Номер на жалба: 25805/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото на Холевич срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева, съдии,
          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 28 юни 2011 г.,

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 25805/05) срещу Република България, подадена пред Съда на 5 юли 2005 г. на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”) от двама български граждани – г-жа Нели Илиева Холевич и г-н Александър Генов Холевич (наричани по-нататък “жалбоподателите”).

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  Оплакванията на жалбоподателите включват лишаване от притежанията им без обезщетение, прекомерна продължителност на заведеното от тях гражданско дело по Закона от 1988 г. за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и липса на ефикасно правно средство за защита във връзка с това.

4.  На 15 юни 2009 г. председателят на Пето отделение решава да се изпрати уведомление за жалбата до правителството. Решено е също да се разгледат едновременно допустимостта и съществото на жалбата (член 29 § 1 от Конвенцията).

5.  След преструктурирането на отделенията на Съда на 1 февруари 2011 г. жалбата е разпределена на Четвърто отделение и е възложена за разглеждане на комитет от трима съдии в съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията.

6.  Жалбоподателите и правителството са депозирали писмени правни становища.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

7.  Жалбоподателите са родени съответно през 1946 и 1947 г., живеят в София и са съпрузи.

8.  На основание на заповед от 26 септември 1990 г., издадена от секретаря на Столична община, жалбоподателите сключват с общината договор за покупко-продажба, по силата на който закупуват държавен апартамент. Заплатената от тях цена е 12 926 неденоминирани лева.

9.  На неуточнена по-късна дата общината явно настанява в същия апартамент друго семейство. В началото на 1992 г. жалбоподателите завеждат ревандикационен иск срещу обитателите и претендират да им бъдат предадени собствеността и владението на процесния апартамент.

10.  С решение от 22 февруари 1993 г. Софийски районен съд отхвърля иска. На 7 февруари 1995 г. Софийски градски съд потвърждава решението на първоинстанционния съд. Двете съдебни инстанции се произнасят, че договорът за покупко-продажба от 1990 г е бил нищожен от самото начало (ab initio), тъй като административното решение, с което била одобрена сделката, не било подписано от кмета, както се изисквало по закон, а от секретаря на общината, който не е бил оправомощен да подписва вместо кмета. Така жалбоподателите не могат да влязат във владение на апартамента, тъй като не са доказали, че са законните му собственици. Жалбоподателите не подават касационна жалба („молба за преглед по реда на надзора“) до Върховния съд. В резултат съдебното решение от 7 февруари 1995 г. влиза в сила на неуточнена дата през 1995 г.

11.  На неуточнена дата в началото на 1995 г. жалбоподателите предявяват иск по Закона за отговорността на държавата за вреди (наричан по-нататък „ЗОДВ“), като претендират обезщетение за вреди от Столична община за това, че им е продала апартамента в нарушение на законовите изисквания. Софийски градски съд провежда множество заседания и отлага делото по различни поводи. Няколко заседания са отложени заради отстраняване на нередовности в исковата молба на жалбоподателите и във връзка с исканията им за увеличение на претендираната сума, което забавя гледането на делото с няколко месеца. На 29 март 2002 г. съдът постановява решението си, с което уважава иска и осъжда общината да заплати обезщетение в размер на 24 000 деноминирани лева, както и съдебните разноски по делото.

12.  След въззивната жалба на общината от 30 май 2002 г. Софийски апелативен съд провежда едно заседание на 28 май 2003 г. и с решение от 6 юни 2003 г. отменя решението на долната инстанция и отхвърля иска. Съдът постановява, че действията на общинските власти по сключването на договора за покупко-продажба не са породили отговорност по ЗОДВ, тъй като процесният договор е имал гражданскоправни последици, а делото не е касаело упражняване на държавната власт.

13.  Жалбоподателите подават касационна жалба на 14 октомври 2003 г. Върховният касационен съд провежда едно заседание на 19 януари 2005 г. и с окончателно решение от 18 февруари 2005 г. потвърждава решението на апелативния съд. Съдът постановява, че прогласяването на нищожността на придобивна гражданскоправна сделка, което е възможно за всяка сделка и се урежда по общия исков ред на гражданското право – Закона за задълженията и договорите, не може да води до отговорност на държавата по ЗОДВ.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

А.  Възстановяване на суми по нищожен договор и въздействието на инфлацията

14.  Съгласно член 34 от Закона за задълженията и договорите всяка от страните по признат за нищожен договор може да получи обратно от другата страна платените по силата на договора парични суми или прехвърленото имущество. Съгласно член 55 §1 от същия закон всеки, който е заплатил парична сума на неосъществено или отпаднало основание, има право да иска нейното възстановяване.

15.  Съгласно член 70 от Закона за собствеността от 1951 г. дадено лице се счита за добросъвестен владелец, ако е встъпило във владение на имуществото, без да знае, че титулът му за собственост е бил опорочен. Съгласно член 72 добросъвестният владелец може да иска сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на извършените подобрения (също и тълкувателно постановление № 6 от 27 декември 1974 г. на Пленума на Върховния съд).

16.  Съгласно трайно установената съдебна практика на българските съдилища не е възможна преоценка (ревалоризация) на исковете, за да се отрази влиянието на инфлацията и обезценяването на валутата.

Б.  Отговорност на държавата за вреди

17.  Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г. (понастоящем Закон за отговорността на държавата и общините за вреди) предвижда в член 1, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нейни органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно практиката на българските съдилища искове по ЗОДВ за обезщетения за претърпени вреди във връзка с пропуски в процеса на изпълнение на договор за покупко-продажба не са възможни, тъй като тези пропуски са настъпили в контекста на гражданскоправна сделка, докато ЗОДВ касае отговорността на държавата за вреди, причинени от актове или действия при упражняване на държавната власт (вж. решението по делото Великови и други срещу България, №№ 43278/98 и др., § 127, 15 март 2007 г.).

В.  Правни средства за защита против продължителността на гражданските производства

18.  Допреди юли 1999 г. българското право не е предвиждало средства за съдебна защита относно продължителността на гражданските производства.

19.  С прибавения през юли 1999 г. нов член 217а към Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. (в сила до 2007 г.) се въвежда нова процедура – “жалба за бавност”. Съгласно тази разпоредба недоволните от бавното разглеждане на делото страни могли да подават жалба до председателя на по-горния по степен съд. Той имал правомощия да издава задължителни указания за ускоряване на съдебното производство.

ПРАВОТО

I.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

20.  Жалбоподателите се оплакват, че са били лишени от имота им произволно и без възможност да получат обезщетение в нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който гласи следното:

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

21.  Правителството оспорва довода на жалбоподателите и твърди, че те не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не са потърсили по съдебен път възстановяване на заплатената цена или обезщетение по общия исков ред на деликтното право.

22.  Относно оплакването на жалбоподателите, че допуснатите от длъжностни лица на държавата грешки през 1990 г. са довели до анулиране на техния титул за собственост, Съдът намира, че тази част от оплакването е извън времевата му компетентност, която обхваща единствено периода след 7 септември 1992 г. – датата на влизане на Конвенцията в сила за България.

23.  Относно оплакването на жалбоподателите, че преценката на националните съдилища за валидността на договора за покупко-продажба в производството от 1992 – 1995 г. е била произволна, а подходът им – в противоречие с принципа на правната сигурност, Съдът не следва да разглежда дали жалбоподателите могат да претендират, че са имали „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, макар титулът им за собственост да е бил прогласен за нищожен ab initio, или дали са изчерпали всички вътрешноправни средства за защита.

24.  Това е така, защото оплакването на жалбоподателите в тази си част във всеки случай е недопустимо като просрочено. По-конкретно въпросът за валидността на договора е бил решен със съдебно решение на Софийски градски съд от 7 февруари 1995 г., което е влязло в сила скоро след това, докато настоящата жалба е подадена десет години по-късно през 2005 г. (вж. делото на Тодорови срещу България (реш.), № 19108/04, 12 май 2009). Приключилото през 2005 г. производство по иска за обезщетение за вреди е без значение за началния момент на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията, тъй като то касае твърденията за небрежност от страна на общинските служители при изготвянето на договора от 1990 г. и не касае въпроса дали в производството от 1992 – 1995 г. националните съдилища са постановили произволни решения в нарушение на член 1 от Протокол № 1. Следователно оплакването в тази си част трябва да бъде отхвърлено като подадено след шестмесечния срок.

25.  В останалата си част оплакването на жалбоподателите по член 1 от Протокол № 1 твърди, че отказът на трите съдебни инстанции в производството от 1995 – 2005 г. да уважат иска им за обезщетение за претърпени вреди представлява лишаване от собственост. Според въпросната искова претенция държавата е била задължена по ЗОДВ да им изплати обезщетение за имуществени вреди в размер, равен на пазарната цена на апартамента, както и за неимуществени вреди заради допуснатите от общинските служители пропуски при изготвянето на договора от 1990 г.

26.  Съдът припомня, че “собствеността” може да бъде или “налична собственост”, или активи, включително вземания, за които жалбоподателят може да твърди, че има поне “легитимно очакване” за ефективно упражняване на имуществено право. Жалбоподателят няма “легитимно очакване”, когато не може да се каже, че разполага с изпълнимо към дадения момент вземане, което е достатъчно добре установено. По естеството си „легитимното очакване” трябва да е по-конкретно от обикновената надежда и да се основава на законова разпоредба или правен акт, като например съдебно решение (вж. делата Копецки срещу Словакия (Kopecký v. Slovakia) [ГК], № 44912/98, §§ 35, 49, ЕСПЧ 2004‑IX, Грацингер и Грацингерова срещу Чешката република (Gratzinger and Gratzingerova v. the Czech Republic (реш.) [ГК], № 39794/98, §§ 69 и 73, ЕСПЧ 2002-VII и "Анхойзер-Буш Инк." срещу Португалия (Anheuser-Busch Inc. v. Portugal) [ГК], № 73049/01, § 65, ЕСПЧ 2007‑I).

27.  Съгласно българското гражданско право в случаи като този на жалбоподателите купувачът има право да си възстанови платената цена и да получи обезщетение за извършените подобрения в имота (вж. параграфи 14 и 15 по-горе). Жалбоподателите са имали право да получат обезщетения след прогласената нищожност на сделката, но не са ги поискали от общината със съществуващите в гражданското право средства. Жалбоподателите възразяват, че ако са поискали тези обезщетения, са щели да получат символична сума заради инфлацията и установената практика на националните съдилища да не допускат преоценка (ревалоризация) на исковете (вж. параграф 16 по-горе). По този въпрос Съдът вече се е произнесъл, че член 1 от Протокол № 1 не може да се тълкува като възлагащ на държавите позитивно задължение да запазват стойността на искове или други активи в условията на инфлация (вж. делото Тодорови срещу България (реш.), № 19108/04, 12 май 2009 г. и О.Н. срещу България (O.N. v. Bulgaria) (реш.) № 35221/97, 6 април 2000 г.).

28.  Вместо това жалбоподателите са потърсили обезщетение по ЗОДВ, който според вътрешното право и съдебната практика не е бил приложим по отношение на гражданскоправните последици от опорочени или нищожни гражданскоправни сделки (вж. параграф 17 по-горе). Българското законодателство не е предвиждало отговорност на държавата в обстоятелства като тези по делото на жалбоподателите и не е учудващо, че исковете им са отхвърлени (вж. параграф 13 по-горе).

29.  Затова Съдът намира, че жалбоподателите не са доказали, че са предявили иск по силата на вътрешното право за обезщетение на вредите вследствие на допуснатите от длъжностните лица на общината пропуски по отношение на договора от 1990 г. Поради това не могат да твърдят, че са притежавали „собственост“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Следователно отказът на националните съдилища да им присъдят исканото обезщетение по ЗОДВ не представлява намеса в мирното ползване на техните притежания. От това следва, че в тази си част оплакването по член 1 от Протокол № 1 е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3(a) и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35 § 4.

30.  В обобщение – оплакванията на жалбоподателите по член 1 от Протокол № 1 трябва да бъдат обявени за недопустими.

II.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31.  Жалбоподателите се оплакват, че продължителността на съдебното производство по ЗОДВ е била несъвместима с изискването за „разумен срок“, заложено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“

32.  Подлежащият на разглеждане период е започнал на неуточнена дата в началото на 1995 г., когато жалбоподателите са завели иска си (вж. параграф 11 по-горе) и е приключил на 18 февруари 2005 г., когато Върховният касационен съд е постановил окончателно решение по делото (вж. параграф 13 по-горе). Следователно производството е продължило около десет години пред три съдебни инстанции.

А.  Допустимост

33.  Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали всички налични вътрешноправни средства за защита, тъй като не са подали „жалба за бавност“ (вж. параграф 19 по-горе).

34.  Жалбоподателите възразяват, че тази жалба не е представлявала ефикасно правно средство за защита, тъй като не би могла да доведе до ускоряване на съдопроизводството или до получаване на подходящо удовлетворение за забавянията.

35.  Съдът отбелязва, че „жалбата за бавност“ е била въведена в българския правен ред през юли 1999 г. Към онзи момент делото на жалбоподателите е било висящо в продължение на четири и половина години пред само една съдебна инстанция (вж. параграф 11 по-горе). Следователно с тази възможност не е могло да се навакса натрупаното вече забавяне в периода 1995 – 1999 (вж. решенията по делата Джангозов срещу България, № 45950/99, § 52, 8 юли 2004 г. и Рачеви срещу България, № 47877/99, § 67, 23 септември 2004 г.). По отношение на периода след юли 1999 г. Съдът отбелязва, че делото е останало висящо пред Софийски градски съд до 29 март 2002 г. и така е забавено с още две години и девет месеца (вж. параграф 11 по-горе). Вярно е, че жалбоподателите са могли да се възползват от „жалбата за бавност“, която би могла да ускори разглеждането на делото в най-добрия случай с няколко месеца (вж. решенията по делата Цвятков срещу България, № 2380/03, §§ 30-31, 22 октомври 2009 г., Кънчева срещу България, № 9161/02, § 40, 3 юли 2008 г. и Минчева срещу България, № 21558/03, §§ 104-107, 2 септември 2010 г.). Съдът обаче не е убеден, че това би се отразило значително на общата продължителност на производството.

36.  С оглед на горното в конкретните обстоятелства по делото „жалбата за бавност“ не е представлявала ефикасно правно средство за защита, което е трябвало да бъде изчерпано по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията. Затова възражението на правителството се отхвърля.

37.  Съдът намира също, че оплакването на жалбоподателите за продължителността на съдебното производство не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията и не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

38.  Правителството твърди, че делото на жалбоподателите е било разгледано в разумен срок. Делото се е отличавало с фактологическа и правна сложност, тъй като е съвпаднало с приемането на промени в приложимото законодателство. Освен това жалбоподателите носят отговорност за някои от отлаганията, тъй като не са отстранили в срок нередовностите в исковата си молба и няколко пъти са поискали увеличение на исковата претенция, което е наложило още отлагания.

39.  Жалбоподателите твърдят, че делото не е било сложно и че всички забавяния са били по вина на властите.

40.  Съдът припомня, че преценката дали продължителността на съдебното производство е разумна трябва да се прави в контекста на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и на съответните държавни органи, и правния интерес на жалбоподателите в съдебния спор (вж., наред с много други източници, решението по делото Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕКПЧ 2000-VII).

41.  Съдът често установява нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които се повдигат сходни въпроси с този в настоящото дело (вж. посочените по-горе дела Фридлендър, §§ 43-44 и Рачеви срещу България, §§ 87-91). Като разгледа внимателно всички предоставени му материали, Съдът намира, че правителството не е привело убедителни доводи за различно заключение по настоящото дело. Отбелязва се по-конкретно, че производството е останало висящо пред Софийски градски съд в продължение на около седем години, което само по себе си е прекомерно при липса на приемлива обосновка. Такава обосновка не е доказана от ответното правителство. Съдът намира също, че отлаганията на делото във връзка с поведението на жалбоподателите не са причинили забавяне от повече от няколко месеца.

42.  С оглед на гореизложеното Съдът счита, че продължителността на съдебното производство в настоящия случай е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

43.  Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

III.  ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

44.  Жалбоподателите се оплакват по смисъла на член 13 от Конвенцията, че не са разполагали с ефикасно вътрешноправно средство за защита относно продължителността на съдебното производство по ЗОДВ. Член 13 гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

45.  Правителството изтъква съществуването на „жалбата за бавност“, от която жалбоподателите не са се възползвали.

46.  В отговор жалбоподателите припомнят, че „жалбата за бавност“ не би могла да се счита за ефикасно правно средство за защита.

47.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно трябва също така да бъде обявено за допустимо.

48.  Съдът припомня, че член 13 гарантира наличието на ефикасно правно средство за защита пред съответните национални власти в случай на вероятно основателно твърдение за нарушение на изискването по член 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок (вж. решението по делото Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000-XI). Вътрешноправното средство за защита е ефикасно, ако предотвратява твърдяното нарушение или неговото продължаване, или предоставя адекватно удовлетворение за вече извършените нарушения (пак там, § 158 и делото Мифсуд срещу Франция (Mifsud v. France) (реш.) [ГК], № 57220/00, § 17, ЕСПЧ 2002‑VIII). Дори ако едно правно средство само по себе си не отговаря напълно на изискванията на член 13, то съвкупността от предвидените в националното право мерки може да го стори (вж. посоченото по-горе дело Кудла срещу Полша, § 157).

49.  Съдът вече установи по-горе във връзка с въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за оплакването на жалбоподателите по член 6 § 1, че в конкретните обстоятелства по настоящото дело „жалбата за бавност“ не е представлявала ефикасно правно средство за защита. Съдът е достигнал до подобен извод по редица други български дела (вж. напр. делата Стефанова срещу България, № 58828/00, §§ 66-73, 11 януари 2007 г., Минчева срещу България, посочено по-горе, § 105, Симизов срещу България, № 59523/00, § 55, 18 октомври 2007 г. и Мария Иванова срещу България, № 10905/04, § 35, 18 март 2010 г.). Освен това правителството не е доказало, че в българското право са предвидени други средства за правна защита, с които страна по съдебно дело би могла да постигне ускоряване на гражданското производство. И накрая, що се отнася до мерките за компенсаторно удовлетворение, Съдът не е установил в българското законодателство да съществува възможност за получаване на обезщетение или друго удовлетворение за прекомерната продължителност на съдебните производства (вж. напр. посоченото по-горе дело Рачеви срещу България, §§ 96-104).

50.  Поради горепосочените причини Съдът счита съответно, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

IV.  ПО ТВЪРДЕНИЯТА ЗА ДРУГИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

51.  На последно място жалбоподателите се оплакват по член 14 във връзка с член 1 от Протокол № 1, че поради твърдените неясноти в българското законодателство и съдебна практика в областта на нищожните гражданскоправни сделки, в процесната сделка са били третирани по-неблагоприятно отколкото държавата. Оплакват се също по член 8 за нарушение на правото на зачитане на жилището им и по член 6 § 1 за липса на достъп до съд заради отказа на националните съдилища да разгледат иска им по ЗОДВ.

52.  В контекста на всички материали, с които разполага и доколкото въпросите, предмет на оплакванията, са в неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват прояви на нарушения на правата и свободите, залегнали в Конвенцията или Протоколите към нея.

53.  Следователно тази част от жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

V.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А.  Вреди

55.  Жалбоподателите претендират обезщетение в размер на 20 000 евро за неимуществени вреди и 63 021 евро за имуществени вреди – твърдяната пазарна стойност на процесния апартамент и твърдяната загуба на приходи от отдаването му под наем.

56.  Правителството изтъква, че ако бъде установено нарушение, присъденото справедливо обезщетение следва да бъде намалено, тъй като претендираните от жалбоподателите суми са прекомерни.

57.  Съдът припомня, че обяви за недопустими оплакванията по член 1 от Протокол № 1. Съдът не открива причинно-следствена връзка между нарушенията на член 6 и член 13 и твърдените имуществени вреди, поради което отхвърля тази искова претенция.. От друга страна, Съдът отбелязва, че жалбоподателите несъмнено са претърпели неимуществени вреди вследствие от прекомерната продължителност на съдебното производство и липсата на ефективно правно средство за защита в тази връзка. Решавайки по справедливост и като взе предвид всички обстоятелства по делото, Съдът присъжда съвместно на жалбоподателите 3 200 евро за неимуществени вреди.

Б.  Разноски

58.  Жалбоподателите претендират също 3 220 евро за адвокатско възнаграждение за производството пред Съда. Претендират и 144 евро разходи за превода на писмените им становища, 19 евро за пощенски разходи и 20 евро разходи за канцеларски материали. В подкрепа на иска си представят договор за адвокатско възнаграждение с адвоката си, договор за преводачески услуги и пощенски разписки. Молят присъдената сума да бъде платена директно на адвоката им г-н Екимджиев без 500 евро, които са предплатили на адвоката авансово.

59.  Правителството оспорва исковите претенции като прекомерни.

60.  Съгласно практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и съдебни разноски единствено доколкото е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. По настоящото дело, като взе предвид документите, с които разполага и гореизложените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 900 евро за разходите по всички искове, от които 400 евро да бъдат платени директно в банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателите.

В.  Лихва за забава

61.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява оплакването относно продължителността на гражданското производство и липсата на ефикасни правни мерки за защита в това отношение за допустимо, а останалата част от жалбата – за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията заради прекомерната продължителност на съдебното производство;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията заради липсата на ефикасни правни мерки за защита против прекомерната продължителност на съдебното производство;

4.  Постановява:

а)  ответната държава да заплати на жалбоподателите в тримесечен срок следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:

(i)  € 3 200 (три хиляди и двеста евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози;

(ii)  € 900 (деветстотин евро) за разходи и съдебни разноски плюс евентуално дължимите от жалбоподателите налози, от които € 400 (четиристотин евро) да бъдат платени директно в банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателите – г-н Екимджиев;

(б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от исковата претенция на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 19 юли 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                   Пейви Хирвеле
Заместник-секретар                                                              Председател

Дата на постановяване: 19.7.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-105701