Съдът е на мнение, че тези правни средства не са били ефикасни по смисъла на член 13.

220. Тъй като Правителството изтъква производството за отмяна на запрещението (параграф 215 по-горе), Съдът посочва, че дори да се предположи, че лицето е можело благодарение на това правно средство да отмени запрещението си, е нямало да му се отпусне никакво обезщетение за отношението към него за периода на настаняване. Ето защо подобно правно средство не гарантирало подходяща корекция.

221. Следователно било е налице нарушение на член 13 от Конвенцията в комбинация с член 3.

V. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 параграф 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

222. Жалбоподателят твърди, че българското право не му давало възможност да заведе съдебен иск за отмяна на запрещението му. Той се позовава на член 6 параграф 1 от Конвенцията, чиито относими пасажи гласят следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (...) има право на справедливо (…) гледане на неговото дело от съд (…).“

А. Предварителни забележки

223. Голямата камара констатира, че Правителството поддържа пред нея възражението, че не са изчерпани вътрешните средства за правна защита, което е повдигнало пред камарата. Това възражение се основава на член 277 от ГПК, който според Правителството давал на жалбоподателя възможност да заведе лично съдебен иск за отмяна на запрещението му.

224. Голямата камара подчертава, че в своето решение относно допустимостта от 29 юни 2010 г., камарата е посочила, че жалбоподателят оспорва достъпа до иск, който според Правителството щял да даде възможност за преразглеждане на правния му статут и че това твърдение е в центъра на оплакването, извлечено от член 6 параграф 1. Ето защо камарата съедини повдигнатото от Правителството възражение с разглеждането по същество на въпросното оплакване. Голямата камара не вижда никаква причина да не приеме заключението на камарата.

Б. По същество

1. Аргументи на страните

225. Жалбоподателят твърди, че не е можел да внесе лично, съгласно член 277 от ТПК, иск за отмяна на запрещението му и че тази констатация се потвърждава от Решение № 5/79 на Върховния съд (параграф 51 по-горе). Като доказателство той привежда факта, че окръжният съд на Дупница е отказал да разгледа неговия иск срещу отказа на кмета да заведе подобен иск с довода, че попечителят не е подписал пълномощното (параграфи 39–40 по-горе).

226. Освен това, въпреки че не е имало достъп до иск за отмяна на запрещението му, лицето се опитало да заведе иск посредством прокуратурата, кмета и своя попечител (директорът на дома). Но тъй като правораздавателните органи не са били сезирани с каквото и да било искане, всички тези опити завършили с неуспех. Така жалбоподателят нямал никаква възможност да изложи своя случай пред съд.

227. Правителството счита, че член 277 от ГПК е давал по всяко време възможност на жалбоподателя за пряк достъп до съд с цел разглеждане на въпроса за правния му статут. То уточнява, че противно на онова, което твърди лицето, Решение 5/79 на Върховния съд дава на член 277 от ГПК тълкувание, което позволява да се направи изводът, че едно лице, поставено под ограничено запрещение, има пряк достъп до съдилищата, за да внесе искане за прекратяване на попечителството. Единственото условие да се направи това е било представяне на факти, доказващи подобряване на здравното състояние на лицето. Според медицинската експертиза, изготвена по искане на прокурора (параграф 37 по-горе), която заключава заболяването на жалбоподателя не се е променило и той не е способен да се грижи за своите интереси, обаче, е било очевидно, че лицето не е разполагало с никакъв факт от този вид. Ето защо Правителството счита, че жалбоподателят не се е опитал сам да сезира съда, тъй като не бил в състояние да подкрепи своето искане.

228. Освен това Правителството твърди, че съдилищата често разглеждат искания за отмяна на запрещения, например по искане на настойника (параграф 52 по-горе).

2. Преценка на Съда

а) Общи принципи

229. Съдът припомня, че член 6, параграф 1 гарантира на всеки правото съд да се запознае с всеки спор относно неговите граждански права и задължения (Голдър срещу Обединеното кралство, 21 февруари 1975, параграф 36, серия A № 18). Това „право на съд“, от което правото на достъп е само един аспект, е гарантирано на всяко лице, което счита по защитим начин, че намесата в упражняването на гражданските му права е неправомерна, и твърди, че не е имало възможност да се оплаче от това посегателство в съд, представяйки гаранциите в член 6 параграф 1 (виж по-специално Рош срещу Обединеното кралство [GC], №32555/96, параграф 117, ЕСПЧ 2005‑X, и Салонтаджи-Дробня срещу Сърбия, № 36500/05, параграф 132, 13 октомври 2009 г.).

230. Тъй като правото на достъп до съдилищата не е абсолютно, то може да доведе до имплицитно допуснати ограничения, понеже „поради самото си естество изисква регламентация от страна на държавата, която може да варира във времето и пространството в зависимост от потребностите и ресурсите на общността и на хората“ (Aшингдейн, по-горе, параграф 57). При изготвянето на такава регламентация договарящите държави имат известна свобода на преценка. Въпреки че Съдът е този, който трябва да се произнесе като последна инстанция относно спазването на изискванията на Конвенцията, той няма правомощието да замести преценката на националните власти с друга преценка относно онова, което би било най-добрата политика в тази област. Въпреки това прилаганите ограничения не могат да ограничат достъпа на хората по такъв начин или до такава степен, че правото да бъде накърнено в самата му същност. Освен това те са в съответствие с член 6, параграф 1 само ако преследват законна цел и ако има разумно пропорционално съотношение между използваните средства и поставената цел (ibidem, вж. също така, сред много други, Кордова срещу Италия (№1), № 40877/98, параграф 54, ЕСПЧ 2003-I; вж. също така списъка на относимите принципи във Файед срещу Обединеното кралство, 21 септември 1994 г., параграф 65, серия A № 294-B).

231. Освен това Конвенцията има за цел да защитава не теоретични или илюзорни, а конкретни и действителни права. Забележката важи в частност за гаранциите, предвидени в член 6, като се има предвид важното място, което правото на справедлив процес, с всички гаранции, предвидени в тази разпоредба, заема в едно демократично общество (Принц Ханс-Адам II на Лихтенщайн срещу Германия [GC], № 42527/98, параграф 45, ЕСПЧ 2001-VIII).

232. И накрая Съдът подчертава, че в повечето дела, свързани с „душевноболни“, за които е бил сезиран, вътрешната процедура се е отнасяла за задържането на лицата и следователно е била разглеждана в контекста на член 5 от Конвенцията. Въпреки това Съдът винаги е твърдял, че „процедурните“ гаранции от член 5, параграфи 1 и 4 от Конвенцията като цяло са сходни на тези от член 6 параграф 1 (вж. например Винтерверп, по-горе, параграф 60; Санчес-Райсе срещу Швейцария, 21 октомври 1986 г, параграфи 51 и 55, серия A № 107; Кампанис срещу Гърция, 13 юли 1995 г., параграф 47, серия A №318-B; и Илийков срещу България, № 33977/96, параграф 103, 26 юли 2001 г.). (Щукатуров, по-горе, параграф 66). По делото Щукатуров, за да се определи дали производството за поставяне под запрещение е било справедливо или не, Съдът се опря, mutatis mutandis, на съдебната практика, свързана с член 5, параграфи 1, буква е) и 4 от Конвенцията (Щукатуров, по-горе, параграф 66).

б) Прилагане на тези принципи в настоящия случай

233. Съдът отбелязва, че в настоящия случай никоя от страните не оспорва приложимостта на член 6 за производството за отмяна на запрещението. Жалбоподателят, който е поставен под ограничено запрещение, се оплаква от липсата в българското право на пряк достъп до съд, за да внесе искане за отмяна на запрещението му. Съдът е имал възможността да уточни, че производствата за отмяна на запрещението са пряко определящи за „гражданските права и задължения“ (Матер срещу Словакия, № 31534/96, параграф 51, 5 юли 1999 г.). Следователно в настоящия случай се прилага член 6 параграф 1 от Конвенцията.

234. Остава да се определи дали достъпът до правосъдие на жалбоподателя е бил ограничен, и ако е така, дали това ограничение е преследвало законна цел и е било пропорционално на тази цел.

235. Съдът посочва на първо място, че страните не са съгласни по въпроса дали едно лице под запрещение има правомощието да внесе пряко пред българските съдилища иск за отмяна на запрещението му; Правителството твърди, че това е така, докато жалбоподателят твърди противното.

236. Съдът приема аргумента на жалбоподателя, според който, за да внесе искане пред български съд, лице, поставено под попечителство, е длъжно да поиска подкрепата на лицата, посочени в член 277 от ГПК от 1952 г. (станал член 340 от ГКП от 2007 г.). Всъщност в списъка на лицата, оправомощени по българското право да сезират съдилищата, не се посочва ясно лицето, поставено под попечителство (членове 45 и 54 по-горе).

237. Що се отнася до решението на Върховния съд от 1980 г. (параграф 51 по-горе), Съдът посочва, че макар и параграф 10, четвърто изречение, взето отделно, да създава впечатлението, че лицето, поставено под попечителство, има достъп до съд, по-нататък Върховният съд уточнява, че когато попечителят на лицето, поставено под ограничено запрещение, и органът по попечителството откажат да внесат иск за отмяна на запрещението, съответното лице може да поиска от прокурора да направи това. Според Съда необходимостта да се поиска намесата на прокурора се съчетава зле с прекия достъп до правосъдие на лицата под попечителство, тъй като решението за намеса е оставено на избора на прокурора. От това следва, че не може да се направи изводът, че в решението си от 1980 г. Върховният съд е потвърдил ясно наличието на такъв достъп в българското право.

238. Съдът отбелязва освен това, че Правителството не е представило никакво съдебно решение, показващо, че поставените под попечителство лица са имали достъп самостоятелно до съд, за да поискат прекратяване на мярката; от друга страна то е доказало, че поне едно искане за отмяна на запрещение е било внесено с успех от настойник (параграф 52 по-горе).

239. Освен това Съдът счита за установено, че жалбоподателят не е можел, без посредничеството на своя попечител, или едно от лицата, посочени в член 277 на ГПК, да поиска отмяна на запрещението си.

240. От друга страна Съдът подчертава, че по отношение на достъпа до съд вътрешното право не прави никаква разлика между лицата, поставени под пълно запрещение, и онези, които, както жалбоподателя, са само под ограничено запрещение. Освен това вътрешното законодателство не предвижда никаква възможност за периодична автоматична проверка на причините, оправдаващи продължаването на попечителството. И накрая, в случая на жалбоподателя, тази мярка не е била ограничена във времето.

241. Вярно е, че правото на достъп до съд не е абсолютно и че поради своето естество то изисква на държавите да се даде известна свобода на преценка в регламентирането на разглежданата област (Ашингдейн, по-горе, параграф 57). Освен това Съдът признава, че ограниченията на процедурните права на едно лице, поставено дори само под ограничено запрещение, могат да бъдат оправдани, когато се касае за неговата собствена защита и за защита на интересите на друго лице, както и за доброто функциониране на правосъдието. Упражняването на тези права обаче е с важност, която варира в зависимост от предмета на иска, който лицето би желало да заведе. В частност правото да поиска от съд да преразгледа поставяне под запрещение се оказва едно от най-важните за лицето, тъй като след като е започнато едно такова производство, то е определящо за упражняването на всички права и свободи, засегнати от поставянето под запрещение, включително що се отнася за ограниченията, които могат да бъдат наложени на свободата (вж. също така Щукатуров, по-горе, параграф 71). Ето защо Съдът счита, че това право представлява едно от съществените процедурни права за защитата на ограничено запретените лица. От това следва, че в това отношение тези лица трябва по принцип да имат пряк достъп до правосъдие.

242. Държавата обаче си запазва правото да определя процедурните условия за упражняване на този пряк достъп. В същото време Съдът счита, че не би било несъвместимо с член 6, ако в тази област националното право предвиди някои ограничения за достъп до правосъдие с единствената цел да се избегне задръстване на съдилищата с прекалено много и определено неоснователни искания. Според съда обаче е очевидно, че някои по-малко рестриктивни средства от автоматичното лишаване от пряк достъп могат да бъдат приложени, за да се реши подобен проблем, например намаляване на периодичността на исканията или въвеждане на система за предварително разглеждане на допустимостта на всяко от тях.

243. Освен това Съдът отбелязва, че осемнадесет от двадесетте проучени национални законодателства предвиждат пряк достъп до съдилищата за всяко ограничено запретено лице, което желае преразглеждане на неговия статут. В седемнадесет страни този достъп е отворен дори за лицата, поставени под пълно запрещение (параграфи 88–90 по-горе). Това показва, че на европейско равнище днес е налице тенденция на лицата, поставени под запрещение, да се предоставя пряк достъп до съд с цел прекратяване на тази мярка.

244. Освен това Съдът трябва да отбележи растящото значение, което международните инструменти за защита на лицата с психични разстройства днес придават на предоставянето на максимална юридическа автономност на тези лица. Във връзка с това Съдът се позовава на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания от 13 декември 2006 г., както и на Препоръка № R (99) 4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите за правна защита на недееспособните пълнолетни лица, която препоръчва въвеждане на адекватни процедурни гаранции, за да бъдат лицата, поставени под запрещение, защитени по най-добрия начин, да им се даде възможност за периодично преразглеждане на техния статут и подходящи способи на обжалване (параграфи 72–73 по-горе).

245. Във връзка с горепосоченото и по-специално насоката, която произтича от националните права и от относимите международни текстове, Съдът счита, че член 6 параграф 1 от Конвенцията трябва да бъде тълкуван в смисъл, че гарантира по принцип на всяко лице, поставено под ограничено запрещение, какъвто е случаят с жалбоподателя, пряк достъп до съд, за да може поиска отмяна на запрещението си.

246. В настоящия случай Съдът констатира, че относимото българско законодателство не гарантира с достатъчна степен на сигурност такъв пряк достъп. Тази констатация е достатъчна, за да се направи заключението, че в случая на жалбоподателя е допуснато нарушение на член 6, параграф 1 от Конвенцията

247. Горепосоченото заключение освобождава Съда от задължението да разглежда дали непреките способи, изтъкнати от Правителството, са предоставяли на жалбоподателя достатъчни гаранции, че неговото дело ще бъде внесено в съд.

248. Ето защо Съдът отхвърля възражението, че не са изчерпани вътрешните средства за правна защита, повдигнато от Правителството (параграф 223 по-горе), и заключава, че е налице нарушение на член 6 параграф 1 от Конвенцията.

VI. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА, ВЗЕТ ОТДЕЛНО И В КОМБИНАЦИЯ С ЧЛЕН 13

249. Жалбоподателят твърди, че ограничителният режим на попечителството, в това число настаняването му в дома в Пастра и материалните условия на живот, които царели в него, представлява неоправдана намеса в неговото право на неприкосновеност на личния живот и на жилището. Той твърди, че в това отношение българското право не му е предложило адекватни и достъпни правни средства. Той се позовава на член 8 от Конвенцията, взет отделно и в комбинация с член 13.

Член 8 гласи:

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

250. В частност жалбоподателят уточнява, че режимът на попечителството не е бил пригоден към неговия случай, а са били налице ограничения, автоматично налагани на всяко лице, поставено под запрещение от съдията. Той добавя, че фактът, че е бил задължен да живее в дома в Пастра, според него се равнява на забрана да участва в колективен живот и да създава връзки с хора по свои избор. Властите не се опитали да намерят други терапевтични решения в общността, нито да предприемат по-малко рестриктивни мерки по отношение на личната му свобода, така че той бил засегнат от „синдрома“ на институционализацията, тоест изгубване на социалните способности и особености на индивида.

251. Правителството се противопоставя на тези твърдения.

252. По отношение на заключенията си, свързани с членове 3, 5, 6 и 13 от Конвенцията, Съдът счита, че не възниква различен въпрос относно член 8 от Конвенцията, взет отделно и/или в комбинация с член 13. Следователно не е необходимо да се разглежда това оплакване.

VII. ОТНОСНО ЧЛЕНОВЕ 41 И 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

А. Относно член 46 от Конвенцията

253. Относимите части от член 46 от Конвенцията гласят следното:

„1. Βисокодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателното решение на Съда по всяко дело, по което те са страна.

2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение. (...)“

254. Съдът припомня, че съгласно член 46 от Конвенцията договарящите страни са се задължили да изпълняват окончателното решение на Съда по всяко дело, по което те са страна, като Комитетът на министрите следи за неговото изпълнение. От това следва по-специално, че държавата-ответник, призната за отговорна за нарушаване на Конвенцията или на протоколите към нея, се призовава не само да изплати на заинтересованите лица сумите, отпуснати като справедливо обезщетение, но и да избере, под контрола на Комитета на министрите, общите и/или индивидуални, ако е необходимо, какви мерки да приложи в своя вътрешен правов ред, за да се сложи край на констатираното от Съда нарушение и да се заличат, доколкото е възможно, последиците от него (Meнтеш и други срещу Турция (член 50), 24 юли 1998 г., параграф 24, Recueil 1998-IV; Скоцати и Джунта срещу Италия [GC], № 39221/98 и № 41963/98, параграф 249, ЕСПЧ 2000-VIII, и Маестри срещу Италия [GC], № 39748/98, параграф 47, ЕСПЧ 2004-I). Съдът припомня също така, че на първо място въпросната държава под контрола на Комитета на министрите е тази, която трябва да избере средствата, които ще използва в своя вътрешен правов ред, за да изпълни задължението си по отношение на член 46 от Конвенцията (Скоцати и Джунта, по-горе; Брумъреску срещу Румъния (справедливо обезщетение) [GC], № 28342/95, параграф 20, ЕСПЧ 2001‑I, и Йоджалан срещу Турция [GC], № 46221/99, параграф 210, ЕСПЧ 2005‑IV).

255. Въпреки това, за да се помогне на държавата ответник да изпълни своите задължения съгласно член 46, Съдът може да се постарае да посочи вида мерки, индивидуални и/или общи, които биха могли да бъдат предприети, за да се сложи край на констатираното положение (Брониовски срещу Полша [GC], №31443/96, параграф 194, ЕСПЧ 2004-V, и Скопола срещу Италия (№ 2) [GC], № 10249/03, параграф 148, ЕСПЧ 2009–...).

256. В настоящия случай Съдът счита, че е необходимо, във връзка с констатацията му за нарушение на член 5, да се посочат индивидуалните мерки за изпълнение на настоящото решение. Той припомня, че е установил, че е налице нарушение на тази разпоредба поради неспазване на условието, изискващо всяко лишаване от свобода да бъде извършвано в съответствие с „процедури, предвидени от закона“ и липсата на основание за нея в буква е) или в другите букви на член 5, параграф 1. Съдът подчерта също така, че има недостатъци в установяването и проверката на продължаването на разстройствата, оправдаващи настаняването (параграфи 148–160 по-горе).

257. Съдът счита, че за да бъдат премахнати последиците от нарушаването на правата на жалбоподателя, властите би трябвало да проверят дали той желае да остане във въпросния дом. Нито един от елементите на настоящото решение не трябва да се разглежда като пречка за продължаване на настаняването на жалбоподателя в дома в Пастра или в друг дом за лица с психични разстройства, ако се окаже, че е установено, че лицето е съгласно с подобно настаняване. От друга страна, в случай че жалбоподателят не е съгласен с това, властите трябва незабавно да преразгледат положението му в контекста на заключенията на настоящото решение.

258. Съдът припомня, че е заключил също така, че е налице нарушение на член 6, параграф 1, поради липсата, за лице под ограничено запрещение, на пряк достъп до съд, за да поиска отмяна на запрещението си (параграфи 233–248 по-горе). Като се има предвид тази констатация, Съдът препоръчва на държавата-ответник да предвиди общите необходими мерки, за да се даде възможност за такъв достъп по ефикасен начин.

Б. Относно член 41 от Конвенцията

259. Съгласно член 41 от Конвенцията

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

1. Вреди

260. Жалбоподателят не отправя никакво искане за имуществени вреди. От друга страна, той иска 64 000 евро за неимуществени вреди.

261. В частност той твърди, че е страдал от лошите условия на живот в дома и във връзка с това иска сума от 14 000 евро. Що се отнася до настаняването му в дома в Пастра, той посочва, че от началото на прилагането на мярката през декември 2002 г. е изпитвал тревожност, объркване и фрустрация. Освен това принудителното настаняване е имало значителни последици за живота му, тъй като той е бил лишен от своята социална среда и е бил подложен на много рестриктивен начин на живот, което е засилило неговите трудности да се реинтегрира в обществото. Той твърди, че макар и да не съществува подобна съдебна практика по отношение на неправомерно задържане в дом за лица с психични разстройства, е необходимо да се отчете справедливото обезщетение, отсъдено от Съда по делата за неправомерно задържане в психиатрична болница. Той се позовава например на решенията Гайши срещу Унгария (№ 34503/03, параграфи 28–30, 3 октомври 2006 г.) и Каяджиева срещу България (№ 56272/00, параграф 57, 28 септември 2006 г.), като в същото време посочва, че мярката за лишаване от свобода, която му е била наложена, е била със значително по-дълъг срок от тези, по които са водени гореспоменатите дела. Той счита, че в това отношение 30 000 евро би била справедлива сума. И накрая, той добавя, че липсата на достъп до правораздавателните органи, за да поиска преразглеждане на неговия правен статут, е ограничила упражняването на известен брой свободи в сферата на личния му живот, което му е причинило допълнителни неимуществени вреди, които могат да бъдат компенсирани с 20 000 евро.

262. Правителството счита, че претенциите на жалбоподателя са прекомерни и лишени от основание. Според него, ако Съдът реши да отсъди сума заради неимуществени вреди, то тя не следва да надвишава сумите, присъдени в решенията срещу България по отношение на задължителното психиатрично затваряне. Правителството препраща към решенията Каяджиева (по-горе, параграф 57), Върбанов (по-горе, параграф 67), и Кепенеров срещу България (№ 39269/98, параграф 42, 31 юли 2003 г.).

263. Съдът припомня, че в настоящия случай е установил нарушение на няколко разпоредби от Конвенцията, а именно на членове 3, 5 (параграфи 1, 4, и 5), 6 и 13. Той счита, че жалбоподателят е понесъл страдания поради настаняването му, което е започнало през декември 2002 г. и продължава и до днес, и поради невъзможността да получи съдебен контрол на тази мярка, както и поради липсата на достъп до съдилищата, за да поиска прекратяване на попечителството. Това страдание несъмнено е причинило на лицето чувство на безсилие и тревожност. Съдът счита също така, че жалбоподателят е понесъл неимуществени вреди поради унизителните условия на живот, които са му били наложени за повече от седем години.

264. Като решава по справедливост, както това се изисква от член 41 от Конвенцията, Съдът счита, че на жалбоподателя следва да се предостави общата сума от 15 000 евро за неимуществени вреди.

2. Разходи и разноски

265. Жалбоподателят не е отправил искане за разходи и разноски.

3. Лихва за просрочване

266. Съдът намира за уместно лихвата за просрочване да се базира на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ

1. Отхвърля единодушно повдигнатите от Правителството възражения, че не са изчерпани вътрешните средства за правна защита;

 

2. Установява единодушно нарушение на член 5, параграф 1 от Конвенцията;

 

3. Установява единодушно нарушение на член 5, параграф 4 от Конвенцията;

 

4. Установява единодушно нарушение на член 5, параграф 5 от Конвенцията;

 

5. Установява единодушно нарушение на член 3 от Конвенцията, взет отделно и в комбинация с член 13;

 

6. Установява единодушно нарушение на член 6, параграф 1 от Конвенцията;

 

7. Установява, с тринадесет гласа срещу четири, че не е необходимо да се разглежда дали е имало нарушение на член 8 от Конвенцията, взет отделно или в комбинация с член 13;

 

8. Отсъжда единодушно,

а) че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок 15 000 евро (петнадесет хиляди евро), които да се конвертират в български лева по курса към деня на разплащането, плюс евентуалната сума за данъци за неимуществени вреди;

б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта;

 

9. Отхвърля единодушно останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо удовлетворение.

Изготвено на френски език и произнесено на публично заседание в Двореца на правата на човека в Страсбург на 17 януари 2012 г.

  Венсан Берже                                                                    Николас Браца
  Юрисконсулт                                                                      Председател

В съответствие с чл. 45, параграф 2 от Конвенцията и чл. 74 параграф 2 от Правилника на Съда, към решението е приложено:

– съвместното частично особено мнение на съдиите Тюлкенс, Шпилман и Лафранк;

– частичното особено мнение на съдия Калайджиева.

Н.Б.
В.Б.